Един от супермоделите на 80-те години, любима корица на “Воуг” и лице на стотици кампании е датчанката Рене Тофт Симонсен. Може и да не си спомняте името ѝ, но има голяма вероятност да сте виждали усмивката ѝ.
След няколко много бързи и бурни модни години, които минават в пътуване из целия свят, снимки къде ли не и връзка с басиста на Дюран Дюран - Джон Тейлър, Рене решава, че да скъса с модния подиум завинаги и се връща в родната Дания, за да следва психология.
Лека-полека животът ѝ се променя и днес Рене Тофт Симонсен е един от хитовите датски писатели. Книгата ѝ “Пасиансът на Карла” става любима на датската публика и интересът към нея провокира създаването на цяла поредица от общо пет книги.
Историите на Карла са подходящи за деца между 8 и 12-годишна възраст. Самата Карла е на 9 и хич не ѝ е лесно, защото семейството ѝ не отговаря на традиционната формула "мама + татко + аз", а е цяло сложно уравнение с неизвестни отклонения като "предишната жена на новия мъж на мама семейство ли ми е, или не?".
Как да подготвим децата за раздялата, как да навигираме в рамките на едно неконвенционално семейство, какво не трябва да забравят родителите, когато решат да се разделят като двойка… За тези неща поговорихме с Рене, която откликна на въпросите ни и им отговори и като психолог, и като писател, и като родител.
Поводът е издаването на “Пасиансът на Карла” (изд. Емас) на български език, а разговорът е важен, защото днес повече от всякога, както казва и самата Рене, историята на Карла е историята на много деца по света, живеещи между разделените си родители.
Май беше доста простичък. Ходех на училище в гимназията в родния ми Орхус и тъкмо се бях изнесла от жилището на майка ми. Бях много млада, а и не произхождам от семейство с финансови възможности, затова не бях пътувала много, преди да отида в Ню Йорк за конкурса.
Бях твърде “зелена” по отношение на модния бизнес, даже не знаех какво е “Воуг”. Тогава нямаше интернет, нито бях разгръщала модно списание, нито знаех нещо за модата. Бях едно обикновено момиче от малък град.
Всъщност бяха много неща. Работих като луда 7 години, без да спра, и като се връщам назад, си давам сметка, че съм била под страхотен стрес и с голяма тревожност. Тогава не знаех, че е това, но сега съм наясно. Тогава просто се чувствах зле, вече не изпитвах удоволствие от работата и направо не можех да понасям разни хора да ме пипат по цял ден.
И ако трябва да съм честна, много исках да започна да правя нещо за бъдещето си. Не си представях, че мога да остарея като модел и че бих могла да имам семейство, докато съм в тази професия. Освен това много си падах по книгите и исках да продължа образованието си. Това също беше причина да спра с моделството - за да започна да правя нещо по-академично.
Всъщност не. Бях толкова щастлива да уча отново, страшно ми харесваше. Изведнъж почувствах, че имам живота на млад човек. Какъвто преди нямах, защото непрекъснато работех и живеех много отговорно и зряло.
Когато пътуваш по целия свят и постоянно трябва да се грижиш за външния си вид, да ставаш по изгрев и да снимаш цял ден - днес в Париж, утре на Хаваите, е много трудно да изградиш някакви трайни отношения. Пак да кажа - нямахме интернет. И затова бях много доволна да се върна при старите си приятели от училище и да намеря нови в университета, които да виждам всеки ден, а не само за няколко дни по време на работа.
По онова време тази диагноза беше много нова за Дания. Самата тя и разработките по темата ми се сториха много интересни. Исках да се фокусирам върху детската психология, защото това винаги ме е интересувала най-много. А и горе-долу по това време станах майка и всичко, което беше свързано с детско развитие, ме занимаваше.
Когато завършвах университета и пишех дипломната си работа, открих, че ми доставя удоволствие не само темата, по която работех, но и самият процес на писане. Като малка винаги съм имала дневник и съм си пишела истории, но по време на моделските ми години бях забравила колко ми харесва писането.
Преоткрих това удоволствие, докато пишех дипломната си работа, и не знам откъде дойде идеята за книга. Просто един ден започнах и се занизаха история след история, страница след страница, и установих, че не пиша детска книга, а цял роман. Беше ми забавно и всъщност си позволих най-сетне да направя нещо, което ме забавлява.
