„Писма за 8 март“ е специален проект на Майко Мила и на dm България, в който ви провокираме да напишете писмо до по-младото си аз или до своето дете. А ние ще наградим най-добрите. Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 6 март включително. Победителите ще обявим на 8 март. Наградите от dm България са страхотни – четири сета с козметика и вкусни изненади. Предвидили сме и поощрителни награди – книги от Майко Мила.
30-годишната Петя Адамова си говори с 18-годишната Петя. Чудото на интернет!
Мила Петя на 18 години,
Пише ти почти 30-годишното ти Аз! Искам да те посъветвам, освен ученето, да наблягаш повече и на живота и забавленията. Ходи по-често на екскурзии, дискотеки, механи, излизай, стой до още по-късно с приятелки и приятели.
Цени всеки момент от студентските години, които ще излетят като миг, колкото и да не ти се вярва. Бъди благодарна за възможността да преживееш това, което много други не са – четири прекрасни, безгрижни години с много спомени и най-различни емоции и хора.
Не че после животът няма да е шарен и хубав. Пак ще бъде, но по друг начин.
С цвят на бебешко ако, с плач посреднощ и не само. С тревоги по болниците с детето, в спешните отделения... Пак ще е цветен, пак ще е различен и интересен, всеки ден и нощ, но не така. Не както сега.
Не исках да ти казвам, но колкото и да не ти се вярва, след 10 години ще си лягаш в часовете, в които сега мезиш с чаша вино/ ракия/ уиски/ водка в ръка и пресата за коса в другата, готвейки се за нови среднощни емоции.
Различен, но прекрасен. Прави повече снимки, за да си спомняш студентските купони и дивотии с усмивка, когато пораснеш. Но не показвай снимките на децата си, защото все пак такива неща не дават хубав пример, нали така, купонджийке такава?!
Живей, дивей!
Ще се видим след 10 години или всъщност след един миг.
Текстът на Яна Палагачева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
На къмпинг Градина отдавна живеят в крехко разбирателство два коренно различни свята - този на подивелите, жадни подрастващи в шумните барове и този на тихите, уютни семейни каравани. Аз от едно известно време съм част от втория свят, макар и по една или друга причина да съм избирала да карам последните си лета по други точки на родното Черноморие.
Градина остана един прекрасен спомен от студентските ми години и вярвах твърдо, че тази врата е затворена като училищен двор след една определена възраст. Но ето че нещо отдавна забравено се събуди един летен ден и с мъжа ми решихме да прекараме парти уикенд на Градина.
Първата вечер прекарахме в компанията на познати от уютните каравани на плажа, слушайки спокойна музика и пиейки домашно направени коктейли. Успяхме да си легнем малко след полунощ - идилия за хора над 30-годишна възраст!
Втората вечер обаче решихме, че ще обикаляме баровете, ще пием и танцуваме, изобщо ще дивеем. Започнахме да изучаваме нощния живот на къмпинга с известна доза предпазливост. Преди десетина години, когато аз прекарвах летата си на Градина, баровете бяха два и пускаха сходна музика. Сега обаче властваше една объркваща еклектика от взаимноизключващи се субкултури и музикални стилове.
Подминаваме бързо леко футуристичен бар, от който дъни техно, както и ресторант с жива музика, в който ентусиазирано пеят новия хит на Галена.
Запътваме се категорично към другия край на плажа и ето ти спокойно на вид барче, в което звучат… Румънеца и Енчев?!
Влизаме и леко озадачени осъзнаваме, че средната възраст на посетители и персонал едва ли надминава 23. Докато се опитвам да пресметна дали тези хора изобщо са били, когато тези песни са били хитове, започва парче на вече несъществуващата група Каффе и решаваме да останем.
