Така като я гледате, може и да не решите в първия момент, че е способна да счупи корпоративната визия, в която е облечено всекидневието ѝ, и на бърза ръка да смени токчетата с маратонки за бягане. Освен че е способна, го и прави с такава лекота, сякаш не тича по 40 км, а е излязла на лежерна разходка в парка.

„Живота си в офиса“ Ния Йотова живее в ИТ индустрията. А животът извън него, често минава в тичане. В което всъщност е адски добра – съвсем скоро се върна от Световното първенство по маратон за ветерани (40+ години) в Сидни, за което се беше класирала с покрит норматив.

Освен бягането, Ния има още една страст – писането. Авторка е на романа „Лара“ (2018 г., изд. Софтпрес), както и на част от хумористичните разкази в сборника „Няма страшно“, който публикува в съавторство с баща си. Виждали сте я сигурно и на страниците на „Да оцелееш като родител 3“, където има поместен неин разказ, който ни беше спукал от смях.

„Коя е тази жена? Какво работи?“, както се казваше навремето в един от скечовете в „Улицата“ (ако има изобщо хора, които все още си спомнят тези гениални парчета телевизия) – на тези въпроси оставяме да отговори сама Ния Йотова в интервюто по-долу.

Ния, представете ни се накратко.

Казвам се Ния, на 44 години. Работя в ИТ сферата, като ролята ми е да отговарям за бизнес развитието на компанията. Търся нови бизнес модели, нови бизнес партньорства и нови парични потоци за фирмата, в която съм. Това включва и много нетуъркинг, презентации и комуникация. 

Имам две всепоглъщащи страсти – бягането и писането. Омъжена съм, с двама сина – на 17 и на 13 години. 

Как бихте описали това, с което се занимавате, на 5-годишно дете?

„Помагам на хората да станат още по-богати.“

Кое е най-интересното във вашата сфера на дейност? Какво все още ви пали и мотивира?

Досега основно съм работила за визионери. Те вече са създали продукт и търсят пазарната му реализация на световно ниво. Аз съм им помогнала в осъществяването на визията им и целите им. Две от фирмите, за които са работила, са български, като в едната основателите са 10 години по-малки от мен. И двете компании са започнали от нулата, а в момента са солидно реализирани на световния пазар, като в портфолиото им от клиенти фигурират световни имена. 

Интересно ми е да работя с хора визионери, които не се страхуват от големи стъпки в неизвестното и от поемане на рискове. Впечатляват ме дълбоко, тъй като аз не притежавам размаха нито на мисълта им, нито на действията им.

Иначе, като конкретни дейности, от всичките ми работни задължения, които са доста разнообразни, винаги съм харесвала най-много публичните изяви – когато трябва да говоря пред хора. Дори и това да е да презентирам компанията пред потенциални инвеститори, пак го намирам за вълнуващо и отработвам всеки детайл от изпълнението си, макар по принцип да не съм много по детайлите.

Не сте по детайлите, но сте успели да наредите сериозен пъзел от занимания. Как се допълват всички неща, които правите?

Напълно органично. Денонощието има 24 часа, в 16 от които съм будна. Много е важно да отбележа, че децата ми вече са пораснали. 

Да, това има съществено значение. Разкажете ни малко за писателската си дейност. Кога и как се оформи желанието да пишете и да се изразявате по този начин?

Започнах да пиша горе-долу по времето, в което започнах и да бягам. Явно това е било преломен момент в живота ми. До онзи момент, всичката ми енергия отиваше в работата ми и удовлетворението, което получавах от факта, че съм добър служител, беше огромно за мен. В един момент, гордостта ми „най-изпълнителният служител съм“ започна не само да не ми стига, но и да ме дразни. И в онзи момент, търсейки нов източник на мотивация и удовлетворение в живота си, и най-вече в опит да се само-анализирам, започнах да пиша. 

„Лара“ автобиографичен роман ли е? В него става въпрос за актриса, живееща в Австралия. Вие самата сте учила до един момент в НАТФИЗ, после заминавате да учите и живеете в Австралия...

