“Това дете просто не спира да говори! Никога не млъква! Повечето пъти започва изречение, без дори да знае как ще го завърши. Често се случва да гледаме телевизия и той започва: „Мамо, какво ще стане след това във филма? А досега какво стана? Кой е този? Какво ще направи?“
Отговаряме му: „Ако замълчиш за малко поне, ще можем да чуем какво става във филма и ще разберем!“, и тайно се моля поне за няколко минути да млъкне.
Понякога родителите имаме усещането, че детето НАИСТИНА никога не млъква - може би само когато спи.
Истината обаче е, че да имаш приказливо дете всъщност улеснява живота ни. То може да ви каже от какво има нужда, какво го тревожи или дразни. Въпреки това, действително да си от другия край на този безкраен монолог може да е адски изцеждащо. Педагози и детски психолози ни успокояват, че можем едновременно да помогнем на детето да се научи да изразява себе си и в същото време да знае кога да замълчи, така че да не полудеем.
Въпросът, който трябва да си зададем тогава, е: Защо детето е като латерна? Какво се крие зад тази логорея? Имате ли усещането, че всяка мисъл, дори и незавършена, която мине през главичката на детето ви, излиза през устата му?
До около 7-годишна възраст децата мислят на глас, това е част от процеса на развитие и израстване. Всъщност детето говори на себе си повече, отколкото на вас. Някои деца са по-разговорливи, други - по-малко. Детските психолози обясняват това със сравнението, че ако колата ви започне да поднася на завой, ще вземете решение да намалите скоростта мислено, докато детето ви ще го направи на глас.
Това не е непременно лошо. Да си говорим сами е положително, стъпка в посока да се научим как да решим даден проблем и да развием вътрешен самоконтрол в критична ситуация.
Често децата обясняват всичко: „Камионът се движи нагоре по улицата. Сега завива зад ъгъла. Сега се движи бързо“. Това е като обяснение на света, стъпка по стъпка. Около осмата си годинка детето се научава да мисли за околния свят, без да изказва на глас мислите и наблюденията си.
Не е задължително обаче да участвате в монолога на детето или дори да му отговаряте, защото детето говори на себе си, не се нуждае от публика. В неспирното бърборене, обаче, има много повече от процес на развитие. За някои от нас е напълно естествено да обсъждаме всяко нещо от всекидневието ни, докато други са по-мълчаливи и не споделят мислите си.
Дайте си сметка как детето ви реагира на околния свят. Ако денят ви е бил дълъг и тежък, колата се е развалила и сте имали проблеми в работата, в случай че сте екстроверт, вероятно ще искате да споделите с други хора преживяното и как се чувствате. Това общуване ви разтоварва. Интровертите, от друга страна, е по-вероятно да се затворят в себе си, да предпочетат да четат книга или да имат друго занимание сами, за да релаксират.
Освен това, момчетата и момичетата са различни по отношение на говоренето и споделянето. Това не е просто стереотип - жените наистина са склонни да обработват информация повече на глас.
Понякога неспирното говорене на детето е начин да ви привлече вниманието. Децата, които се чувстват пренебрегнати, търсят внимание и публика. Бърборенето е един от начините да го забележите. За съжаление, този навик няма да му помогне в социалното общуване някой ден, защото никой не харесва хора, които монополизират разговора, но на този етап му помага.
Обяснете на детето важността от слушането. По този начин го учите и на съпричастност и емпатия. Попитайте го, например, как според него се чувства някой, който много силно е искал да сподели нещо вълнуващо, но не му дават думата.
Повечето деца се научават да слушат в училище, но за някои е по-трудно. Можете да им помогнете, като им заявите нещо просто, например: „Знам, че имаш много за казване и споделяне и искам да го чуя, но е важно и другите хора да могат да споделят историите или идеите си“.
Понякога се чувстваме виновни заради това, че не слушаме внимателно непрестанното бърборене на детето, но няма нужда да се съдите прекалено строго.
В това нещо трябва да има баланс. Да, искаме да дадем глас на детето и уважаваме мнението му. Искаме да чуем гледната му точка. Не искаме да стъпчем желанието му за споделяне.
Въпреки това, обаче, то не може да изисква от нас целодневно внимание само за себе си – така ще го приучим да изисква същото от други хора, което не е правилно.
Факт е обаче, че и ние, като родители, трябва да се научим да слушаме и под това имаме предвид наистина да слушаме. Не може да сме фиксирани върху детето непрекъснато, но децата имат нужда да знаят, че са най-важното за родителите си. Дори няколко минути, но отделени само на него, са по-смислени от часове вяло внимание, когато хем физически присъстваме пред детето, но умствено никакви ни няма.