Throwback партито продължава с пълна сила и ние все повече се отпускаме, връщаме се към миналото, припяваме и се смеем на забравени вече истории. Изведнъж обаче настоящето решава да се завърне с пълна сила. Телефонът звъни и майка ми притеснено ме информира, че едното дете е с разстройство, а другото със запушен нос. Покоят отпреди минута се изпарява и започвам бързо да давам насоки: „Пробиотикът е в шкафчето. Едно пакетче, да... А капките трябва да са на масичката в спалнята“.
Затварям и анализирам ситуацията. Децата пак са болни, аз утре се прибирам и пак съм майка на пълен работен ден. Но сега не мога да направя повече, а бабите знаят какво да правят (да живеят бабите!)
И така решаваме, че ще сме млади и безгрижни още малко и ще минем през още един бар за по питие.
Още с влизането в следващия бар осъзнавам, че тук средната възраст е поне с 5 години по-надолу, а присъстващите са с доста напитки преднина. Музиката е силна, барът се пука по шевовете, а на опашка чакат още поне толкова хора. Неписано правило е, че ако влезеш в препълнен бар и нямаш нито един познат, не ти е там мястото. Ние обаче познавахме диджея и решихме, че това ни дава достатъчно основание да останем.
Използвам познанството с диджея, за да се сдобия с джин, но ми е почти невъзможно да го пия, защото ме бутат хора от абсолютно всички страни. Я подпийнали танцуващи, я сервитьорки с препълнени табли.
В този момент симпатична девойка, сбутана до мен, решава да ме заговори, докато мъжът ми прави донякъде успешен опит да си поръча второ питие на бара. От дума на дума, мацката ни кани да се присъединим към нейната компания и ние приемаме с готовност тази протегната ръка.
Компанията се състои от 20-годишни студенти от София, с които аз веднага опитвам да завържа разговор. Диджеят е вече друг, но също от старата школа и решавам да демонстрирам своите завидни знания. „Този диджей го знам. Мисля, че още навремето пускаше в Double Vision и Amor“, казвам с гордост. „Какво са Double Vision и Amor?“, любезно питат те.
Добре, де, няма да се получи така. Я просто да пийна още един джин, да потанцуваме и да си ходим. Неусетно обаче партито е във вихъра си, танцуваме върху външния бар с 20-годишните и аз с ентусиазъм споделям възрастта си на всички „Аз съм на 33 и имам две деца“, крещя на една непозната девойка, която се кърши до мен.
Партито продължава с пълна сила до ранните часове на нощта така, както трябва да бъде в този първия свят на къмпинг Градина, към който аз вече не принадлежа. На другия ден ни е твърде лошо да осмислим ситуацията и просто си казваме с махмурлийска усмивка, че май още ни бива. Сигурни сме обаче, че по същото време някъде в другата част на къмпинга някой се буди и сънено пита: „Абе, какви бяха тези стари хора с нас снощи!“.
Гергана Ганчева ни изпрати своите размисли за едно детско коледно парти, което ще се проведе в чалга клуб - и пита само за нея ли това е абсурдно и недопустимо!
Първокласниците от едно пловдивско училище ще проведат коледното си тържество в известен фолк клуб. Събитието е организирано за три паралелки със знанието на учители и директорката. Партито ще бъде в последната седмица преди ваканцията от 16:00 до 18:00 ч. в този иначе нощен бар.
Само на мен ли ми се струва нередно? Или просто вече всичко е толкова деградирало, че и малкото останали със здрав разум хора или не искат да говорят, или просто никой не ги чува? Ако в първи клас заведеш детето ти да празнува Коледа в чалга клуб, в VI или VII клас какво следва – Playboy бар?
Да, има родители, които не са съгласни с това, но ще пуснат децата си защото „ами щом всички ще ходят..!” Докога с това примирение и водене по ума на другите?
Рождество Христово, заедно с Великден, е най-светлият християнски празник. В по-добре организираните държави, които иначе даваме за пример, този празник е повод децата да бъдат въвлечени в събития, които имат за цел да те научат да споделяш – да дадеш на този, който няма, да зарадваш онзи, който е тъжен или самотен, да нахраниш гладния и т. н.
