fbpx

От детските предавания и филмите сме свикнали да гледаме супергероите като същества с криле, които се спускат бързо от небето, катерят се по стени, правят задно салто във въздуха и всякакви други гимнастически упражнения, докато спасяват случайни хора да не ги блъсне метрото. Определено никой не си представя майка с количка в образа на супергерой, но в България тя е точно това – същество от фантастична поредица, което се справя с всякакви предизвикателства, без да ѝ трепне окото и бицепсът. 

Ето пет ситуации, в които всички майки с бебета ще се разпознаят като супергерои:

КОГАТО АСАНСЬОРЪТ НА МЕТРОСТАНЦИЯ СЕРДИКА НЕ РАБОТИ (тоест почти винаги)

Да улучиш работещ асансьор на метростанция „Сердика“ е като да спечелиш шестица от тотото. Колко пъти сте удряли шестица от тотото? И аз така. НУЛА ПЪТИ. Както съм писала и преди, когато родих, живеех близо до метростанцията (по време на самото раждане бях в болница, де). 

Никога до този момент не бях се сещала, че може да ми потрябва асансьор, но веднъж въоръжена с количка с тегло 30 килограма (с все бебето, одеялата, кърпичките, шишетата и цялата друга посуда за една лежерна разходка), разбрах, че без асансьор съм погубена. Как да стигна до така наречената Градска градина, когато не мога да премина от другата страна на улицата? Можех, разбира се, да заобиколя накъде през Пазарджик, но нямах толкова време – трябваше да си правя базов лагер някъде по пътя.

Така животът ми беше подчинен на напълно непредвидимите моменти, в които асансьорът работеше и в които НЕ работеше. И преди да ми кажете – ами слез по стълбите, аз ще ви отговоря – а вие бутали ли сте количка с тухли по стълби? Ако не сте, не го препоръчвайте на нито една майка, която сигурно не е спала и яла нормално от месеци. 

Така наречените рампи в подлезите са направени за някакви колички – в това спор няма – но майчинското общество още не е открило КОИ са тези колички (а имайте предвид, че майките откриват всякакви неща – пъпки, евтини памперси, кога дават детските и прочие мистериозни неща).

Може би релсите са подходящи за строителна количка с вар? За товарна количка с картофи? Може би. Но за количка с малко дете, бутана от майка, не е. Та какво прави тази майка, когато асансьорът ПАК не работи, а гумите на количката не влизат в релсите? Ами има два варианта:

Нарамва в ръце количката и, подобно на участник в състезание за борба с глиган, започва да се бори с тая количка и с естествената земна гравитация, за да успее 1. да свали количката надолу, да я стовари на равното, да си поеме въздух, и 2. да я нарами пак и да я изкачи до горната земя. 

Обикновено това продължава поне 2 години, след което майката е готова да стане опитен кранист, а детето е подготвено за всякакви космически полети, тъй като е било обръщано надолу с главата, тръшкано, носено във въздуха с все количката и прочие полезни за космоса тренировки. Демек – и двамата са супергерои!

КОГАТО ТРЯБВА ДА СМЕНЯШ ПАМПЕРС НАВЪН

Не може да не сте сменяли памперс поне един път на публично място. Това е от уменията, които човек придобива по спешност и трябва да ги овладее за секунди. И така, имате бебе и си въобразявате, че то ще си стои кротко в количката, докато вие гордо го разхождате из града (ако сте успели да прекосите метростанция Сердика). Сядате на някоя пейка, изваждате пашкула от коритото и изведнъж ви лъхва ужасна миризма. 

НАСРАЛО СЕ Е!

Когато ви е за първи път, шокът е голям. Какво ще го правим сега? Някои от нещата, които НЕ трябва да правите, е да го плакнете на обществената чешма, както и в локва, колкото и да е примамлива идеята. Не че няма да се измие, но хората ще ви гледат лошо и вие ще се депресирате. 

Какво трябва да направите? Първо, да се освестите. След това – да се подготвите за борба. Поотрасналото бебе, което е наддало на килограми и на глас, ще се съпротивлява ожесточено. То НЕ желае памперсът да бъде сменян, въпреки че и с него не желае да стои, и въобще ще установите, че то непрекъснато не знае какво иска. Но вие затова сте родител – за да знаете кое е по-добре за него, или поне до някое време. Затова, приклещвате бебето в количката или, ако разполагате с някаква постелка - например ако си носите навит килим в кошницата под количката, го разпъвате на някоя поляна и полагате бебето отгоре. 

Събличате го (отнема около 10 минути), и тук идва важната част с махането на памперса. Отдолу гледката не е хубава, но важното е да ограничите щетите само там, където и без това са нанесени – гледайте да не се омажете и вие, и постелката.

След това почиствате с кърпи, борите се с бебето, което се опитва да избяга с търкаляне по поляната, нахлузвате чист памперс, обличате всички бодита, ританки и блузи, сгъвате цирка, слагате бебето в количката и сядате, разтреперани, на пейката, за да се съвземете. Ако това ще ви успокои, след 1 месец ще сте толкова обиграни, че ще можете да спечелите състезанието по смяна на памперси за норматив. 

ДА ПАЗАРУВАШ С БЕБЕ В МАГАЗИН 

Любимо препятствие на майките с бебета, които вече могат да се пресягат през количката и координирано да събарят яйца на пода в магазина. За съжаление, това ви чака в следващите две години, защото бебето не е куче, което можеш да завържеш пред магазина – налага се да влизате с него.

Какво е различното, когато пазаруваш с малко дете? Като начало, огромната количка – това е един огромен топуз, който събаря пакети с тоалетна хартия, бута хората по колената и не може да вземе завоя между два коридора в магазина. Вие обаче не се шашкайте – хората ще го преживеят. Ще крещи ли това дете? Ще крещи. Ще ви е срам ли? МНОГО.

Обаче трябва да се вечеря и тия картофи няма сами да се напазаруват. Затова – влизате смело в магазина, бутате кашона с бананите, казвате „ИЗВИНЯВАЙТЕ МНОГО!!!“ шейсет пъти, правите подсечка на няколко човека, бутайки ги в гръб, взимате си всичко, което ви трябва, или ако детето е будно и много бойно настроено – взимате МИНИМУМА, без който семейството няма да оцелее, оставяйки глезотиите за друг път, крещите МОЛЯ, НАПРАВЕТЕ МИ ПЪТ!!!, класирате се първи на касата и излизате победоносно с кашкавала и двете скумрии, абсолютно готови да участвате на следващото състезание Витоша 100 с велосипед.

ДА ВЛЕЗЕШ В ОБЩЕСТВЕНА ТОАЛЕТНА (КАТО ПЪРВО Я ОТКРИЕШ)

Както разбрахме, майките тук са супергерои денонощно, а виждали ли сте някога супергерой да пикае? Не сте, защото те сигурно нямат отделителна система или поне филмите не ѝ обръщат достатъчно внимание, за да знаем.

Така очевидно се очаква и от майките – да бъдат едни железни същества, които не ходят до тоалетната. Така че, ако сте свикнали досега да си пишкате по 8 пъти на ден, пригответе се да няма къде да го направите, след като тръгнете на разходки из града. 

Градските тоалетни са малко и някои от тях понякога не работят (като асансьора на Сердика). Например турбо космическата автоматична тоалетна в НДК, струваща колкото два апартамента в центъра на града и работеща срещу левче. Тя ту работи, ту не и е истинска лотария кога ще е първото и кога второто.