Да сме изцяло посветени на детето, дори за кратко, е изключително важно за него. Детските психолози предупреждават да избягваме реплики като: „Престани да говориш!“ или „Ти никога не млъкваш!“. Дете, което често чува такива думи, се затваря в себе си и може да има трудности със споделянето по-нататък в живота си.
Добре е да планираме и време за разговори. Представете си следните, често действителни, ситуации: приготвяте вечеря и внимавате да не изгорите нещо, да не се порежете и така нататък, опитвате да се преоблечете насаме или искате да отидете до тоалетната, а в този момент детето ви следва на всяка крачка и бърбори. Можете да му кажете: „Това звучи наистина интересно. Като приключа с това, ще седнем и ще си говорим.“
Дайте на детето място и час за този предстоящ разговор. По този начин то ще знае, че тогава ще получи цялото ви внимание. Може дори да планирате един ден предварително. Например: „В работните дни ще си говорим от 6 до 6:30 или след вечеря, или след като си напишеш домашните“. Планирайте го около или след някаква рутина от всекидневието на детето, за да свикне по-лесно.
Бъдете подготвени. Искате ли дълга дискусия как се сглобява лего по време на сватбата на леля му? А може би не? Вземете превантивни мерки. Кажете на детето: „Знам, че е трудно да седиш на едно място дълго време и че искаш да си говорим, но по време на това тържество всички трябва да седят мирни и да мълчат. Какво да направим заедно, за да ти е по-лесно и да си мирен и да мълчиш?“.
И после заедно намерете решението. Ако детето само́ предложи решение, вероятността да мълчи кротко е по-голяма.
Изтощително е да имате дете, което не спира да говори. Времето, което родителите са сами, както и времето, в което децата са сами, е важно. Поставете граници. Например, от толкова до толкова часа мама има време само за себе си. Дори и да погледа телевизия, това не е чак толкова страшно за детето, стига да ви даде малко спокойствие и свобода.
Може да го запишете на някакво занимание или спорт - това хем го държи заето и ще изчерпва енергията му, хем през това време вие ще си почивате (или ще правите каквото там искате да правите). Ако усещате, че вече сте на предела на издръжливостта си, споделете с детето, кажете му, че сте изтощени и имате нужда от малко време, за да съберете енергия и пак да си говорите или играете.
Има ситуации, в които прекаленото говорене дава индикация за проблем, който изисква по-задълбочен подход.
Свръхумните деца често говорят повече. Непрекъснатото говорене може да значи, че имате надарено дете, което е отегчено и трябва да измислите с какво да занимава ума си.
Раздразнителното дете често говори за страховете и притененията си или за „свой приятел“, който има подобен проблем, по същия начин, по който възрастните обсъждат някакъв проблем или инцидент в опит да го проумеят.
Ако това се случва с детето ви, обърнете внимание да не е стресирано или да страда от безпокойство. Децата, които страдат от синдрома на хиперактивност и дефицит на вниманието, също говорят прекомерно. Този проблем по-често като че ли се открива у момчетата – заради традиционното схващане, че момичетата принципно говорят повече, което често забавя поставянето на такава диагноза при тях.
И накрая - ако имате съмнения или притеснения, че детето ви говори твърде много, най-добре поговорете с неговия учител – той, все пак, прекарва достатъчно часове на ден с него и би забелязал някакво отклонение.
Детето, което мълчи, слуша и учи, или това, което задава въпроси и мисли по темата на урока, ще се справя по-добре в живота? Оказва се, че концентрацията и примерното поведение може би не са най-важното. Защо децата трябва да са любопитни и защо възрастните не трябва да спират това, разказва Уенди Берлинър в текст за The Guardian.
Малки деца седят на пода срещу учителката си, която, подготвена със снимки на облаци, ще им преподава урок за времето. В същия момент потъмнялото небе навън е озарено от светкавица и се чува гръм. Любопитни децата започват да викат и да сочат, но учителката отново привлича вниманието им към урока – така по план трябва да протече часът им за времето.
Това би могло да е сценка във всяко едно училище. Децата, пълни с въпроси за нещата, които ги интригуват, се учат да не ги задават в училище. На фона на тестове и програми спонтанните питания остават обикновено без отговор и така децата губят множество възможности да научат нещо.
