fbpx

Мъдрите хора, бабите и всякакви експерти казват, че всяко дете е уникално, а ние ще допълним - начините, по които се тръшкат различните деца, също са разнообразни и уникални! Ние не е да не сме писали за тръшкането - първа беше Милена Стоянджова-Павлова с текста ѝ Помощ, ТО пак се тръшка!, а след това лепта в темата даде и Диана Гигова с разказа Детето ми се тръшка и аз не съм виновна за това!

Както вече сме разгледали в различните академични трудове на майки по темата "тръшкане", най-често срещано е тръшкането с плач и мрънкане, след него се нарежда тръшкането с драматично волево хвърляне на малкото детско телце по пода, в комбинация с мятане на дребни предмети и много жален плач, който се чува от съседната улица.

След тези два най-разпространени видове тръшкане обаче иде тежката артилерия, която кърти врати и предизвиква свободно падане на алуминиева дограма и прозорци, а именно

ПИЩЕНЕТО

Ако нямате свое дете, което да пищи, вероятно все някога сте имали съседско такова.

Уникалното в повечето пищящи деца е, че между 11 и 22 часа гласовите им струни не могат да произведат звук с по-малко от 100 децибела, което също е своеобразно постижение (простосмъртните ни уши са свикнали на обичайно човешко общуване с около 60 dB).

А след 23:00 часа, някъде докъм полунощ, когато явно се опитват да ги приспят (или екзорсист да го упои, не сме сигурни), децибелите на пищящите деца надхвърлят 125 dB.

Ако не отглеждате вкъщи пищялка или не сте срещали такъв феномен, пуснете тото. Но не се заричайте как никога няма да ви се случи да имате дете, което пищи с всички сили.

И сега, ако докато четете това, около вас звучат сирените за 2 юни, но идващи от мънички детски дробчета, поздравяваме ви, ако всеки ден попадате поне в една от тези ситуации и още сте с разума си!

Опитвали сте всеки съвет, който близки, познати и напълно непознати са ви давали.

На опашката в супермаркета са ви посъветвали да не му обръщате внимание? Пробвано. За жалост, то започва да пищи още по-неистово в момента, в който затворите вратата на детската стая.

Братовчедка ви е казала да говорите с него като с голям човек и да му обясните, че не е добре да се държи така... макар че то още не съзнава, че има нос и не знае за какво служи той, а от вас се очаква да водите концептуален разговор за обноски и уважение.

Някъде в интернет някоя майка ви е дала съвет да го гушкате, защото детето всъщност има нужда от успокоение и майчина ласка? Да, но след единствения опит да го прегърнете, докато то вие като койот, вече не чувате с дясното ухо!!

Колегата ви е посъветвал да го наказвате всеки път, когато пищи? Да, много благодаря! В дългосрочен план това означава И посещения при детски психолог, и сума ти други проблеми. Междувременно се премествате да седите по-далече от колегата.

Оставяте го да се напищи, защото това харчи енергия и може пък да заспи по-рано.

Поглеждате часовника и решавате да засечете след колко минути ще спре да пищи. Шест часа по-късно още се взирате в часовника, но отдавна не чувате, защото тъпанчетата ви са спукани и вече усещате пищенето само по вибрациите. Усъмнявате се дали детето наистина е човешко и дали е възможно пищенето да е някакъв вид зареждане на батериите???

Станала сте религиозна и вярвате, че или ще стане велика оперна звезда, или ще го надживее, преди вие да оглушеете, или просто скоро ще избягате да живеете в пещера в Родопите и майната му на всичко.

Молите се всяка вечер или да овладее височините на тембъра си и да го пратите да учи джаз някъде далече (много далече), или да се научи да общува с вас по друг, по-малко тих начин. Или да го израсне, както пишат по книгите, но никой не уточнява КОГА става това.

По-вероятно е да уцелите числата от тотото, отколкото да познаете кога и за какво ще се разпищи (пак).

