fbpx

Днес започна най-голямото предизвикателство в света на ралито – „Дакар“ 2024. Макар и далеч от оригиналния си маршрут в пустинята на Северна Африка, състезанието продължава да е изключително изпитание. В пясъците на Саудитска Арабия Дакар 2024 има 12 брутални етапа, покриващи 7891 км (4727 км специални отсечки), включително един маратонски, който включва над 600 км с почивка за сън. В него пилотите няма да имат контакт с отборите си.

В тазгодишното издание на рали „Дакар“ участват общо 36 жени. Най-много – 15, има в класическата категория. Най-малко са при камионите – само четири. Три от тях са в изцяло женския отбор Team De Rooy. Той е съставен от Аня ван Лоон (пилот), навигаторката Флоор Матен и Марийе ван Етекофен, която е механик. Целта пред нидерландките е проста – да стигнат финала. 

Team De Rooy - Аня ван Лоон, Флоор Матен Марийе ван Етекофен

В това отношение те имат великолепен пример – на звездата Лая Санс. Сега е нейното 14-то участие в „Дакар“. В досегашните 13 тя винаги успява да завърши и даже печели 11 от тях в категория „Мотор“ за жени. Освен това през 2015 г. записва девето място в генералното класиране при моторите, което е най-доброто постижение на жена в тази категория в историята на състезанието. Кариерата на 38-годишната испанка е изпълнена с трофеи – 14 пъти световна шампионка в трайъл и шесткратна световна шампионка в ендуро. Без да броим куп други медали, титли и награди, за които сигурно ѝ трябва отделна стая. Накратко – легенда. Но не само заради успехите. 

Въпрос на чест

Моторната кралица на пустинята е невероятно упорита. В тези 13 участия има едно, в което завършва етап в безсъзнание, но успяла някак да остане на мотоциклета. Не е помнела нищо от последните 30 километра. През 2021-ва шофира с лаймска болест и въпреки това завършва. „Въпрос на чест е да завършиш“, казва тя. 

Диего Вайехо, също участник в „Дакар“, има спомен и за друг инцидент – от 2013 г. „Двигателят ѝ се счупи и партньорът ѝ трябваше да я тегли 400 километра. Тя дишаше прах и кал през цялото време, но не се отказа. Но и никой с акъла си не е финиширал всичките си стартове в „Дакар“, разказва той за „Ел Паис“. Въпросният партньор през 2013 г. е Мигел Пуертас. Те завършват етапа последни и стигат в бивака за нощувка в пет сутринта след 15 часа теглене (и псуване най-вероятно). На същата сутрин след три часа сън Лая отново е на старта и потегля.

Децата и ралито

През 2015 г. тя постига най-добрия си резултат до момента – девето място в генералното класиране. Но с успеха идват и нападките – защо не е омъжена, дали не е чудовище, защото се справя толкова добре…

„Надявам се някой ден да се омъжа и да имам деца. Но мога и да изпусна лодката, защото ставам все по-възрастна. И, да, това ме притеснява. Да си жена е по-трудно от това да си мъж. Защото, за да имам деца, трябва да спра кариерата си. А не мога и не искам. Ако сега го направя, никога няма да се върна.“

Семейството ѝ обаче я подкрепя. Преди всяко състезание получава едно и също съобщение от майка си: „Sort i seny“ („късмет и разум“ на каталунски). Баща ѝ предпочита малко по-дълга фраза: „Когато има желание, има начин“. По същия начин Лая кръщава книгата си, в която документира онзи Дакар от 2015 г.

„Завършвам, защото не рискувам безумно. Предпочитам да остана десета, вместо седма, но да финиширам цяла“, казва тя. Разумно предвид факта, че ралито е отнело живота на 27 пилоти, откакто започва през 1978 г.

Санс и Сайнц

Лая се качва за първи път на мотор, когато е на пет години. Вместо наказание, две години по-късно майка ѝ я записва за детско състезание. Завършва последна – осма. Но е единственото момиче на старта. И осъзнава, че не ѝ харесва да губи. „Трябва да се бориш с нокти и зъби. Да тичаш, да пълзиш, но да постигнеш целите си. Да, не е лесно да си жена в толкова мъжки свят, но това ме направи по-силна. Може би имам и късмет“, казва тя. 

