Стефка Дошкова ни прати този кратък разказ на тема "Как исках да кръстя детето си Петър, но се наложи да е Петко". Темата за имената на бебета е грандиозна - всички го знаем. Децата ни хем трябва да носят най-хубавите имена, хем ни се иска да не се съобразяваме с никого, когато ги избираме, хем понякога обаче се налага да ги кръстим на някой възрастен роднина, а най-хубаво става, когато НЕ искаме да ги кръстим на възрастен роднина и се надяваме, че въпросният няма да се обиди смертелно и доживот. Има и случаи, в които ни се щé някакво пó така... нестандартно име, за да се отличава. Въобще, след физическото раждане на бебето, измислянето и удържането на желанието за име е втората най-тегава работа за вършене от страна на майката. Ето как са се развили нещата с авторката ни, а вие ни разкажете за вашите битки за името на детето!

*********************

Нали знаете как понякога си казваме "НИКОГА НЯМА...." и после идва Съдбата.

Та и аз така - НИКОГА нямаше да си кръстя детето Петко! Виках си - егати тъпото име, сума ти поговорки с него (Сърдит Петко, празна му торбата; Барабар Петко с мъжете; Петима Петко не чакат; Пет колиби (Петко либи) цяло село и др.) и разни познати навяващи лоши поличби с това име.

Ама, ей на, първородният ми и единствен син е роден Петко.

Ето и как стана.

40 дни преди термин (на 13-ти октомври) ми изтичат водите и положението върви към раждане. Започна едно 18-часово раждане изцяло на системи, като почти до последно се хилех и разказвах вицове на останалите 6 родилки, дошли след мен и родили преди мен.

Но ето, че и моята усмивка помръкна и започнаха молби "само го изкарай това от мен!!".

Та, роди се ТО - 50 см/3,5 кг, момче, в 10:45, на 14-ти октомври 2003 г.

Дойде следобед сестрата да ме пита как ще се казва бебето. Както вече споменах, имаше още 6 бебета, три от тях българчета - Цветомир, Диан и Йоана.

А ние нямахме подготвено мъжко име (не че знаехме какво ще е бебето, ама единият дядо Темелко, пък другият Димо... ).

Бяхме решили, ако е момче, да си помислим за Петър.

Казах аз на сестрата - "Петър!", а след това уведомих родата и приятелите.

Обаче към 6 часа вечерта пристига една мъжка дружина под терасата на родилното в състав: бащата, дядо, вуйчо, кръстник, още един кръстник и приятел.

Всичките вече поляли обилно щастливото събитие. Носят цветя и храна за родилката и поставят ултиматум: Бебето ще се казва ПЕТКО - дошло си е с името (на 14 октомври е Петковден)!

Аз почвам да ги убеждавам, че ако е Петър, ще си има и рожден, и имен ден в различни дни. Те обаче НЕ!

И почват да пеят песента за Капитан Петко войвода - под балконите и прозорците на родилното. В промеждутъците ми казаха:

"ТУК ЩЕ ПЕЕМ, ДОКАТО НЕ ГО КРЪСТИШ ПЕТКО!"

След половин час склоних. Ще имаме Петко.
След това останалите момичета в родилното, които лежаха на системи, заринати под торби с пясък, ми казваха и викат:

"Ти ли си на Петко майка му?! Чухме песните, ама не можем да станем."

Та така вече 14 години си имам един хубав родéн Петко.

Петър Хераков не е нов на писателския хоризонт. Негови текстове сме чели в Плейбой, Максим, Ексуайър, където, както сам казва, е писал за всичко - от цици, през съвети за това как да направиш една вечер незабравима, до защо винаги трябва да имаш лют сос за месото и с какво вино вървят ягодите. Плюс как да обиколиш седем дестилерии в Шотландия за една седмица и какво да опиташ без да се напиеш безкрайно. Всякакви безумия. Иначе Петър коментира футбол по Евроспорт, а днес прави дебют в Майко Мила!

*******************************

Не знам как, но от дума на дума се забърках в писане на следващия текст. „Как да задържим жена си и тя да ни купува подаръци, и да ни води на Малдивите" - ей това искам, ми обяснява Елисавета. Нищо работа, мисля си. Раждам идеи с лекота и имам огромен опит. И току-що успях да се скарам едновременно с бившата си съпруга и с майка ѝ в разстояние на два часа. А вечерта вкиснах и настоящата ми жена. Идеален съм!

Точка преди точка 1. Най-важна.

