В първата част на Как да предпазим детето си от педофил с клиничния психолог Елена Божинова обсъдихме начините, по които да контролираме достъпа на децата до интернет, как да им обясняваме възможните опасности и как да разчитаме сигналите, че са уязвими. Днес говорим за това колко са важни безкомпромисната и информирана позиция на обществото към сексуалното насилие и необходимостта от открит разговор по темата, за да растат децата ни в по-сигурна среда.

-- Елена, в предишния разговор стана дума за трудното приемане на възможността детето ни да е жертва на сексуална злоупотреба. Какви са последствията за неговата психика, ако пренебрегнем сигналите или то самото запази в тайна, че е имало контакт със сексуален насилник?
Хората реагираме различно на травмата. Колкото по-ранна е травмата, особено такава, при която има нарушаване на неприкосновеността на телесните граници, толкова по-сериозни са последствията за личността.
Без да е изчерпателен списъкът и с уговорката, че тези симптоми са също и знаци за друг тип проблеми (не само травма от сексуална злоупотреба), ето възможните последствия или симптоми:
Проблеми в отношенията – или пълен отказ от връзки, или (може би по-често) – ранна сексуализация, много бързо встъпване във връзки, които от самото начало изглеждат проблемни. Връзки с насилие и унижение. Невъзможност да контролираш импулсите и емоциите си – избухвания, кражби, самонаранявания (основно при момичетата, момчетата, обикновено се “самонараняват” чрез много чести, дори организирани сбивания), злоупотреба с алкохол, наркотици. Въвличане в порно/секс индустрията (като начин да се създаде илюзия за контрол над сексуализацията, че това отношение е желано и дори носи ползи на човека), депресия, суицидни опити.
Вероятно ще кажете, че съм изредила почти всички диагнози от наръчника. Така е, защото много зависи какъв е бил животът на детето/човекът преди настъпването на травматичното събитие, неговата продължителност и тежест, кой е извършителят и особено важно – как е посрещната травмата му.
Често хората заговарят за травма от детството чак като възрастни, след като са минали доста трънлив път на опити да забравят, да се справят сами, да отрекат, че травмата се е случила или им е повлияла.
Затова е важно какво отношение има обществото към сексуалното насилие, към пострадалите от него.
Как говорим за сексуалните посегателства? Обвиняваме ли жертвите, омаловажаваме ли насилието, или сме категорични в това, че за нас личната неприкосновеност и достойнство са ценност; че съгласието е основен принцип в човешките отношения; че пострадалите се посрещат с емпатия и им се предлага помощ.
Това е по-трудната позиция, защото предполага да се срещнем със страданието на пострадалите, но е по-здравословната, защото иначе цялото общество живее с неизлекувана травма.
-- Защо все още има хора, които неглижират травмата на пострадалите от сексуално насилие или изпитват недоверие към тях, особено към тези, които съобщават по-късно за това?
Има едно доста старо обвинение, още към Фройд, който първи описва следствия от сесксуална злоупотреба в детството и спомени на възрастни, пострадали като деца. Обвинението е, че не е възможно сексуалната злоупотреба към деца да е толкова разпространена и, особено да се случва в семейството и от близки хора. Оттук идва основната трудност да се повярва на пострадали деца и възрастни. Не можем да приемем, че има бащи, чичовци, братя, майки, приятели на семейството, които са способни на това.
Защото ние самите сме в някоя от тези роли, защото имаме нужда да мислим за света си като за сигурен.
Затова е по-лесно да кажем, че детето го е видяло отнякъде, “промит му е мозъкът”, “търси внимание”, “измисля си”. Затова казваме, “по-добре да не започваме тези разговори”, защото имаме опасението, че ще се отвори един добре затворен “капак” и ще се окаже, че далеч не всички семейства са безпроблемни.
Насилието над деца – емоционално, физическо и сексуално се случва всеки ден в семейства, в институции, в обществото. Няма да знаем колко често се случва, докато не започнем да говорим открито и да чуваме децата си. А и възрастните, които някога са били деца.
