Тряскане на врати. Писане на драматични бележки, съдържащи думи като “ЗБОГОН” и “ЗАВНАГN”. Многословни обяснения и протести в пълен емоционален разпад. Мрънкане за наличието и/или липсата на всичко на този свят… Този списък е безкраен. И само онези родители, “дарени” с ексклузивната възможност да притежават малък-голям мрънкалник вкъщи, разбират какво точно се случва всекидневно по всякакви теми.
Майка, пожелала анонимност, споделя как стоят нещата в нейното семейство, в което едно от трите ѝ деца не спира да държи безконечни речи и тиради още от мига на проговарянето си. Момчето вече е на 18 и продължава да си каканиже за какво ли не.
Един текст с чувство за хумор и любов към малките мрънкалници, дори когато пораснат в големи многословници.
Вероятно синът ми е с твърде широк обсег интереси за 18-годишен младеж. В университета се е записал в клубовете по авиация и латински. Играе тенис, голф и тенис на маса с абсолютна прецизност и твърди, че е изкарал сериозни пари от покер. Но има един основен талант, който засенчва всички останали: неподражаемата му способност да държи тиради.
Той е майстор тирададжия. И няма как да е иначе, защото се упражнява цял живот. Много беше сладък, когато каза първата си дума, а после година-две по-късно, когато се опитваше да свързва думи в изречение, това дар слово вече не беше особено сладко. И нямаше връщане назад.
На 4 вече беше открил отворения прозорец и тогава разбрах, че не всяко дете трябва да бъде учено на телефона за спешни случаи.
Има деца, които злоупотребяват със 112, и аз явно “извадих късмет” да ми се падне точно такова. Когато го изпращах малко да си помисли в стаята си, той започваше да каканиже, че съм го заключила “завинаги” и не спираше да мрънка, че съм зла и грозна, и лоша. И след това си отваряше прозореца и почваше да призовава някой да се обади на 112. Полиция не се появи никога, но пък съседите сигурно са се чудили защо не мога да контролирам тези тиради.
Може би проблемът не беше в мен като родител. В края на краищата съм отгледала три деца, две от които изразяват фрустрацията си нормално с умерени тонове и звук. Може би проблемът беше в поредността на раждането им. Може би виновни бяха гените. Или кармата. Може би има връзка с еволюцията и велосирапторите, и пингвините, и двуногите.
Няма значение. И да не си помислите, че тирадите намаляха, като порасна. По-скоро мислете в посока как по-комплексната представа за света и по-богатият речник са направили тези тиради още по-безконечни. Детското му непрестанно мрънкане прерасна в безкрайни речи кога е трябвало да бъде сервирана вечерята, кой с какъв продукт за коса е прекалил, как Snapchat е крашнал…
Реалността е такава: синът ми си беше мрънкалник още от мига, в който вербално можеше да конструира обвинителна реч, и ще си остане такъв завинаги, до мига, в който гласните му струни станат на пепел.
Нека ви запозная със специалния ми двустепенен метод, разработван внимателно близо две десетилетия.
Грижа за себе си
Още щом го чуя, че започва да “загрява”, се оттеглям в банята и лягам във ваната с книга. Когато тръгне да тропа по вратата, мрънкайки, че ролката за почистване на косми я няма или че някой му е откраднал сандвича, го каня да влезе и да поговорим. И после добавям, като послеслов, “Гола съм”.
Оттеглянето му е със скоростта на светлината и в пълна паника и ми е много по-приятно от всички мигове, прекарани в банята в реална наслада от бомбичките за вана.
Самосъхранение
Назад в годините съм се опитвала да го “успокоя”, да пробвам да разговарям с някоя друга част от мозъка му. Сега просто отклонявам тирадите, за да не се налага да ги слушам.
Сандвичът? Мисля, че баща ти го изяде. Ролката за косми? Май последно беше в сестра ти. В нашата къща всеки е сам за себе си и оцеляват само най-добрите екземпляри. И ако аз съм усвоила изкуството да хвърлям някого под автобуса по-добре от онези наивни новобранци, то това си е техен проблем.
Когато го оставихме в колежа, оставихме зад гърба си и цял живот оплаквания от какво ли не. Върнахме се в една тиха, спокойна къща – едно луксозно спа за слуха. И честно казано, хареса ми. В началото.
Но ето какво научих в негово отсъствие: семейството ни някак странно е привикнало с тези безсмислени и добре познати тиради. Може и да не знаем кога точно ще изскочат, но е сигурно, че ще има такива. И в това има известен комфорт.
По време на ваканцията и с едномесечното му прибиране вкъщи известно количество от тази какофонична хармония беше възстановено. Вероятно не функционираме както трябва, но цял семестър тишина ми показа, че понякога хубавото мрънкане е за предпочитане пред тишината. Особено когато това означава, че синът ми си е вкъщи.
Сега обаче да не решите, че през следващите 4 седмици няма да се крия във ваната.
