В епохата на относителното съчувствие сме все по-склонни да мерим кой заслужава повече нашето дигитално състрадание, коя кауза е по-важна от другата, коя война, кой бежанец, коя жертва на насилие… Цъкаме с капкомера на чувствата, понеже от висотата на привидно сигурното си съществуване сме напълно наясно кой, кога, какво по света и у нас. Пишещата тези редове не прави изключение от собствената си констатация.
За щастие, има хора като камерунската писателка Джаили Амаду Амал, на които грам не им пука за нашата относителност на чувствата, понеже никога не са имали време да се занимават с глупости. Макар че по дефиниция би следвало тъкмо тези хора да попадат в обхвата на нашето „Горката“ или „Така ѝ се пада“ (според зависи) в социалните мрежи.
Джаили невинаги е била писателка. Първо е съвсем, съвсем млада булка (17-годишна) на един доста по-възрастен от нея политик (55-годишен). Разбира се, женят я против волята ѝ, какъвто е обичаят в нейната общност. После насилието (защото и женитбата против волята е такова) продължава в най-различни форми и измерения. Родена в Маруа, в Северен Камерун, на около 1300 километра от столицата Яунде, Джаили едва на 17 се оказва в брак, който ѝ докарва депресия, булимия, анорексия, последвани от опити за бягство и самоубийство.
И това, което я спасява, е четенето – книгите и литературата.
След 10 години страдание тя успява да се освободи от оковите на принудителния брак. Днес е един от най-важните гласове по теми като правата на жените, социалната несправедливост и трудностите, пред които са изправени африканските жени.
Съвсем скоро на българския пазар излезе най-новата ѝ книга – „Жени, лишени от търпение“, в чиято основа е и нейната лична история. Освен че представи книгата си тук, Джаили беше и участничка в една много важна конференция – „Момичета с мисия“, посветена на важността на образованието, което в някои случаи е не просто задължително, а е единственият спасителен пояс, за който могат да се хванат момичетата и младите жени в много общности по света. Включително и в България.
Радваме се, че имахме възможността да се срещнем с тази прекрасна, смела и умна жена. Ето я в Майко Мила.
Как разбрахте, че образованието всъщност е изключително важно? Знаем, че не сте имала подобен пример в дома си.
В обществото, в което израснах, нямах пример, от който да се поуча. Всички жени, с които бях заобиколена, бяха перфектни майки, перфектни съпруги, но нито работеха, нито излизаха. Но пък с възхищение наблюдавах другите независими и еманципирани жени и мечтаех да бъда като тях. Мечтаех да мога да взема живота си в свои ръце. Това, което наистина изгради живота ми, бяха книгите. Те ми дадоха желание да постигна свободата. Те ми дадоха възможност да мисля за един по-различен свят и да желая да постигна повече в живота си.
Книгите ми дадоха всъщност и това, за което можех да мечтая. Идеята ми за свобода или за независима жена беше доста абстрактна. Просто желаех да мога да излизам, да работя и да печеля собствени средства.
Това въобще не звучи абстрактно, даже си е съвсем прагматично. А когато създавахте „Жени, лишени от търпение“, как точно решихте през чии очи да разкажете историята? Спестихте ли си нещо, за да може да стигне до по-широк кръг хора?
Когато започнах да пиша, настоявах да представя нещата такива, каквито са в действителността. Много често ми се случваше да се самоцензурирам, да не разкажа историята до края, защото си задавах един трагичен въпрос: какво ще си помислят другите. Мога ли да си позволя да кажа нещата, които искам да кажа? Но с течение на времето придобих все повече увереност и повече свобода и спрях да се самоцензурирам.
Но трябва да призная, че последната ми книга – „Жени, лишени от търпение“, беше най-трудна за написване в емоционален план. Защото разказаните истории всъщност се припокриват с моята лична история, с изживяното от мен. Така че бях длъжна да разкажа. Да стигна до края на историята. И много често ми се случваше, дори докато пишех, да се срина и да се разплача върху белия лист. Тогава съпругът ми ми каза: „Ако писането те довежда до такова емоционално състояние, може би не си готова да разкажеш историята“. А аз му зададох един прост въпрос: в кой момент бих била готова да разкажа подобна история!? Няма подходящ момент и няма готовност, когато става въпрос за насилие. Но при все това следва да отбележа, че нищо в историята не е преувеличено.
