Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Текстът е създаден с подкрепата на Банка ДСК.
Когато бях дете, джобните пари се появяваха мистериозно – сякаш някой невидим спонсор се грижеше да имам винаги монета за сладолед или банкнота за албума за футболни стикери от будката пред училище. Баба пъхваше стотинки в джоба ми „за късмет“, дядо ме изпращаше за Пловдив с банкноти, мама оставяше дребни, „за да си вземеш нещо сладко“. Не питах откъде идват, не мислех колко им костват. Просто ги харчех – без особено голям план и без колебание.
Днес при много от нас, децата от края на миналия век, ролите са сменени. Мнозина вече са от страната на родителите, които броят и решават кога и колко джобни е „правилно“ да даваме. Да е седмично, за да се следи по-лесно и да няма големи загуби, ако парите „изчезнат“ твърде бързо? Или месечно, за да се учи детето да планира? А дали изобщо е готово да борави с пари?
Джобните пари са много повече от дребни за закуска. Те са първият инструмент, с който децата се докосват до истинската стойност на парите. Това е моментът, в който разбират, че изборът има цена. Когато едно дете само̀ реши дали да похарчи всичко веднага за нова игра, или да спести за нещо по-голямо, то прави първия си личен бюджет. И да, много вероятно и първата си финансова грешка. Но именно от тези грешки идват най-ценните уроци.
В Германия Институтът за младежта е съставил препоръчителни суми: няколко евро седмично за най-малките, до около 75 евро месечно за 17–18-годишните. Логиката е проста: по-малките още не могат да мислят в рамките на месец, а по-големите вече имат по-големи разходи – обяд с приятели, билет за кино, подарък за рожден ден на съученик.
Ако превърнем джобните в награда за добри оценки или в наказание за лошо поведение, те губят ролята си на учебен инструмент. По-добре е да бъдат постоянни, предвидими и свободни за харчене – с ясното условие, че отговорността е на детето.
Има и друг въпрос, който разделя родителите – трябва ли джобните да се „изкарват“ чрез домашни задължения. Някои смятат, че всеки трябва да помага вкъщи, защото е част от семейството, а не срещу заплащане. Други вярват, че джобните са шанс децата да усетят връзката между труд и доход. Няма универсален отговор, но има балансиран подход – една част от сумата да е постоянна, а допълнителни пари да се дават за извънредни задачи. Така се запазва усещането за принадлежност, но се въвежда и принципът „работа срещу възнаграждение“.
Още преди десетина години родителите, по онова време предимно в Западна Европа, Азия и САЩ, забелязаха, че децата им вече рядко виждат пари в брой – пазаруването се правеше онлайн, джобните се пазеха в спестовна сметка, плащанията бяха с карта. Парите постепенно стават нематериални. Въпросът е как тогава да научим децата им стойността им.
Отговорът е в комбинирания подход – реални пари за малките покупки и контролирана карта за по-големите. Или пък с карта за всичко. Светът на тийнейджърите е дигитален и плащането с карта е естествено продължение на живота им онлайн.
Миналия месец един колега ми разказа как дъщеря му, седмокласничка, получила първата си карта ДСК Тийн. „Първото нещо, което направи, беше да я снима с намерение да я качи в Instagram с надпис: „Официално голяма“, каза, хилейки се, колегата. Първото нещо, което той е направил, разбира се, е да ѝ обясни, че снимането на картата не е добра идея от съображения за сигурност. И детето намерило по-добро приложение на новата си придобивка – отишла веднага до кварталната пекарна да си купи кроасан „с карта“. На касата осъзнала, че всъщност не е запомнила ПИН-а и звъннала на баща си с шепот: „Тате, а как беше ПИН-ът?“. Оттогава и двамата имат семейна шега, че първият ѝ урок по финансови навици е бил „Не забравяй ПИН-а, иначе рискуваш да останеш без обяд“.
Още не сме свършили, скрол надолу
Безплатните продукти като ДСК Старт и ДСК Тийн дават на децата удобството да плащат навсякъде – без да носят кеш, който лесно могат да загубят. ДСК Старт се заявява от родител или настойник в офис на банката и е подходяща за по-малки деца – от 7 до 13 години, които тепърва започват да учат финансовите си навици. Дневните лимити са малки, а техните родители имат възможност да следят движението по сметката през своя DSK Mobile и да насочват, когато е нужно, без да отнемат усещането за самостоятелност.
ДСК Тийн пък е специално разработена за нуждите на тийновете, които освен джобните получават и стипендии. Освен че с нея могат да правят дребни покупки онлайн, имат и достъп до мобилно банкиране и дигитален портфейл. Тези функционалности ги запознават с бъдещето на финансите, като в същото време носят спокойствие на техните родители. Картата може да бъде заявена във всеки офис на Банка ДСК, в присъствието на родител или настойник само с лична карта на тийнейджъра, както и през училище партньор на банката.
Този септември Банка ДСК направи още една важна крачка към образованието на младежите, подарявайки безплатен достъп до водещи дигитални образователни платформи. Така картите ДСК Старт и ДСК Тийн вече са много повече от средство за разплащане – те са ключ към знание, развитие и финансова самостоятелност. Защото истинската стойност на джобните не е в това колко харчим днес, а в уроците, които ни помагат да усвоим за утре – че парите не са мистерия, а инструмент, който можем да управляваме разумно и с увереност за цял живот.
Текстът е създаден с подкрепата на Банка ДСК.
Преди 20 години Банка ДСК издава първите детски карти ДСК Старт и ДСК Тийн – иновативна стъпка към изграждането на финансова култура още от най-ранна възраст. С нея банката поставя началото на мисията си да подкрепя децата и младите хора в отговорното управление на средствата им.
Днес, две десетилетия по-късно, Банка ДСК продължава да надгражда портфолиото си от продукти за деца и младежи, като остава вярна на своята цел: да помага на младите да израснат финансово независими и уверени.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Финансовата грамотност не е вроден талант. Не се раждаме с усет към бюджета, нито с навика да спестяваме, нито пък с ясната представа за стойността на нещата. Това се учи. Понякога с грешки, понякога с личния пример на родителите ни. Обикновено не става в класната стая (макар че е добре и там да се понаучава това-онова), а у дома. Там, където се плащат сметки, правят се покупки и се обсъждат „големите“ неща.
Първият разговор не трябва да е за това колко струва велосипедът, а защо струва толкова. Не защото „нямаме пари“, а защото имаме приоритети.
Когато децата започнат да получават джобни, колкото и малки да са сумите, те вече влизат в реалния свят. Ако похарчи всичко още първия ден – добре. Нека го направи. На втория ще разбере. Или на третия. Зависи колко му е важно. Но само ако няма нова сума в джоба без въпрос или коментар.
