fbpx

Сигурни сме, че ще чуваме за успехите на Лиана Апостолова все по-често, затова ви обръщаме внимание да запомните името ѝ. Как се помни и как се забравя, и въобще какво се случва в мозъка ни, е сферата, в която д-р Апостолова е най-силна. 

Тя е професор по неврология, радиология и молекулярна генетика към Университета в Индиана, САЩ, и задълбочено се занимава с болестта Алцхаймер. Толкова задълбочено, че един ден като нищо ще четем “Лиана Апостолова” и “Нобелова награда” в едно изречение. 

Преди това ви я представяме в Майко Мила, за да разкаже малко повече за това обществено значимо заболяване и за работата си.

Лиана завършва Медински университет София и след това заминава за САЩ, за да специализира. Избира неврологията, защото ѝ е интересно да изучава мозъка. Работи в Лос Анджелис 12 години, а после се мести в Индианаполис, където работи в Университета на Индиана. Омъжена е, майка на две момчета.

В момента Лиана има клиничен кабинет в Университета на Индиана, където приема, диагностицира и проследява пациенти два пъти седмично, а през останалото време се занимава с наука.

Прави го вече 20 години, а в момента оглавява мащабен проект в 25 университета в САЩ, който изследва ранната форма на Алцхаймер, засягаща хора до 65 години. 

Под нейно ръководство са 19 клинични екипа, които набират болните и събират данните, и още 13 научно-изследователски отбора, които анализират тези данни. 

Междувременно Лиана е ръководител и на няколко други клинични проучвания с конвенционални пациенти с Алцхаймер в напреднала възраст. Преподава на студенти по медицина и специализанти по неврология и психиатрия. 

Намери време да говори и с нас, за което от сърце благодарим.


Кажете ни какво въобще е болестта Алцхаймер?

Това е невродегенеративно заболяване и най-честата форма на деменция в света. Деменцията е общ синдром на когнитивни нарушения, които се появяват най-често в напреднала възраст. Не е умственото изоставане, при което има недоразвитие на определени когнитивни способности в детска възраст. 

95% от хората, които развиват болестта, са над 65-годишни, като след тази възраст рискът се повишава експоненциално. Само 3 до 5% развиват болестта по-рано в живота си. 

Казвате, че Алцхаймер е най-честата форма на деменция, но какво го различава от останалите видове деменция?

Алцхаймер се причинява от натрупване на два протеина в мозъка – амилоид и тау. Счита се, че амилоидът е основната причина, а тау се натрупва впоследствие. 

Докато сме млади, имаме активна система за изчистване на амилоида, но при повечето болни от Алцхаймер с възрастта механизмите за прочистване на този токсичен продукт се забавят. Това е механизмът на заболяването в късна възраст.

Редките генетични форми на Алцхаймер се дължат на мутации, които причиняват свръхпродукция на амилоид. И при хората с Даун, при които има три копия на хромозомата, на която е генът на амилоида, се стига до свръхпродукция. Всички хора с Даун за съжаление развиват Алцхаймер на около 30–40-годишна възраст. 

Причинява ли Алцхаймер неизбежно смърт?

Заболяването е изключително разпространено в цял свят и е в топ 6 на причините на смърт след инсултите, раковите, белодробните и сърдечните заболявания; а сега Covid-19. 

Смъртта настъпва не защото хората губят възможността да помнят, да планират, да се ориентират, а защото се залежават

Когато загубят способностите си за амбулация и са приковани в болничното легло, те стават много податливи на инфекциии на пикочните пътища, пневмонии, сепсис – и тези инфекции ги побеждават. 

Наследява ли се болестта?

При класическата форма говорим за наследяване на риск за болестта, тъй като тя не се предава само с един-единствен ген. При Алцхаймер в късна възраст роля играят много гени, които, в зависимост от комбинацията, наследена от родителите ни, предопределят нашия индивидуален риск. 

Болестта по майчина линия носи малко повече риск от тази по бащина линия. Но дори и двамата родители да имат Алцхаймер, това не значи, че децата им непременно ще развият болестта. 