Другият вариант е да молите хората по заведенията да ви пускат в техните тоалетни И същевременно да ви наглеждат детето, защото няма как да се заврете с него вътре. Така че – или стискате, или разчитате на добрите непознати хора из града, или си планирате разходката по работещите тоалетни. Пинвайте си ги в картата, за да знаете винаги колко километра ви остава до следващото изпикаване и бъдете истински супергерой. 

ДА ПРЕПУСКАТЕ С КОЛИЧКАТА КАТО КОН, ЗАЩОТО БЕБЕТО СЕ СЪБУЖДА 

Има бебета, които спят там, където ги оставиш (общо шест в света, описани в Червената книга на бебетата еднорози), но има и всички останали бебета, които спят малко, в най-неочакваните часове и най-вече при развиване на висока скорост. В автомобил това е лесно, но я търчете с 80 км/ч из града? 

Да ти заспи бебето в количката е дар от небесата, но всяка майка трябва да се грижи този дар да не се събуди на шестнайстата минута с рев и писъци. Това означава, че романтичните представи, в които майката стои на сенчеста пейка, чете роман и си гледа лакираните нокти през скъпите си слънчеви очила, е абсолютно измамна. 

Майката на заспало в количката дете ДЕ ФАКТО е една торпила, която спринтира из града, потна, рошава и изтощена, само и само това дете да поспи едни два часа на спокойствие – на негово спокойствие, не на майчиното. Защото какво спокойно има в един галоп из улиците на града, докато се опитваш да не паднеш в дупка, да не си изгубиш гърдите някъде по тротоарите, да не се напикаеш и още няколко подобни неудобства?

Имайте предвид, че тичането не може да бъде осъществено на любимите ви токчета или с дамска чанта на рамо – хванете ли се на тази игра, обувате най-удобните маратонки, мятате на гръб един самар с вещи и хуквате от единия край на града в другия, молейки се да не срещате познати от ерата преди раждането. 

Всъщност дори и да ги срещнете, няма да имате време да говорите – ще прехвърчите с бясна скорост покрай приятелите си и на тях ще им се стори, че са се припознали. Защото важното е бебето да спи и успеете ли, вие ще сте истински супергерой!

Животът на майката, разбира се, не се изчерпва само с тези пет ситуации – ще имате още много, които изобщо дори не ви хрумват в момента. Ще пробвате да се качвате в градски транспорт с количка, ще опитвате да си платите сметките, да пресечете улица, опасана с контейнери за боклук, ще се чудите дали ще спрат колите на пешеходната пътека, или е по-добре да останете да живеете на тротоара няколко години, няма да спите дълго време, ще сте уморени и няма да се къпете всеки ден, въобще – ще ви се случва какво ли не.

Вашето бебе обаче е най-големият супергерой във всички тези ситуации, защото макар и трудно, то ще успее да се нагоди към всички предизвикателствата и да бъде ваш партньор в тях. Представете си с какво се сблъсква то веднага след като е напуснало най-удобната и защитена среда – вашата утроба.

От преминаването през подлези и смяната на памперса през спането по неравен терен и свикването с шумове и хора, вашето бебе е подложено на толкова нови ситуации, че неслучайно природата ни е дарила с безпаметност за тези първи години. 

Припомнете си всичко това, когато бебето ви пак плаче или е неспокойно – та то е на тази земя едва от дни или месеци и има нужда от вашата любов и разбиране, за да пристъпи смело към следващите вълнуващи моменти, които го очакват в живота му. През него пък вие ще откриете себе си и ще си припомните отдавна забравени забавления и не на последно място, да – и вие като него ще се чувствате като истински супергерой. Защото и двамата наистина сте такива.

Днес Гергана Шкутова ни разказва за ранното сутрешно щастие, когато си с две малки породени деца и всичко изглежда пълен хаос, но е и пълно, и смислено, и всички са добре, и има танци, и безумни песни... И всичко е наред.


Човек, колкото и добре да живее, една сутрин в 8:15 (старо време 7:15, ама обясни го на децата) се поглежда отстрани и какво да види: по телевизора дъни „Птичките пеят бау-бау“, въпросният човек (жена на средна възраст) пее въпросната песен (текстът не е особено труден), докато едното ѝ дете танцува бясно пред телевизора полуголо, а другото, наакано, дъвче четка за коса. 

Първо, ако заглавието на песента ви се струва странно, то вероятно този текст не е за вас. Не си губете времето с него – вие сте млада жена, без деца, в ранна пролет, заведенията са отворени. Направете си смути, сложете си червило, облечете си рокля – живейте си живота. 

Майка ми все казва „На каквото съм се присмяла, все ме е стигало“ и ето, аз съм на 35 години с две породени деца – едно момче на 2 години и половина и едно момиче почти на 8 месеца. Не съм си се представяла никога в тази роля, но ето. 

Хората, ако видят някоя от нас по улиците, я гледат леко странно – хем със съжаление, хем със съмнение дали е способна да ги опази тия двете деца. Но въпреки страха за живота на децата, стоят надалеч за всеки случай, да не ги застигне. Но това е друга тема. 

В онази сутрин бях сама с двете деца. Мъжът ми трябваше да излезе по-рано за работа. Едното ходи на ясла (слава Богу!), и то в държавна. Явно е късметлия. Да не забравя да пусна пак тото! Имах два часа да оправя децата и да тръгна за яслата. Още една вметка – ако смятате, че това време е достатъчно, отново този текст не е за вас – вие сте млада, независима, красива и с кариера… Не си губете времето, отидете на масаж, обядвайте с приятелка. Казвам го със завист, да знаете. 

Та, ставам рязко в 6:58 след вик на бебефона „Мамммуууууу, маммууу“, спирам веднага бебефона, за да не се събуди Дете Номер Две (което блажено спи в кошарата до спалнята). Тичам в детската, защото синът ми иска точно в този момент да си вземе от пода една пръчка, която е довлякъл вчера и явно животът му не може да продължи без нея. Свалям го, давам пръчката. Отивам до тоалетната, той веднага идва с мен и затваря вратата след себе си, случайно да не развали някой този безценен момент майка – син. След стандартна програма – преливане на вода в капачки, преобличане, рев, закуска.

Стоп, закуската е процес, да не минаваме така мимоходом през нея. Стартираме с попара (най-бързо и лесно е, а нямаме време), обаче сиренето „пари“, което означава, че е студено и няма да го яде. Опитвам се да го стопля с дъха си (сама осъзнавам колко е отчаяно). Хайде втора закуска – филия със сладко. Този път успешна. Захарта оправя работата. 

Супер се справяме – минал е един час почти от ставането, а вече Дете Номер Едно закусва. Междувременно Дете Номер Две надава вик. Следват скучни хигиенни процедури, докато Дете Номер Две осъзнава, че е зверски гладно и точи лиги по попарата на брат си, но уви не е захранена със сирене. Знаете как е... 

Така, Дете Номер Две реве от глад, Дете Номер Едно реве, защото Дете Номер Две реве. Аз трябва да отида в кухнята да направя мляко. И в този момент, като всеки лош родител, пускам детско. Все пак не съм пила още кафе и не мога да започна с този стрес. Ок – двете деца са нахранени. Супер сме. 

Минал е час и половина. Правя си кафе!!! Не спирам детското, за да го изпия. Не ме мразете, имам нужда от него. И тогава синът ми чува въпросната песен „Птичките пеят бау-бау“ от небезизвестното детско с прасета, не издържа и започва да танцува като за последно, аз превъртам непрекъснато назад, за да е доволен. Бързо се научавам, че на 3:45 мин. е песента. Вече е ясно, че закъсняваме, но аз само искам да го гледам как се смее и как танцува. Всичко друго ще го оправя, нека само се смее и танцува още малко. 

