Външните оценявания оценяват всичко друго, но не и образователната система, с каквато цел всъщност са създадени. Тъкмо този парадокс е повод и за текста, който публикувахме преди време в специалния ни образователен проект „Има ли образование отвъд частните уроци?“. Засега изглежда като да няма.
Публикуваме становището на Люба Йорданова от „Заедно в час“ във връзка начина, по който се провеждат националните външни оценявания, защото смятаме, че всяка дума в него е важна.
Тази седмица започват националните външни оценявания (НВО) – изпитите след 4., 7. и 10. клас, които би трябвало да покажат как се справят училищата и накъде трябва да се насочат националните и общински политики, така че всеки ученик да получи качествено образование. Би трябвало, защото НВО никога не е изпълнявало тази си цел.
Вместо това изпитите служат за класация, която измерва възможността на родителите да компенсират дефицита на системата посредством частни уроци. Създават напрежение както за ученици и родители, така и за директорите и учителите. Генерират излишен смут в образователната система и обществото – седмици наред се обсъжда колко ученици са преписвали, имало ли е „технически“ грешки в изпитите, работили ли са камерите в училищата и други несъществени въпроси, които по никакъв начин нямат отношение към образованието на учениците в България.
Идеята на външното оценяване е да направи независима оценка на постигнатите от училищата резултати. Да се види доколко учителите са развили в децата и младежите знанията и уменията, които държавата е заложила за учениците на края на всеки образователен етап (4., 7. и 10. клас). В този смисъл резултатите от външните оценявания би трябвало да се използват, за да се съберат данни и да се направи детайлен анализ по теми като:
Когато Министерството на образованието и науката решава например в какво да вложи милионите от националните програми или европейските фондове, би могло – на база на анализите – да създаде цялостна и качествена програма за подобрение на училищата с най-ниски резултати на НВО.
Или пък да заложи мерки за допълнителната квалификация на учителите по теми, по които учениците се справят най-лошо. Анализите на общинско ниво пък могат да послужат на местните власти когато определят приоритетите си за финансиране в сферата на образованието.
За да изпълни външното оценяване истинските си цели, дори не е нужно всички ученици да минават през него. Достатъчно е да се направи на извадков принцип, без предварително оповестяване, без камери, без теглене на варианти в ранни зори в Министерството на образованието и науката. Това ще спести и голяма част от сериозния бюджет, който се отпуска за организиране на българските национални външни оценявания.
За да са наистина независими и обективни, стандартизираните външни оценявания трябва да отговарят най-малкото на три основни условия:
Българските изпити не отговарят на нито едно от тези условия. Те се правят година за година, трудно позволяват сравнимост на резултатите, оценяват най-вече наизустена информация, прагът за получаване на тройка е несериозно нисък и често са съпътствани от медийна истерия и родителски смут.
Дори четвъртокласниците живеят с натиска да се „подготвят“ за НВО, защото точките от него се вписват в удостоверението им за завършен начален етап на основното образование. Стига се до абсурда медиите да наричат външното оценяване на 11-годишните „малките матури“, внасяйки допълнително напрежение около един по замисъла си диагностичен инструмент за измерване на това как се справя държавата в сферата на образованието.
И тъй като в България учениците на родители с финансови възможности масово посещават частни уроци, за да се подготвят за НВО в 7. клас, външното оценяване мери не постигнатото от учителите в училище, а това на колегите им, които преподават (и) „на частно“. Фиксирането върху резултатите от външното оценяване води и дотам учениците да се фокусират единствено върху включените в изпита български език и математика и да пропускат ценни (в идеалния вариант) знания и умения по други предмети.
В крайна сметка учителите са под напрежение, защото от тях се изисква да подготвят учениците за оценяванията. Директорите месеци наред се занимават с организиране на стаи, квестори, отпечатване на изпитни материали и медийни запитвания. Част от родителите се заразяват от изпитната истерия и треперят за резултатите на децата си.
Но най-големите последици са за учениците, които години наред са под стрес, защото им се насажда мисленето, че това как се представят на изпитите е решаващо за живота им оттук нататък.