Моторите обаче са в миналото. От три години насам Кралицата на пустинята пилотира бъги за Astara. И то след 30 години на две колела. Всичко идва от испанската рали легенда Карлос Сайнц, който ѝ се обажда един ден, за да пилотира за неговия Acciona Extreme E team. Тя приема, макар да няма опит с коли. „Беше истински шок. Той е идолът ми. А освен това единствените дни, в които ми беше позволено да пропусна училище, бяха когато той пилотираше в рали „Каталуня“, разказва Санс.

Бъгито, с което участва в „Дакар“ 2024, е в категория T1.2, тоест задвижване с е-гориво. Е-горивото се прави от уловен въглероден диоксид/моноксид и водород, отделен от вода. За отделянето на водорода се използва енергия от възобновяеми източници. При горенето на въпросното гориво в атмосферата се отделят същите вредни емисии, каквито са спестени при начина му на производство. „Не беше лесно да сменя моторите с коли, но трябваше. Първо – за да се предизвикам. Второ – остарявам и тялото ми се променя. Трето – моторите са много рискови и може да се случи всичко“, казва тя.

Саудитската звезда в Дакар 2024

Освен Лая Санс, най-често споменаваното име е това на шампионката на Саудитска Арабия Даниа Акеел. Може и да звучи странно, при положение че само допреди шест години жените в Саудитска Арабия нямаха право да шофират, но… Акеел започва на мотоциклет и през 2021 г. минава на четириколесно возило. Миналата година, в първия си Дакар, тя завърши осма, което е отлично представяне. И неслучайно подписа рекламен договор с гиганта Red Bull. „Хората постоянно казват колко сложно е да шофираш в Дакар. Но забравят да кажат колко е забавно всъщност. 400 километра на ден? Само първият път е страшно. Сега е стандартна дистанция. Ако си мислиш постоянно, че това е трудно състезание, се самосъсипваш“, издава една от тайните си Акеел.

Между другото FIA (Световната автомобилна федерация) не дели пилотите на мъже и жени – дели ги на категории в зависимост от мощност на возилото, дали е на писта, на шосе или офроуд, какви атомобили се използват и т.н. Тоест, осмото ѝ място в генералното класиране от миналата година наистина не е за подценяване. В цялата история на Дакар само една жена е победила мъжете в автомобилната категория – Юта Клайншмид през 2001 г.

„Да искаш да се представиш добре, за да бъдеш модел за другите жени, не е най-доброто решение. Защото ти влияе и си вкарваш допълнително напрежение. Един човек не може да представя всички. Ти си атлет и си отговорен само за себе си“, обяснява Даниа. Но все пак има съвет за жените, които искат да бъдат пилоти: „Ако ви е страст, давайте – скачайте в дълбокото. Но спазвайте правилата.“

Мария Димитрова, майка на две близначки, реши да се включи в извънконкурсната програма на играта "КАКВО Е ЗА ВАС ПЪТУВАНЕТО С ДЕЦА?", тъй като няма кратък коментар по въпроса, а цял ферман. Споделяме преживелиците ѝ с вас и ви напомняме, че може да спечелите комплект чаша, бутилка фантастично малиново вино от Trastena Wines и новия ни семеен пътеводител СТИГНАХМЕ ЛИ ВЕЧЕ?, оставяйки коментар в свободен формат под съответния пост на Facebook страницата ни до 23 януари:


Много рових за GIF, илюстриращ физиономията ми в края на пътуването с деца. Не открих подходящ. Исках да е женско зомби, което целува пламенно земята, на която се завръща, гледащо едновременно налудничаво и щастливо, сякаш е пристигнало на най-якия плаж на Малдивите. Още при мисълта за пътуването с деца обаче, придобих гореописаната физиономия и реших да ви разкажа в текст няколко преживелици с моите две 4-годишни дъщери.