Децата не обичат да ги поучават, но обичат да участват. Включете ги: в планирането на седмичния бюджет за храна, в пазаруването, в преценката между две марки кисело мляко. Обяснете защо избрахте по-евтиното или защо сте готови да платите повече за качество. Това не е тежък разговор, а е реалността.
Не превръщайте парите в табу. И не ги използвайте като наказание или подкуп. Ако джобните пари са обвързани със „слушане“ или „непослушание“, детето няма да разбере тяхната истинска стойност. Напротив – ще ги възприема като инструмент за манипулация. А това е урок, който трудно може да се отучи по-късно. Не искате дете, което се превръща в послушен възрастен, защото някой го държи с пари и скъпи подаръци. Или дете, което е тъкмо този, който си купува приятелства и любови с пари и скъпи подаръци.
Обърнете внимание и на темата за инфлацията. Рано или късно децата ще научат от медиите или от заобикалящата ги среда, че много неща поскъпват. Може би е по-добре вие да сте първият човек, който им обяснява какво всъщност значи, когато цените се покачват. Защо излизанията за сладолед са по-редки. Или защо тази година подаръкът е малко по-скромен. Това не е драма – така стоят нещата.
Парите трябва да се обсъждат. Говорете за финансовите проблеми, но деликатно и не твърде често, за да не накарате детето да се чувства като бреме.
Ако теорията сработи, не би трябвало да липсва и практиката. Ето защо е важно детето ви да получава редовно джобни пари. Някои препоръчват това да започне още от 6-годишна възраст. Така детето ще се научи да борави с пари още от малко.
Най-добре е да има няколко ясни правила:
Колкото по-постоянна е логиката, толкова по-лесно детето ще я възприеме и следва. Поне в повечето случаи.
Независимо дали е изкарало двойка в училище, или се е държало кофти със съседа – не намалявайте джобните му пари. Сумата трябва да се дава редовно и да не зависи от оценките или настроението вкъщи.
Ако детето ви винаги харчи всичко на мига, обсъдете го. Разберете за какво отиват парите. Помогнете му да види алтернативи – например спестяване за нещо по-голямо.
Покажете му как да води бюджетна справка. Може да е с лист хартия, нещо надраскано на ръка или таблица в телефона. В края на седмицата направете равносметка. Това е полезно и понякога изненадващо и за двете страни. Покажете и как семейството ви определя приоритетите. Включете децата в планирането на по-големи разходи като почивка например.
Обяснете и друг принцип: дори в зряла възраст има неща, които не можеш да купиш веднага. Понякога изчакването е по-доброто решение.
Създайте заедно списък с желания. Разпишете колко струват, колко ще трябва да се спестява, за колко време. Звучи скучно, но превръща мечтата в нещо, което се планира и постига.
Колкото по-голямо става детето, толкова по-самостоятелно трябва да борави с парите си.
От 14-годишна възраст може да получава още една фиксирана сума директно в собствената си сметка. С нея може да покрива лични нужди – дрехи, козметика, ремонт на колело. Нека решава само̀. Това е подготовка за живота.
Ако вече има опит, покажете му какво е лихва. Ако иска нещо, което не може да си позволи – дайте му пари назаем, но с уговорка за връщане с лихва. Това ще го научи, че бъдещите пари струват нещо допълнително.
Поколението, което расте с екран, не трябва да бъде обучавано с тефтер и химикалка. Има отлични приложения, които превръщат парите в приключение. Такива са например BusyKid, GoHenry, HyperJar и др. Детето си поставя цел – нова игра, колело, билет за концерт – и следи напредъка сума по сума.
Някои приложения включват и „мисии“, одобрявани от родителите: „измий чиниите за 1 лев“ или „прочети книга за 2 лева“. Прилича на плащане за дейности, което не е много сигурно, че искаме, понеже в противен случай повечето деца няма да могат да си позволяват собствените им майки, защото и на тях трябва да се плаща за дейности, нали така?! Но когато е част от разговор и не е единствената мотивация – работи.
Игрите също са мощен инструмент. Монополи, Кешфлоу, симулации на онлайн магазини. В някои училища в Западна Европа провеждат уроци чрез игра – децата правят „фирми“, разменят услуги, плащат „данъци“, спестяват. И ако вложиш всичко в сладолед, а после нямаш за „учебници“, разбираш много без нито една таблица.
Още не сме свършили, скрол надолу
В България все още се гледа с притеснение дете под 18 години да работи. В нашата култура се смята, че тийнейджърът трябва да учи, а не да изкарва пари. Но моделът се променя.
Все повече семейства осъзнават, че ранното включване в трудовия свят не е експлоатация, а подготовка. Но не е задължително да е тежък труд. В Австрия, Германия и Швейцария дуалното обучение е норма – училище, съчетано с няколко работни дни в седмицата. И със заплата и умения.
И у нас тази идея набира скорост. Все повече фирми търсят ученици за стажове, летни позиции, дори за лека заетост. Важното е да е доброволно, регулирано, с образователен елемент. И тогава има огромна стойност.
Ако детето започва да печели, време е и за следваща стъпка – собствена сметка. Смарт карта с лимити. Приложение за следене. Родителски контрол. Това дава усещане за отговорност.
Първата сметка. Първата карта. Първата работа. Малки стъпки, но с дълбок отпечатък. Разумното боравене с парите ще даде на децата увереност и възможност да започнат личния си път в света на възрастните.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Бойчо Попов изброява 6 важни неща за парите, които би искал да каже на 14-годишното си Аз, ако можеше да го срещне ей сега на улицата. Текстът е част от поредицата ни „Майко мила, говорим за пари!“.
Първата си нископлатена работа започнах на 14. Трябваше да продавам вестници през лятото на една будка. Беше лятото на американското футболно чудо – 1994 г., и хората буквално се избиваха за вестници, за да следят подвизите на „Пеневата чета“. Имах редовни клиенти, а имах и такива, които дори пробваха да ме подкупят, за да се сдобият „под тезгяха“ с новия брой на „Нощен труд“. Е, не беше престижна работа, но за едно хлапе като мен това да изкараш пари сам беше нещо голямо.
Така че онези пари можех да похарча... или да спестя. Познайте кое избрах. Разбира се – похарчих ги. Нямах представа, че има нещо по-добро. Но с времето научих. За поведението, за навиците… и за парите.
И да, дори хора на 20 или 30 се затрудняват с личните финанси. А какво остава за 14-годишно дете? Много от нас не знаят как да се справят с наеми, ипотеки, обучения. Социалният натиск също е огромен – в Instagram всички изглеждат успели. Виждаш как връстниците ти „правят бързи пари“ с биткойни или някакви Penny Stocks (акции на малки компании, които търгуват за по-малко от 5 долара на акция, б.а.) и се изкушаваш. Без да знаеш, че повечето ще се провалят.