Единствените, за които националното външно оценяване няма последици, са представителите на държавните и местните институции в сферата на образованието – тези, чието представяне изпитите всъщност мерят.
Ако детето ни не изкарва добри оценки в училище – нещо повече, ако детето ни мрази от цялото си сърце училището – това прави ли ни лоши родители? Това се пита в този текст Дaяна Парк, която споделя, че въпреки всичките ѝ усилия синът ѝ едва успява да завърши гимназия.
Синът ми винаги е бил много общителен и му е харесвало да е покрай хора, затова и в началното му училище беше чудесно. Макар че беше доста посредствен ученик и проявяваше любопитство само към определени неща (например спасяването на полярните мечки, когато учиха за климатичните промени в 1-и клас, или когато в 10-и клас правиха състезателни коли по трудово).
Когато стигна до прогимназията, вече дори социалният му живот не можеше да задържи интереса му към училището. И в мига, в който влезе в гимназията, започнах да се притеснявам, че няма да завърши.
Страстно мразеше училището. Да стои в час и да слуша учителите изглежда не беше нещо, с което може да се справи, а на мен постоянно ми се налагаше да ходя в училището, за да се срещам с учители и да видим какво да правим, за да избута някак тези години.
Пробвахме какво ли не. Седя на йога топки. Посещаваше занимални с помощ от учител. Аз му пилех на главата през цялото време да си учи уроците. И въпреки това не успя да се мотивира. Въобще не му пукаше дали си е свършил добре работата за училище, дали си е предал домашното навреме.
Един ден ми каза, че толкова много мрази да ходи на училище, че не му пука изобщо дали ще завърши.
Скрих това от семейството и приятелите ми за няколко години. Чувствах се провалена като майка и се чудех защо не може да стисне зъби за тези няколко години, при положение че постоянно му казвах, че е временно.
Гледах как другите деца получават отличия или влагат огромни усилия за изпълнение на училищните задачи, докато синът ми търсеше най-малкото съпротивление и въобще не се интересуваше какво ще стане.
После осъзнах, че синът ми няма да преуспява в училище. Просто не беше неговото нещо. Спрях да го тормозя толкова много и един ден просто седнахме и си казахме честно всичко.
„Знам, че мразиш да прекарваш толкова много време там и после да си идваш вкъщи и да трябва да продължиш с домашното. Осъзнавам колко ти е трудно и съжалявам.“
Вместо да му трия сол на главата проявих съпричастност. Аз самата също не бях голям почитател на училището и винаги съм била посредствена ученичка. Въпреки това знаех, че искам да завърша и да отида в колеж. А сега трябваше да приема, че синът ми няма подобни планове.
В 10-и клас го скъсаха по история и едва мина в следващия клас. Тогава не казах нищо, но знаех, че ще направи каквото може, за да мине и 11-и клас. Беше доста изнервен, защото се наложи да взема годината по история още веднъж.
Наех му учител. Позволих му да започне работа след училище, защото нямаше търпение да започне да работи. Подкрепях всички останали неща, с които искаше да се занимава и осъзнах, че училището е изключително бреме за него. А това, че постоянно му опявах само правеше нещата по-зле.
Обещах му да не казва нищо за оценките, само да мине. Той знаеше, че го подкрепям и че разбирам всичките му доводи. И изведнъж нещата се промениха, но не така както може би си мислите.
Едва завърши 11 клас, но беше по-щастлив, защото знаеше, че разбирам колко му тежи ходенето на училище. Не беше от децата, които вземат училището сериозно и влагат усилия. А аз спрях да му се изнервям заради това.
Децата ни имат толкова много способности и не всички проличават в класната стая. Трябва да започнем да говорим нормално за това. Обществото ни кара да мислим, че има някаква страхотна сила в академичните ни кариери и оценки. А това просто не важи за всички.
Още не сме свършили, скрол надолу
След като синът ми завърши 11 клас, започнах да ходя на фризьор на най-доброто място, на което съм била досега. Разказвах на фризьорката за него, казах ѝ, че много иска просто да завърши и да приключи с училището завинаги.
