fbpx

Отново сме на вълна почивка, но не към морето, а право към планините и хижите. Защото Черноморието може и да е презастроено, но поне пейзажът по върховете е различен.

Маршрутите са достатъчно разнообразни, а за преходите често е необходимо да се спира в хижите. Много е важно да не ги бъркате с почивни станции или хотели. Също така е от значение да се знае, че там съществуват неписани правила за планинарите, които всеки е добре да следва, независимо дали е с деца, или без.

Хижа

Основното предназначение на хижата е да дава подслон в планината. До нея също така няма достъп с кола. Всъщност все още се работи по категоризацията на това какво е хижа.

С въпроса се занимават от Асоциация „Планини и хора“, БТС (Български туристически съюз), БААТ (Българска асоциация по алтернативен туризъм в България), включително Министерството на туризма, разказва Велко Мариянов от хижа „Иван Вазов“ в Рила. Като планински водач той има опит с хижарстването от 2010 г.

Резервация

Хижата работи денонощно, отворена е 24/7 и там човек винаги може да намери сигурност и подслон, независимо кога отиде. Както се шегуват хижарите, „В гробище и хижа винаги ще се намери още едно място“.

Все пак е добре да се свържете със съответната хижа и да си резервирате място за желаните дати и съответно да съобщите колко души искате да пренощувате. Хубаво е това да се случва поне месец – два преди посещението особено през лятото, когато туристите са повече.

Екипировка

Първото, което човек трябва да прави, запътвайки се към определена хижа, е да се информира за времето и да се облече подходящо за сезона и терена. Дори да е лято, ако сте над 2000 м височина, не се разделяйте с дебелето си яке. То може да ви е нужно нощно време, дори в хижата, където понякога одеалата не стигат и е чудесно да имате резервен вариант.

Освен топла дреха, трябва да разполагате и със затворени удобни обувки.

Не е добре и да сте сам в планината, защото, знаете, всичко се случва и е чудесно, ако има поне още един човек с вас, който да бъде в помощ при необходимост.

Добре е и предварително да сте запознати с маршрута – т.е. или да сте с планински водач и/или опитен планинар, или да сте снабдени с карта/GPS.

Тук е важно да се направи уточнението, че не навсякъде в планината има обхват. Понякога самите хижари могат да ви насочат къде точно да застанете, ако ви потрябва.

Условия

Както вече казахме, хижата не е хотел или почивна станция. Всяка има различни условия и е добре се осведомите за тях предварително, за да не останете неприятно изненадани.

Ако сте се запътили просто така, каквото посрещнете – това е. Част от хижите нямат вътрешна баня и тоалетна. Повечето места за спане са в големи общи помещения с по 8–10 легла, които не са разделени за мъже и жени.

Отоплението в повечето хижи е на дърва. Пали се независимо дали е лято, или зима, особено ако има мокри туристи, за да има възможност хората да се затоплят.

Храната не е твърде разнообразна, защото не сме на ресторант. Понякога има само закуска и вечеря. Обикновено се предлага супа, боб, скара, салата.

В хижа „Иван Вазов“ например през лятото може да се намерят подобни неща в менюто, но през зимата изборът е предимно от вегетарианска храна. Затова пък там се предлага четири вида жива бира от Мадара, приготвена от монаси.

Ракията е класика, няма алтернатива за нея и впечатлява туристите, особено ако са чужденци. А 80% от гостуващите в хижа „Иван Вазов“ са тъкмо такива.

Зареждането на хижата става с коне, така че всичко е съвсем внимателно изчислено. Затова е много важно туристът да си прибере боклука, който е донесъл, и да го изхвърли, като стигне до цивилизацията.

Домашни любимци

В повечето хижи не се приемат домашни любимци. Причините са ясни – многото хора на едно място може и да не успеят да си починат, ако сред тях има няколко лаещи се кучета.

Домашните любимци от друга страна не могат да бъдат оставени да спят навън, защото има опасност да бъдат нападнати от диви животни. Високо в планината може да са вълци, чакали или лисици.

Също така трябва да имате предвид, че в националните паркове има строги правила за водене на кучета. Те трябва да са винаги на повод, за да не безпокоят дивите коне, кози и други животни.

Поведение

В хижите, както казахме, има едни неписани правила на поведение. Важно е те да се спазват от всеки, за да не се навлиза в пространството на другите.

В повечето хижи човек си събува обувките, затова е добре да си носи чехли. Изрично подчертаваме – не просто вълнени чорапи, а чехли, защото често те са необходими за посещение на тоалетните.

След като сте се нахранили, посудата се измива и прибира. Не се оставя на хижаря да върши сам тази работа.

Също така след 22:00 часа се пази тишина. Повечето хора си лягат рано, защото на следващия ден им предстои преход и почивката и здравият сън са много важни.

В стаите, както вече казахме, се спи с много други хора и е хубаво да не ги събуждаме, ако те са си легнали преди нас.

Много добре би било да си носим и спален чувал или чаршафи, за да спестим усилия на хижарите. Ако нямаме такива, при ставане чаршафите се събират, за да се улесни взимането и прането им, а одеалата се сгъват.

В редки случаи има нарушители, казва Велко Мариянов, като по-често става въпрос за хора, искащи да се наприказват и говорещи по-силно.

А за по-сериозни инциденти – като например поява на мотористи, на които им е забранено да са в националните паркове, или пък на бракониери, се звъни на Паркова дирекция.

Социално преживяване

Всъщност хижата е едно социално преживяване – център в планината, където се събират много различни хора. Планинарството е приключение, което зарежда. То ни помага да успокоим умовете си, учи на респект към околните и към природата.

Затова е ценно подобни разходки да се споделят и с децата. Без съмнение ще им останат силни спомени.

В планината

Животът в планината е различен, далеч не е като в градската среда. Връща към нормалното детство, където човек няма нужда от електронни средства, а от физическо натоварване, емоционална почивка и доверие. В това е сигурен Генадий Матвеев – учител и планински водач.

Като водач, но влязъл и в ролята на баща и дядо, той е стигнал до извода, че сред най-важните неща сред природата е възрастният да познава маршрута и особеностите на децата. Без значение дали става въпрос за ученическа или семейна група.

Снимка: Личен архив

За първи път води ученици в планината през 2000 г. Оттогава обхожда много маршрути. Една от екскурзиите, в които участва, е за активното бащинство. Групата се състои от бащи и техните деца, а водач е Боян Петров, който заедно със сина си води участниците на нощно изкачване. Тръгването е от Княжево в 22:00 часа и посрещат изгрева на Черни връх.

„Децата тръгват с възрастните, на които вярват“, убеден е Генадий. Не че възрастният не може да изпита съмнение. На Генадий му се случва тъкмо това, когато е на Цървена ябълка в Осоговската планина с група ученици. Усеща, че с групата са се отклонили от правилния път. Прави почивка на компанията, като ги оставя да разглеждат природните забележителности в околността, и се връща малко назад. След 4–5 минути намира пътечката, връща се при лагера и със самочувствие казва на останалите, че им дава още 2–3 минути почивка, след което тръгват по вярната пътека.

Дестинациите

Сред дестинациите, които са подходящи през лятото с децата учителят избира Витоша, която е най-близо до София. Особено подходящо според него е гостуването на хижа Балканити, разположена в живописна местност на 1420 м надморска височина. Стопаните са семейство, които добре приемат и се разбират с деца. Има библиотека, камина (за по-студените вечери), добре подредени стаи и оттам тръгват много подходящи маршрути в околностите.

На Витоша сред най-посещаваните върхове, естествено е най-високият – Черни връх (2290 м). Трябва да се знае, че освен висок (четвърти в България след Мусала, Вихрен и Ботев), той е и доста ветровит. Но при хубаво време може да се открие изглед към Рила, Средна гора, Стара планина, Люлин и други красиви местности. За да се стигне дотам, може да се мине през Морените или хижа Алеко.

Друго любимо място на Генадий е хижа Момчил Юнак в Родопите, на север от Смолян. Семейството, което стопанисва мястото, е също много гостоприемно и децата (както и възрастните) биха се чувствали комфортно. Жената е българка, а съпругът ѝ – аржентинец.

„Готвят уж български ястия, но с аржентински вкус“, разказва Генадий, а миналата година именно тяхната кухня е оценена като най-добрата, предлагана в хижите. Има навес и кухненски блок, където децата сами могат да приготвят храната си и да се учат на самостоятелност.

Хубава дестинация е местността Хайдушки поляни (1700 м) близо до Националната астрономическа обсерватория – Рожен. В близост има параклиси, хижи, подходящи пътечки за нощни походи, има възможност и за бране на билки.

В Стара планина е известно Райското пръскало (124 m) с невероятно живописния си водопад – най-високият на Балканския полуостров, намиращ се на територията на Джендема и хижа Рай.

В Пирин най-високият връх Вихрен (2914 м) не е подходящ за по-малките деца, тъй като е доста стръмен и скалист. Така че тази дестинация може да изберете, само ако групата е натрупала повечко години и опит.