Източник: Scary Mommy
Деси Алексиева, собственичка на прекрасната книжарница и културен център Fox Book Cafè е сред любимите ни жени. Сигурно си спомняте, когато ви срещнахме за първи път с нея и ви разказахме, че е майка на пет деца, три финки, куче, котарак и една книжарница! После дойде пандемията и тя ни разказа в текста си "За бавната смърт на малкия бизнес" какво се случва с малките, независими предприемачи. Днес Деси отново е тук, за да поговорим за книгите и тяхното оцеляване, защото този въпрос е пряко свързан и с нашето оцеляване. Просто е – книгите са като хляба, само че за душата.
Хората, работещи в книжния сектор, са идеалисти. За тях книгите са кауза. Няма да видите хора, които са станали милионери от издаването на книги – поне не в България, защото всички по веригата на създаването, издаването, продаването на книги работят срещу минимално възнаграждение и търговски отстъпки. Понякога за печалба не може да става и дума, а често говорим за загуби, затова много книжарници и издателства престават да съществуват.
Когато създадох своята книжарница бях предвидила в инвестиционния си проект, че поне една година и половина ще работим на загуба. Ако нямах възможност да планирам този ресурс, отдавна щяхме да сме затворили врати.
Защо продължаваме да издаваме и да продаваме книги, когато понякога е трудно да се издържаме от това? Ами защото е важно да има книги. А защо е важно да има книги – защото книгите променят света и хората, защото дават перспектива, която не можеш да получиш другаде, защото книгите създават хора със сърца.
Защото дори самото притежание на книги е причина за бъдещи академични и кариерни успехи. Защото четенето за удоволствие е това, което определя добрите академични резултати на тестовете PISA, а не броят посетени частни уроци, макар и те сигурно да помагат. И още много защото.
Защото четящите нации имат по-добри икономически резултати и живеят по-добре. Защото няма по-добър старт в живота на едно дете от това да му се чете – четенето предоставя възможност за свързване, езиково развитие, когнитивно, социално, емоционално развитие. Защото книгите дават достъп до думи, които не ползваме в ежедневието си и обогатяват децата – езиково, граматически, емоционално. Разликата в броя на думите, които чуват децата, на които им се чете и на които не им се чете, се оценява от изследователите на около 30 милиона до третата година на детето. 30 милиона думи са много.
Признавам, отворих си книжарница, защото това беше моя отколешна мечта. Не знаех с какво се захващам, или поне не напълно. Щеше ми се да мога да си купувам всички книги, които искам, без угризения. Исках да мога да споделям с хората, книги, които са ми помогнали да израсна във всеки един аспект, исках да покажа на родителите, че четенето е чудесен начин за ранно детско развитие. Надявам се, успях да променя някои нагласи, като например, че не е нужно детето да стане на три, за да започнете да му четете, защото преди това „какво разбира“.
На пръв поглед изглежда просто – откриваш си книжарница, хората започват да те разпознават, да харесват нещата, които предлагаш, да им харесва личното отношение, да им харесва усещането като дом. Е, да ама не е толкова просто – със средна отстъпка около 30% от коричната цена на книгата трябва да правиш всичко – да плащаш наем, заплати, ток, нови книги. И допълнително всеки месец да внесеш 20% от оборота обратно в държавната хазна, защото, да – ДДС върху книгите продължава да е 20%.
Да, мили хора, 20% от цената на книгата отива директно в държавата (както и 20% от цената на хляба, сиренето, млякото, детските пюрета, лекарствата, но не и от приходите от хазарт). Но докато хората няма как да не си купят храна, винаги могат да не си купят книга, защото тя, на пръв поглед, не е стока от първа необходимост.
Книгите не са бързооборотна стока – една книга може да се задържи в книжарницата 3 дни или 3 години, а разходите са всеки месец и всеки ден. Научаваш се постоянно да изненадваш читателите. Обаче в следващия момент онлайн магазините предлагат 40% отстъпка за крайните клиенти и ти си седиш в празната книжарница и знаеш, че не можеш да се конкурираш с тях. Ти самият нямаш такава отстъпка – как тогава да я предложиш на крайния клиент?!
И започваш да оцеляваш благодарение на личното отношение към клиента и стойността, която даваш, и благодарение на хората, които идват да подкрепят тъкмо теб, защото те познават. (Благодаря на всеки един от вас – приятелите на FOX book café!) Наясно си, че част от отстъпките се дават, защото тези, които ги правят, също се опитват да оцелеят.
Това обаче намалява стойността на книгите. Макар отстъпките да помагат на хора с ограничени възможности да имат достъп до книги, в дългосрочен аспект издателите трябва да калкулират тази отстъпка в крайната цена, в резултат на което цената на книгите се вдига, защото в противен случай издателството ще работи на загуба, а това означава всички по веригата, най-вече читателите, да загубят.
Зная, че това ще прозвучи еретично, но ще го кажа: купувайте книги на корична цена, колкото можете, защото така помагате на книжния сектор да съществува! Така помагате на издателите да могат да издадат книгите, за които сте мечтали, на любимата ви книжарница да съществува, на хора като мен да се върнат вкъщи и да имат пари за храна в портмонето.
Защото книжният сектор има много човешко лице, това са хора, които работят ден и нощ – превеждат, коригират, рисуват, носят книги (казах ли ви, че книжарският бизнес е тежък физически труд?!). Това са интелигентни хора и от всички нас зависи те да правят това, в което са най-добри – да помагат на книгите да стигат до вас.