Ако можех да се върна назад, ето какво бих казал на себе си:
Живял съм скромно. Живял съм и в лукс. Щастието не е в хотелската стая, а в свободата. Ако трябва да избирам, по-скоро бих бил пътешественик с малък бюджет, отколкото човек с висока заплата на работа, която мрази.
Всеки път, когато купуваш нещо, се отказваш от малко свобода. Колкото повече пестиш, толкова повече избираш. Един ден може дори да не ти се налага да работиш – но само ако не похарчиш всичко днес.
Не говоря за дипломи. Говоря за умението да четеш, да пишеш, да смяташ. Не можеш да сключиш сделка, ако не разбираш числата. И не можеш да се развиваш, ако не се учиш постоянно.
Не е нужно да разбираш от борси, деривати и прочие страшни думи – просто започни да заделяш и да инвестираш, дори с малки суми. Причината е проста: времето е по-силно от парите. Или по-точно – парите растат, когато им дадеш време.
Представи си двама души. И двамата започват с 10 000 евро. Но единият започва сега, а другият – след 10 години. След 35 години разликата между тях може да е над 240 000 евро. Само защото първият е започнал по-рано. Нищо магическо – просто силата на сложната лихва. И търпение.
Точно тук идва и онова любопитно съкращение – FIRE. Не, не става дума за пожар. А за Financial Independence, Retire Early – финансова независимост и ранно пенсиониране. Идеята е проста: да стигнеш дотам, че да не си длъжен да работиш. Можеш, ако искаш. Но не защото трябва.
Даването е навик. Когато споделяш, не само помагаш. Научаваш се да не се вкопчваш в парите. А това е урок, който много хора никога не усвояват.
Не е нужно да е много. Но трябва да е редовно. Ако по време на следването си например спестяваш 20 евро на месец, по-късно можеш да увеличиш. Не защото „така трябва“, а защото това е твоят буфер – срещу кризи, болести, внезапни проблеми.
Всички гореизброени принципи за парите може да звучат очевидно, но не е очевидно или лесно да живеете според това, което знаете. Важното е да правите тези неща – дори да са само едно или две. Всяко малко нещо помага. Всъщност именно тези малки неща ще помогнат през следващите десетилетия.
Не е нужно да си счетоводител. Но е нужно да не живееш в страх. Пари ще идват и ще си отиват. Но как ги посрещаш и как ги изпращаш – това остава.
На 14 не го знаех. Но днес бих дал всичко да го бях научил по-рано.
„Майко мила, говорим за пари!“ е специална поредица на Майко Мила, в която очевидно си говорим за пари, но и за всичко, което парите могат да ни дадат или да ни отнемат – свобода, време, възможности, сигурност. С други думи, говорим за финансова грамотност и се опитваме да разкажем някои важни и полезни неща за парите и отговорностите, които вървят с тях.
Пари. Говорим за тях всеки ден. Често със съжаление, понякога с гняв, от време на време с надежда. Разменяме фрази от типа „Няма пари“, „Всичко поскъпна“, „Заплатите не стигат“, „Едва свързваме двата края“. Но колко често говорим как да управляваме парите си? Кога за последно някой ни е обяснявал какво точно означава да сме финансово грамотни?
Ако самият израз ви звучи малко претенциозно или плашещо – не сте сами. В България темата за парите все още е до голяма степен табу. Трудно се говори за тях – у дома, в училище, дори сред приятели. Все едно е неудобно, срамно или проява на лош вкус. Мнозина дори се чувстват виновни, че не разбират елементарни финансови термини. А истината е, че никой никога не им е обяснил тези неща. Нито в училище, нито вкъщи.
А хората, които са финансово грамотни, имат много по-голям шанс да се справят добре – било то когато спестяват, инвестират или теглят заем.
Днес това е още по-важно, защото финансовите продукти стават все по-сложни, а достъпът до тях – все по-лесен. В много страни правителствата насърчават гражданите си да използват банкови и кредитни услуги и все повече хора отварят сметки и теглят кредити. Освен това пенсионирането вече не е изцяло в ръцете на държавата или работодателя – все по-често самите ние трябва да мислим как да си осигурим спокойни старини.
Хората, които не разбират как работят лихвите (и натрупването им) например, често плащат излишни такси, трупат дългове и взимат заеми с по-неизгодни условия. Обикновено те спестяват по-малко и взимат повече кредити.
От друга страна, ако сме финансово грамотни, можем да планираме по-добре бъдещето си – особено що се отнася до работата и пенсионирането. А когато става дума за инвестиции, хората с по-добро ниво на финансова грамотност знаят как да намалят риска, като разпределят парите си между различни видове активи.
Финансовата грамотност не означава да имаш голяма заплата. Не означава да си икономист, да следиш фондовите борси или да имаш таен талант за инвестиране. Означава да разбираш какво можеш да направиш с парите, които вече имаш – независимо дали са малко, или повече. Означава да можеш да планираш, да правиш избори, да разбираш основните принципи на спестяването, кредитирането и потреблението. Да знаеш къде отиват парите ти. Да разбираш какво подписваш. Да имаш представа какво ще последва, ако останеш без работа или ти се наложи спешен разход.
Ако можеш да отговориш спокойно на въпроси като „Колко харча на месец?“, „Колко ми струва животът?“, „Какви осигуровки плащам?“, „Мога ли да заделя за спестявания?“ – значи вече си по пътя към финансовата грамотност. Не е въпрос на престиж. Въпрос на ежедневна сигурност е.
Преди 100 години в българските училища е било напълно нормално децата да учат как да боравят с пари. В някои училища и професионални паралелки предмети като „Икономика на домакинството“ и „Търговско счетоводство“ са били част от учебната програма. Разбира се, това са били други времена, с други икономически и социални условия, но факт е, че предприемачеството и частната инициатива са били нещо обичайно. Бабите и дядовците ни може и да не са били висококвалифицирани инвеститори, но са знаели как да планират. Как да отделят пари за сватба, за земя, за зестра, за лоши дни.
След това идва рязка промяна. След 1944 г. държавата поема контрола върху икономиката и се превръща в основен стопанин, планиращ „петилетки“, а частната инициатива се разглежда с подозрение. Парите стават нещо, което „държавата дава“, а не нещо, което сам изкарваш, управляваш и умножаваш. Този модел, макар и формално да е останал в миналото, често продължава да влияе на начина, по който мислим за парите и днес.
Според различни международни изследвания България е на опашката в Европа по финансова грамотност. Според проучвания значителна част от българите изпитват трудности с основни финансови термини – те не могат да обяснят какво означава инфлация, как се изчислява лихва или каква е разликата между брутна и нетна заплата. Това не е защото сме по-глупави от другите. А защото системата не ни е дала тези знания. Според проучването S&P Global FinLit Survey едва 35% от пълнолетните българи са финансово грамотни, като в ЕС зад нас по този показател е само Румъния (22%). За сметка на това средно за ЕС 53% от пълнолетните са финансово грамотни, а разбирането на финансовите понятия е най-високо в Северна Европа.