Доста по-лесно достъпен е районът около хижа „Безбог“ (2240 м), където дори вече посрещат и домашни любимци. Може да се види и екопътеката „Драгостинов чарк“, близо до Банско, към хижа Вихрен. Асфалтът там дава шанс и на хора с бебешки колички да се придвижат спокойно, а има и планински беседки, в които може да се отпочине. Прохладната гора е спасение и от жегите през лятото.

Екипировката

Първото и най-важно условие да се тръгне на планина е компанията. Колкото и опитни да сте, не е нужно да доказвате силите си сам на себе си. Второто е екипировката. Компромис при нея не трябва да има, смята Генадий.

Така че, дори през летните жеги, сандалите не са най-доброто решение, пък дори да са с дебели подметки. „Желателно е обувката да е закрита и с грайфери“, отбелязва водачът.

При един от преходите до Черни връх едно момиче с неподходящи обувки се подхлъзва и пада отвисоко. Детето се спасява, покрай добрата си спортна форма и това, че насочва тялото си към малкото парче зелена трева, заради което и охлузванията са по-леки. Веднага се обаждат на спасители, идва и линейка. „Нямаше упрек към водачите, защото реагирахме напълно адекватно, но едно лошо решение за избор на обувка може да доведе до доста неприятни ситуации“, казва Генадий.

Снимка: Личен архив

Важен помощник в планината, освен вода, храна, шапка, е дъждобранът. Веднъж, когато групата е заварена от проливен дъжд, учителят вади платнище широко 7 на 5 метра. Всеки от групата държи по един край и се движат като мравки. „Бяхме облака в планината“, разказва Генадий, но така е успял да върне децата навреме, за да хванат автобуса.

„Важното е да има творчество и импровизация при необходимост. Не е фатално да се намокриш през лятото, но през по-студените сезони екипировката трябва да е много по-сериозна“, допълва той.

За първи път в планината

Като зрял човек Генадий усеща, че не трябва да следва своите интереси, а тези на децата. Ако става въпрос за семеен тип преход, важно е големите да се съобразяват с възможностите на най-малките.

Снимка: Личен архив

„Ако най-големият тръгне с връстници, той се движи с определена скорост, която е подходяща в тази обща среда. Но когато тръгва с по-малките си братя или сестри, маршрутът трябва да е достъпен за тях“, казва Генадий.

А за да не се въртят по пътеките големите като муха без глава, скуката им може да се убие с допълнителни задачи. „Може да проучат района, да държат въжето на Морените, например“, казва учителят. По думите му, големите трябва да са включени максимално с конкретни отговорности.

Ако детето няма никакъв интерес към планината, може да тръгне натам с приятелско семейство и друго дете на неговата възраст. Най-добре би било и ако има дядо или баба, които имат снимки от планинско преживяване.

„Покажете им ги. Разкажете им – ето тук дядо ти е в Пирин, на онзи язовир е баба. Така децата ще знаят, че някъде там, далеч, има някакво начало на тяхното движение. След което им предложете в албума да се добавят и нови снимки с техни планински приключения, които пък вече те да показват един ден на своите деца и внуци.“

Снимка: Личен архив

Друг съвет от Генадий е да се следва подходът „любов и логика“. Т.е. детето да има право на избор. „Нека то да каже по нов или по стар маршрут да тръгнете, труден или по-лесен да бъде. По принцип това „или“ е доверие към детето да избере и то го оценява.“

Планината като учител

Планината променя. Когато човек е на ново място, той не е свободна единица и инстинктивно предпочита да има човек, на когото да се доверява. Водачът е този, който носи отговорност. Затова е добре да познава групата предварително, въпреки че и по време на похода също има време за проучване на различните характери.

Някой път Генадий води на преходи деца, за които казва, че са „в конфликт със закона“. По думите му, в планината те се чувстват много добре. Заземяват се, доверяват се. Природата се оказва благоприятна за такава група, където равносметките се случват по най-естествения начин.

Генадий Матвеев. Снимка: Личен архив

Друг път учителят прави и нещо като „престъпление“ със съучастници децата, на които е класен ръководител. По време на училищен лагер след вечерната проверка неговите ученици се изнизват през прозорците на стаите си. Отиват с него в гората, запалват огън и пекат картофи.

„Когато извършиш „престъпление“ с тях, връзката между вас става още по-здрава. Те знаят, че им имаш доверие“, допълва Генадий.

Задължително учи групата да пази природата. Огънят се гаси, като се носят камъни. Ограждат го и копаят с лопата, докато не се уверят, че всичко е изгасено. „Правим тържествено погребване на остатъка от огъня“, рисува картината учителят.

Снимка: Личен архив

И макар самият Генадий да е роден в равнинна местност, заобичва планината благодарение на Нели Дакова – неговата първа съпруга, която губи преди години.

Още помни обратната връзка на децата от първата му екскурзия през 2000 г. Правят си дневник, в който споделят положителните си емоции. Тогава едно момиче, което е избрало посоката на прехода, написва: „Аз вече знам накъде да вървя“.

Генадий добавя: „Дай Боже на всеки!“.

След безкрайните дъждове, напоили ни богато през май и юни, има шанс най-накрая да видим малко повече слънце. Пърженето по плажовете не е по вкуса на всеки – много хора предпочитат прохладата на планината и зелените гори. Повечето знаят основните правила за оцеляване и безпроблемен престой там. Но има и такива, които нямат опит, а искат да пробват какво е да направиш кратък преход. Или да покажат на децата тези „високи сини планини“, над което се простира така известното „небе от коприна“. За тях сме приготвили бърз пътеводител с най-важното, което трябва да знаят за приключенията в планината. И за скритите опасности и рискове.

Най-важното

Планината си е планина дори и през лятото. Тоест, за да намалите шансовете за инцидент, винаги трябва да сте подготвени. Това включва:

  • Проверка на прогнозата за времето. Ако има голяма вероятност да вали или, недай си боже, да има буря, не е добра идея да тръгвате на четиричасов преход. Повярвайте, адски гадно е да ходите мокри дълго време. Особено ако с вас има деца.
  • Ако някой се чувства зле или е болен, не се тръгва. Отдайте се на почивка из поляните.
  • Ако тръгвате с деца, сметнете маршрута по техните способности и скорост. Те не се движат като големи хора.
  • Непромокаема раница и резервни дрехи. 
  • Зареждане на телефоните. Винаги. Освен това може да си спрете интернета, докато вървите и да го пускате само при почивка – така батерията ви ще издържи с часове по-дълго.
  • Удобни обувки. С джапанки може да ходите на плаж, токчетата не са за предпочитане.
  • Вода и храна (шоколад, солети, ядки, бисквити). За всеки случай.
  • Найлонова торба за боклук. Добрите туристи не оставят нищо след себе си в планината. Освен това торбата може да ви осигури някаква защита от дъжд.
  • Слънцезащитен крем и лосион срещу насекоми.
  • Фенерче или челник. Телефонът ви трябва за друго.
  • Швейцарско ножче.
  • Мокри кърпички.
  • Приложение с карти, например OruxMaps. Картите могат да се изтеглят предварително и работят в офлайн режим.
  • И последно, но не по важност: когато отивате в планината, винаги казвайте на някого накъде тръгвате, по кой маршрут и въобще какъв ви е планът за прехода.

Има ли змии?

Има, разбира се, но в България съществува насаден страх от змии, което е нелепо на фона на това, че у нас няма силно отровни видове. Разполагаме с усойница и няколко разновидности на пепелянка. Характерно е, че те не обичат вибрациите, тоест ако си стъпвате здраво на краката, особено ако използвате щеки за преходите си, те биха се махнали от пътя ви. Като цяло тези змии, нямат никакво желание да се срещат с хора.

Усойницата е с дължина до 35 – 40 см, с тъмносиня или черна окраска, с Х-образна шарка по гърба. Среща се по гористи и обрасли с храсталаци хълмове до около 2000 м надморска височина. И напада само при самозащита. 

усойница

Пепелянката е сивокафява до тъмнокафява, с точки на гърба, с триъгълна глава и характерно рогче на горната челюст. Дълга е до 45 – 50 см. Среща се по открити и сухи, пясъчни и каменисти терени до около 1500 м надморска височина.

При здрави хора ухапването на змиите в България предизвиква предимно тъканна реакция – болка на мястото на ухапването, бързо прогресиращ оток и инфекция на ухапаното място след известно време. При алергични хора е възможно да има и обща реакция – повръщане, гадене, дори краткотраен припадък. Най-добре, ако имате нещастието да ви ухапе змия, да се обадите на 112. След това трябва да се успокоите – колкото по-бързо бие сърцето ви, толкова по-бързо ще се разнесе отровата. Почистете мястото на ухапването. Ако трябва да ходите – правете го спокойно, с чести почивки. 

Не режете, не горете и не изсмуквайте раната. Това работи само във филмите и вие не сте Индиана Джоунс, а и той самият много се страхуваше от змии – вие няма защо. 

И гъби има, но трябва да се внимава

Първото важно нещо за тях: гъбите, които виждаме, са всъщност само плодни тела. Същинската гъба представлява мрежа от мицелни хифи, разпространени на десетки метри в почвата около самото плодно тяло. 