Не съжалявам нито ден за решението си да си направя книжарница – за тези две години срещнах най-невероятните хора – издатели, читатели, колеги, преводачи, писатели, ИТ специалисти, художници, дизайнери, родители... Хора, които станаха мои приятели.
Не съжалявам, защото в книжарския бизнес има много радости – да намериш книгата за човека и човека за книгата, да видиш възторга от срещата с дългоочакваната книга, да получиш клипче на щастливо дете с книга, което родителите са ти пратили, да знаеш, че инвестираш в бъдещето.
Малката книжарница, която създадохме, стана само началото на много инициативи, подкрепяне на благотворителни каузи, създаване на своя благотворителна кауза, партньорства, издателство (кога ли главата ми ще падне от многото шапки, които нося...) и аз съм щастлива, че я имам.
Но зная, че за да оцелее книгата, трябва да оцелеят всички в книжния сектор – малките и големи издателства, малките и големи книжарници, онлайн книжариците и магазини – всички, които помагат на книгите да стигнат до всеки един от нас. Защото книгите са като хляба – насъщни.
А за да оцелеят е нужна държавна политика – намаляване на ставката на ДДС и приемане на закона за книгата – политика, която ще защити цялата книжна екосистема и ще направи бъдещето на книгата в България възможно.
Най-малкото оцеляло бебе момче в света, беше изписано от болница в японската столица Токио тази седмица, съобщиха световните медии.
Детето е родено чрез цезарово сечение през август миналата година, в 24-та седмица от бременността на майката, защото не е наддавало на тегло в утробата и лекарите се страхували за живота му.
То се ражда с тегло от едва 268 грама.
Детето е изкарало в болницата няколко месеца, първите от които в интензивното отделение. Изписано е на 20 февруари, когато вече тежи 3.2 кг и може да се храни самостоятелно.
"Благодарна съм, че той стана толкова голям, защото, честно казано, не бях сигурна, че може да оцелее", казва майката на момчето.
Доктор Такеши Аримицу, лекувал бебето, казва пред BBC, че то ще бъде вписано в регистъра на най-малките родени и оцелели бебета в света - Tiniest Babies, който се води в университета в Айова, САЩ.
Предишният рекорд се държеше от момче, родено в Германия през 2009 г. с тегло 274 грама. Според регистъра най-малкото момиче е родено с тегло 252 грама в Германия през 2015 г.
Университетската болница Кейо казва, че процентът на оцеляване на бебета, родени с тегло под килограм, е около 90% в Япония. Но при тези, родени под 300 грама, шансът да оцелеят е под 50%.
Също така, сред най-малките бебета процентът на оцеляване при момчетата е много по-нисък, отколкото при момичетата. Медицинските експерти не са сигурни защо това е така, но някои смятат, че това може да е свързано с по-бавното развитие на белите дробове при бебетата момчета, пише BBC.
По темата:
Когато Лайла се ражда едва в 21-ва гестационна седмица от бременността на майка си Кортни Стенсруд, тя тежала по-малко от 1 паунд (т.е. по-малко от 0,45359237 кг!).
Толкова малките недоносени бебета не се очаква да оцелеят извън утробата, но майката на Лайла настоява да се положат всички усилия за оцеляването ѝ, разказва today.com. И така Лайла, която сега е на 4 години, влиза в медицинската история.
"Когато се роди, очите ѝ все още бяха затворени. Тази снимка е от деня, в който очите ѝ се отвориха, беше на 3 седмици", разказва майката, чийто сватбен пръстен, забележете, е на китката на бебето.
Лекарите смятат, че момиченцето от Тексас е най-недоносеното оцеляло бебе, което се е раждало някога. "Нейният случай показва, че бебетата, родени толкова преждевременно, могат да бъдат спасени, макар че това остава трудна задача", казва д-р Кашиф Ахмад, неонатолог в Pediatrix Medical Group в Сан Антонио, Тексас.
"Чувствам се благословена, че ни беше дадено това малко бебе чудо", каза Кортни за Лайла. Ако не броим малкото говорни дефекти, които вече преодолява, детето няма никакви медицински проблеми или увреждания.
Лекарите не могат да предскажат бъдещето на Лайла, но те имат всички основания да се надяват за дългосрочното ѝ добро здраве, отбеляза д-р Ахмад. "Тя е прекрасно малко момиче и не само се пребори за живота си, но днес буквално цъфти", добавя той.
Съдбата на детето е изглеждала много по-мрачна през 2014 г. Кортни, която вече е 36-годишна, и Ахмад се срещат за първи път в родилното отделение на болницата, докато Лайла лежи на корема на майка си все още свързана с нея с пъпната връв. Юли месец е, а терминът ѝ е бил определен за ноември.
Причина за преждевременното раждане е инфекция на амниотичната кухина и околоплодните мембрани. Малко преди това Кортни е имала възможност да проучи дали толкова ранно бебе може да оцелее - и е знаела, че това не е възможно.
"Беше шокиращо да видиш толкова малък жив, дишащ човек", спомни си тя. "Докато го държах, просто реших, че то може да оцелее. Чувствах го в сърцето си“.