В същото време в страни като Финландия, Канада, Естония или Швеция децата започват да учат лични финанси още в началното училище. Темата е част от учебния план. Учи се как се съставя бюджет, как се избира банка, как се преценява дали даден кредит е изгоден или не. Резултатът е очакван – възрастни, които се ориентират спокойно в сложния свят на парите, които не изпадат в паника при всяка икономическа криза и които планират живота си с увереност.
Тогава често се живее от заплата до заплата, без буфер, без сигурност. Хората се изкушават се лесни решения – бързи кредити, покупки на изплащане, скъпи услуги, за които не четат дребния шрифт. Подписват договори, които не разбират. Чувстват се объркани, когато трябва да платят данъци, да сменят банка, да подадат декларация. Не разбират какво се става с парите им, когато ги получат, и защо всъщност никога не стигат.
Този тип неразбиране води до огромни лични, а понякога и семейни драми – непогасени дългове, запорирани сметки, загуба на имущество, невъзможност да се планира бъдещето. А още по-лошото е, че децата на такива хора израстват със същия модел. И го възпроизвеждат. И така се въртим в един омагьосан кръг.
Най-простото нещо е да започнем да говорим. Да не се срамуваме да признаем, че не знаем нещо. Да питаме. Да четем. Да търсим информация. Да говорим с децата си. Да им обясним защо не могат да имат всичко, което искат, веднага. Да им дадем джобни пари и да ги научим да планират. Да си правим сметка не само колко изкарваме, но и какво реално харчим. Да планираме не само месеца, но и годината. Да не се страхуваме от теми като кредит, застраховка, пенсия. Защото това не са теми за „богатите“, а теми за всички, които искат да живеят спокойно.
Това не е просто модерна дума, нито нова мода. Това е умение, което може да ни даде сигурност, самочувствие и спокойствие. Разликата между човек, който живее с усещането, че всичко е извън негов контрол, и човек, който може да управлява живота си с яснота.
С тази поредица от материали в Майко Мила искаме да покажем, че финансите могат да бъдат разбираеми. Че не е нужно да си счетоводител, за да се справяш с парите си. Че има начини да направиш умни избори, дори когато парите не стигат. Че знанието е сила. А финансова грамотност – онзи ключ, който може да отвори по-спокоен живот за теб и децата ти.
Хубаво детство ли имахте? За какво мечтаехте? А имахте ли шанса да го получите и на каква цена? Авторката на текста Вера Валериева споделя за своето детство, в което е била благодарна за много простички неща. Но днес светът е различен. А и не всеки е минавал през това, което и нашата читателка ще разкаже. Но няколко въпроса се загнездиха някъде между редовете – може ли щастието да се подари, или трябва да се заслужи? Каква е цената децата да имат всичко, което поискат днес? И кой плаща сметката? Наистина ли те не разбират стойността на парите? И в нас, родителите, ли е проблемът, ако е така?
В това време нямахме пари за ток. И го пестяхме. Нямахме достатъчно храна, вода, дрехи, играчки, банани. Нямахме памперси, дори пералня. Нямахме дори качествени дамски превръзки.
Нямахме и стрес, депресия, тъга, но имахме вяра в Бог и бяхме благодарни, че го има. Имахме хората помежду си. Имахме само домашни зеленчуци, чак през юли, но те бяха вкусни. Дядо Коледа беше Дядо Мраз и идваше не при послушните деца, а при онези, чиито баби и дядовци бяха в бившата партия.
Молех се на Бог всяка вечер съседчетата да ми разрешат да бутам по баира техните BMX колела, когато са изморени, а те да се спускат надолу с тях.
Купих си колело на 12 години с първата заплата от нощен детски труд след и преди училище. Тогава се научих и да карам кола, но колелото беше пикът на мечтите ми, постигнато с пика на физическите ми възможности.
Детето ми има рожден ден и става на 5. Ще му купувам подарък. С бебе и кола без климатик. Обикалям над 40 часа при температура над 40 градуса в колата, за да купя червено колело за момчето ми. Само как ще го зарадвам, а!? Намирам, купувам, сглобявам, кърмя за пореден път и си тръгвам доволна.
Детето ми е на 8 година и планира как ще си купи шестото по размер колело с пари, събрани от празници, надвишаващи минималната работна заплата за страната по това време. Планира да купи колело и на брат си, защото не можел да кара само неговите – втора употреба.
Лягаме си, в ден Х с приказка, разкази за живота, уроци. Ще благодарим на съдбата и на Бог. Големият ми син ми признава, че ми е надрал дисплея на компютъра с ножица. Какво пък толкова, щяла съм да си взема Apple сега, че и без това този бил стар.
Само че аз пишех на пишеща машина стихове в Съдебната палата в Перник, за да ги пратя на конкурс, където да спечеля 10 лв. за следващия машинопис. После търсех спонсори, за да дарят компютри на училището, за да може да имаме часове по информационни технологии и да се научим да работим с компютър.
Три години по-късно спях в университетската библиотека, за да си напиша курсовите на компютър и да ползвам литературата там. Заминах на бригада в САЩ, където чистех тоалетни и миех чинии 4 месеца по 16 часа на ден, за да си купя първия компютър. Вторият е този, надраният с ножицата, купен на изплащане за две години и първоначална вноска от първите пари, изкарани от собствен бизнес. Бизнес, стартиран с 0 лв. капитал, но с много вяра в Бог и много благодарност за всяка дадена ми възможност.
И да, мечтая си за Apple. Но знам, че в този живот, аз такава колосална сума пари за себе си няма да похарча.
Жесток е урокът.
И той е за моя сметка. Детето ми не знае цената на парите и какво стои зад тях.
Ден Х +1: лягам с децата. Времето с тях е важно. Искам да станат достойни мъже и личности. Жадна съм, но ще пия вода после. Пуши ми се, но още малко и ще заспят. Не ми е удобно, но на финала сме.
Ще си почина после, ще хапна после и лекарствата ще си изпия после. Децата са ядосани, ритат се, ритат ме, карат се, крещят ми, плюят се, цапат чаршафите и се хилят. Аз умирам от жажда, търпението ми свършва, нервната ми система е пред срив.
Моля децата за последен път да се успокоят, като им показвам техниката за благодарност. Просто да намерят нещо, от което са щастливи в момента и да благодарят за него.
Аз съм на 8 години. Живеем на студено, защото нямахме пари за ток и нямахме достатъчно дърва. Нямаше и мъж, който да ги купи, нацепи и сложи в печката. Мама ме топли със сешоар, но аз треперя. Завивам се с няколко одеяла, завивам и сешоара. Той гърми и пали одеялата. Аз не чувствам студ, само благодарност, че съм жива и че дюшекът не е подпален.