Няма как жена ти да е винаги доволна. НЕВЪЗМОЖНО Е! И свиквай с това. Без значение дали ще е малък проблем (несвалената седалка на тоалетната), среден проблем (не можеш да ходиш с любимата си тениска два дни, макар че я ползваш само за да излезеш за два часа) или голям проблем (видял си случайно пропуснат косъм на неподходящо място и си го съобщил). Тоест, трябва ти непрестанно старание и усилия. И адски много внимание да не развалиш някой специален момент, защото тогава става страшно - Годзила се чифтосва с Пришълеца и поколението идва за твоето треперещо мъничко "аз".

Точка 1. Секс.

По другите точки може да има спор, тук - не. Сексът е еднакво важен и за двете части на уравнението, иначе сте загубени. Подробностите са ненужни – ако не знаете какво и как ви харесва, какво правите, бе, хора? Но все пак – повечето жени наистина обичат да ги гушкат след секс. Така че - ще търпиш. Ако тя не иска – ще си каже. Ще търпиш, дори и ако тя реши, че докато заспиваш, е идеалният момент да си играе с ухото ти. От това директно спасение няма, ама може да пробваш да мъркаш – сигурно ще се усети, че не си котаракът.

Важно е и да знаеш, че при жените желанието невинаги се появява за три секунди, като при теб. Някои имат нужда да си изчистят мозъка от работа, деца, проблемите с 480-те грама повече и какво ли още не. Бъди търпелив, внимателен и нежен. И после също, де.

Точка 2. Деца.

Децата са толкова твои, колко и нейни. Давай ѝ почивни дни – спасявай я от тях. Защото те са напаст. Неумолима и неуморима.

Пробвай да се напиеш и да излезеш с дете на другата сутрин, и ще разбереш. Пробвай да се напиеш и да излезеш с две деца - ще искаш да повръщаш зад всеки храст. И помни усещането, за да знаеш защо жена ти не ти обръща внимание. Съответно – стани приятел с тъщата и тъста, спомни си колко обичаш твоите мама и татко, стани приятел с родителите от детската градина или училището. Всички сте на този хал, така че е добре да се редувате в поемане на дневните дози от хаоса.

Вземи детегледачка - за предпочитане солидна дама на средна възраст. Иначе ще вземете да си мислите, че, като в порнофилмите, и двамата палувате с кръшната студентка – за теб е супер яко, ама от гледна точка на жена ти оставаш без бъбреци и ляв крак (поне). Намери познат с вила, за да можеш да затваряш чаветата в двора или да ги пускаш да тичат, докато не паднат по поляната от умора. А и, доказвайки, че си добър баща, отключваш някакви инстинкти у човека до теб, които те издигат в очите му.

Точка 3. Хигиена.

Къпи се. Всеки ден, а понякога и по-често. Жените, които обичат миришещи мъже, са рядкост и сигурно вече са си намерили някой (добър) пастир. Къпи се преди да правите секс, мий си ръцете след тоалетна, чисти си космите след бръснене и не си бъркай в носа. Разбираш, че ако не го правиш, е доста вероятно мацката ти да се превърне в кисела домакиня или да ти спре секса – каквото повикало, такова се обадило. Поддържай се – безличните чичаци на 30 години бяха приемливи през соца, но, за щастие, той свърши отдавна. Ега и носталгията по него умре скоро!

Точка 4. Пералня, миялна и прахосмукачка.

ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. Това е най-силното видимо доказателство, че не си мамино детенце. Разбира се, ако можеш да переш на ръка и да миеш чинии под течаща вода, е още по-добре, но не е наложително.

Пералнята и миялната, брат, са елементарни.

ЕЛЕМЕНТАРНИ.

Разделяш дрехите по цветове и винаги пускаш на най-студената програма (освен ако не си хванал нещо и бельото ти трябва да се дезинфекцира, ама тогава си загубен във всеки един смисъл). С миялната е същото – плакнеш предварително, после си играеш на тетрис със съдовете, слагаш таблетка/гел и включваш. И не се прави на водопроводчик като баща си и съседа отгоре. Знаеш, че ако се наложи, ще псуваш и ще се оправиш. Но можеш да отделиш този час, който вероятно ще стане половин денонощие свинщина, на половинката. А ако ѝ го поднесеш и по този начин, тя ще пърха около теб. Прахосмукачката (или метенето/парцалът) също не отнемат време и не са сложни, но показват отношение.

