В Майко Мила вярваме, че качественото здравеопазване не е привилегия, а право на всички граждани. Затова мислим, че всяка малка крачка към подобряване на здравната система в България и в помощ на болниците, лекарите, медицинските сестри и всички други здравни работници е ценна и необходима.
По тази причина инициираме кампания в подкрепа на интензивното отделение в СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“, по-известна още като Педиатрията.
Това отделение разполага с шест интензивни легла, които трябва да бъдат сменени със съвременни, отговарящи на изискванията и нуждите както на пациентите, така и на лекарите.
Повечето от нас не могат да си представят как точно трябва да изглежда едно такова легло, но е добре то да може поне да се повдига автоматично и да се регулира в седнало, полуседнало или друг тип положение, подходящо за пациента, без да се налага детето, което е в обективно тежко състояние, да бъде местено, подпирано или да извършва някакво действие.
Новите реанимационни легла са избрани от отделението и са с всички функции за движение, които трябва да имат по стандарт.
Иска ни се да купим още и четири перфузора. Това са вид инфузионни помпи, които са нагласени към нуждите на всеки пациент и директно вливат назначените му лекарства в точна доза и за определено време.
Към това ще добавим и един брой пациентен монитор с IBP модул и безжичен модул. Този монитор е с всички необходими функции за реанимационно наблюдение и ще бъде свързан с новия монитор майка (също дарен наскоро с очаквана доставка). Това ще позволи на екипа на интензивното отделение да има видимост върху показателите на децата, настанени в отделението, докато приемат нов пациент например. Наличието на такава система за мониториране е стандарт за оборудване в интензивно отделение.
Общата стойност на цялото оборудване е 30 868 лева с ДДС.
- 6 броя реанимационни легла с матраци на обща стойност 13 680 лева с ДДС
- 4 броя перфузори на обща стойност 10 560 лева с ДДС
- 1 брой пациентен монитор с IBP модул и безжичен модул на обща стойност 6628 лева с ДДС
Сметката, по която можете да превеждате дарения, ако имате желание да се включите в кампанията и я намирате за смислена, е следната:
IBAN BG54FINV91501217550235
Титуляр: фондация „Майко Мила“
Основание: За Педиатрията
И за да не си мислите, че днес сме се събудили и самосиндикално сме решили да събираме някакви пари, е добре да знаете следното:
- тази кампания е по идея на майка на дете, хоспитализирано в същото отделение неколкократно, и тя самата е регистрирала всички тези необходимости, обсъдила ги е с екипа на отделението и с управата на болницата в лицето на д-р Благомир Здравков, директор на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“, и е получила потвърждание, че отделението има нужда от тях;
- нашият екип също е провел разговор с директора и се уверихме, че това оборудване ще улесни както работата на лекарите, така и лечението на децата.
За да стане всичко по максимално лесен начин, в мига, в който съберем пари за някой от трите вида оборудване, ще правим поръчка през фондация „Майко Мила“ и ще го доставяме в болницата. На Педиатрията няма да бъдат превеждани никакви средства, тъй като това ще забави изключително много процеса по поръчка и закупуване на посоченото оборудване.
Леглата за интензивна грижа за деца в София, където идват случаи от цялата страна, са изключително малко. Възможностите се изчерпват с местата в интензивното отделение на Педиатрията, реанимацията в Пирогов и тази в Трета градска. Ясно е за всички, че тези отделения трябва да бъдат обезпечени по най-добрия възможен начин – и като персонал, и като оборудване.
С тази кампания се опитваме да набавим малко, но пък необходими неща. Ако се съберат повече пари, те отново ще бъдат разходени за оборудване на интензивното отделение в Педиатрията и ще отчетем всеки разход.
Благодарим ви за вашата щедрост, съпричастност и подкрепа. Надяваме се един ден, когато имаме национална детска болница – замислена, изградена и оборудвана по съвременните медицински стандарти, да не се налага да правим кампании, децата да получават най-адекватното лечение и грижа, а лекарите да работят в максимално комфортна и обезпечена среда. Дотогава е добре да сме заедно във всякакви каузи, които ще подпомогнат лечението на децата ни и всекидневните дейности на лекарите и целия медицински персонал.
Съвсем скоро ви споделихме историята на едно семейство, обикаляло с обезводненото си дете няколко болници и впоследствие чакало за прием в Инфекциозна болница, който така и не се състоял. Под публикацията ни във Фейсбук се включиха десетки родители с още такива истории, в това число и такива, които са били на същата опашка в същия момент.