Междувременно Дете Номер Две гледа в шок (аз се правя, че не виждам, че и тя гледа ТВ, защото не искам да развалям момента) и дъвче четка за коса. Аз – с рошава, мазна коса и нещо като пижама – и започвам да пея с него и да му пляскам. Вече мирише от нечий памперс, но ще изчака малко. Имаме си момент, само наш. Пеем и танцуваме и за да е клишето пълно, взимам телефон и правя 30-секундно видео да споделя с родата какъв танцьор е нашият син. Не е изненада за никой, че само баща му споделя моя ентусиазъм. Пише ми: „Най-красив ни е“. Прав е. Най-красив ни е. 

Стоп. Часът е 8:50. В 9:30 трябва да сме в яслата с обути пантофи, че лелките имат оперативка. Не дай Боже да я прекъснем!

Мия Дете Номер Две, слагам му единствените чисти чорапи върху пижамата и вкарвам бибата в устата, връзвам си косата с ластика, с който бяха вързани едни аспержи (само това намирам), обличам Дете Номер Едно (спестявам ви доста от процеса на обличане, че стана дълго). 

В 9:30 сме пред яслата (тук също спестих доста). Закъсняхме, разбира се, и чакаме оперативката да свърши. И ето, седим тримата на входа. Отвътре мирише на супа. Дете Номер Едно умира от кеф, че никой не отваря и вече си крои планове да се върне вкъщи и да гледа ТВ денонощно, Дете Номер Две си дъвче бибата седнало в мен и се радва на брат си. Тихо е, само тримата сме, те са добре, аз съм жива. Оцелях и тази сутрин. Те не ми се сърдят, въпреки че съм изнервена. Изглеждат щастливи в този момент. И аз съм щастлива. Безкрайно. 

Теодора Целова-Полард е гост на Майко Мила! с разказ за нейните перипетии по време на пътуване с деца в самолет. И преди да сте казали - ааа, вече не бяхме ли чели едни такива неща? (чели сте, разбира се - текстът се нарича С дете на летище и е с автор Михаела Георгиева), ще ви открехнем, че в днешния разказ действието се развива ПО ВРЕМЕ на полет и изобилства от ситуации, от които Теодора се измъква толкова умело, че ни скрива шапката! И така - ето какво може да ви се случи, когато пътуват по 6-7 часа в самолет с две малки деца!

*******************************

Ние сме едно от тези семейства, чиито баби и дядовци живеят в различни страни, а ние - в трета. Поради тази причина ние с мъжа ми сме навъртяли доста километри по пътищата, и по-точно - във въздуха. А децата ни още от бебешка възраст са редовни Пантелей пътници. Точно и поради тази причина вече се имам и за професионалист в категорията „летене с деца при времетраене над 2 часа".

Смятам, че времетраенето е нужно да се уточни, защото то си е като при олимпийските дисциплини – бягане на 100м, на 200, с препятствия и т.н.

Когато синът ми беше на около година за първи път ми се наложи да летя сама с него. Моята тайна за безстресово летене с деца за сега е:

„Забрави всички принципи и правила! В самолета детето получава каквото си поиска! Кока кола, шоколад, златни кюлчета.... уотевър!!!”

И поради това, че синът ми тогава обожаваше всякакъв вид копчета и лампички, прекарах почти два часа полет в поза „Поседнала е Тодорка със стомна на рамо”, за да може детето да натиска копчета и цъка лампички на поразия – важното е да мълчи или издава само звуци на удоволствие – това много помага да се спечелят симпатиите на останалите пътници!

Естествено, на няколко пъти чрез тези копчета привикахме стюардесата, но те скоро ни научиха, че вдигаме само фалшиви аларми и спряха да ни обръщат внимание.

След като вече бях професионалист на летенето с едно дете при времетраене +- 2 часа, дойде ред да повдигнем летвата. Случи ми се да летя сама с 2 деца – дъщеря ми на 5-6 месеца и синът ми - на 3,5 години. Трудността тук се повишаваше от факта, че синът ми имаше фобия към обществени тоалетни. А тоалетната в самолета прави преживяването едно още по-екстремно изпитание...

И така, както вече се досещате, качили сме се в самолета, точно сме се издигнали над облаците, аз съм доволна, че детето самичко стига копчетата над седалката, а бебето спи в слинга, и идва проклетата фраза:

„Мамо, пишка ми се!”

ОК, казвам си, изпитанието тепърва започва! Ще бъда спонтанна и ще импровизираме! Синът ми съответно, като видя в каква тоалетна го водя, побеля като платно и замръзна пред вратата. Хрумна ми, че може да се изпишка в единият от памперсите на бебето и му казвам: „Хайде да влезем вътре, а ти ще стоиш прав и ще пишкаш в памперса, като на едно дъво в парка!”

Явно зорът му беше много голям, защото идеята ми беше приета веднага! И така, тримата! – аз, бебето в слинга и той –влизаме заедно в тоалетната на самолета. Представете си само това акробатично изпълнение! Почувствах се като асистентката на един фокусник, която трябва да излезе от малката кутия, в която е била навряна на 3 ката.

Изкарвам памперс от раницата – ХА, ами естествено, че имах и раница на гърба! – сядам аз на гърнето като една бременна костенурка, свалям панталоните на детето и му подлагам памперса. Но уви, този памперс е предвиден за бебета, а не за капацитетите на едно почти 4-годишно дете, което не стъпва в обществени тоалетни.

Памперсът започва да прелива и започва да тече по краката му, и да попива в панталоните му! Запазвам спокойствие и си мисля, че все пак съм изкарала късмет, защото ако не попие в панталоните му, ще се налага да чистя пода на тоалетната! А нали и във вълшебната раница има резервни.

И така, след като сме готови с това препятствие и дори сме успели да преоблечем баткото, сядаме отново на мястото си и чакаме да ни дойде сандвичът с напитката.

Точно две секунди, след като синът ми си е получил сокчето, то се озовава разлято върху панталона му! НЕ се налага да напомням, че това бяха резервните панталони, нали?!

Трескаво попиваме каквото можем, използвайки каквото ми падне под ръка, и синът ми нацупва физиономията, защото му е мокро на дупето. Тук се налага пак да импровизирам и докато дясното ми око потрепва с нервен тик, започвам да усещам как електрически импулси прехвърчат между синапсите на мозъка ми.

Във вълшебната раница имаше едно тънко одеалце, което носех за бебето. Съблякох сина ми и го увих в него. През останалите час и нещо на полета държах гащите му в лявата си ръка, панталона - в дясната и ги въртях като перки на вентилатор. Добре, че въздухът в самолета е доста сух!! Сигурна съм, че това доста подпомогна дрехите му да изсъхнат точно преди кацане.

Слязохме благополучно от самолета, взехме си багажа и аз си помислих: „Брех, изкарах късмет, че малката проспа цялата одисея!”. В този момент тя се събуди, погледна ме с насмешка и повърна отгоре ми. През главата ми мина само една мисъл:

„Благодаря ти, маме, почувствах се като финалистите на Формула 1, които при награждаването се къпят в шампанско. Разликата между шампанското и леко пресечена кърма така или иначе вече не я помня! Още 2 минути и ви връчвам и двамата на баба ви!”.