С кола е най-лесно

Моите близначки не ме тормозят - не искат храна, вода или играчки по време на път. От малки са разбрали, че човек трябва да се радва на дребните неща и нематериалното в живота. НО:

Те просто искат да ме държат за ръка, докато баща им шофира. И двете едновременно и за една и съща ръка, докато аз стоя отпред, а те отзад. Опцията да седна отзад не е от най-предпочитаните, тъй като съм едрогабаритен модел - 185 см. Така на човек изразът "да имаш две леви ръце" започва да му звучи привлекателно. Защото когато и двете искат да ми държат дясната ръка, искрено съжалявам, че не съм се записала на йога.

Друго любимо занимание на девойките в колата е да се "шегуват". Например, някоя да ни метне, че се е напишкала на седалката. Проблемът е, че не само ние се вързвахме, но и сестра ѝ. И за да не остане по-назад, се напъваше да се напишка и тя - и даже понякога опитите ѝ се увенчаваха с успех.

За пътуването с междуградски автобус ще кажа само едно:

5 часа сутринта. Автобус пълен с хора. Изнервени и умрели за сън хора. Следва писък: "Акиииииии!" На два гласа и се точи дълго като фолклорен орнамент от народна песен. Другото е просто история.

В градския транспорт не е нищо особено - просто караница за това кой ще седне на еди коя си седалка , докато не слезем.

Най-интересно е пътуването със самолет

Веднъж, заради закъснение на полета, трябваше да се кача и сляза по ескалаторите 2348 пъти, просто за забавление на децата. Поне толкова ми се сториха. И накрая, за капак, едната госпожица се разсърди, че по нейни сметки, сестра ѝ се е возила повече на стълбичките! Седна на земята насред потока от хора и не пожела да мръдне. При опит от моя страна да я взема и да я гушна, се разкрещя: "Пусни мееее! Помооооощ!".

А какво направи баща ѝ?! Дискретно се изтегли настрани с другата. Не го виня. Имаше страхотна акустика в залата в подкрепа на крясъците. Очаквах въоръжените командоси (които се разхождаха там) да се втурнат да спасяват детето от отвличаща го, рошава, изцъклена жена, с трептящ ляв клепач - и да ме повалят на пода.

При първото пътуване със самолет бяхме с двойна лятна количка и мноооого ръчен багаж. Чанта със сгъваема седалка за тоалетна, чанта с играчки, солети, води, кърпички. Неща от първа необходимост. И като стигнахме до последната опашка, проверка на документи и качване в самолета, о, какво удоволствие изпитах - пуснаха ни най-отпред.

Бързам да подам документите и да се приключи с това. И, раз-два, докато мигнеш, момичетата се откопчали от количката и хукнали. Какво пък, няма къде да бягат тоя път. Само че на госпожиците майка им беше натрупала целия ръчен багаж по количката. Естествено, като станаха децата, се наруши баланса на тежестта - и като се пръснаха там най-отпред тия ми ти солети, играчки, шишета и т.н. (защото кой ти затваря чанта, висяща на количка, от която постоянно се вади нещо).

Полет номер едно мина що-годе гладко, само с един лек инцидент. От налягането детските шишета с гумени сламки при отваряне започват да действат като градинска пръскачка. И като им се допи вода на децата, и като се разпръска тая ми ти пръскачка с една мощна струя, която нас прескочи, но и обилно окъпа един французин зад нас.

При второто ни пътуване със самолет ерата на памперсите беше приключила. Количката я предадохме в багажното още съвсем в началото. Ръчният багаж беше редуциран и нямаше пръскачки. Затова пък децата откриха нова атракция: тоалетната в самолета. И естествено, искаха и двете едновременно да се напъхат с мен вътре. След като едната остана отвън с баща си, толкова се дра, че помощник пилотът излезе от кабината, за да види какво става.

Като се връщахме по местата, даже получихме и "похвали" какви добри родители сме... Децата разбраха, че не може едновременно в тоалетната на самолета и сега само се надпреварват коя по-често да ни подлъже да я заведем. Тъй като двете много си приличат, ама много, някои хора се бъркат, че водим едно и също дете до тоалетна, връщаме го, преобличаме го - и пак на опашката.

