fbpx

Скъпи, чудесни жени! Когато преди две седмици обявихме съвместния ни конкурс с dm България – „Писма за 8 март“, очаквахме, че ще ви хареса, но вие направо ни счупихте главите! Получихме десетки писма, десетки истории, десетки споделени съдби и съкровени разкази за детство, семейство, житейски изпитания. И още хиляди топли и идващи от сърцето думи към и за децата. Признаваме си, че имаше моменти, когато дори нашите обръгнали души се вълнуваха искрено и може и да е имало някоя и друга издайническа сълза в ъгъла на окото.

Обаче просто не остана време да се разчувстваме като хората, защото трябваше да подготвим всички 76, с думи СЕДЕМДЕСЕТ И ШЕСТ (!), публикации, за да ги видите, да ги споделите, и да ги дадете на децата си да ги прочетат сега или някой ден, когато могат да четат.

И ето сега, точно на Международния празник на жената, обявяваме официално края на конкурса ни „Писма за 8 март“ и идва ред да кажем кои са победителките.

Ето кои четири дами печелят специалните наградни сетове от dm България:

А ето и дамите, които печелят книги от Майко Мила:

Честито, момичета!

Ще се свържем с всяка една от вас по имейл, за да уговорим как да си получите наградите.

На вас и на всички останали – хиляди благодарности от целия ни екип, че ни направихте съпричастни към своите смели, честни, съкровени житейски истории и ги споделихте с нашата публика.

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Славена Битолска се обръща към 16-годишното момиче, което е оставила преди 10 години.


Здравей, Славена!

Ще ме сметнеш за луда или дори себе си за такава, но в двата случая би била права, предвид че ти си аз и аз съм ти. Лудост, нали? Ще опитам да ти докажа, че това наистина съм аз. твоята 10 години по-възрастна версия.

В момента си на 16 и след тежките матури и постоянния зор от вашите (или да кажа нашите) сякаш ти изглежда, че всичко се нарежда.

Но не се отпускай, защото това е само затишие пред буря.

Ще ти вземат куче, а ти с ентусиазъм ще го разхождаш всяка вечер. Така ще срещнеш и първия си приятел, гадже, което ще се окаже и единствено, защото не след дълго ще създадете семейство и дом. Естествено знам, че криеш този кавалер от майка си и баща си, но събитията, които те очакват скоро ще променят всичко.

Чудех се дали да ти споделя, но помня какво изпитах в онзи ден и ми се щеше да бях подготвена, затова ще бъда директна. Ще загубиш майка си в ръцете си и тя ще поеме последния си дъх в твоите обятия, докато ти я молиш да се пребори и да остане.

Не се чувствай гневна.

Ти не знаеш, но дълго време са крили от теб, че това ще се случи, затова и сметнах, че е моя мисия да те предупредя. След този момент светът ти ще се срине, но в последните си думи към теб твоята мила майка ще ти каже да обичаш и да вярваш в пътя, по който си тръгнала.

А ти ще го направиш! Ще останеш до баща си, ще започнеш работа и ще съумееш да се изправиш веднага. Звучи толкова лесно, но ще ти коства много.

Приеми идеята, че няма да имаш бал, рокля, изпращане, купон...

В този ден ще сервираш именно на тези твои връстници, които имат щастието да не познават твоята съдба. Но в бъдеще това няма да те гложди и няма да съжаляваш, така че горе главата, момиче!

Трябва и да знаеш, че това няма да е последната загуба, която ще трябва да преживееш. Ще има още много, но сякаш във времето ще съжаляваш повече за тези хора, които са били до теб в щастието и спокойствието и са си тръгнали, откоколкото за тези, които са нямали избор и е трябвало да напуснат тази земя.

Ще съжалиш, че си се доверила и разголила душевно пред твоята най-добра приятелка, защото тя ще те остави.

Никога няма да бъдеш същата, но това може само да те радва. Често ще наблюдаваш отстрани кикотене, разговори и съвем типични тийнейджърски раздумки на твоите връстници и няма да се чувстваш на място, защото ти вече няма да си същата...

Осъзнавам, че споделяйки ти го, преди да ти се е случило, аз вече отнемам много от нормалния ход на твоя живот, но трябва да се държиш силна и да си готова за удари и падения. Ще те боли всякак и много, но ще се изправиш. 

Искам да запомниш една дата.

На 18 август следващата година трябва да отидеш в стаята на твоята майка. Тогава там ще има писмо в раклата над леглото, което трябва да прочетеш. Аз го намерих доста по-късно отколкото ти ще го, а знам, че ще имаш нужда да прочетеш написаното вътре възможно най-скоро. 

След всичко това трудно бих преминала към нещо по-весело, но това ще е единственото ми писмо, затова нека ти издам още нещо.

Стресът от приближаващите матури след тежката загуба, както и финансова несигурност и още куп неща, ще те сломяват твърде често, а не трябва. Знам, че и в момента имаш навика да стоиш до късно и да се втелясваш във всяко домашно или задача, но наистина отиди и се наспи. Дори и да не си перфектна във всичко, това няма да има значение за теб след 10 години. Запази хъса си, но го насочи в това, което ти харесва (а аз знам, че ти отдавна знаеш какво е то)! Не се разпилявай и не се опитвай да следваш чужди амиции и мечти!

А любопитна ли си как ще живееш след 10 години?

Заложила си на отдалечения тип селски живот. Имаш доста скромна къщичка, но голям двор и много щастливи и свободни деца без ограниченията, които имаше ти. Ще дойде време и сама ще я видиш и ще се разположиш. Но междувременно помни, че ще има моменти, в които ще си мислиш, че не можеш повече и ще си твърде изморена. Точно тогава е времето, в което трябва да направиш още едно последно усилие и никога да не се предаваш.