Маша Павлова е сред авторите-рецидивисти в Майко Мила! - вече сме чели нейния текст Защо майките непрекъснато се чувстват виновни?, а днес отново е в ефир, този път с размишления по темата каква е "заплатата" на майката - тази клета жена, някога работила като счетоводител, преподавател или архитект, а сега седяща на дивана сред помпи за кърма и кърпички. Нас ако ни питате - нито една заплата няма да е достатъчна, но кой ли ни пита!

*****************************

Ако си живееш кротко и спокойно, ходиш на работа, носиш значителни ползи на обществото, а непознати, но мили хора, са преки бенефициенти на твоите усилия - и за всичкото това получаваш пари в замяна, това означава, че си една успяла, работеща жена.

Професионалист! Даже може да получаваш отличия и признание за труда си от време на време.

Тази идилия обаче се променя в момента, в който решиш да си отгледаш потомство. Нека разгледаме какво горе-долу се случва с професионалната квалификация на някои жени и по-скоро как се извършва една долна и гнусна преквалификация в отрицателна посока къмто професията на всички професии – тази на майката.

Ти си успешен адвокат, през ръцете ти минават сложни казуси, сблъскваш се всеки ден със заплетени сюжети, които успяваш да разплетеш, бориш се за правдата и като цяло се справяш добре.

И изведнъж се озоваваш на дивана – от едната ти страна има гумен жираф, от другата – заспало с цената на огромни усилия бебе, а ти държиш победоносно дистанционно и помпа за кърма и се наслаждаваш на нежното ѝ бучене „двъъътт – двъъъът – двъъът...”

Довчера инженер, изчисляващ грамадни конструкции, днес се опитваш да преброиш колко часа ще продължи скиторенето по паркове, площадки и молове (заради климатика и тоалетната) и ще ти стигнат ли 5 памперса, ако излезеш в 10 и се прибереш в 18 часа.

Ако преди си владеела едновременно китайски, арабски и суахили и си рецитирала „Хайдути” на разплаканата си баба, т.е., като цяло проблеми с паметта си нямала, то сега влизаш в кухнята в шест и нещо сутринта, заставаш в центъра ѝ и се опитваш да си спомниш в коя посока точно трябва да се запътиш, за да си направиш кафе. Изобщо, как се правеше кафе? Не след дълго забиваш глава в шкафа и въздъхваш: „Ох, не, май първо трябваше да сложа филтър...”

Ръководила си екип от микробиолози, програмисти или пък счетоводители, а в момента се чудиш и маеш защо, по дяволите, не можеш да се справиш с две отрочета, които са се осополивили по едно и също време и бягаш от стая в стая с кутия кърпички, аспиратор и торба.

И защо всяко безобидно излизане е неизбежно свързано с двучасова подготовка, преобличания, събиране на купища багаж и връщане в изходна позиция, защото по-малкото дете е решило да се наака точно преди да тръгнете.

Доскорошна университетска преподавателка по приложна математика, днес се налага да прилагаш високите си математически компетенции за скромното броене на зърна боб, орехи и ориз, и да ги разпределяш в купички с различни размери и цветове, за да занимаеш подрастващото хлапе.

Ооо, била си депутат – поздравления! Отваря ти се прекрасна възможност да служиш на народа – може да замиеш нечий насран задник, да прекараш час в забъркване на био-еко-органик пюре, а после да го поднесеш до устенцата на малкия шеф, който да го изплюе безцеремонно върху чисто новия ти пеньоар, а защо не и да позачистиш спагетите под масата, докато милото детенце те подритва, слага ти мръсната купичка на главата и доволно квичи „Мама, вис, сапка!” или просто маже от доматения сос по лицето си, за по-забавно.

Винаги си се гордяла, че ранното ставане за работа не е проблем за теб. Сега горко съжаляваш за тези неразумни хвалби, защото не стига, че трябва вместо в 6 да ставаш в 5:12 всяка сутрин, ами и през нощта не са ти се събрали много часове сън. И не можеш да проумееш как така това дете, независимо че един ден ляга в 20:30, а друг – в 23:50, все се събужда в 5:12!

Ааах, а когато дойде време за почивка – ако преди си вилняла, обикаляла си изложби, виждала си се по заведения с приятелки, посещавала си фризьор, маникюр или си била най-редовна в спортните занимания, сега нещата стоят по съвсем различен начин – единственото, което ти доставя наслада и те отпуска, е мотаенето вкъщи по гащи, потник и прическа тип „баня”, и кибиченето с кофа сладолед пред някой глупав сериал, докато бебето/детето е заспало следобеден сън.

Това е то да си майка – колкото и години да си прекарала в академичен труд и сред високоинтелигентни себеподобни, майчинството винаги те сварва неподготвена за необичайните употреби на иначе високоценените ти компетенции, с които едно дете може да те замери и направо зашемети.

Но както и при всички други професии, усилията рано или късно (по-скоро късно) се отплащат. Още никой не е формулирал точно каква „заплата” получава майката, но всички хорово повтарят, че си струва и аз съм склонна да се съглася.

 

Аксиния Генчева, позната ни чудесно с текста си Най-дразнещите Фейсбук родители днес в Майко Мила!, защото има преки наблюдения върху огромната разлика между това децата да правят най-различни безчинства и същите да бъдат извършвани от възрастни. Идеята за текста е взета от публикации на блогъра 

*********************

Дечинята безспорно са изключително сладки и може би заради това (почти) всичко им се разминава. Ако обаче аз и вие се държим дори наполовина като тях, много е вероятно да си четем пощата в Сливенския затвор. Защото сме възрастни! И защото като се държим като деца, "нарушаваме закона", за разлика от децата, които "са много сладинки" и от "детско любознание" разглобяват грамофона на приятелката, на която сте на гости. Никой не посочва с пръст счупения грамофон и не крещи на детето, че руши чужда собственост и ще бъде подведен под отговорност по НК, нали!

А истината е, че децата извършват престъпления всеки ден под носа ни и все още никой не им е сложил белезници! Ето малко сравнения между това, което правят те и какво би ни се случило, ако го правехме ние!

Разголване на обществено място. Синът ми Максим тичаше гол и бос по улицата, когато беше при баба си, в по-добрите моменти обут в памперс, в по-обичайните - по "без нищо". Ако аз се засиля по бул. България "по без нищо", все ще се намери някой полицай да ми цитира указ № 904 от 1963г. за борба с дребното хулиганство, изразяващо се в разголване на обществено място, което представлява непристойно действие съгласно чл. 325 от НК и накрая ще ме облекат в раирана пижамка в някой столичен арест.

Нарушаване на обществения ред. В Детстволандия това се нарича тръшкане. Макар да не знам какво е от личен опит (Максим никога не се е тръшкал, стискам палци и хвърлям сол и Явор да не го прави), виждала съм деца, които в истерия се търкалят на пода в детски магазин и така вият, че прилепите в Леденика оглушават. Аз, обаче, ако легна на пода между щандовете на Фантастико и започна да си дера джигера до посиняване, охраната услужливо ще ме запознае с едни батковци в синя униформа, които пък ще ме заведат до новите ми приятели в бели престилки, които ще ми подават малки хапченца и ще сме винаги усмихнати, благи и тихи.

Ако не сте чели Наредба 1 на Столична община (която си има алтернатива във всяка друга община в България) за опазване на обществения ред, другия път, когато детето ви се затръшка истеричаво на тротоара, цитирайте му чл. 2. (1), който казва, че на обществени места и в частни имоти, находящи се на територията на СО, се забранява викането, шумният говор, пеенето, свиренето и създаването на неестествен шум, използването на озвучителни системи и други електронни устройства, нарушаващи обществения ред и спокойствието на гражданите, включително и за религиозни, политически и търговски цели.