Обяснете ни защо се занимавате специфично с Алцхаймер при по-млади хора?

Причините за болестта и за по-бързата ѝ прогресия сред по-младите не са ясни. И понеже тези болни са едва 3-5% от всички хора с Алцхаймер, заболяването в по-ранна възраст не беше систематично проучвано досега. 

В един институт могат да се съберат приблизително 50-60 болни, но с мрежа от клинични бази из всички щати можем да съберем 700-1000 и тогава имаме възможности за сериозна наука и силна статистика. Това ни е целта – да направим проследяване на болните и да изучим подробно болестта. 

Срещаме се с пациентите веднъж на 12 месеца за детайлни изследвания – събираме клинични данни, психологични изследвания, ДНК, кръв, ликвор, образна диагностика – ЯМР и ПЕТ с контрастни материали, които се свързват с двата протеина на Алцхаймер и демонстрират натрупванията. 

Идеята е след като придобием представа какво се случва с тези болни в рамките на първите 24 месеца, да ги включим в терапевтични проучвания на нови медикаменти. 

Какво ви прави впечатление по време на проучването с по-младите хора, страдащи от Алцхаймер?

Поради малкото случаи на младата форма на болестта, лекарите не са подготвени достатъчно и не диагностицират болните навреме. На повечето пациенти им се казва, че им няма нищо, че е стрес или депресия. 

Ако пациентът е жена, обикновено ѝ казват, че е в менопауза. Така болните ходят недиагностицирани, влошават се, губят функции, без да разбират защо.  

Много биват уволнени на възраст, на която нямат достатъчно спестявания. И много се грижат за деца в училище или в колеж, когато губят доходите си. Семействата им не разбират какво става и ги обвиняват. 

Важно е колегите да разберат основните разлики между нормалното старческо отслабване на паметта и деградацията на паметта от Алцхаймер. 

Да не можеш да намериш думи или да си спомниш името на приятел моментно не е Алцхаймер, а си е нормално стареене на мозъка. 

Моментът, в който влезеш в една стая и си кажеш „За какво дойдох тук?“ и информацията се възстановява след минута-две, не е Алцхаймер.   

При Алцхаймер информацията се забравя напълно и не се възстановява. Не се формират спомени. Затова и възрастните хора с Алцхаймер могат безкрайно много пъти да питат едно и също нещо – например „Кога ще дойде синът ни да ни види?“, и да не помнят не само отговора, но и че са питали. 

Други тревожни промени са, че се губят, плащат сметки по два-три пъти или забравят да ги платят систематично, купуват едно и също нещо по няколко пъти и пр.

Какво бихте посъветвали хората с близки и роднини, болни от Алцхаймер?

Ако се грижите за такъв болен човек, не бива да му се ядосвате и да го обвинявате, защото той не е виновен. Конфронтацията не помага. 

Ако например болният си е внушил, че сестра му е жива, а тя отдавна е починала, няма нужда да се конфронтираме с него, по-добре е да се съгласим или да подминем разговора. Важно е да има спокойна динамика при тази болест, а и при всяка друга. 

Семейството има нужда от образование, да се запознае с литература, от която да разбере как да се справи с проявите на болестта и какво го очаква. Има много какво да се научи от книгите, от групите за подкрепа, от професионалистите и експертите. 

Аз бих препоръчала Гражданското Сдружение Алцхаймер България на всички, които имат близки с Алцхаймер.

Бих направила какво ли не за мъжа си, но не и ВСИЧКО, което обикновено значи да му напомням за всичко, пише Мередит Бодгас за WorkingMother. И напомня на съпруга си, че не му е Google календар, нито лична асистентка, обслужваща удобната му разсеяност.

Скъпи, разбирам те повече от добре. На всички работещи родители им е трудно. И знаеш ли откъде знам? И аз, като теб, съм един от тях. Има толкова много неща за помнене (разписанията на градския транспорт, работните срещи, крайните срокове) и още повече за вършене (да се изпере пижамата за детската на едното дете, да се помогне на другото да направи 3D планетите от Слънчевата система от бог знае какъв материал, да се измият бутилката му за вода и кутията му за обяд, да се отговори на покани за рождени дни, да се напазаруват продукти за 4 души и да се сготвят... за начало).