Тя ми каза, че не е ходила в гимназия и в годината, когато е трябвало да бъде 12 клас, си е взела матурата. „Бях много по-щастлива така, защото мразех да ходя на училище страшно много и изобщо не исках да се връщам.“ След това е решила, че иска да се занимавам с коси, отишла е в специално училище, отворила си е собствен сало на 20 години и в момента изкарва чудесни пари и живее страхотно. Салонът ѝ е разкошен, лично неин е и, общо взето, живее както си е мечтала.
Не казвам, че гимназиалното образование не е важно. Важно е. Казвам обаче, че има деца, които не искат да ходят на училище изобщо и им е адски трудно. Можеш да си свършиш чудесно работата като родител и въпреки това да имаш дете, което отказва да си върши неговата. И това е много по-често срещано, отколкото си даваме сметка, защото никой не иска да говори как детето му не се справя.
Бях толкова горда, когато излезе на подиума, за да си вземе дипломата. Знаех, че това беше тежък период за него, от който ненавиждаше всяка секунда.
Децата ни (а и ние като родители) не се определят от това колко добре се справят в училище. И трябва да запомним това.
Ако бременността, раждането и другите първи сблъсъци с родителската реалност бяха продукти, със сигурност биха получили извънредно ниска оценка от клиентите. Или поне така пише Шанън Къртин в The New Yorker по ужасно смешен начин. Ето ги и “ревютата”:
Продукт: Бременност
Времето за доставка е неоправдано дълго.
Първо, опитвах се да поръчам това бебе шест месеца, преди най-накрая да получа код за потвърждение. Това беше доста изнервящо, като се има предвид, че лекотата, с която се случва процесът, варира безразборно. Съседката ми получи потвърждението за последното си бебе абсолютно изненадващо – дори не си спомняше да е поръчвала такова. Второ, всички промоционални материали твърдят, че са необходими “девет месеца” за доставка, а това е ужасно неточно. Моето бебе дойде две седмици след очакваната дата и от болницата не се отказаха от таксата за доставка. Дори нямаше извинение за закъснението, единствено това, че “бебетата идват по техен си график”. Никога не съм имала подобни проблеми с Amazon.
Четете дребния шрифт
Опитът ми с бременността изобщо не беше блестящ. Бях в екстаз, когато пристигна потвърждението, но след това всичко тръгна надолу. Имаше доста негативни странични ефекти по време на целия процес. Гадеше ми се, бях дебела, пъпчива и страшно депресирана – просто отвратително обслужване. Искам да кажа, че плащам ужасно много пари по болници за това бебе и дори не получих така широко рекламирания “блясък”?! Чувствам се измамена. Изглежда, че тези странични ефекти са добре познати в общността, но не се дискутират достатъчно. Имайте го предвид.
Продукт: Раждане
Изстрадах раждане без медиканти и се оказах с разкъсване трета степен и това “смотано” бебе.
28 часа мъчителн болка, за да дойде това дете на света и дори един стикер не ми дадоха. Когато ми казаха, че ще съм много горда и щастлива с решението си да родя “естестено”, си помислих, че ще има някакви реални бонуси. Не. Същото бебе, което ще получите и с медикаменти, с допълнителен бонус, че чувствате как вътрешностите ви се раздират от Минотавър. Дори няма бадж за социалните мрежи или специален дизайн за регистрационния номер на колата. Не се занимавайте с това.
Цезоровото сечение е “лесно”, само ако ви харесва да ви филетират като риба.
След часове на безрезултатни контракции ми беше предложено цезарово сечение по спешност. Всичко беше много припряно, макар, за щастие, резултатът да е положителен. Година по-късно обаче торсът ми нито изглежда, нито се усеща както трябва. Честно казано, се замислям дали да се занимавам с други раждания в бъдеще. Това ми е вторият път и в двата случая преживяването на беше велико. Дори не ми предложиха купон за отстъпка след първото ми негативно ревю. Това не е правилният начин да задържиш клиентите.
Продукт: Кърмене
Ако имате късмет!
Харесва ли ви да играете на руска рулетка! Пробвайте кърменето! Идва като велика изненада, но всъщност си е вашето тяло. Сещате ли се за онези торбички от плът, които разкарвате нагоре-надолу от пубертета насам? Понякога се оказват абсолютно безполезни - ИЗНЕНАДА!