По какъв начин се промени представата ви за свободна жена и какво е изобщо да си свободен, след като вече бяхте от другата страна?
В действителност, в началото може би романтизирах идеята за независимост, за това що е еманципирана жена. Веднъж след като постигнах тази свобода, си дадох сметка, че има и друга страна на въпроса, която не е толкова бляскава. Това е жената, която трябва да работи, и жената, която трябва да си плаща сметките; която трябва да има спестявания. И трябваше да се науча на всичко това сама. С течение на времето. Така че, трябва да призная, започването на живота като свободна жена не беше без известна трудност.
Вашата свобода Ви дава възможност да направите така, че и други да придобият представата за свобода и евентуално да пожелаят да се стремят към нея. Вие сте посланик на УНИЦЕФ в Камерун по въпросите на борбата с насилието и равнопоставеността. Според Вас тази дейност и тази Ваша кауза стига ли до когото трябва?
Когато говорим за насилие и за мястото на жените в обществото, не знам дали има правилна публика, до която това съобщение трябва да стигне, защото всъщност то засяга всеки един от нас. Изключително горда съм, че моите литературни произведения и книги влязоха в учебната програма на децата в Камерун. Тоест теми, които са табу в обществото, в което живея, станаха литературни произведения, изучавани от децата, и те могат да говорят по тези теми свободно със своите учители. Тази промяна в манталитета ме прави горда. Може би публиката в крайна сметка са младите, а може би и съобщението следва да се разгърне още повече, за да стигне и до официалните власти на страната, до онези, които вземат решения на политическо ниво.
Как изглежда Камерун в момента? Как се е променил от времето, в което сте била 15–17-годишно момиче, каквито са част героините в книгата?
Би било претенциозно от моя страна да заявя, че книгите ми в действителност са повлияли за промяната в страната. Но тази промяна съществува. Сега светът е много по-отворен, включително и Камерун. Сега всеки има телевизия, интернет или смартфон. Тоест, действително има промяна в манталитета на страната, откакто аз бях на 15 –17 години. Но трябва да призная, че книгите, в това число и моите, имат влияние, защото те поставят акцент върху проблеми, които иначе щяха да останат невидими. Веднъж щом отворим дебата, при всички положения ще има еволюция и промяна.
Има една дума, която минава като мантра през цялата книга – търпение. За какво най-много Ви е помогнало то?
Търпението е фундаментална ценност на обществото, но и ценност, проповядвана от монотеистичните религии. Ако кажа, че повече не искам да проявявам търпение, би било в известен смисъл богохулно. Но в книгите си исках да дам глас на онези жени, които казват „Повече няма да търпя“. И тъй като всъщност търпението, както го разглеждам в книгата, се оказва връзката между различните форми на насилие върху жените, то придобива смисъл на потисничество.
Още не сме свършили, скрол надолу
Имало ли е момент, преди да се измъкнете, в който сте била на ръба да се откажете да се борите?
Това е всекидневно състояние, всекидневен въпрос, който си задаваме. Трябва да знаете, че аз съм много чувствителен и емоционален човек. Но моментът, в който достигаш границата и даже развиваш психосоматични реакции, когато се чувстваш притиснат в клетка и когато си казваш „Да, не мога да изтърпя повече“, се оказва и моментът, в който разбираш, че всъщност можеш. Можем да страдаме и можем да понесем повече. Можем да приемем още от същата съдба. Това, което ме измъкна обаче, беше желанието ми да променя съдбата на дъщерите ми. А, да, и инстинктът за самосъхранение, който беше останал в мен. Знаех, че остана ли в тази ситуация, просто ще умра.
Кое е най-важното, с което бихте искала да Ви запомнят дъщерите Ви?
