fbpx

В началото на извънредното положение ви срещнахме с един от малкото хора към онзи момент с потвърден положителен тест за COVID-19. В текста си “Когато светнеш “положителен” на теста за коронавирус” авторът ни разказа как се е заразил и какво се е случило с него след това.
Днес, когато коронавирусът и хората, заболели от него, вече са част от всекидневието ни по някакъв особен начин, бележещ “новото нормално”, за което всички говорят, публикуваме текста, изпратен ни от Ина Тонева, също с положителен резултат за COVID-19 и почти безсимптомна. И въпреки че за щастие вирусът е пощадил физическото ѝ здраве, психиката ѝ се е оказала заклещена в страхове и отчаяние.


Tова е “корона”, видяна и усетена от първо лице. Искам да разкажа, за да достигне до уши, които имат нужда да чуят.
С бързото разпространение на вируса в Европа бях от тези хора, чийто ужас нарастваше заедно с тревогата за близките ми. Затова съм много благодарна на ген. Мутафчийски, защото направи така, че да бъдем затворени, да нямаме избор дали да присъстваме на работа и в социалния живот. 

Честно ви казвам, когато този човек излезе с ясни действия, ми олекна. Вече нямаше нужда аз да крепя света, някой друг го правеше за мен. Не ми беше нужно да спирам децата от училище, да не се виждам с хора и да не присъствам на мероприятия, просто защото всички трябваше да спазваме общи правила. Не ме разбирайте погрешно, понякога просто се качвах в колата и карах, пазаруването беше празник за мен. Всичко това ми тежеше ужасно, но се чувствах малко по-сигурна. 

С връщането ми към живота страховете ме връхлетяха с пълна сила

Ходех на работа, ставах все по-спокойна, но все пак вътрешно уплашена, че ще ме сполети. Малко по малко събирах смелост – казах си, че трябва да гледам напред и продължих. Осъществих отдавна плануван трансфер на децата ми при баба им и дядо им на село в Германия и там започна всичко. 

Събрах цялата си смелост, направих си тест, за да съм сигурна, че с нарастващото увеличение на случаите в България, няма да си имам придружител с мен. Някак балонът, в който живеех, изведнъж се спука. Моето навлизане в реалния свят, какъвто беше преди, но с маски, ме връхлетя с пълна сила. Всичките ми страхове, че съм била на летище, в самолет, с толкова много хора пробиха измамната ми рутина. 

Мисля, че два дни след пристигането ми изкарах един ден в плач и леко дразене на гърлото – като пресъхване. Събрах каквото беше останало от мен и на следващия ден потеглих. В този ден не бях яла, нито пила вода, прибрах се с адско главоболие и си отдъхнах. А после дойде голямото броене на дни – най-големият ми страх беше да не би да съм заразила родителите и децата си при пътуването. Всъщност ми нямаше нищо, освен неприятни усещания на езика ми, който чувствах удебелен и доста обложен. 

Прекарах следващите дни в страх, но следвайки обичайния си ритъм, само че без деца (тоест, никак не беше обичаен, поне за последните 7 години). Всеки ден звънях по 20 пъти на ден да разпитвам дали всички са наред (като изключим болният ми тревожен мозък, който не беше наред). Слава Богу – бяха! Или поне така ми казваха. Измъчваха ме различни сценарии, тревожеше ме да се тествам отново, защото хабя тестове, които са краен брой, по света сигурно има хора, които имат симптоми, а нямат възможност. 

В крайна сметка се предадох

И в името на собствената си психическа стабилност и се тествах отново, това се случи 4 дни след връщането ми. Успокоих се, доколкото е възможно при държава, която се срутваше от протести, и рефрешвах резултата си, докато наблюдавах тихо хората на площада. Бях си подредила доста добре плановете за следващите дни. 

При един от рефрешите излязоха имената ми с резултат: POSITIVE, открива се SARS Cov-2 нуклеинова киселина. Ще кажете, че съм получила отдавна чакан резултат. Е, не беше точно така. 

Беше 23:15, хората протестираха, а аз имах положителен тест. Бях в шок, заспах доста трудно и се събудих неприлично рано. 

Шок... 

Събрах се. Обикновено ми помага действието. След кратък размисъл, около 7:15  в събота сутрин звъннах на дежурния тел на РЗИ, отговори ми доста сънена дама. Въобще не си дадох сметка, че не са на място, а най-вероятно си е вкъщи, вероятно с децата си и вероятно им издействах по-ранни палачинки. Разбира се, това в кръга на безполезните предположения. 