Има толкова чудесни инициативи за деца - работилници за правене на коледни сладки, картички, играчки, сурвакници, както и училищни базари, приходите от които могат да отидат за добра и смислена кауза. Нали искаме да научим децата си да мислят за другите, да дават, да споделят? Ако все пак това не е по вкуса на родителите, свършиха ли се детските центрове, та вече се налага да празнуват децата в бар?
Какво би запомнило детето от посещението си във фолк клуб – колко е яко да си с прическа, нова рокля/костюм и как е супер да дивееш на изключително силна музика под съпровода на Павел и Венци, Папи Ханс или други подобни? Предполагам, никой не очаква да пуснат на децата „Над смълчаните полета” или „Тиха нощ”.
Ако собственикът на заведението е решил да си осигури клиенти в делничен ден и час, в който иначе няма посещаемост, трябва ли това да са деца на 7-8 г.? Защо искаме да превърнем един празник в евтино и пошло събитие?
Да, вероятно моите писания по темата ще са поредният самотен възглас, задушен от безразличие или досадата („Е, какво пък толкова? Нека да се повеселят децата!”). Но пък кой знае, може да имам и други съмишленици?
Ние и само ние родителите сме отговорни какви ще израснат децата ни, какви ще са ценностите им утре, в какво ще вярват. Детската градина, училището и университетът обогатяват културата и доразвиват ценностната система на детето. Но ако въпросните институции се провалят във възпитателната си роля, то пак от нас зависи да поправим тази грешка.
Още:
Стига патки и зайци, изгубени в гората – дайте на децата истински рок!
AC/DC, Нирвана, Лана или нещо друго – контролирате ли какво слушат децата ви?
Хелоуин наближава и колкото и странно да звучи, и бременните искат понякога да се маскират и да идат да ударят един двоен портокалов сок на някое разюздано парти, надявайки се да не заспят зад пердето на любезните домакини още в девет без петнайсет.
Ако в момента ви хващаме в средата на този стратегически размисъл, а именно – като какво да се маскирате, бидейки бременна, ето ви 5 идеи, които, несъмнено, много ще ви улеснят.
Като начало, важно е да уточним КОЛКО бременна сте.
тоест – не се различавате от небременните жени, първото, което моментално трябва да ви хрумне, е да се маскирате... като МНОГО бременна.
Сложете си огромен, изкуствен корем на бременна в 9-ия месец, вържете около него една грейка с топла вода, и с апломб нахлуйте на партито, където никой не очаква вчера да ви е видял тънка като фиданка, а днес – като невъздържана боа, глътнала набързо една-две антилопи гну.
За по-добър ефект още с влизането кажете на висок глас МНОГО СЪМ ГЛАДНА!!! и си заврете главата в купата с чипс и фъстъци – заровете се хубаво и изсмучете колкото се може повече наведнъж, след което се хванете драматично за шкембето и кажете – МАЙ ЗАПОЧВАМ ДА РАЖДАМ!
Не забравяйте да отворите грейката с топла вода – оставете я да се лисне хубаво на земята, докато в хола се образува един своеобразен малък водоем, и, за един по-ефектен резултат, легнете в локвата, дишайки тежко (както сте виждали по филмите), и започнете да крещите, че искате упойка ВЕДНАГА!!
Излишно е да казваме, че ще сте звездата на вечерта, ако щé след вас да влезе Кинг Конг, който гълта саби, или едноок пират с все кораба си (него поне ще го улесните с водоема в средата на стаята). Единствената реална опасност от засенчване идва от някоя бременна, която НАИСТИНА тръгне да ражда в средата на хола, но статистически погледнато, вероятността за това клони към безкрайната нула.
винаги можете да си наденете обръч около кръста (или това, което е било кръстът ви деветнайсет килограма по-рано), да се въоръжите с прахов пожарогасител и да вървите из помещението, маскирани като Сатурн и неговия най-голям спътник Титан.