Когато д-р Ахмад установява, че бременността е била само 21 седмици, той бързо предупреждава майката, че прогнозите не са добри. Белите дробове на бебетата, родени преди 22-рата седмица на бременността, са толкова неразвити, че е почти невъзможно тялото им да бъде снабдявано с кислород. Кръвоносните съдове в мозъкът им са толкова крехки, че са склонни да се „счупят“ и да причиняват фатални кръвоизливи, обяснява докторът.
Възможните последствия: церебрална парализа, затруднено ходене или бягане, загуба на зрение и умствени увреждания. Недоносените деца могат да бъдат изправени пред сериозни здравословни проблеми до края на живота си.
Акушерските и педиатрични общности препоръчват да не се опитваме да възстановим толкова малки бебета, обяснява изданието Pediatrics Paper. Тези усилия "могат да се окажат безплодни или не в най-добрия интерес на детето", защото е изключително рядко бебета, родени толкова рано, да оцелеят без значими неврологични последици, отбелязва Американската академия по педиатрия.
Така че Кортни е трябвало да вземе бързо решение за съдбата на дъщеря си.
"Докато докторът ми обясняваше, че нищо не може да се направи, аз казах: -- Ще опитате ли все пак?”, разказва тя.
"Моят отговор беше: "Щом искате да опитаме, ще бъда щастлив да го направим... знаейки, че няма гаранции", спомня си пък д-р Ахмад.
След като лекарите клампират пъпната връв, те подлагат бебето на подгряващ въздух, за да повишат телесната му температура, и поставят тръба в дихателните му пътища.
"От този момент тя постепенно започна да живва. Порозовя. След няколко минути започна да се опитва да диша, а след това започна да се движи", спомня си д-р Ахмад.
- Те направиха чудо! - казва Кортни.
Лайла е прехвърлена в интензивното отделение за новородени и прекарва около четири месеца в болницата. Прибира се вкъщи три дни преди датата, на която е трябвало да се роди през ноември 2014 г.
Днес тя е щастлива, изпълнена с енергия и живот толкова, колкото и 5-годишният ѝ брат, раказва Кортни. Прекрасното развитие на дъщеря ѝ я вдъхновява да стартира блог, в който разказва историята на Лайла, за да помогне на други семейства, които са в подобна ситуация.
Леките случаи на Церебрална парализа могат да бъдат диагностицирани за първи път на 3-5-годишна възраст, но лекарите нямат причина да смятат, че Лайла ще развие заболяването, казва д-р Ахмад.
Трябва обаче да сме предпазливи в заключенията, че един случай е показателен за доброто бъдеще на бебета, родени през 21-вата седмица, предупреждава той. "Това не е обичайна практика навсякъде по света и дори за бебетата, родени през 22-рата седмица на бременността, продължава да има значителен дебат кой е най-добрият курс на действие, предвид високата смъртност и значителните рискове за дългосрочно увреждане", каза той.
Кортни обаче вярва, че и други бебета в подобна ситуация ще получат шанс за живот, като дъщеря ѝ. И иска и други родители да знаят, че оцеляването на толкова малко бебета е възможно!
Още по темата:
Големи чудеса за малките герои – да подкрепим недоносените бебета
В началото учените ѝ дадоха името J35. После я кръстиха Талъкуа, което на езика на чероките означава "двама са достатъчно".
Това е косатката, която на 25 юли бе забелязана да носи и избутва с главата си във водата своето 200-килограмово мъртво бебе, за да го задържи още малко със себе си.
Още много всъщност.
Снимка: Center for Whale Research
В своята "Обиколка на скръбта" Талъкуа измина над 1500 км, повдигайки отново и отново тялото на бебето си в мига, в който то почне да потъва във водата. Така тя се подложи на огромно изтощение и невъзможност да намира достатъчно храна.
Ритуалът край тихоокенския бряг продължи повече от 17 дни, след което майката се сбогува със своето бебе, пускайки го да потъне във водите на Салийско море.
Снимка: TWITTER/CENTER FOR WHALE RESEARCH
Към тъгата ѝ са се присъединили и други косатки от стадото, обикалящо между Ванкувър и остров Сан Хуан, чиито местни жители разказват, че в един от дните, при залез слънце, група от 5-6 женски се е събрала в устието на залива, обикаляйки в кръг в продължение на 2 часа.
Ритуалът на косатките разкри мрачна статистика за популацията на групата китове, към която Талъкуа принадлежи: приблизително 75% от новородените през последните две десетилетия не са оцелели, а 100% от бременните косатки не са успели да родят живи бебета през последните три години.
Бебето на Талъкуа е първото живо родено в стадото от 2015 г., но е оцеляло само около половин час, съобщи The Washington Post. Освен замърсяването, сред основните причини за все по-трудното оцеляване на този вид е гладът в резултат на безпощадния улов на сьомга от хората (който преди три месеца канадското правителство обеща да намали с 25-30%).