Дамата беше много мила, бързо се окопити и поговорихме малко. Разбрах, че РЗИ няма да ми звъннат преди понеделник, че ако не се чувствам добре мога да звънна на 112, но да не ги търся, ако не е сериозно. Също така разбрах, че ако имам собствен автомобил, от РЗИ ще ме извикат да се тествам отново на 14 ден, ако нямам – трябва да се свържа с тях по-рано, за да ми осигурят екип вкъщи, тъй като екипите са много натоварени (наистина го вярвам). Дамата ме успокои, че като ме слуша, вероятно съм от безсимптомните и все повече такива звънели. Беше приятен, нормален разговор, но за съжаление в ден събота нищо не може да се случи. Свързах се с личния лекар и

получих указания за витамин С и парацетамол,

ако се наложи. 

Прозвъних всичките си колеги един по един, за да им съобщя, че съм положителна и да предприемат съответните действия. Те успяха да направят тестове по частните лаборатоории още събота и неделя и, слава Богу, всички бяха отрицателни. Междувременно информирах и още хора, с които се бях виждала за тези 4 дни, и някак нямах време за паника. Мисля, че нямах и оплаквания, освен че нищо не ми се правеше и бях леко отпаднала. 

Поръчах храна, която да ми донесат вкъщи, заедно с джинджифил и лимон. От тях забърках в един буркан заместител на витамин С, който нямах и ми се струваше тъпо да излагам на риск някого и да пращам мъжа ми да купува в аптеката. 

Неделята се стовари върху мен с хубав сън и неприятно главоболие. Много особено – наместваше се на различни места в главата ми и после изчезваше, някъде следобяд обаче реших, че ще го подсетя да си тръгва с един парацетамол. Два часа по-късно ме отпусна – не мисля, че имаше общо с лекарството. 

За тези дни от понеделник до петък, ако изобщо се бях заразила на отиване, а не на връщане,

нямах нито един симптом, който да беше постоянен

и да нямаше друго логично обяснение. Това е моето усещане за този вирус, спотайва се и се крие. Атакува, колкото можеш да поемеш. Единственото сигурно е, че два дни нямах апетит. 

Понеделник започнах да чакам да се влоша и да броя дните, за да знам кога съм прескочила трапа. Междувременно с мен се свърза друга дама от РЗИ. Назначи ми час за следващ тест, беше също много внимателна. Установихме контактните ми лица, мъжът ми премина също в 14-дневна карантина, попита ме за симптоми, споменах главоболието и тя ми каза, че това било напълно достатъчно оплакване. Онова усещане на езика ми изчезна, нямах кашлица, не съм имала температура. Бях отпаднала и може би се задъхвах. Но всичко това може да се дължи на стрес, нали така? 

Дните минаваха, а аз серизоно започнах да се психирам. Обземаха ме моменти на тотална паника. Мога ли да дишам? Как се разбира, че страдаш от задух? Никой не ме е прегледал дори. Лечение – нямам. Аз съм свикнала да бъда обслужвана от нашето здравеопазване. Този европейски модел ми идваше в повече. Към кого да се обърна? Ако имам пневмония, как да разбера? Ако отида на лекар, застрашавам толкова хора! Ще си стоя в нас и ще чакам, сигурно се разбира, преди да умреш. Всички тези мисли ме заливаха безскрупулно във всякакви моменти и ме докарваха до невъзможност да си поема дъх докрай. Все едно загребвам с една лъжица и точно накрая, когато я пълня до ръба, нещо не ми достига. 

Междувременно близките ми, също силно разтревожени, си отдъхваха, когато ме видят:

“Много добре изглеждаш“

Вероятно не като умираща. Тези дни в карантина се редуваха моменти на отчаяние и страх с такива на приповдигнатост и веселие. Все едно този вирус ми удари най-силно психиката. Не можех да различа кое е истина и кое е плод на страха. Вирусът се хранеше от страха и ужаса ми.

Точно те го превърнаха в реален, заради тях се тествах и благодарение на тях се наричам болна. Не ме разбирайте погрешно – усещах, че нещо не е наред, но не беше познато усещане. Не е като грип, нито вирус. Всеки симптом беше нещо като нищо, докато се вгледам, за да установя има ли го, той се трансформираше в нещо друго. 

Пишейки това, все още нямам отрицателен тест, имам насрочен час за идната седмица. Днес реших ритуално да изпратя вируса с обилно количество спирт по всяка дръжка в нас и с разказа си да достигна до някого, който се нуждае от него. В последните дни аз определено имах нужда от подкрепа, яснота и някой да ми помогне да премина през това. Благодарна съм на терапевта си, на съпруга си, на родителите си и на всички хора, които ме подкрепиха, но знайте, че е трудно.