За да е всичко по-достоверно, си монтирайте малък вентилатор на главата и не забравяйте да пръскате прах с пожарогасителя в лицето на всеки срещнат, както и да го замеряте с парчета лед. Ако някоя жертва си позволи да ви конфронтира и да ви направи проблем заради девиантното ви поведение, отвърнете компетентно, че Титан е изграден от лед и прах, а скоростта на вятъра на Сатурн е около 1800 километра в час, след което изгледайте невежата презрително и отплавайте към друга галактика.
Друга невероятна възможност, която бременността ви дава, е
Помолете партньора ви да нарисува криво-ляво половината карта на света върху корема (не се втелясвайте с подробности от рода на правилно ли е нарисувано Японско море и ГОСПОДИ, ТУК ЛИ БЕШЕ ГИБРАЛТАРСКИЯТ ПРОТОК!) – важното е да има... там... нахвърляни две-три морета, няколко океана, и малко земя.
Наръсете и няколко камили в Сахара, която би трябвало да ви се пада около пъпа.
Вземете си учителска показалка, разхождайте се строго през тълпата и си избирайте нещастници, които да изправяте пред глобуса на изпит по география. Задавайте им въпроси от рода на „Къде има най-богати залежи на медна руда – в Андите или в Рило-Родопския масив? Посочете!“, както и „Намерете на картата столицата на Уганда!“.
Това ще хвърля в истерия и дълбок срам всеки нормален човек, изтъпанчен да плещи глупости пред публика, а на вас ще ви носи невероятно удоволствие, защото, първо, никой, разбира се, няма да знае коя е столицата на Уганда, и второ – чуждото нещастие, както знаем, най-много радва душата.
В случай че сте по-консервативно настроена към празника и идеята да облечете бяла тениска, обляна в кръв и с подаваща се от корема ви глава на гущер, не ви допада,
но същевременно екзотично, а именно... ходещ полог. За целта ще ви трябва малко по-богат реквизит и отново в употреба ще влезе обръчът. Наденете го и налепете по него солидно количество слама, трева и стръкове житни класове.
Още не сме свършили, скрол надолу
Вземете няколко яйца и ги заровете добре в сламата, и с предварително подготвената кокошка, напазарувана от някой кашон от Женския пазар, влезте на партито като една истинска богиня на плодородието. Пуснете кокошката още на прага и я оставете да се завре под парното или да влезе в тоалетната, след което започнете да я примамвате да се върне в полога и веднага да започва да мъти.
Включете и другите гости в процеса и ги помолете да ви помогнат с улавянето на кокошката, тъй като сте бременна и не можете да се навеждате. Нека те да лазят по земята и да я преследват, а най-упоритите и успешните със залавянето на пернатото може да дарите с домашно яйце от стресирана кокошка, както и със самата стресирана кокошка, колкото и да ви се иска да си я задържите.
Бъдете щедра – богините, особено тези на плодородието, не са скръндзи, така че – раздайте урожая и си тръгнете с пълно сърце и празен полог.
и така или иначе никой не ви разпознава, дори и собствената ви майка, то тогава няма нужда да се мъчите да се маскирате – просто се увийте в нещо голямо, например перде или мушама, сложете си табелка с красив надпис НАЙ-НОВИЯТ ПРОЕКТ НА КРИСТО ЯВАШЕВ и се проснете неподвижно на някой диван.
Не забравяйте да сложите шапка някъде пред себе си – хората ще пуснат монета или от куртоазия, или от съжаление, но каквато и да е подбудата им – вземете парите. Гледането на деца е много, много скъп проект и оттук нататък няма място за свян.
И помнете – която и от петте идеи да си харесате, най-важното е да се забавлявате, най-добре – на гърба на другите. Все пак и вие душа носите, а в това състояние даже носите две души, а може би дори и три (за повече не ни стига въображението).
Сигурно сте ходили на детски рожден ден, с подарък под ръка и дете в другата. Около нас има много деца, затова често ни се случва да ходим на такива събития. А забелязали ли сте едно нещо, което коренно отличава детските рождени дни?