Щом ще те водят на Малдивите, ще се напрегнеш малко в кръста, ебаси. Ако си хитър, взимаш чистачка. Задължително баба с лека дискова херния, а не някоя кръшна студентка (те в рекламите са само такива, ама лъжат), защото си загубен.

Точка 5. Футбол, бири и прочие.

Жена ти най-вероятно не се интересува от Левски, Реал Мадрид, Морейзензе и това колко гола има Меси в последните пет сезона. И това ти го казва човек с 20 години опит в тази сфера. Така че, да се опитваш да обясниш правилото за засада е все едно тя да ти говори за разликата между черните рокли с тънки и дебели презрамки, и това с какви обувки и чанти се съчетават.

Разбира се, има идеален вариант - дами, които биха дошли с теб на стадиона, и знаят защо вратарят е с друг екип. Ама пък да си викате двамата един до друг „Смърт на Милко Балев, смърт за ЦСКА“ или „Втора дузпа да даде, от резила да ги отърве“ е добре до време. Остави футболните емоции за приятелите, с които ги споделяш дълги години. И се научи да слушаш мачове онлайн – един вид си с нея и все пак можеш вътрешно да си подскачаш, докато обсъждате достойнствата на Достоевски.

Точка 6. Трепене на пълзящи и летящи гадове.

Това е най-добрият ти шанс да се докажеш като мъж. Защото ти си спокоен, силен и можещ. Само предварително се разбери с половинката дали трябва да си милостив и да ги хващаш живи, и после да ги пускаш през балкона, или да ги терминираш на място (културно, без петна по тавани и стени). Ти си смел, ти си човекът за всяка пчела, оса, могъщ търтей, нощна пеперуда, мравка, паяче, гадна миризливка, още по-гадна хлебарка и каквото друго допълзи. И не ѝ се смей. НИКОГА. Бъди сериозен и ще получиш награда.

Точка 7. Шопинг.

Търпиш и кимаш умно. Все пак не е толкова зле. Ако тя пазарува онлайн, можеш в същото време да си цъкаш тутонаполи.ит примерно. Или да стреляш като идиот по каквито гадове идват отсреща. Ако пък нахлуете в мола, се примиряваш, че ще изпълняваш ролята на носач и това е. Само много внимателно следи за нюансите при пробването на различни неща. Ако ги уловиш, ще знаеш какво иска тя и няма да сгазиш лука. И ще можеш да си заинтригуван и ентусиазиран, когато трябва.

Толкова много текст за малко идеи как да намериш баланса между това да си тотален идиот, да си себе си и да мълчиш, когато трябва. И въпреки това да виждаш всичко и никога да не го забравящ, да си галантен, романтичен и достатъчно мъж, когато трябва.

Как става това?

Fuck knows, както би казал Денис Уайз (който май не е много Wise, а?)

Ето я Елисавета с последната част от нейната италианска афера. Ако сте пропуснали първите три, засрамете се веднага и отивайте да ги наваксвате: част I, част II и част III.

И така. Нашето пътешествие е към своя край. След като се насладихме подобаващо на прелестите на Флоренция и останахме две нощи, беше време да стигнем финалната си дестинация, а именно – Рим, където щяхме да останем още две нощи и да се върнем в София.

Ах, как не ни се прибираше, драги ми читателю. Не ни се прибираше до степен, че сърцата ни кървяха, устните ни пресъхваха, а в очите ни можеше да се прочете отчаянието на хора, които са готови да лъскат сандалите на италианските статуи, само и само да останат в този земен рай, да викат „Ариведерчи“, да пеят с цяло гърло „лашате ми кантаре“ и да се мотаят безгрижно из улиците на прекрасната държава Италия.

За последно отидохме да хванем влака от Флоренция за Рим. И тъй като разстоянието от Флоренция до Рим беше 3 пъти по-малко отколкото от Генуа до Рим, си рекохме че за около час ще сме кацнали в столицата на Империята.

Да, но това, което не очаквахме бе, че макар и разстоянието да бе 3 пъти по-кратко, билетът за влака беше три пъти по-скъп. И ако от Генуа до Флоренция бяхме стигнали за 14 евро на човек, то билетът от Флоренция до Рим наброяваше фантастичната сума от 43 евро. С други думи – трябваше да хвърлим едни клети 160 лева, за да стигнем до дестинацията си. Направо не можехме да повярваме. Оказа се, че в Италия има няколко линии на влаковете и те някакси правеха разбирането на цените на влаковите билети напълно невъзможно.