За суперсилата Деси Алексиева вече сме ви разказвали в Майко Мила. Тя е основател, двигател, мозък и душа на прекрасното FOX book café в центъра на София, което съчетава книжарница, кафене, галерия, пространство за литературни събития, включително за деца от 0 до 3 г. Днес това прекрасно място е празно, а бизнесът на Деси е на ръба. Същото се случва и с много малки, семейни или средни бизнеси и предприятия. И когато започнем летоброенето след коронавируса, трябва да се огледаме и да видим колко косвени жертви е дало всичко това, защото, истината е, че големите ще се оправят, а за малките ще трябва да помислим всички заедно.


Настоящият текст е опит да се справя със собствените си тревоги и емоции. Наскоро някой попита защо не говорим какво се случва с малките и средни бизнеси в България. Истината е, че защото никой не иска да говори за смъртта. За бавната смърт, която очаква малките и средни бизнеси. Звучи драматично, нали? Но не е. Мога да разкажа какво се случва с мен и моя бизнес и как се опитвам да се справя.

Всички хора, които работят при мен са в принудителен неплатен отпуск, не защото не искам да им плащам, а защото и те, и аз знаем, че няма с какво – нашите обороти са близо до абсолютната нула и работа няма. Всички възможности за онлайн доставки и доставки в рамките на деня за София, всички онлайн четения и виртуални срещи помагат минимално. Защото малките бизнеси не могат да си позволят да дадат отстъпки – те нямат маржове, които да им го позволят. А клиентите основателно искат отстъпки като форма на подкрепа за тях в този труден момент.
Благодаря на всеки един човек, който си е поръчал от нас или се е включил на онлайн лекция или четене! Хора, вие ни спасявате! Буквално.

Онзи ден ходих до борсата за три книги. Две от тях намерих, за третата отидох в друга работеща книжарница, за да мога да я доставя на клиентката като жест на благодарност, че се е обърнала към нас и ни е подкрепила. Никога няма да забравя жената, която дойде миналата събота и си купи 40 книги от нас. Безкрайно съм ѝ благодарна и ще помня жеста ѝ завинаги.

Доставките правя или аз лично, или 15-годишният ми син, за да намалим риска от предаване на зараза. Но ние сме на практика затворени. Дори когато съм в книжарницата цял ден, хората не влизат, защото ги е страх – и с основание. Благодаря на колегите ми, които идват някои от дните доброволно, за да ме подкрепят и да направят неща за бизнеса.

Обаче малкият бизнес няма резерви. Финансовите резерви бързо се изчерпват, защото ние не можем да не платим на доставчиците си, не можем да не платим хонорари на хора, които са организирали събития за нас. Когато платим и наема, резервите ни намаляват още по-драстично. Позволявам си да забавям плащания с предварителна уговорка. Давам си сметка, че дори и след отминаване на всички карантини и забрани, бизнесът няма да се възстанови още дълго време, защото изисква време да върнем навиците си отпреди кризата. А и всички ние ще се върнем в една променена реалност.
Това е причината някои малки магазини да работят – дори и малкото, което ще получат тези дни, ще им помогне да продължат да съществуват.

Случайно видях оборота на магазин за луксозни стоки в един предишните дни (който би трябвало да е кризисен). Оборотът им беше по-голям от нашия в най-силните ни дни. Защото кризата винаги засяга средната класа – нашите клиенти. Защото нормалните психологически реакции са крайни в периоди на криза – те варират от „веднъж се живее“ и присъщия на това хедонизъм, до „всички ще умрем“ и присъщия парализиращ страх. Малко са хората, които успяват да запазят разум в тази ситуация.

Как се справям аз? Всяка сутрин се събуждам рано, не защото съм ранобудна и работлива, а защото съм в стрес. Искам да работя и да правя неща за бъдещето, защото това ми дава усещане, че нещо се случва и че положението не е толкова зле. Взимам лаптопа си във FOX book café и работя там, защото ако има поръчки, няма как да ги изпълня от вкъщи: понякога трябва изпратя снимки на книги със страници отвътре, за което често нашите клиенти питат, или пък да подбера книги за четенията си. А четенията са толкова важни за децата, които по принцип идват при нас, защото дават усещане за нормалност и свързаност в този труден за всички ни момент.

Благодаря на всички родители и деца, които се включват и ни се доверяват, и на приятелите ни, които ни предоставиха платформа за онлайн четенията.

Отивам във FOX book café, защото само там мога да направя чийзкейка за поръчката. Чувствам се като предател на всички призиви да си седя у дома, нали от моя бизнес не зависи животът на хората. Кризите създават тревожности, аз се опитвам да бягам от тази като се затрупвам с работа.

Искам да мога да си стоя вкъщи и да съм спокойна, но не мога, защото постоянно трябва да мисля за нещо ново, което да направя и се грижа за оцеляването ни. Нямаме обаче средства, за да осъществим бъдещи проекти, като издаването на детската ни книга, защото кътаме всеки лев с надеждата, че кризата в един момент ще мине и че за да можем да работим, ни трябват средства.