-- Има ли го родителския страх, че когато говорим за сексуална злоупотреба и други травматични теми, децата могат да се идентифицират и да започнат да казват, че и на тях им се е случило (защото са го видяли във филм, чули са го в разговор, или в училище)?
Като родители е нормално да искаме да предпазим децата си от болка и травма – и често правим това, опитвайки се да ги предпазим от информацията, че има възрастни, които нараняват деца. Тук се пропуска нещо важно – децата живеят в този свят и ние не можем да ги предпазим от него, като ги изолираме.
Напротив, колкото повече говорим с тях за болезнени и тревожни теми, толкова по-добра ще е връзката ни. Така те не само ще могат да оценят риска в една ситуация и да се предпазят, но и ако пострадат - ще знаят, че могат да говорят с нас.
-- Кога трябва да започнем да говорим с децата за сексуалността и как?
Темата за сексуалността (тялото, отношенията на любов и привличане, правенето на бебета/предпазването от бременност, съгласието, защитата и разпознаването на нежелан контакт, помощ и подкрепа) трябва да присъстват от най-ранното детство.
Започвайки с даването на точни имена на половите органи, а не със замяната им с измислени, умалителни неологизми. Това е важно, защото дава ясно послание, че това е част от тялото като всяка друга, в нея няма нищо срамно, мръсно, тревожно. Както говорим за ръка и глава, така говорим за пенис, вагина, вулва, задни части, анус. Не е страшно, но ако за нас възрастните е срамно да изговорим тези думи, как очакваме децата да са спокойни и да говорят с нас, ако нещо или някой ги притеснява. Нали тези части от тялото дори не се назовават!
Децата проявяват сексуалността си в любопитство – за разликите в телата на родителите/братята/сестрите им; за това откъде се появяват бебета и най-магичният въпрос: Как? Това е огромен въпрос за тях и той движи голяма част от порастването им – желанието да са възрастни. Те заслужават да им се даде точна информация за това как се правят бебетата. Първата психоаналитичка, която работи с деца Мелани Клайн, има такава максима “Казвайте им всичко, не им показвайте”. Разбира се, че децата трябва да се предпазват от порнография, но информацията не е порнография.
-- А как да говорим с децата за различната сексуална ориентация? Какво им дължим като информация за половете - хем не искаме да робуваме на стереотипи, хем искаме те да знаят какво е жена и какво е мъж, и след това да се формират както си пожелаят?
Мисля, че напоследък възрастните са “залети” с доста страхове и дезинформация относно различната сексуална ориентация и тази страшна идея за джендър идентичността, която противоконституционна и кощунствена за някои хора.
На децата, обаче, дължим честност и откритост, основана на доказателства информация. На децата дължим да създадем общество, в което всяко едно от тях е посрещнато с уважение и е предпазено от предрасъдъци, страхове и омраза. Всяко едно от тях.
Децата ни живеят в сексуализирана среда – погледнете рекламите по улиците и телевизията ни. Дори на насочени към семействата заведения – те се рекламират чрез сексуални послания. Трябва да решим как се отнасяме към това като общество.
Засега изглежда нямаме проблеми със сексуализацията на средата ни, стига тя да представлява една доста ограничена идея за хетеросексуалността. Някак не се притесняваме какво казваме на момичетата с тези реклами (какво е да си жена) или на момчетата (за какво са жените на този свят).
Но когато се заговори за сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната се сещаме, че трябва да “предпазим” децата.
Тук има няколко много важни момента: сексуалната ориентация не е въпрос на “избор”, а се развива още преди да се роди бебето. Така, както се развива способността за говорене, например, създава се и се развива физиологичен, неврологичен апарат – уста, език, мозъчна кора, слухов апарат.
Факт е, че съществуват хора с различна сексуалност от хетеросексуалността. Този факт не е застрашителен за децата. Ако не е застрашителен за нас.