Днес публикуваме историята на една майка, която пожела да остане анонимна. Тя е изпратена към страхотните хора от Проект #ЗАДОБРОТО, които междувременно са сигнализирали на новия директор на Педиатрията (където се случва всичко). Д-р Здравков се е ангажирал да проследи казуса и да направи всичко възможно това да не се повтаря повече.
От #ЗАДОБРОТО са изпратили и сигнал до Министерство на здравеопазването и до столичната РЗИ, както и до депутати, имащи отношение към детското здравеопазване, във връзка с условията в Инфекциозна болница и липсата на възможност за прием на деца в обективно влошено състояние.
Ето го поредния епизод от абсурда, наречен "българско детско здравеопазване". (Понякога абсурдът е комедиен, в случая обаче е трагедия.)
Преди години на една лекция за Lean водещият разказа за опита си в British Airways. След не знам
колко летателни часа всеки Airbus трябва да бъде разглобен до съставни болтчета, инспектиран
обстойно и сглобен наново.
Извършвали са наблюдения седмици наред и едно от нещата, които установявили, е, че главният механик губи много време в това да извървява дълги разстояния по пистата, за да си вземе необходим инструмент и да се върне отново при машината.
Веднага били назначени хора, които да вършат това вместо него. Тичайки. Защото важният е той. Заплатата му отговаря на квалификацията му и е ценен заради това, от което разбира.
Вследствие British Аirways съкращават времето за тази поддръжка с X часа. Умножени по XXXX самолета и по XXXXXXX полета в годината, стигат до съкращаване на разходите в десетки, стотици хиляди долари.
Открийте "механика" в следващата история:
Наложи се да заведа детето в Педиатрията по настояване на наблюдаващия го ендокринолог. Каза: „Ще ви хоспитализираме в понеделник.“ Ама нали САМО за изследвания? „Спокойно. Само за няколко часа. Протоколът е такъв“. Викам си, нямаме друго място с толкова много детски специалисти. Явно много ще са пълни тези изследвания. Така трябва.
Разцепвам секундата. Казано ми е да сме навреме – все пак сутрешни изследвания на гладно. Чакаме. Май да отвори Приемната.
Има задължителните вендинг машини с лакомства и детски топки. Обяснявам защо не трябва да се яде нищо и защо няма да купим топче сега.
Подканват ни. Попълвам всякакви съгласия. Давам Документи (1). Служителката звъни поне два пъти по телефон да потвърди някаква пътека. И протокол. Скараха му се да не говори.
Регистратура. Давам същите документи (2) и нови от Приемната. Казват ми да се кача на горния етаж и да чакам да ни приемат.
Отделение по диабет. Няма звънец. По едно време някой отвори вратата. „Носите ли документи (3)?“ Направо да влизаме. Никой не е чувал за калцуни. Апаратът за дезинфектант зад вратата е счупен. Има столчета за изчакване точно до столовете и масите за хранене на пациентите. Виждам закуската. Една филия и варено яйце.
Чакаме. Никой не ме пита нищо. Суматоха е. Чува се, че за някой няма легло. Извеждат дете с диария от близката стая. Детето се изпуска. Хигиенистката е отвратена. Кара се на този и онзи бързо да се махат от там, докато позачиства с парцал. Подвиква на родителя откъде да си извади чаршафи и да си ги смени, защото „всичко е омазал тоя вашият“ .
Успявам да спра случайно минаващ с болнични дрехи. Идея нямам на каква длъжност е. В 5 секунди трябва да формулирам за какво сме там. Казва: „Олееее, това е детето за еди какво си. Ама ние нямаме места! Дайте документите (4). Ще ви викнем. То не е яло, нали?“
Вратите на болничните стаи са отворени. Мърлящина. За една майка явно няма място вътре при детето ѝ. Стои на масата до филията с яйце.
Детска болница е. До нас има една играчка върху рафт. Отдавна частите ѝ са изчезнали. Има и шкаф с няколко книжки. Никога не е бърсана прахта там. Отиваме да ги разгледаме. Скъсани са. Казвам: „Нищо. Ще разберем за какво става въпрос“. Мисля си: „Има ли някаква малка поне радост за дечицата, на които се налага да стоят тук с дни?“.