После може и да го обсъдите и анализирате, ама тихо!

Вандализъм. Когато хлапето надраска с перманентен маркер стената на стълбището в блока, за да нарисува миньон, възрастните снимат за спомен този артефакт. Ако обаче ме хванат да рисувам Пеевски на някой трафопост със спрей, ще ме обявят за хулиганка и ще квалифицират изкуството ми като административно нарушение (по Указа за борба с дребното хулиганство) или като престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (чл. 325, ал. 1). А ако въпросният ден съдията е в много лошо настроение, ще ми размаха НК и ще ми посочи чл. 106, за да ми обясни какво е диверсия и вредителство и как мога да получа от 5 до 15 години, защото "с цел да отслабя властта съм унищожила или повредила обществена сгради". Не знам дали ако нарисувам миньон наказанието ще е 5 години, а за Пеевски - 15...

Уриниране на обществено място. "Опс!" беше реакцията на една майка, чието дете се напишка на плажа преди две седмици, преди тя да успее да му сложи памперса (добре де, аз бях тази майка!). Руските, румънски и германски олинклузив баби наоколо само се усмихнаха, всяка каза нещо на родния си език, за да покаже на мен, клетницата с пикльото, че такива неща се случват, това е нормално, детенце е, няма проблеми. Никой не ми поиска 200 лева, не ми написа наказателно постановление за нарушение на Наредба № 1 за опазване на обществения ред и поддържане на приветлив вид на общината, не извика патрул на "Паркове и охрана". Никой не възропта срещу пикаещото бебе, не му кресна, че е нарушител. Може би защото е момче, а у нас сме свикнали да виждаме пикаещи по улиците и парковете мъже...

Изнудване. А така, да си дойдем на думата. Тука направо ще цитирам Раздел V, Чл. 214 от НК, четете внимателно: "Който с цел да набави за себе си или за другиго имотна облага принуди някого чрез сила или заплашване да извърши, да пропусне или да претърпи нещо противно на волята му и с това причини нему или другиму имотна вреда се наказва за изнудване с лишаване от свобода от шест години и глоба до петдесет хиляди лева."

А така. Значи, дребното се цупи, ако го заплашите да е наказан без телевизия тази вечер, а вие ако изнудите класната да го изпита още един път за 6-ца за годината, ви взимат апартамента и ви пращат за 6 години да живеете в една стая с тоалетна в ъгъла. Кажете му на хлапака да си избере - без телевизия довечера или другото, ха да видим!

Разстройство на здравето и причиняване на болка или страдание. Явор спи като пън, след като се е уморил да пищи в 3 през нощта, защото не искам да си играем на самолетче. Моето здраве вече е много раз(с)троено, направо разчетворено.

Последният път, когато спах цяла нощ непробудно, телевизията беше само от 3 канала.

И точно когато призори вече спя с едното око, а другото будува и внимава къде слагам сместа за палачинки, по-голямото дете се събужда и с наспан ентусиазъм скача връз изтощения ми, изтерзан гръб.

Пробация и глоба от 300 лева, Максиме, защото колко пъти преповтаряме раздел II Престъпления против здравето, как па не го наизусти тоя чл. 124, ееее!

Шум, викане и говор на висок глас нощем. Имам съседка, на която искам да подаря възглавница с извезан надпис: "ПИСЪЦИТЕ ОТ БАЛКОНА В ПОЛУНОЩ СА ПРОТИВОЗАКОННИ!" И вместо книжка с приказки за лека нощ, ще ѝ подаря НАРЕДБА № 1 за обществения ред на територията на Столична община с оцветени в жълто Глава II, т. 6 и чл. 2 (1). Не е справедливо 6-то РПУ да идват да се запознават само с моите гости за вечеря!

Кражбата, която децата наричат "взех за малко". Искам и аз "за малко да взема" една вила на морето, до която да стигна с автомобил с много R и S около името, който съм "взела за малко" и да похарча трилиони левове, които "за малко взех". Ама, уви, чл. 194 от НК...

Интересно дали дечицата на площадката пак ще посегнат към камиончето на Явор, ако следващия път, когато имат право на свободно придвижване, вече са станали тийнейджъри? Как неусетно тече времето зад решетките...


Родителството не е цветя и рози, това всички много добре го знаем. Много често, особено в първите години, то е по-скоро осрани гащи - ние тази тема сме я развивали вече два пъти. Първият текст беше на Деница ГроздеваДетето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, а след това Мая Рангелова ни разказа как един път отишла на кафене с две деца и те... сещате се... По тази причина разказът ѝ се казва Да отидеш с деца на кафене, да ти… и само чакахме да се появи естественото продължение на този разказ - до днес. Защото тук и сега се включва един силен мъж, който ще ви накара да квичите от смях с разказа си. Николай Липовански е бил на море с двегодишния си син и там му се случило нещо неописуемо... какво, какво - много ясно какво - осиране!


Балчик. Лято. Прекрасна утрин. Слънцето започва да напича. Човек търси да се отърка в някой по-дебел лъч. Всичко е чудесно.

Разбирам, че до обед ще се гледаме с още по-прекрасния ми сински син. Това леко ме напряга, но знам, че той е едно вълшебство и само ще се забавляваме.

Обличаме се. Спираме край морето зад един от хотелите. Свалям го от колата. Ще има и други деца, затова, вървейки към уреченото място, аз приличам на зле сглобено китайско нещо. Кола, мотор, топка, 2-3 търкала, въртележка (40см/диаметър) и някъде между тези неща съм и аз. Детето бяга около мен, радва се на живота.

Сядаме на масата. Поръчвам си кафе. На него - фреш. Има вече деца. По масата има солети и (по думи на жена ми) други боклуци.

Пристигат и други. На около 2 години са всички. Леко се гледат подозрително. Моят не понася да му грабят от ръцете. Посмее ли някой, е положен с искания предмет. В един момент, в този иначе прекрасен ден, напрежението ескалира. Някъде там, между солетите, търкалата, моторите, колите, разни финтифлюшки и очарователни детски личица, агресията взима връх!

Точно срещу нас е яхтеното пристанище. Решавам, че е най-добре да си хвана рязярения ангел и да го поведа на разходка. По пътя натам още е злобен и ми ръфа ръката.

Разглеждаме всичко друго, но не и яхтите. Гларуси разни, самолети, камъчета, точки, въжета, но не и основното.

Връщаме се. Тук трябва да уточня, че му махаме памперса и е без него. Вече сме на връщане от "разходката" и слизаме от мостчето. Делят ни няколко метра от края на пристана.

Сещам се, че не е пишкал, пък си изпи сока. Радвам се, че съм се сетил. Изпикавам го на едни камъни. Доволен съм много. На това място има две стъпалца, за да се качиш на алеята. Качвам ги аз. То се е закотвило долу и не мърда.

К'во става сега пък!

Тогава ТО си вдига главата и ме поглежда. Така може да те гледа само някой, който безумно се е насрал.

В главата ми е ураган от кръв, лайна, апокалипсис и мисълта, че не е акал от 3 (три) дни.

ТРИ ДНИ!!!

Защо на мен?! Защо сега?! Защо тук?! Опитвам се да овладея паниката и си казвам, че жена ми се бори с това всеки ден. И аз ще успея!

Все пак вкъщи се минира навсякъде, по всяко време. И аз ще успея!

Така. На метър от мен стои маркуч с кран за вода. Казвам си, че това е невероятна възможност. Отпада автоматично, след като виждам издутината на гащите.

Това са КИЛОГРАМИ ЛАЙНА!