17-дневното траурното шествие на косатката показа, че тя изпитва страдание, предполагащо някакво ниво на когнитивни функции. Заради изследванията, че китоподобните (китове, делфини и сходни морски обитатели) са не само по-умни, отколкото се е смятало, но и притежават високи нива на емпатия и емоции, редица учени предупреждават, че тяхното унищожаване е повече от просто убийство на определен брой индивиди.
Това е убийство на цяла култура – понятие, което очевидно не важи само за представителите на човешкия вид.
Дългото сбогуване на Талъкуа с бебето ѝ предизвика не само интереса на природозащитници и учени, но и огромна човешка съпричастност, родила поезия, музика и картини, посветени на майката косатка и нейния изчезващ вид.
От авторката на Образуванието, наречено образование, Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят и Био-еко упътване за тотални невежи – Фани Давидова – днес идва един очерк на най-важните умения, които всеки българин трябва да усвои, за да може да оцелее в собствената си държава. Четете и се запасявайте, че да няма неразбрали!
-----
Основни правила за оцеляване в България.
1. Образование – задължително е да сте завършили медицина, право, електроинженерство, счетоводство, да разбирате от двигатели с вътрешно горене, водопровод, физика на твърдото тяло и фармацевтика. Това е минимумът, без който няма да ви бъде повече от ден – два.
2. Необходими умения. Трябва да можете да:
- Правите ремък за двигател и/или пералня от чорапогащник
- Антена за телевизор от корниз
- Бързовар от вилица
- Да поправите бушон със стотинка
- Печка от пружина за легло
- Да моделирате с тел – поправки на ограда, захват на жица, простор за пране.
3. Вкъщи винаги имайте: противогаз, подемен кран, 5 литра минерална вода, 10 литра вода за тоалетната, кибрит, сапун, свещи, пакет макарони, дефибрилатор.
4. Няма очакван резултат. Никога нищо не предполагайте – включително, но не само – не се подвеждайте от познанията си за основните физични закони и правилата на обикновената логика – тук те не важат – ако се съобразявате с тях, оставате неподготвен за ежедневието.
5. При опит за ползване на административна услуга:
- Колкото по-големи са очакванията ви, толкова по-голямо ще е разочарованието
- Добре е да имате подходяща екипировка – на някои места (митници , много често отделите за закрила на детето) пада мазилка, подът е наводнен, затова: * носете каска и ботуши.
* Носете вафли – те ви трябват да ги подхвърляте на охраната при всяко влизане, за да ви пусне вътре, после за да ви разреши да натиснете копчето на асансьора, после, за да не ви крещи, че той не е информация.
* Носете лист формат А3. Ще ви трябва, за да си начертаете схема на сградата и да си отбелязвате от къде сте минали, за да можете по метода на изключване да разберете къде е отделът, в който се целите. Тук администрацията услужливо помага с указателни табели, от които вие разбирате, че „Тук не се плащат данъци“, „Тук не е счетоводство“, „Тук не правим справки“, „Тук не е за граждани“. Така чертаете схема, задрасквате къде какво не е и накрая – попадате там, където искате да отидете.
* Носете 5 цвята химикалка и 3 нюанса на синьото. Всеки път, като ви погледнат с отвращение и ви кажат, че „не може с такава химикалка“ – вадете резервата.
* Носете вода и суха храна – не е ясно колко ще чакате.
* Носете компас – така указанията „идете в източното крило“, „колежката е в северната стая“, „счетоводството е в западната част“ няма да ви затруднят ни най-малко и най-важното – няма да отнемат време.
* Носете калкулатор, синонимен речник и милиметрова хартия. Те са ви необходими при попълване на документи, когато трябва да отгатнете какво означава ОТХА-37/12.09; ВЙТ-90-74- ДЗ от 1954 г.
* Водете човек „backup“. Докато вие чакате на опашка, „backup“-ът пази да не се скрият другите служители, може и да легне на входа, за да попречи на затварянето преди края на работното време.
* Носете учебник по административно право и процес, както и томчета на Сиби за актуална нормативна уредба. Юридически трябва да сте бетон.
Първа работа на администрацията е да ви обясни, че „вие не сте за нас, вие сте за 476 гише“. Веднъж стигнал до служител обаче не отстъпвайте. Ако трябва легнете по корем и се хванете с всичка сила за така приложения мокет, за да не могат да ви изтеглят. Настоявайте, че сте за тях.
Втора стъпка на администрацията е да ви обясни, че, добре, за тях сте, но нямате право да искате това, което искате. Ако успеете да преминете и тази бариера, с дълбока въздишка ще ви пратят през две улици в съседна сграда, където има едно гише на единствената банка на планетата, с която тази администрация оперира, за да си платите таксата. Ще ви върнат поне три пъти, защото: сте посочил грешно основание за плащане; осмицата не я изписвате със закръглено тумбаче; химикалката ви е светлосиня, а трябва тъмно.
Когато се върнете с платежното, работното време ще е свършило, но вие сте подготвен – вашият човек „backup“ лежи на пода по вече указания начин и ви пази ред.
5. При опит за медицински преглед при специалист:
- Ако сте работещ човек, забравете за направление. Иначе, вземете 3 дни отпуск – ще ви трябва за да влезете при личния лекар.
Първия ден ще уцелите грешната смяна със сигурност, защото графикът, закачен на вратата е отпреди 5 години и не важи.