Много по-травматично е насаждането на омраза. За разлика от сексуалната ориентация, омразата е въпрос на избор и Е заразна – никое дете не се ражда мразещо различните от него, но то става такова от средата, в която живее. И е много по-травматично да се окаже, че трябва да мрази доскоро най-добрия си приятел.
Да се говори с децата, че има такива хора и отношения, че те не са страшни и, че те са хора точно като всички нас, е особено важно.
Защото от това дали създаваме приемащо или отхвърлящо общество зависят нивата на депресия и тревожност у деца и юноши; нивата на юношеска бездомност (родители, изгонили детето си, защото е гей); нивата на злоупотреба с деца и юноши (отхвърлените, изолирани, тормозени от връстниците си деца са в най-голям риск) и броят на самоубийствата на деца и юноши.
Въпрос на избор е в какво общество искаме да живеят децата ни.
По темата:
В началото на тази година директорът на отдел "Киберсигурност" в ГДБОП Явор Колев съобщи, че сигналите за педофилия в социалната мрежа Facebook са ежедневие. "Най-често педофилите се свързват с деца между 11 и 13 години, карат ги да се разсъбличат пред камера, след което ги изнудват и се насочват към техни приятели“, каза той в ефира на бTV. За първите 2 месеца на 2019 г. са разкрити 8 подобни случая, a през 2017 г. те са били 80.
През февруари Георги Апостолов, координатор на Центъра за безопасен интернет, съобщи пред БНТ за друг опасен канал - популярното сред децата приложение "Телоним", в което педофил се е свързал с 14-годишно момиче.
Педофилите обаче са не само в киберпространството, включително в детските платформи, но и в обитавана от децата ни реална среда. Преди година, след залавянето на двама педофили в Дупница, Явор Колев коментира пред БНР, че празноти в законодателството пречат педофилите да се проследяват, след като изтърпят наказанията си. Той даде пример със заловен и осъден през 2004 г. педофил, който, вече на свобода, държи детски парти-клуб. И допълни, че докато в други държави за такива хора се знае къде се намират и те нямат право да се занимават с деца, в България няма регистър на осъдените за педофилия.
Днес отваряме темата за заплахата децата ни да станат жертви на сексуална злоупотреба в социалните мрежи и в средата си с разговор с клиничния психолог Елена Божинова, която обяснява как да контролираме достъпа им до интернет и как да разговаряме с тях за възможните опасности.
-- Елена, как можем да разберем, че детето ни е влязло в комуникация с педофил в социалните мрежи или в средата си, ако то не ни казва, защото, например, не проумява опасността?
За съжаление не винаги общуването между дете и родител е напълно отворено, така че детето да знае, че може да каже всичко на родителите си. Особено след като знаем, че често хората, които подготвят деца за злоупотреба, им казват да не казват на никого за контакта си с тях. Насилниците също така са много “добри” в избирането на деца, които нямат самочувствие, нямат добър социален живот, нямат отворена връзка с родителя си, или са в някаква друга уязвима ситуация.
Затова са важни две неща – да имаме близка връзка с детето си, да знаем кои са хората в социалният му кръг, да говорим за интересите и приятелите му. Когато познаваме живота на детето си, ще е по-лесно да забележим по-дискретни сигнали – отпадане на приятели, отказ от занимания, които преди това са му носили удоволствие, може би започване на занимания, които не са адекватни за възрастта му, резки промени в настроението и отношението към нас. Ако видим нови вещи, за които няма обяснение откъде са дошли, тогава вече говорим за напълно вероятен физически контакт с възрастен.
Но тъй като не винаги родителите могат да допуснат до ума си, че нещо толкова ужасно се случва с детето им, напоследък се обръща много внимание на работата със самите деца – те да знаят основни правила за предпазване в интернет общуването. Какво е интернет и защо не винаги хората там са такива, за каквито се представят. Каква информация не трябва да споделяме – никакви лични данни, включително в кое училище е. Какви са границите в общуването и какво да направят, ако в отношенията си онлайн има неща, които ги притесняват – както тях самите, така и ако са притеснени за приятел.