Възможно е тази сутрин да е пищяло така, че и на Бузлуджа го чуват, само защото сте му дръпнали ръцете точно преди да бръкне в контакта. Това не значи, че довечера няма да опищи квартала, защото не му давате да си яде шампоана, докато го къпете. Ако пък много ви се спи в 6:20 сутринта и вместо да му дадете попарата със зелената лъжичка, му давате бялата, много е вероятно да ви чака звуков ад.

Увеличавате звука на телевизора или радиото, за да не чувате писъците на детето. За жалост само минута по-късно вече не чувате И с лявото ухо и ви остава само зрението, за да отбележите доволната детска физиономия.... защото детето е приело това като игра кой кого ще надвика. А може би се радва, че най-накрая някой умее да общува на неговото ниво (децибели)! Изключвате телевизора и си напъхвате главата между две възглавници в хладилника и съжалявате за десетките пъти, в които сте се подигравали на съседката отгоре, която е искала тишина.

Тапи за уши. Няма нужда от повече думи. Продават ги в аптеката и не са скъпи. Хубави, плътни, лесни за почистване, винаги на една ръка разстояние - божествените тапи за уши. Те са като хубава алуминиева дограма за крехките, клети майчини уши. Не спират пищенето, но поне вие не го чувате. Най-накрая ТИШИНА.

И три пръста нагоре като Катнис Евърдийн от "Игрите на глада". Ето така.


Миналата седмица един наглед безобиден пост разбуни обществените духове – сигурно всички се сещате за него. В него клетата, разсеяна Елисавета публично благодари на една добра непозната жена, платила шоколадовите бонбони на двегодишното дете на нашата приятелка, която се озовала на касата без портфейл.

Постът (може да го видите тук) предизвика всякакви реакции – от благодарности и адмирации към извънредно щедрия жест на жената до критики по редица параграфи: 1. защо детето се тръшка в магазин; 2. защо детето яде шоколад и 3. защо детето яде ТОЗИ шоколад.

И тъй като критиката по втора и трета точка са невалидни от обществена гледна точка, (тъй като е личен избор на родителя дали и какъв шоколад ще яде детето му), по първа точка днес пускаме един читателски текст, който представя доста добре темата за тръшкането.

Повечето деца се тръшкат. Най-вероятно и вие, които четете в момента, в някакъв момент също сте лежали по тротоарите и в сте крещели в магазините. Затова, вместо да съдим и назидаваме родителите на тръшкащи се деца, можем просто да проявим разбиране, а може би - ето сега една авангардна идея - дори и съчувствие. Защото, бъдете сигурни, на никой родител не му е все едно, докато детето пищи пронизително в магазина или на улицата. Но понякога просто НЯМА какво да направиш. 

В Майко Мила! вече сме публикували мнение по темата – Милена Стоянджова-Павлова написа текста Помощ, ТО пак се тръшка!, а днес ви представяме и текста на Диана Гигова. Знаем, че той също ще предизвика полемика, но, както всички знаем, в спора се ражда истината. Така че - приятно четене и обсъждане.

***********************************

Попаднах на един пост, чийто благодарствен фокус някакси се измести и акцентът се измести върху това, че едно дете се тръшкало в магазина за кутия бонбони. Под него имаше стотици коментари, от които аз онемях.

Изчетох ги. Не знам защо. Но се чудех да се смея ли, да се пуля ли...и предпочетох да го напиша.

И сега очаквам вълна от подобни коментари. И премъдри съвети. От които обаче, полза няма да има.

Хем съм далеко, хем съм с мои си виждания, хем ВСЯКО ДЕТЕ е много различно оот останалите. Особено ако ги имате по няколко около себе си, в близки възрастови граници – така, за сравнение. Сравнение не за това кое как се справя, а колко различни всъщност могат да бъдат.

Детето ми се тръшка. В последните две седмици - всекидневно.

Да, намира си емоциите. Да, не знае как да се справи с тях.. все още. Да, бидейки на две и половина – в ОНАЗИ фаза е. И, да – има различни допълнителни фактори, като това, че баща му от точно толкова време не е тук.