Както и да е – с прискърбие разбрахме, че имаме две други опции. Да хванем рейс, с който да пътуваме цяла нощ и да платим 9 евро, или да хванем „пътническия“ (да, в Италия има нещо, наречено пътнически, който спира на всяка паланка, естествено възвишение или случайно изоставена селска ограда) и за 4 часа да изминем разстоянието от 274 км. Навихме се на последното, защото, в края на краищата, билетът беше 21 евро и това с много мъка ни устройваше.

И така, нарамихме пак раниците, качихме се на „пътническия“ и тръгнахме. Поне се бяхме приготвили – книгата на Лий Чайлд беше с нас, за да я четем на глас през целия път. Имахме коняк, още малко маслини от Марсилия, шоколад пак от там и флорентински бисквити. Животът беше прекрасен, а „пътническият“ в Италия се различаваше по някои неща от „пътническия“ у нас.

Първо, беше чисто, удобно и прекрасно. Второ, гледката беше неповторима. Може и да спирахме на всяко село, но много от селата бяха чудно красиви и се нагледахме на сладки гледки. И все пак, пътническият си е пътнически и за около час срещу нас седна една психически лабилна жена, която въртеше очи, сумтеше, подскачаше, говореше си сама и ни гледаше втренчено през цялото време.

Но ние сме тренирани хора. След известно време тя слезе, а на нейно място дойде достопочтена италианска двойка на около 60 години, която седна и всеки се зачете в неговото си списание. Интересното беше, че дамата четеше за най-пресните новости в садо-мазохистичния секс и ние с възхищение и огорчение отбелязахме, че ние, българите, отново сме назад в културното развитие като нация.

И ето ни в Рим. Четирите часа минаха наистина неусетно, докато отпивахме от италианския коняк и тичахме след Джак Рийчар в преследване на снайперисти, шпиони и убийци. (Аз съм върл фен на Лий Чайлд и планирам да ви го представя в някой от следващите дни, както успях да го пробутам на мъжа ми).

Щом слязохме от влака, веднага се метнахме на ескалатора и след дълго и бавно ескалиране стигнахме една от най-натоварените спирки на метрото, която се намира, естествено, под земята. И без да се усетя, аз взех, че се набутах с още 50000000 италианци на един схлупен тесен перон да чакам Годо.

Тук може би е моментът да упомена, че страдам от комбинирана форма на клаустрофобия, тълпофобия и незнамсикаквосифобия, която се изразява в неконтролируеми панически атаки, в които мога да се съблека чисто гола, да започна да пищя неудържимо, да получа инсулт или просто да се хвърля на линията, това никой не го знае и не може да го предположи, дори самата аз.

Тази ми особеност на психиката не ме беше сполитала с години и, честно казано, бях забравила напълно за нея, но щом се озовах под земята с още 5 милиарда италианци, явно подсъзнанието ми отключи този демон и аз пропаднах в мрачната дупка на ужаса.

Да се опише паническа атака е трудно. Този, който е изживявал подобно нещо, знае какво е това. Стана ми горещо и студено едновременно, в главата ми заблъскаха хиляди чукове, кръвта ми се смрази и бях сигурна, че ще умра тук, в това тясно, задушливо пространство, притисната от хиляди тела – без изход, без шанс, без глътка въздух.

С последните ми останали разумни клетки от мозъка си се обърнах към мъжа ми и успях да му кажа, че получавам паническа атака. После… не помня много. Мисля че започнах да се събличам, да плача и да вия.

За всеобщ естетически късмет на гражданите наоколо, си съблякох само якето. През това време метрото беше дошло и мъжът ми беше успял някак да ме вкара вътре, докато ми говореше. Тук е моментът да му благодаря.

В най-страшните мигове, той спокойно, с шептящ глас, ми каза да затворя очи, да се хвана за него и да не мисля за нищо освен широки, светли места, където сме само двамата. Да ви кажа, проработи.

Накрая се измъкнах, но беше ужасно. Навън дишах, успокоих се, пуших една цигара и, успокоена, заприпках към апартамента ни в Рим. А той беше абсолютно прелестен и невероятен. Вярно, беше скъп, но си заслужаваше. Хвърлихме дрехите и чантите, и отидохме на разходка. Аз напълно забравих за ужасната случка без да знам, че ме чака още по-голямо премеждие и че чудовището вече беше събудено, духът бе излязъл от бутилката и всички останали клишета , за които се сетите.