И винаги да подчертаваме и да демонстрираме, че могат да говорят с нас, дори и за неща, които се опасяват, че могат да ни разгневят (защото, например, сме забранили ползването на някаква платформа, пък те не са спазили забраната).
-- Добър ли е вариантът "prescribed by law"? Пример - според правилата не можеш да имаш профил във Facebook, ако си под 14 години. Точка, не подлежи на дискусия – правилна ли е тази родителска реакция?
Да, родителите трябва да моделират спазване на правилата. Но важното тук е, че трябва да се обясни защо държат на тази категорична забрана, трябва да ѝ се въведе смисъл. Това не е приумица на всевластен тираничен родител, а на възрастен, загрижен за добруването на детето. Да се говори за недоволството на детето, да го питаме защо иска да е във Facebook, има ли други варианти, с които да постигне това, което иска – например, може да е напълно на възраст да си разменя имейли с приятелите си след училище или по време на ваканциите.
-- Няма съмнение, че контрол върху достъпа на детето до интернет трябва да има. Доколко то трябва да знае за този контрол? Някои родители проверяват всичките му комуникационни канали на детето само в негово присъствие и блокират профили на хора, които то не е виждали лично, пред него. Други обаче правят това без знанието на децата си.
Смятам, че за да следва детето правилата, между него и родителите трябва да има доверие и уважение. Ако това са правила, които и двете страни са изработили заедно и са се съгласили, чудесно. Това значи, че детето знае защо се прави това.
Бих добавила две неща – добре е децата да знаят как да блокират хора в платформите, които ползват. Да знаят, че вербалното насилие и насмешки (bullying) не бива да се толерират или те да се ангажират с тях, а че могат просто да блокират човека, който ги тормози, дори и да е връстник от компанията му.
Другата особеност е изпращането и разпространението на снимки. Децата трябва да знаят, че снимка не може да бъде напълно изтрита от интернет, така че да се изработи правило това да не се прави.
Тук обаче отново стигаме до поведението ни като родители – ние самите питаме ли детето можем ли да го снимаме? Питаме ли го можем ли да качим тази снимка в интернет и казваме ли му кой ще я види? Ако ние не правим това, защо да очакваме детето да изисква от другите да го правят?
Ако цял живот сме возили детето на задната седалка без колан, ние не сме слагали колан докато шофираме, защо смятаме, че като се качи в колата на приятелите си, то ще си сложи колан? Интернет заема такава част от живота ни в момента, колкото и автомобилите. С него трябва да се отнасяме по същия начин, както и с обучаването на децата по безопасност на движението.
Мисля, че трудността ни да се отнасяме към двата вида опасност (автомобили и сексуална злоупотреба) по един и същ начин се дължи на това, че за много от родителите е трудно да говорят с децата си за секс? Не бива да е така. Защото ако те виждат, че ние не можем да говорим спокойно за нещо, защо те, бидейки по-малки, да могат да говорят с нас?
-- Кога трябва да започнем разговора за опасността от сексуална злоупотреба и как да го направим така, че да не създадем чувство на постоянна тревожност в детето?
Това е продължаващо-цял-живот обучение. И преди да стигнем до темата “сексуална злоупотреба с деца”, важна е тази за неприкосновеността на собственото ти тяло. По нея трябва да научим детето на едно просто правило: “Не” значи “Не”.
Особеното тук е, че говоря за детското “Не”. Да уважаваме децата си и техните откази е трудно и за много родители противоестествено. Но, хайде да помислим в какво възпитаваме децата си, ако няма това уважение – възпитаваме ги в подчинение, в това, че по-възрастният има право да прави с тях каквото намери за добре, независимо дали те са съгласи, или не.
Тук особено важно е отношението към физическите наказания. За някои родители отказът от физическо наказание е отказ от власт и авторитет над детето. Но едно дете, на което е посягано от възрастен, е в по-голям риск от това да приеме друг тип нежелано докосване, понякога дори без да си дава сметка, че е нежелано. И още по-лошо – да сметне, че след като е възрастен, той или тя има право да прави с тялото му каквото си поиска.