Карла сама дойде при мен, не съм я търсила. Но използвах структурата на моето семейство за модела на семейството в книгата. Много семейства - и по-специално децата в тях - страдат, когато майката и бащата се разделят и намерят нови партньори, защото, в крайна сметка, кой сега ти е семейство?
Съпругът ми не става автоматично баща на двете ми деца и аз не ставам майка на неговата дъщеря само защото сме решили да сме семейство. И в тази ситуация къде попадат децата? Струва ми се, че комбинацията от образованието ми по психология и личния ми опит с такова модерно като структура семейство е в основата на книгата ми за Карла.
Да, така е, днес дори повече от всякога. Важно е родителите да разберат, че фактът, че те са обикнали нов човек, не означава, че и децата са го обикнали или че трябва да го обикнат. Много е важно да уважаваш децата, да уважаваш това, че ти не си им майка и не си заслужила правото да им се караш или да ги принуждаваш да следват твоите правила.
Още нещо много важно: всички деца в семейството трябва да усещат, че имат еднакви права да са в този дом. В това число и децата, които живеят през по-голямата част от времето с майка си и посещават баща си и новата му съпруга. Те не са на гости. Те имат право да бъдат с баща си и домът, в който ги посреща, както и новата жена, която ги посреща, трябва да са дори по-предразполагащи, защото за децата е много лесно да се почувстват изолирани и това чувство може да е много болезнено.
Това е голяма тема, защото такъв е животът на много деца и за някои от тях този живот може би е доста труден. Самата аз съм част от такова семейство. Със съпруга ми сме заедно вече 25 години, но когато се запознахме, вече имах две деца, той - едно. След това ни се роди общо дете.
Беше голям пъзел, докато нагласим нещата така, че всички деца да се чувстват равни и еднакво обичани от двама ни. Освен това на децата им отне години да се почувстват като истински братя и сестри. Може ли изобщо да си брат или сестра на някого, с когото нямате кръвна връзка, само защото живеете заедно всяка втора седмица от месеца?
Децата ни вече са големи хора, и четиримата са между 23 и 29 години и се обичат един друг, но това отне много години и много мисъл от всеки от нас, за да станем семейството, което сме днес.
Дъщерята на съпруга ми има страхотна майка и аз никога не бих могла да я заместя, но все пак съм важна част от нейния живот. Много съм мислила как тя би могла да е важна за мен и аз за нея, само защото съм се влюбила в баща ѝ и това ни е събрало.
Има доста емоции, които биха могли да излязат наяве в семейство като нашето. И то такива, с които трудно се справяш - гняв, ревност, усет за отглеждане на дете и т.н. Трябва да осъзнаваш каква точно е твоята роля и какви точно са чувствата ти, за да не удавиш децата в тях, защото те са невинни и нямат нищо общо с нещата, през които минават родителите им.
Трудно е. Смятам, че е редно и можем да говорим с децата за тези неща, но е важно да се вземе предвид възрастта им, за да се подберат правилните думи, с които да се комуникира всичко това.
Също така е важно да знаем точно колко информация да им подадем. Не им трябва да знаят, че според теб бившия ти съпруг е идиот. Това в крайна сметка е техният баща - позволи им да го обичат и не ги замесвайте в личните си кавги.
Смятам, че най-важното е и двамата родители да са пределно наясно с емоциите си и да поемат отговорност за тях. Не ги прехвърляйте на другия, не намесвайте децата в тях. Посетете психолог, работете върху себе си, работете върху осъзнатостта ви за вас самия, за вашите лични чувства. Опитайте се да се приемете и да установите контрол върху себе си.
Не можете да промените или да контролирате другите хора, но можете да контролирате себе си - работете върху това. От голяма полза за децата ще бъде способността ви да се контролирате - да не крещите, да не сте крайно фрустрирани, ядосани, ревниви и т.н. в тяхно присъствие. Без значение какви проблеми стоят между вас и бившата ви половинка, опитайте се да бъдете мили и да се държите достойно.
