Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Става ли по-лесно родителството с времето? Въпросът, зададен от потребител в Reddit, предизвика дискусия сред новите и сред вече опитните родители във форума. Авторът на публикацията споделя, че децата му са на 5 и 2 години и очаква трето. „Не мога да не се чувствам все едно живея в лудница“, казва той. „Идеята да отида някъде с децата и просто да се отпусна ми се струва невероятна.“ Децата изискват постоянно внимание, знаем, и това може да е доста стресиращо. „Обичам си децата, но ми се иска вече да се научат да ползват тоалетна или гърне, да се хранят, без да цапат толкова, и да не се опитват да се наранят веднага щом отклоня поглед от тях.“
След това авторът на публикацията допълва: „Родителите винаги казват колко им липсва възрастта, в която децата са малки и сладки. Разбирам го, и на мен са ми сладки. Но просто искам да отида на почивка с тях и тя да се усеща като такава и за нас с майка им. А не да сме на тяхната почивка, в която аз съм иконом.“
„Та всъщност, дали нещата става по-лесни след време, или съм „обречен да бъда техен иконом завинаги!?“, пита човекът накрая.
И коментарите не закъсняват: „Като родител на пет деца на възраст между 3 и 16 години, смятам, че притежавам достатъчно личен опит, за да се изкажа по темата с известна увереност. Ето моето мнение. И се извинявам предварително на онези родители, които ще разочаровам. Според мен родителството не става непременно по-лесно или по-„добро“. Просто предизвикателствата се променят. Вместо да си изцяло погълнат от всеки аспект на живота на детето и да откликваш непрестанно на всичките му нужди, с времето започваш да го насочваш през къде-къде по-сериозни предизвикателства – тормоз в училище, шофиране, кандидатстване в университет.
Често се замислям и за моите родители, които, макар и сега да живеят в дом без деца, разполагайки с повече свободно време, продължават да се тревожат не само за нас, техните вече пораснали деца, но и за внуците си. С други думи, ролята на родителя никога не приключва, тя просто се трансформира.
Коментарът продължава: „Хората ме питат постоянно: „Как се справяш с 3-годишно дете“. По-важният въпрос е как се справям с трима тийнейджъри. Когато детето ви се прибере у дома и каже, че не е имало партньор за проекта в училище, че някой му се е подиграл или че не се е класирало за отбора, мъката, която изпитвате, е много по-силна, отколкото когато търкате повръщано от одеялото му, защото не е успяло да стигне до тоалетната. Не че тази задача е разходка в парка... Всичко е трудно, нали? Отглеждането на малки деца изисква много повече физическа издръжливост, докато по-големите изискват умствена и емоционална, което те изтощава по съвсем различен начин.“
Друг потребител е на мнение, че: „Има и добро, и лошо във всяка възраст, но по-големите деца са физически по-лесни.“ Друг родител му отговаря: „Да, и тогава влизат в пубертета, а ти влизаш в нов вид ад.“ Друг участник в дискусията споделя: „С напредването на възрастта става по-трудно да им помагаме да решават проблемите си. Сега можете да решите почти всичките им проблеми.“
Ще гледаш как твоето (признавам удивително, способно и пълно с живот) 16-годишно дете потегля с колата, смеейки се с приятелите си, и ще усетиш прилив на гордост, че е стигнало дотук. Но всичко е като сблъсък с тухлена стена. Да осъзнаеш, че детето ти вече има свой собствен живот, без теб. А ти си тази, която му приготвяше всички закуски за училище и му четеше приказки за лека нощ. И от това да си необходима през цялото време се стига до „Мамо, недей да влизаш с мен в ресторанта.“
Повечето коментиращи уверяват автора на публикацията, че има светлина в края на тунела. „Мразех бебешката възраст и прохождащите деца. Не ми липсва този период“, казва един родител.