„Лара“ е до голяма степен автобиографичен роман, като всъщност най-интересният за читателките му елемент – семейните изневери и от двете страни – е и единствената фикция в него. Не съм обмисляла как ще се развие романът, просто пишех. В един момент забелязах как доразвивам моменти от реалния живот, които са ми направили впечатление.

Ако съпругът ми в реалния живот е флиртувал, макар и невинно с някоя дама, или ако аз съм намерила разговор с друг човек за интригуващ, но в живота всичко е свършило дотам, то в „Лара“ аз разгръщах тези моменти до цели любовни истории. Избрах такова развитие за книгата не заради елемента на скандала, който знам, че продава, а защото винаги ми е било интересно как се чувстват и двете страни в подобен момент. Как човек винаги намира извинения за своите, да речем, грехове, но съди същите много строго у другите. 

За мен най-ценното в книгата е това, че благодарение на перипетиите си, Лара се научава да мери околните с аршина, с който мери себе си. Качество, което ценя много високо.

Какви са най-интересните читателски реакции за романа, които сте получавали?

Читателите определено се впечатляваха най-вече от любовните истории. Обикновено ме питаха кое от всичко е истина и кое не. Дори съвсем непознати хора са спирали съпруга ми на улицата, за да го разпитат по въпроса.

Аз лично съм получавала всякакви реакции – от изключително позитивни до крайно негативни, обиждащи главната героиня – не и съпругът ѝ обаче, което е много интересно. Но когато човек пише и дава текста си на света, трябва да е предварително подготвен, че ще има всякакви реакции, особено когато разнищва „щекотливи“ теми, а главните му герои не са черно-бели. 

Имате и обща книга с баща си – сборника с хумористични разкази „Няма страшно“. Чувството за хумор наследствено ли е?

Мисля, че освен генетично зададено, чувството за хумор се изгражда и от заобикалящата среда. Родителите ми се славеха със забавните си истории, които обожаваха да разказват театрално пред приятелите си.

Израствайки в такава среда, за мен това беше единственото „нормално“ поведение. На всяка нова работна позиция, във всяка нова среда, веднъж поопознала малко колегите, започвах да се изявявам по същия начин – разказвах забавни истории от живота си, основно издънките си. Мисля, че това е и най-силната страна на „Няма страшно“ – самоиронията. 

В подкрепа на мнението ми, че чувството за хумор се придобива и от заобикалящата среда, ще кажа, че мъжът ми отначало не споделяше моето чувство за хумор, но след 18 години семеен живот, започна да прави наистина хубави смешки на мой гръб.

Да минем към другата ви страст – бягането. Кога започнахте с бягането и докъде стигнахте?

Започнах да бягам през 2017 – 2018 г., когато бях на 38. На първото ми бягане на дистанция 5 км, организирано от сдружението 5kmrun, с много мъки и напъни, успях да пробягам петте километра за 30:52 минути. Мислех, че съм във форма, а по трасето ме надбягваха баби, дядовци и татковци с деца на рамене, които си говореха лежерно, докато аз пуфтях невярващо зад тях.

След финала обаче ме обхвана т. нар. бегаческа еуфория – организмът след силно натоварване започва да отделя ендорфини. Почувствах се толкова щастлива и тонизирана до края на деня – нищо че бях сред последните финиширали – че започнах да се връщам на бяганията. Исках да си набавям нови дози от ендорфиновата еуфория след финала. 

Същевременно обаче се стремях да избягам дистанцията за 25 минути, понеже се бяхме хванали с мъжа ми на бас за 1000 лв., че ще успея за 10 опита да сваля от 31 минути на 25. Мислех, че това ще се случи много бързо, защото 25 минути се смята за много лесно постижим резултат. Но тръгнех ли, още след първия километър усещах как крайниците ми се схващат, как нямам въздух и най-доброто, на което бях способна, беше например 27 минути. 

Казвах си – ето, дори и посредственият резултат, е непостижим за мен! И по някаква причина си помислих, че посредственото ми бягане е олицетворение на постиженията ми в живота като цяло. 