Хващам го под мишниците и го вдигам, стремейки се да не правя много резки движения.

ТОВА Е МИНА, ВСЕ ПАК!

Виси като сопол и не мърда. В знак на солидарност, може би!

Нося го към WC-то на хотела (четири звезди), пред който сме седнали. Вече съм изтръпнал от ужас. Как ще го пренеса през лоби бара? По някаква, все още неясна за мен причина, решавам да го пусна на земята. Гледа ме все така опулено, но някак спокойно.

Чудя как да го пренеса до тоалетната. В този миг от тая сага, част от съдържимото в гащите се отронва през крачолчето и пада насред центъра на Вселената!

Тук изпадам не просто в паника. Чувам се да крещя "ПОМОООЩ"! Аз съм на 30 години, зрял мъж. Притичва се една от по-близките ми майки. Да си здрава до живот!

Тук ми се губят някви моменти. Овладявам паниката. В тоалетната сме. Не знам как сме стигнали до там, НО СМЕ ТАМ. Жужа е до мен. Три мивки с общ плот. Качвам го, за да ми е лесно да работя. Свалям му гащите.

Какво да ви кажа... Плача. Всичко от кръста надолу е кафяво. Предници, задници - ВСИЧКО! Вонята е неописуема. Три дни са това! В помещението има толкова метан, че ако се появи искра, ще избухне половината планета.

Вратите на тоалетната са отворени и непрекъснато минават хора, приключили със закуската. Това ме кара не просто да се потя, а да тека. Как дишаме - нямам идея...

Всичко е в лайна. Гащи - долни, горни, плот. Всичко! Мивката се запушва.

Why MEEEEEE!

Поглеждам към Жужа, опитваща се да натика гащите в торба, без да се докосне до радиацията. Лицето ѝ е в такава гримаса, че се чудя тя ли е, не е ли тя. Предлага да изхвърля гащите. Съпругата ми е забранила, щото къде ще му излезе краят? Навира ги някак и ми вади чистите дрехи.

Мойто чадо междувременно се радва на голотата си. Хили се в огледалото. Измивам го. Няма топла вода. Не ми пука. Обличам го. Поднасям си ръцете към носа. Искам да ги отрежа и да ги изхвърля в морето.

Пожелавам си да ми е вкусен обядът след половин час!

Радвам се, че оцелях...

Маша Павлова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже колко пъти и за какво се е чувствала виновна, откак е майка. Колкото и да е странно, вината се оказва едно от най-циркулиращите емоции у жените, които имат деца, а поводите са невероятни - от това, че отиваш да се подстрижеш и "зарязваш" бебето с баба му до това, че си му се разкрещяла за първи път. Благодарим на Маша, че беше така откровена да ни разкаже за своите хиляди вини!

******************************

Вината е едно безпардонно и напълно необезпокоявано чувство, което има навика да нахълта в живота ни и лавинообразно да заема територии.

По принцип, вина може да си изпитвате във всякакви ситуации, особено силно се усеща, когато почине близък - тогава тя се вселява във всички нему околни хора, загнездва се у тях и стои там известно време.

Горе-долу толкова, колкото и тъгата.

Обаче онези малки винички, които изпитваме по време на нормалния си живот (има няма 20-30 години), са нищо в сравнение с вината, която се пръква с пръкването, или даже със зачеването, на първото ни чедо или чеда – според късмета ни.

Вината в живота на майката е особено голяма. Сега ще ви разкажа набързо за няколко вини, които всяка майка може да изпита, дори и да е напълно разумно същество, с рационално, логично, критично, и.. абе, неглупаво мислене.

И аз, като повечето хора, съм малко егоист, но явно вината е нещо като неделима част от майчинството и щом станеш майка, няма мърдане – щеш, не щеш, тя влиза в твоя дом.

Давам веднага примери за какво съм се чувствала виновна през последните три и малко години, откакто съм майка.

Виновна бях, че не почнах да кърмя веднага. Забравих! Сетих се чак на втория ден след раждането.

После, когато мъжът ми ме остави сама в родилното с бебето за пръв път, се почувствах адски виновна, щом открих пелена, преливаща от ужасно черно ако. Казах си:

„Каква майка съм, да не забележа, че бебето се е оекскрементило, кой знае от колко часа е така?”

Тогава се разревах за пръв път.

Кой да ми каже, че те бебетата си акат по толкова и черното в началото е най-естественият цвят? Дотогава бях виждала само как акат малки кученца, по едно петънце колкото левче.

Бях убедена, че и с бебетата е така.

Първия път, в който осъзнах, че животът ми вече никога няма да бъде същият, се почувствах много виновна.

Как можеше да си мисля нещо такова, сякаш не съм доволна, че си имам бебе?

Постепенно започнах да се чувствам виновна за всякакви глупости – от това, че не съм стерилизирала биберона веднага, след като е паднал, през това, че съм допуснала бебето да си опикае дрехите, защото не съм го преобула навреме, до това, че му се ядосвам, като ме събуди нощем, за да го нахраня.

Сега като се замисля, излиза, че в повечето случаи е било за неща, които НЕ съм направила.

Друга вина изпитах, когато за пръв път трябваше да оставя сина си на друг човек за няколко часа. Особено защото държах да му обясня къде отивам, да го успокоя, че ще се върна скоро и да му помахам за „чао”.

Какъв рев имаше от негова страна, докато си тръгвах, а от моя – само добрата, стара вина.

А онази вина, направо винище, когато се развиках на детето си за пръв път... После трябваше много време да го гушкам, за да си простя сама на себе си тази волност. Никога няма да забравя укора в очите му. Вина от слабост. Вина от това коя съм. Вина, търсена понякога дори в моите родители, за да оневиня поне малко себе си. Безхарактерна работа!

Да не говорим за всичките упреци, които получават майките както от близки хора, така и от напълно непознати – ама сега защо това така, а защо онова не иначе... И колкото и да се имаш за непукист, си даваш сметка, че всеки такъв случайно и съвсем лековато подметнат „съвет”, е изпълнил съзнанието ти и го мислиш, и се питаш дали наистина не
бъркаш, дали не са прави...

Тънка струйка вина, че нещо не правиш както трябва. Дори и да си изчела всичката литература по темата, да си го обсъдила с партньора си и да си взела зряло родителско решение.

По-лошо стана само с появата на второто ми дете. Даже още преди да се появи. Започнах да се чувствам виновна още в първите месеци на бременността. Защото не мислех за това постоянно, както първия път.

Защото покрай баткото не ми оставаше толкова време да си говоря на коремчето, да го галя, да си го представям какво ще е, да мечтая...

Иначе се имам за доста уверена майка, общата ми оценка за мен е, че се справям, че даже и по-добре от средното. Затова не се отчаях от увеличилите се задачи при появата на дъщеря ми.

Няколко месеца успявах да се убедя, че всичко е под контрол, макар и да изпитвах двупосочна вина – първо, за това, че не прекарвах толкова време с малката,
колкото бях прекарвала с батко ѝ, и после, защото последният изведнъж порасна в очите ми и започнах да се държа с него като с много голямо момче, да изисквам и очаквам много повече от него, да се ядосвам, когато не отговаряше на тези очаквания.

С разбирането на собствените ми грешки, неминуемо се появяваше вината.

Понякога и на двамата не им обръщах внимание. Просто ги оставях да се самогледат, а аз си правех каквото ми харесва – четях книга или седях пред компютъра и се занимавах с глупости.

Впоследствие и за това изпитвах вина. И бях права, и много други родители са прави. Децата са малки само веднъж, а ние си пилеем времето в малоумни занимания.