Изтривам моментално този спомен при усещането на жега в дома ми и сметката за ток, която не ме тревожи вече. Подканвам да благодарят.
Осемгодишният ми син казва: Мамо, аз няма за какво да благодаря! Няма нищо хубаво тук! Аз съм ядосан и нещастен!
Напомням му, че сме живи и здрави, с топъл дом. Прегърнати сме. Споменавам колелото, приятелите, дрехите, играчките, тренировките, киното, забавленията, на които ходим, сред които стени за катерене, ледена пързалка, театър, музика, боички, скицници, трите раници за различни неща, топлата вода, бананите, Дядо Коледа, живите баба и дядо, вкусната храна и грижа от тях, детската къщичка, ролерите, екипите за футбол, телефоните, успехите в училище и най-вече, че мама и татко са тук и сега, заедно с тях.
Вчера им взехме обувки за футбол и екипи, онзи ден им взехме масичка и столчета, миналата седмица детски килим с букви и друг с таблицата за умножение.
Децата продължават да се ритат. И да плачат, защото са нещастни.
Текстът и търпението ми няма да стигнат да опиша нещата, които имат и не виждат и оценяват. Както и да опиша как сме им осигурили тези неща.
Още не сме свършили, скрол надолу
Пътят от липсата към успеха тук и сега е път с продадено време и здраве. Завинаги невъзвръщаемо и нелечимо. Пътят към щастието на децата ми е клетва, която някога си дадох – никога да не минават по моя път. Да преживяват тази болка и да местят скалите, които ми се е наложило да преместя. И аз успях. Децата ми нямат представа за този път.
И нямат, това, което аз имам. Не знаят цената на парите и нямат идея какво е щастие.
А аз продължавам да съм в ада по пътя към щастието на децата.
И вие ли търсите формулата, Свещения Граал за отглеждане на успешни хора? В продължение на 15 години авторката Марго Махол Бисноу интервюира стотици предприемачи и техните родители, за да научи как са били възпитавани. От статията ѝ за CNBC става ясно, че тези семейства са удовлетворени от развитието на децата си (ръкопляскаме им!). Родителите казват, че порасналите им вече деца са не само успешни в бизнеса, но са се оказали и щедри и мили хора. Ето четирите неща, които родителите на успешни предприемачи биха казали на по-младата си версия.
Повечето родители, с които говорих, мислеха, че дипломата от университет е от съществено значение за успешна кариера. Предприемачът Мат Муленвег, основателят на WordPress, стартира компанията, докато е студент в университета в Хюстън. И напуска университета, за да я управлява. Стойността ѝ днес се оценява на 7,5 млрд. долара.
Родителите на Томас Ву искали той да стане лекар. Вместо това Ву напуснал Калифорнийския университет в Сан Диего, за да се присъедини към първия стажантски клас в Electronic Arts. След това става водещ продуцент на League of Legends, креативен директор за Riot Games и изпълнителен продуцент на номинираното за Еми хитово шоу „Arcane“.
Връщайки се назад във времето, родителите признават, че не е трябвало да се тревожат толкова много. Децата им не получават диплома, но това в крайна смета няма значение за реализацията им. Те преследват и сбъдват мечтите си, а уменията им, отдадеността и увереността се оказват повече от достатъчни.
Родителите на режисьора Джон Чу (Now You See Me 2, Crazy Rich Asians, Wicked) споделят, че още на 10 години Джон обичал да разказва истории и да прави филми. Те се притеснявали, че страстта му можела да разфокусира вниманието му от истинската работа и отговорности. Дали са били прави да се тревожат, като се има предвид международният успех на най-новия филм на Чу Wicked?! Сега осъзнават, че вложените от сина им 10 000 часа в правене на онова, което обича и в което е добър, си е заслужавало.
Много родители, които интервюирах, се чувстват по същия начин. Те признават, че страстта на децата им се е оказала ключов двигател в кариерата им.
Много бъдещи предприемачи са спортували интензивно в детството си, но никой от тях не става професионален спортист. Родителите им се притеснявали, че часовете, прекарани на игрището, вместо в класната стая, са загуба на време.
Ерик Райън, основателят на Method, Olly и Welly (компания за продукти за първа помощ, витамини и екологични препарати за дома), споделя, че е бил ужасен ученик, но обичал ветроходството. Там научил ценни умения като издръжливост, смелост, постоянство и увереност. Именно те го превръщат в предприемача, който е днес. Родителите му са се тревожили излишно, че всички часове във водата ще попречат на успешната му реализация. Точно обратното – Ерик създава бизнес, който днес се оценява на 34 млн. долара.
Още не сме свършили, скрол надолу
Много от тези предприемачи и лидери отдават на родителите си заслугата, че са ги научили каква е стойността на парите. А някои родители пък съжаляват, че не са били по-открити относно семейните финанси. И не са ги използвали по-добре като учебен инструмент. Например да включат детето в купуване на големи неща за семейството като кола или инвестиране на фондовата борса. Други споделят, че е трябвало децата им да имат банкова сметка или кредитна карта още в гимназията. Днес вече мислят, че обучението как да харчат парите би им помогнало при стартирането на техните си компании.
Родители на успешни възрастни казват, че са внимавали да не се карат и да не наказват децата си, когато са се проваляли. Много от тях смятат, че неуспехите трябва да се отбелязват така, както и успехите. Защото в един момент тези родители са осъзнали, че така децата поемат творчески рискове, които водят до иновация. Провалът е начинът, по който се учим и растем, а поражението трябва да бъде гориво за следващия успех.
Всъщност провалите на децата са по-важни от лесните победи.
Това бих казала и на себе си като млад родител. А на собствените си пораснали деца предавам мантрата на Били Джийн Кинг:
„Това не е провал, а обратна връзка.“
Източник: CNBC
Спенсър Елдън, който се появява като голо бебе на една от най-емблематичните обложки на албуми в историята на рок музиката - Nevermind на Nirvana - съди бандата, твърдейки, че е бил сексуално експлоатиран като дете, пише The Guardian.
В съда в окръг Калифорния е заведен иск срещу няколко страни, включително живите членове на групата, вдовицата на Кърт Кобейн - Къртни Лав, както и звукозаписните компании, издавали или разпространявали албума в последните 30 години. Елдън твърди, че посочените страни са продуцирали детска порнография със снимка, на която се вижда как той като голо бебе с неприкрити гениталии плува към доларова банкнота.
Заведеното дело обвинява страните в “детска експлоатация с комерсиална цел, откакто е малолетен до ден-днешен”, както и че “обвиняваемите съзнателно са произвеждали, притежавали и рекламирали комерсиална детска порнография, изобразяваща Спенсър”.
Елдън, който е бил на 4 месеца, когато е правена снимката, твърди, че е понесъл щети за цял живот вследствие на обложката на албума от 1991 г. в това число “тежък и постоянен емоционален стрес с физически проявления”, както и загуба на образование, заплати и “радост от живота”.