Когато майката на Магдалина ни изпрати корицата на първата част от научно-фантистичната трилогия на дъщеря си, веднага си казахме, че, макар и задочно, трябва да се запознаем с това момиче. И ето, след няколко разменени през Океана имейли 13-годишната Магдалина Горанова е в Майко Мила.
За себе си казва, че е изпълнителна и отговорна – колко нетипично (и симпатично) за тийнейджър, има чувство за хумор и винаги е с готовност да помага. Маги е родена в Щатите, но пише и чете и на български, а когато може, посещава България с удоволствие. "Blackout" е първата книга от космическата ѝ трилогия, която вече е на пазара.
– Разкажи ни малко от всекидневието на едно 13-годишно момиче в Щатите и, молим те, сподели ни как успя да вместиш в това всекидневие написването на сай фай трилогия?
Понеже живея в планинско градче, много от заниманията тук са сезонни. Обикновено денят ми започва в 6:30. До 16:00 часа съм на училище и след това тренирам волейбол и имам репетиции с училищния театрален клуб. През свободното ми време се забавлявам със семейството ми или с приятели или работя върху книгата си. Неведнъж се е случвало да ставам сутрин в 5, за да пиша преди училище.
– А кога и как започна с писането?
Имах училищен проект, за който трябваше да напиша разказ, дълъг 15 страници. Тогава се запалих по писането и реших да напиша трилогията.
– Как стигна до издаването на книгата?
Издадох книгата сама с помощта на родителите ми. И за мен, и за тях това беше нещо ново, но се справихме. Оказа се, че форматирането е доста трудно и ни отне цели 2 месеца.
– Ще ни разкажеш ли за трилогията си? Знаем, че действието се развива през 2100 година – защо избра точно тази година?
Това, което мога да разкажа, е, че всички ние хората години наред сме вземали грешни решения, които са се превърнали в наше ежедневие, а последствията се отразяват на цялото човечество. Земята става негодна за живот и на хората им се налага да се изнесат и да заживеят на космически кораб в търсене на нова планета.
На космическия кораб пламва пандемия и мнозина не оцеляват. Главните герои са тинейджъри, които разбират, че имат специални дарби и се опитват да спасят оцелялата част от човечеството. Когато хората намират планета, годна за живот, се оказва, че тамошната кралица е готова да пожертва всеки, който смята за потенциален враг на властта си. Как ще се развие животът на хората на новата планета и дали тинейджърите ще успеят да ги спасят от кръвожадната кралица предстои да се разбере в следващата книга.
А избрах 2100 година, защото не е чак толкова далече. Младите читатели вероятно ще са живи тогава. С тази книга искам да накарам хората да се замислят за действията и решенията си сега, защото последствията от тях засягат всички нас, а и бъдещите поколения, много повече отколкото си мислим.
– Как си представяш бъдещето? В какъв свят ще живееш с твоите деца?
Ако всеки един от нас осъзнае ролята си за благосъстоянието на Земята и всичко, което ни заобикаля, мисля, че бъдещето на човечеството ще е добро. Надявам се и искам да вярвам, че масово хората ще осъзнаем, че действията и решенията на всеки един отделен човек оставят отпечатъка си върху заобикалящата ни среда и Земята като цяло, и ще направим така необходимите промени в ежедневните си навици, за да осигурим едно по-добро бъдеще за бъдещите поколения.
– Дано вярата ти в човечеството да се оправдае. Кажи ни нещо друго, разбрахме, че обичаш да четеш. С каква книга в ръка ще те видим най-често?
Така е, много обичам да чета. Харесвам приключенски романи и научна фантастика, защото се озовавам в други светове и обратите в сюжета държат интереса ми до последните редове.
– Виждаш ли се като професионален писател, или имаш други планове за кариерно развитие?
Имам разнообразни интереси и влечения и все още не мога да отговоря еднозначно на този въпрос.
– Планираш ли превод и представяне на книгите ти и на български език?
В момента съм съсредоточена върху написването на втората книга от трилогията. Когато завърша и трите книги и ако има интерес от българските читатели, с удоволствие бих ги превела и представила, още повече че аз самата пиша и чета на български език наравно с английския.
– Как си представяш най-големия писателски успех?
Читателите да харесат това, което си написал, и то да ги вдъхнови за промяна към по-добро.
Георги Блажев, на 31, щастливо женен (по думите на съпругата му). Няма плочки, но е с добро сърце. Предпочита да е обратното.