Без значение колко прекрасен си, в повечето дни се чувствам така сякаш аз помня повечето неща, свързани със семейството ни. Защо иначе непрекъснато ще ме молиш да ти напомням какво имаш да свършиш или казано в прав текст: да помня вместо теб, т.е. за двама.

Не че не искам да те подкрепям в тази тежка задача. И го правя. Проблемът е, че вече нямам неизползвано мозъчно пространство. И когато мозъкът ми е тотално зает, както става всекидневно, нещата с нисък приоритет, като например "напомни ми да мина през химическото" или "напомни ми да си купя нови слушалки за фитнес, че тия ми скрибуцат в ушите" директно отиват на кошчето. За да направят място за неща с доста по-висок приоритет, като например, че трябва да отговоря на 30 мейла и да се сетя да купя витамини за децата (преди да съм се прибрала и навлякла най-широката и удобна пижама).

Изцеждащо е, а понякога и невъзможно, да намеря свободно пространство в мозъка си за всичко, което би искал да ти напомня да свършиш:

-- Напомни ми да взема подарък за рождения ден на сестра ми.

-- Напомни ми до кога беше намалението за обувки, за което ми каза оня ден (съжалявам, казах ти преди месец...).

-- Напомни ми в колко часа трябваше да закарам детето на тренировка.

-- Напомни ми, когато утре не мога да си намеря новите слушалки, че са в джоба на сакото ми.

Скъпи, аз не съм Google Календар. Знаеш ли какво е това? Можеш да го използваш за задаване всевъзможни напомняния, включително кога е рожденият ми ден, тези на децата, както и юбилеите на сестра ти, шефа ти и СЛУШАЛКИТЕ ти. Обещавам утре да ти напомня за
Google Календар.

Напълно съм наясно, че ми помагаш много повече отколкото баща ти и дядовците ти са помагали на жените си. Оценявам го. Но дори да мислиш, че сме равнопоставени - у дома и на работа - не сме. Ако искаш някога да бъдем такива, просто аз трябва да правя малко по-малко неща за теб, а ти малко повече за мен. А това включва помненето и напомнянето. Защото всичко, което изисква мислене вместо някой друг, е тъпа работа. Знам, че се ще се съгласиш с това. И няма да се налага да ти го напомням.


Не пропускайте:

Sofia Board Game Weekend дойде! Това е първото по рода си мащабно изложение за настолни игри в България. Може да идем, да видим и да пипнем от днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126, а билети ще намерим както в мрежата на Eventim, така и на място.

На фестивала ще се случват най-различни яки неща, като пускането на най-новата българска настолна игра A Place in the Sun, конкурс за нов проект за настолна игра, различни турнири, а също ще може да продадем или купим игри втора употреба. Ще има гости от чужбина и ще се срещнем с вдъхновяващи хора, които стоят зад успешни български проекти с групово финансиране (краудфъндинг).

А пък Майко Мила! се свърза с Петър Хераков, един от организаторите на това разбуждащо мозъка събитие, за да разкаже какво влияние имат настолните игри върху децата и как помагат за тяхното развитие, като учат на търпение, концентрация, работа в екип и какво ли още не.

--------

Хладна дъждовна неделя. Жената гледа филм, едното дете я бута от дивана, за да се настани по-удобно с таблета. Другото се е затворило в стаята си и вече час и 38 минути говори по телефона с най-близката си приятелка от класа. Мъжът е в кухнята – готви пилешка супа. След час и половина ролите се сменят – мъжът сяда да зяпа футбол, жената прави мусака.

Обаче нещо ви гложди – все пак неделята е ден, в който уж сте заедно (няма спешна работа, няма драма и домашни в училище). Искате да измислите нещо, което да правите заедно.

Поглеждате рафта – там са наредени три кутии с настолни игри, които сте купили в порив. Но не ги докосвате, защото няма време, не знаете правилата и какво ли още не.