В заведения иск се казва, че изображението е “сексуално” и кара Елдън да изглежда като “сексуален работник - опитващ се да грабне долара”. Твърди се, че никога не му е плащано, за да се появи на тази обложка, както и че родителите му никога не са подписвали, че дават разрешение за разпространение на тази снимка, заснета специално за обложка на албума. Имаше информация, че на Елдън са платени 250 долара за нея.
Искът на Елдън е за причинени вреди на стойност не по-малка от 150 000 долара от всеки от 15-те обвиняеми, плюс разходите по делото, като се изисква делото да бъде водено пред съдебни заседатели.
Обвиняемите все още не са отговорили на иска, нито са го коментирали публично.
През 2016 г. Елдън пресъздаде снимката с вестник New York Post, за да се отбележи 25-ата годишнина на албума, казвайки: “Страхотно е, но е и странно, да съм част от нещо толкова важно, което даже не си спомням”.
В същата година казва още: “Наскоро си мислех “Какво ако не съм бил съгласен, пенисът ми да бъде показван на всички”. Реално не съм имал избор”. На 10 години Елдън пресъздава снимката и за Rolling Stone.
През 2007 г. Той коментира пред Sunday Times, че е “малко извратено, че много хора са ме виждали гол. Чувствам се като най-голямата порно звезда в света”.
Робърт Фишър, който е дизайнер на корицата, казва, че снимката е вдъхновена от Кърт Кобейн, който е гледал документален филм за бебета, раждащи се под вода. “Той мислеше, че от подобна гледка ще стане хубава обложка. Но по-този начин щеше да е прекалено нецензурно, затова се спряхме на плуващото бебе.”
Повечето фенове интерпретират снимката като комична, описваща сатирично бандата, която е подписала с голяма компания за албума и се опитва да се докопа до парите.
Кърк Уедъл, който заснема фотографията, казва през Guardian през 2019 г.: “Все още държа връзка със Спенсър. Мислех си “Човече, като стане на 16 години, това дете ще ме мрази в червата”. Не ме мрази, но има някакъв конфликт със снимката. Мисли си, че всички са изкарали пари от това, само той не. Струва ми се, че заслужава нещо. Винаги звукозаписните компании правят парите.”
Днес специалистите от счетоводна къща Fourmate ни консултират за всичко важно, което трябва да знаем за пенсионното и здравно осигуряване. Продължаваме поредицата, която стартирахме преди време с тях, за да може да получим от първа ръка адекватна информация по важни счетоводни, данъчни и финансови теми. Досега говорихме за важните стъпки при завръщане на работа след майчинство, какво трябва да знаем при започването на нова работа и кои са важните моменти в личното ни счетоводство.
Когато работим някъде на трудов договор, ни осигуряват за следното:
В България пенсионното осигуряване се основава на принципа на трите стълба:
Първият е стълбът на държавното обществено осигуряване. То ви позволява да получавате пенсия, когато достигнете нужния осигурителен стаж и възраст.
Вторият стълб е на допълнителното, задължително пенсионно осигуряване. При него лицензирани пенсионноосигурителни дружества управляват професионален и универсален пенсионен фонд, в които отиват вноските за бъдещата пенсия.
Професионалният фонд е задължителен, ако работите при условия на първа и втора категория труд. Вноската за него се покрива изцяло от работодателя. Универсалният фонд е задължителен, ако сте родени след 31.12.1959 г. и се осигурявате в държавното обществено осигуряване.
Тук вноските се разпределят както за сметка на работодателя, така и за ваша сметка. В момента съотношението е, че 40% са за сметка на служителя, а 60% са за сметка на работодателя.
Третият стълб е допълнителен и можете да се възползвате от него, ако искате да си осигурите допълнителни средства, когато се пенсионирате. Той е напълно доброволен и не е задължителен.
Добре е сами да изберете своя пенсионен фонд, за да сте сигурни, че парите ви отиват на доверено място. Всичко това се прави, за да си гарантирате сигурност, когато имате нужда от нея. А също и за да се избегнат неприятни ситуации като фалит, запор на средствата и др., които ще нарушат спокойствието ви.
Ако не изберете сами своя пенсионен фонд, то ще бъдете разпределени служебно.
Когато започнете работа, имате 3 месеца, в които можете да изберете своя пенсионен фонд. След като изтекат тези три месеца и не сте направили своя избор, вноските са служебно разпределени в зависимост от доходността и броя на осигурените лица в различните пенсионни фондове.
Ако сте разпределени служебно към някой пенсионен фонд, то той е длъжен да ви информира с писмо. Често, обаче, поради подадена остаряла, невалидна или грешна информация, не получавате такива писма.
Ако досега не сте се интересували кой е вашият пенсионен фонд, но искате да разберете, първо трябва да поинтересувате къде сте разпределени. Това може да стане по един от следните три начина:
Така, след като разберете към кой пенсионен фонд сте разпределени, ще можете да прецените дали искате да останете там, или искате да се прехвърлите другаде.
Здравното осигуряване ни дава достъп до безплатна здравна помощ. Дава ни право на личен лекар, безплатни медицински прегледи, болничен престой, операции, ваксиниране и пр.
Осигуровката за общо заболяване и майчинство дава право за ползване болнични и майчинство, като през този период се получава обезщетение от държавата.
Осигуровката за безработица дава право на обезщетение от държавата за периода, в който сме останали без работа.
Искрено съчувствам на всички родители, чиито деца ОТНОВО или за сефте не се класират в напрегнатата надпревара за държавна ясла или градина. Съвършено искрено го казвам.
Аз например не знам къде щях да бъда, ако моето дете не беше извадило късмета да влезе и в ясла, и в градина. Сигурно щях да съм под някой мост и да се храня с луковици. Как работят майките, чиито деца не се класират? Как живеят?
Аз ще ви кажа – работят на три места, за да могат да изкарат достатъчно пари, с които да платят частната детска градина. Тая градина например струва 750 лева ЗА ЕДНОТО ДЕТЕ. Понякога обаче децата са две и съответно и двете ходят на частна детска градина, за да може тая майка да работи още повече.
Така че тия деца да се развият удовлетворително, да различават катерица от жълъд и да могат да кажат стихотворение за майката на 8 март. Това остава горе-долу единствената утеха на тая майка, на която междувременно почва да ѝ пада косата от стрес и изтощение.
В същото това време идва и локдаун и всички си оставаме с децата вкъщи, но някои родители ПРОДЪЛЖАВАТ да плащат такси в почти пълен размер, за да не се губи мястото на детето в частната детска градина.
И когато дойде пролет и отворят СКЪПОЦЕННАТА система за кандидатстване, пълна с бъгове и направена като с краката на някой програмист, тия родители ПАК кандидатстват, въпреки че знаят, че нямат шанс детето им да влезе в държавна детска градина. Ама надеждата нали умирала последна и така.