Знаем, че в момента сте на съвсем друго ниво.

Оказа се, че съм способна на много по-силни резултати. 25 минути за 5 км в момента е загрявка за мен. Най-доброто ми време за дистанцията е 19:33 и знам, че съм способна и на много по-бързо от това, въпреки че съвсем скоро ставам на 45 години.

Бягам не само 5-километрови дистанции, а също и 10, 21 и 42 км – последното всъщност е маратон. Правя това уточнение, понеже съм забелязала, че хората боравят много свободно с термина „маратон“ и наричат така всяко едно бягане. „Маратон“ е само и единствено дистанцията от 42 км и 196 м, пробягана за пръв път в Древна Елада от Фидипид, натоварен с мисията да съобщи за победата на атиняните над персите при Маратон. Тогава той пробягва разстоянието, донася вестта и издъхва.

Разкажете ни малко за вашите маратонски бягания, в които очевидно и за щастие не издъхвате.

Съвсем скоро се завърнах от Сидни, където участвах в Световното първенство за ветерани по маратон. Ветерани се водим всички над 40 години. За Сидни, за моя най-голяма изненада,  се класирах с покрит норматив измежду жени от целия свят във възрастовата група 40 – 44 години. Там финиширах 36-та от 119-те участнички от цял свят, всяка от които с покрит норматив.

Избягах много трудното трасе за 3 часа и 14 минути, което е само минутка по-бавно от най-доброто ми постижение. Много обичам да споделям тази снимка от финала ми в Сидни, на която жена с над 10 години по-възрастна от мен финишира наравно с мен, и то правейки си поредица от селфита. Споменът за нея ще ми дава надежда за много време занапред.

От какво бяга Ния?

Бягането е толкова ключово в моя живот, тъй като благодарение на него успях да избягам от усещането за предопределеност, на което съм робувала още от дете. А именно, че над мен има един невидим таван, който не мога да премина. 

Бях приела, че мога нещо, каквото и да е, до една определена степен, да речем – средна. И оттам нататък, не мога да вдигна нивото над средното. Другите може и да могат, но не и аз.

Бягането тотално разби този ми примиренчески мисловен стереотип. Показа ми, че това, което преди години ми е било толкова физически невъзможно, колкото например в момента да летя, сега ми е не само възможно, но и прекалено лесно. 

По-горе дадох примера с 5-километровата дистанция, защото първо от нея видях, че клишето „няма невъзможни неща“ е истина. Да, промених начина си на хранене – бях вегетарианка, сега съм месоядна, и започнах да бягам по структурирана програма. Изготви ми я шампионката на България Милица Мирчева и тренирам по минимум час на ден, 6 дни в седмицата.

Разбереш ли кои са правилните стъпки и започнеш ли само да ги изпълняваш, всичко се нарежда. Резултатите се подобряват главоломно, а мотивацията органично скача до небето. 

Така че накратко – с бягането успях да избягам от дотогава непреодолимите ограничения, които сама на себе си бях наложила за способностите си във всички сфери от живота. 

А към какво бяга Ния?

Бягам към всички възможности в живота, които ми се разкриха благодарение на променения ми от бягането мироглед. 

В момента бягам от рестрикциите, които сама съм си поставила, но вече в съвсем други сфери на живота си. Щом успях да постигна „невъзможното“ в една, защо да не мога и в повече?

Като например – „мога да напиша книга, но не мога да я разпространявам/продавам самичка“. 

С „Няма страшно“ правя точно това. Издадох предишната си книга „Лара“ с издателство, но не останах доволна от това какво получи един сравнително неизвестен автор като мен от финансова гледна точка. С „Няма страшно“ реших да се самоиздам и да разпространявам книгата си през сайта си. 

Да, предприех конкретни стъпки – да си направя уебсайт, на който да развия блог, да сложа онлайн магазин, да внедря възможност за плащания в него, да си построя и развия аудитории, да търся начини да ги активирам и т.н. Но ето – невъзможното отпреди няколко години в момента е реалност. 