Моето лично и семейно потребление е отдавна свито – пазарувам ден за ден, дори нямам запаси от храна вкъщи, защото реинвестирам в бизнеса си средствата, които получавам. Не си плащам заплата, осигурявам се на минималния осигурителен праг, защото изборът е дали да оцелее бизнесът, или не. Малкият бизнес трудно си позволява осигурителната тежест. Доскоро не си взимах и пари за четенията, които лично аз водя, за да може да имаме ресурс за бизнеса.

Работя по доброволчески проекти като създаването на сайта с научни статии за COVID-19, защото се чувствам длъжна да помогна с каквото мога на обществото и не искам хората да си споделят съмнителни съвети за справяне, а научнообоснована информация.
Използвам времето и за писане на писма до министъра на културата за увеличаване субсидията за библиотеките, защото това е начинът хората да имат достъп до книги дългосрочно, а също така да се осигури съществуването на книжарския бизнес.

Работя по създаването на нашата неправителствена организация в обществена полза – „Книгите и децата“, чийто първи проект е пилотно раздаване на 100 безплатни кутии с книги за новородените в смолянска област, обучаване на библиотекарите да водят четения за най-малките и организиране на четения в обществените и регионалната библиотека. Защото не искам децата да растат в мълчание.

В момента гледам вкъщи да има достатъчно храна, защото децата в тази криза са постоянно гладни. Вчера едно от децата ми е получило двойка по български в електронния дневник. Не знам кому е нужна и на кого помага. Със сигурност не е мотивиращо. Тези неща допълват субективното ми усещане за несправяне. Защото, за да се справят с количеството уроци, домашни и контролни в условията на онлайн обучението в момента, се очаква родителите да са постоянно включени и да помагат. А когато три деца вкъщи трябва да учат едновременно на един компютър, е нормално някой да не си предаде навреме домашната работа. Майната ѝ на двойката.

Дадох си сметка, че в момента единствената ми цел в образованието на децата е да не повтарят класове. Не мога да гледам стотиците съобщения, които получавам във вайбър само от едната група родители, в която са ме включили. Омръзнало ми е образователната ни система да разчита на родителите и на частни уроци. Замислих се, че макар, когато аз бях ученичка, да не се разчиташе на частни уроци и образованието да си беше моя задача, съм изградила личността си в годините след училище много повече, отколкото в училище. Това ме прави спокойна за бъдещето на децата.

Благодаря на децата ми, които са изключително самостоятелни и подкрепящи.

Вчера си откъснах цвят от джанка, най-хубавото нещо за деня.
Обичам антиутопиите в литературата, но не искам да живеем в антиутопия. Не харесвам света, в който антиутопиите и прогнозите на параноиците започват да се сбъдват.
Ние трябва сега да правим неща за бъдещето, защото само така ще се справим, и не трябва да се лишаваме от свободи повече от разумното, защото никой няма да ни ги върне доброволно.
Гледам да не се отчайвам, защото все си казвам, че каквото за всички, това и за мен. И това ще мине. Въпросът е какви ще са последствията за нас като хора.
Пазете се и бъдете разумни.

Днес в Майко Мила! си говорим с Елина Бого, която живее в Северна Италия – защото какво друго да правим при настоящата ситуация, освен да обменяме информация с разни хора за разни неща. В случая се информираме от първа ръка как продължава животът в Италия, след като всичко в държавата спря, защото истината е, че всички искаме да знаем какво точно се случва там.


Здравейте, представете ни се накратко?
– Мили приятели на Майко Мила!, извинявам се предварително за представянето в стила на анонимните алкохолици, но от няколко седмици насам изречението "Казвам се Елина и съм от Италия!" е натоварено с почти същия драматичен заряд като класическото признание: "Казвам се Х и съм алкохолик!"

Живея със семейството си в град Белуно, област Венето, съвсем в началото на италианските Доломити. Градът ни е малък за италианските разбирания – около 40 хиляди души, но по територия окръгът (Provincia di Belluno) е един от по-големите в страната.

Преместих се тук през 2009 г. – и ето ви още малко мелодраматизъм – след като реших да напусна работата си в международна адвокатска кантора, за да последвам сърцето си. Мъжът ми Мауро е началник-смяна в местната пожарна. Когато не спасява котета от покривите, е отдаден градинар и треньор на местния отбор по ръгби на деца до 8 години.

Дъщеря ни Джулия е на 9 и е бъдещ художник-ветеринар, а синът ни Давид, запален палеонтолог и бъдещ нападател в националния отбор по ръгби, е на 8 години. След като се отказах от адвокатска кариера, за да стана италианска домакиня, се посветих на втората си академична страст - езиците.

От няколко години работя върху междурегионални проекти между област Венето и граничещите ѝ австрийски региони в сферата на туризма, културата и историята.