Втория ден пред кабинета ще има 352 човека и ще трябва да запишете час за Третия ден, когато ще се окаже, че са свършили направленията за този месец и не е имало смисъл да се разкарвате. Така че, ако работите и плащате осигуровки, най-добре си платете прегледа.
- Запишете час 1 месец предварително – не че ще се спази, но когато се опитат да ви изгонят, ще имате основание да се запънете с ръце и крака в касата на вратата.
- Облечете се добре – препоръчвам с кори за хокей или ръгби. Необходими са, за да не позволявате да ви избутат хора, които са дошли САМО за един подпис, една бележка, един въпрос, един печат. Периодично ще ви пререждат други хора, доведени от ходатайстващи лекар, сестра, санитар, жената от лавката на болницата. Те минават презрително през тълпата пред кабинета, гледат ви отвисоко, чукат по странен начин на вратата на кабинета – таен код, един вид, само за вътрешни, не като вас нещастници.
- Никога не подавайте глава в кабинета и не казвайте, че имате час. Ама никога, ако вие мил животът. Ще излезе разярена сестра и докато ви отпъжда с ръце, ще крещи, че тук всички са болни и с проблеми (сякаш вие сте поискали сладолед и фокусник) и никой няма предимство пред останалите – това точно преди санитаря да е вкарал без ред леля си.
- Говорете на лекаря на „Вие“. Имам предвид, ако успеете да влезете. Лекарят ще ви говори на „ти“ и ще се държи все едно той със сигурност е един много умен човек, а вие със сигурност много тъп. После ще ви изпрати за 438 изследвания, които при следващия преглед ще пита „това защо си го правил сега, на мен то въобще не ми трябва“, ще хвърля поглед към сестрата – „глей ги тия всичките се лекуват по интернет“, а тя с разбиране ще кима.
Много семейства решават за празниците да отидат на пътешествие или почивка, или пък просто роднините им са толкова далеч, че са нужни три дена път с камили. Решихме да споделим съветите на Baby Budgeting, ако сте тръгнали на път с децата, за да може да изкарате най-доброто от преживяването.
*******
Семейните празници са забавни, но не и кротки преживявания. Вероятно повечето родители вече знаят това. Независимо къде отивате, трябва да очаквате, че нещата понякога са малко трудни.
Дори и с цялото планиране на света, вероятно няма да върви гладко. Това не означава, че трябва да се ядосвате или да сте унили. В края на краищата това е семейна почивка, което означава, че трябва да се чувстваме добре и да се забавляваме.
Много често родителите се фокусират толкова много върху това децата им да са щастливи, че забравят самите те да се забавляват. А трябва да имате предвид и пътуването до и от вашата дестинация. Може да звучи клише, но „стигнахме лииии“ и „още колко остава“ са абсолютно реални и всеки родител трябва да се подготви за мрънкането.
Може не всичко да е смях и забавление, но семейните пътешествия са нещо, което всяко семейство трябва да изживее. Ще изградите по-силни взаимоотношения помежду си и ще създадете спомени, които ще пазите години напред.
Позволете ми да ви запозная с моето ръководство за оцеляване по празниците.
Планирайте отрано
Спонтанните пътешествия са забавни, вълнуващи и романтични, но когато става въпрос за семейни почивки планирането е от ключово значение. Вие ще искате да резервирате възможно най-рано, за да си осигурите достатъчно време. Не забравяйте също, че трябва да вземете предвид и ваканциите в училище, и не запазвайте нищо, докато не сте сигурни, че всеки ще бъде свободен.
Бъдете практични
Семейните празници трябва да бъдат нещо, на което цялото семейство може да се наслаждава, независимо от възрастта. Може да звучи просто, но на практика е малко по-труднопостижимо. Ако смятате да ходите на почивка заедно и наистина не можете да се сетите за нещо, подходящо за всички, потърсете семейни ваканционни курорти или помислете за пътуване до ваканционен комплекс вместо това.
Уверете се, че имате всичко, от което имате нужда
Независимо от начина, по който стигате до дестинацията си, независимо дали шофирате или се движите с обществения транспорт, уверете се, че сте опаковали всички важни неща. Това може да включва седалка за кола, облегалка, пелени, леки закуски и много други.
Ако планирате да шофирате до вашата дестинация, се уверете, че имате редовни спирачки. Ако направите някои проучвания предварително, може да прецените грубо колко време ще ви отнеме пътят.
Технологиите правят чудеса
Разбираемо е и всъщност разумно, че като родители може да искате да държите децата далеч от устройства като смартфони и таблети. Или поне да сте сигурни, че не са на тях непрекъснато. Но когато става въпрос за пътуване, технологиите наистина могат да помогнат много. Те дават на децата нещо, върху което да се съсредоточат, с което да играят и предлагат такова разнообразие, че децата едва ли ще се отегчават.
Помислете за дейностите
Няма нищо по-лошо, от това най-накрая да стигнете до вашата ваканционна дестинация и след това да не знаете какво да правите. Ако посещавате чужда страна или място, където никога преди не сте били, направете проучване какво може да се види и прави там.