Иска ми се те да бъдат жени, които не се примиряват; силни жени, които имат мечти и които не се страхуват да стигнат до края на тези мечти, за да ги реализират. Мисля, че това, което ме характеризира като жена, и това, което се опитвам и да им предам, е тази целенасоченост и увереност, с която живея живота си.
Емили Джейн Бронте е родена на днешния ден (30 юли) 1818 г. в Торнтън, Великобритания. Тя е една от най-популярните английски писателки в света, макар да има един-единствен роман – „Брулени хълмове“.
Макар да е единственото ѝ произведение, „Брулени хълмове” е абсолютна класика в англоезичната литература. Романът е адаптиран няколко пъти и за големия екран. Нейните сестри Ан и Шарлот също са били писателки и дават своя авторски принос в световната литература.
Писателките израстват в голямо семейство, където рано влиза смъртта и отнема майка им, а туберкулозата безмилостно покосява рожбите на английския духовник Патрик Бронте – техен баща.
Животът на всички от фамилията Бронте е жестока борба с неизличимата за времето си болест, с несгодите, с безпаричието и закостенелите порядки на викторианството. И шестте деца – пет момичета и едно момче, са любознателни, умни, надарени с художествени таланти. Страстта, жаждата за знание и за творчество е общата характеристика за всички от фамилията Бронте.
Голямата библиотека на бащата е основният и най-сериозният университет, който подхранва въображението и вдъхновява децата Бронте да живеят в измислени светове, континенти, острови. Те отрано упражняват способностите си. Художествените и писателските умения на сестрите Бронте проличават още в крехка възраст, но са принудени да се крият под псевдонимите на мъже с фамилията Бел заради времето и порядките в обществото, което не дава път на жените в политиката, литературата и изкуството.
От всички Шарлот живее най-дълго – до 39-годишна възраст. Тя остава в класиката на романистите с творбите си: „Джейн Еър“, „Шърли“, „Вийет“ и „Учителят“, издаден след смъртта ѝ от известната писателка и нейна приятелка Елизабет Гаскел.
Незабравима е Емили Бронте с романа си „Брулени хълмове“, която си отива от този свят едва на 30 години. А най-малката, Ан, която умира на 29, има два романа: „Агнес Грей“ и „Тайнствената непозната“, които я представят като сериозен реалист за разлика от романтичните наклонности на двете ѝ сестри.
Емили имала трудно детство и особен характер. Твърди се, че е била меланхолична и е сочена за най-мистериозния член на семейство Бронте. Не обичала да разговаря с непознати или в дома им да идват гости. Била доста резервирана и мълчалива, а някои дори я определяли като студена и негостоприемна.
„Брулени хълмове“ може и да е сред най-великите любовни романи, но се оказва, че авторката му може би никога не е била влюбена. Книгата ѝ разказва история за страст, обич, гняв и изпепеляващи чувства, докато животът на самата Емили преминава встрани от емоциите, които толкова майсторски описва. Тя се е чувствала най-добре сама или в компанията на по-малката си сестра Ан. Ан Бронте е била най-голямата любов в живота на Емили. Често са ги описвали като „близначки“ – неразделни приятелки с изключително силна връзка.
Но как жена без опит в любовта е написала такъв роман? Точно така разбираме колко е гениална Емили Бронте и как прави своето феминистко изявление пред обществото. Използвайки изцяло собственото си въображение, Емили Бронте под псевдонима на мъж създава измислен свят, който шокира обществото и вдъхновява създаването на още романи, поеми, песни и филми за години напред. Неразбрана жена в мъжкия свят, преживяла невъобразими трудности, Емили разбира какво означава да обичаш. И няма нужда от мъж, който да ѝ го покаже.
През 1847 г. Емили завършва първия си и единствен роман – „Брулени хълмове“. В тази мрачна и емоционална книга са описани чувствата на целия ѝ живот – разочарование, отчаяние, жажда за отмъщение за несправедливостите на света и в същото време чиста и светла обич.