Принципно не е добра идея да събирате диворастящи гъби, ако не ги познавате. Но ако все пак го правите, задължително трябва да се събират само добре развити плодни тела, които са достатъчно свежи и не са загубили своите родови и видови белези. „В това отношение манатарковите гъби имат хименофор (спороносен слой), който е изграден от малки тръбички, завършващи с пори. Тези пори са оцветени в различни цветове (бели, жълти, червени, оранжеви, понякога дори черни) и съответно тръбичките също имат различно оцветяване”, разказва Владимир Илиев от влога „Янатарко“, където знаят адски много за гъбите. 

Цветът на месото на манатарките също е отличителен белег. При манатарките има едно просто правило – прави се вертикален разрез и ако има бял, непроменящ се при разрез цвят на месото и тръбичките, значи гъбата е годна за консумация. Такива са четири вида манатарки в България. Но, за да е по-забавно, има много други ядливи манатарки, при които цветът на месото се променя. За да експериментирате с тях, трябва много добре да ги изучите – в страната ни има почти 100 вида манатаркови гъби.

„Моят съвет към хората, които за първи път ще опитат нов вид гъба, е да започнат с малко количество, за да видят как реагира техният организъм. Понякога ядливи гъби за един могат да осигурят дълъг престой в тоалетната за друг“, разказва Илиев. Според него най-желани от гъбарите са манатарките, пачият крак, сърнелите, кладниците, смръчкулите (които се появяват най-рано напролет) и гъбите булки. Булките обаче наистина са само за специалисти, защото, докато още са с формата на яйце, е трудно да се различи гъба булка от зелена мухоморка. Въпросната силно отровна гъба дори и незапознатите би трябвало да са чували, че причинява смърт. Папа Климент VII например е починал от отравяне със зелена мухоморка. Вие не искате да сте като него.

Булки и манатарки

Много хора смятат събирането на сърнели за сигурно, защото те имат специфичен вид. Обаче видовете сърнели от род Chlorophyllum (така наречените червенеещи сърнели) са слабо токсични и могат да причинят разстройство и повръщане. 

Митове за гъбите

  • Няма отровни гъби, които растат на дърво.
    Има. Отровната галерина (Galerina marginata) е точно такава. 
  • Ядлива гъба, която расте в съседство с отровна гъба, също може да стане отровна.
    Не, не може – гъбите не могат да си предават токсини една на друга. 
  • Гъби, които са нахапани от животни, вероятно са ядливи.
    'Ми не. Човек не разполага с метаболизма на охлювите, които най-често нагризват гъбите. Ако нещо е ядливо за тях, не го прави безопасно за нас. 

Билки събирам!

Климатът в България позволява да имаме изобилие от лечебни растения. Но и при тях важи правилото на гъбите – трябва да познаваме всички видови белези, преди да събираме билки. Друго правило и за гъби, и за билки е, че не трябва да събираме прекалено много от дадено находище, за да не засегнем популацията. 

„В едно от видеата ни показваме приликите и разликите между див чесън (левурда, Allium ursinum) и отровната змийска хурка (Arum maculatum). Всяка част от змийската хурка е отровна, но грудките ѝ се използват като средство срещу хемороиди. Което идва да потвърди думите на швейцарския лекар от XV век Парацелз, че „само дозата разграничава отровата от лекарството“, добавя Владимир Илиев. 

Друг подобен пример е жълтият кантарион (Hypericum perforatum). Ползван като лечебно растение срещу множество заболявания, при прекомерна употреба той може да причини тежки алергии към слънчева светлина. Такава алергия и тежки изгаряния с трудно зарастващи рани може да причини и росенът (Dictamnus albus). И то дори само ако се докосне по време на цъфтеж

България е богата и на цъфтящи растения, които изкушават да си направите букети. Но никога не трябва да се късат непознати растения, само защото са красиви. За орхидеите, които растат в България, това е пагубно. Още повече всички орхидеи, които се срещат в нашата страна, са защитени от Закона за биологичното разнообразие. И рискувате някой горски да ви глоби.

Но боровинките не са защитени. Тоест, ако намерите, може да си наберете, стига да не мачкате храстите. Плюс е, че в това бране може да включите и децата. Боровинките са и лесни за съхранение. Може да ги сложите в измити шишета без тапа и да запечатате гърлото на бутилката със слой захар. Захарта не пропуска кислород и така боровинките ще издържат по-дълго.

Пчели, оси и други жилещи насекоми

При среща с жилещи насекоми най-важното е да запазите спокойствие. Шансът да ви ужили някое от тях е по-малък, ако не го дразните. Ако го убиете, само ще привлечете още жужащи кисели създания и това ще увеличи проблемите. Единичните ужилвания, като изключим болката, не са опасни, освен ако не сте алергични. Ако сте – задължително трябва да си носите подходящи противоалергични средства, които много добре трябва да знаете как и по колко се ползват – така, както ви е обяснил лекарят ви.

Най-голям проблем е ужилването по лигавицата на устната кухина – език, гърло, небце и бузи. Причината – получава се силен оток, който затруднява дишането, гълтането и слюноотделянето. Тоест, внимавайте какво хапвате, ако нещо жужи наоколо.

Ако все пак някое насекомо ви ужили, извадете жилото (ако е останало) и измийте със студена вода. 

Какво да правите, ако се изгубите?

Първо, гледайте да не се изгубите и затова винаги следвайте маркировката. И използвайте опитен водач – такъв, който знае за какво иде реч, а не да е добър само на думи. Опитните планинари не са самохвалковци или празнодумци, защото знаят, че планината е по-силна.

Ако все пак се изгубите – без паника. Седнете, пийнете вода, хапнете нещо – това ще ви успокои и ще намали напрежението. Проверете дали имате сигнал на телефона и с колко батерия разполагате. Ако имате покритие и батерия, обадете се на хората, с които сте вървели, и се разберете да ви изчакат, да ви пуснат координати и т.н. Ако цялата ви група се е заблудила, се свържете с Планинската спасителна служба на 088 1470 или 02 963 2000. Дори и да нямате сигнал, пуснете съобщение за помощ с координати. Когато стигне до адресата си, то със сигурност ще даде насока откъде да започне издирването ви.

Ако нямате сигнал, имате два варианта – да тръгнете нагоре и да търсите връх / високо място, където има покритие или откъдето можете да се ориентирате по-добре, или да тръгнете надолу с надеждата да стигнете река или долина. Оглеждайте се за горска маркировка. Тя е различна от туристическата и е бяла черта отгоре и черна отдолу. Пътеките с тази маркировка не минават през опасни зони и почти винаги водят до по-голям път.

Ако трябва да намерите подслон – търсете място на завет. Върховете не са добър вариант да чакате да ви намерят. Там духа, пече, ако има буря, може да паднат гръмотевици и т.н.

Опасни летни маршрути

Винаги трябва да тръгвате с идеята, че планината е по-силна от вас и ѝ дължите уважение. В случая то се изразява в добра подготовка. Освен това климатът във високите планини е специфичен и често може да се промени за минути. Добре е в такъв случай да може да вземете решение дали продължавате, или се връщате. И най-вече – не се правете излишно на герой или не слушайте някого, който ви се струва, че прави тъкмо това. 

Що се отнася до геройството – тези маршрути влизат в графата „Опасни през лятото“ и, ако нямате опит, е добре да се сдобиете с такъв, преди да ги пробвате.

  • Хижа Яворов – хижа Вихрен
  • Хижа Добрила – заслон Ботев
  • Хижа Вихрен – заслон Тевно езеро през Типиците
  • Хижа Рибни езера – хижа Македония
  • Хижа Иван Вазов – заслон Страшното езеро
  • Хижа Рай – връх Ботев през Тарзановата пътека
  • Хижа Вихрен – връх Вихрен през Джамджиев ръб

Имайте всичко това предвид и се радвайте на лятото и на планината. Приятни летни дни!

Много е хубаво човек да отиде с децата на планина един уикенд. Да покарат ски, шейни, да поиграят в снега... Особено след тежка седмица. Ангела Антонова ни сподели за нейната кратка, но сладка почивка в планината в конфигурация 2-3-5: две майки, три деца, пет чанти. Много е спокойно и лежерно. Убедете се сами.


Това е една история за летящи документи и 30 часа “почивка в планината” след изключително “спокойната” ми седмица като самоСТОЕН родител, тъй като мъжът ми беше в командировка.

Всичко започна с решението 5 момичета (2 майки и 3 деца) да се качим на Пампорово, за да покараме ски. На теория беше чудесно, на практика: 2 коли, 2 жени, 3 бъдещи жени, около 5 чанти и още толкова чантиЧКИ с багаж - ръкавички, термо чорапи, термо екипи, шапки, шалове, ушанки, каски, очила, телефони, таблети и всички останали ненужни неща.