Та, говорете на бебетата и децата какво ще правите с телата им. Питайте дали искат да ги прегърнете или вдигнете. Дори много малките деца могат да ви покажат искат ли, или не да бъдат пипани.
Не възпитавайте в “даване на целувки” - особено срещу лакомства, като знак за благодарности за подаръци или като задължение към членове на семейството. Доброто възпитание изисква да поздравим, а не да целуваме леля Стоянка или чичо Петко, че дори и баба и дядо или мама и татко.
Ако си играете и гъделичкате детето си и то се забавлява, но в един момент каже “Не, спри”, спрете веднага. Нека знае, че това е правилото и, че ако не го уважат, може да се ядоса, може и трябва да потърси помощ от друг възрастен.
Говорете с детето за това, че има места, на които никой не може да те докосва без разрешение, дори родителите ти, членове на семейството. Можете да използвате “правилото на банския” тук, включително, използвайте вашето тяло за пример.
Когато границите на собственото му тяло и стабилността на Не-то му са установени, можете да говорите с детето си за това как се чувства, ако някой не ги зачита.
-- Какъв е профилът на педофила и как да го разпознаем онлайн и на живо?
“Човекът, от когото най-малкото съм го очаквал/а”.
Много е важно да се откажем от едно опасно клише – това за непознатия, опасно изглеждащ мъж с шлифер, който краде деца. Много малка част от злоупотребите с деца (пък и с възрастни, помислете за това колко от изнасилванията се извършват от познати на жертвата хора) се извършват от непознати. В повечето случаи, това е човек, на когото детето има доверие.
Точно затова децата не казват на родителите си по време на “подготвянето им” и по време на злоупотребата. Към полицията или другите възрастни се обръщат част от децата, които са жертва на злоупотреба от непознат, но не и в класическият случай – от познат.
По-голямата част от педофилите са мъже. Шири се вярването, че това са хомосексуални мъже, но това не е вярно. Има и жени, които злоупотребяват с деца. Обикновено, но не винаги това са необвързани хора.
Те имат интереси, които в началото поне могат да изглеждат много “детински”, несъответни за възрастта им. Имат обикновено професии, които им осигуряват достъп до деца; често са „много добри в разбирането с децата”.
За повечето от тези хора е важна илюзията за романс, затова те полагат усилия в прелъстяването и на детето, и на семейството. Много често се “нарочват” семейства, в които има някакъв проблем - така извършителят се явява “спасител”. Затова, дори ако детето каже, че има проблем, това не се взима сериозно, това не може да бъде прието.
За да не допусне родителят ужаса, че това може да се случва с детето му, той използва всякакви защити като отричане (не, няма как това да се случва) или рационализация – често насилникът предоставя наглед съвсем рационални причини за това да прекарва толкова много време насаме с детето.
-- Често срещана ли е тази реакция - родителите тотално да отхвърлят възможността, че детето им може да е жертва на сексуално насилие?
Да, и това е напълно разбираемо. Никой не иска да си помисли, че някой може да нарани толкова сериозно детето им, в продължение на дълго време и без те да знаят (което е класическият случай на злоупотреба). Родителите преживяват това като огромен провал. Но често тъкмо любовта им и грижата за детето са тези, които подпомагат отричането (“това не може да се случи на моето дете”, “дори не си го и помислям”).
За нас като възрастни, като общество, това е трудна тема, табу. Защото от една страна злоупотребата с деца ни показва, че не сме толкова морални възрастни. Че сред нас има насилници и те са ни съседи, колеги, роднини. От друга страна, всички ние сме били деца и някои от нас са били в една или друга степен обект на злоупотреба от страна на възрастен. Ние не искаме да се връщаме към тези преживявания на безпомощност. Затова често отказваме да говорим по темата, горещо отказваме да повярваме на пострадалите, дори и когато са деца.