Рекламите са подвеждащи.
Много мои приятели ми препоръчаха кърменето, като се кълняха, че това е невероятно изживяване. Но тяхното “красиво сближаване с детето” беше моята “времеемка спирала на безпокойство”. Освен това ми докара кървящи зърна. Не препоръчвам.
Продукт: Приучаване да спи
Всички упътвания за употреба са грешни.
Тъй като, очевидно, нито едно от тези бебета не идва с отбелязан номер на модела (между другото, това изключителен пропуск при производството им), купих голямо количество упътвания, надявайки се поне едно от тях да съдържа точните инструкции как да вкарам бебето си в спящ режим. Минаха 14 месеца и все още не съм успяла да го програмирам така, че да спи както трябва. Опитах всичко. Това е някаква специфика на модела или моето е дефектно? Така или иначе, нито едно ръководство не работи, така че не си харчете парите.
Продукт: Свикване на гърне
Точно толкова зле е, колкото си го представяте. Без изключения.
Казаха ми, че има времеви прозорец, в който това може да се случи бързо, качествено и относително чисто. Такъв прозорец не съществува. Има само една стая - дневната, която сега е покрита с хавлии и смърди на обор.
Не опитвайте, докато сте бременна.
Според рекламите приучаването на гърне е абсолютно безопасна дейност, с която може да се заемете, докато сте бременна. Не съм съгласна. Месеци наред обмислях всякакви сценарии с първото си дете, точно преди да се роди сестра му, за да избегна смяната на два броя памперси. Кофти план. В мига, в който се появи второто дете, първото незабавно се върна към първоначалните си настройки и нито една от промените не беше запазена. Изключително фрустриращо, а и ми струваше доста допълнително пране.
Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?
Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:
Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".
Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна.
– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?
Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.
Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.
Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).
Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.
Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.
– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?
Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.
Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.
Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.
Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.
Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???
Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.
Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.
– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина?
Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.
По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.
Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.
Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.
Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!
Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.
– В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?
Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.
Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.
Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.
– Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?
Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.
В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.
Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.
По темата:
Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички
Какви са емоциите, свързани с училището останали у предишните поколения?
Смешни, комични и дори трагични в повтарящия се мотив на училището като нещо, което повече мъчи, отколкото радва! Споделяме с вас няколко цитата, които хем ни разсмяха, хем ни натъжиха и ни припомниха защо и ние се радвахме толкова, когато приключихме с цялата галиматия с училищното образование.
P.S. Абе, никой ли пък толкова не го е обичал това училище?
„Счупих си крака, баба ми си счупи крака, имам разстройство, повръща ми се, дойде ми, забравих, че е станало понеделник, срам ме е да ме изпитвате пред другите, може ли сама и друг път, много ми пречат всички и не мога да запомням, бях на олимпиада по литература, бях на погребение, бях на зъболекар, трябваше да гледам брат ми, будилникът е бил без батерия, маршрутката не дойде, автобусът не дойде, дойде ми за втори път тоя месец, изгубих си бележника, кучето го изяде, майка ми го изпра с дънките, паднал ми е от чантата, баба ми го взе за спомен, нямах пари за билет, нямах пари за тетрадка, нямах пари за учебник, нямах пари за зимно яке... и затова не дойдох вчера, нямах домашно и извинителна бележка, госпожо.
В училище човек предимно се учи да лъже. Ще горя в ада!“
„НИКОГА не съм обичала 15-ти септември, НИКОГА не съм обичала училището и учебния процес. Мразех институцията, мразех унифицирането, мразех зубрачеството, мразех натегачеството... В интерес на истината, едвам изкласих. Само в 9-ти клас обиколих четири гимназии – от 7-мо, през 127-мо, до 121-во, та накрая чак в 79-то. Изключвана съм за всичко, за което човек може да се сети – неизвинени отсъствия, непристойно поведение, употреба на наркотици, побой на съученици, побой на учител, палеж, откраднати дневници, неприличен вид...