И че програмата ни е пълна, и аз тичам с две деца като линейка: доктори, музикално училище, ясла, горска ясла, рождени дни, ремонти на велосипеди, товаро – разтоварителни–доставателни дейности, пазари, срещи в бъдещи градини, разни други небивалици посред лято, като кърлежи в главата, премазан крак, порезни рани и какво ли още не!

И онова неистово пищене в автобус, в час пик.

Дете №2 просто се тръшна на пода и започна да пищи. През целия безкраен 9-минутен път! Пищя, защото дете №1 седи на горната част на количката, а то, №2, трябва да е отдолу.

Нищо не помогна.

Нито прегръдки, нито говорене, нито каране, нито милване, нито игнориране, нито спирането на автобуса по средата на пътя от шофьорката и “милия ѝ“ скандал, който тя спретна на детето... вероятно за да му всее респект или за да ни подкани (тип “сещайте се сами”) да слезем.

НИЩО.

Аз го държах и му говорех, милвах, докато то се извиваше като струна и продънваше тъпанчето ми. Това беше най-безкрайно дългото ми пътуване... (почти също толкова безкрайно, като онова пътуване с таксито към болницата и първите родилни напъни, докато това същото дете бързаше да излезе).

И, да - говорих му. Много. И спокойно. За същия този изблик, само секунди, след като беше поутихнал, а детето хълцаше, докато си поемаше въздух.

Дали помогна? Едва ли.

Вчера то направи подобен изблик в яслата. Аз обаче храбро му казах ЧАО и още по-храбро почаках отпред, пред входната врата, за да съм там, ако нали.. ми се обадят да си го взимам.

И ми казвате, че вашите деца НИКОГА не са правили така?

Е, моите правят всичко.

От неистовото реване като бебета, когато ужасните им колики траеха поне четири месеца и половина, и нищо от сто и осемте хиляди илачи, съвети и друсания не помогна. След това дойде ред на зъбите...

Да, да, чувала съм, че има деца, дето нищо им нямало. И ни вик, ни вопъл, и по цели нощи спели.

Браво. Късметлии! (Сериозно. Да не сте посмели да ги будите за нещо тези деца!).

После започнаха фазите на развитие. Тази на отрицание повтори няколко пъти, така, за по-сигурно.

Тази за гнева - тоже. (Чудесно. Игнорирам, не разглезвам. Йога за ума. По 100 пъти на ден). И моето НЕ е НЕ! (Упражнение за напреднали поне 10 пъти на вечер. И много ОМ за кураж).

И никакви сладки неща! (но не предвидих другите деца, които каним на гости – едно от тях набута парче шоколад в устата на дете №2 навръх първия му рожден ден, пред очите на изумената му майка (АЗ!).

Само махнах с ръка (целият ми план за недаване на сладки неща ПОНЕ до двегодишна възраст стана на пух и прах).

Но това тръшкане, което изригва като вулкан от нищото, е висш пилотаж. Дотолкова, че започнах да обяснявам на всички наоколо, че детето е в ОНАЗИ фаза и затова няма да отидем там и там, и да правим това и онова. По-добре да си търпя изблиците сама и да се надявам, че скоро ще мине. Все пак – баща му след има-няма 5 дни се прибира, ей го къде е!!!

Но знам, че просто ми трябва търпение и нестихващи добри думи. Знам, че това е период, през който децата трябва да минат.

Ако сте били късметлии и вашите деца не са имали такива – поздравления.

Но моля ВИ, дами и господа, не си приписвайте заслугата за това. Дали едно дете реагира или не реагира в дадена фаза по начина, описан в големите книги, е първо до типа човек (да, детето е човек), и едва след това - до проекцията на родителите и тяхното поведение.

Това е психическо развитие. Ние, родителите, можем само да подпомогнем процеса с благоприятна среда и ведра обстановка, защото децата имат нужда да развият емоциите си, да се изправят срещу тях и да разберат какви са, за да могат в бъдеще да знаят как да ги разпознаят, да реагират на тях и да бъдат независими личности.

И ако не са минали през тази фаза сега, най-вероятно ще минат през нея на по-късен етап... май му викаха късен пубертет. Затова е по-добре и те, и вие да са подготвени!

За това – търпение и повече шоколад! За вас.

cross