Няма да издавам с какво ще се занимаваш и какво точно ще работиш, защото ще научиш доста неща, докато сама го откриеш. Неща, които в момента са полезни на мен. Ето защо това ще е моята тайна от теб! Ще се видим след 10 години, за да ми кажеш дали е трябвало да бъда малко по-обстойна или потайна! 

Изпращам ти много сила,
вече 26-годишната Славена

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Елена Димова е при нас с разтърсващ и ужасно емоционален разказ за живота ѝ, който адресира до своите прекрасни момичета.


Няма да ви уча как да бъдете принцеси. Няма да ви уча как да бъдете мързеливи. И ще напиша неща, от които може да ви заболи. Защото да си човек често боли. Но може по-често да е хубаво. И от вас зависи. 

Ако някой попита какви са постиженията ми в тоя живот, ще отговоря, че успях да оцелея.

Ще споделя със себе си и с дъщерите си истината и само истината. Точно такава, каквато е – горчива, лютива, сладка, тръпчива, отровна, разочароваща, вдъхновяваща, сурова. Няма да пестя, защото вие, момичета мои, заслужавате да знаете как аз научих уроците, които ще опитам да предам на вас.  

Животът не е само розова дъвка. 

Преди да стана на 13, ме изнасилиха. Мисля, че беше около 15 години по-голям от мен. Може и повече. Не казах на НИКОГО. Тогава не трябваше да стоя часове под перваза на онзи прозорец вкъщи и да плача безутешно, докато чакам майка ми да се прибере от работа. Трябваше да продължа да плача и после, а не да си избърша сополите в ръкава и да отворя вратата все едно нищо не е станало.

Трябваше да изплача, да изкрещя и да изстрадам навън тоя дълбок океан от срам и отвращение, от гняв и ярост, от болка и недоумение. Трябваше да удавя онзи „човек“ в тоя мой черен и бурен океан, а не да го глътна навътре и да ми спре въздуха за толкова много време напред.

Не биваше да го крия в онзи ъгъл, под прозореца.

Не биваше да позволявам да удавя себе си в него и в онова грешно чувство за вина, което изпитвах. Трябваше да ги пусна тия сълзи навън, трябваше да викам и да моля за помощ. Вместо това, реших да се подложа на самолечение! Не подозирах какво ще ми коства да се събера и да продължа без нечия помощ. Може би заради това отдавна се научих да казвам НЕ и да не мълча. Не беше лесно. Толкова срам не бях изпитвала никога през живота си.

Сега, когато си спомням усещането, мисля, че онзи срам беше по-голям и поглъщащ от всеки последвал срам в живота ми. А и онзи срам там беше черен, чудовищен и страшен. Захлупваше ме с такива сила и тежест, че не успях да кажа нито дума.

Тоя срам тогава ми заши устата. Болезнено.

Момичета мои, не позволявайте никой срам да ви унищожи така, както аз позволих! Моля ви! И се борете за себе си! Бъдете смели и не се страхувайте! Аз съм до вас! 

Дядо ми беше тежък алкохолик. От време на време идваше неканен у дома и гонеше мен и майка ми от вкъщи посред нощ. С дни спяхме на пода в съседите. Много още неща се случваха. Тонове.

Дори не си представям как се е чувствала майка ми, защото ѝ беше много трудно да защити и двете ни. Знам аз как се чувствах обаче. Може би това е част от причината да се старая да се държа добре с хората и да помагам както и с каквото мога. Друга причина са родителите ми, които поотделно са най-превъзходните родители, които можеха да ми се паднат или да избера (зависи в какво вярвате). Всеки ден, в който съм била с тях, са ми показали какво е да си добър. Какво е да си честен. Какво е да помагаш. Безкористно! И анонимно. 

Но нямам нито един хубав детски спомен с майка ми и баща ми.

Не и с двамата наведнъж. И никога не съм живяла с тях двамата като семейство. Може би затова семейството за мен е свещено. Нещо, което се гради всеки ден. Семейството (истинското такова в моите представи) означава доверие. Семейството означава много, ама много любов! Да знаете, че любовта е в основата на всичко. Първо към самите вас. После и към останалите. Но да знаете, че нищо не е на всяка цена. Дори семейството! 

Когато бях ученичка е имало моменти, в които с мама не сме имали пари за нищо.

Тогава тя молеше съседката за една-две филии хляб, за да ми направи циганска баница и да ме прати на училище с храна. Това ме научи да ценя неща, които ще опитам да ви науча да цените и вие. И вече знам много точно какво означава „Дупе знае 2 и 200“. Знам, че мога да се справя всякак. И знам, че ще направя и невъзможното в това време на толкова много имане да ви науча какво е да нямаш и да цениш всяко нещо. И че нищо не идва просто така. Също знам, че бедността не е порок. Порок е да ѝ се присмиваш! А циганска баница обичам и до днес. 

Отказах се да уча право, за да стана режисьор, какъвто никога не станах.

Тая дупка в мен никога няма да запълня, но вече научих, че няма и нужда. Не опитвайте да напълните всяка празнота във вас. Дъвчете я, влезте в нея, разберете я, изживейте я и я оставете в миналото. И не забравяйте да пуснете стълба за изкачването. Оставете миналото там, където му е мястото, и не циклете в него. Научих се, че пътя го избираш сам. И че трябва много труд и постоянство. Научих го по трудния начин, защото не слушах. Защото не чувах.

Може би и вие няма да слушате. Може би и вие няма да чувате. Обаче вярвам, че ще чуете себе си по-рано, отколкото успях аз, защото сте по-умни и по-мъдри от мен. И дори да не стане, аз ще ви обичам точно толкова, колкото и днес. Защото съм вашата майка. И защото отлично знам какво е да грешиш. Какво е да се провалиш. И какво е да се изправиш и да продължиш накъдето си тръгнал. 

Първият мъж, когото обичах ме нарани до смърт (така си мислех тогава – бях на 18).