Случвало ни се е и с отварянето на вратата рожденикът вместо поздрав, да пита „а ти какво ми носиш?“, което, ако не е била симпатичната му майка, с която се познаваме от две столетия, щеше да е достатъчна причина да му кажеш, че Дядо Коледа не съществува и да си тръгнеш с подаръка в ръка.
Това е разликата - дали детето ще отвори подаръка по време на партито или след това.
Кой решава дали подаръкът да се отвори при поднасянето или после на спокойствие?
Обикновено това в България е майката, защото обикновено тя е домакинята, която организира детските събития, посреща гостите и определя цялата организация (или липса на такава) на детското парти. Може да ви звучи даже малко казармено, но е така – дори един скромен семеен обяд по повод рождения ден на малкото дете си е като микро-ивент-мениджмънт.
Повечето родители изобщо не обръщат внимание и не са мислили специално за този момент от рождения ден на хлапето и обикновено причината е чисто удобство – просто оставят детето да разкъса нетърпеливо опаковката, да извади подаръка и да хукне да го пробва и показва, а мама или татко примирено събират трилионите късчета хартийка, панделка и стиропор от четиристотинпетдесеиосмата кутийка, която милинкото им е отворило за последния час в коридора.
За тези майки и за другите, които сега караме да се замислят, искаме да споделим три основни причини детето да изчака гостите да си тръгнат и тогава да отвори подаръците:
Децата, които са му на гости, може да се почувстват кофти от това. Дали е въпрос на завист или искрена тъга, поне на едно дете ще му стане тъжно при вида на чужд отворен подарък. На парти за рожден ден се очаква всички да се забавляват и да са радостни, а не тъжни, нали?
Има и други възможни причини рожденикът да не отваря подаръците пред останалите деца: може родителите на някое дете да не са имали възможност да купят толкова голям/скъп/хубав/забавен/искан и прочие подарък, може изобщо поради някаква причина да не са купили подарък, може да са подарили нещо, което родителите искат, а рожденикът - не, или нещо, което детето вече има, или пък точно играчката, която друго дете на рождения ден иска...
Можем да изреждаме до безкрай възможни причини другите деца да се натъжат, ако рожденикът отваря пред тях подаръците си, но се надяваме, че схванахте идеята. Оставете това за след като гостите си тръгнат и така няма да има ревност, завист, разплакани деца и ненужна олелия.
Всъщност детето гледа и чака подаръка, а не госта си. Детският рожден ден трябва да е събитие за събиране на приятелите на детето, за прекарване на хубави моменти заедно, а не количествена сметка на събрани вещи. Когато целта ви е детето да трупа спомени с приятелчетата и гостите си, а не да трупа нещата, които са му донесли, учите детето на приоритети. Така ще го научите да не измерва приятелството по размера на пакета, което другото дете или родителите му са донесли. Да не говорим, че започне ли късането на опаковката, няма сила, която да задържи вниманието на малчуганите в детското парти или играта.
Това поставя определени очаквания към децата и родителите им. Важно е да научим децата си да ценят всеки подарък и всяко хубаво нещо, дори и малко. Когато едно дете е заобиколено от много и различни по големина, опаковка и форма подаръци, колкото и да е възпитано е много трудно за него да уважи и да се отблагодари еднакво да всички, без да обиди някого за (големината/цвета/формата/броя на) подареното.
Няма как детето да прикрие искрената си радост от мечтан подарък и да не си проличи, когато е просто любезно и възпитано. Тази реакция може да обиди другото дете или родителите му и следващият път да намерят извинение да не дойдат, или пък да се опитат да надскочат себе си с нов, по-скъп, по-голям, по-хубав (и по-безмислен и ненужен) подарък като компенсация.