По-късно същата година брат ѝ умира от туберкулоза, а няколко месеца по-късно Емили също е поразена от опасната болест. От записките на Шарлот разбираме подробности за състоянието на сестра ѝ. Тя пише, че от ден на ден Емили става все по-слаба. Становището на лекаря за болестта ѝ е неясно. Опитват лечение с различни медикаменти, но без особен резултат. Шарлот добавя, че единственото, което може да направи, е да се моли на Господ за спасение и подкрепа.
По обед на 19 декември 1848 г. състоянието на Емили се влошава. Тя умира в същия ден в дома си в Хауърт. Днес къщата е превърната в музей. Емили така и не успява да види огромния успех, на който се радва единственият ѝ роман.
В памет на талантливата Емили Бронте ви припомняме някои от най-красивите и вдъхновяващи цитати от „Брулени хълмове“:
„Имаш ли добро сърце, ще имаш и хубаво лице. И най-хубавото лице ще стане повече от грозно, ако сърцето е лошо.“
„От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви.“
„Един разумен човек би трябвало да може сам да си прави компания.“
„Страшно е! Един-единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща!“
„Тя светеше прекалено ярко за този свят.“
„Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея.“
Съдебно жури от американския град Портланд, Орегон, призна за виновна писателката Нанси Крамптън Брофи, авторка на есето “Как да убиеш съпруга си”, за убийството на собствения ѝ съпруг, предава The Guardian.
71-годишната Нанси е призната за виновна по дело за убийство втора степен.
Съпругът ѝ Даниел Брофи (63 г.) е убит на 2 юни 2018 г., докато се приготвял за работа в Кулинарния институт на Орегон.
Нанси Брофи не показала никаква по-специална реакция по време на произнасянето на решението на съдебните заседатели в претъпканата зала. Един от адвокатите на писателката обяви, че ще обжалват.
През 2011 г. Нанси Брофи пише текст, в който детайлно се описват различни начини да извършиш убийство, без да те хванат. Произведението е написано под формата на творческо упражнение за писатели.
Началото му гласи: “Като писател в жанра романтичен съспенс, прекарвам много време в мисли за убийства и - съответно - за полицейски процедури. В края на краищата, ако целта на едно убийство е да ме освободи, няма да ми се иска да прекарам каквото и да е време в затвора. И нека да го кажа ясно за протокола: не обичам гащеризони и оранжевото не е моят цвят”.
По-нататък се навлиза в детайлизиране на мотивите - финансови, “лъжливо, невярно копеле”, насилник, както и в обсъждане на възможните начини за извършване на убийството.
Ножовете “значат личен мотив и предполагат скъсяване на дистанцията. Както и кръв навсякъде”. От друга страна отровата, “считана за женско оръжие”, е прекалено лесна за проследяване”, пише Нанси Крамптън Брофи. Пистолетите са “шумни, създаващи суматоха и изискващи определени умения”.
Съдията е изключил есето от процеса, отбелязвайки, че е публикувано преди години. На съдебните заседатели не е било позволено да се опират на него за преценката си. Въпреки това прокурорът е направил определени алюзии към текста, без да го споменава специално, когато е разпитвал пред съда авторката му.
Прокурорите обявили пред съдебните заседатели, че Нанси Крамптън Брофи била мотивирана от парични проблеми и от застраховката живот на съпруга ѝ.
Нанси обаче свидетелствала, че няма причина да убива съпруга си и че финансовите им проблеми са били решени почти изцяло след изтеглянето на определена сума пари от пенсионните спестявания на Брофи.
Доказателства и свидетелства по делото показали, че тя притежава същия пистолет, с който е убит съпруга ѝ, и освен това е забелязана на камери как кара към и от кулинарния институт.
Според прокурорите Нанси е купила “пистолет фантом” - непроследимо огнестрелно оръжие, и е заменила някои от частите му с тези от официално притежаваното оръжие. Полицията така и не успява да намери оръжието, с което е убит Брофи.
Защитата смята, че размяната на частите на пистолетите е идея, която Нанси Крамптън Брофи имала за нова книга. Тя самата предполага, че някой може да е убил мъжа ѝ по време на неуспешен обир. Обвинената за убийството на мъжа си писателка свидетелствала още, че близостта ѝ до кулинарното училище в този ден е абсолютно съвпадение и просто е паркирала наблизо, докато работи по текстовете си.