„Ей сега след малко влизате вие, че нямаме хора.“ В този момент се появява и ендокринологът ни. Тя е професор. „Минахте ли? Къде са ви документите (5)?“. „Не, не са ни повикали. Дадох ги на…. “ Следва сърдит фасон. Не разбирам защо. Отминава ме.
Влизат голяма група специализанти. Не знам защо ги върнаха от коридора, по който бяха тръгнали. До края стояха на масичките и си говореха.
Продължавам да наблюдавам, че са заети. Влиза дете с 40 градуса температура. Чака до нас. Сцените със спешните случаи са пред очите ми. Не настоявам пред никой нищо. Ние не сме спешни. Други са наистина зле. Не сме и заразни. До момента поне не бяхме.
Викат ме с детето да даде урина „ей там“. Алеле… смрад! Става ми неудобно пред него защо го водя на такова място. Няма сапун. Раждала съм в Шейново, затова знам и хартия да не търся. Ок, нося си такива неща.
„След малко ще ви повикаме за кръв“.
Професорът се връща от друг етаж и директно на най-важния въпрос – „Вижте, госпожо! Цялата болница обикалям за вашите документи (6). Имате ли идея колко са важни тия неща! Тук не се влиза без направление номер…“
Тя ги е търсила! В цялата болница! Професорът търси документи в цялата болница!? Ама аз го имам направлението. Тя ми го издаде миналия четвъртък. Нали се опитах да обясня, че дадох документите на колегата още в 9:00. „На кого!?“. Бях видяла къде влиза човекът с болничните дрехи. „Ето там!“ Водя я. С документите (7) е подпрян един прозорец. Никаква шега не е.
Тук някъде си въобразявам, че ще излъжа Зелена зона, ако протакам есемесите с по 10-тина минути.
„Доведете детето за кръвта и внимавайте къде стъпвате, че пак стана…“
Влизаме. Вътре е и детето с диарията. Бащата е изправен и го държи на ръце. Поглежда ме сякаш да се извини, че е изцапано. Момченцето му е с полуотворени очи.
„Дайте една игла отнякъде! С какво да го бода това дете!“ Вади се „отнякъде“. За ръкавици поне от кумова срама изобщо не можем да говорим. „Искам сега да го хванете за ръцете и главата и да не мърда.“
Успокоила съм го. Той все още дори не мига от ужас. Вече мога да му дам закуската от чантата си. Нося го на ръце. Нося и документите (8). Бързо трябва да слезем до рентгена. Там приключваме за кратко.
Чакаме на някой си етаж да дойде администраторката и да попълни документи (9). Откриват я и идва. Професорът диктува близо час. Идва човек с цивилни дрехи, който ми дава серум. И този човек го търсиха преди малко. Питам това за какво е? Трябвало да изследвам кръвта и в частна лаборатория. Често се случват отклонения! Никаква шега не е и това.
Отписване от Регистратурата. Оставям огромна папка с документи (10). За мен не остава нито един лист дори. Тичаме до колата. Там е!
В следващите дни се легитимирам по телефона, за да получа резултатите от изследванията. Разбирам, че скоро ще трябва отново кръв. Защото неща като витамин D, TAT и MAT в болничната лаборатория не могат да тестват.
Изобщо нещо редно дали имаше в историята?
И къде е "механикът"? Лекарят за пациента, професорът за специализанта, майката за детето... всички търсят документи! А административните звена преброихте ли?
Правя уточнение, че публикацията е единствено израз на уплах и тъга. В нея изказвам наблюденията си
за утежнена администрация и ниска хигиенна поддръжка. От години държавните лечебници не са
предпочитани от немалко хора поради незадоволителните битови условия в тях.
Не поставям под въпрос експертизата на докторите. Твърдя, че те трябва да са освободени от грижи за документация и трябва да изпълняват това, в което са незаменими, а именно - грижата към
пациента и бъдещите лекари.
Нямаме доктори под наем и не можем без тях, а те изнемогват и трудно предлагат качество без условия, материална база, стимули, реформи, иновации. Светът се развива със светкавични темпове и ако мениджърите не се движат със същата скорост, операцията под тях първо изостава, а в кратки срокове - застива в точка.
Тази година всички си дадохме сметка, че истинските супергерои не носят наметала, а медицински униформи. В следващата лична история става дума за благодарност към всекидневното геройство на медиците от Бърза помощ.
Разказва ни я Боян Петков – баща на 2-годишно детенце, който, за съжаление, изпада в ужасяващата ситуация да види как детето му получава фебрилен гърч пред очите му.