Ако детето си отвори подаръците, когато гостите вече са си тръгнали, дори някой подарък никак да не му хареса, няма риск друго дете или родителите му да видят разочарованието на рожденика, а това определено помага да не се разваля приятелството между малки и големи.
Споделихме с вас аргументите ПРОТИВ отварянето на подаръците пред гостите, но наистина искаме да чуем вашите аргументи ЗА. Пишете смело и не се притеснявайте – кажете дали е въпрос на семейна традиция, разкажете за хубави и лоши преживявания, когато вашето дете е получавало подаръци или вие сте се оказвали в някоя от горните ситуации. Изобщо, пишете, не ни жалете!
За първи път от много Нови години насам останах вкъщи (последният такъв случай е бил през миналия век). Лежах простряна на дивана, наметната в суитшърт, омазан с банан, и гледах недоумяващо как някакви хора подскачат на площада на минус 15 градуса, облечени в официални дрехи. Ужас! Луди! Къде-къде по-хубаво е да се омотаеш в някакъв парцал, да се излегнеш като коматозен тюлен на дивана и да чакаш Дунавското, ровейки с две ръце в купа с фъстъци!
За да убия времето до хорото, отворих Фейсбук и – Господи, какви неща прочетох вътре! Хората публикуваха тържествени новогодишни декларации, списъци с постижения (един отслабнал, друг си купил апартамент, трети отгледал авокадо на южния балкон), оценяваха постигнатото, благодаряха на изминаващата година и залагаха цели за следващата – ако съдех по постиженията от тази, беше редно да са свързани със строежа на мост или смяна на пола.
Много се фрустрирах и тъжно се зарових още по-дълбоко в люспите от фъстъци.
Не бях сигурна точно коя година изпращам – две и петнайста? Четиринайста? Четирихиляди и тристната? Преди или след новата ера? Не че ми е много важно да я знам, нали, защото така или иначе нищо не помня от нея. Имах смътни спомени, че предната година ДОСТА дълго време бях бременна, след това някак си родих едно прекрасно и мило дете, и изведнъж настъпи своеобразна полярна нощ с продължителност от около 11 месеца.
Очевидно от време на време съм била в съзнание – по свидетелски показания съм хранила бебето, давала съм му вода и някои адски важни вещества като пащърнак, тиква и ЗАЕШКО С КОПЪР! Все пак, пораснаха му зъби (на бебето, не на заешкото), а и проходи – ако не му бях давала пащърнак, едва ли щеше да проходи, нали?
Още не сме свършили, скрол надолу
В 1 (ЕДИН) от тези пъти, в които съм била в съзнание, успях да отида на бар. Искам да ви кажа, че преживяването много ми хареса. В бара имаше хора, които не ревяха и не се насираха, всички говореха за неща, различни от кърмене, броколи и подсичане, смееха се и си миеха ръцете сами.
Помня още, че лятото няколко пъти бяхме на море. В смисъл, че помня, че пътувахме натам и после пътувахме насам, а между двете пътувания помня само, че стоях на брега, плачех и виех като чакал срещу шамандурата на Градина, защото бебето предпочиташе да се тъпче с шепи пясък и смрадливи водорасли, вместо с грижливо намачкан био морков.
В общи линии, явно съм имала една прекрасна година, нищо че помнех само пет дни от нея. Останалите бяха обвити в безпаметната тъмнина на полярната нощ, благодарение на която човечеството е оцеляло до днес. Вече съм убедена, че тоя свят го има, само защото след раждане жените получават амнезия и забравят абсолютно всичко от първите 2-3 години – иначе нямам логично обяснение как толкова много от тях се навиват да раждат второ, ЧЕ И ТРЕТО!
В крак с тенденциите се опитах да си пожелая нещо за следващата година (която и да беше тя). Като начало – всички да са здрави и да нямат сополи и висока температура. След това си пожелах 1 година след раждането, ако е удобно, да имам по един непрекъснат 8-часов сън – разбира се, само от време на време и не всяка нощ! Примерно – всеки четвъртък и събота. И накрая си пожелах и асансьор на метростанция Сердика, давайки си сметка, че от трите това е най-утопичното желание.
Учтиво отклоних и няколко last-minute покани за новогодишни партита. Представих си как влизам в някой бар, трескаво се оглеждам за неизмити шишета, ИЗМИВАМ ГИ, преяждам с кашу и коктейлни моркови, нарязани на пръчици, и накрая заспивам като камила зад някоя плюшена завеса. Мерси! Никой няма нужда от тая гледка. Пък и в края на краищата, да изкараш Нова година с бебе се случва общо взето един път в живота (освен ако не родиш още петнайсет пъти). Ще се изтрае! Легнах си след Дунавското, а най-хубавият подарък беше, че детето не се събуди от фойерверките и гърмежите. Понякога човек и на малко се радва!
Майтапът настрана: Много е вероятно наистина да не помните нищо от годината, в която сте родили. Може би от нея ще помните точно толкова, колкото и от годината, в която самите вие сте се родили. С повече късмет ще имате хубави спомени от раждането и горе-долу – това ще е. Има изследвания, които доказват, че по време на бременност мозъкът на жената се свива с 5% и остава в този вид дълго време след раждането (представете си ако и преди това не е бил много, колко ѝ остава...). Ако продължавате да прибирате кафеварката в хладилника, да наричате шунката „кашкавал“ и да се опитвате да смените телевизионните канали с телефона или ключовете – това може би е обяснението. Не се шашкайте, все някога (но никой не казва кога!) ще мине, а дотогава може да се извинявате с научните данни.
Детски рожден ден – изпитание, през което всеки родител трябва да мине минимум 5 пъти годишно като гост, а междувременно, сам, клет и измъчен, да организира поне едно, знаейки колко хора – приятели и непознати – ще хвърли в депресия.
Ходенето по мъките, свързани с организацията и оцеляването в рамките на един детски рожден ден, започва съвсем приемливо. С бебешки рождени дни. Малки, сладки дечица обикалят или лазят. Родителите ядат сладки, говорят си и, общо взето, всичко е наред. До третата година... От милото, нежно бебе не е останало нищо. Насреща си имате един неконтролируем звяр, който, щом се развесели, иска да крещи, да пее една и съща песен до припадък, да се хвърля, да скача и да троши. Затова и детските парти центрове, в които се провеждат повечето рождени дни, често напомнят арени за кеч, където сред балони и пластмасови топки 10 - 20 пищящи наследници могат да безчинстват до пълно щастие.
Пристигаме в клуба. Аниматорката (девойка, жертвала нервите си и десет години от живота си, за да припечели някой лев, облечена в абсурден костюм) посреща все още спокойните и леко срамежливи дечица, които кротко се събуват и оглеждат с интерес.
Изведнъж гръмва музика, кротките деца се преобразяват и чуваш всеобщ спонтанен рев: "УААААААУУУУУАААА", от който ти притреперва под лъжичката. Милата до този момент аниматорка се провиква на микрофон, който е на такива децибели, че да може да надвика музиката, ревовете на децата и стоновете на агония от страна на родителите "ИМАМЕ ЛИ РОЖДЕНИИИК???" Следва мощен залп от писъци, който не стихва в следващите два часа.
Докато зверовете скачат и танцуват с крясъци на Бионсе явно подкокоросвани от девойчето с костюм на Спайдърмен от Илиянци, нещастната аз решавам да проведа любезен разговор с някоя от другите майки. Оглеждам се и виждам в ъгъла друга като мен.
Започваме плах разговор с "Вие на кого сте майка?" Полека-лека се отпускаме, към нас се присъединяват още няколко майки и всички се насилваме да разменим реплики, докато шумотевицата ни притиска.
От време на време, дъщеря ми дотичва с разчорлена коса, мръсни чорапи и три огромни петна върху роклята, за да ми изкрещи с всичка сила, че ИСКА ДА ПОКАНИ ИВАН, КОЙТО МНОГО Ѝ ХАРЕСВА ЗАЕДНО С ОНАЗИ КРИСТИНА, КОЯТО Е СУПЕР, НО БЕЗ АНИ, ЗАЩОТО АНИ Я Е ОСКУБАЛА И Е ГАДНА. Майката на Ани, чувствайки, че трябва да направи нещо, отива и вяло се провиква "Ани, ти защо си оскубала детето?" Аз започвам да ѝ обяснявам, че това са нормални неща. Всички сме в стрес.
Най-сетне, стигаме до тортата. Детето ми, което иначе е най-прекрасното, има навика, като види торта, без значение на кого, да изблъсква с лакът всички и да духне свещите преди рожденика, което възпламенява хор от ревове – на справедливо ощетения рожденик и на всички останали, които е успяла да изпревари. Затова я дръпвам и ѝ казвам ледено, че САМО ДА Е ПОСМЯЛА ДА ДУХНЕ И ЕДНА СВЕЩ, ЩЕ Ѝ ПРЕРЕЖА ГЪРЛОТО. После я пускам и започвам да дебна.
Всички са настръхнали и се блъскат като за последно. Тъкмо се приготвям да се хвърля върху дъщеря ми, ако се наложи, друго дете я изпреварва, духва свещите и за две минути всички се разревават. Рожденикът сяда на пода, майка му го успокоява, а майката на провинилия се започва да се щура, да дърпа сина си за блузата и да вика "Как можа да духнеш свещите??? Това не е твоят рожден ден!!!" Провинилият се се заинатява "Искам и аз рожден ден!!!" "Твоят е на 11-и май" му отговаря отчаяната майка, която се чуди да се извини ли, да набие детето си ли, или да се обеси под съпровода на Лейди Гага, която гърми с все сила.
След 10 минути щуране, възстановяваме крехкия мир, рожденикът избърсва нос и духва свещите. Дъщеря ми е в амок от безсилие, защото я държа здраво. Разбира се, в цялата лудница, винаги има едно-две деца, които през цялото време изглеждат безупречно чисти и сресани въпреки вандалската проява, стоят, където трябва, и чакат търпеливо.
Помня как преди да родя, бях убедена, че всяко дете, което не може да се контролира и се държи крайно невъзпитано, е плод на изключително деградирало семейство, в което бащата бие майката, всички пият до зори, а детето яде само хляб и чубрица. Сега, държейки за яката собственото си, неконтролируемо, любимо чудовище, не съм толкова убедена и съм все по-склонна да разширя мирогледа си.
Накрая трябва да си ходим.
Обуваме обувките и се прибираме. На вратата баща ѝ ме посреща с "Как беше?" Само махвам с ръка.
С времето нещата се подобряват. Когато посетиш няколко такива мероприятия и възпиташ детето си ПОНЕ да не духа свещите на другите и да не се бие, просто го оставяш в уречения час и си плюеш на петите. Рядко можете да видите по-щастливо лице от това на родител, който е оставил детето си на рожден ден и с лека, танцувална стъпка се изнася към някое кафене, където спокойно да поседи за малко на тишина.
Сериозно сега. Децата от 2 до 9 имат безкрайно много енергия и са щастливи, когато беснеят. Ако не можете да си позволите парти център, пробвайте места като парк, Коколандия или двор на къща. Там те ще могат да празнуват без това да има пагубен ефект върху вас. Можете да опитате и други нестандартни решения като наемане на зимна пързалка, боулинг или посещение на няколкочасов готварски курс за деца, след който се изяжда всичко. Последното е препоръчително за деца над 8-9 години, но се оказва истинско забавление, изпробвала съм го и го препоръчвам.
Не се престаравайте с храната и напитките. Децата се събират, за да се забавляват, и им е практически все едно какво има за ядене.
Не робувайте на представите си как трябва да премине един детски рожден ден. Просто ви трябват квадратни метри за бесуване и три банички за парлама. Е, и торта.