Нанси Крамптън Брофи е под стража след ареста ѝ през септември 2018 г. Официалната присъда ще бъде произнесена на 13 юни.
“Мисля, че е много по-лесно да ти се иска хората да са мъртви, отколкото реално да ги убиеш”, пише в текста си от 2011 г. Нанси Брофи. “Не искам да се занимавам с кръв и части от мозък, пръснати по стените. На всичкото отгоре никак не мога да помня какво съм излъгала. Но едно знам за убийството: всеки от нас може да го направи, ако е притиснат до такава степен.”
Диана Петрова има успешна писателска кариера, част от която върви паралелно със 7-годишния ѝ опит в софтуерния бранш като QA (човекът, който "разкоства" и тества качествата на даден продукт). Има 18-годишен син и дъщеря на 15, има и мъж, който всяка вечер ѝ разтрива ходилата.
Любовта към тези хора стои зад чудната ѝ усмивка, а пък тяхната любов и толерантност към творческите ѝ периоди, в които е „неприятно, чорлаво и конфликтно същество“, е сред причините да се отдаде на писането като на реална работа. Останалото е талант.
И понеже в Майко Мила изкъсо следим пишещите майки, ето я Диана в любимата ни рубрика Жените могат всичко, за да ни разкаже за професиите си и семейството си и за да даде кураж на всички скрити таланти.
-- Диана, понеже в „Майко Мила“ най-много си говорим за деца, да започнем с началото на писателската ви кариера. Имате няколко детски книги, определени за приказкотерапия. Разкажете ни за тази терапия, как да я ползваме?
Методът на приказкотерапията е да разприказва детето върху героите и делата им. А целта е, посредством този разговор, възрастният да се докосне до вътрешния свят на детето. Не е сложно и може да се практикува спокойно у дома.
Ако попитате едно дете: „Защо открадна сандвича на приятеля си?“ е малко вероятно да получите отговор като: „Защото ми липсва обич и разбиране у дома и искам да привлека внимание, като направя нещо лошо.“ По-скоро детето ще се цупи и мълчи, а накрая ще измърмори някакъв отговор, за да го оставите на мира и да си изтърпи наказанието.
Но ако главният герой в една приказка е дете, което е откраднало портмоне, и в приказката се разказва за семейството на детето, може да опитате да обсъдите приказката с малчугана. Попитайте го какво мисли за поведението на героите, как би постъпило в такава ситуация, защо героят мисли такива неща (престорете се, че не разбирате защо), как детето би променило историята, ако не му харесва.
От този уж свободен разговор по повод една приказка, ще разберете много за страховете и копнежите на детето, а често и за корена на проблемите му. По-лесно е да говориш за проблемите си, когато те са проблеми и на някой друг, пък бил измислен герой.
-- Двойната планета е първата книга с приказки за осиновени деца у нас – каква беше обратната връзка от родители осиновители за ефекта ѝ върху децата?
Kнигата предизвика много дискусии навремето. Причината беше, че в героите съм вплела един неприятен за някои осиновители факт – че детето сънува и копнее за биологичната си майка. Но такава е реалността и тя няма да се промени с отричане на една книга, а с много работа на самия осиновител върху собствената му рана. Когато я написах, времената бяха други и по тази тема не се говореше открито. Едва сега хората започнаха да приемат книгата и да я търсят.
На представянето на „Осиновени истории“ на Бела Чолакова с мен се запознаха някои осиновители и ми разказаха за ефекта на историите ми върху децата. При детските книги е сложно, защото за да стигнеш до едно дете, трябва първо да стигнеш до родителя му. Ако той не хареса книгата ти, тя просто не стига до детето. И какво се оказа?
Децата си имат свои любими приказки от книгата и разговарят с родителите си по темите, изложени вътре – за осиновителката, за бащата, за биологичната майка, за раждането, за отглеждането, за обичта на двете майки, за чувството на безтегловност и безсилие, за обичта. Ето това за мен вече е успех - че книгата в крайна сметка стигна до тези деца, които имат най-голяма нужда. Макар и години след написването. Друг е въпросът, че темата за осиновяването вълнува всички - оказа, че историите са подходящи за всякакви деца.