Не знаех, че дъното е много по-дълбоко. Ще ви нараняват. Вероятно ще наранявате и вие. Опитайте да сте добри и да не си играете с главите и сърцата на хората. Щото всичко, което вие направите, накрая остава във вашата сметка. Ще ви кажа, че от любов може да умреш, но само ако позволиш!

Ще има моменти, когато ще усещате, че сте на ръба на Земята. Че искате да слезете. Че искате законите на физиката да не работят за вас. Ще има моменти, когато от любов ще ви боли физически. В тия моменти, моля ви се, спомнете си за тия редове, ако можете, и се радвайте, че сте живи! Че дишате! Че ви боли! Че чувате любимата си песен и че можете да прочетете буквите в любимата си книга.

Радвайте се на всеки поет дъх пролет, на всяка прегръдка на дъжда, на всяка целувка на слънцето и на всеки танц с вятъра! Радвайте се на всеки солен и любовен шамар на морето, на могъщия тътен на планината и на това, че имате сърце да разбирате какво пиша.

Много по-умен човек от мен някога е казал: „И това ще мине“.

И да знаете, че винаги ще съм до вас да ви изпия сълзите!.. Защото съм вашата майка! 

Приятелката, която обичах и все още обичам най-много на света, ме нарани най-много. Най-дълбоко. Най-безпощадно. Но благодарение на нея научих какво е прошка. Толкова съм ѝ благодарна! Заради нея научих какво е търпение, какво е да заклещиш емоцията си в капана на мисълта и да я овладееш, какво е да се обърнеш към себе си и да решиш кое е по-важно – да имаш някого в живота си или да позволиш на егото си да те смачка. Избрах нея. Бях на 20. Никога не съжалих. Обичам те завинаги, момиче! И да знаете, че има завинаги.

Две години и половина живях с хероинов наркоман.

НИКОГА не пробвах хероин, но много пъти опитах да спася човек, който не искаше да бъде нито спасяван, нито спасен. През това време видях и научих прекалено много. Научих неща, без които можех да живея по-добре и по-спокойно. Но тогава научих да внимавам кога и на кого предлагам помощ. И отказах да спасявам всички около себе си. И се научих да си тръгвам.

Зависимостта на онзи човек ме научи как да си тръгна, когато обичам. Научи ме какво представлява болката от това да си тръгнеш, докато все още си влюбен. Научих се как да разбирам не само, че няма светлина в тунела, а че понякога изобщо няма тунел. След челен сблъсък със стената, разбира се!

Съществуват отровни хора, отровни връзки, токсични отношения.

Съществува измамна представа за хората до вас. Съществува влюбване в представата за някого. Съществува образ, от който вашата фантазия има нужда. Измислен образ, в който се влюбвате. Боже, който и да си ти, моля ти се, помагай на момичетата ми да притежават тая чудодейна сила да могат да си тръгват! 

После се запознах с две мои „приятелки“.

Едната ме държеше за дясната, а другата за лявата ръка. Едната ми беше стиснала сърцето, а другата – ума. Казваха се Анорексия и Булимия. Прегръщаха ме толкова силно, че няколко пъти почти не умрях. В онзи период и без това не бях особено жива, но да убия Анорексия и Булимия се оказа по-лесно, отколкото да съживя себе си.

Момичета, много здрава психика ще ви е нужна, за да се справите с всичко, което ще ви сервират не само госпожа Съдба и господин Живот, а и женското умение да усложняваме абсолютно всичко. Обаче нали не забравяте, че каквото и да се случва, ще бъда до вас. Няма да мога да ви предпазя от всичко (то и не бива), но и воин не се става в копринени чаршафи! 

После загубих най-любимата си работа.

Работата, в която не работех, защото беше върховен кеф да я върша. Работа, в която бях добра, в която се чувствах сигурна и от която научих страшно много. Загубих тази работа в името на нещо, което не успях да съхраня и също загубих. Момичета, ще ви помогна да се научите да губите и въпреки това да не се отказвате. Да не се отказвате от мечтите си и да ги превръщате в цели, които да постигате. Може би няма да се справим с всичко, но ще съм щастлива, ако искате да опитаме! 

Беатрис, благодаря ти, че ми спаси живота!

Ако не беше ти, може би нямаше да съм тук сега. Понякога нещата се объркват много. Така стана с главата ми, този път – изненадващо – в медицински смисъл. Объркване, наречено мозъчен кръвоизлив. Беа, ти беше на месец, когато видях скенера и когато прочетох диагнозата. Спомените ми са твърде живи за четиринайсетте им години. Надявах се, че животът на неприятния спомен е по-къс.

Болница и мирис на адреналин, който ме задушаваше. Трябваше да те оставя за една от най-дългите седмици в живота ми. Щях да умра от мъка и от страх. Ей това е шубе, от което наистина се посираш! Страх, който парализира съществуването ти. Обаче мисълта за теб и любовта към онова бебе, което оставих в кошарата, когато се прибрах, за да събера багажа си, ми даде оная огромна сила, която не ми позволи да се предам нито за миг. 

Амарис, благодаря ти, че ми спаси психиката!

Благодаря на ония две черти, които ми помогнаха да оцелея, докато майка ми умираше. Един живот беше на път, докато друг гаснеше пред очите ми всяка секунда. Амарис, благодаря ти, че не ми позволи да полудея от мъка! Благодаря, че се появи точно в онзи момент! 

Беатрис, извинявай, че преживя всичко това с мен. Ти си ГИГАНТ! 

Момичета, живейте го тоя живот с отворени ръце, сетива, очи и съзнание! Учете! Аз не учих достатъчно и добре знам къде се намирам. Много е ценно да знаеш къде се намираш. Да не се надценяваш, но да не се и подценяваш. Да знаеш къде си и кой си. Аз все още се опознавам, а вече съм на 43. Много пъти се провалях. Много пъти падах. Много пъти грешах. Вероятно всеки ден греша.