Тръгваме организирано и стегнато, по-рано от предвиденото, качваме се навреме, хапваме, малко ни притесняват тези -14 и вятърът, който прави усещането на поне -18, заради децата (ние пием греяно вино), но все пак рискуваме и всички сме на пистите. Денят мина успешно, децата пореваха с измръзнали крака, ръце и носове, но си изкараха часовете, ние направихме няколко спускания и се запъти този отбор към хотела…

И там - с изключение на натъпкването в асансьора на целия този арсенал - всичко беше нормално. Вечерта мина много нормално, нищо че се оказахме в един доста оборотен ресторант и аз се наложи да го напусна почти връщайки прекрасната салата (която само успях да опитам) върху гост-изпълнителя. Е, ако сте били в ресторанта, може да са ви направили впечатление едни летящи плюшени мечки с размерите на децата, които ги подмятаха, но това беше, защото всички ни гледаха с неодобрение, докато се настанявахме. Кой иска в събота вечер деца на съседната маса? И то повече на брой, отколкото са възрастните…

И тук идва интересното. Пропускам много неща, но напускаме хотела - пак с целия багаж, много по-хаотично събран, навън вали сняг, духа много силен вятър и е виелица. Отварям колата, още преди да съм оставила багажа, за да пусна Лина да влезе на топло. Колко да е топло в колата на -20?! При което вятърът се завърта вътре върху документите, които цяла седмица се возят на таблото ми, защото беше “спокойна” седмица.

Документите са в джоб, но излитайки нагоре се пръсват, аз хвърлям саковете и започвам да търча напред-назад, но не знам кое по-напред да гоня! 10 листа хвърчат насам-натам, аз тичам и скачам под тях и крещя “Не, не, нееееее, моля те”. (Тук има едно падане на лед и най-бързото ставане в живота ми.)

Така стигам до съседния хотел, където група хора си чакат бусчето за пистите и ме питат "Какво гониш, момиче?”. М? Ко? М? Как да кажа, че гоня документите за колата си. Те си заминаха безвъзвратно и аз просто приех, че това е от онези ситуации, в които виждаш как всичко се скапва, обаче просто няма какво да направиш.

Върнах се в колата. Паля, светна лампата за антифриза… Нищо, наложи се да отидем до една бензиностанция, която не беше в плана за деня, включващ карането на шейни, но и двете коли се оказахме там. Тръгваме да тръгнем, но на ключа за колата на приятелката ми му пада батерията.

Сериозно?! Да! Пиши в YouTube “Хау ту оупън кий фор би ем дабъл ю”… Защото мъжете наоколо ги беше страх, че ще счупят ключа, пък той струвал не знам си колко… Какво знае един мъж за 5 жени, опаковани до ушите, които са в колите от 1 час и вече само 2 от тях се надяват да карат шейни. (Но и те накрая не караха нищо.) Разглобихме ключа, свалихме батерията и айде обратно с другата кола да търсим батерия в хранителните магазини в Пампорово.

Стига толкова! Тази вечер ще сънувам как свалям и слагам ръкавици, гоня летящи документи, повръщам върху певец, сипвам антифриз, разглобявам ключ и така отпочинала и спокойна ще започна седмицата.

Първият работен ден на нова работа обикновено е изпълнен с напрежение. Нови неща, които трябва да се усвоят, нов шеф, който трябва да бъде впечатлен.

Обаче едно уелско полицейско куче абсолютно разбива този стереотип, справяйки се отлично още на първата си смяна, когато успява да открие изчезнала майка и едногодишното ѝ дете, пише The Good News Network, цитирайки полицейското управление Dyfed-Powys.

Макс е наскоро лицензирано полицейско куче, поверено на офицер Питър Лойд, което успява да хване следите на жена, прекарала нощта в отдалечена локация в Поуис, Уелс, заедно с малкото си дете. Двегодишната смесена германска овчарка веднага успяла да вкара обучението си в действие по време на първата си операция, като покрила значителна територия, за да открие майката и детето.

В полицията получили обаждане, че жената и едногодишното ѝ дете липсват. Веднага е започнало издирване.

Officer Peter Lloyd and police dog Max, Photo by Dyfed-Powys Police
Питър Лойд и Макс, Снимка: Dyfed-Powys Police

Никой не бил виждал или говорил с жената повече от два дни, което не било обичайно за нея. Телефонът ѝ не работел. За щастие, колата ѝ била открита бързо на един планински път. Тук се включили издирвателните способности на Макс. Към него се присъединил планински спасителен екип и хеликоптер.

Макс и Лойд, водени от обонянието на кучето, открили жената, която махала за помощ близо до стръмен пролом край планината.

Майката и детето били без наранявания, но премръзнали. Сега са съвсем добре, а Макс е истинският герой на операцията.

Август е. Плацикате ли се? Моля ви, отклонете вниманието си от щастливите, отпускарски дни, в които сте затънали, и обърнете внимание на едно клето същество, което не познава вашите радости, а е осъдено да се мъчи като грешен дявол, докато вие пеете и танцувате... 

Слънцето грее, интернет е пълен с плажни снимки, потни чаши и лакирани крака в пясъка. Повечето от вас може би са на почивка и доволно се наливат с бира и коктейли под чадърите, надявайки се тази лятна вакханалия никога да не свърши.

Слънчевите лъчи ви обливат, дзверите се към синьото небе, тичате по басмена рокля след веселото си куче и ядете сладолед в захлас все едно октомври никога няма да дойде.

И навярно не ви хрумва, че нейде в сенките се крие едно същество – мрачно и зло, което диша тежко, от челото му капе вода и снимките ви с мента в ръка на плажа предизвикват у него само киселини.

Да. Това съм аз. Жената, която мрази лятото.

Мразя толкова много аспекти на лятото, че дори не знам откъде да започна, защото и без това ми е лошо и едвам дишам. Но нека започна с най-очевидното:

а подточка

Жегата – ах, проклетата жега. Вървя по улицата. Всъщност, „вървя“ е пресилено. Влача се като отчаян червей, на когото са казали, че му остават три часа и половина живот, а от мен се стича вода. Блузата ми е залепнала за кожата, кожата за целулита, целулитът за кокалите и всичко е просмукано с горещина.

Отгоре пече безмилостно и жули по нещастния ми череп, под който отдавна вече няма мозък, а клисава, глетава каша от нещо, което щеше да е картоф, ако можех да мисля поне колкото картоф.

Поглеждам краката си – изпръхнала, бледа кожа, възпалена от жегата, обсипана с червени петънца. Тук там по някой издайнически косъм. Стискам мишци, усещайки как водата тръгва надолу. Вадя мокри кърпи, дезодорант, сухи кърпи и се опитвам да огранича щетите.

Не се сетих да си донеса хавлиен пешкир и оцет, за да си наложа челото, но хей, лятото е пред мен – има достатъчно време да попълня тези липси.

Краката ми нямат педикюр, нито лак.

Ясно си спомням, че през зимата това не беше проблем, но сега, ако искам да нахлузя сандали, рязко се оказвам единствената жена в София с неподдържан нокът, достоен за фетишистки сериал.

Оглеждам се, за да видя има ли други като мен. Наоколо няма почти никой, всички са на море, което ме навежда на мисълта за

б подточка (морето):

Сега всички ще възкликнете „Но, как е възможно да не обичаш морето? Има ли такъв безсърдечен, ужасен човек, който да не обича морето“?!

Ми, ето ме. Не звънете в полицията, моля ви. И без това ме е срам от този факт. Срам ме е повече, отколкото, ако не си миех зъбите, но ей на – морето не ме вълнува изобщо, но през лятото откровено не го понасям.

Някога, когато бях млада, глупава девойка, много се вълнувах от факта, че ще ходя на плаж.

Скачах ентусиазирано, набутвах младото, гъвкаво тяло в банските и хуквах да се въртя като кренвирш на хавлията, като редовно се потапях в безбрежната морска шир, за да почернея по-бързо.

Но как ходех аз тогава на плаж? Ами ходех с празна глава и празна чанта – Слънцезащитни фактори? Шапки, очила? Ама, моля ви се! Единственото, от което ме беше страх, бяха мъртвите медузи.

20 години по-късно, уви, вече знаем за всички космически заплахи – състаряване, рак на кожата, слънчеви алергии, бактерии в пясъка, гъбички в морето и какво ли още не.

И все пак, това не е чак толкова страшно, колкото

мисълта, че трябва да отида на плаж с три деца.

Всички тези деца, които имат бански, кърпи за бърсане, кърпи за лежане, надуваеми играчки, пластмасови кофи. И ако си с деца, си трябва и чадър. И втори кат дрехи. И мокри кърпи, и надуваем басейн.

Дори не ми се мисли за времето, в което мъкнех и памперси, а детето ядеше кочан от царевица, намерен в пясъка, и си бъркаше в очите с пясъчен пръст, докато аз безутешно плачех до него просто така, превантивно, защото знаех, че и то ще се разреве всеки момент и ми се щеше да си поплача първа.

С годините, освен всички останали неща, които изгубиха очарованието си, се сдобих и с непоносимост да се мокря (освен в банята) и така, морските гмуркания, басейните, езерата, и всякакви водоеми, привлекателни за вас, за мен оставят единствено неприятното усещане, че всеки момент… ще се намокря, а това не бива да се допуска.

И въобще, как е възможно да намираш очарование в нещо, което накрая свършва по следния начин:

Часът е 17.00. Всички лежат на пясъка, оваляни в него.

Децата са изгорели, въпреки усилията ви.