Но кой го е еня? Ние сме в Рим, любимият град на Елисавета (а и на Красимира, доколкото знам). Тя доволно щъка по улиците, яде профитероли и всичко е наред.
След поредния профитерол, мъжът ми произнесе великата фраза

„В теб в момента има повече профитероли отколкото левкоцити“

и беше съвършено прав.

Та, след като бяхме в Рим, на другата сутрин трябваше непременно да посетим Свети Петър. Мъжът ми стъпваше в този велик град за първи път и аз, като ревностна католичка, му казах, че тутакси трябва да види мястото, откъдето папата ни маха за „здрасти“. Даже сега не само папата, но и „Младия папа“.

Отидохме ние и решихме да се качим най-най-най-отгоре на Свети Петър, за да видим де що гледки е дал Господ. И като започна едно качване. Качваме се, качваме се, а то просто край няма. И накрая, за да се качим най-отгоре, трябваше да се наврем в един много, много тесен коридор, колкото за един брой хилав човек, и да вървим безкрайно количество време, притиснати от огромни стени без видимост напред и назад.

Брррррр, още ме втриса като се сетя.

Да, правилно предполагате. Получих втора порция паническа атака, но този път нямаше метро, нямаше никакво спасение – само стени и ужас. Едвам добутахме до горе. Бях побеляла като платно, в абсолютен ступор. Мъжът ми ме настани на една площадчица, аз запалих цигара с треперещи пръсти, донесе ми едно капучино и ми връчи остатъка от коняка, който не бяхме допили във влака от Флоренция.

Там останах като гръмната един час да пуша, да пия и да се успокоявам. Давам си сметка, че в тази финална част от пътеписа само пия и пуша, а искам да ви кажа, че не съм такъв човек. Или поне съвсем мъничко. Но грандиозните страхове, които преживях, ме сломиха и само любовта, тютюнът и конякът успяха да ме върнат в що-годе прилично състояние.

Господ със сигурност не е бил доволен от мен, но ми удари едно рамо, за да може да се насладя на гледката от върха на Свети Петър.

А пък гледката беше един път. Седяхме, дзверехме се срещу градините на Ватикана и ни беше приказно хубаво (след като се успокоих, разбира се). Накрая се наложи да слезем, което също беше върховно изпитание, но се справих.

Оттам насетне проблеми нямахме. Единствената ни грижа бе да се опитаме да възприемаме величието на Рим. Обожавам Рим. Обожавам безкрайните улички, огромните булеварди, десетките монументални сгради, всяка от които е по-величествена от всичко, което сме си представяли.

Площадите, руините, колоните. Това е градът на величия и хилядолетия история. История, в която дори Благой Георгиев успя да надраска Колизеума с прословутата ни българска трибуквена дума.

Обиколихме и едно място, където през лятото се събират гледачки на ръка. Там преди 5 години една гледачка срещу 20 евро ми каза: „Ще се разделиш с мъжа си, ще срещнеш съвсем друг човек и ще имаш трето дете, син“.

Аз, естествено, се изнервих жестоко, защото бях сигурна, че това няма да стане, а и бях дала цели 20 евро да слушам нелепици. Вдигнах ѝ скандал, тя обаче се запъна, намуси се и ми се тросна: „Ами, ще стане – това е положението. Аз не мога да си променям гадаенето според Вашите капризи“.

Изобщо, сдърпахме се. Сега, пет години по-късно, се опитах да я намеря, за да ѝ кажа, че е истинска магьосница и всичко е познала, но беше студено и магьосниците се бяха прибрали по домовете си за жалост. Очевидно, дори на тях им става студено.

Накрая вечерта отидохме в един страхотен италиански ресторант, далеч от туристическата част, в който вечеряха главно самотни мъже и стари аристократични двойки, а сервитьорите бяха над 60-годишни. Ресторантът беше от онези, които през последния век бе останал непокътнат.

Аз изядох един цял Ти боун – както трябва да бъде поднесен – на количка, нарязан пред мен, суров отвътре. Истинска месна благодат по италиански. Пих вино и се наслаждавах на последната си вечер, щастлива, че съм в Италия и щастлива, че пак ще дойда, че винаги ще идвам.

А на сутринта си тръгнахме, защото, както е казала Пипи, „Ако не си тръгнете, как ще дойдете пак. А би било много тъжно, ако не дойдете пак“.

И ние така. Казахме „Чао, Рома. Чао, Италия, ще дойдем пак“

С обич, Елисавета.