Не се плашете от грешките си и не си въобразявайте, че ще се научите от тях.

Няма да стане. Поне не и от първия път. Аз живеех с очаквания. Към хората, към света, към родителите си, към приятелите си, към партньорите си. Към това каква точно трябва да е любовта според моите представи. Според моите очаквания. И се разочаровах безкрайно много пъти. Докато не осъзнах, че очакванията никога не са в полза на реалността. И докато не се научих да не очаквам. 

Животът е привилегия, момичета. Огромна.

Гледайте в простора и в свободата и опитайте да не се влияете от изкуствените рамки, които част от обществото опитва да налага. Не мразете бившите си пред другите хора. Да говориш зад гърба на приятел(ка) или на бившия си партньор казва няколко неща за самия теб и нито едно не е хубаво. Вашите приятели, вашата среда и вашите партньори са ваш избор.

Пазете чуждите истории и чуждите тайни. Да знаете, че нямате право да разказвате нещо, споделено от друг. Това не е вашата история, но може да бъде моментът, в който сте злоупотребили с нечие доверие.

Моля ви, не се подигравайте на никого. Никога!

Мой съученик се самоуби, защото всички го побъркваха от подигравки. Казваше се Мартин и беше изключително добро и чувствително момче. Помагайте на възрастните хора и помнете, че при най-добрия сценарий ще доживеете тяхната възраст в относително добро здраве. Не подценявайте хората срещу вас и опитайте да не съдите. Пробвайте да сложите тъжните обувки на човека, който ви е наранил. Ще се изненадате колко са неудобни и ще видите, че душата на този човек е отровена и вероятно страда.

Този човек има своя история и вероятно тя никак не е весела. Човек, който е щастлив със себе си, не може да се държи лошо. Може би този човек е нещастен. Подайте му ръка и ако позволи, му помогнете. 

Моля ви, не тровете себе си със злопаметност и опитайте да приемате хората, без да искате да ги променяте.

И не бъдете себе си. Това е вредно.

Вредно е да не се променяш. Вредно е да седиш на едно място и да мислиш, че си стигнал върха. Винаги има някой друг връх отсреща, стига да го виждате. 

Не съжалявам за нищо. Всяко решение, което съм взела ме е водело по пътя и сега съм тук. А тук е хубаво! Всеки урок ме е учил на нещо, защото успявах да го прочета. Целия.

Момичета, понякога ще се чувствате счупени, разчорлени и разпилени. Обаче вие сте жени. А жените притежават най-специалната сила на света. И щом можем да даваме живот означава, че можем всичко! 

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Ина Тонева пише много емоционално писмо до двете си деца.


Мили деца,

Ако четете това, значи съм завършила писмото за конкурса. Бих искала да знаете, че много ви обичам, харесвам, гордея се с вас. Искам да знаете, че винаги съм желала да бъда ваша майка и това носи огромен смисъл в живота ми. Когато бях на 21, се обърнах към баща ви, погледнах го и казах: „Готова съм да бъда майка, искам да имам деца“. Той се обърна и ме погледна ужасено: „Не е ли малко рано?“. „Това е смисълът на живота“ – отвърнах аз. Да имаш деца и семейство. Бях млада и много зелена.

Имах мечти – да имам семейство, да имам вас.

Имах надежди, палех лесно, смеех се. Заживях с баща ви и го убедих да вземем Морис (нашето куче). Живеехме по студентски, имахме приятели, излизахме често, правехме купони. В сесии обичах да правя нищо, да гледам най-глупавите испански сериали. Работех почасови работи, парите бяха не много, но достатъчно.

Годините минаваха, завърших образованието си (нямам идея дали ще помните, че завърших авиационна техника и технологии, което беше толкова близо до моята същност като специалност, колкото компактдиска за вас). Започнах работа. Преподавател (това го помните знам). Бях на 25, 2 дни преди Коледа.

Баба и дядо се обадиха, че леля ви (с нея никога не се запознахте) има проблем и трябва да заминат за Германия при нея.

В този момент, деца, моят живот мина на пауза. Сякаш всичко застина.

В следващата година се сблъсках с диагнозата, боледуването, ужасите и страданието. И малко по-късно загубата на моята сестра, вашата леля. 

Искам да знаете какъв човек беше тя. Беше щедра и справедлива. Имаше толкова много любов в нея. Сигурна съм, че щеше да носи много подаръци за вас, когато се прибираше, и да ви прави смешки и да усетите тази чиста любов. Но това писмо не е за нея, то е за вас.

В този момент деца аз много се промених.

Една част от мен, тази чувстващата, някак замръзна. Продължих да живея на автопилот. Мисля, че имаше депресия и много непреработена загуба в мен.

Така се появи ти, Марти. Толкова искан, желан, донесе живот в цялата тази загуба и тъга. Толкова бях уплашена, страхувах се да не те нараня, как да те отгледам. Толкова те обичах, че ме болеше. Бях толкова свързана със страха си, че нямаше място за любовта.

На 40 дни претърпя операция, още един пирон в моята скръб.

Преминахме без усложнения и заедно, но още една част от мен замръзна. Всички толкова те обичахме, беше център на цялото внимание и грижа на нашето и разширените ни семейства. Имаше най-уникалните къдрици и сериозен изказ.

Времето минаваше и 4 години и половина по-късно се появи ти, Стефчо. Чакано и искано бебче. С непоклатимия си лъвски характер ни донесе много смях и ни научи как да се изразяваме и отстояваме. Винаги вокален за нещата, които не ти харесват, и толкова любвеобилен и гушкав.

Тази любов нямах идея как да я разделя на две.

Как никой от вас да не страда, да не бъде изпусната нечия нужда? Не знаех как да присъствам едновременно за двама, без да ощетя единия от вас. Бях на предела, сама и счупена емоционално, физически и психически. Тогава започнах своя път в психотерапията. От личната ми терапия, към обучението в школата, университета.