Въпреки това едно от последните американски проучвания твърди, че трябва да окуражаваме въпросите, защото любопитните деца се справят по-добре. Учени от Университетската детска болница в Мичиган и Центъра за човешки растеж и развитие са изследвали любопитството при 6200 деца като част от продължителното Американско изследване на ранното детство.
Учените са измерили нивото на любопитство в децата, когато са бебета, тодлъри* и в предучилищна възраст, използвайки родителски посещения и въпросници. После в първата училищна година били проверени четене, смятане и поведение и станало ясно, че най-любопитните деца се справяли най-добре. А що се отнася до изключително трудната за преодоляване разлика между по-бедни и по-богати деца, при тези, които нямали толкова възможности, имало най-силна връзка между любопитство и добро представяне.
Още нещо, изследователите установили, че когато говорим за добро представяне в училище, възможността за концентрация и, например, способността да не се разсейваш от гръмотевична буря, не била толкова важно, колкото любопитството – въпросите, които децата биха имали за тази буря.
Учителите, които се стараят да развиват концентрация и добро поведение, защото те са свързани с доброто академично представяне, може би трябва да преосмислят любопитството като нещо дори по-важно.
Водещият учен на изследването – д-р Прачи Шах, педиатър по развитие и поведение в детската болница и асистент учен в Университета Мичиган, казва: "Развиването на любопитството в децата, особено при тези, идващи от икономически по-нестабилна среда, може би е важен, но и подценяван начин да се справим с разликата в постиженията. Окуражаването на любопитството е в основата на ранното учене, на което трябва да наблягаме повече, когато говорим за академични постижения."
Децата се раждат любопитни. Броят въпроси, които едно малко дете може да зададе, клони към безкрайност – това е един от най-важните методи, с които хората се учат. През 2007 г. учените записали въпросите, зададени от деца на възраст от 14 месеца до 5 години, и открили, че задават средно по 107 въпроса на час. Едно дете задавало по три въпроса на минута.
Но изследването на Сюзан Енгел, автор на The Hungry Mind и водещ международен авторитет по детско любопитство, открива, че задаването на въпроси пада главоломно, щом децата започнат училище. Когато с екипа си записвала въпросите на децата в класната стая, открила, че най-малките в едно американско начално училище от предградията питали между два и пет въпроса за период от два часа. Още по-лошо, щом пораствали, децата спирали да задават каквито и да е въпроси. Имало цели часове, в които ученици в пети клас (10-11-годишни) не задавали нито един въпрос на учителите си.
Тя забелязала, че в един от часовете деветокласничка вдигнала ръка, за да попита дали има места по света, където никой не е създавал изкуство. Учителката я спряла по средата на изречението със "Зоуи, без въпроси; сега е време за учене."
Енгел, която е професор по психология на развитието в колежа Уилямс в Уилямстаун, Масачузетс, казва: "Когато посещаваш училища в различни части на света, понякога е трудно да не забравиш, че са пълни с активни, интелигентни деца, защото никой не говори за това, което се случва в главата му. Колко добре се държат и колко добре се представят изглежда много по-важно за мнозина в образователната гилдия. Много често образователната бюрокрация е натиква любопитството в ъгъла."
Когато учителите учат малките деца да не задават въпроси, няма защо да се изненадваме, че децата, показали най-високи резултати, изследвани от група американски учени през 2013 г., били по-малко любопитни, защото смятали, че любопитството е риск за постиженията им. Въпросите, които задавали, били свързани с подобряване на резултатите им, докато въпросите, задавани от по-любопитните ученици, били с цел темата да бъде разбрана по-дълбоко.
Разбира се, има и учители, които окуражават и засилват любопитството – Енгел споделя, че във всяко училище, което посещава, има един учител, който се справя с това. Но обикновено зависи от отделния човек, вместо да е системен подход, какъвто например са въвели в детска градина Илминстър Авеню в Бристол.
Градината предприела радикална крачка да премахне за постоянно повечето играчки, които ползвали 2-годишните деца, и да ги замени с най-различни кашони, тенекиени кутии, тенджери, тигани, стари телефони, чайници, компютри, водопроводни консумативи – всичко с креативни възможности.
Децата се хванали за новите предмети веднага, правейки си тунели, бърлоги и космически кораби с картонените кутии и говорейки си с въображаеми приятели по старите телефони. Старите ключове били използвани за заключване на разни неща или за отключване на магически кралства. Повечето деца не потърсили играчките отново.