От друга страна, и ние сме хора, имаме нужда и от някакви странични дейности. Например, да излезем от всекидневната си среда, изпълнена с майки, бебета, колички и детски площадки. Да отидем на шопинг, на фризьор, да се видим с приятел/ка, да изпием по една бира и да поклюкарим, да посетим някакво културно мероприятие или най- елементарното, да отидем на едно умряло кино.

За съжаление, желанието да правя тези неща при мен идваше някъде около година след като родя. Може би не е случайно, че майчинството на хартияa трае по толкова. Още се чувствам виновна, че си купих онези скъпи и неудобни обувки, а понякога се стискам за нещо за децата.

И въпреки че осъзнавам, че съм човек, че съм жена, че е хубаво да се разграничавам понякога от ролята на майката, тази задача се оказва страшно трудна, почти непосилна.

Именно заради вината.

Имам късмета да мога да си позволя да гледам децата вкъщи, но познавам немалко майки, които са били принудени да дадат бебетата си на ясли, бавачки, баби и да се върнат на работа. Вината у тези жени също е огромна.

Виновни сме и колкото повече растат децата, толкова по-виновни се чувстваме. Но аз съм оптимист и вярвам, че тази вина е нещо като коректив на нашите действия, на решенията ни, на мислите ни дори. Защото ако сам не можеш да си вмениш вина, значи нещо някъде ти куца. Пък ако си родител, неизпитал вина, значи най-вероятно не се справяш толкова добре, колкото си мислиш.

И ако това може да послужи за успокоение на някого, вината е само част от емоциите на родителите. Палитрата от чувства, които ни сполитат с идването на децата е толкова пъстра, че несъумяването да се вгледаме и в другите цветове е само за наша сметка.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Всяка майка има поне един разказ за онези “инциденти в гащите” на децата – те винаги се случват навън и сред много хора! Наскоро ви запознахме с една разкошна случка, споделена ни от Деница Гроздева – Детето каза: “Мамо, ака ми се!” и всичко се покри с… конфети, но днес имаме нещо още по-силно! Мая Рангелова ще ви разкаже за безгрижните дни, в които е била бавачка на две чудесни момченца – е, с изключение на ОНЗИ ден, в който… ъъъъ… по-добре да прочетете сами. Сигурни сме, че ще го оцените подобаващо, ще се смеете и ще си кажете – “Господи, дано НИКОГА не ми се случи и на мен!!”.

**************************

Освен майки, баби, лели и т. н. , на света има и детегледачки. И те обичат децата, и те преживяват емоции, и те ходят до парка „Заимов“ с тролея: големият е с колелото, малкият е в количката, раницата е на гърба, мама е на работа.

Препускането след баткото и бутането на количката ми носеха (освен изпотяване и червено лице) и по-фина фигура, и по-ниско кръвно.

Като станаха по-големи и по-самостоятелни (те са породени) отглеждането им ме сдоби с орлов поглед, още една двойка очи (на гърба), рефлекси на фехтовач и навика да обяснявам всичко с менторски тон и на висок глас, изисквайки от събеседника си да ме гледа в очите. Нали се сещате, от статиите за детското развитие – „за визуалния контакт“ и т. н.

Рутината ми стигна до там, че на един коледен банкет с бивши колежки, съвсем естествено и непринудено, докато си говорим, изтрих устата на приятелката си със салфетка, защото ми се стори, че има нещо изцапано. Тя има малки деца и разбра откъде идва това скудоумие, а пък другите вече бяха на „Бяла роза“, та ми се размина само с един свиреп поглед.

Но незабравимата ми случка, тази, която ще напиша в мемоарите си и ще разказвам на собствените си внуци, дето се казва „на смъртния си одър“, е случката в кафенето.

Единият е на 2 години, другият – на 3 и половина. Близо до дома им има кафене със собствен двор, дървета, зелена тревичка, люлки, пързалки, пясъчник, пътечки, пейчици….и всичко това чисто и добре оградено – Рай! В същото време самото заведение е лъскаво и никак не е евтино. Там хората седят на изящни масички и пият коктейли. Но заради пустия му двор бях съгласна да пия кафе от 3 лв и да давам за сок и сладолед по 5!

След като сме пили, яли и се веселили и на двамата, РАЗБИРА СЕ, им се приаква. Първо на големия, но веднага зовът се предава и на малкия.

Тичаме към чистата и ухаеща тоалетна: малкият на ръце, големият хванат за дънките ми. Нахлуваме вътре. Бързо смъкване на панталони и гащи и……нищо. „Ми не ми се ака“.

Добре.

Докато се изясняваме, виждам червеното личице на малкия. Въпреки памперса не мога да оставя тая работа така! Смъквам гащи, памперс, бутам в джоба, хващам на ръце в поза „акам и пишкам над тоалетната“ и строго нареждам на големия, който е някъде зад гърба ми (в помещение метър на 80 см) никъде да не ходи и нищо да не пипа, защото микробите и т. н.

Усещам, че си говоря сама, огъвам врат. Да! Няма го! Ами сега? Поглеждам под дупето на малкия, но няма време да го чакам. С памперса в джоба, носеща под мишница двегодишно със смъкнати гащи, тичам през заведението към двора.

А по алеите – маси с чадъри, тиха музика, хора обсъждат последните офисни клюки, но детето не го виждам! Най-после, след няколко секунди, но за мен кошмарни векове, виждам върха на главата му между масите.

Изтичвам и гледам: хора, той клечи над най-голямата купчина, която някога съм виждала! На 3 години! Такова количество! Между масите с коктейлите и скъпите бири!

Това бяха някакви много тактични и интелигентни посетители. Изнесоха се мълчешком, дори не ги усетих, заета да бърша и съскам в ухото му: „Защо избяга от тоалетната?! Ами ако те вземе някой?!“.

Барманката ми даде руло тоалетна хартия, а после аз си взех и метличка и шише с вода. Изчистих, измих. Двамата акльовци седяха на тревата и сладоледът капеше по голите им кореми (аз ги събличах да не се цапат). Беше лято, беше хубаво. Бяхме свободни да правим каквото искаме. Нямахме задължения. Не бързахме за никъде. Аз бях спокойна, спокойни бяха и те. Аз бях щастлива, без да го зная. Те бяха щастливи, защото бяха деца.

Не се оттеглихме като Наполеон от Москва. Напротив, тръгнахме си с гордо вдигнати глави. Е, не ходихме там няколко седмици, докато ни забравят. Но аз не съм забравила.

Толкова ги обичам. Тези двамата! След всички мои родителски грешки, те ме научиха как трябва да се обичат децата.

Те имат специално място в сърцето ми и, ако не ги видя няколко седмици, това място става дупка, която трябва да запълня със смеха им, въпросите им, играта „на кучета“, обясненията им за анимационни герои, от които аз безнадеждно изостанах, откакто не съм с тях. Че дори и с „лошите“ думи, които по-малкият учи в градината и преподава на брат си-първокласника.

Те имат чудесни родители, които ще ги отгледат големи и силни мъже. И аз се радвам, че ги познавам.

Но аз знам колко струва „Мая, липсваш ми. Обичам те.“. Няма цена.

Днес при нас е на гости една личност, известна на мнозина в онлайн и офлайн пространството под секретното си наименование Муша Буша. Тя ще ни разкаже някои полезни неща за майката, като например - как се употребява тя и на колко градуса се пере, така че да си я ползваме по-дълго. Майтапът настрана - това е текст, в който всички майки ще се припознаем, а бъдещите ще имат възможността да надникнат към това, което ги чака. Приятно четене!