„Бебешките години са причината, поради която искам само едно дете. Преди често плачех заради отговорностите, които имах. Сега синът ми може сам да си обува обувките и чорапите, може сам да си избира дрехите и ми казва какво иска за обяд. Вече не е само плач, хленчене и писъци.“
„Имам 4-годишно и 6-годишно“, казва друг потребител. „Нека ви кажа, че е 1000 пъти по-добре от 5-месечно бебе и дете на 2 години и половина. Вече спя през повечето нощи. Когато най-голямото ми дете стане сутрин, може да остане само̀ за час, преди всички останали да се събудят. Без да трябва да сменям пелени. Вече са големи и могат да ми кажат от какво имат нужда или какво искат. Забавни са и е приятно да прекарваш време с тях. Много по-добре е.“
Някои потребители в Reddit защитават тезата, че има „златен период“ в родителството. И твърдят, че щом детето тръгне на училище, най-накрая можеш да си поемеш дъх.
Много хора посочват и други фактори, които правят родителството по-предизвикателно или по-поносимо в различни фази. „Трудността зависи ИЗЦЯЛО от възрастовата разлика между децата и колко са,“ отбелязва един от коментиращите. „Ако са с малка разлика, става в пъти по-тежко, защото трябва да правиш повече неща, кога са по-малки.“
Личността на самото дете също има огромно значение. „Всичко зависи от конкретното дете. Имало е случаи, в които, когато децата бяха малки, ме разплакваха всеки ден, и други моменти на по-късен етап, които се оказаха по-трудни. (Между другото, 4-годишните могат да са ужасни.)“
Още не сме свършили, скрол надолу
От значение и как всеки от нас в качеството си на родител реагира на случващото се и това определя кои периоди ще възприемаме като по-стресови или по-лежерни. Силата на подкрепящата среда (семейство, близки, прители) също играе ключова роля.
Може би този коментар най-точно отговаря на въпроса на автора на публикацията: „Всеки етап е труден, носи удовлетворение, а понякога и големи изненади.“
Източник: Parents
Ето ги, уважаеми дами и господа, скъпи родители, 2-3-годишните на вашите екрани! Този ужасен, стресиращ за цялото семейство и половината квартал период, в който всичко е някакъв малък ад. За своя път през него ни споделя Ани Стоицев, която иска да каже на всички майки, минаващи през същото, че не са провал и че децата им не са чудовища.
Случвало се е на всеки. Или лично на него, или е ставал свидетел. Майка, която гледа безсилно, вбесено, отчаяно, готова да избухне, и дете, легнало на земята, в най-добрия случай далеч от някоя локва и хорските очи, гърчещо се, ритащо и очевидно неконтролируемо.
„Няма да се случи на мен“, казват си тези, на които все още не им се е случило, подминавайки с една доза високомерие, една – облекчение, че не се случва именно на тях в този момент. Без желание да помогнат, без капка съжаление за майката. Само с тих упрек. Тя е лоша майка, а детето ѝ е невъзпитано.
Почти всеки ден откакто стана на година и половина. Имаме и добри периоди. Месеци наред детето ми е кротко, спокойно ме държи за ръка, когато излизаме навън, и успявам да туширам потенциално опасните ситуации с много изобретателност, говорене, забаламосване и железни нерви.
Но има и периоди, които ме карат да се съмнявам в способността си да родителствам, в годността ми на майка и възпитател и най-вече в чисто човешките измерения на отглеждането и създаването на малки хора.
Понякога викам повече, отколкото трябва, а след това съжалявам моментално, след като видя широко отворените пълни със сълзи детски очи, които ме гледат неразбиращо и изплашено. Понякога имам нужда да чуя, че не съм сама в това.
Ако и някой друг има нужда от подкрепа и уверение, ето го: НЕ СИ ЛОША МАЙКА И ДЕТЕТО ТИ НЕ Е НЕВЪЗПИТАНО! Просто преминава през ужасния период, през който в една или друга степен се намират всички 2-3-годишни. Дори тези, чиито майки са се заричали, че няма да позволят детето им да легне на земята в магазина или да тропа с крак.
Случва се дори на онези майки, които прекарват дните си, измисляйки и прилагайки Монтесори методи и занимания. Дори онези, които имат железни нерви, зверско търпение и са способни с поглед да дресират цяла армия мъже. Дори на тях им се опират двегодишните.
Като майка на едно прекрасно, будно и своенравно същество, представител на гореописания вид, очакваща съвсем скоро попълнение в редиците, често получавам неодобрителни погледи, непоискани съвети от приятели или непознати и дори неодобрението и съжалението на част от близките си хора.