-- Сега, като писател на романи за големи хора, липсва ли ви писането за деца и на какво ви научи то?
Не съм спряла да пиша за деца. Правя го, когато аз самата имам нужда от надежда и кураж. От писането за хлапетата научих, че имаш малко време да грабнеш читателя и че трябва да го правиш на всяка страница, която той отгърне случайно.
-- В какъв момент започнахте да пишете дебютния си роман Ана, имаше ли в живота ви събитие, отключило писането на роман?
Приех тежко нападките, че съм се осмелила да пиша за осиновяване, като нито съм осиновител, нито осиновен. Тогава бях още млад автор и не знаех как да се справям с такова отношение. Не разказах за многобройните си срещи с психолог, който се занимава с проблемите на осиновяването, нито литературата, която съм изчела, нито хората, с които съм разговаряла. Предпочетох да се свия в черупката си.
Сега ми става смешно и веднага знам какво ще отговоря: „А Толстой трябва ли да е раждал, за да опише раждане, както го прави в „Ана Каренина“? Но тогава се зарекох, че повече няма да пиша за деца, ако с това ще предизвиквам неприятности, вместо да помагам. Така се случи Ана – един роман за възрастни, в който можех да пиша за реалността по-спокойно. Вече знаех как да приемам критика и как да ѝ позволявам да променя писането ми. Дори планирам да включа тази тема като специален урок в „Заешката дупка“, където ще преподавам „Творческо писане“ на деца.
-- А беше ли готова българската публика за еротичното съдържане на романа ви Лилит?
Българската публика в голямата си част е свикнала с любовни, но не толкова с еротични романи. И мисля, че не беше съвсем готова за експлицитно сексуално съдържание, каквото предложих аз. Но нещата се развиха в неочаквана насока. Имах късмет, че един преподавател по постмодерна литература прочете романа и го включи в списък със задължителна литература за студентите си. Оттогава се радвам на университетско внимание за книгата. Много жени ми писаха след прочита ѝ, за да разкажат своите истории на изневери и разочорования от семейния живот.
-- Какво е общото между героините в романите ви? Какви женски образи са ви интересни? Кои стереотипи борите с книгите си?
Всичките ми героини са противоречиви образи. Това е общото. Често са жени, които читателите направо намразват, но продължават да четат от любопитство и от ужас, че намират нещо общо между себе си и тях. Имам едно мото, което се опитвам да следвам при замисляне на героите. Описвам типажи, в които не искам да се превърна или такива, от които искам да избягам.
По въпроса за стереотипите боря най-вече този, че жената е същество, чийто вътрешен свят е ограничен поради ролята ѝ на майка. Друг "любим" стереотип ми е, че жената няма сексуални фантазии и не обича секса. А трети – че няма смелост да се разюзда и да върши непростими за моралните норми неща.
-- Как съчетавате писането с работата си в софтуерна фирма?
Писането за мен е реалната работа, а с тестването на софтуерни продукти си почивам от нея. Работя като QA (Quality Assurance), за да печеля пари и защото мога да го върша без особени усилия. И иронията е, че изкарвам много повече пари с това, в което влагам най-малко усилия.
-- А писането и битовизмите могат ли да се съчетаят? Каква сте, докато пишете, какво зарязвате и не търпите около себе си?
Докато пиша съм едно неприятно, чорлаво и конфликтно същество. Ходя по анцуг и шушони вкъщи, карам всички да ми пазят тишина, а през това време мивката се пълни ли, пълни, хладилникът понамирисва от развалящи се неща, а тийнейджърите у дома са гладни като вълци. За щастие, с това си поведение отказах и двете си деца от идеята да се занимават с писане.
-- Защо, как биха ви описали децата ви, когато сте в творчески период?
Попитах дъщеря си и ето отговора й: „Ходи като зомби, с очила и анцуг, завива се със сивото одеяло и пие чай от лайка. От време на време спира и се заглежда през предметите като скенер. Направо тръпки да те побият!“
-- Споделете какъв е животът с тийнейджъри и уроци за оцеляване, разбира се?
