fbpx

Често си говорим за това колко мили, търпеливи и разбиращи трябва да сме към инатливото и избухливо поведение на децата си. Има обаче случаи, в които това е невъзможно. Една майка, пожелала да остане анонимна, споделя с нас сцени от всекидневната борба с характера на почти 3-годишното си дете, както и защо мислите „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ѝ: 

Той пищи „НЕЕЕ“ и драпа нагоре по стълбите. Аз го влача надолу.

Стискам го адски силно, за да не го изпусна и да се претрепе… или не само. Държа тялото му между краката си и му нахлузвам блузата. Той ме дере, опитва се да ме ухапе, но отдръпвам ръката си навреме.

Рита ме в лицето, докато му обувам чорапите (тук бях допуснала печатна грешка, бях написала „обувам шамарите“ вместо чорапите, правете си изводите сами).

Докато се мъча да му сгъна краката, за да ги натикам в панталона, той ме стиска за гърлото. Хващам се, че се чудя дали по мен, или по него ще останат синини и драскотини, как ще ги обяснявам?

През цялото време ми се привижда как го удрям. Гневът ме задушава, вината ме задушава, потна съм, рева, и той реве. Това се случва всяка сутрин, дори тези, в които няма градина.

На две години и девет месеца е, нито веднъж не съм го удряла, но имам чувството, че всеки ден упражнявам брутално насилие върху детето си. Наистина. Чувствам се насилник.

„Не се бори и ще свърши по-бързо“. На какво ви напомня тази реплика? В каква ситуация си я представяте? Хващам се да я изричам всеки път, когато му слагам капки в носа. Това, впрочем, се случва рядко, защото изисква поне двама възрастни – единият лежи върху детето и му държи главата, другият му слага капките.

Отхвърлили сме всички намеси, които не са съвсем необходими – нашето дете не е виждало аспиратор за нос, никога не сме му мили зъбите (само колкото успее сам и тежко ми и горко, когато за пръв път го заведа на зъболекар, ако успеем да измислим как да го убедим да си отвори устата), не съм му мерила температурата.

В последните месеци успяваме да го подкупим с награди от всякакъв тип, но някои неща като сутрешното обличане или преслушването при докторката не стават с какъвто и да било подкуп.

Иска ми се да вярвам, че съм човек, който държи на телесната автономия и на ненасилието. От бебе му позволявам сам да избира дали и колко да яде, дали да е със шапка, или не, дали да даде на някого да го прегърне и целуне. Но все някога бебето трябва да се закопчае за количката или столчето, все някога детето трябва да се облече за градина, все някога гърлото му трябва да бъде прегледано, все някога трябва да бъде помръднато това дете от средата на улицата, където се тръшка по неясни причини.

И така, аз го дърпам и влача, държа го в поза ключ или седя върху него.

Първият път, когато успя да състави изречението „Не искам на сила!“, седнах на един бордюр и се разциврих.

Сега крясъците „Не искам на сила!“ ни съпровождат по пътеките в супермаркета, в метрото, по тротоарите и често усещам, че наистина искам да го ударя.

Никога не съм си представяла, че ще попадна в такава ситуация с детето си. Гневна и виновна, потискаща и потисната, постоянно престъпваща собствените си принципи и изпълнена с агресия, която прозира във всеки мой жест.

В такива моменти се мразя до смърт. Налага се да си напомням, че ако един ден просто изчезна, това ще нанесе на детето ми по-голяма травма, от всички насила обути панталони.

Налага се да седя върху ръцете си, защото им нямам доверие. Налага се да лъжа детето си, че съм права и че така трябва.

Щеше ми се този текст да имаше някакъв подобаващ финал тип развръзка. Нещо повече от „ще го израстем.“ Или да можех да сменям темата, толкова бързо, колкото го прави малкия – 10 секунди след като излезем облечени от апартамента той като че е забравил писъците, борбата и собствената си ярост.

Вместо това „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ми. Нещо повече, сега, когато го чета това, което на писах за последен път, преди да го споделя с вас, осъзнавам, че в него се изживявам като жертва.

Сериозно, какво да правя?

Още:

Децата са най-буйни покрай своите майки - от любов!

Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки

cross