Не мога и да не се похваля, че наскоро пътувах и сама с тях. Мина чудно. Спаха от-до. Та, това е пътуването с деца: много нерви и после някой и друг хубав спомен. И повод да си впиша "пътуването с деца" в графа "специални умения" в CV-то.


Още:

Много разкази за коледни подаръци и преживявания прочетохме, но това ни влиза в топ 10! Снежана Апостолова ни изпрати този разказ за необичайния коледен подарък, който е направила на 7-годишния ѝ син - пътуване със самолет от Варна до София и еднодневна екстремна екскурзия в столицата. При това - в компанията на приятелка с още две деца. Както можете сами да отгатнете, нещата не са протекли по мед и масло, но поне всички ще се посмеем на техен гръб!

******************************

Искате ли да ви разкажа за нашия коледен подарък?

След като Х години бяхме неуморен донор на Хиполенд, Джъмбо и Комсед, стигайки до положение, в което вече не е останал неподарен подарък от преждеспоменатите магазини, ми хрумна „гениалната“ идея Дядо Коледа да донесе на сина ми билет за самолет. Той ще стане на 7 през януари и досега не се е возил на самолет.

На всичкото отгоре привлякох за идеята и една моя приятелка – тя реши да се включи с нейните 2 деца - на 5 и 8 години, момче и момиче, да пътуваме заедно за 1 ден до София със самолет.

Речено-сторено. План: на 28 декември взимаме вечерния полет Варна- София, спим при приятели , на другия ден отиваме на Зоологическа градина, плюс музей по избор и вечерта - обратно.

Така, дотук добре. Дойде заветният 28 декември. От 06,45 започваме да броим часовете до тръгването. Според вас колко пъти беше зададен въпросът: „Кога тръгваме?“. Аз спрях да броя на 999-тия път.

В 19 ч. най-сетне потегляме от вкъщи. През цялото време се чудя това дете как не си поема поне малко въздух между въпросите: Кога ще пристигнем?, Какъв цвят е самолетът?, Защо тате няма да идва?, Какво ще ми купиш от София?, Това ли е летището?, Какво ще ми купиш от София?, Защо не отговаряш?, Какво ще ми купиш?, Къде е бате? (големият ми син предвидливо не поиска да дойде), Къде са Ния и Филип? (това са приятелите, с които пътуваме), Какво ще ми купиш от София?

Тук вече бях готова да се връщам, но нейсе. Качваме се на самолета, потегляме.

Едното дете започва да крещи „Помощ, ще скачаме ли с парашут?“, другото - „Урааа, излетяхме!“

Пътниците мълчат.

Капитанът обявава: „Зона на турбуленция, моля, сложете коланите “.

Самолетът се разтриса, аз пребледнявам. Детето крещи “Урааа, обичам въздушни дупки!“

Пътниците мълчат. Другото дете се провиква „Аварийно кацанееее!“

Всички започват да се оглеждат, аз се правя, че ме няма.

Решавам да питам стюардеста може ли да заведа моя син да зърне пилотската кабина - мечтае да стане пилот, обяснявам. Тя супер любезно се съгласява.

Отиваме. Първото, което пилотът пита, е “Какъв искаш да станеш, моето момче?“

Моят се изцепва:

„Миньор!!!“

Най-сетне, в 22.20, кацаме. Братовчедът ни чака, ние отиваме у тях, приятелката ми отива да спи при техните приятели. В колата детето заспива, но продължава да мърмори насън: “Кога ще отидем в Зоологическата, какво ще ми купиш от София?“.

Пристигаме. Прегръдки, целкувки, моят се активира..., беснее още 2 часа. В 01,30 заспива. Аз се въртя цяла нощ, не мога да спя на чуждо място.

В 8 ставаме, чуваме се с приятелката ми и се уговаряме да се срещнем в 10.30 пред Зоологическата, че да изпреварим тълпата и да има места да паркираме. В 10.29 сме на мястото, пукната кола няма. Идват и те.

Влизаме – единствени посетители сме. Явор пак започва - Какво ще ми купиш за подарък? Какво ще ми купиш? Добре че в това времем носорогът започна да пишка, та той се разсея от внушителната гледка.