Главата ви кънти от околните крясъци, лаенето на кучета и приказките на собствените ви деца. Даже ви е жал малко за съседите, които са имали нещастието да си разпънат вигвама до вас.

„Айде да си ходим“, казва отегчено мъжът ви. И вие се надигате. Нахлузвате лятна роба, започвате да сгъвате дрехи, да сменяте бански, да бутате неща в пликове, мъжът ви откопава чадъра. Някой крещи „Искам още маааалкоооооооо“, но вие сте твърди (или по-скоро изсъхнали от слънцето).

25 минути събирате усилно цирка, нахлузвате джапанка и се повличате към колата/квартирата/хотела/вилата, замаяни от насъбраната горещина, ментата, която сте изпили, и повтарянето на „не си слагай пясък в очите“.

Обратно в цивилизацията започва голямото поетапно къпане, придружено с кряскане „Махни си пясъка от краката“, мазане с мляко против изгаряне, а вие все още сте със същата лятна роба, потна и унила, защото

то се знае – майката се къпе последна.

Сега, представете си, че всичко това се случва на човек, който не намира радост да плува като риба, да практикува джогинг рано сутрин на плажа, водното колело не осмисля живота ѝ, сърфът не е върховна цел за себеосъществяване. Не ви ли е жал за мен? Не, нали.

По-скоро си казвате „Ами, като не ѝ харесва на море, да ходи на село, на планина, където иска да ходи и да не ни занимава“.

в подточка

Лятото е сезонът, в който, ако се намираш на планина или на село, неминуемо падаш жертва или на жегата по скали и върхари, докато черепът ти експлодира, или на отвратителните милиони насекоми, които само чакат лятото, за да разгърнат вражеските си флангове и да ме нападнат отвсякъде.

Но хей, лято е! Какво значение имат

ордите комари, които те изгризват до кокал и после се дереш до кръв през деня?

Кой обръща внимание на мухите, които толкова харесват всичко, което притежаваш – пъпеша ти, динята, сандвича, лицето на възлюбления ти, собственото ти око.

А дори не искам да говоря за огромните скакалци, нощни пеперуди, богомолки и титанични, тлъсти бръмбари, кръстосващи избуялата природа с една единствена цел – да ми докажат, че съм една нелепа карикатура, която просто иска да се затвори някъде на тъмно, хладно и тихо и да бъде оставена на мира.

Знам, че вече съм ви изнервила до краен предел и не само сте ме сиктирдосали, ами сте си помислили „Като никъде не ѝ харесва на тази кикимора, да си седи в града и да си работи“.

Ами, да ви кажа, опитвам се,

но то нищо друго освен мен не функционира –

съдът е в отпуска, всички мениджъри на фирми са по плажовете и гонят мухите от бирата си и дори няма с кого да поработиш. Решиш да звъннеш на някого да свършите нещо – той ти каже, че е на Тасос.

Но аз знам, че рано или късно всички ще се върнат у дома, температурите ще паднат, мухите ще заспят, снимките от плажовете ще изчезнат, а аз щастливо ще търча по тротоарите, ще подритвам есенни листа и ще планирам почивката си.

Защото нямате представа колко е красиво морето през октомври, докато седите в някой ресторант и загърнати в мек пуловер, отпивате от червеното вино.

Обещавам да кача снимка на крака си с вълнен чорап на фона на залязващото слънце.

Често ми се случва, когато с други хора обсъждаме как изглежда София и какво се прави за това да изглежда приветлива и красива тази ни столица, да чувам следното:

„Ама виж пък, МНОГО стана хубава сега Витошка. С тия цветенца по лампите, и тези нови плочки! Много по-добре отпреди!“

и аз, уважаеми съграждани, малко започвам да заеквам, защото, от една страна НАИСТИНА е по-добре отпреди, но то всичко е по-добре „отпреди“, когато булевард Витоша приличаше на голяма котешка тоалетна, посипана с чакъл и прахоляк.

Но от друга страна.... наистина ли? Пет канчета с теменужки и плочки в неописуемо отегчителен цвят, които на доста места вече са счупени – наистина ли е МНОГО по-добре и хубаво отпреди, или просто толкова ни е писнало да е гадно, че само да сложат пет бежови плочки и три тенджери с мушкато, и умираме от радост?

След това същият сценарий се разви и в НДК – след доста ремонти, прахоляк и десетки изхарчени милиони, в НДК към ден-днешен има три закачливи чешми в различни размери, сменени плочки (ама само до половината, сега ги сменят в другата половина), една-две рампи за велосипеди и колички, едно СОЛИДНО количество теменужки и поливна система за въпросните теменужки, която, като я пуснат, трябва да газиш наоколо с рибарски ботуши. Добре че поне демонтираха онази чутовна простотия, която освен грозна беше и опасна.

Както вече сигурно разбирате, не са едно и две нелепите изпълнения из този наш прекрасен град, които вадят очите - и повечето могат да бъдат обединени под наименованието „архитектурни (с извинение към науката) и инфраструктурни нелепици“. Колко са много и колко са нелепи можете да видите сами от снимките на жители на града в групата "Път за бебешки колички" или в "Спаси София" - някои от тях са феноменални!

Развила съм усещането, че в този град се действа по следния начин: общината (или инвеститорът) праща свой таен полусляп пратеник, който броди маскиран из града, харесва си кьоше или още по-хубавото – някое централно място, бодва пръст и казва:

„Ей тука, начи, много ми се ще фонтанче!“

и докато се усетиш, ето ти проект за биде насред булевард Витоша, баш на най-сгодното място!

След това бързичко, преди някой да се е усетил, идва популярната група „Кьопав майстор“, с която общината е сключила доживотен договор, натрупва едни мозаечни плочки, слепва ги там с каквото се слепват плочките, слага четири църцорещи В РАЗЛИЧНИ ПОСОКИ каналчета, и казва:

„ИскАхте фонтан – е ви фонтан!“

след което си отива завинаги.

А фонтанът остава там, като паметник на селския площад, изнемощяло плюе вода по глезените на пешеходците в продължение на 3 седмици и накрая общината спешно издава нареждане църцоренето да бъде преустановено. Все пак, ДОРИ и в това кметство има хора с нормално зрение и съвест, които малко ги хваща срам от слабоумното изпълнение.

И с това всичко приключва.

Сега, вярно е, че по някое време от Столична община спускат анкета към уважаемото гражданство на тема КАКВО, АДЖЕБА, ДА ПРАВИМ С ТОВА БИДЕ?, гражданството мигом отговоря единодушно с МАХАЙТЕ ГО ВЕДНАГА, АКО ОБИЧАТЕ!!!, общината отговоря лаконично с ЕМИ... ДОБРЕ и отива да прави по-важни работи.

Но това беше преди около 3 години.

До ден-днешен този архитектурен цирей стърчи гордо насред единствената пешеходна зона на столицата и примамва деца да се катерят по него, да се подхлъзват и хубавичко да си разбиват главите в мозаечния праг.

Да не говорим, че заради него затвориха за преминаване цяла улица и обърнаха движението по всички съседни. Но, наистина, това са едни съвършено незначителни неуредици на фона на факта, че насред най-централната столична улица имаме биде-фонтан!!

Да не би Париж да има биде? Или пък Рим??? Аз ще ви кажа – няма. Рим в частност има само фонтан, в който разни световноизвестни актриси сластно се плацикат, но дори и той не може да се мери с феноменалното Витошко Биде (да не се бърка с Витошко Лале, което е писта).

И сега, за да не кажете, че съм голословна, ще ви посоча още няколко своеволия и грозотии из тоя клет град.

Малко след бидето, в посока НДК, миналата година мистериозно изникна една помпозна четка за баня, поставена върху огромно бетонно блокче, върху което пък са сковани пет летви, създаващи далечна прилика с пейка (ама много далечна), четири от които вече са счупени.

Това, уважаеми хора, е една четка, тържествено стърчаща на фона на планината, без никой да знае какво означава тя, на какво е символ и защо, по дяволите, е забучена насред пешеходната зона на столицата.

Впоследствие разбрах, че това било глухарче - символ на Евровизия. Горките създатели на глухарчето едва ли знаят, че в София то стърчи като мостра от магазин за оборудване на баня. Ръждасяло, олюпено, без нито един обозначителен знак, табелка или поне листче, залепено с тиксо, на което да пише:

ЗДРАВЕЙТЕ, НЕЩАСТНИЦИ! ТОВА ТУК Е ГЛУХАРЧЕ - СИМВОЛ НА ЕВРОВИЗИЯ. ИЗВИНЯВАЙТЕ, ЧЕ ИЗГЛЕЖДА ТОЛКОВА ГРОЗНО – ПРОСТО ТОЛКОВА СИ МОЖЕМ. ПРОСТЕТЕ НИ.

Но нека преглътнем четката и продължим по-нагоре, защото там ни очаква още по-голяма хапка за преглъщане, а именно чудовищното НЕЩО, поникнало на ъгъла на булевард „Витоша“ и бул. „Пенчо Славейков“, видно с невъоръжено око и от Космоса.

Ако никога не сте виждали син кит – сега му е времето. Минете, вижте, пипнете го, гледайте да не ви стане лошо от мащабите и после се опитайте да си отговорите на въпроса ЗАЩО?