Абе, беше нещо страшно! Горките ми родители, честно. Идвам от добро семейство, сериозни хора със сериозни професии, колко ли са се срамували от мен, не знам. Еле па по онова време... (И без това бяха в неизказана немилост, заради НЕчленуването им в партията майка.) И нищо не помагаше – нито молби и увещания, нито заплахи, нито наказания. Мразех даскалото и туй то! Виж, като този яд приключи, всичко си дойде на място. И оттогава на всеки 15-ти септември празнувам и ликувам, че вече НЕ съм на училище. Честит празник! Оле!“
„Равнис, мирно, ходом марш! Тишина! А сега поздравителен адрес от..., а сега поздравителна реч от...“ Аз седя и гледам маршируващите младежи с бели ризи и си викам „Забравили са си червените връзки!“. Споделям на майката до мен, че отпреди 30 години, когато аз бях ученичка в същото училище, не е мръднало откриването на учебната година, а тя отвръща: „По-лошото е, че учебните програми не мърдат. Хората стъпиха на Марс, ние още си седим на „Под игото“...“
„Като бях малък, мразех училището. Мразех е мека дума – ненавиждах го. Ставах в 6 сутринта, трябваше да седя с часове на едно място, обстановката беше супер скучна и потискаща. В училището единствено ми харесваше последният звънец – след него ме чакаше дивеене, часове на електронните игри и часове четене на любимите ми книги. Това не ми пречеше да съм отличник, просто не ме кефеше да уча. Всичко това приключи в 8-ми клас, когато един учител промени живота ми и благодарение на него открих математиката. Тя ме научи да мисля, да решавам проблеми, и при това да ги решавам по нестандартен начин.
Това качество се оказа водещо в живота ми. Формира ме и като характер, и като специалист в областите, в които се занимавам. Сега обожавам да уча. Да намирам свободно време и да захвана поредната книга, която ще ме обогати, усъвършенства и развие. Да реша поредния проблем и да се поуча от него.
Основното училище само по себе си не е нищо. Но то ви дава базова грамотност, научава ви на дисциплина, показва ви какви са вашите собствени интереси. Учете, мамка му! Ако бяхме по-образовани и по-интелигентни като общество, едва ли щяхме да сме в днешната кочина, едва ли шоута като „Биг Брадър“ щяха да имат небивал рейтинг и едва ли щяхме да подражаваме на всеки тъпоъгълник, появил се в медийното пространство.
Карайте и децата си да учат, да четат, да се развиват, нека разберат, че знанието е най-голямата сила на света! Честит първи учебен ден!“
„15 септември, първи клас. Майка ми ме е облякла в костюм и плаче от радост, че изпраща едно на мама. Аз се сбивам с Ивайло, костюмът е съдран, майка ми рязко си сменя настроението.
15 септември, втори клас. Либия. Лицей. Влизам в стаята. Разбира се, объркал съм класа и вместо в английската, се озовавам в италианската група. На третата седмица споделих с майка ми, че нещо не ми се струва наред.
15 септември, осми клас. С един съученик останахме след часовете да му демонстрирам как се прави димка от топче за тенис на маса. Прибрахме я в един шкаф. На 16-ти закъснях, вдигнах поглед към стаята и видях съучениците си да чистят сажди.
15 септември, десети клас. Предупреждение за изключване на втората минута, защото демонстративно изхвърлих дневника през джама и се развиках: „ТОЯ СРОК БЕЗ ДНЕВНИИИИИИИИИК“.
Никога не съм обичал 15 септември.“
Преди години, когато от време на време бягах от училище, за да играя карти и имах тройки по френски, ми ставаше лошо, като чуех, че идва родителската среща.
В моментите на адско очакване майка ми да се прибере си мечтаех за дните, в които няма да ми се наложи да я изпращам на родителска среща. Изобщо, молех се това с родителските срещи да свърши завинаги.
Уви, след 15 години пауза, съм отново по родителски срещи и, да ви кажа, усещането не е по-различно. Или поне не е толкова страшно... почти.
Първото изключително невярно впечатление, с което човек се сдобива на родителска среща, е, че всички родители са много по-зле от самия него. Част от тях не питат нищо и само мълчат - тоест пасивни и безполезни.
Друга група говорят постоянно и имат изисквания - тези са от досадните. Има такива, които не идват никога - родителите на най-проблемните деца.