Поглезете се
Семейният празник трябва да бъде нещо, на което цялото семейство ще се радва и това включва и мама и татко! Е, в този случай да зарежете децата, за да се насладите на романтична вечеря вероятно не е най-добрият избор, но това не означава, че не можете да се забавлявате и да се поглезите.
Днес в Майко Мила! на гости е Боян Юруков - блогър и активист, а също и старши програмист и технически ръководител в немска компания за финансови услуги. Боян отговаря за интегрирането на системите за търговия на някои от най-големите банки, корпорации и фондове в света, но повечето хора го познават от блога му, в който засяга различни политически, обществени и социални теми. По една такава – демографската криза в България, е и днешният му текст при нас. Боян ще разясни как у нас е насадено впечатлението, че жените не искат да раждат, младите емигрират, а старите умират рано и защо не трябва да вярваме но този постулат.
**********************
В България има демографски проблем и всички знаем причините за това. Дискутират се редовно, затова надали някой би се усъмнил в тях. Жените не искат да раждат или ако се решат - раждат като одъртеят, младите са избягали в чужбина, а останалите в страната умират рано. С тези постулати се изчерпват посланията в различни кампании, както и политическото говорене за "справяне" с демографския срив.
Има една малка подробност обаче - нещата не стоят съвсем така.
Проблем има, разбира се, но измеренията и причините се бъркат постоянно. Когато не знаем какво, колко и защо, не трябва да ни учудва, че грешим с как в решението.
Да започнем от началото - жените не искат да раждат. Наистина фертилността намалява. В момента е около 1.5 деца на всяка жена, а е била 2.3 през 60-те. Също така е вярно, че спадът започва още 70-те, достигайки дъното си при кризата от 1997-ма. Вярно е и че в последните 20 години се покачва.
Намаляването на броя деца е неизбежен ефект от по-високата образованост на жените и достъпът им до пазара на труда. Именно това е причината за началото на спада преди 40-тина години.
Другият аспект - късното раждане - е до възрастови групи. В момента 20- до 30- годишните раждат също толкова, колкото жените през 80-те. Има обаче много жени под 45, които са отлагали значително. Това е и всъщност по-големият проблем. За него също голяма роля има образованието и кариерата, но у нас имаше и още един фактор.
Кризата през 90-те накара много семейства да отложат решението за бебе. При подобряването на обстановката 10-тина години по-късно все пак се решиха. Един ефект от това беше, че средната възраст на родилките скочи рязко в рамките на 3-4 години. Пак е доста под средното за страни като Германия и Франция, но статистическата аномалия беше отчетена като тревожен знак. Друг ефект е, че тези жени сега се водят в статистиката за фертилността само с едно дете дори да планират второ в скоро време.
Технически е вярно, че средно фертилността е спаднала, но това не бива да се обяснява с “на жените не им се ражда”. И тук не говоря за проблем със статистиката, а колко дълбоко вникаваме в нея. Призивите “раждайте повече” няма да имат ефект така или иначе.
Виктимизирането на жените, като причина за демографската криза, има дори обратния ефект.
Никой не бива да налага решения за собственото им тяло, образование или избор на кариера. В същото време, трябва да се направи нещо и данните подсказват какво - стимулиране на ранното раждане. Всеки с дете знае, че това е доста по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Мерки като повече детски градини към университетите, платени гледачки при започване на работа, реална защита на работното място и стимулиране на фирмите да са гъвкави в наемането на майки с деца биха помогнало значително. Някои от тези неща вече се прилагат в други държави и биха подпомогнали икономиката и намалили безработицата.
Ако една жена знае, че да има дете, докато е още в университета, няма да е спирачка за образованието и работата ѝ после, има много по-голям шанс да се реши на тази стъпка.
Друг аспект, който се пропуска, е динамиката на населението. Един пример - изборът на доста жени да отложат раждането през 90-те означава, че сега значително по-малко момичета навлизат в детеродна възраст.
Да, 90-те бяха преди повече от 20 години и родените тогава сега планират бебе.
Независимо от решението им, спадът в раждаемостта тогава означава по-малко майки сега. Аналогично, може да търсим обратния ефект в средата на миналия век. Тогава не е имало скок в раждаемостта, а огромно подобрение в здравето на хората.
Докато в началото на 20-ти век 30% от ражданията са завършвали с мъртвородени деца, а 40% от живородените са умирали преди да започнат училище, до 60-те вече значителна част от децата са оцелявали до венчило. Това предизвиква скок в населението, тъй като нашите баби все още са раждали по повече деца, та да оцелее поне някое (замислете се откъде идва пожеланието “голямо да порасне”).
Въпреки отшумяването на този ефект още през 70-те, акумулираното население, което живее все по-дълго, е причината да достигнем 9 милиона през 1989-та. Това е българският baby boom и обяснява част от спада след това.
Същия ефект виждаме в много други държави, но при нас просто съвпадна с други негативни ефекти.
Най-същественият такъв ефект е емиграцията. Тук всъщност стереотипът е верен.
1/3 от българите на възраст между 20 и 30 години са в чужбина. Това показват данните за раждаемостта и живущите в България.