Главният педагог в градината – Мат Калдуел, казва, че скептичните родители и учили били веднага убедени, че промяната е за добро, защото видели как се покачват нивото на креативност и разговорите между децата.
"Децата обичат да копират това, което правят възрастните с предметите. Това, което хората и предметите правят, създава любопитството им към света. Училището убива любопитството. Кога може децата да питат нещата, които ги интересуват? Веднага щом влязат в началното училище, трябва да мълчат и да учат. Учителите нямат вина. На тях им се налага да гонят планове и програми."
Пол Хауърд-Джоунс, професор по невронаука и образование в Университета Бристол, който е посетил децата, за да види как си играят с новите "играчки", казва, че хората се учат от новите ситуации в живота им и че любопитството е много важна част от този процес.
"Децата трябва да бъдат подтиквани и окуражавани да питат, дори и това да създава известни предизвикателства за учителя. Трябва да намерим време за тези въпроси в някакъв момент през деня. В училищата няма достатъчно време за креативност и за следване на любопитството."
След като публикувахме Писмо до съседите, които се оплакват от ревящото ни бебе, намерихме в пощенската си кутия това писмо. Длъжни ли сме да даваме отчет кога, как и колко деца планираме да имаме, се чуди авторката му. Тя пожела да остане анонимна, за да не би някой роднина, който все още не я е питал кога смята да забременява, да се присети и да ѝ отпери този фундаментален въпрос. Защо не питаме такива неща – в писмото от една млада жена с гръмнала от нетактични въпроси глава.
В последната половин година в главата ми се въртят едни и същи мрачни мисли. Непрекъснато. И те вероятно са провокирани от факта, че постоянно ми се задават безумни въпроси. Имам чувството, че всяка жена, която изглежда във фертилна възраст, но по някаква причина (все още) не е станала майка, е подложена на кръстосан разпит от близки и не чак толкова хора, чувстващи се длъжни да стигнат до дъното на проблема – защо, аджеба, таз хубава жена няма деца.
Серията е дълга:
„Планирате ли деца?“
„Кога ще имате деца?“
„Защо още нямате деца?“
„Какво чакаш?“
„Какво има да му мислиш?“…
И производните им, от които най-долното, което срещнах в нета, беше:
„Заредихте ли фурната?“
Обезумявам, когато чуя този въпрос, защото най-често той е зададен от хора, на които това не им е работа. А те са, хм, БУКВАЛНО ВСИЧКИ!
Планирането на семейство се случва между партньорите с оглед на техните преценки, възможности и, не на последно място, любов. Едновременно с това и противно на очакванията на родата, приятелите и колегите (!?) тия деца не стават за един ден. Възможността да забременееш в овулация са едни нещастни 30% в абсолютния пик и е съвсем нормално в рамките на първата година опитите да са неуспешни.
Не стига повсеместният интерес към най-личното решение в живота, но следват и експертни мнения:
„На твое място не бих се бавила!“
„На твоята възраст няма какво да чакаш!“
„Вече не си първа младост…“
„Ти го направи, ние ще го гледаме!“,
„Аз на твоята възраст...“
„Майките ни на тая възраст...“,
„Бабите ни на тая възраст...“
Действително, баба ми на тая възраст е имала 3 деца и любящ съпруг. Също така целодневна детегледачка и любовник. В очите на същата тази баба статутът ми премина съвсем неусетно от „твърде млада, че да се меся“ до „вече не си първа младост“.
Като оставим настрана факта, че кога или дали изобщо ще имам деца си е изцяло мое решение, идва и другият момент – ами ако не мога?
Ако аз или партньорът ми сме с репродуктивни проблеми?
Ако имаме кофти сексуален живот?
Ако най-големият проблем помежду ни е точно този – че единият иска деца, а другият – не?
Ако всеки ваш въпрос се забива право в сърцето ми…?
Тогава какво – пак ли ще питате, или ще цъкате тихичко с език?
И да, няма как да знаете дали нещо от гореизброеното е факт, защото НЕ СЪМ ВИ СПОДЕЛЯЛА! Е, щом не съм ви споделяла това, защо тогава смятате, че трябва да ви доложа и кога смятам да зачена?
Иначе силно кампанийно се вълнуваме какво ще подарим на майките си (сакън да не е тиган, по-добре внуче, нали), но никой пет пари не дава за здравите отношения между партньорите, които би трябвало да са в основата на всяко семейство.
Ако и вие искате да напишете писмо на някого, дайте ни го на maikomilabg@gmail.com – ние ще го пуснем вместо вас.