Има случаи, в които дори не чуваме, физически не чуваме (не помним след това), че детето ни е съобщило за злоупотреба. И тъкмо този ужас позволява на злоупотребите да продължават с години. Травмата за родителите е ужасяваща, особено когато в последствие разберат и си дадат сметка, че е имало “сигнали”, но е било твърде страшно да допуснат до ума си, че детето им е жертва на злоупотреба.
Затова е важно да помним, че насилникът ще се опита по един или друг начин (в този случай, чрез прелъстяване и изграждане на роля на благодетел) да постави родителите в зависимост от себе си. Особено при семейства в риск, живеещи в бедност или друг тип маргинализация, е много тревожен сигнал създаването на ситуация, в която едва ли не оцеляването на семейството зависи от някой човек, който има особен интерес към детето.
Родителите трябва да следват интуицията си, онези мисли, които бързо биват отхвърлени като “глупост”, “лудост”. Да потърсят някого, с когото да поговорят – с детето си, на първо място, но и със специалист.
В България имаме 24-часова телефонна линия 080018676 или 029817686 (на Асоциация Анимус), на която могат да се обадят анонимно и да споделят притесненията си.
Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б - център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.
На първия родителски форум, посветен на детската онлайн безопасност – Форум: Родителска среща – „От нас зависи“ – организиран от Теленор в партньорство с Центъра за безопасен интернет, Асоциация Родители и Майко Мила! имахме възможностда си поговорим с него за борбата с киберпрестъпността.
За инициативата ви разказахме в текста „Що е то интернет и как да пуснем детето в него?“, но ако сте пропуснали да дойдете или да видите видеоматериала от нашата среща, сега ще имате възможност и да прочетете важни и интересни неща за безопасността на децата в световната мрежа в нашата рубрика ОТ НАС ЗАВИСИ.
Припомнете си и другите два текста от поредицата, в която споделяме какво научихме на родителския форум – Децата вече влизат в интернет на 7 години, а на 9 имат Facebook профил – с който навлязохме в темата за дигиталната среда и как децата могат да съществуват безопасно в нея, както и Първо поколение дигитални родители: На какво да научим децата? – в който говорихме какво е да си дигитален родител.

Комисар Явор Колев е началник на отдел „Компютърни престъпления“ към ГДБОП – МВР и работи срещу посегателствата срещу деца в интернет и организираната престъпност. Почетен офицер е на службата за борба с киберпрестъпленията на Франция, носител на множество почетни отличия и награди за противодействие на престъпления срещу деца, а през 2006 г. става полицай на годината. Днес споделяме с вас какво разказа той на родителския форум за киберпрестъпността.
Комисар Колев и колегите му от 10 години посещават училища в цяла България, за да споделят с тях какви са опасностите, които ги очакват в интернет и как лесно могат да станат жертва на престъпници. И смята, че е необходимо да се повиши културата на онлайн безопасност на родителите, за да може още в семейството да се възпитава безопасно поведение в киберпространството.
Все повече и все по-малки деца имат достъп до интернет чрез най-различни устройства и често сами или с помощта на родителите си се регистрират в платформи, където да играят или да си общуват с други деца. Необходимо е обаче да бъдем особено внимателни, съветва комисар Колев, защото в тези платформи са и хората, които имат друго отношение към децата, а именно педофили.
„Сексуалната злоупотреба с деца е едно много тежко престъпление, което нанася физически и психически щети на детския организъм.“
Именно със сексуалната експлоатация на деца са свързани най-честите престъпления, които комисар Явор Колев и екипът му разследват. Това са така нареченото сексуално изнудване и също разпространението на сексуални материали – детската порнография. Престъпниците придобиват много от материалите именно чрез запознанството с дете в интернет, и в последствие, изнудването да предоставя сексуално съдържание и да извършва сексуални действия пред камера. Тези материали педофилите обменят помежду си или ги разпространяват в интернет пространството. „За съжаление, в България вече има и така нареченото производство на детски сексуална материали, свързани с детска сексуална експлоатация. Докато преди няколко години педофилите в страната обикновено наблюдаваха и събираха такива материали от други източници, сега те са и производители, да ги наречем, на такива сексуални материали“, каза комисар Колев.