Какъв е животът ви в момента?
– Както може би е известно от новините, цяла Италия е "защитена зона", както се изрази премиерът Конте.

Инструкциите са ясни: “Стойте си вкъщи!”

Всички търговски обекти, с изключение на магазините за хранителни стоки, аптеки, банки, пощи и бензиностанции, са затворени. Много фирми минаха на вариант работа от вкъщи, където е възможно, фабриките работят, ако са в състояние да осигурят хигиена и минимален контакт между работниците.

Очиларският гигант Luxottica, един от най-големите работодатели в района, затвори за няколко дни тази седмица, за да може да дезинфекцира помещенията си.

Излизането от вкъщи е позволено само по работа или при спешна нужда (пазаруване на хранителни или лекарствени продукти и разходка на домашни любимци) с декларация в джоба, която се попълва в момента на евентуална проверка от страна на властите.

Усещането е като една безкрайна неделя, само че без богослужение, защото и това нямаме от около 3 седмици насам (някои по-прогресивни свещеници и протестантски пастори извършват богослуженията онлайн по Skype или в YouTube).

Каква е последната информация за развитието на епидемията, която дават властите в Италия?
– Информацията се мени постоянно, бих съветвала да се следят официални и достоверни източници. Например:

www.protezionecivile.gov.it;

www.governo.it;

www.worldometers.info/coronavirus/country/italy/

Също така информация от големите телевизионни канали като RAI, SKY TG24 и прочие. Не смятам, че има дезинформация от страна на правителството и затова не чета и не се вслушвам в това, което всяка една госпожа е казала във Фейсбук.

Целият свят се пита защо точно с Италия се случи така. Какво е вашето обяснение? Има ли и официално обяснение от държавата?
За такова обяснение е най-добре да се в слушаме в специалистите епидемиолози. Самите те в момента събират данни за болестта в крачка, защото все още има много неизвестни. Доколкото разбираме, положението тук е резултат от съвкупност на много фактори.

Странното е, че идентифицираният нулев пациент не е нито член на многобройната китайска общност в страната, нито са богати китайски туристи, които в този период прииждаха в Милано заради Седмицата на модата, а баварски бизнесмен, който има фабрика в Китай и дъщерни фирми в Ломбардия.

Не помага много и фактът, че Италия е една от най-застаряващите нации. Известно е, че вирусът покосява предимно възрастни хора със съпътстващи болести и хронични състояния.

Средната възраст на починалите заразени е 80.1 години.

Това не означава, че младите и децата не се разболяват, а че при тях много рядко се стига до усложнения. 50% от случаите са асимптоматични, друга голяма част са със симптоми като при обикновен грип или настинка.

Не изключвам и ние да сме изкарали на крак вируса – смята се, че циркулира в Европа още от декември миналата година.

Последните изследвания показват, че замърсяването на въздуха също допринася за тежкото протичане на болестта, а Паданската равнина е едно от най-замърсените места в Европа.

Какво е нивото на паника сред хората?
– Паника имаше в началото, когато само Северна Италия беше обявена за червена зона и много от работещите в Милано южняци буквално щурмуваха гарата, за да се приберат по родните си места. Това беше и причината цяла Италия да се обяви за защитена зона.

Каква е оценката за мерките, които държавата взема? 
– Това, което е ясно, е, че италианските лекари в момента извършват чудеса. Направени са около 40-50 хиляди теста. На този фон е ясно, че ще излязат и много положителни проби. Относно мерките, надявам се да са достатъчни, за да се овладее положението. Фактът, че Австрия, Дания, а наскоро и Франция, последваха примера, означава, че на базата на знанието в момента, това е правилният начин.

Имаше и много критика предимно от чужбина, че мерките са взети бавно, но не мога да си представя такива драстични мерки, като повсеместна карантина, да се вземат с лека ръка при малък брой заразени. Може би трябваше локално да наложат пълна карантина в заразените градчета. Според китайски експерти настоящите мерки не са достатъчно драстични.

– Има ли санкции за излизане навън/нарушаване на карантината? Изобщо как е организиран животът - какво работи, какво не работи, какви излизания си позволяват хората, може ли да се спортува? 
– Вчера кметът на едно сицилианско градче отправи отчаян призив към съгражданите си:

"За последно тичахте в часовете по физкултура в прогимназията, сега изведнъж всички станахте лекоатлети. Стойте си вкъщи!"


Къде на майтап, къде полусериозно, собствениците на кучета се замислят да отдават кучета под наем за разходка, нетът е пълен със смешни снимки на изстрадали животинки, на които им е писнало от разходки навън.

Шегата настрана, разходките/спортът навън не са насърчавани особено – правно погледнато, такива разходки подлежат на санкции, защото не влизат в графата на нито едно от позволените излизания. Глобата е 206 евро.