Ето ви няколко причини, поради които си струва да запретнете ръкави и да избършете праха:

Учат децата (а и възрастните) как да губят

Да, гадно е да загубиш. И децата плачат. И обръщат дъската, масата и какво ли не (поне са достатъчно малки обаче и не могат да ви погнат с ръбата, стара, дървена табла). Но децата и печелят. И знаят какво е удоволствието, когато си се борил за победата и си я постигнал честно. Така се научават, че не винаги можеш да спечелиш, но изпитваш задоволство, когато си се опитал и си дал всичко от себе си. И се научават да правят разликата между това да играеш гадно за победа и да се държиш гадно извън играта.

Учат на търпение

В игрите има ходове. И чакаш останалите, докато дойде твоят. И се учиш на търпение. Скоростта, с която децата си пускат любимата музика, филм или електронна игра, ги кара да мислят, че всичко може да стане толкова бързо. Играейки те получават живо доказателство, че някои неща се случват бавно.

Учат ги да смятат

„Мамо/Татко, ще сметнеш ли резултата?“. Отговаряте с "не" и чакате. Дори и да са сбъркани една – две точки, не е фатално. Освен ако това не е разликата до победата, защото е измама. Тогава може да се намесите.

Показват, че в нещо децата са по-добри от родителите си

Не е лесно – възрастните винаги искат нещо, знаят нещо, правят нещо, което децата не могат. Игрите са шанс децата да покажат, че и те могат да се справят също толкова добре.

Учат на кооперативна дейност

Освен игрите, в които всеки е сам за себе си, има и такива, в които играете заедно срещу играта. Тоест всички срещу обстоятелствата. Което спестява дилемата дали да ги побеждавате и колко да им пускате да печелят. И дава шанс на детето да покаже, че може да мисли и да работи заедно с вас в един отбор.

Развиват концентрацията, паметта и уменията за планиране

Повечето игри изискват някакво минимално планиране. И концентрация. Разбира се, не става изведнъж. Първо са пет минути, после 10, после една цяла игра. После може и втора. И ги изискват както от детето, така и от вас. Не може да играете с едното око и една ръка, а с другите да пишете коментари за „Майко Мила!“. Що се отнася до паметта – един приятел има дете, което не знае достатъчно английски, за да може само да разбира какво пише на картите от Magic The Gathering. Но понеже иска да играе запомня наизуст както правят. И като види нова карта, първото, за което пита е какво прави.

Държат всички далеч от електрониката

Тази е продължение на предишната точка. Вместо да се чудите как да ги отлепите от екрана, решението е пред вас. Не че Minecraft не е готина игра, де.

Карат децата да следват инструкции

„Изми ли си ръцете?“ е най-често повтаряната реплика от всички майки, бащи, баби, дядовци и каквито по-възрастни хора има наоколо. Но докато децата се бунтуват срещу постоянната среща с водата и сапуна, инструкциите в игрите въобще не ги карат да драматизират. Защото иначе играта няма да може да се играе.

Децата си дават парите за игри, а не за боклуци

Игри като MTG, Yu-Gi-Oh! (и всички подобни) карат хората, които ги играят, от време на време да дават малки суми, за да си купят най-новите карти. Което учи децата да планират бюджета си (ако разбира се не сте им отпуснали неограничен такъв). А и тези карти не се крият – тоест виждате какво влиза в живота им.

Имате по-здрава връзка с тях

Или поне така се надявам. Ние играехме от малки всичко, което имаше наоколо – от бридж, сантасе, белот, о‘хел, вист, канаста и прочие игри с карти, през табла, дама, Не се сърди човече, до първите Монополи, Скрабъл. После ролите се смениха – ние започнахме да учим родителите. И се надявам децата, като станат тийнейджъри, да знаят, че могат да се събират с други досадни тийнейджъри, за да играят нещо. Ние го правехме едно време (с много бири, но не казвайте на мама).

След всичко това смятаме, че е просто задължително да грабнете децата и да отидете на Sofia Board Game Weekend! От днес до неделя – 23, 24 и 25 март – във Фабрика 126!

cross