Работи като телевизионен редактор, част от екипа на „Мастършеф“, „Фермата“ и „Стани богат“. Бил е автор в най-големите мъжки списания у нас – Playboy, MAXIM и Men’s Health. Обича пица, сериали, Ювентус, книги за Втората световна война, Рики Джървейс и да пише.
Няма шега, която Георги Блажев не би казал, стига да е смешна. Редовен автор в проекта „Пощенска кутия за приказки“, с една книга зад гърба си.
Понякога му пишат фенки, но по-често му пише майка му. Не се наспива особено заради предстоящото раждане на първото му дете и спектакъла „Мило, блъснах колата“, по който работи от началото на годината.
-- Здравейте, господин Георги Блажев или за по-кратко Георги. С голям кеф ще ви представим на аудиторията на Майко Мила. Но нека първо ви попитаме кой сте и как се стигна до там да давате интервюта?
Всичко стана много бързо. Както си лежах в матката, някаква жена ме издърпа навън, удари ме по гърба, после в детската имаше само зелен боб, Ани ме харесваше, но аз ѝ казах, че харесвам камиони, паднах с колелото, не станах спортист, разбрах, че всички ще умрем и не бива да се взимаме сериозно, появи се Facebook, някой ме нарече „писател“ и ето ме тук. Иначе, ако трябва да отговоря на конкретния ви въпрос, в Рейкявик е адски студено през януари.
-- Телевизионен редактор в едни от най-гледаните формати звучи като работа мечта. Разкажете малко повече, за да си представим какво е да се снима популярен формат като „Мастършеф“. Кое е най-трудното?
Да работиш в телевизия е изключително впечатляващо. Но само за катаджиите, когато те спрат в нарушение. „И какво правим сега с тази блъсната сърна и малкото ѝ? Ааа, вие сте от „Фермата“… Яска, дай найлонови чували и белина, не е нужно да раздухваме случая. Човекът просто е бързал. Айде, лек път, и поздрави на Иван и Андрей.“
Най-трудното на работата в риалити е да научиш хората да говорят кратко, ясно и стегнато. „Мастършеф“ е динамичeн формат, с много екшън и бърза смяна на кадри, и изказът на участниците трябва да е съобразен с това.
Например, правиш сос Холандез и той се пресича. На теб ти идва да кажеш „Изпуснах соса, обаче случват се такива неща, не е болка за умиране. Животът продължава. Важното е да сме живи и здрави.“
Тук се намесвам аз (Георги Блажев) и изречението търпи леки промени: „Току-що прецаках най-скъпия сос в историята. Тази грешка ще ми струва 100 000 лв. и всичко, за което някога съм мечтал.“
Старая се да участвам в проекти, от които няма да се срамувам. За съжаление, на хората все още им се гледа как Божинов и Мис Тигрова решават судоку в джакузи, но е хубаво телевизията все пак да възпитава вкус.
-- Пишете за Пощенска кутия за приказки и, доколкото знаем, обожавате да го правите. Я сега ни разкажете за работата си там.
Творческият процес по създаването на съдържание за Кутията е твърде сложен и специфичен, за да го разберете, но все пак ще опитам да ви го обясня. Обикновено Гери Турийска (коя е тя - вижте тук) ми изпраща съобщение “Напиши нещо“ и аз отговарям с „ок“. Понякога слагам и усмихнат емотикон.
След това си наливам натурален сок от банан – не съм от „тежкарите“, които пишат с уиски в ръка – и започвам. Щастлив съм, че имам пълна свобода и Гери дори не преглежда текстовете ми. У дома не ми се доверяват да пусна прахосмукачка, но на тази сцена се качвам въпреки риска да се съблека гол или да подема кампания за вдигане на паметник на Хайнрих Химлер в Шумен.
-- И сега, да си дойдем на думата. Ще имате бебе. Съвсем скоро ще ви се роди първото дете. Как е? Как е да чакаш бебе?
Винаги съм се подигравал на родителите, които размятат снимки на децата си в лицата на другите. Ако детето е отвлечено и обявено за издирване, разбирам, тогава има полза. „Не, госпожо, за първи път виждам това момиченце. Надявам се да го намерите.“ Вече знам, че ще съм точно такъв родител.