Вече сме ви разказвали какво се случва, когато детето получи температурен гърч и какво е добре да направите вие.
Сега споделяме тази история, за да си напомним взаимно, че доброто е навсякъде около нас и трябва да имаме очи да го видим и сърце да благодарим на хората, които са си на местата и си вършат работата.
Ще ми се да напиша едно “Благодаря”, без да се обяснявам, но най-вероятно ще се прескочи и ще изчезне безследно. Винаги съм смятал, че добрият пример е важен и затова реших да добавя още няколко реда за да споделя това което преживях.
Казвам се Боян Петков, имам детенце на 2 години. На 10 декември нашето семейство изпадна в ситуация, която не пожелавам на никой родител.
След 9 месеца без да боледува от нищо, детенцето започна да вдига температура. Нямаше никакви други признаци, тичаше си като малко дяволче и ни късаше нервите, докато си стояхме всички локдаун вкъщи.
Започнахме да следим температурата – пак нищо притеснително – 37,6–38,2. Числа, които за възрастните са съвсем нормални и не будят никакви притеснения.
И тогава внезапно всичко се промени. Детето направи фебрилен гърч на температура 37,6, нослето му се напълни с някакви неща, започна да хърка, да плюе и повръща други гадости, спря да диша и изпадна в безсъзнание, всичко в рамките на 2–3 минути.
Ние, без да знаем какво става, успяхме да действаме доста адекватно. Сложихме го да легне настрани, придържах му отворена устата и действахме така, сякаш помагаме на нечие друго детенце – без стрес и паника, базирайки се на това, което бяхме чували, чели и знаехме.
Съответно, докато аз му оказвах първа помощ, майка му се обади на 112, обяснихме им всичко. Казаха ни, че линейката тръгва и след малко е при нас, нещо, което на мен както ми влезе в главата, така и ми излезе.
Нямах никаква надежда, че може да отреагират бързо. В момента на тях им се разказва играта предвид кошмара, който се случва в болниците.
В такива моменти времето тече изключително бавно. По протокола после видях, че са дошли на 10-ата минута. Честно, според мен бяха дошли буквално на втората.
Просто нямам думи.
ЕВАЛА на тия хора.
Какво се случва, какво правят, не знам.
При мен имаше притеснение, но не и стрес. При тях имаше много стрес, но не и притеснение. Реагираха супер адекватно. Детенцето вече беше стабилно. Обадиха се на Педиатрията и му направиха тест за коронавирус, за да може докато пристигнем, вече да има резултат и да е готово да го приемат.
Карах след линейката и номерът ми беше пред очите: СВ 6227 РХ – това е, което ми остана. Благодарих им няколко пъти, но и в главата на момчето отсреща, както влязло, така и излязло.
При всички случаи не очакваше благодарности. Може би очакваше вместо да помогна на детето си, да съм седял с хронометъра, да му се развикам, че е дошъл на 10-ата, а не на 9-ата минута, да го наплюя, да го набия…
Знаете, ние, българите, сме си така. Когато имаме лично нещастие, все другите са ни виновни, ще има да плюем наред, ще ги разнасяме по телевизиите, скандали, хейт, новини – това ни измива ръцете и ни прави по-добри. Когато обаче ни помогнат в тежка ситуация – нищо, всичко е точно, хе-хе че как, бе, те са ни длъжни.
ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ към тези хора.
Всеки екип на ден помага средно на по 10 човека. Не знам колко екипа има. Тези хора работят за без пари на такъв стрес, че ако не ти е призвание, ако нямаш огромно сърце и желание да помагаш, няма как да издържиш.
Аз ще подходя различно. Както казах, още не беше дошъл при мене стресът, следях внимателно какво се случва. Наблюдавах как тези непознати за мен хора бяха взели присърце моя случай, как в паузите фелдшерът сменяше цигарите, като че дъвчеше бонбонки тик-так.
Тук всеки път си спомням за друга история – от мой приятел, който работеше в магазин за алкохол срещу пожарната на “Раковски”: как в края на работния ден се прибират пожарните коли и момчетата целите в сажди си взимат всеки по 2 кутии цигари, за да изчистят дробовете.
Трябва да ги споменаваме тия хора по-често, това са хората за пример – ДОБРИЯ пример, който трябва да се възпитава в нашите деца. Аз лично съм им изключително благодарен.
И пак да кажа: ДЪЛБОКО УВАЖЕНИЕ И РЕСПЕКТ.