Преди няколко дни мислех да заведа децата на разходка по един междуселски път, където я може да мине жива душа, я не, но в крайна сметка реших да останем вкъщи. Предполагам, че тези мерки са най-важни за места с гъсто население, като градовете, а разходка в природата не е неприемлива от епидемиологична гледна точка, но правилата са си правила. 

Как се справяте с живота с деца под карантина?
– Още след първата седмица на грипната ваканция с мъжа ми решихме да въведем военно положение вкъщи, достойно за генерал Мутафчийски, защото започна да става ясно, че а) "ваканцията" няма да свърши скоро и б) когато и да свърши, щяхме да имаме едни много весели и доволни, но затова пък доста разпасани и пооглупели деца.

Програмата е следната: става се около 8 часа, закусваме и се започва с домашните и уроците, които ни изпращат учителите. Понеже обичат електронни устройства, през деня им позволяваме да ползват само образователни приложения. За щастие, покрай смените си, мъжът ми прекарва доста време вкъщи и така успяваме да си разпределим задачите - единият понаглежда децата, докато другият готви обяда или, в моя случай, работя по проекта, който започнах преди карантината.

Следобед играят на двора, а ние с мъжа ми имаме работа по градината. Да вметна, че преди да се преместя "на село", си бях градско момиче до мозъка на костите и нищо не разбирах от градинарство.

В началото бях като лепенка на мъжа ми в градината, който от време на време ми буташе някакъв инструмент в ръцете и ми нареждане високопарно:

"Я подрежи онази Corylopsis spicata ей там, че пречи на Anthirrhunum majus-а"
и после угрижено клатеше глава, докато му осакатявах растенията.

Но в началото на карантината си поръчах енциклопедия на градинския дизайн и, кой знае, може пък да излезе нещо от мен като градинар. Във всеки случай, разсадът ми е вече почти готов. Осъзнавам, че сме късметлии с двора ни и не мога да си представя какво им е на хората в града, затворени в апартамент. 

– Как ви се отразява случващото се психически? С какво успявате да се разсеете? 
– Има моменти на нервност, но като цяло преобладава разбирането, че положението е това, и че колкото и да е странно, и то ще отмине. Съседът ни, сладкар и собственик на една от най-успешната сладкарници в града, който допреди седмица започваше работа всяка нощ в 3 и половина, сега пуска клипчета на летящи пчели в градината си на забавен каданс. И докато Ломбардия е индустриалният център на Италия, във Венето са концентрирани малките и средни предприятия и занаятчиите.

Хората са наясно, че ще изгубят страшно много финансово. Но забелязвам, че много от нас си дават сметка, че сме неспособни да контролираме повечето неща в живота и започваме да се радваме на малкото, което ни е позволено, а добрата новина е, че тези неща са достатъчни.

Допреди няколко седмици възможността да следим в реално време доставката на пратката от Амазон и да знаем точния момент, в който ще можем да се насладим на новата дреха/книга/украса за дома, създаваше погрешното впечатление, че имаме някаква власт над времето. Сега не знаем кога ще можем да видим близките си.

Това, което се опитвам да кажа, е, че преди основната цел в живота беше удовлетворението, а сега ударихме спирачки на всичко и установихме, че нямаме нужда от това безумие.

Децата разбират случващото се като вид битка - дъщеря ми написа, че "един ден, когато свърши войната, всички ще излезем на улицата и ще танцуваме и ще се прегръщаме".

Едно от "домашните" им беше да нарекат една футболна топка с името на вируса и да я ритат колкото се може по-силно. Също така забелязах, че вместо да чатя с приятели, започнах да се обаждам по-често. 

Помните ли за какво си мечтаехте, преди да започне всичко това?
– Краткосрочно си мечтаехме за предстоящите пътувания – да гостуваме на майка ми и баща ми в София през лятото, море, близките ни приятели, които щяха да ни гостуват през юни.

Сега май всички планове са замразени за неопределено време. Даже си бяхме поръчали нови кокошки за мястото, понеже миналата година лисицата изяде старите – това също ще трябва да почака. 

– И последно: в цялата работа хората по света се делят на две – едните казват, че след като отмине карантината, ще дойде бейби бумът; а другите – че ще дойде бумът на разводите – според вас какво ще се случи? 
– Ох, независимо какво си мислим по горепосочените теми, струва ми се, че всички можем да сме единодушни, че след няколко месеца ще има около 60 милиона души с наднормено тегло!

Последните дни са като сън, в който ни прожектират холивудски сценарий. Пандемията от коронавирус нахлу в живота ни и го промени толкова рязко, че всяка реакция, колкото и крайна да ни се струва, е нормална в ненормалната ситуация. Потърсихме мнението на специалист, за да ни посъветва как да се справим с предизвикателствата, които тепърва предстоят, и да се запазим емоционално стабилни, доколкото е възможно. 