И я постигнах само чрез малки последователни ежедневни стъпки, в свободното ми време, без абсолютно никакви геройства от моя страна като например недоспиване. Продавам успешно книгата от сайта ми. Признавам, че продажбите ми вървят по-бавно, отколкото когато бях с издателство, но пък тази стъпка е финансово оправдана, уча много нови неща за дигиталния маркетинг и се чувствам оценена. 

Бягам и към по-добри резултати в спорта. Всичките ми приятели ми казват как след 45-тата година натам жената се „срива“ физически и, съответно, това се отразява и на спортните ѝ резултати. Дори да е така в масовия случай, аз избирам да търся добри примери, които опровергават това. Следя в Instagram няколко дами, които са много над тази възраст и в момента имат резултати, които са много по-силни от моите. В Сидни срещнах на живо няколко такива.

Бягам и към други неща, които чувствам, че са важни за мен – в момента много искам да започна да прилагам наученото с годините в бизнеса и да започна да работя за себе си. Още съм на етап обмисляне, но само преди няколко години тази идея дори не би си позволила да прехвръкне през главата ми. 

Какво за вас означава фразата „жените могат всичко“?

За мен „жените могат всичко“ е факт, а не фраза. 

Това го казвам не в контекста „борба между половете“. За мен и жените, и мъжете са човешки същества, които, освен че имат нужда един от друг, имат нужда да вървят и по собствения си път. 

За мен „жените могат всичко“, „мъжете могат всичко“ и най-вече „хората можем всичко“. 

Да, жените често търсим вдъхновение от други жени, защото сме в една и съща социално-обществена позиция, която носи собствените си конкретика и предизвикателства. 

За трети път с гръм, трясък и много четене, писане, рисуване и забавление се задава "Националната седмица на детската книга", организирана от сдружение с нестопанска цел „Книги за деца“ и в партньорство с издателство „Просвета“ и URBO. Тя е абсолютно любима на малките книжни плъхчета и на тези от тях, които толкова обичат книги, че са готови да им се посветят изцяло и някой ден да станат писатели. Тук някак е редно да кажем "Бре, какви добри и умни деца, пу-пу!" и да се зарадваме вътрешно, външно и от всички възможни страни, че макар ситуацията да е малко особена, третото издание на инициативата ще се състои, и то само как!

Цяла седмица от 1-ви до 7 юни платформата URBO ще приютява едни от най-големите имена в българската литература, музиканти, артисти, художници и най-популярните лица от ефира на bTV (Антон Хекимян, Флорина Иванова, Станислава Цалова, Николаос Цитиридис), които ще помагат на децата в различни работилници и лекции. Възрастовите групи, за които е подходяща Седмицата са две: от 7 до 10 и от 11 до 14 години. Всички те ще имат възможност да участват в каквото им душа иска напълно безплатно през екраните.

Менторите са разработили 14 творчески работилници, които да дадат летящ старт на бъдещите най-талантливи писатели и художници. Програмата е леко за завиждане, нас ако питате, защото има толкова интересни работилници, че почваме да се чудим към коя от двете възрастови категории да се присламчим, за да понаучим нещо и ние.

Добре ще ни дойде "Как да напишем приключенска история?" с Александър Секулов. Не бихме отказали и "Как да разпознаваме фалшивите новини?" с Антон Хекимян. Между другото, изключително важна тема, що се отнася до функционалната грамотност на децата. "Свободата да осмиваш: Изкуството на карикатурата" с Чавдар Николов влиза в абсолютно същата категория; съответно, вероятно и на родителите ще им се прииска да се приобщят към тази работилница.

И за да не си помислите, че всичко е ей така просто, накрая ще има и награди за представилите се най-добре по време на творческите ателиета и те ще се гордеят с титлите си „Малък голям писател“ и „Малък голям художник“.

Работилниците ще се предават на живо в уебпортала и мобилната апликация на URBО, където се изисква предварителна регистрация от родителското тяло. Така че, родителски тела, действайте!

„Национална седмица на детската книга“ се организира от сдружение с нестопанска цел „Книги за деца“, в партньорство с издателство „Просвета“ и URBO.