Ето, ме тук терапевт – самата аз.

Знам, не ви се нрави особено, че отсъствам повечко. Понякога съм доста уморена. Невинаги търпелива. Често говоря по телефона. Доста съботи и недели участвам в различни обучения. 

Не бягам от вас. Аз просто намирам себе си. Мисля, че това е едно от нещата, наред с любовта и образованието, които искам да ви дам. Позволението да откривате и отстоявате себе си, дори когато нещата са далеч и неясни.

Бих искала да познавахте по-светлата част от мен.

Да можехте да видите и онази на 25 с мечтите, която никога не е виждала ужаса и вярва повече в доброто и в живота. Да можех да бъда по-спокойна и усмихната. Да бъда като другите майки. Но тогава нямаше да съм аз днес. Но не съм.

Знам, че разпознавате тъгата в мен.

Деца, тя си е моя и е дълбока, толкова дълбока, че дори и вие не можете да я надвикате. Вие ме научихте да се смея отново, да се свържа с живота и цялата му пъстрота. 

Когато гледам към вас, виждам две прекрасни деца. Разпознавате и назовавате емоциите си и тези на другите, умни и забавни. Имате най-готиното чувство за хумор. Обичам ви!

Мама

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Ина Тонева се включва в конкурса с писмо до своето Аз на всяка петилетка. При нея петилетката не е за три, така че всичко си върви планово.


На 10 не те помня добре, май беше с пукнат глезен на тържеството за завършването. Имаше хубава рибена кост и класната четеше пред всички твоето есе над „Радини вълнения“. Мисля винаги сме обичали драмата с теб. Ти се харесваше и другите те харесваха.

Помня те и на 15, там не се харесваше.

Беше започнала да ядеш пакетче солети на ден и свали доста килограми. Не се харесваше и не се чувстваше на място. На 20 беше друга история – влюбена и леко пораснала. Ти винаги си била социално същество. Е, не ти харесваше каквото учеше, но пък имаше готини хора.

На 25 се загуби. Така става, когато загубата се намести толкова внезапно и безапелационно в живота ти.

На 30 беше майка. Изпълнена с отговорности и очаквания да бъдеш перфектна майка. Ами да, винаги това е било важното. Ами не, не си перфектна.

На 35 вече беше майка на две и започнала пътя на психотерапията.

Днес, две крачки преди 40 коя си всъщност?

Скъпо мое Аз на всяка петилетка, искам да знаеш, че изпълняването на плана е невъзможно, заложено е в петилетката. Никога няма да си достатъчно слаба, красива, умна. Можеш да бъдеш не повече от това, което си, и то е достатъчно. Другите са чудесна отправна точка, но сравняването изцежда. Не забравяй колко интересен изглежда животът на другите, ако го наблюдаваш, надничайки през прозореца. 

Най-важният въпрос, не го забравяй: от какво имаш нужда?

И не забравяй, че да отговориш на това е дяволски трудно и има нужда от тишина. (Сиреч трудно с децата ти наоколо.)

Не се срамувай да даваш на себе си и да взимаш за себе си. (Например оцеляването като родител е невъзможно без това. Родителят оцелява, но не и човекът.)

Не всяка вина е твоя. Особено тия, дето семейството ти ги сипе.

Посредствеността е дар от природата, а не наказание. Да се радваме, че си в широкия диапазон на статистиката.

Колкото повече бягаш от нещо, толкова повече го превръщаш в неизменна част от живота си. Например, ако се фокусираш върху страха си от змии, правиш страшна всяка своя стъпка в гората.

Не всичко е срещу теб. Понякога другият се намира в собствената си невъзможност. Особено важно в партньорството ти.

Забавлявай се с онзи ентусиазъм на дете – за себе си, не за чуждите погледи. Танцувай!

Хората, които те ценят, не се нуждаят от твоите усилия. Ценят те просто, защото те виждат. Ще ги срещнеш, просто този път изисква малко зрялост.

Спортувай, грижи се за себе си, за нещата, които влизат в теб и допускаш. И да знаеш, ще станеш спортист на годината в клуба, в който тренираш. Не защото си специална. Някой просто вижда усилията ти и понякога това е достатъчно.

Е, децата ти винаги ще искат повече, не можеш да спечелиш тази класация, затова намирай време за себе си. 

Освен майка си човек. Не забравяй, че възпитанието е поправяне на една грешка с друга, така че в основата си е вид експеримент. 

Радвай се бе жена!

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Антонина Миткова участва в конкурса с писмо до себе си.


Здравей, Тони! 

Вероятно вече с трепет очакваш да завършиш, да запишеш българска филология в Софийския университет и да живееш далеч от мама. Да се развиваш, да имаш свой собствен дом, да имаш човек до себе си, който да те обича истински, и достатъчно пари, за да не гладуваш и хладилникът ти да не е празен с дни. 

Всъщност минах да ти кажа, че част от това се случи, а другата част ще се случи.

Ще живееш в София, ще запишеш не българска, а славянска филология. Ще се развиваш, ще имаш хора до себе си, хладилникът ти ще е пълен и няма да гладуваш или да стоиш без ток заради неплатени сметки. Просто вярвай и стъпвай смело напред. 

Греши! По дяволите, греши! Греши много!

Обичай, страдай, доверявай се на грешните хора и си чупи главата. Бъди силна, независима, инатлива. Вярвай в себе си и в светлото бъдеще, което те очаква. 

За да се появя АЗ! Тази, която знае какво иска и знае как да го постигне. Която за последните 5 години се научи да обича себе си, да се уважава достатъчно, за да знае кога да си тръгне от места и хора, и тази, която знае къде е нейното място под слънцето. 

Няма да те лъжа, че следващите 10 години ще са прекрасни. Напротив.