Психотерапевтът Рада Наследникова дава някои полезни насоки за овладяване на личния ни емоционален свят.


Нормален ритъм в ненормална ситуация

Трябва да знаем, че нормалното е статистическа категория. В момента е нормално всичко да е разбъркано, защото случващото се е нещо изключително нетипично. Първото и най-важно от всичко е да си признаем, че е съвсем нормално да изпитваме всевъзможни чувства. Нека се опитаме да не се чувстваме виновни, ако ни е страх или ако сме ядосани, тъй като ситуацията на объркване провокира различни емоции. 

Често се чуват призивите “Успокойте се!”, Не се паникьосвайте!” Но човек има право да изпитва всякакви емоции, дори и много интензивна тревожност, свързана предишни преживявания, или заради очакването за предстоящи загуби и промени в начина на живот.

Хубаво е да успяваме да мислим за реакциите си. Защото в такива моменти паниката се изразява по-скоро в реакцията – например паническото грабене по магазините. 

Освен паническите реакции на другата крайност са тоталното отричане и конспиративните теории. Последните запълват местата с незнание и несигурност в ума ни с псевдознание и сигурност. Това е начин за справяне с неопределеността на ситуацията, но не е функционален. 

Нека се стараем страхът ни да не се проявява в гняв към други хора или към близките ни, нека не ставаме по-агресивни - това също може да е реакция на тревогите. Появи се новина, че в квартал Лозенец в София има хора, които се опитват да тровят домашни любимци от страх, че може да разпространяват коронавируса. Това е пример за паническа реакция, която вреди. 

Как се справяме? 

Важният въпрос остава кое е функционалното, кое може да ни помогне да преминем през тази криза. На първо място това е запазването на капацитета ни да мислим, което е пряко свързано с наличието на хигиена на информацията. На второ място е важно да не осъждаме чувствата на другите, защото не знаем какво е преживявал даден човек или какви са страховете му в момента. Лесно е да се обвиняваме един друг, че изпитваме неподходящи чувства, но не е продуктивно.

Хубаво е да полагаме усилие да се фокусираме върху тук и сега и да се възползваме максимално градивно от стоенете вкъщи. Тоест, да не стесняваме интересите си само и единствено в ровене около страховете ни, ами да можем да гледаме филм, да четем книга, да се радваме на близките си. Трябва да се концентрираме върху нещата, които можем да направим: да си носим маските, да си мием ръцете, да мием пода, да дезинфекцираме, така смиламе тревогите си през това да правим каквото трябва. 

Разбира се, има хора, които се чувстват много самотни в този момент. Добре е да търсят свързаност – дори и през социалните мрежи, да правят неща, които им доставят удоволствие, да звъннат на някого, да поговорят, да няма социална изолация. Ако човек не може да се концентрира, не може да мисли, чувства, че се разпада, е добре да потърси професионална помощ. Има групи във Фейсбук с доброволни психотерапевти, има Българско психоаналитично общество, Българска асоциация по психотерапия – може да се свържат с тях и да говорят с квалифициран специалист.

Шегата с разводите

Действително е предзвикателство да се опазят отношенията в такава ситуация. Хората на шега казват, че проблемът е в близостта, но не е само тя, а идеята за затвореност и голямата тревога, която започва да населява това затворено пространство. Добре е да се опитаме да не прехвърляме към близките си тревогите си, гнева си, безсилието, а да разбираме и техните чувства и това, че вероятно и те се усещат зле. Добре е да може да се уважава личното пространство било като време, като място в жилището, като разпределение на задълженията. Така по-лесно ще намерим път един към друг и ще се справим заедно. Съществува риск, ако има дълбоки конфликти, които са тлеели с години, в момента да избуят, защото няма кой къде да се скрие.

Децата

Много е важно как се говори с тийнейджърите, за да не се създава у тях усещане за катастрофичност. В тази възраст и без това има тенденция нещата да се преживяват в крайности. Но е редно да се търси балансът между спазване на предписанията и мрачната идея, че светът свършва и бъдещето е обречено. Тийнейджърите биха могли да го преживеят особено драматично и трябва да имаме предвид емоциите им в момент като този. Нека общуваме максимално с децата си - това ще ни държи в реалността.

Бъдещето

Най-важното нещо в момента е да знаем, че това е една временна мобилизация и всичко в крайна сметка ще отмине. Папата имаше прекрасно изказване в посока на това да мислим, че когато всичко свърши, отново ще можем да се радваме на нещата, които имаме, ще можем да срещнем близките и приятелите си, ще можем да се прегърнем. Нека запазим капацитета си да мечтаем и представата си за бъдещето, за да не затънем в катастрофа.