В интернет пространството родителите не са така обезпокоени за безопасността на децата, както в реалния живот. „Ние не се интересуваме къде, какво посещават децата ни. С кого се запознават. Какво правят в интернет. Много родители са спокойни, че децата им в интернет са на безопасно място, което за съжаление, ние от нашата практика, можем да кажем, че не е така.“
Най-важното е с децата да имаме приятелски отношения, така че те да споделят както това което се случва в училище с тях, така и информация за това какво днес се е случило с тях в интернет. „Какви места посещават, какви профили са си открили, кой се е свързал с тях в интернет, какво са си говорили. Защото ние, като по-възрастни, можем лесно да преценим докъде се е стигнало.“.
Комисар Колев предупреждава, че педофилите са едни от нас. „Това са хора като мен. Хора като вас. Обикновено са мъже. На възраст между 20 и 50 години, имат добро образование. Имат добър начин на живот. С какво се занимават? Обикновено тези хора се стремят да работят нещо, което е свързано с деца.“ Разбира се, не всички мъже, които се занимават с деца, са педофили, пояснява той, но голяма част от педофилите се опитват да са близо до децата ни.
Той даде пример с престъпник, който е бил заловен и след като е изтърпял присъдата си, случайно се е разбрало, че в момента държи детски парти-клуб. „Няма да казвам кой е този парти център. Ще кажа, че може да го намерите много лесно в интернет. Рекламно лице на този детски парти център е известен български певец.“
За съжаление, в България няма регистър на осъдените за педофилия, за да може да се ограничи достъпът им до деца. „Това е един пример, който показва доколко нашето законодателство е изостанало в тази насока. В други държави, когато един такъв човек се премести, той информира съответните полицейски органи, съответните институции и се знае къде е и с какво се занимава. Няма достъп до деца, няма право да доближава деца, няма право да се занимава с деца.“
Жертвите на сексуални престъпления обикновено са на възраст между 8 и 16 години, но възрастовата граница се снижава. Тъй като все по-малки деца имат достъп до интернет, те също стават жертви – няма профил на детето което може да стане жертва на педофил.
Нашите деца постоянно, независимо на каква възраст, създават профили с неверни данни за възрастта, за да може да се регистрират. Когато те популяризират свои снимки, трябва да бъдат внимателни кой ги вижда, какви са предпазните настройки на профила и какво е съдържанието, което предоставят.
Наскоро екипът за борба с киберпрестъпността е задържал педофил от Дупница, който е злоупотребил с няколко момичета през фалшив Facebook профил. „Преди имаше около 200 сайта за запознанства, където върлуваха много педофили. В момента във Facebook създават свои фалшиви профили на връстници на тези деца и се запознават с тях. Започват невинен разговор, извеждат ги в Skype или в някакъв друг видеокомуникатор и злоупотребяват с тях.“.
„Това, че детето ви е в jivotno.com или в някаква друга игра, не значи, че там няма педофили. Напротив. Те са там. Педофилите няма да ги намерите в порносайтовете“. Той даде пример с педофил от Пловдив, който са задържали преди няколко години. През своите четири профила този човек е имал 900 контакта, именно деца на възраст между 7 и 12 години. Стига се до изнудване и заплахи, за да накара децата да правят нови и нови материали.
„Ние следим всички peer-to-peer платформи по които могат да се разпространяват сексуални материали 24 часа, 7 дни в седмицата. И в момента нашите платформи за следене на трафика работят.“, сподели комисар Колев. Той и екипът му провеждат срещи както с децата, така и с родителите, за да са наясно с опасностите и да се повиши културата на онлайн безопасност у нас. От 2007 ГДБОП има и специализиран сайт за противодействие на киберпрестъпленията, в който може да откриете съвети за интернет безопасността, както и да подадете сигнал, в случай че имате опасения за злоупотреба.