Радвам се на корема на Кристина (жена ми), сякаш в него е скрито Панагюрското съкровище.
Четох, че бебетата разбират какво им говориш, затова се съобразявам. Любимите ми поздрави са: „Виена е столицата на Австрия“ и „4 х 4 = 16“. Нищо сложно, не искам да товаря детето с високи очаквания отсега. На този етап ми се ще само да е живо и здраво и да спечели Нобелова награда.
-- Дайте съвети на мъжете, които тепърва ще минават с жените си през етапа на бременност. Защото когато жената е бременна, всички са бременни в някакъв смисъл.
Вземете карта на града, в който живеете, и оградете с кръгче по-добрите сладкарници, пицарии, баничарници, дюнерджийници, индийски и тайландски ресторанти. Има ли вкусна храна, жената е спокойна.
Винаги щом се разплаче, а повярвайте ми, тя ще се разплаче, пъхнете в устата ѝ голяма вилица торта, кашкавал пане, миди или каквото там обича.
Научете се да повтаряте репликата „Всичко ще бъде наред“ на няколко различни езика. Бременната жена има нужда да го чува често. Не подценявайте страховете ѝ, не се дразнете на настроенията ѝ.
Аз лично никога не съм имал човек в корема си. Имал съм две порции дроб сарма и чувството не е никак приятно. Представям си през какво минава тя.
-- Страх ли ви е?
Изобщо. Предстоят ми прекрасни неща и страхът е последното чувство, с което искам да ги посрещна. Да, подочувам, че когато станеш родител, не ти остава време да спиш, да пътуваш по света, да играеш голф или да завладееш Полша. Неслучайно Хитлер е нямал деца. Иначе щеше да стане следното: „Ева, отивам да завладея Полша. Ще ти донеса магнитче.“ / „Абсурд, аз това бебе сама ли ще го гледам? Зърната ми са разранени, кисела съм и ми се излиза. Никъде няма да ходиш.“ И бам – 70 милиона души още щяха да са живи!
Но не, не изпитвам страх. Напротив, откакто завършихме детската стая, с жена ми обичаме да седим в нея и просто да се усмихваме. Е, от време на време карам плюшените играчки да правят секс, но това е по-силно от мен.
-- Как смятате да се включите в гледането на детето? Ще бъдете ли от онези мъже, които „трябва да се наспят, за да могат да идат на работа“ или ще подкрепите жена си?
Лицемерно е да правя гръмки речи, преди да съм сменил дори един памперс, но си мисля, че ще съм грижовен баща. Какво може да е по-важно за един мъж от това да осигури комфорт и шоколад на любимите си хора? Ще го гушкам, ще го преобличам, ще пазя кучето да не го изяде и ще му разказвам защо италианската Серия А си остава най-великото футболно първенство на света. Нямам търпение.
През цялото време една мисъл не ми дава мира: „Как така съм толкова схванат в ръцете и не мога да сгъна една тениска, обаче с пениса си създадох нещо толкова съвършено?“ Предполагам, че това е чудото на живота.
-- Разкажете ни за новия си спектакъл „Мило, блъснах колата“.
С „Пощенска кутия за приказки“ отдавна искаме да направим нещо, което се доближава повече до театъра. Да изненадаме публиката и да намерим нови начини да я разсмиваме. В рамките на час и малко, проследяваме отношенията между мъжа и жената – от Адам и Ева, през Цезар и Клеопатра, та чак до Володя Стоянов и Джулиана Гани.
Търсим разликите между двата пола във вечни теми като хранене, секс, забавления, паркиране и поведение в социалните мрежи. Заглавието го избрахме заедно с Гери, защото е най-кратката форма на конфликт между мъж и жена. „Не сега, боли ме глава“ също беше в надпреварата, но отпадна безславно.
-- А сега подробности – кога, къде и как да го гледаме?
Премиерата е на 23 февруари, събота, в „Бар Петък“, от 18:30. Билетите бяха разпродадени само за 4 дни и искам да благодаря на всички, закупили си билет, за големия интерес. Предстои да обявим втора дата за София, най-вероятно в края на март. Планираме и турне в провинцията, където хората са жадни за култура и винаги реагират топло на четенията на Кутията. В ролите на Адам и Ева всеки път ще виждаме различни актьори, което ще прави преживяването различно и уникално.