Защо, противно на всякаква архитектурна (и не само) логика, се позволява да се строят чудовищни сгради на места, на които ще скрият най-ценното на този град – планината до него?

Защо (и кой!) позволява в града да се поставят редица нелепи архитектурни и инфраструктури решения, които са в разрез с логиката и естетиката на околните сгради?

За последното също давам пример - сградата на Европарламента на улица „Раковски“, стъклено-синият параход, пуснал котва насред всички останали коренно различни по вид сгради. Ако още не сте го виждали, защото в последните 6 години сте били в кома или сте емигрирали в Мадагаскар - блазе ви!!

Снимка: Dnes.bg

Въобще – защо??

ЗАЩО?

Разбира се, да не мислите, че някой ще ни каже защо. На кого му пука, че някой пита „защо“ постфактум – когато всичко е построено, зазидано и добре наплескано с плочки, мозайки и вар! Единственото, което можем да направим, е да опитаме да попитаме ЗАЩО? предварително, така че да предотвратим овреме следващи подобни изпълнения.

И сега слушайте - поредното такова е напът да стане реалност само на няколко километра от гореописаните бидета, сини китове, параходи и четки.

На ъгъла на булевард „България“ и бул. „Гешов“ бурно се подготвя строеж на 44-етажен небостъргач (то дори написано звучи нелепо).


В момента теренът все още представлява градинка – зелена площ с дървета, през която живеещите там минават, за да излязат на булевардите. Фирма НИКМИ обаче (която е автор и на синия кит на бул. „Славейков“ и бул. „Витоша“), упорито се опитва да я застрои с небостъргач, наречен, незнайно защо

„Новият символ на София“.

Плановете бавно, но сигурно напредват - преди дни градинката беше оградена с телена мрежа, отрязвайки и един от изходите на квартал „Стрелбище“ - улица „Майор Първан Тошев“, а вчера багери са започнали да разрушават улицата.

Да, правилно прочетохте - заградена е улица в квартал, така че хората да не могат да минават по нея, и набързо в заградения участък са пуснати багери - всичко това, разбира се, в името на оригиналната идея да бъде построен „нов символ на София“.

Блокадата на булевард "България" снощи. Снимка: Фейсбук група "Помощ за Стрелбище"

Като ответна реакция жители на квартала с всички сили се опитват да предотвратят изграждането на 44-етажен бетонен небостъргач до домовете им – снощи блокираха въпросното кръстовище и спасиха за неизвестно колко време улица „Майор Първан Тошев“ от разрушаване (на фона на факта, че в София е град, в който има квартали без улици, като Витоша и Манастирски ливади, разрушаването на съществуващи такива е наистина арогантно).

Гражданите от „Стрелбище“ търсят и имат нужда от всякаква помощ, общуват напоително с институции и са създали група във Фейсбук, наречена „Помощ за Стрелбище“, в която всеки желаещ може да се включи и да се информира за казуса (а той, типично по български, е вълшебно заплетен).

Накратко – от 2009 г. статутът на терена е зелена площ, като предназначението му е защитено с промяна в Общия устройствен план на града. Столична община иска да го запази като градска градина и на това основание на два пъти главните архитекти на София отказват да допуснат промяна, която да позволи строителство. Със свои решения Върховният административен съд обаче е отхвърлил отказите на Столична община.

Надълго – вижте тук

Аз, без да съм жител на квартал „Стрелбище“, искрено съчувствам на хората там. Безочието и наглостта, с която се разрешават и осъществяват безобразни архитектурни и инфраструктури решения в града, за които почти никой не разбира преди те да се окажат факт, са наистина влудяващи.

Затова, ако сте от квартал „Стрелбище“ или от съседните квартали, или просто сте човек с отношение и позиция по въпроси, които засягат всички (а строеж на 44-етажен небостъргач на метри от трети лъч на метрото, от жилищни сгради и ВЪРХУ градинка с дървета e въпрос, който засяга всички жители на града) - влезте в групата, разгледайте снимките, прочетете материалите.

Все пак, както разбрахме, това ще е новият символ на София, въпреки че не си спомням някой да е излязъл и да ни е питал:

А ВИЕ ИСКАТЕ ЛИ НОВ СИМВОЛ НА СОФИЯ НА 44 ЕТАЖА?

Нито знам кой, по дяволите, е старият, а също и какво му е, че трябва да бъде сменен с нов?

Не е ли планината Витоша вечният символ на София – защото ако е (каквато би била логиката във всеки друг нормален град по света), целенасоченото засенчване на планина посредством небостъргачи е нахално, а опитите да отнемеш символиката от една планина и да я подариш на нещо с 44 етажа – глупаво и жалко.

Въобще, както виждате, има много въпроси. И точно сега е моментът да ги зададем - предварително, а не след като е станало късно, когато поредният нелеп и стъклен параход ще е акостирал в някоя градинка, на фона на планината или върху самата планина (дано само не давам идеи).

Защото София не е Дубай, нито може да е Дубай. Но не е и Димитровград (въпреки че на места доста прилича, особено на Ларгото), нито пък е село, в което всяка приумица гордо се пльосва на площада, та всички да я видят.

Но понеже никой не знае какво точно Е София и как трябва да изглежда, за съжаление, тя бавно се превръща в смесица от трите.

Как се качват на хижа на 2300 метра надморска височина две двегодишни деца?

Ако това беше задача по математика, от типа „две деца тръгват от Бургас към Горна Оряховица, докато в същото време две тръби пълнят басейна в 22-ро училище“, още отсега щях да кажа на всеки талантлив математик, дръзнал да се опитва да я решава, че това е едно уравнение с много, МНОГО неизвестни.

В него например липсва информация дали майките са взели достатъчно солети, дали бащите могат да подгъват крака като камили на пресечен терен и да качват на гръб квичащи малолетни пътници, както и колко е разсейващ пейзажът наоколо – има ли мравки, храсти с гъби, камъчета, които трябва да бъдат събрани, и пръчки, с които децата да си извадят очите.

Ако пък ви разказвах виц, сигурно щях да кажа:

ами, правите си две деца, чакате ги да станат на 2 години, отивате на 2300 метра и ги оставяте в хижата.

Но понеже не ви разказвам виц, а истинска история, ще започна малко по-отдавна – няколко години преди това, когато вашата скъпа другарка Красимира се запознава с бащата на едното от тези деца и той се оказва един от онези мъже, които ходят по планини, въоръжени с огромни раници, в които можеш да пренесеш телевизор Велико Търново, имат нож против мечки, виждали са мечки, спят в палатки сред мечките, а зимата карат ски по писти с отвес от 99 градуса и чакат мечките да се събудят от зимен сън, защото им е скучно (на мъжете), когато мечките спят.

Докато в същото време Красимира води един сравнително безопасен живот, в който осезаемо липсват мечки, планинарството се изчерпва с качване с лифта до Алеко, поглъщане на супа, греене на слънце и връщане обратно, а зимните спортове според нея са за хора, които не са толкова силно привързани към глезените и коленете си и затова нямат против да ги оставят раздробени по разни Шилигарници-Милигарници.

Съдбата обаче е най-голямата присмехулница, както всички знаем, и така дойде момент, в който на Красимира ѝ се наложи да обуе планинарски обувки 42 номер, да нарами раница с размери на малка кухня и да се качи на тия ми ти 2300 метра надморска височина, където да води активен планинарски живот посредством челник, билков чай и увиване в спален чувал.

Оказа се, че преживяването е много приятно, дори и омразното изкачване - напук на очакванията ми да умра без дъх в някой бистър ручей, където да ме изкълват оцъклени планински пъстърви.

Всичко това започна преди около 6-7 години и към този момент вече се водя средно ниво планинар, ако не броим няколко злощастни случая, като например качването ми на Мальовица, след което скубах изгорялата кожа от ушите си в продължение на седмици, както и още две подобни изживявания, а именно:

1. Денят, в който мъжът ми реши, че ще ме учи да карам ски.... къде, къде – НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА, РАЗБИРА СЕ (а не на хълмчето на Камбаните, което е много по-подходящо за идиоти като мен). Това е история, изпълнена с доста нерви, течащи носове, замръзнали сълзи и усещане за безнадеждност в открития лифт, на фона на реплики „ГЛЕДАЙ, ГЛЕДАЙ КАКВА КРАСОТА, БОЖЕЙЙЙ“, докато у мен растеше предчувствие за предстояща бяла смърт. Финалът настъпи с крясъка „СКАЧАЙ И ТИЧАЙ!!“ - след който крясък аз се свлякох от лифта и се приземих като прасе с вързани крака НЯКЪДЕ в пустошта от лед, мъгла и сняг, а в разкикерченото ми, безжизнено тяло започнаха да се спъват и да падат всички останали нещастници, слизащи от лифта след мен.

Тази история, която след това се разви в един епичен триптих, ще ви я разкажа в началото на зимния сезон, че сега не ѝ е време. Само ми напомнете!