След последния училищен звънец те посреща реалността, която не е идеална. Ще пролееш много сълзи. Ще плачеш за мъже, оценки в университета, липса на сили и безизходица. Ще попадаш на грешни места, на грешни мъже, ще изядеш много вредна храна и ще мразиш себе си. Ще качиш килограми, заради които ще те зарежат. Ще се чувстваш сама, несигурна, слаба. Ще разбереш какво е да обичаш човек, а той да не ти отвръща със същото. И най-лошото е, че малко хора ще те разбират. 

Но пък ще имаш страхотни моменти.

Ще завършиш с отличен училище, ще живееш в Сърбия и Хърватия. Ще посетиш Словакия, Унгария, Дубровник, Загреб, Задар и Белград. Ще се запознаеш с прекрасни хора и ще се усмихваш често. Ще имаш късмет с всичко, освен с мъжете.

Ще станеш прекрасен учител, също като преподавателите си. Ще разбереш какво е да обичаш и да бъдеш обичана и ще имаш онзи шкаф със сладкиши, за който тайничко си мечтаеше. Ще заобичаш групата Queen, ще слушаш „Out of touch“ нонстоп, а концертите на Слави Трифонов ще са чудесен фон за писане на домашни по сръбски и хърватски език. 

Въпреки всички хубави неща, които се случиха за последните години, мисля, че най-хубавото, което ще ти се случи, е да обикнеш себе си.

Да приемеш тази, която ще те гледа от другата страна на огледалото, независимо с права или къдрава коса, по бельо, с дрехи или без. Тази, която е до теб всеки ден без значение какво се случва. И ще разбереш, че истинският дом на човек е неговото тяло и неговата душа, защото там можем да сме каквито искаме, без да се страхуваме или срамуваме. 

Гордея се с теб!

Гордея се с всичко, което направи или не направи! Благодаря ти за цялата храброст, целия инат и целия труд, който вложи в учението си. Мога да ти кажа само, че сме на път да завършим и мога да ти кажа, но без да казваш на никого, че много малко завършват тази специалност. Защото е тежко, трудно, изисква огромен труд и не е за мъже или за слаби жени. За герои е! Или както се изразяват днешните майки – за геройки е! 

А сега няколко съвета от старата: 

1. Обичай се и се уважавай!

2. Ходи всеки ден и по много. Пий вода, яж вкусна храна и се грижи за себе си. Ако ти не се погрижиш, никой друг няма да го направи. 

3. Носи ги тези рокли и червила, бе! Писна им да стоят в гардероба на тези дрехи. Не чакай да има поводи, създай ги! 

4. Отделяй повече време за семейството си. Никой не е вечен. 

5. Внимавай с вредната храна и захарта. Не разболявай себе си! 

6. Научи се да си тръгваш навреме. Не се унижавай да просиш от някого любов. Хората не обичат дори себе си. 

7. Пази здравето и нервите си. Никой не плаща за хабене на нерви. 

8. Избягвай мамините синчета. Все пак не искаме първото дете, което ще гледаме, да е това на свекървата. 

9. Не тегли тиндър, а ако го изтеглиш, не се мачвай с мъже на име Антоан! Заради него ще напълнееш. 

10. Избегни и Атанас Т. и Калин Д. Не искаме главоболия и интриганти в живота си. По-добре си сипи вино и си пусни Миле Китич.

11. Вярвай в интуицията си! Доста е точна. 

12. Пътувай повече, комуникирай повече, живей. Животът е само един миг.

Искрено се надявам да послушаш съветите ми, защото заслужаваш да бъдеш щастлива и защото си преминала през прекалено много неща, за да заслужаваш нещо по-малко от любов, щастие, радост, чаша вино и албумите на Миле Китич и Queen

Поздрави, 
Антонина 

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Захарина Георгиева пише до своето момиче.


Здравей, малко мое мишле, както обичам да те наричам.

Аз съм с теб от първата ти глътка въздух. Живя под сърцето ми 9 месеца, за да заживееш в сърцето ми завинаги. Отделяли сме се за часове и след това отново си в моите прегръдки.

Казват, че връзката между родител и дете се изграждала поетапно, но между мен и теб сякаш се получи от първия поглед и стон. Дали защото обстоятелствата бяха такива и единственият човек, на когото можех да разчитам в повечето време от отглеждането ти бях аз самата, дали защото съм живяла мъничко самотно и съм те търсила, и съм те чакала, а може би и всичко взето заедно.

Всяка майка ще опише ролята си в розово.

Аз също, но не бих спестила и разказ за локвите след разразилата се буря. Защото животът ни обагря с всичките си цветове, дори и с тези, които много-много не обичаме. И да, брояла съм звездите цяла нощ, държейки те на ръце, и съм смесвала моите с твоите сълзи.

Опитвах се да бъда, опитвам се да дам най-доброто във всяка ситуация. И някой път от безсилие гласът ми е говорил високо, а след това угризения са запълвали сърцето ми. Най-важното за мен е ти да си щастлива, да изживееш всички детски вълшебства и най-вече тези, които аз не съм опитвала.

Ти пък ми подаряваш нов начин да изживея пропуснатото и всичко да си дойде на мястото.

Сега си още мъничка, но се надявам, като пораснеш, да ме виждаш в очите си като борбена майка, успяла въпреки трудностите да ти даде обич и да те научи да бъдеш и да търсиш доброто. Ако трябва да избирам кой да изяде последния бонбон, знаеш, винаги го пазя за теб. Но искам да те науча да обичаш и себе си. След като ти се появи и минаха няколко години, аз всъщност се научих, чак сега, да правя това и със себе си.

С твоята поява започна и моят нов живот.

Благодаря ти за смисъла в дните и за радостта, която ми донесе твоята поява. А това, което искам да ти даде моето писмо, е утеха, ако ме няма, надежда, че излиза дъга след всяка буря и моята безусловна обич към теб, която ще е винаги и ще бъде завинаги. И както брегът посреща морската вълна с отворени обятия, така и аз ще бъда твоят пристан и, при нужда, светещ в тъмното морски фар. 