И накрая сте вие, единственият родител, който се държи адекватно - мълчи, когато трябва да се мълчи. Говори, когато трябва да се говори. Освен това, ясно проумявате, че вие сте най-интелигентният и изискан родител в стаята.
Уви, след 10-та родителска среща разбирате, че всички хора, събрани в класната стая, са малко изплашени, малко изнервени, искат всичко да свърши и имат десетки проблеми на главата си.
С други думи, ако се вгледате, ще видите група пораснали ученици, които са имали тройки или шестици по френски, играли са карти или са зубрили, но всички те стоят мирно и се притесняват.
А от какво се притеснява до смърт всеки родител на родителска среща?
И тъй като е минало времето да се излага сам, най-голямото опасение е, че детето му ще го изложи.
Сега разбирам настойчивото питане на майка ми преди родителска среща "Има ли нещо, което не знам, а трябва да знам?"
Та, седим всички, подобни на опосуми и чакаме да чуем от класната нещо за собственото си дете. Родителите на децата, които принципно създават проблеми, изглеждат нервни, войнствени и уморени.
Лицата на родителите на децата отличници - концентрирани и добродетелни. Моето изразява задоволство. Ще ви кажа защо.
Защото моето дете е по-добър ученик от мен самата. И това ми е достатъчно.
Въпреки това, нещо се е свило в стомаха ми, като се сетя какви изненади съм сервирала навремето на майка ми.
Класната открива родителската среща. Започва с това, че в класа цари абсолютна липса на дисциплина.
Ще бъдат посочени основните виновници и причинители на неразборията. Аз треперя.
Болезнени лица, зачервени бузи.
От една страна, ми е мъчно за тях, защото виждам колко е страшно да си на тяхно място.
От друга страна, си викам, досущ възмутена лелка - "Е, как е възможно да допуснат такова нещо. Безобразие!".
От трета... просто се радвам, че не съм на тяхно място. Чисто и егоистично.
Когато посочат поредният родител, чието дете е разваляло дисциплината, всички безмилостни погледи се обръщат към майка му или баща му, а той стои по средата на цялото това внимание и се гърчи от срам.
Моята дъщеря я няма в списъка. Всичко е наред. Записвам си весело ненужни неща в тефтера и рисувам зайчета върху маргаритки. Извървяват се учителки, питаме всякакви неща.
Ред е на учителката по география, която съвестно има бележки и мнение за всяко дете. Аз съм много впечатлена и адмирирам този индивидуален подход.
Питам "А номер 12 как е?". Тя поглежда в тефтера, сепва се и се провиква:
Всички родители вперват поглед в мен. Земята пропада. Иде ми да се застрелям от срам. Започва шушкане.
"Край", мисля си, "помислиха ни за наркомани, алкохолици и изобщо, за работническа класа".
Стаята се люлее, чувам шепот "ама, как така марихуана.. наркотици... защо... къде?".
Събирам се и питам с тънък глас какво точно е станало. Учителката не знаела, просто дъщеря ми се провикнала в час без причина "Е, той пуши марихуана!"
Пети клас, а вече говори за марихуана. Целият ми свят е на парчета.
След родителската среща разбирам, че тя си е говорила нещо със своя приятелка, обсъждали са някакъв певец и тя без да иска се е провикнала.
Никога не съм смятала, че детето ми е проблемно. То е едно кротко, послушно засега дете.
Проблемът си беше в мен и страхът ми да НЕ СЕ ИЗЛОЖА.
Ако учителката ми беше разказала историята насаме, щях да се смея много или да се зачудя защо ме занимават с това незначително събитие на фона на глобалното затопляне.
Дръжте се както ви харесва на родителска среща. Най-много да направите лошо впечатление на майката на Гошко, която и без това не е кой знае какво.
Имайте повече вяра в детето си, приемете, че е извършило 5 бели, за които не ви е казало, и гледайте само оценките (поне аз това гледам настървено).
Другото са незначителни щуротии и много ваши лични притеснения. Но ако детето ви е в списъка на децата, които създават постоянно проблеми на целия клас - вземете мерки.
Сериозни мерки, включващи специалист, вашата персона, учителите и много грижа и внимание.