************************

Когато станеш майка, макар медицински този факт да се случва за минути, да го осъзнаеш емоционално ти трябват от няколко дни до първото внуче понякога. На изхода на родилния дом разбираш, че си в състояние на лека амнезия – къде са ти документите, кога ти е контролният преглед, колко килограма си качила, докога си в отпуска, какво да пазаруваш отсега нататък… отсега нататък, защото трябва да помниш завинаги още едно: че имаш дете.

В началото е малко трудно, разбираемо е да пропускаме тази новост вкъщи, случва се да го забравим в кошчето на задната седалка в колата и да се сетим на входа на магазина, когато осъзнаем, че едната ни ръка е свободна, или да забравим защо в чантата си носим използван памперс. Такива неща не те правят лоша майка, правят те нормално човешко същество.

Може допреди няколко месеца да те е било гнус да ядеш с чужда вилица или да ти се повдига само от гледката на кучешко изпражнение. Сега вече можеш да работиш без маска в лаборатория за изследване на въздействието на синьото сирене върху сурова свинска пържола след 40-дневен престой на слънце. Това е, защото си развила резистентност и абсолютен толеранс към цвета, мириса и гъстотата на твоето бебешко ако, повръщано и придружаващ ги сопол. Гледаш ги с академична прецизност и без гримаса ровиш с пръст в търсене на първи клетъчни признаци за бъдещ зъбен камък.

Другите хора (жените, които не са раждали, и мъжете) не разбират психическите трансформации, през които минаваш, когато в рамките на месеци

от 43-килограмова мацоранка се видоизменяш до косатка в зряла възраст

Сигурна си, че си имала колене и дори си виждала глезените си, защото имаш снимки с четири крайника. Другите хора, нераждали или мъже, не разбират естественото ти желание да свалиш сутиена си с размер на цирково шапито, да го нахлупиш на главата на фръцлата на съседната маса, която ще яде само салата „БЕЗ ОЛИО, ЗАЩОТО СЕ ПЪЛНЕЕ“, и с ритмични отривисти движения да блъскаш слабото ѝ телце в ръба на масата. Горе-долу по същото време разбираш още, че хемороид не е древногръцки херувим на любовта.

След като бебето се роди, в някоя самотна съботна вечер решаваш да направиш нещо лудо, да живееш на ръба, да си непредсказуема и лекомислена и вадиш от килера същия този сутиен, слагаш го за сравнение … и се оказваш във фетална поза на кухненския под, обляна в сълзи, които бършеш в лигавника на детето.
Налага се да осъвремениш и речника си.

Преди „нощен живот“ е означавало да се прибереш призори с размазано червило, омалели крака и токчета в ръка, подпийнала и достатъчно весела, че да не ритнеш мушкатото на леля Веска, сега „нощен живот“ означава дефиле по различни видове анцуг и едно особено чувство, че си единственият сам човек на света, който в 3 през нощта гледа сериал и се ослушва дали бебето спи или отново дъвче обувките ти.

На другата сутрин се обаждаш на някоя сестра по неволя, за да обсъдите точно какъв нюанс на зеленото са акали децата и тя настоятелно те убеждава как нейното дете спи по-дълбоко, по-дълго, яде повече и ака по-хубави акита от твоя нескопосаник, който само дрищи, плюска и хърка. Може да изглеждам спокойна и уравновесена, но ако се заядеш с детето ми, ще ти покажа 7 различни вида ярост.

Докато си бременна, всякакви хора, познати, непознати, контрольори в градския транспорт, инкасатори и дори бивши гаджета, смятат за необходимо и подходящо да ти галят корема и да те поздравяват за това, че ти се е намерила поне една работеща яйцеклетка и веднъж в историята на човечеството поне един от милиони малки мъже е питал за посоката към нея.

Всичко това е весело и забавно демо за това, което предстои, когато детето ти стане на 6. На вратата ще си закача табелка:

„Извинявайте за бъркотията, детето си създава спомени.“

Тишината е злато, освен ако имаш малко дете. Тогава тишината е много подозрителна. Помниш ли деня, в който го донесе вкъщи на ръце и плачеше от радост, че се е родил? Спомни си този момент, защото той току-що нарисува човечета по стените с червилото ти и обръсна котката. Докато синът ти стане на 6, вече си усъвършенствала тибетското умение едновременно да си тук и да не си. Вече спокойно можеш да отвориш собствен кол-център в хола си, защото с лекота можеш едновременно да водиш разговор с приятели, да коментираш във фейсбук и да намираш все още смислени отговори на 14-ия въпрос „а защо?“, който е започнал преди два часа с питането „защо небето не се яде?“.

Някъде между 3-тата и 6-тата година си даваш сметка, че освен чекмедже за храна, фабрика за рециклиране на изяденото и миловидна цирка на дупето, вкъщи имаш един малък човек. Стресната от тази новина, искаш да му обясниш всичко за света, подреждаш списък с реч за 3 минути, да използваш максимално времето, в което можеш да му задържиш вниманието.

Някъде между защо е грозно, че някой нарича най-добрия му приятел от ромски квартал „мангал“ и как това да сподели кроасана си с друго дете е основата на социалната система, синът ти те прекъсва, за да те пита: помниш ли „утре, когато вчера“ той е бил на 4 и сте ходили на море и дали е имало акули. Вътрешно малко умираш и отлагаш списъка. На другия ден синът ти се появява в хола в твоите токчета и казва, че иска да ходи да каже на другите момчета, че е научил от Пипи колко е лошо да се удрят момичета.

Завинаги помниш тези моменти и всеки път поплакваш от умиление и от малко егоистична гордост и точно го похвалваш какъв голям и добър мъж е пораснал, той се спъва в собствения си крак, забива се в стената и избухва в плач.

С времето претръпваш малко, хитруваш повече и трупаш военен опит:

как да се престорим на заспали, когато не ни се сглобява Спайдърмен, как да убедим детето, че месото е от гъби, за да го накараме да вечеря, с каква сила и под какъв ъгъл точно да му изплескаш един зад врата, така че хем повече да не рисува с пастел по телевизора, хем да не си лоша майка и други тактически умения. До 6-ата година на детето вече искаш поне още две и знаеш, че ако първото ти дете яде пясък, звъниш в паника на педиатъра, а когато третото го направи, ще се чудиш дали все още трябва да му приготвяш обяд.

В последните 6 години на теб и детето са се случили 3 грипа, един от които свински, 126 продрисквания, 1 шарка, две нови работни места, Дянков, 3 погребения, няколко емигрирали приятели, шофьорска книжка, три премествания в друго жилище, няколко пътувания извън България, едно от които с изтекъл детски паспорт и още много, много хубави и не толкова хубави неща.

От майчинството няма развод или отпуска, там положението наистина е в добро и лошо, в здраве и болест, в пир и прегоряла вечеря.

Детето не идва с наръчник и не е чело д-р Спок. На него не му пука с какво си облечена и дали си изчистила плочките в банята. То не знае дали чорапчетата му са еднакви. То те обича, дори когато пищи. Обича те от първата прегръдка сутрин до последното гушкане за лека нощ. Според него ти знаеш всичко, отговорите на всички въпроси, ти си права, дори когато не си сигурна.

То няма да е винаги малко и безпомощно, ще расте и ще става силен и голям човек, затова изключи прахосмукачката и остави чиниите за утре и отиди да си играеш с него на конструктори и нинджи.

***************

Текстът е взет от Жената днес

cross