И всичко това се развива на фона на: 1 милиард лева, раздадени на 8 фирми, безпрецедентни скандали и разкрития за корупция и изнудване, неграмотни и нагли хора, назначени на сладки позиции, които признават, че не са си мръднали пръста в тази най-сладка работа, на фона на асфалти, магистрали, укрепления, мостове, тежки погледи, включвания от резиденции, джипове, джетове и частни плажове.
Та на фона на всичко това и още много, някак си не можаха да се изпонастроят 10 детски градини с ясли за толкова години в София. Но пък можА да се осере целият град с психеделични плочки, с пластмасови чешми и бетонни пейки, с малоумни проекти за площади и фонтани, с грозни и селски бордюри и всякакви други провинциални и некадърно изпълнени приумици.
Но няма десет скапани сгради в града, в които да се направи ремонт и да се ПОКАНЯТ тия родители и тия деца да се запишат там.
Някой снощи каза, че да ти се класира детето за държавна детска градина наподобява радостта от това да влезе в Харвард. Или ХарвАрд, както разбрах, че го наричал Йордан Цонев тая сутрин по телевизора. И сигурно е така. За други обаче няма Харвард, няма и детска градина „Юначе“.
Снощи 10 000 родители са получили благата вест, че детето им не е класирано. Но те не трябва да страдат – това просто означава, че ще имат уникалната възможност още една година да се разхождат по цял ден във великолепната градска среда.
Да се спъват в счупени бордюри, да пият вода (ако имат късмет) от грозните пластмасови чучури на чешмата в Борисовата градина и да се чудят къде да се изпикаят. Защото в тоя град има три или четири градски тоалетни, които стават за нещо, КОГАТО РАБОТЯТ. Цената на четири от модерните тоалетни беше 450 000 лева.
Но то не може и детски градини, и кенефи, и плочки. Ще чакате да му дойде времето на всичко, да се изпонакраде, да се изпонаплатят заплати по хиляди левове, да се изпоназначат на важни позиции дъщери на шлосери и заварчици от Мадан*, и едва тогава може да дойде времето на детските градини.
А сега стискам палци поне да си получите ваучерите за това, че децата ви не са класирани. Така и не разбрах какви са условията за това и сигурно държавата безмилостно ще се опита да не се раздели с тия пари, но вие не се отказвайте и си ги търсете до дупка. И догодина пак пробвайте да се преборите с калпавата система** за кандидатстване и междувременно не забравяйте, че е добре и да гласувате на 11 юли, а след това и на местните избори. Друг начин няма.
И едно допълнение, което стана наложително след някои коментари:
1. Няма ли баби да ги гледат тия деца, какво реват всички родители? Не, представете си, понякога няма баби – починали са или пък още работят. ИЛИ ИМАТ СОБСТВЕН ЖИВОТ. ОАО! Бабата на детето не е детегледачка по подразбиране и тоя социалистически манталитет е добре да си остане в миналото. Частните случаи на гледане на дете от баба, която няма друга работа в продължение на 6 години, е именно това – частен случай. Общият нито е такъв, нито е редно да бъде такъв.
2. Майките ревяли, че искат детски, защото не им се занимава да си гледат децата. НЕ, ревем, защото искаме да работим, а тия деца да се развиват в съответстващата им среда – с връстници и групови правила.
*Баща на Десислава Трифонова (бившата шефка на БАИ) е съдия (!!!) Цветанчо Трифонов. Той се прочу с факта, че НЯМА НИТО ЕДИН ДЕН ОПИТ КАТО РЕДОВИ МАГИСТРАТ, а бе избран от Висшия съдебен съвет за нови пет години начело на Районния съд в Козлодуй през 2015 г. От атестацията на съдия Цветанчо Трифонов става ясно още нещо по-любопитно. Дипломата му по „Право“ от Софийския университет е издадена на 5 април 1992 г., четири месеца СЛЕД КАТО той вече е бил назначен за шеф на съда в Кнежа. ПРЕДИ ДА СТАНЕ СЪДЕБЕН ШЕФ, ТОЙ Е РАБОТИЛ 5 МЕСЕЦА КАТО ПОДЗЕМЕН ШЛОСЕР В МАДАН И ОЩЕ 11 ГОДИНИ КАТО ЕЛЕКТРОТЕХНИК В КНЕЖА.
**Ако някой, разработвал системата за кандидатстване в ясла, детска градина и училище, чете това, да си запише – включете в кода на тая най-вълшебна страница да СЕ МАРКИРА В ЧЕРВЕНО ПОЛЕТО, КОЕТО НЕ Е ПОПЪЛНЕНО ВЯРНО ИЛИ НЕЩО Е ПРОПУСНАТО. Така двайсет хиляди родители няма да ровчат като лалугери и да се ЧУДЯТ къде и дали нещо е пропуснато, запазено ли е от тая система, или не е. Във всеки най-скапан сайт при регистрация грешните неща се отбелязват в червено, само в нашия всичко, по стара българска традиция, е направено максимално неудобно.
Това ще е от текстовете "обеца на ухото". С нас се свърза дама, която има нужда да разкаже историята си, за да предпази други хора от попадане в подобен капан. Благодарим ѝ за смелостта. Искрено се надяваме споделеният разказ да не остане просто в графата "Това на мен няма как да ми се случи", защото очевидно всичко е възможно.
Защо Covid-19 не беше най-лошото, което се случи за мен тази година? Е, станах жертва на измама!
Бях въвлечена в схема.
Абе, направо си изгорях с една стабилна сума така, че да има да си плащам години напред.
Накратко: аз съм голяма бяла птица!
Кой да предположи - в средата на 40-те съм, имам две момичета, достатъчно големи, за да се оправят почти с всичко сами. Те са прекрасни, възпитани, в приятелски отношения съм с тях, постоянно ме търсят и ми споделят, независимо преди и след пубертетната им възраст.
С мъжа ми се справяме добре с отглеждането на децата. Е, вярно, с него в последните години не сме така близки, което може би оказа влияние и "помогна" да се поддам на ухажването и вниманието на друг.
Подхлъзнах се и станах поредната измамена, неудовлетворена нечия съпруга. Смятам (смятах?!) себе си за средно интелигентна жена или поне такава с достатъчно разум и адекватна преценка, но не би!
Един мъж ми поиска приятелство в социалната мрежа и аз – що па да не го дам, да видим какво ще стане, а?! Почнахме да чатим, ама по едно време той много вече ме харесва, даже, едва ли не, бил влюбен в мен.
Една жена трудно остава безразлична към подобно ухажване, много е готино, чак малко прекалено, сега като се замисля, но той знае как да ме "удари". Много умело използва слабостите, които без да искам съм разкрила пред него, трябва да му се признае.