2. Денят, в който тръгнахме на мръкване да се катерим до езеро с кодово наименование „Смрадливото“, за да спим там на палатка (сами!) на фона на веселяшките разкази на мъжа ми как преди 2-3 години ТОЧНО ТУК видял мечка. 3 минути, след като се добрахме и си направихме огън, рязко стана нощ, угасихме огъня и си легнахме в нещото, което той наричаше палатка, а според мен беше парцал, направен от стари цедки, през които кондензът се стичаше на безмилостни, ледени капки върху лицето ми и ме оставяше с чувството, че лежа подгизнала, увита в пухенка и планинарски обувки, върху надуваем дюшек, насред Северния ледовит океан, ЗА УДОВОЛСТВИЕ. Напомнете ми и тая история да ви я разкажа някой път, че също е много хубава!

И така, дойде моментът, в който освен клетата майка, трябваше да закараме и клетото дете на въпросната хижа, наречена „Рибни езера“ - ама не онова Рибно езеро, което го знаете, а едни други езера, високо в чукарите над Рилския манастир. Това е магично и чудно красиво място, където телефоните нямат обхват (с изключение на някаква точка на отсрещния баир, на два часа катерене), но за сметка на това има коне, езера, чист въздух, тук-таме по някое куче и някоя котка, стари бунгала и въпросната хижа, в която има един стол и една баба Данче на 74 години, която готви божествен боб.

Всичката храна и напитки в хижата се качва с коне, а как се качва баба Данче на 74 години е въпрос, който от години ме терзае и някой ден ще взема да я питам.

Та, уговорихме още една двойка наши приятели, също отявлени планинари, и с дете на същата възраст като нашето, да дойдат с нас, за да не изкукаме сами с мечките и рибите, и поехме на път.

За да стигнете до хижа Рибни езера, трябва да минете през Рилския манастир, да продължите през Кирилова поляна и оттам да карате още около час по черен път, където накрая да оставите колата, да излезете и да започнете да се приготвяте за прехода до хижата.

За полу-тренирани хора и ако не водите двегодишни деца със себе си, би трябвало да можете да стигнете до горе за около час и 15 минути, а подготовката се състои в обличане на дрехи с дълги ръкави и крачоли, и щедро обливане със спрей против комари, тъй като там расте и вирее някаква порода комари с големината на яребици, които кацат върху оголения ви прасец и го отнасят към някоя скала около Злия зъб, където си го глозгат на спокойствие.

Облякохме подобаващо децата, нахлупихме им шапки и очила на главите, обяснихме им осемнайсет пъти, че сега ще трябва да походят малко, и метнахме раниците на гърбовете си. Мъжете - от онези раници, в които можеш да пъхнеш боксониера с южно изложение, а жените – от малко по-малките, компактни раници, които само дават вид, че са леки, но иначе хубавичко опъват ишиаса и навяват мисли за безрадостния живот на Белчо и Сивушка.

И така, какво става, като тръгнеш на поход с двегодишни деца?

В началото всички са много екзалтирани, особено въпросните деца. Подскачат, кихат, сочат върховете, гонят мравки, говорят за риби и обещават тържествено, че ще ходят. Вие се правите, че вярвате, изяждате по две парчета луканка и едно варено яйце, за да имате сили, слагате си идиотската сламена шапка, нарамвате боксониерата и тръгвате.

След 10 метра детето казва ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ.

Вие леко потръпвате и казвате – еее, айде още малко, виж къде трябва да идем, при рибките, горе високо в планината, там има и кончета, как прави кончето?

Детето казва как прави кончето (кльоч-кльоч-кльоч) и минава още 10 метра, след което се увива като водорасло около ръката на родителя, който го води, и с пронизителен писък започва да си влачи задницата по земята. Бащата предлага да го качи „на кон“ върху раницата-боксониера, детето охотно приема и се озовава горе.

Другото дете, естествено, мигом поисква същото и неговият баща, ще не ще, го вдига и го инсталира върху неговата си боксониера.

Настъпва спокойствие и всички се правят, че вече всичко е наред. Керванът продължава да върви – ехеее, минали сме вече цели 20 метра, то, дето се вика, не остана!!

5 минути по-късно.

Някъде изпод клоните с натежали шишарки, между които се провира раницата с инсталирано дете, се процежда гласец:

ИСКАМ СОЛЕТИ!!!

Керванът спира, майката сваля топуза от гърба си и вади един от сто и петте пакета солети, с които се е запасила, подава го на детето и то, като един блед британски колонизатор, възседнал индийския си роб, тържествено започва да хруска – разбира се, под носа на другото дете. То, понеже не е балама, също поисква солети и така се създава една своеобразна поточна линия между двете боксониери, в която се прехвърлят солети, вафли, вода, шишарки и други стоки от първа необходимост.

След 15 минути бащите започват да пуфтят, щото, както и да го гледаш, това си е една чудовищна раница с осемдесет джоба и тегло от 20 килограма, върху която е кацнало дете с тегло 14 килограма, което се киндилка като мех с вода, а пътят не е като алеите в Борисовата градина.

Стигаме до полегат камък, където камилите подгъват крака, а помощник-шерпите поемат децата от раниците и ги пускат да изследват храстите. Започва да изглежда малко безнадеждно, но поне е красиво и някакси отчаянието не може да вземе връх над потоците, боровинките и цветята.

Почиваме си десетина минути, някои пикаят, други пият вода, трети ровчат с пръчка сред камъните и питат къде са рибите, след което тръгваме отново, пустошта се раздира от поредното ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ, камилата подвива крак, помощник-шерпът поставя детето върху боксониерата и керванът със солети, луканка и резервни гащи потегля наново.

Това се повтаря още 5-6 пъти, докато накрая виждаме крайчеца на първото езеро и в редиците настъпва оживление.

Успяхме! Ура! Ще се живее! Сигурно така се чувстват алпинистите, покоряващи осемхилядници!

Децата и те се радват – дори слизат от раниците и започват да крещят срещу езерото в израз на задоволство и изненада. Добираме се до хижата, а баба Данче излиза да ни посрещне - същата си е, като преди 3 години, когато съм я виждала последно преди да забременея. Пак се замислям - как се качва тая жена, просто не знам!

Отнякъде изпълзява котка – моето дете, израсло с огромна котка с размерите на косатка, пощурява от кеф, хваща я за за опашката и оповестява на широката общественост АЗ НОСИМ!! Обяснявам, че котки не се носят никъде, камо ли за опашката, защото само това ми липсва – разпрани ръце и издрани лица на 2300 метра над цивилизацията. Въвеждам строго вето върху дърпане на опашки, уши и мустаци, и установям ред за галене на котка – първо едното дете, после другото и КРАЙ! Котката, мисля, също ми е благодарна.

Поръчваме боб и кюфтета, а после се настаняваме в бунгало, където в следващите 3 часа спим, а след това всички отиваме на разходка до езерото и се дивим на красотата на тая ми ти природа, пълна с езера, риби, скали, сипеи с остатъчен сняг и мека, зелена трева. Възрастните са щастливи, децата – още повече.

Боже, станаха хора тия деца и доживяхме да ходим по планини с тях (буквално)! Само трябва да се внимава да не падне някое дете в езерото, нали, иначе други опасности няма – най-много да се преяде с боб.

Със скриването на слънцето става студено – вадят се полари, пухенки и шапки, и се тръгва обратно към хижата. По пътя се натъкваме на коне – Красимира, която е падала от кон, е със смесени чувства по отношение на галене на копринени конски муцуни, но се предава пред тая красота – няма как пред теб да стои кон и да не посегнеш да го погалиш. Детето е толкова впечатлено, че не спира да говори цяла вечер, загубва ума и дума, тръгва по наклонената плоскост, изпива 3 чаши чай, изяжда две вафли и заявява, че иска да спи.

Водиш го в бунгалото. Обясняваш, че ще спи в спален чувал – най-хубавият и топъл от всички два, с които семейството разполага. С по-скапания ще спи майката, а бащата ще спи с вълнен пуловер и две одеала, защото човек, който е виждал мечка, няма нужда от спален чувал.

Обличаш детето в дебели дрехи и чорапи, закопчаваш чувала, гасиш лампите и заспиваш с него, надявайки се студеният, чист въздух да го занити и то да спи непробудно до 8 сутринта.

1 час по-късно страшен рев раздира тъмното бунгало.

Скачаш в ужас - мечката ли влезе, конят ли влезе, И ДВЕТЕ ЛИ ВЛЯЗОХА, КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ВЛЕЗЕ!!! – това е първата мисъл, която ти минава през главата, но бързото светкане с фенерче и оглеждане на местопрестъплението разкрива далеч по-прозаичен проблем.

Детето се е напикало до ушите.

ДО ТВОИТЕ УШИ.

През памперса, през анцуга, през спалния чувал. Тия три чаши чай хубавичко са наквасили всичко, а температурата е около 6 градуса и сигурно е вълшебно да лежиш напикан в тоя студ. Ставаш, отваряш боксониерата и се молиш в нея да има още тринайсет анцуга, блузи, полари и чорапи. Успокояваш клетото, тресящо се от студ дете, обясняваш му, че е студено, защото сме в планината, и при други обстоятелства в планината Е МНОГО ХУБАВО, СТИГА ДА НЕ СЕ НАПИКАВАШ, даваш му нова вафла, а също и сушени сливи, обръщаш спалния чувал с напиканото наопаки, и си лягаш до него, за да го топлиш.