-- И последно – три любими, любими неща.
Просеко. Жена ми. Точката в края на дълго мислен разказ.
Миналата седмица британските медии съобщиха за нов доклад на Кралското общество за обществено здраве (RSPH), според който половината от всички родители на деца по 5 г. са били изложени на дезинформация за ваксините в социалните медии. Докладът не напада анти-вакс родителите, а призовава мениджмънта на социалните медии и журналистическата общност да положат усилия за ограничаването на дезинформацията и всяването на страх относно ваксините и да осигурят приоритет на информацията от официални източници.
Междувременно сайтът IFLScience разказа за тенденцията деца да се обръщат към платформата Reddit за съвет как да се предпазят от потенциално опасните заболявания, без да искат съгласието на родителите си, които са настроени против ваксините...
Тъй като в темата за ваксините явно вече са въвлечени със своето съзнателно мнение и децата, които също са подвластни на информацията в социалните мрежи, решихме да припомним текста на великолепния Роалд Дал, посветен на дъщеря му Оливия.
През 1962 г., на 7-годишна възраст, Оливия умира от морбили. Роалд Дал пише това през 1986 г., но едва ли има два лагера по въпроса колко актуално звучи то днес:
"Оливия, моята най-голяма дъщеря, се разболя от морбили, когато беше на 7 години. Болестта се развиваше нормално и помня, че често ѝ четях, докато тя беше в леглото, и не бях силно притеснен.
До една сутрин, когато изглеждаше, че тя вече се възстановява.
Седях на леглото и ѝ показвах как да моделира животни от цветни парцалени ленти. Когато дойде нейния ред, забелязах, че ръцете и мозъкът ѝ не работят в синхрон и тя не може да направи нищо.
"Добре ли си?", попитах я.
"Много ми се спи", отговори ми тя.
Час по-късно изпадна в безсъзнание. 12 часа по-късно беше мъртва.
Днес обаче има нещо, което родителите могат да направят, за да се уверят, че такива трагедии няма да се случат на децата им. Могат да настояват детето им да бъде имунизирано против морбили.
През 1962 г. не беше възможно да сторя това за Оливия - в онези дни не беше открита сигурна ваксина против морбили. Днес всяко семейство има достъп до сигурна и добра ваксина и единственото, което трябва да направите е да поискате лекарят да ви я предпише.
Все още не се приема, че морбили може да бъде опасна болест. Повярвайте ми, опасна е. Според мен родителите, които днес отказват да имунизират децата си, поставят живота им в риск. В САЩ, където ваксинацията е задължителна, болестта е на практика изчезнала.
Тук, във Великобритания, тъй като много родители отказват имунизациите - от упорство, или от страх, или от невежество, все още има стотици хиляди случаи на морбили всяка година. От тях повече от 10 хиляди страдат от странични ефекти от един или друг вид. Поне 10 хиляди развиват ушни или гръдни инфекции. Около 20 умират.
Проумейте го! Всяка година около 20 деца умират от морбили във Великобритания.
Какви са рисковете при имунизация?
Те почти не съществуват. Чуйте това. В район с около 300 хиляди души само едно дете на всеки 250 години може да развие сериозни странични ефекти от имунизацията против морбили. Това е шанс едно на един милион. Мисля, че има много по-голяма вероятно детето ви да умре, като се задуши от шоколадово блокче, отколкото да се разболее тежко след имунизация от морбили.
За какво тогава се тревожите? Наистина е почти престъпление да оставите детето си неимунизирано. Най-доброто време, в което може да направите ваксинацията е на 13 месеца, но никога не е твърде късно.
Всички деца в училищна възраст, които още не са ваксинирани, нека помолят родителите си да им осигурят имунизация, възможно най-скоро.
Посветих две от книгите си на Оливия. Първата се казваше "Джеймс и гигантската праскова". По това време тя все още беше жива. Втората, "Г.Д.В.", написах след смъртта ѝ от морбили. Ще видите името ѝ в началото на тези книги. Знам колко щастлива щеше да е тя, ако знаеше, че смъртта ѝ е помогнала да намалеят случаите на болест и смърт сред другите деца."
По темата:
