Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.
Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.
Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.
Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.
Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.
Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка.
Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк.
По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).
Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.
Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама.
Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка.
Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.
И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).
Последвалите събития се случиха за части от секундата.
Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две.
Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…
Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”
Това беше моментът.
Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.
В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.
Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.
Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.
Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.
ВИНА.
Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.
От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.
Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.
P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!
Скъпи сънародници, уважаеми граждани и жители на столицата!!!
Дори и тези, които си отидохте за Великден до майкини и после едва се върнахте!
До нас достигна вълнуващата новина, че кметът на София, госпожа Йорданка Фандъкова, е разпоредила в неделя да бъде отворен един от парковете, в който да се проведе авангарден социален експеримент, а именно - дали е възможно софиянци да разхождат своите малки деца, като спазват правилата за еднопосочност на движение, дистанция един от друг, определен маршрут и определена скорост на придвижване.
Кой точно ще бъде този парк и къде се намира той, остава тайна, очевидно за да няма струпване на тълпи, опъване на палатки и палене на скара с кюфтета от полунощ.
Този експеримент ще предопредели дали и кога ще бъдат отворени останалите паркове в града, а може би впоследствие - и в страната.
Неделята ще бъде тест за всички нас дали можем организирано, концентрирано, възпитано, хигиенично и осъзнато да преминем с децата си и техните тротинетки, колела и федербали от точка А до точка Б без да нарушаваме разпоредбите на Наказателния кодекс, Указа за борба с дребното хулиганство, разпоредбите на Министерството на здравеопазването, Националния оперативен щаб и на самия министър-председател, ipsissimus.
С други думи, утре група случайни граждани ще решат съдбините на целокупния наш народ и достъпа до природа на децата ни за следващия месец и половина.
Но ние, в Майко Мила, не сме съгласни с това! Не сме съгласни да оставяме съдбата си на случайността! Ние искаме да се представим максимално добре и да докажем на НОЩ, че България неслучайно се е развивала и борила 13 века, преминавайки през какви ли не проблеми, тегоби, войни и препяствия, за да дойде датата 26 април 2020-та година, когато най-накрая можем да докажем на всички, че сме достигнали максимума от капацитета си и сме годни да влезем в един парк с детето си, да ходим по права линия и да излезем от другия му край, без никой да се напикае, да пада по земята, да си бърка в носа и да рови с пръчка в земята.
Затова използваме нашата платформа в искрен и топъл призив към всички вас, родители.
Призоваваме ви утре, неделя, 26 април, в социалния експеримент да вземе участие само и единствено цветът на нацията. Само и единствено цветът на нацията да води децата си към парковете и то при определени условия, а стеблото, тръните, листата и коренът на нацията, ако обича, да си остане още малко вкъщи, докато другите проправят пътя към свободното придвижване.
Първо, нека уточним какво значи ЦВЕТЪТ НА НАЦИЯТА. Както изразът сам намеква, това де факто са най-уханните, образцови и приятни за гледане представители на столичното висше общество. Демек - най-образованите, най-ерудираните и най-изисканите хора в София, които могат достойно да ни представят в парка.
Както на Олимпиада отива Ивет Лалова, а не ние, дето ще се спънем и ще си счупим таза, ако се затичаме след автобус 305, за да идем на работа в Бизнеспарка, така утре в парка очакваме да отидат само и единствено професори, доценти и академици в областта на хуманитарните и точните науки, в компанията на своите половинки и възпитаните им деца.
Основната част на населението на София, която е склонна да люпи семки, да крещи по децата, да се почесва по корема и да се оригва, е редно, за всеобщото благо, да си остане още малко вкъщи!
И като казваме професори, разбира се, имаме предвид само тези, чиито деца могат да свирят на инструмент, знаят елементарен японски, не си бъркат в носа, не си пипат лицето, не са разгащени и вървят тихо и неангажиращо в права линия. Без да създават проблеми, без да се обръщат И ДА НАВЛИЗАТ В НАСРЕЩНОТО, без да искат солети, сокче от праскова, без да искат да си събуват маратонките и блузите и особено без да искат да пишкат зад онова дърво ей там.
Всички разхождащи се е добре да бъдат одухотворени хора и интроверти, които нямат нужда да общуват с непознати, а само помежду си, потънали в диалог с любимия човек за Пруст и Хегел. А ако са сами - в монолог по същите въпроси. Честно казано, най-удачно щеше да е самите Пруст и Хегел и техните деца да са първите, стъпили в парка, но по обективни причини това няма как да стане.
Децата на цвета на нацията също е много важно да са интроверти и да нямат никакво желание да общуват с другите деца в парка. Астрологично погледнато, това би трябвало да са възрастни и деца от зодия Рак или поне Риби. Козирозите също се славят като върховни темерути, които предпочитат да заобиколят през Пазарджик, само и само да не ви срещнат на Солунска и да се наложите да си говорите, така че, ако вие или детето ви сте представители на този зодиакален знак, би трябвало да имате предимство за социалния експеримент.
Защото представете си, ако изведнъж в парка се озоват 50 обикновени софийски семейства, със съвършено обикновените си деца, изтеглени на томбола от кмета, за да няма брожения от недоволни граждани.
50 семейства, събрани от всички краища на града – едни от Обеля, други от центъра, трети от Младост 4, четвърти от Разсадника.
Ами това ще бъде пълна катастрофа!!
Първо, сред тях я има един професор от Минно-геоложкия, я няма. И после, българските обикновени деца са крайно невъзпитани и постоянно искат да си общуват, да си говорят, да се целят с камъни и да се гонят като невидели.
Обикновените деца излизат с лекьосани анцузи или ако случайно излязат с чисти, веднага ги лекьосват по време на разходката, въргаляйки се в тревата като някакви изпуснати говеда.
Ние не можем да разчитаме на обикновените български деца да се справят с този цивилизационен тест. Пуснем ли ги в парка за 40 минути, ще станем свидетели на цели тумби невъзпитани, неконтролируеми деца с черни нокти, които се търкалят на огромни топки из поляните, играейки на чичо доктор със свалени гащи, разревани, с надраскани колена, обменящи какви ли не зарази, от морбили до ебола, и най-малкото - въшки.
Родителите им, бидейки също обикновени програмисти, продавачи в мола, дребни предприемачи, музиканти и въобще хора със средно специално образование (максимум!!!!), вероятно също ще се покажат крайно невъзпитани и ще започнат да си крещят през няколко метра „Еееее, как сте, как сте? Как успяхте да се върнете от Пазарджик? Ааааа, с фалшива декларация, БРАВО! Една бира да си разделим?“, ще започнат да се смеят с широко отворени усти, да се търкалят по одеяла, да се прегръщат, да плачат и да пеят „Ако умра ил загина“.
Никой няма бъде с маска на устата, а под брадичката, където маските се намират в последните 40 дни, и от всяко одеяло, постлано на поляната, ще се чува НАЗДРАВЕ, ВЕСОООО!! и АЙДЕ, ЕБАЛ СЪМ МУ МАЙКАТА НА ТОЯ ВИРУС ШЕ МУ ЕБА МАЙКАТА ШЕ МУ ЕБА И ВИРУСА!!!
Както се сещате, Пруст и Хегел никога не биха се държали по такъв начин.
Друга важна подробност – тъй като мястото на провеждане на социалния експеримент все още се пази в тайна, това ни навежда на мисълта, че утре там ще има медии, представители на властите, може би хора от Международния олимпийски комитет и експерти от ХЕИ, които да следят за поддържането на санитарния минимум на участниците.
Това означава само едно: хората, които влязат в този парк, трябва да са изрядни от глава до пети, защото ще ги проверяват за глисти и въшки, ще им мерят дължината на ноктите и температурата, докато същевременно ги снимат телевизии и ги гонят репортерки, които задават въпроса КАК СЕ ЧУВСТВАТЕ?
Децата вероятно ще трябва да рецитират "Аз съм българче" сред цъфналите жълтурчета, да казват кога е роден Левски и вероятно да свирят кратки партитури на арфа.
Нали не искаме някой да се провали в тази изява и да мучи неразбираемо в централната новинарска емисия, докато детето му си навива тениската с пръст и си бърше сопола с ръкав в ефир?
Не искаме.
Имате още няколко часа – идете на маникюр, идете на сешоар, купете си една нова рокля – магазините, както знаете работят, козметиците и фризьорите – също. Влезте в човешки вид за утре, оскубете си веждите, обуйте си велурени мокасини и чисти дрехи, и изрежете ноктите на децата.
Сами разбирате, че не може да се втурнем по анцуг и джапанки отпред блока, да се курдисаме с два найлонови плика със сандвичи на входа на парка, и да крещим по другите хора ИЗВИНЯВАЙТЕ, НО И АЗ СЪМ НА ОПАШКАТА, ГОСПОЖО!!!, а след това да почнем да ходим еднопосочно и нервно, все едно сме отишли да купуваме свинска плешка, а не сме излезли на разходка и да ни е приятно.
Нахранете се вкъщи, нахранете и децата, за да няма после простотии и хленчене, дай ми солети!!!, носиш ли ми Зрънчо и ИСКАМ СЛАДОЛЕД!!, последвано от влачене по земята, тръшкане и събуване на гащите насред парка, докато накрая ви писне и ошамарите всички, и се приберете пораженчески по домовете си.
Това би било пълен крах и ние не можем да го допуснем, затова призоваваме още един път: моля, нека цветът на нацията да излезе утре! Подготвен, изкъпан, сресан, уравновесен, със самоучител по португалски в ръка, и малка минерална вода в раница от естествена кожа.
Не се бутайте, бъдете спокойни, облечете се в естествени материи и кимайте спокойно на камерите и журналистите, а след това влезте в тоя парк и започнете да ходите – с изправен гръб, без да бързате, без да се обръщате и без да си забивате краката в пътеката, така че да вдигате прахоляк.
Нека се види, че заслужаваме да бъдем пуснати в парк, защото сме нормални, цивилизовани, възпитани и интелигентни хора.
Ние, разбира се, няма да сме там. Ще изчакаме някой да проправи път и следващия уикенд ще се пробваме!
Успех!! България над всичко!
Ваши: Белобрадова и Хаджииванова
P. S. По последни данни, министър-председателят е обявил, че се обсъждат варианти за по-ранна отмяна на извънредното положение. Това означава само едно - МОЛИМ ВИ, КАТО НА ЧОВЕК ВИ СЕ МОЛИМ, нека в този парк утре се събере наистина цветът на нацията и неговите, на цвета, деца!!
От тях зависи всички ние да получим достъп до паркове и градинки, а както се вижда, може би и падането на извънредното положение зависи от представянето им утре.
Благодарим ви!
Помните ли, ах, мили родители, времето, когато всичко ни беше наред, можехме да обикаляме навсякъде, та отегчено и глезено се питахме в интернет „Мами, къде да ги водя децата тоя уикенд? Вече се изчерпах откъм идеи, а на детската площадка отпред всички майки са толкова досадни, а аз съм толкова умна и забавна. Кажете някое място за страхотна майка като мен.“
Заваляваха идеи: „Ми идете в Южния парк, там е много приятно!“;„Има една пицария в Барселона с много хубав детски кът.“; „Защо не отскочите до Сандански или направо идете в Огняново за уикенда?“
И ние започвахме да се мусим и да капризничим, защото все нещо не ни уйдисваше. Южният парк ни е много на юг, пицарията ни е много фаст фууд. „Оооооффф, т'ва Огняново много далеч, бе. Къде ще ходим?“
Ето, аз съм от хората, на които допреди месец кракът му нямаше да стъпи в Южния парк, луди ли сте!? Аз да не съм някоя случайна майка, която ще се бута с другите майки в Южния парк все едно съм съвсем обикновена. И въобще, това с парковете изглеждаше толкова скучно и неоригинално, че вратът ми се схващаше от отегчение само при мисълта. Да не говорим колко много се отегчавах да ходя на двете вили, с които разполага семейството. Всеки път, когато мъжът ми боязливо ме попита дали все пак не искам да отидем за ден да постоим на двора, аз го поглеждах притеснено от този негов селски ищах да коси трева и да прави барбекюта.
Допреди месец. След най-дългия месец в живота ми съм готова на всичко за едно барбекю.
Е, не на всичко, но на доста неща. Имам три деца. Слава Богу, едното е във възраст, в която можеш да го сложиш в мазето и да му дадеш интернет, вода и хляб и да го забравиш за 6 месеца. Другите две, обаче, са в най-активната си възраст и постоянно и естествено имат нужда от слънце, трева, крясъци, тичане, хвърляне на камъни и всички детски неща на света, които в момента са абсолютно нежелателни. И какво прави една майка, затворена в София без пицарии, без детски кътове, без Огняново, Барселона или вилата? Една майка, която не живее в къща с двор, кокошки и хамак, а в апартамент с луд съсед, който я тормози всеки божи ден.
Ето, моят злощастен опит, посмейте се и не взимайте пример, а си стойте у дома.
Говорим, разбира се, за времето, когато още беше разрешено да ходим в парка, но въпреки това си беше опасно. И все пак решаваме да идем – аз и двете деца. Започва се подробна военна подготовка.
– Не говорете с никого, не доближавайте никого, не взимайте нищо от никого, стойте далеч от възрастните хора!
– Защото те ще ни заразят и ще умрем ли?
– Не! Защото ти можеш да ги заразиш, ако носиш вируса, но нямаш симптоми.
– А ще умра ли, без да се усетя? Ани ще умре ли? Тя е много сладка и ми е приятелка.
– Никой няма да умре… Дръжте се далеч от хората!
Отиваме в парка. Там хилаво слънце, оскъдна трева, кални хълмове и голи кафяви дървета, но на кого му пука. Изглеждаше ми като в рая, но не ми се получи като в рая. Прекарах 47 напрегнати минути в постоянни забележки: „Не се доближавайте до онзи господин!“, „Не тичайте след кучето, което е на онази госпожа!“, „Не говорете с онези деца!“, „Престанете да крещите на хората, че са болни от коронавирус!“, „Престанете да ходите при хората и да ги питате защо не спазват дистанция!“, „Престанете да ми разливате бирата!“.
Тръгнахме си. Разбрах, че паркът не е нашето място и ще трябва да намерим нейде вариант да излизаме без да вредим на обществото.
Доста съм изобретателна, признайте го. От години знам една поляна, на която има изоставени къщи, построени на тухла и никога недовършени. Поляната е срамежливо заградена с остаряла ограда, прокъсана тук-там и си казах „Дай да пробваме!“
Оказа се добра идея. Децата бяха далеч от всеки, тичаха по бетонните стълби, скачаха по арматурните железа и хвърляха камъни няколко дни подред, докато аз внимавах да не се наранят. Разказах за приключенията си на приятелите ни и те ми викат „Че ние точно така играехме като малки. Нашето детство се завръща!“ Викам „Завръща се, грънци! Вие по строежите с майките си ли ходехте? Да ви носи раница с айрян, кифли от лимец, марля, антибактериални кърпи и да ви крещи непрекъснато „Внимавай да не си извадиш окото с тази тухла!“
Ами да, убийте ме, но когато забраниха на децата да ходят в градините, останаха улиците. Но на улиците е опасно за деца да тичат, защото могат да изскочат на платното, а това, както знаем, е най-големият ужас на всеки родител, заедно с това, че детето може да падне през прозореца. И си викам „Кой е тоя единствен парк, където ще ни пуснат и няма да има никой?" Еми… гробищата.
Децата в началото не бяха много въодушевени, да ви кажа, но като влязохме, се настроиха съвсем позитивно и започнахме да обикаляме порутените камъни, обрасли с трева, четохме поеми и стояхме на слънце поне 3 часа. А за негативно настроените, искам да ви успокоя, че жив човек не видяхме, ако мога така да се изразя.
Но в цялата работа все пак има проблем. Децата много се интересуват кой как е умрял и започнаха едни дълги разговори от гроб на гроб. Докато бяхме на Котков и Гунди не беше проблем, даже беше поучително и си обяснихме колко е важно да караме внимателно кола, да си слагаме коланите и да пазим както себе си, така и останалите.
На Яворов, обаче, нещата се закучиха и трябваше да вляза в дебрите на самоубийството, което страшно много ги заинтересува.
– Но как точно го е направил, бе мамоооо, къде си е сложил пистолета?
– Ми в гърлото, ти пък си много смотан...
– Бляяяяяк, в гърлото мръсен пистолет! Може да е бил с вирус...
– Мамо, човек като се самоубива трябва ли да внимава да не умре?
– Много си глупав, мама току що ти обясни, че то ТРЯБВА да умреш, тоест трябва много да внимаваш да умреш, защото може да не успееш от първия път като Яворов.
Гробищата не са лошо място, но са малко занемарени. Бих разчистила от 83-и до 89-и парцел на своя глава, ако ще ходим по-често, а и все още не сме били на гроба на Славейков, по алеята на артистите… Има толкова възможности, но няма да стигам до крайности да призовавам да сложат пързалка.
Инак, не се притеснявайте за нас. Добре сме. Ще се оправим. През останалото време си стоим вкъщи. И все пак, няма да е зле да направят лотария за семейства. Да теглят номера на правителствено ниво. „Днес, 4-и април семейство Хаджигенови от квартал Надежда спечелиха следобед в Северния парк. Само за тях. Честито, вълнуваме се за вас, макар да случихте на буря и гръмотевици. Вземете си дъждобрани и давайте – веднъж се живее!“
Дори да нямате дете, посетете (с изследователска цел) близката детска площадка, където ви обещаваме да видите микрообщество, което не съществува извън защитните врати на градинката или площадката. Няма още достатъчно антропологични обяснения за този феномен, затова разчитаме на свидетелските показания на оцелели родители. Ако има тук баби и дядовци, споделете - такива ли бяха родителите едно време?
Кажете си честно, а вас има ли ви тук в този списък?
Вие може да сте там с детето си, но тя не е. Тя дефилира на детската площадка. Социалната пеперуда познава всички майки от квартала и знае, че привечер те ще са на площадката, затова няма да припари и 50 метра до катерушките, ако не е с току-що поставен грим, с прическа и най-новите си, естествено skinny, дънки.
Не знаем това някакъв вроден талант ли е или проклятие, но сме виждали такива майки. Преди да се усетим, всички деца на площадката се струпват около нея, защото тя им показва, ей така между другото, как от две клечки, листо и празна бутилка от минерална вода може да се направи домашна електроцентрала, задвижвана от слънцето, която изпуска сапунени мехури и пее песента на Сънчо. После, пак така между другото, небрежно им обяснява колко е важно да почистват след себе си и дори не забелязвате с каква скорост всички дечица подхващат и изчистват околията по собствено желание (а вие не можете втора година да накарате дъщеря си да си забърсва устата след ядене). Такива родители веднага трябва да стават учители!
Джейсън Момоа...една истинските причини да гледаме "Игра на тронове".
Ако знаете какво е MILF, знаете и какво е DILF. Ако не знаете, ... ами да кажем, че има много симпатични татковци. Татковци, при това симпатични, се срещат на детските площадки горе-долу толкова често, колкото зебра в трамвай, затова ако срещнете такъв, снимайте го, да оставим в архив за поколенията изследователи. Може да е 2017-та година, може все повече бащи да си ползват полагаемия отпуск за отглеждане на дете вместо майката, но гледката на добре изглеждащ, млад, здрав и грижовен татко, който не допълва льокането на бира и пушенето на детска площадка с редки погледи какво прави синчето в същото време, е все още рядкост.
Тя е там, всеки ден, всеки следобед, всяка вечер. Познава всяко дете по име, родителите му, бабите му, дядовците му, съседите му. Тя знае кой какво яде, кога е акал, дали е ваксиниран и чии родители (ще) се развеждат. Ако за първи път отивате на тази детска площадка, няма страшно - тя е вашият пътеводител и ще ви запознае с други родители, с които имате поне едно общо нещо.
Винаги, на всяка площадка, има ПОНЕ една баба, майка, татко или леля, която се изявява като оперативен работник. Обикновено бихте аплодирали такива лели, баби, майки и татковци, защото опазват обществения ред и безопасността на децата, но леко се обостряте, когато тя/той каже на ВАШЕТО детенце, че е ТВЪРДЕ ГОЛЯМО за люлката и трябва да слиза веднага.
Най-вероятно това сте вие, ако днес за първи път стъпвате там. Ако не сте вие, обикновено е нечий татко, който по изключение не е на работа тази сряда и е извел детето, но на площадката не го познават, не са го виждали, кой е тоя човек, с кое дете е, какво работи, защо не е на работа, ще идва ли пак, дали пуши, женен ли е, къде е майката, а баба нямат ли??
Няма как да я пропуснете - тя е залепена като дъвка за някое детенце, пази му сянка от слънцето, пази го да не пипне мръсната пейка, да не ожули коленце на пързалката, да не счупи нокът на люлката, да не се залюлее твърде силно, да не вземе да се разсмее много, че ще се напишка, да не пие вода, че ще му се подуе коремчето, да не тича, защото ще се изпоти, да не се запознава с други деца, защото не се знае от какво са болни и така нататък.
Ех, тези родители са най-любими. Идва нашето с насинено око в истерия, а тя казва, че нейното не е виновно, защото НАШЕТО ГО Е ПОГЛЕДНАЛО НАКРИВО. Нейното никога не е виновно, то е или просто дете, или другото дете е започнало, или е трябвало да му покажат на нашето как се прави. Изобщо, най-любими са ни родителите, които използват детската площадка като сцена от Съдебен спор.
Тръшкащо се дете? Някой там пищи? Дъщерята яде пясък? Синът си мята сандала във въздуха? Ами да, детските площадки са за това, децата да изразходват енергия. По-добре да вилнеят тука, като обладани от зъл демон, отколкото аз да се развилнея утре на някое кръстовище от нервен срив, си казва този родител и да ви кажем честно, напълно е прав!
По някаква причина тази майка се налага да е тук, вместо някъде, където работи. И, горката, се опитва да съвместява конферентните си разговори с австрийските си колеги с наглеждането на поколението, което покорява катерушката. От време на време натиска MUTE бутона на телефона си, за да окуражи детето си. Не я обвинявайте, не я сочете с пръст и не цъкайте с език, защото и вие не сте Ален Делон!
Тук и дума няма да обелим за кърмещите майки, защото това е най-естественото нещо на света и няма да спорим по този въпрос. Става дума за майките, които искат да сложат край на световния глад, да изхранят всяко дете и да захлебят цялата нация! Колкото и да им се радваме за милите жестове, все пак сме, как да се изразим... с малко противоречиви чувства към това непознати да дават на децата ни чипс от чантата си. Моля. Не. Го. Правете. Благодарим.
Помните ли разказа „Не пипай бебето!“, който описваше дискомфорта у една майка, на която ѝ е писнало непознати хора да пипат бебето ѝ, да го щипят по бузите и да ѝ задават нетактични въпроси относно развитието му. Днес на дневен ред е един подобен текст, този път свързан с личното пространство И на майката. Надежда Илчева е майка интроверт и с разказа си иска да каже на хората: „Моля ви, престанете да се врете там, където не ви е работа!“ Да, представете си, на този свят има хора, които са отишли в градинката с детето си, за да си помълчат на чист въздух, да помислят върху нещо, което ги тревожи или просто да си поседят, без някой да се опитва да ги заговаря за времето, памперсите и глутена в пюретата. Прочетете какво е да си майка интроверт, току-виж и вие се откриете в описанието (ние на моменти също доста се припознахме!).
Изречението, започващо с енергичен поздрав към непознати, си е ирония само по себе си.
Аз съм интроверт. Не съм от онези свити, срамежливи същества, които гледат от някой ъгъл. Ако човек не ме познава много добре, ще си каже обратното – аз съм общителна, забавна, мога да намеря общ език с всеки. Стига да искам.
Харесвам уединението, което ми дава възможност да наблюдавам околните и да си разсъждавам за разни мои неща. Не обичам да ми влизат в личното пространство, да ми задават въпроси колкото да се поддържа някакъв разговор. Аз самата не го правя. Дори не питам „Как си?“, ако наистина не ме интересува.
Когато забременях, не си давах ясна сметка, че занапред ще се сблъсквам с доста неща, които ще ме „изваждат от зоната ми на комфорт“ (както е модерно да се казва напоследък). Само знаех, че няма да се заговарям с непознати майки/баби/ лели/ татковци по градинките.
Винаги ми е било странно – отиваш при някой напълно непознат човечец и почвате:
Добре, де, ами ако този човек го измъчва нещо – зъб, кофти връзка, безсънна нощ? Замисляли сте се? Или просто е извел детето на въздух, за да може да си поседи, без никой да го закача?
Да не говорим, че винаги ми е било странно това говорене в множествено число.
Майката, както и детето, са самостоятелни биологични единици и би трябвало да се възприемат и действат като такива (дори в периода докъм 2-годишна възраст, когато детето не е самостоятелно и разчита на майка си за почти всичко).
Когато бременността започна да ми личи, си дадох сметка, че
Постоянно се намираше някой, който да ме пита „ама да не си бременна?“ (не, просто съм дебела в коремната област!), „ще се жениш ли сега?“, „какво чакаш?“ (очевидно ДЕТЕ) и т.н.
Но най-любимото ми оставаше онзи странен порив у хората да се опитват да ми пипат корема. Вижда ме някоя позната на улица и оооп – веднага се пресяга към корема ми. Откачах!!! Винаги се дърпах леко назад, за да покажа, че не ми е приятно. Понякога пресягането към корема беше съпроводено с въпроса: „Може лиии?“, на който аз отговарях „Не.“ (позволявала съм да слагат ръка на корема ми само няколко човека, които съм чувствала по-близки, изключвам семейството ми).
След като родих, моята интровертна природа беше поставена на още по-голямо изпитание.
„Е, нормално е“, ще си кажат повечето хора, все пак всички се умиляваме от новородени и малки деца.
Да, нормално е да се усмихнеш на улица на някое бебе и майка му, да я заговориш за някакви общи неща относно детето. Но НЕ е нормално да се опиташ да се навреш (буквално) в количката при спящо бебе или да започнеш да го пипаш по ръчичките, да разпитваш майката как и защо (не) го кърми, ходи ли, говори ли и какво ли още не.
Един от „любимите“ ми моменти е щателният оглед на майка и бебе, за да си отговорим на почти Хамлетовия въпрос „На кого прилича“.
Майко мила, какъв ДНК експерт трябва да си, за да разбереш на кого прилича едномесечно неоформено създание???
За да избегна изпадането в подобни ситуации, които често приключват с моето мълчание (или ако хората са по-недосетливи/нетактични – с някой саркастичен отговор), правя дълги разходки с малкия, като избягвам да сядам на места, където има твърде много любопитни хора.
Намирам си закътани пейки в парка или кварталните градинки, и обикновенно сядам там, когато малкият заспи в количката и
Не си мислете, че с детето ми водим живот на отшелници. Водя го по паркове, люлея го на бебешките люлки, понякога си разменям някоя и друга приказка с друга майка. Имам познати с деца, понякога излизам с тях и хлапетата им.
Нямам за цел да отглеждам детето си в „социален вакуум“ или да го затворя вкъщи.
Още не сме свършили, скрол надолу
Наясно съм, че когато проходи и проговори, ще се наложи да прекарвам повече време сред компанията на други родители. Сигурно и ще се сприятели с някои от тях.
Повечето ми близки ми казваха: „
Ще видиш, като родиш, как ще се променят нещата. Ще станеш по-социална... ама ти трябва и заради детето“.
Да не ви разказвам колко ги обичам тия умозаключения „заради детето“...
Разберете ме правилно – аз не страня умишлено от другите и не осъждам тези, които използват „папкахме, нанкахме, пишкахме“ и т.н.
Светът е цветен и широк и всеки е свободен да действа, да чувства и възпитава детето си, както намери за добре. За себе си знам, че няма да се опитвам да възпитавам сина си да прави или не прави нещо, „защото така всички правят“ или защото „какво ще си кажат хората?“.
Те, хората, както вече съм установила, ако имат да си кажат – ще си го кажат.
Първата в София музикална детска площадка, построена изцяло от приходите от продажбата на компакт диск с български детски песни, ще бъде открита на 30 май, вторник, от 18.30 часа, в парк "Гео Милев" - точно срещу зала Фестивална и до църквата.
Музикалният проект, който стои както зад диска с любими детски песни, така и зад изграждането на детската площадка, е дело на Виктория Терзийска (Вики от Мастило) и Яна Липованска.
Дискът “Маргаритка” съдържа единайсет от най-известните български детски песнички в съвременен аранжимент и изпълнение от едни от най-известните гласове в момента. Аранжиментите са на Краси Тодоров (D2, Jeremy?), а изпълненията на Белослава, Графа, Михаела Филева, Орлин Павлов, Вики от Мастило, Любо Киров, Тони, Вензи, Мариана Попова, Мая Бежанска, Борко Чучков.
Всички те, заедно с вокална група Шоколадче от гр. Лом, на добра воля и с огромно желание се присъединяват към каузата на “Маргаритка”.
Площадката е финансирана изцяло със средствата, събрани от продажбата на компакт диска към проекта и е дарение към Столична Община.
На нея децата ще могат да се забавляват с музикални инструменти, проектирани и създадени за игри на открито.
На площадката ще има и голяма сцена, наподобяваща формaта на пирамида, на която децата ще могат да демонстрират артистичните си умения. Освен сцена, пирамидата ще изпълнява и ролята на пързалка – катерушка.
В проекта на площадката е предвиден и батут, а за всички придружители на децата ще има нови атрактивни пейки в скандинавски дизайн. Старите съоръжения и пейки от определеното място за площадката ще бъдат реставрирани и разположени на разнообразни места в парка.
Само шест месеца след старта си проектът се радва на повече от 8000 продадени копия на компакт диска и 3D видеа на три от песничките. Песничките, които за пръв път ще чуете със съвременно звучене в диска, са: “Зайченцето Бяло”, “Над смълчаните полета”, “Зеленчуци, който не яде”, “Мама ми купи днес”, “Дъга”, “У дома часовник трака”, “Мила моя мамо”, “Чело коте книжки”, “Доволен”, “Балонче хвърковато” и “Родина”.
Компакт диск “Маргаритка” можете да намерите на касите на бензиностанции ОМВ, книжарници Сиела, както и онлайн на сайта на проекта www.margaritka.bg
Всички родители се интересуват живо от развитието на децата си – от правилното хранене до уроците по цигулка и планинско ориентиране. Много искаме те да са общителни, да умеят да правят сто неща, но и да могат да решават уравнения и да пишат преразказ, за да влязат в най-хубавата гимназия.
Колко от вас обаче полагат нарочни усилия да развиват креативността им?
Ние, от Майко Мила!, сме сигурни, че се грижите детето ви да яде достатъчно сирене, да не скача от високо, да не се тъпче с пясък, да не хвърля камъни и още куп полезни неща, които ще гарантират, че от това дете ще излезе един читав и нормален човек.
Признаваме, че е добре хората да растем възпитани и когато някой ден станем на 22 години, и видим пясъчник, да не се хвърляме в него и да ядем угарки, нито пък да целим невинни минувачи с камъни.
Но отвъд това общокултурно възпитание, нека си отговорим честно и откровено - стимулираме ли децата да използват въображението си, така че те да си измислят интересни НЕЩА за игра, или да майсторят невъобразими конструкции, от които някой ден може да излезе новата Тесла или пък алтернативен източник на енергия, под формата на пръчка в кофичка?
Ами, познайте – често не само не ги стимулираме, а даже ги прекъсваме – не ровичкай там, не пипай антената на телевизора, не режи с ножица, ЩЕ СЕ ПОРЕЖЕШ, слез, престани, не пипай, не цапай, не лепи и не драскай! Забрани като тези се чуват във всяка къща милиони пъти на ден, защото всяко, ама наистина ВСЯКО дете, има милиони щурави идеи, и въпреки консервативните мозъци на родителите си, се опитва да ги осъществява непрекъснато.
Дали ще дялка влакчета от пръчка, или ще пробва да скачи тостер с телевизор, или пък, като брат ми, ще се опитва да се свърже с извънземни посредством програмата SETI – възможностите са много. Само ще ви кажа, че през 90-те години на миналия век свързването с програмата SETI (Searching for extraterrestrial intelligence; в търсене на извъземен разум, бел. авт.) ставаше чрез връзване на допотопния домашен компютър към интернет посредством предплатени карти и телефон.
Много пъти съм се чудила кое ли ще е това извънземно, което ще чака някъде из необятната Вселена в продължение на пет часа и осемнайсет минути, за да може семейство Хаджииванови от Редута да се върже най-накрая към интернет и да улови далечния му, космически зов?
Брат ми обаче беше непреклонен и дори и след като отиде да учи извън България, ни закле да продължим да търсим. И ние търсихме. И за да избегна по-нататъшни въпрос – не, не се намерихме с извънземното, но, както се казва, Космосът е необятен, все някъде там има поне едно, което ни чака да го намерим.
Брат ми, от своя страна, също не се отказа и доразви своите мечти, като в момента прави докторантура по роботика и изкуствен интелект. Както забелязвате, определено има уклон да изследва изкуствения разум за сметка на естествения.
Сега всичко, с което той се занимава, ми изглежда съвършено резонно, но още помня годините, в които същият този мой малък брат твърдеше, че разговаря надълго и нашироко със скулптурите на братя Евлоги и Христо Георгиеви, разположени пред Софийския университет. Единият даже му отговарял по-охотно, но не помня кой.
Майка ми пък, когато разбра за тези разговори, просто се примири с реалността и го остави да си общува с паметниците на воля. Нито един път не му забрани да говори с тях, пък то и да искаш да забраниш, какво трябва да му кажеш - „И да не съм те видяла да говориш повече с непознати паметници, разбра ли, Александре!!!“ - нали, някакси не звучи добре.
Аз пък, като доста по-скромна в изразяването на креативност, биех повече към криминалните и кулинарни изяви. Едно знойно лято изхвърлих около пет килограма чесън в двора на баба ми, опитвайки се да целя котките долу - няма нужда да описвам каква смрад се настани около ниските етажи на кооперацията, след като слънцето напече разпльоканите килограми чесън. Дори котките изчезнаха, отвратени от зловонието.
Добрината ми обаче край нямаше. Реших да компенсирам неудобството, като опека кейк по рецепта от майка ми, но, за зла беда, разчетох ¾ чаши олио като 3-4 чаши олио. Красимира обаче не е някаква стисня – за да стане по-хубаво, сложих ПЕТ големи чаши олио. Така, да има. Едва ли можете да си представите консистенцията на нещото, но след като установих, че доста се различава от кекс, директно го изсипах през балкона, където то залепна за фасадата, опече се по естествен път от слънцето и стоя там – като паметник на малоумието и глупостта, дълги, дълги години.
Разбира се, вие сега ще попитате с какво точно са допринесли тези мои креативни идеи за развитието ми и аз ще ви отговоря – за нищо. Все така съм си „талантлива“ готвачка, просто сега мога да чета малко по-добре и знам разликата между три четвърти и 3-4.
Трябва да знаете, че винаги има около 0.1% риск детето просто да прави идиотии заради кефа и от това да не произлезе никакъв талант – ето, аз съм удачен пример за това.
Но истината е, че повечето деца, ако бъдат подходящо стимулирани и управлявани, успяват да превърнат идеите си в нещо работещо. Ние, от Майко Мила!, дружно се обединихме около идеята, че детското въображение трябва да бъде оставено да се развива на воля и по тази причина тази неделя, 28 май, ще участваме в Работилницата за креативност Направи си сам, организирана от зърнени закуски Nesquik в Южния парк.
Там Красимира и Елисавета ще се впуснат в състезание с ВАС и вашите деца посредством собственоръчно направени ракетки и всички ще можете доволно да се позабавлявате на наш гръб (то е ясно, че нашите ракетки доникъде няма да стигнат).
Така че, елате, очакваме, ви – 28 май, 11 часа, Южен парк, Английската поляна (точно до централния вход на парка).
Защото креативността е важна – даже по-важна от сиренето и неяденето на пясък! Честно!
Здравейте, приятели! Това сме ние - двете адски сръчни създания от Майко Мила!, известни с това, че едва изрязват квадратче от картон и са толкова вързани в ръцете, че не могат да нарисуват две успоредни линии (Красимира специално е доста вързана и в краката, тя има таен талант да се спъва по гладки повърхности и да си троши ръцете).
Затова, съвсем естествено, се съгласихме да участваме в състезание ПО КРЕАТИВНОСТ, така че всички да си умрете от смях и забава на наш гръб! Каним ви най-сърдечно да се присъедините към нас на 28 май, неделя, от 11 часа, в Южния парк, където ще сме част от Работилница за креативност "Направи си сам" на Nesquik Bulgaria и ще се състезаваме с вас - в каква дисциплина, ще научите от видеото!
След като Самуил Петканов ни представи първите сблъсъци на мъжете с бащинството, днес Ясен Ковачев ще отведе нещата малко по-далече (до Южния парк) и ще ни разкаже какво е да разходиш наследника там. В прекрасен и почти схематичен вид той ще предложи на татковците един изпитан модел на разходка, който включва и пуканки, и сокче, и триколка, и играчки, и въртележка, и патета в езерото, така че всички участници да се приберат щастливи и уморени, и то без ръководството да е фалирало от описаните забавления. Четете, смейте се, но си водете и записки! За постигане на пълен резултат - спазвайте точно указанията!
Некоите съображения са резултат на непредставително проучване, извършено на базата на (горчив) личен опит от периодичните посещения в Южния парк в София, предимно във формат “татко и аз”, а отчасти и в комбинацията “мама, татко и аз”, с централна фигура – момче, гравитиращо около 2-годишна възраст. В тях няма нищо препоръчително, още по-малко задължително. При нас обаче вършат работа.
Много важна е логистичната подготовка преди тръгването, щото това си е една градска екскурзийка от 3 – 4 часа. Като баща препоръчвам по въпроса за облеклото да се обърнете към компетентните власти (наричани от хлапето “мама”). Иначе се стига до неудобни въпроси след парка, примерно: “Защо детето е с тези дрехи?” Стандартният отговор “Амииии, тях видях най-напред” обикновено не умилостивява споменатите компетентни власти, недоволни от това, че светът е видял детето с неподходящ сценичен костюм. А иначе властите с желание избират дрешките за разходката, включително съвместно с желаещия да се разхожда.
Изборът на играчки, които ще разхождате заедно с детето, е важен с оглед товароносимостта ви. Ако то избере един тежък трактор, две топки, самурайски меч и дявол знае още какво, ще трябва да си подготвите някаква количка, с която да придвижвате багажа. Тази количка обаче ще ограничи силно възможностите ви за оперативна намеса при някои резки финтове от страна на отрочето. Затова – една не много голяма топка, една-две малки колички и нещо подобно са подходящи.
Трябва да решите и как ще се придвижвате – изцяло на собствен ход, с колело, което хлапето кара само, или с триколката, дето има дръжка отзад, с която можете да насочвате движението при почти пълната илюзия за хлапето, че то я кара самичко (аз ѝ казвам “триколка със задкулисие”). То цялата държава се управлява като тая триколка, така че угризенията, че карате детето да си мисли как самичко я управлява, са излишни.
Значителните ѝ предимства спрямо кракомобила и другото колело са в това, че от нея хлапето не може да драсне в неизвестна посока, без да ви каже къде отива, а пък ако се умори и бързате, ще можете доста експедитивно да се приберете. При колелото има още един риск – ако хлапето не ще да го кара, ще се наложи да мъкнете този аксесоар почти през цялото време, докато триколката може просто да се бута.
За разните му там води, мокри кърпи и прочее, си знаете по-добре и от мен, затова ще ги пропусна. Ако вече сте на улицата, където изкушенията дебнат на всяка крачка, започвате да опрасквате определения бюджет. Евреите казвали, че това не е проблем, а разход. Като се почне от искания за сладки от местната сладкишница (да, така са написали над вратата), шоколадови яйца и прочее, та чак до входа на парка, ще има “искам” с различна насоченост. Младшият партньор в разходката може да бъде убеден, че има начин “паричките” да се изразходят най-оптимално, с добиването на максимум забавления и неща за хапване срещу разполагаемия паричен ресурс.
Входът на парка е своеобразен капан, организиран, както казва съдружничката ми, “за рекет”. Въртележки и разни поклащащи се съоръжения, които бачкат с левчета (това да не са ви автоматите за билети в адския транспорт, да гълтат и други монети), балони с хелий, колички с педали, които вашето дете още не знае как да завърти, разни приспособления за скачане и... пуканки. Като стана дума за пуканките – специално в Южния парк влизайте откъм ул. “Нишава”, защото близо до “официалния” вход с фонтаните има един вампир, при който най-малката доза пуканки е като двулитрова кофичка и струва 3 лева. Вероятно повечето от нас не са склонни да харчат като държавна администрация за обществени поръчки. Затова офертата си струва само ако сте трима и ще ядете всички.
Откъм “Нишава” има една симпатична баба, която продава по-малки количества пуканки за левче, които стигат идеално за наследника. Лошото е, че бабата не работи всеки ден през седмицата, а вампирът дебне непрестанно. Работещо решение е да се обясни на малкото потребителче, че като не работи бабата, няма откъде да се вземат пуканки. Номерът минава, когато пазарувате сравнително рядко от скъпчията.
Разпределението между останалите атракции става лесно, щом хлапето се убеди колко по-интересно му е да се качва по веднъж на максимум места, вместо по много пъти да прави едно и също, което доскучава. Ако бюджетните разходи решат своеволно да нараснат, имате опцията да споменете, че “патетата чакат да ги видиш в езерото”. Нашият юнак е любител на животните, така че обикновено тръгва с ентусиазъм към езерото. Добре е да ви се намират я солети, я няколко залъка хляб, защото част от забавлението е да почерпим патетата с нещо.
Следващата основна дестинация е любимата на доста деца шарена площадка с настилка от мляна шарена гума, много катерушки, пързалки, криви огледала, въртележка и... една зловеща люлка, с официална табела, че била за деца с увреждания (дрън-дрън). Единствена е и става за всички деца. Е, там малките правят опашка и висят като чичо ви в тийнейджърските му години през соца, когато всяка събота сутрин минаваше в стоене на опашка за “един бял, едно прясно и две кисели”.
Нищо не помага, ако детето реши да стои на опашката. Успокоително е все пак, че сте на чист въздух. Ако можете да го заведете в работен ден, опашката е рехава. В събота и неделя е... ами, като в соца. На въпросната площадка има и една извита пързалка с чудното свойство да наелектризира детето ви, ако то е с подходящи дрехи. Така ще откриете чудесата, които прави статичното електричество с прическите: на слизане от пързалката косата на пързалящия се стърчи равномерно във всички посоки. Както се наелектризира обаче, така се и разелектризира. Ако речете да го снимате с щръкналата коса, то ще застане така, че нищо няма да видите на дисплея на телефона поради греещото слънце и... докато успеете да снимате... косата му спада. Ако го пипнете веднага след ставането от пързалката, ще прескочи срамежлива искра между двамата, но не съм забелязал това да стряска наследника по някакъв начин. Ш-шшшт! Не казвайте на еврочиновниците за това наелектризиране, че или ще затворят пързалката, или ще дойдат да я пръскат с някакъв антистатик!
Наблизо има и фургонче за бири, безалкохолни, сладоледи и други такива неща, но и то не работи всеки ден през седмицата. Ако държите на всяка цена да се борите с обезводняването, срещу входа на “Нишава” има будки, чиито артикули и цени биха задоволили даже един “по-стиснат” бюджет.
Рано или късно наследникът се уморява от търчане, пързаляне и люлеене, така че можете да поемете по обратния път. Няма лошо, ако бюджетът и неговото оперативно управление позволяват да включите още едно влакче или нещо от сорта – младшият партньор в съдружието “разходка в парка” ще получи усещането за съвсем пълна програма.
Когато се върнете у дома след правилен мениджмънт на разходката, вероятно ще се радвате на добър детски апетит (и самочувствие). Ако операцията е проведена сутринта, в повечето случаи ще имате спокойствието на един добър следобеден детски сън. Например - за да напишете нещо подобно на тия некои съображения.
Приятни разходки!
Всяка майка си има любими обобщения, излизащи от загрижената уста на близки и недотам близки хора, които вероятно искат да я окуражат, но вместо това често постигат точно обратния ефект – напрягат я и я фрустрират още повече.
Първата е прокобата „Майка не се става лесно!“, която обикновено се изрича с наставническа въздишка от по-възрастни жени, на които майката е имала неблагоразумието да се оплаче – я от недоспиване, я от схванат врат, я от повърната тиква върху мокета.
Изразът има за цел да покаже на клетото същество, че животът му оттук нататък по атрактивност ще се доближава до този на крастав каторжник, изпратен да чука камъни в някоя кариера, но това не бива да го обезсърчава.
Напротив, съществото трябва да прегърне трудностите смирено, защото това е неговата СЪДБА. И в никакъв случай не бива да се отпуска и оплаква, камо ли да се стреми да се улесни по какъвто и да е начин. Колкото по-трудно ѝ е на майката, толкова по-добре се справя тя като такава. А ако вземе да се сецне или да се изсипе от зор, направо ще се изстреля във висините на класациите на майките героини.
Нерядко компания на този израз правят тягостни спомени от късната пролет на 59-та година, когато по-възрастната жена е отишла да ражда сама, наметната с жилетка, прекосявайки пеша половината град, защото по това време тролей петица все още не е минавал по булевард „Ленин“.
Уж невинното „Ама, ти от какво си уморена – нали по цял ден ходиш по паркове и градинки?“ съдържа тънък намек, че майката няма какво да се прави на заета, защото на всички е ясно, че тя спи до 10 часа, след това се лакира, обядва пъстърва на пара и следобед се загнездва в градинката, където изучава португалски език със самоучител в ръка, докато детето спи в количката.
Подмолното твърдение, че майката няма никакви съществени трудности, ходейки на РАЗХОДКА, е толкова несправедливо, че заслужава да му бъде направена публична дисекция, което и ще сторим точно сега.
Преминали сте през първите параноични седмици, в които сте го извеждали по график, увито в пет одеала и космонавт, и задължително в компанията на мъжа си, и нещата са започнали да се връщат постарому – за другите, не за вас.
Вие, понеже майка не се става лесно, сте започнали работа в безкраен моноспектакъл, в който едновременно играете ролята на млекодайно добиче, съдомиялна и клоун в следната последователност: добиче през 3 часа, съдомиялна през 4 часа, клоун – денонощно.
Разбираемо е, че в този непрестанен кръговрат от обслужващи дейности имате нужда и от някакво разнообразие като да идете до магазина за грах или нещо много по-авангардно като РАЗХОДКА. Ходенето до магазина за грах е ужасно интересно и вълнуващо, но в общи линии се изчерпва с отиване до магазина, взимане на грах и връщане обратно вкъщи. Като го направите три пъти, разходката започва да изглежда като един гигантски диамант на развлеченията.
Ето обаче какво ни коства тя (колкото и да е невероятно – много повече истинска работа, отколкото безгрижно развяване по тучни алеи).
Не знам как е в другите градове, но „разходката“ с количка в София е като състезание по силов трибой. Настилките в този град наподобяват антиматерията, която учените в ЦЕРН уловили за цели 1000 секунди, след което тя им помахала за чао и изчезнала с проблясъци, частица по частица.
Същите са и тротоарите. Таман успееш криво-ляво да ги уловиш и те изчезват, и докато се усетиш, вече си се стоварила, с все количката, в шахта без капак, или количката е заседнала в дупка между изкъртени плочки, или пък си настъпила плюещо паве, което, досущ люта индийска кобра, щедро облива глезените ти с кал.
Добре че е необятната детска чанта, съдържаща килограми мокри кърпички без алкохол, с които да се забършеш отгоре-отгоре и чевръсто да продължиш (все пак си тръгнала на РАЗХОДКА), само за да се наденеш на следващото препятствие –
Моят път, ако реша да ходя пеша, винаги включва преодоляване на подлеза на метростанция „Сердика“ – първата метростанция в България. Там, както всички майки много добре знаят, няма асансьор нито от перона до подлеза, нито от подлеза до Горната земя. Това означава, че или трябва да молите населението да ви пренася кервана по стълбите, или се хвърляте сами и се надявате да не си счупите крак и да трябва да ви спасяват така, както спасяват бедстващи жирафи по Animal Planet – с хеликоптер и огромна брезентова носилка.
Хубавата новина е, че асансьори вече има от другата страна – пред ЦУМ и пред бившия „Шератон“, които само през първия месец от живота си се развалиха едва три пъти.
След като някак сте се докопали до някой парк или градинка в сравнително приличен вид – не много кална и не много потна, започва същинската РАЗХОДКА, която хората си представят така: вие кръстосвате крака на удобна пейка, пиете кафе и ядете чийзкейк, а детето спи.
Какво всъщност се случва?
Предстои ви тежък работен ден, който започва с това, че детето вероятно всеки момент ще поиска да яде и в зависимост от това какво яде:
1. ще се опаковате с шалове и кърпи като някакъв миндер и в следващите 30 минути ще го кърмите максимално тайно
2. ще започнете да приготвяте мляко – с топла вода от термос, кутийка със сухо мляко и шише (ако забравите дори и едно от трите, храна няма)
и 3. ще отворите оранжево пюре, което сте сготвили сутринта, ще го поднесете на детето, то ще го изплюе по якето си, количката и вас, след което ОТНОВО ще обядва солети.
РАЗХОДКАТА продължава със смяна на памперси (в количката или директно на тревата), което е най-трудно при едногодишните деца, защото наподобява някогашните пехливански борби. Те искат да се изтръгнат от хватката ви и да тичат голи по площадката, вие крякате „СТОЙМИРЕНИПРЕСТАНИДАКРЕЩИШ!!!“, а случайните минувачи стоят на безопасно разстояние отстрани и правят залози.
1. Приспивате го чрез енергично бутане на количката, с умерено до бързо темпо, до постигане на желания ефект и след това или продължавате да тичате като щраус още 2–3 часа, за да не се събуди, или, ако сте супер късметлийка, свивате гнездо на някоя пейка, скривате се зад слънчеви очила и заспивате и вие.
Моето дете е от първия тип (събуждащо се при всяко спиране) и смело мога да кажа, че съм се тътрузила стотици километри, включително и на минус 15 градуса, когато то хибернираше като мечка в количката и спеше с часове, а аз подскачах и се надявах да не се напикая в снега.
Защото едва ли някой се е замислял по въпроса, но в София има точно 2 (ДВЕ) тоалетни, в които може да влезе майка с количка – в Южния парк и в Борисовата градина. Тоест, ако сте някъде по средата, или хуквате към едно от тези места и гледате да не се опикаете на някой светофар, или рискувате и влизате в кафене, молите персонала да ви наглежда детето и поставяте нов рекорд по скоростно облекчаване. Или си купувате памперси за възрастни и си пикаете на воля, когато и където ви напъне нуждата.
2. Завеждате го на детска площадка, където:
Ето така, няколко часа по-късно, една мърлява, рошава, потна и изтощена сянка със стремителна крачка напуска парка и бърза да се прибере вкъщи, където да търка с антибактериален сапун ръцете, ровчили в кофи, пясъчници и пръст, да се опита да сглоби нещо супер привлекателно за ядене, което детето няма да пожелае да яде, да отвори петия пакет солети, да измие отново детето, да го приспи за рекордните 38 минути и най-накрая, някъде към 10:30, да се изпружи полуумряла на някой диван, където да се опита да си почине от разходката, за да може на другия ден да я повтори в същия ред.
Така че следващия път, когато някой учудено ви попита защо сте уморени, след като киснете по цял ден в паркове и градинки, не се сърдете, а го поканете с вас на разходка. Мога да се обзаложа, че повече няма да чуете този въпрос.