На сутринта разбираш, че и в съседното семейство е имало напикаване до уши в чувала - това създава една нова дисциплина в олимпийските спортове, а именно Синхронно напикаване в зимен спален чувал, в която поне към този момент присъстващите там са абсолютни победители.

За радост на сгърчената ти, опикана душа, сутрините край езерата са разкошни – слънцето топли, котките се въргалят по гръб, конете се чешат, баба Данче прави мекици, реката ромоли край теб и въобще цялата природа се е впрегнала да те накара да се чувстваш приятно безмозъчен (а не неприятно безмозъчен, като в града). Върху камъните се сушат напиканите чували, децата ровчат из пластилина, който предвидливите майки са скрили в раниците-топузи и всички са щастливи - времето се точи бавно, идват нови туристи, а други отпрашват по пътя си към други хижи и други баби Данчета.

Така, в безмозъчие и безвремие, идва моментът да тръгваме обратно – сега ми звучи идиотско да предприемеш целия този преход само за 1 нощ, но вече го бяхме решили и в долу, в цивилизацията, ни чакаха хора.

И тук допуснахме най-голямата грешка с планирането във времето. След като хубаво нагнявихме котката, а тя хубавичко одра някои от нас (мен), изядохме по един боб и няколко кюфтета, излочихме петдесет чая, нарамихме боксониерите, детето влезе в ролята си на махараджа и възседна баща си, то, разбира се, заспа.

ЗАСПА!

Разля се като плик с прясно мляко върху раницата и главата на баща си, и захърка блажено отгоре. Следващият час и нещо слизане по остри камъни и борови иглички си го прехвърляхме – ту единият го носеше 15 минути, ту другият, а то спеше блажено и се събуди точно когато стигнахме колата – свежо и отпочинало, докато ние приличахме на скитници, излезли след петгодишен престой в гората.

Имайте предвид тази дребна подробност със заспиването, ако смятате да ходите с малки деца из планините. Не ги носете на гръб в часовете им за спане, защото е адски, АДСКИ неудобно, освен ако, може би, не разполагате с една от онези раници със столче и сенник, в които нашето дете отказва да вирее.

Иначе един поглед назад – към чукарите, от които току-що бяхме слезли, набързо ни съвзе – мисълта, че сме прекосили целия този път, натоварени като катъри, за да изкараме 1 нощ в напикан спален чувал, ни се видя идиотска.

Следващият път отиваме поне за 2!

И ето ни сега - събираме сили и спални чували, както и желаещи да се присъединят към нас за следващото изкачване. Ако не ви е страх от катерене, мечки и коне, идвайте. Голям плюс ще е и ако не се напикавате в спалния си чувал, но това, все пак, си е ваша работа - ние няма да ви съдим, дори и да го правите.

Там, някъде високо в планината Родопи, до село Дедово, съществува място, наречено "Фабрика за храна и танци" Равнища, което съставлява мечтата на приритващия от умора родител. Едно място, предназначено да направи децата щастливи, а на вас да даде мечтаните часове спокойствие, прекрасен въздух, красота и тишина.

Но да не прибързваме. Преди да стигнете до това вълшебно място, дори преди да го зърнете, вие неминуемо ще се запознаете по телефона с Асен. Асен е митично създание, което отговаря за резервациите, касите и още милион неща. Защо митично? Защото той е онзи несъществуващ, съвършен служител, който ще се погрижи за вас по-добре от майка ви. Аз, собствено, направих Асен на маймуна с милионите си претенции, жалби, хрумвания, но той стоически издържа на всичко.

Асен е онзи човек, който ми размести 5 пъти резервацията

от месец май в месец юни, а после в юли, а после обратно в май. Накрая, на 23-ти май, когато просто ми хрумна ей така, да пристигна ден по-рано, без резервация, звъннах на Асен 404649302 пъти в рамките на час и половина и след поредица от кудкудякане, каканижене и мрънкане от моя страна, той не само намери къде да настани мен, мъжа ми и трите ми деца, въпреки че цялата околност беше пренаселена от гости за празниците, но беше и изключително любезен и нито за миг не загуби самообладание. Ако в България някой се интересуваше истински от това кой какво може, Асен щеше да ръководи минимум рецепцията на Хилтън.

Та, да се върнем на самото място. Нагоре, нагоре по един чудесен, асфалтиран, но виещ се път (предупреждение за хора с повръщащи деца), ще стигнете на върха на хълм и там ще ви посрещне най-страхотният и мил екип от хора, за да ви покаже мястото на мечтите ви.

Насред разкошна зелена поляна

се намира великолепна, уютна постройка, която собствениците наричат хижа, макар тя да няма нищо общо с хижите в България. Всяка стая в тази постройка е идеално чиста, светла и прекрасна, с дървени стени, сини прозорчета, възглавки с панделки и чаршафи с дантелки. Баните са просторни и нови, досущ като у дома след ремонт. А като погледнете навън, през синьото прозорче, виждате великолепна гледка към Родопите.

След като си оставите багажа, любезно подпомогнати от персонала, излизате от стаята и попадате сред борова гора с чуден водоем, оформен като езерце от бели камъчета, заобиколен от джакузита, шатри с дивани, маси, отрупани с книги - всичко, предназначено за родителска почивка. За децата има пързалка, огромен басейн с пластмасови топки, в който да се хвърлят денонощно, маси с всякакви пособия за рисуване, детски книжки и една машина за пяна до басейна, която в уречен час се пуска и залива децата, докато те весело подскачат.

Така разказано, човек може да остане с впечатлението, че, колкото и да е хубаво, неминуемо мястото е шумно, защото половината от гостите са деца на възраст между 1 и 9 години, които би трябвало с постоянно да реват, да се бият, да се пребиват от подхлъзване, падане или да крещят просто ей така, за да ни изнервят.

Та, пригответе се за най-странното.

Тихо е. Не знам защо.

Може би защото в цената на нощувката, освен басейна, джакузито и всички атракции, влизат детски походи със санбернари и част от децата ги няма с часове. Може би защото след похода има курс по месене на хляб, а после още един поход. А може би защото атмосферата е толкова спокойна, щастлива и приветлива, че нито едно дете не се сеща да плаче или пищи, и всички играят заедно в мир със света.

Поради гореизброеното,  навсякъде по меката мебел, гениално разположена под шатрите, има разхвърляни бащи, които уж гледат телефоните си, но всъщност спят или просто са изпаднали в ступор от прелестния въздух и спокойствието. Ще видите майки, които седят по диваните и не могат да повярват, че са свободни. В очите им се чете объркване и лека безтегловност. Дори аз, с три деца, най-малкото от които е на една година, си починах. Докато бебето обикаляше весело и кротко в кръг, а другите две бяха незнайно къде по атракциони, аз изчетох една цяла книга, размишлявах и имах толкова свободно време, че ако бяхме останали седмица, щях да мога да завърша още едно висше образование.

И все пак имам две забележки.

Едната забележка е за вратата на банята. По идея, би трябва да е плъзгаща се, но всъщност едвам се прибутва с ужасяващо скърцане, което може да вдигне и мъртвите от гроба, камо ли бебе. Децата не могат да я отварят сами, ако са малки, защото се изисква доста сила. На самата врата има голяма дупка вместо дръжка, през която се вижда как се къпеш, а и няма завеска за душа. Така че ходенето нощем до тоалетната, ако трябва да се пази тишина, е почти невъзможно, а къпането, докато кикотещи се деца надзъртат и викат "Мамааа е гола!!", преминава леко изнервящо.

Другият проблем бе храната. Доста от вас ще я намерят за прекрасна, аз обаче си имам своите забележки. Картофената крем супа беше от пликче, а месата често бяха залети със сос , който също, според мен, беше "малка тайна". Слава Богу, имаше достатъчно вкусни кюфтета, пържоли,  домашен хляб, манатарки, плодове, мекици, палачинки, истински пържени картофи и всякакви прекрасни неща, които утолиха глада ни, а и трябва да имате предвид, че аз наистина съм претенциозна на тема хранене.

В района на "Фабриката" няма безжичен интернет,

нито ПОС терминал. Моят телефон е към Мтел и имах интернет , но тъй като мястото няма 3, 4 или 15-джи покритие, нещата стават бавно.

"Фабрика за храна и танци", Равнища е невиждана за България концепция. Прекрасен персонал, грижа за децата и родителите, единение с природата, персонално внимание. Всеки ти се усмихва, всеки те подканя да си щастлив и прави деня ти истински чудесен. Не са жалени средства за нищо - всичко е направено, подбрано и комбинирано със стил, любов и качество.

Вечер, когато запалят големия огън, любимецът на всички, Руслан, идва да извади картофите от жаравата, след като е водил децата по походи, готвил е в кухнята и е организирал състезания.  Около този огън деца и родители се чувстват част от едно голямо семейство, гледат звездите и си прегръщат половинките и потомството. Та, само заради това чувство на хармония си заслужава да посетите "Фабриката". Идете, починете си и разкажете дали и за вас е било така вълшебно.

cross