Представя се за американец с европейски произход – германо-испански, иначе като акцент по-скоро италиански. Работи на петролна платформа в Средиземно море на договор. Познато ли ви е?
Оказа се, че в полицията им е доста познато, но го разбрах след няколко месеца и няколко десетки хиляди в борчове. След като ме увери, че много ме обича, каза, че като свърши работа на платформата, ще дойде до България. Даже иска да живее с мен.
Искам ли да живея в Щатите? Не? Добре, той ще ми купи къща тук и ще си живеем заедно. Много е щастлив, че ме е срещнал, защото, откакто преди три години жена му е починала при раждането на детето им, което също умира, той е много самотен и нещастен.
Как да не станеш съпричастен на такава трагедия? Че даже и хлътваш. Той разбира какви са ти интересите и страстите и направо ти влиза под кожата. Мъж мечта – това изчерпва всичко.
Постепенно си ставаме близки и изведнъж се оказва, че той отчаяно се нуждае от пари. Има затруднения в работата, нещо се е скапало и трябва да се купи, за да си завърши работата, иначе има неустойки и няма да си получи парите по договора.
Освен това няма близки хора, които да му заемат пари, няма достъп до банковата сметка – нали е от Щатите, пък сега е в Европа, не може да плати и онлайн...
Почна да ми иска пари с уговорката, че ще ми ги върне в момента, в който свърши работа и му платят. Ама за да му платят, трябва да завърши работата си, а дотогава имаше нужда от пари на няколко пъти по различни причини.
Не, не склоних веднага, разбира се. Поне месец вървяха преговори. Доста се постара човекът, за да му гласувам доверие. Изпрати ми снимка на лични документи, убеждаваше ме, че няма близки хора, които да му помогнат, даже се опитах да прекъсна връзката. Изтрих си приложението, чрез което комуникирахме по негово желание, но почна да ми звъни от щатски номер.
Позволих да осъществи наново контакт. На по-късен етап ми даде достъп до банковата си сметка, за да видя, че има пари, и да ме убеди, че ще ми върне парите, които иска да му изпратя.
И така постепенно затънах стабилно в дългове, убедена, че помагам (все гледам да помогна в тоя мой живот, убедена, че има смисъл в това!). Нито за миг не съм изключвала възможността, че може да е измама, но въпреки това историята звучеше доста правдоподобно. Доверих се – този човек има нужда от помощ, от моята помощ.
А пък какви любовни съобщения ми пишеше посред нощ, дори собственият ми съпруг не ми е писал подобни. През цялото време бях под напрежение – ако се окаже измама, потъвам в дългове, децата ми ще страдат, ще мизерстват, няма да мога да им осигурят елементарни неща. Как ще го приемат те и съпругът ми? Ами родителите ми?
И въпреки това си повтарях: "Ето, той ми каза това и това, не може да е лъжа, иначе няма да е така загрижен, почти всеки ден разговаряме...". Убеждавах сама себе си, че е искрен.
По едно време споделих с моя близка, че имам връзка и че съм му пращала пари. Тя се опита да ме предупреди, че всичко е измама. Знаех, че е твърде вероятно, но вече му бях изпратила доволно количество пари. Смятах, че има шанс да си ги върна.
Споделих с него за подозренията си, исках от реакцията му да разбера каква е истината. О, колко разстроен беше, че съм го нарекла измамник, Господ му е свидетел, че никога не ме е лъгал!
Манипулацията беше жестока и доста умела, но това го осъзнах след още поне два месеца. Напрежението и натискът бяха огромни, въпреки че той "не ме насилва да правя нищо", просто ако е възможно да му помогна.
Сънят ми беше по 4–5 часа на денонощие, едвам заспивах, будех се рано. Свалих 14 кг за шест месеца (не че нямах нужда, просто никога нямаше да се случи дори и след година диета – направо се стопих!). Състоянието на постоянно безпокойство и нервно напрежение се редуваше с привидно спокойствие и успешна преструвка, че всичко си е нормално за пред децата и съпруга ми. Дори бях изненадана от себе си, не знаех, че съм толкова издръжлива.
Най-трудното беше, когато окончателно и безвъзвратно осъзнах, че съм жертва и няма шанс да си върна парите, но още никой от близките ми не знаеше. Изпадах в ужас всеки един момент, в който мислех как ще им кажа, как ще реагират и какъв срам ме очаква. Същевременно се опитвах да наглася вноските по дълговете и осъзнавах, че заплатата ми няма да стига, за да ги изплащам.
Подадох жалба – полиция, прокуратура, до последно държах връзка с него, ако се свържат междувременно с мен след подаване на жалбите, за да има шанс да го проследят някак си. Напразни надежди!
Мога да понеса много упреци – заслужавам си ги, но вече няма смисъл. Не споделях дълго време с никого, а сега вече всичко е приключило, връщане назад няма, съжалението също е излишно.
Не знам кое ме тормози повече – че ще изплащам едни пари с години заради глупостта си или че допуснах да бъда излъгана и се чувствам морално ограбена и разбита. Благодарна съм, защото човекът до мен се оказа – не знам как да го нарека – благороден, неочаквано широко скроен или може би просто ме обича?
Съпругът ми реагира по възможно най-добрия начин. Трудно му беше в първите дни, но каза, че гладна няма да ме остави. Има възможност да покрива разходите в семейството без моята заплата, но отговорността и задължението да върна дълговете си е изцяло моя и той няма да ми помага за това. Обсъждаме ситуацията и търсим изход заедно.
Благодарна съм на децата си! Имах опасения, че ще ги разочаровам прекалено много, но те продължават да ме обичат все така силно. Когато им казахме за ситуацията, попитаха дали ще останем семейство както досега – това беше най-важното за тях. Ние, разбира се, ги уверихме в това.
Благодарна съм за адекватната реакция на сестра ми – получих безрезервна подкрепа от нея, поредното доказателство, че нищо не е толкова зле, колкото изглежда. Най-тежко е положението с родителите ми и особено с майка ми, но се надявам някога да ми простят, че им причиних такива тревоги.
Знам, че съм силна и мога да се справя! Само да съм здрава, за да работя – както се казва, пари се изкарват. Та, в тая връзка, вече съм в режим на търсене на работа за уикендите – със заетостта ми в работата на пълен работен ден не мога да разчитам на друго.
Много се надявам да успея до 2–3 години с постоянна и допълнителна работа да отхвърля част от задълженията. Казват, че нищо не се случва без причина. Още не съм сигурна за причината, но се надявам да я разбера скоро.
Споделям моята история, защото съм сигурна, че има доста "изгорели" жени. Не знам колко точно, но съм убедена, че са повече, отколкото предполагам, и ако има и малка вероятност да предупредя и предпазя някоя добра душа, то значи има смисъл и от моята изповед.