Със сина ми разговаряме по-рядко, но разговорите ни винаги са дълги и напоителни – за вселената, за човешките взаимоотношения, за илюзиите на хората, за реалността зад маските. В такива моменти се възхищаваме взаимно на ума на другия и завършваме с усмивка тип „Мона Лиза“.
С дъщеря ми е съвсем различно. С нея драматизираме, обсъждаме глупостта на момчетата, разказваме си трикове за свалки, спорим, ядосваме се, хилим се като ученички и харчим огромно количество пари, когато се озовем в някой мол. Често си крещим, сякаш от утре повече няма да живеем заедно, а после се прегръщаме и плачем. Отчайваща история.
За урок, какво да кажа. Има един период, в който тийнейджърите започват да ни мислят за досадници, които живеят в миналия век и не знаят нищо за съвремието. Трябва да се удържим в такива моменти да не ги изхвърлим през прозореца. Имат нужда от стена, в която да се блъскат, и, за жалост, от обгрижваща ръкавица за прохождащи трябва да се превърнем в тухли поне за известно време, докато се самоутвърдят.
Но не разбирайте, че имам силата да си стоя като тухла постоянно. Много обичам от време на време да ги стряскам, като зачекна тема, по която мислят, че не знам нищо. Например, за пушенето на трева или бягането посред нощ от вкъщи или за дребните измами с джобните.
-- Мъжът до вас как ви подкрепя, когато се отдадете на нов роман?
Много просто и изключително ефикасно. Затваря вратата на стаята и отива да сготви на децата. Не мие чиниите после, но е свършил най-важното. После ме води в парка, разказва ми как ще си купи еди каква си технологична джаджа и се преструва, че не знае, че не слушам. А накрая ми разтрива ходилата, преди да заспя. Без него, нямаше да съм нищо от това, което съм.
-- Сега, за последната ви книга - Водната кула - която е със сюжет от софтуерната индустрия. Какво в тази среда ви даде хляб за цяла книга и какво новаторско в женските образи вкарвате в нея?
Тази среда е като измамен рай. Глезотиите в офисите и в отношението на служителките по човешки ресурси и шефове се отразяват върху психическия живот на програмистите. Момчетата започват да се мислят за голяма работа, получават повече свобода, отколкото могат да понесат и често изпадат в серии от депресивни състояния. Чрез героите си исках да изследвам как се стига до това и в какво се превръщат хората, когато работата им е да общуват с машини по осем часа на ден.
Женските образи вътре са малко в сравнение с мъжките, както е и в реалността. Но описвам състоянието на жена, която е преживяла травма от детството, и избира да се плъзга по повърхността, вместо да се задълбочава. Обръщам внимание и на друга, която навлиза в менопауза и описвам промените в поведението ѝ. Любимка ми е мис Свят – жената, която е прекалено позитивна и изследвам как позитивизма ѝ играе лоша шега, когато трябва да се справя с нещастията и бедите.
-- Какви са хубавите и лошите страни на професиите ви?
При авторството нещата за мен стоят така. Направо забравяш, че си смъртен и си играеш на бог. Убиваш героите, от които нямаш нужда, описваш иронично хората, които ненавиждаш, помагаш в безнадеждни ситуации на любимците си и... изпускаш автобуси, забравяш рождени дни, уволняват те от работа, децата ти се сърдят, а мъжът ти започва да си купува техника, докато си го изпуснала от поглед.
При тестването на софтуер – под предлог че вършиш много сериозна работа, си почиваш от драматизма на света и измислените си светове. Чупиш всичко, което програмистите са развивали с грижа, а те по цели дни те избягват. В края на деня обаче се оказва, че ако им е останала една цигара, предпочитат да си я изпушат с теб.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да ви последват и да се захванат с писане?
Пускайте се смело по пързалката! Писането може да ви накара да се чувствате много значими в един ден, в който сте сменили осем дрисливи памперса, а лещата ви е загоряла и без малко не сте напляскали наследниците!