Майки на бебета, които все още са далеч от тази вълна, убедено клатят глава и твърдят, че по-труден от бебешкия период няма и само да стане голямо детето им, такива неща няма да им се случват, защото те са чели в една книга или някой им е казал, че като му обясниш (на детето), то ще те разбере, ако не – ще го накажеш и така три пъти и проблемът е решен.
Непознати цъкат с език, подминавайки ме на улицата, докато мъкна като чувал с картофи ритащата си изпаднала в истерия наследница, едва носеща освен нея и осеммесечния си бременен корем.
„С едно не може да се оправи, второ тръгнала да ражда“, достига до ушите ми, но подминавам, защото не ми се влиза в затвора на този етап от живота ми.
Още не сме свършили, скрол надолу
Истината е, че през по-голямата част от времето тези неща не достигат до мен, не позволявам да ме разклатят. Защото знам колко важно е детето ми да премине през този период. Защото знам, че аз нямам вина и че правя всичко по силите си да се справя. Но въпреки това (особено в последно време, вероятно заради хомоните и наближаващото раждане), понякога се чувствам безсилна, тъжна и победена.
Най-вече изморена да очертавам граници – там, където детското въображение и вродено свободолюбие не познават такива; изтощена да обяснявам и да се оправдавам пред хора, които нямат ни най-малка представа какво е да се възпитава човече с характер; повалена от дългите дни и тежестта на крехкото детско телце, което успява да ме остави без дъх, докато го нося далеч от хорските погледи.
В действителност, тя е прекрасно дете, което не знае, ама изобщо, какво го чака в най-скоро време. Дете, което в този момент учи какво е АЗ, какво е ТИ, какво е НИЕ. Какво може и какво не – и най-вече да споделя и да взема решения за себе си.
Мъчно ми е да я гледам как се бори сама с незрялата си нервна система и непознатите емоции, чувствам се горда, когато успява да разграничи правилното от грешното и когато с малките си ръчички изтрива сълзите ми, осъзнала, че мама е разстроена заради поведението ѝ. И това е окей.
Нейна задача е да поставя нервите ми пред изпитание, нейно право е да опознава света и механизмите, по които работи. Това не я прави лошо и невъзпитано дете и в никакъв случай не превръща мен в лоша майка.
Ще дойде ден, в който ще се гордея още повече с нея. Дотогава ще преглъщам трудните моменти.
"Не съм се разплакала, защото съм в цикъл – не мога да повярвам, че филм за менструация току-що спечели "Оскар". Това каза през сълзи миналата нощ режисьорката Райка Зехтабчи, получавайки наградата на академията за кратък документален филм.
Отличеният на 91-вите награди "Оскар" Period. End of Sentence разказва историята на група индийки, които се учат как да работят с машина, която произвежда евтини и биоразградими дамски превръзки. Това не само подобрява хигиената, но помага да се преборят табутата около месечния цикъл, които все още са много силни в Индия.
Филмът е сниман в село Хапур край Делхи, където поколения жени не са имали достъп до санитарни продукти, което води до здравни проблеми и отпадане на момичетата от училище. Когато в селото е инсталиран автомат за дамски превръзки, жените се научават да произвеждат и продават свои собствени продукти, наричайки марката си FLY.
Period. End of Sentence е част от проекта The Pad, стартиран от учениците от Oakwood School в Лос Анджелис и тяхната учителка Мелиса Бертон, за която посланието на филма е да се сложи край на възприемането на менструацията като присъда, заради която момичетата в Индия отпадат от училище.
Междувременно обаче стана ясно, че свързаните с менструацията проблеми са на дневен ред и в Англия. BBC съобщи, че до 2020 г. темата ще се преподава в училище. Новината идва след като страдащата от ендометриоза Алис Смит стартира кампания, с която настоява менструалното здраве да бъде включено в английската училищна програма.
23-годишната Алис, която е диагностицирана с хроничното заболяване на 14 г., смята, че по този начин момичетата ще знаят от много по-малки какво е нормално, и какво не е, когато става въпрос за техните менструални периоди. Тя също така споделя, че ендометриозата я е държала далеч от училище и че е лежала в болницата на морфин на всеки две седмици в периода на овулация.