Започва голямото плюскане - уж не бяха гладни, а се започна от входа: Гладни смее!Добре че си ги знаем и сме готови с баници, солети, мандарини, вода, сок и други. Раниците започват да олекват.

Стигаме до мечката – замерят я с парчета от портокал под предлог, че ѝ дават да яде. Ужас, добре че няма други хора.

Работници, които правят някаква декоративна оградка, ни гледат странно. Няма как да се направим, че тези деца не са наши. Приятелката ми вика - "Ако не престанете, ще ви пуснем при тигъра!!"

Единият работник мърмори: “Какво ви е направило животното?“ Колко вярно...

След час и половина най-сетне сме на изхода и решаваме да хапнем някъде. Стигаме до пицария в центъра. Всички са много гладни, поръчваме. След като пристигна храната, установяваме, че сме поръчали за 2 дена напред... Междувременно децата бягат из пицарията, в тоалетната влизат поне по два пъти, уж да си мият ръцете. Не искам да знам какво правят там.

Сервитьорката, в опит да ги укроти, идва с някакви моливи. Всички искат едновременно кафявото. Сбиват се, сервитьорката съжалява, но е късно.

Дават ни останалата храна в кутии и ни изпращат по живо, по здраво. Мисля че бяха готови и да не платим, само и само да се изнесем...

Отиваме в Природонаучния музей. Минаваме всички етажи за отрицателно време. Мисля че касиерката не успя да преброи парите за билетите, когато вече хуните ни трополяха надолу. Май отгоре чух ръкопляскане и откъслечни викове “Ура!!”, от сътрудниците по етажите, които ликуваха, че нищо не успяхме да счупим.

Излизаме. Аз и Дени сме капнали, нейната приятелка ни кани да отидем у тях до полета - живее наблизо, в пряка на Витошка. Колебаем се, но сме толкова уморени, че не чуваме вътрешните ни гласове, които ни предупреждават с тези 3 деца да не атакуваме хорските къщи.

Пристигаме. Домакинята любезно прави пуканки на децата и ги инсталира в другата стая да гледат филм. Ние сме се проснали на дивана и дишаме тежко след преяждането в пицария и трамбоването нагоре-надолу.

Изведнъж се чува адски писък, подскачаме като ужилени – единият от нашите се почуствал заплашен и... оскубал момиченцето на домакините. Домакинята се връща с шепа руси косми в ръка... майко мила!!! След малко всичко утихва, децата са разделени в две стаи, тишина, ние пием кафе.

Уви, за кратко, след малко се чува трополене, нашите 3 и техните 2 нахлуват в хола, всяко с по един Нърф в ръка. Настава канско крещене.

Боже, кога ще стане 19, да тръгваме??

Домакинята е супер готина и не ни изгони, мъжът ѝ - също! След нас вероятно ще намират още 3 дена пуканки из цялата къща и ще се нуждаят от основно подреждане също.

Стигаме до летището. Минаваме проверка, забравила съм шише с вода в чантата. Служителката безцеремонно изсипва съдържанието ѝ в панера. Моят се обажда:

„Мамо, нали работиш на летището, защо те проверяват?“

Умирам от срам, отново...Служителката ме гледа криво.

Как да е, прибирам „сергията“. Отиваме на гейта. Естествено, пак решават, че са гладни, изяждат последните запаси. Крещят, че искат вода, но няма откъде купим. Останалите 119 пътници ни гледат със съжаление.

След малко започва гоненица - Слава богу, има много хора и успешно се правим, че децата не са с нас.

Оставаме последни, качваме се на автобуса към самолета. Намираме местата си. Децата се скарват кой с кого да седи. Всички пътници около нас ни гледат със съжаление.

Излитаме, сега вече и аз искам да викам: “Ура! Прибираме се!”

След малко идва стюардесата и ни предлага вино. Ехаа, как позна??

Кацаме. Искам да целувам земята, но се качвам на автобуса чинно.

А отвън татковците ни посрещат и питат невинно:

„Как прекарахте?“

cross