Още когато става педиатър преди 10 години, Алисън Ескаланте знаела, че с родителството има проблем. „По-опитните ми колеги всеки ден обсъждаха колко паникьосани са майките и бащите и непрекъснато се питаха КАКВО СТАВА?.“, споделя тя. 

Днес д-р Ескаланте знае, че сме изправени пред парализиращ родителски страх, защото всички имат мнения как ТРЯБВА да отглеждаме с децата си. Страх, който прекъсва връзката ни с децата дори когато знаем, че точно тази връзка трябва да е наш приоритет. И ни казва в тази статия за psychologytoday как да се спасим от урагана ТРЯБВА!


Преди години, в една адски гореща лятна събота, докато се грижех за пациентите си, съпругът ми завел 4-месечния ни син на пазар.

Двамата спрели на щандовете с плодове и зеленчуци и мъжът ми започнал да му показва ябълки, круши и домати, за да го развесели. Изведнъж към него се приближила непозната жена: „Къде са му чорапите? Не знаете ли, че бебетата се нуждая от чорапи? Ще му настинат краката!“ Съпругът ми се сащисал.

Когато по-късно ми разказа за това, виждах, че се страхува да не му се развикам и аз. Вместо това му казах: „Това е абсурдно! Краката му няма да станат на шушулки за 5 минути в отдела за плодове и зеленчуци в горещ ден.“

Исках да открия тази жена и да ѝ разясня, че и двамата работим по 8 часа на ден и че не успяваме да преборим всички изисквани, свързани с отглеждането на първо дете. Исках тя да знае, че това, да откаже съпруга ми от пазаруването, няма да ни помогне да се грижим за сина си.

Поколението на моите родители би се шокирало от подобно поведение. Тогава са имали термин за хората, които се бъркат в чуждия живот – скандалджия. Но днес всичко това изглежда нормално - всеки има мнение за начина, по който отглеждаме наследниците си и не се свени да го изразява.

Непрекъснато чувам сходни истории от други родители, които ми казват, че изпитват огромен натиск. В пространството хвърчат най-различни мнения за това какви родители трябва да бъдем и някак си започваме да мислим, че непрекъснато се проваляме.

Искате ли да знаете истината? Вероятно наистина се проваляте. Всеки ден също като мен

Знаем, че не можем да сме безукорни, че грешките са част от всеки процес, особено някой толкова безпорядъчен, какъвто е човешкият. Но освен това знаем, че всички грешат и че рано или късно, нещата си идват на мястото.

Когато чуя схващането, че не трябва да допускаме грешки с отглеждането на децата си, започвам да се питам какво толкова ужасно може да се случи с тях. А какво толкова ще се случи, ако се справим блестящо?

Мразя да живея с бремето, че трябва да съм безгрешна. Мисля, че и при вас е така.

Ако го приема и живея сякаш няма връщане назад от грешките, тогава ще науча децата си, че реалността е такава. И това би било ужасно, защото искам за тях вътрешната свобода да имат красив живот, изпълнен със смисъл и общуване. Но перфекционизмът не е нещо радостно – колело за хамстер, в което непрекъснато бягаме, безкраен, неутолим стремеж.

Искам децата ми да израснат в съвсем различен свят. За целта трябва да ги науча как да се провалят, да се изправят и да опитват отново.

Това означава, че трябва да посрещам с търпение и разбиране техните грешки. А това изисква да подхождам по същия начин към своите, при това в присъствието на децата си.

Схващането, че нещо дребно може завинаги да промени съдбата на детето ни, ни побърква

Когато се присъединим към родителската общност, ние сме уязвими и отворени към съвети. Търсим напътствия. Но за заобикалящата ни култура е толкова важно да уцелим правилния подход от първия път, че тревожността ни връхлетява като ураган.

Отвръщаме му, като търсим верните пътища, но ни се налага да пресяваме информация от хиляди източници. Наскоро Алекс Уилямс написа в Independent, че „… страхът започва да изглежда като социологическо състояние… споделено културно преживяване, което се храни от алармиращи графики по CNN и бълва метастази в социалните мрежи“.

Ураганът „Трябва“

Когато станем родители, биваме всмукани в ураган от „трябва“. Трябва да направим това, трябва да сторим онова. И определено не трябва да правим онова другото нещо.

Това ни прави уплашени и неспокойни. Кара ни да полагаме огромни грижа за децата си, но отнема радостта ни. Казва ни се, че всяка наша постъпка има значение, че ако се издъним, ще навредим на децата си.

А ако поне за миг успеем да се измъкнем от урагана „Трябва“, може би ще забележим онова пламъче в очите на децата ни, когато видят нещо интересно. Именно там се случва животът.

Още по темата:

„Това дете защо е без шапка?!?“ или за даването на акъл от непознати

cross