Обичам те, мое мишле. Мама е щастлива. 

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Марта Блънт се включва в конкурса ни с писмо до 18-годишния си син.

Обичай себе си, момчето ми!

Обичай се така, както аз те обичам – с отворена душа, изцяло и безскрупулно!
Обичай се със силата и жилавостта на младите си ръце, които еднакво силно спасяват от падане и милват!
Обичай всеки аспект от 18-годишния си живот – дишай го, тупти с него и се вслушвай в него.
Обичай се с красотата на любовта на сестрите ти, с мъжествената обич на баща ти, с моята бездънна такава.

В този свят на преходен морал, на любов за еднократна употреба и липса на състрадателност бъди стожер на всичко, което красивата ти душа е побрала в себе си. Не се отчайвай от всички липси, от всички предателства. Не се плаши от неизбежните рани, за които те моля да отвориш себе си – приеми ги и ги превърни в светлина. Не се страхувай от изкуствените силиконови хора със силиконови чувства, които опустошават себе си и всичко около тях – и в тях ще намериш доброта и светлина.

Обичай идеите си, вярвай си и не се отказвай заради тежкия път.

Обичай сестрите си – за тях ти винаги ще бъдеш скалата във вашата малка единица – три души в една.
Обичай приятелите си и намирай време за техните болки и радости.
Обичай животните. Обичай земята.
Обичай знанието и никога не спирай да слушаш и виждаш новото, различното, другото. 
Танцувай. Плачи. И, за бога, никога не се срамувай да го правиш!
Не се гнуси от работа. Не подбирай предизвикателствата. 

Не съди лесно. Бъди справедлив.

Обичай тялото си – грижи се за него и се вслушвай в сигналите му. 
Обичай ума си – отвори всичките му вратички и прозорци и пусни знанието вътре.
Обичай душата си и я храни с красота – това ще я държи млада.
Уважавай всеки, застъпвай се за слабите, не си затваряй очите за несправедливостта.
Обичай жените си лудо и изцяло – слушай думите им, прегръщай ги дълго, разсмивай ги.
И никога, момчето ми, не спирай да обичаш себе си!

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Лина Пъргова окуражава своето по-младо Аз с това писмо.


Здравей, непораснала Лина,
Пиша ти това писмо с вдъхновението на майка, която наистина обича детето си, на приятелка, която смело пази тайни, на сестра, която нямаме, но в представите и мечтите на нас двете с теб, е доверен, спасителен пояс.

Да си на 16 е море без хоризонт. Да си на 49 е отвъд хоризонта.

Мое по-младо, но все така вдъхновено Аз, Лина на 16, пейзажистка на настроения, покорителка на хвърчилено въодушевление, гласовете на възрастните казват: „Време е да пораснеш“. Аз, полупорасналата сега, ти казвам: „Не остарявай“. Повярвай ми, има нещо наистина магично в това да имаш хапчетата на Пипи за НЕпорастване и така по детски вдъхновена да вярваш. Простичко да вярваш.

В твоите 16 светът, знам, е страх, тревога и несигурност.

Ти си от ОНЕЗИ деца дамгосани с „Дете на разведени родители“. Ти трябва да бъдеш не два, а двеста пъти по-добра. Във всичко. По-можеща, справяща се, да не хленчиш. Това си мислиш, че очаква светът от теб. Че трябва така.

Мила моя 16 годишна Лина, след сладостите на младостта и даровете на възрастта ти казвам сега, че имаш цялото право на света, да НЕ бъдеш най-добра. Можеш да порастваш, грешейки в плеяда от провали, целите си да забавяш, и да, понякога да се предаваш.

Той, светът, ще ти казва от сутрин до здрач „Трябва, трябва, трябва“.

Но ти бъди преди всичко смела и откривателка – излез от петолинието. Не се срамувай, че си любопитна – така научаваш неща, които, повярвай ми, рано или късно влизат в полза. Не се срамувай да казваш първа „обичам те“, защото младостта ти дава това право! Не се страхувай да плачеш, защото само истински достойните признават слабост, особено пред себе си.

Ще те предават приятели, ще се разочароваш от тези, в които си се уповавала с дух, душа и тяло, но никога не спирай да вярваш, че светът е голям и спасение дебне отвсякъде.

Ще ти казват, че е далече, че да бъдеш слаба е красиво и че най-добрата жена е мълчалива.

На това НЕ вярвай!
Бъди смела, бъди откривателка, бъди непокорна.
Не следвай инстинкти, ако чуваш, че сърцето ти скърца.
Не давай „да ти дават“ – ти си го вземи, ако много го искаш. Тогава най ще го цениш.
Не се страхувай да бъдеш нежна – ако те иска много, ще го оцени. И ще ти отвърне с нежност. Не се нагаждай, приспособявай се, и ако те прави слаба – бягай.

Когато те хвалят, но не те гледат в очите, не забравяй, че потупването по гърба е само на няколко сантиметра от ритника в задника.

Бъди смела, емоционална, ревлива, плашлива. Когато много държиш на някого, не бъди свадлива и горда. Гордост и самота са природни синоними на тъжни сърца. Сега, на 49, знам, че ТИМШЕЛ – ТИ МОЖЕШ. Даже да те приземяват, не се обезверявай! Преследвай нуждите си, защото в тях е коренът на сърцето.

Не забравяй, че свободата е право на собствено „НЕ“.

Да имаш родители и те да са до теб е прекрасно, но когато си дете на разведени родители, имаш духа на воин и по-истински порастваш. Повярвай ми, не е страшно. Говори с непознати с уважение, не показвай смирение и слушай и гледай новини. Това е твоят свят и ти трябва да знаеш какво става около теб.