Ендометриозата, която засяга една от 10 жени в Обединеното кралство, причинява хронични болки, умора, проблеми с червата и пикочния мехур и може да доведе до безплодие, пише BBC.
При Алис симптомите се появяват, когато е 12-годишна. "Ако се говореше повече за женския цикъл, вероятно щях да отида на лекар по-рано, вместо да се примирявам с такива ужасяващи периоди, мислейки, че са просто нормални", разказва тя.
След като разбира диагнозата си обаче, не ѝ става по-лесно. "Започнах да чета всякакви неща по темата и разбрах, че това състояние продължава цял живот и няма лек, и ние не знаем каква е причината за него. Четох и блогове на жени, които са загубили работата си или пък браковете им са се разпаднали, заради ендометриозата. Всичко ми изглеждаше като смъртна присъда."
Сега обаче Алис вярва, че момичета, които са диагностицирани с това състояние, не трябва да се чувстват така; че това не е краят на света и те могат да се почувстват по-добре, консултирайки се с подходящите специалисти. Да се включи темата за менструалното здраве в училище е стъпка към по-доброто справяне с подобни проблеми, убедена е още тя.
"Новото поколение ще има речник по темата, който ние никога не сме имали", казва още Алис. Те ще знаят как да опишат неща, които предишните поколения не са описвали, и ще говорят научно и открито за менструацията, вместо тя да остава табу.
Още:
На току-що родилите за първи път жени някой вероятно вече им е казал, че 6 седмици след раждането ще са обратно във форма и то точно каквато преди бременността, ако не и по-добра. Но скорошно изследване доказва, че това не е вярно и на майките им е необходимо много по-дълго време за пълно възстановяване.
Д-р Джули Уайър от Университета в Салфорд е изследвала жени, които са родили преди 2-3 седмици, преди 3 месеца и преди 6-7 месеца. Целта на проучването, огласено от сайта Redtri, било да получи по-пълна и широка картина за състоянието на жените в следродилния период.
На база интервютата на изследваните жени д-р Уайър стига до заключението, че на една жена ѝ отнема цяла година да се възстанови физически от раждането.
Психологическото възстановяване от бременността и раждането може да отнеме и много по-дълго време - както сме писали и ние, в Майко Мила!, следродилното изтощение може да трае и 10 години!
Според Д-р Уайър да се казва на родилка, че след няколко седмици или 2-3 месеца тя ще се е възстановила напълно, е „ пълна фантасмагория“.
Проучването на д-р Уайър установило и че болничните отделения може да повлияят отрицателно върху способността на жените да се възстановяват спокойно и да се радват необезпокоявано на раждането на детето си заради постоянния поток от посетители в отделенията.
Да се помага на майките да се адаптират към новата си роля вкъщи също доста се е променило с времето. В миналото на майките е било показвано как да къпят бебето, как да го повиват и какви други грижи трябва да полагат за него. Майката и бебето са изписвани от болничното заведение, едва когато са били готови.
Днес майката и бебето могат да се приберат почти веднага след раждането, ако няма медицински усложнения, което поставя майките малко в положение „оправяйте се сами“.
Според д-р Уайър едно от заключенията на изследването е, че са необходими по-реалистични следродилни грижи с внимание към майката, като физическото възстановяване е само единият аспект от проблема.
Наскоро родилата жена може да страда от влошено здраве, отслабен имунитет, изтощение от бременността, болки в гърба и постоянна умора от недоспиване. Това за повечето хора може да са маловажни кахъри, но за една жена, родила наскоро, това е истински проблем.
Освен физическото възстановяване, жената трябва да мине и през психологическия преход към това да бъде майка, което може да е още по-трудно, ако жената е работела и е била фокусирана върху кариерата си преди раждането.
Почти всички майки изпитват натиск от очакванията да се изправят на крака в топ форма възможно най-скоро след раждането, а образите на известни личности, които изглеждат фантастично едва няколко седмици след раждане, е ужасно натоварващо за една млада майка.
Д-р Уайър добавя още че има изследвания, според които майките правят големи компромиси и саможертви, и преглъщат много дискомфорт след раждането, защото смятат, че „това е нормално“.