Мила 16-годишна Лина, обичай с цялото си сърце. Безрезервно, открито, яростно, страстно. Казвай „Обичам те“, прегръщай открито и на открито, вживявай се. И не забравяй, че обратното на любовта е страха. Прави първата крачка, ако искаш много силно нещо или някого, и не се извинявай за това.

Да знаеш, че да бъдеш възрастен е прекрасно, и да знаеш, че разковничето не е в това да се страхуваш по-малко, а да бъдеш смела.

Чети, образовай се, пътувай!

Бъди родител, различен от твоите, и обичай, защото любовта си заслужава. Очакват те до мен сега 33 славни години и аз знам, че ти ще дадеш на света толкова много и толкова хубави неща. И вярвам, че ще откриеш, че любовта е маята и солта на тази земя.
Тимшел, мила Лина, ти можеш!
Добре дошла!

„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила. 

Анна А. Василева разказва за едно 20-годишно момиче, което не може и не може да се научи да шофира.


Психолозите смятат, че (почти) всеки човек е „застинал“ в своя травма от ранните детски години. Аз обаче не искам, а и не мога, да ровя толкова дълбоко (от тази възраст нямаме съзнателни спомени и е почти невъзможно да се „върнем“ без специалист). Затова ще избера да се върна около 20 години назад и да посетя едно свое по-прясно и по-безопасно Аз – 20-годишното, в периода на учене на ново умение – шофирането.

Нека първо дам малко контекст на тогавашното си Аз.

Това е момиче със силно изразена академична интелигентност. По това време тя още не знае, че съществуват много други видове (общо осем, според професора от Харвард Хауърд Гарднър) и, подкрепена от образователната ни система, която на 99% почита академичната интелигентност, е убедена, че се намира някъде из върховете на живота. Все пак за 12 години „проверки“ тя почти винаги е оценявана с най-високата оценка.

Не я разбирайте погрешно – не е горделива и надменна, напротив, изключително добродушна, невинна, чувствителна и жалостива е. Мисля, че ще я харесате. Просто не осъзнава, че колкото и да е развита академичната интелигентност, без емоционалната и междуличностната, един човек винаги ще се усеща като луксозна опаковка без смислено съдържание вътре.

И така, това енергично 20-годишно момиче решава, че е време за ново предизвикателство: да вземе книжка и да кара кола.

Както всичко досега, би трябвало да стане лесно – все пак цял живот е получавала шестици и похвали с минимално учене. И наистина, взима листовките от първия път (нещо, с което повечето млади мъже не могат да се похвалят, при тях често на тази възраст академичната интелигентност не е така добре развита). На самото шофиране обаче нещата се случват по друг начин. Поради промяна в обстоятелствата (непозната учебна кола) е сложена в нова ситуация и напълно липсващите умения за саморегулация и гъвкавост са поставени на изпитание. Следват редица притеснения и грешки.

Само след няколко минути изпитващият казва „Достатъчно, слизай“.

А умното глупаво девойче за момент си помисля: „Дали това не значи, че все пак някак съм взела изпита?“. Нейното съзнание не може да допусне, че се е провалила.

Нататък е ясно – рев, негодувание, болка от острието на реалността.

И все пак опитва втори път (нямам представа как се е решила – на пръв поглед някой с нейния „профил“ би затворил завинаги тази страница). И пак се проваля. Трети път... Познайте. Отново неуспешен (макар от срам да казва на повечето хора, че е станало от третия път). 

Най-накрая успява.

Следва еуфория и вяра, че наистина може да шофира.

Докато не се качва на „истинска“, неучебна кола в истински софийски ситуации. Още при първия клаксон отзад удря аварийните, излиза ревяща от колата и казва: „Не мога!“.

И така десетки пъти...

Наистина помня този период като много труден. Едновременно преживявах не само официални провали (невзет изпит), но и вътрешни – неумение да се справя с трафика и новите ситуации. Емоционална интелигентност не се развива за няколко месеца, затова е съвсем разбираемо, че имайки предвид пропастта между доскорошната ми представа за себе си и реалността, кризите следваха една след друга.

Една част от мен бе убедена, че никога няма да успея, но явно друга тайничко е вярвала, че ще се справя, щом не се отказваше (поне в дългосрочен план, в краткосрочен имам поне 20-тина пъти зарязани коли с „никога повече“).

Със сигурност помогна, че до мен седеше най-търпеливият водач, чиято стратегия бе предимно да мълчи и да оставя младия шофьор сам да трупа опит.

Като се замисля, това е най-мъдрият вид лидерство. Не този, в който даваш съвет след съвет, а онзи, в който просто седиш на мястото на пасажера... и чакаш. И някой ден дочакваш.

Наскоро возих няколко колеги на фирмено събитие в другия край на България. Първата си лична кола пък купих бременна в седмия месец. И с все корема, а после с бебето успешно се научих да я карам, този път сама. Вече шофирам напълно механично, без да се замислям и без да се стресирам. Носи ми удоволствие и спокойствие.

Дали бих говорила с тогавашното си Аз?

Всъщност не, защото никой не се повлиява само от думи. Може би бих ѝ показала снимка или видео на сегашното си Аз, уверено седнало зад волана, без дори да си спомня, че някога това е изглеждало не трудно, а направо невъзможно. Но не бих ѝ давала съвети. Не бих я обсипвала с мъдрости. Просто бих поседяла до нея – на мястото на пасажера, докато тя държи волана с треперещите си ръце.

Казват, че е много терапевтично и озаряващо да се върнеш в някой минал момент и да поговориш (или поседиш) с някое свое старо Аз. Всеки е изпитвал трудни моменти, било то на огромен срам, болка, тъга, вина. И невинаги е имало с кого искрено да сподели. Не е късно да споделите със себе си – със своето по-мъдро Аз. Все пак никой не би ви разбрал толкова пълноценно, колкото вие самите бихте могли. 

Не е късно, но не е и лесно.
Ще посмеете ли да опитате?

cross