Някои от тях отиват да учат, като мен. Други напускат по икономически причини. Факт е обаче, че всяка година поне 9000 деца на емигранти се раждат за граница. Навярно има още доста, за които не знаем - това тук са само онези, на които е изкаран български паспорт.
Темата за емиграцията е също толкова сложна и пълна с неясноти, но едно е ясно - ефектът ѝ върху структурата на населението.
Именно това е основната причина за демографската криза в България. Ситуацията изглежда толкова драматична заради налагането на естествени процеси, започнали преди поколения, с тежката криза през 90-те и масовата емиграция.
Тези фактори влияят и на третия ни постулат - смъртността.
Въобще не е вярно, че “умираме повече” или “по-рано”. Всъщност, очакваната продължителност на живота расте! Вероятността едно дете да се спомине сега е намаляла двойно за последните 15 години, а за последните 50 години - 5 пъти.
Намаление има при всички възрастови групи. Тъй като обаче има доста хора в напреднала възраст (сещайте се за baby boomer-ите), по-голямата смъртност сред тях и това натежава повече.
Постоянните сензации в медиите съвсем естествено създават противоположното впечатление у хората, което захранва допълнително чувството на неизбежност.
Повод за притеснение има, дори да не подаваме ухо на жълтите медии и сутрешните блокове. Реалистичните прогнози сочат, че в България ще живеят 5 милиона души след около 50 години.
Ключов момент, който трябва да разберем, е, че дори да нямаше емиграция, пак щяхме да достигнем този брой, но 10-15 години по-късно.
Причината е именно в онези процеси от средата на миналия век, ефектът от които виждаме днес. За жалост, това е тенденция в целия развит свят. Ние просто сме тръгнали по техните стъпки и наваксваме бързо. Невъзможно е да се прогнозира какво ще се случи след 2070-та, отчасти защото раждаемостта тогава ще зависи от решенията, които ще вземем сега.
Има определено какво да се направи, ако обаче не се опираме на повърхностна статистика и новинарски клишета. Както споменах вече, стимулите за ранно раждане и подкрепа на майките в работата са изключително важни.
За последното, разбира се, има изискване по закон. На практика не се случва и това е ясно на всички. Икономиката ни не може да си позволи тези жени да остават дълго далеч от работа и затова правилният подбор и формулировка на стимулите е от критично значение.
Вместо това, постоянно се говори за детски надбавки и еднократни помощи. Освен че това е една абсолютно неефективна мярка, според данните за социалните плащания за миналата година излиза, че в общини с по-малка раждаемост се изплащат повече надбавки. Причината най-вероятно е, че едно семейство няма да се реши на второ дете, когато общото му финансово състояние е лошо. Социалните плащания не променят това.
Друга причина е, че при многодетните семейства има доста по-често отпадане от училище и така не получават надбавки за тях. Семействата с добри доходи са по-склонни на две или три деца, но дори да получаваха тези 37 лева, те нямаше да са от значение.
Етническата карта, както и доста други теми, се експлоатират за политически цели, изкривявайки дебата. Ефектът е, че не виждаме същността на проблема и какво може да променим.
Трудно е и да се обясни всичко описано дотук, без някой да каже, че е “стъкмистика” и че нещата са “очевидни”.
Именно очевидните неща са най-опасни, когато взимаме решения, защото не поставяме нищо под въпрос.
Затова очевидно обвиняваме жените, че не раждат, младите, че са заминали, а старите, че умират рано.
Не толкова очевидно е, че може би така повече вредим, отколкото да помагаме.
Наскоро ви попитахме Кои са трите ключови фактора за оцеляването като родител? Не знаем дали някой действително е очаквал един-единствено отговор на този въпрос, нито дори три. В действителност получихме 138 различни мнения!
Само 138, защото не сме пуснали национално проучване, тогава щяха да са поне 1-2 милиона! Припомнете си това следващия път, когато някой си позволи да оценява родителските ви умения и как се справяте като майка.
И така, как оцелява българската родителница? Като начало, абсолютно съгласни сме с Adriana Kaiser, която отбелязва, че първият ключов фактор за оцеляването като родител е наличието на дете.
Обобщихме за вас петте най-чести съвета за оцеляване като родител.
На въпроса ни „кои са трите ключови фактора за оцеляването като родител“, 21% от майчиците казват: Основно с помощта на вино и бира, алкохолец, чашка или кашонче:
Tsvetelina Tsekova Червено вино.
Бяло вино.
Розе.
За да сме сигурни, че ни разбрахте...
Lilyana Vankova Вино, вино и вино!
Когато свърши виното, а все още трябва да се оцелява като родител:
Ivelina Hubl Само три!?!?!? Ок...три ракии тогава...
1. Свободни баби,кото да ги гледат.
2. Съпруг,който има време да ги гледа.
3. Приятелки и съседки, които имат желание да ги гледат.“ (Tania Popova)
Бихме искали да помолим Tania Popova да ни запознае с мъжа ѝ, приятелките и съседките ѝ.
След като сме осигурили кашонче с вино, 20% от коментиралите майки на Майко Мила! споделят, че дете у нас се гледа чрез баби, дядовци и други роднини, които да помагат. Ако не разполагате с баба (Irina Ignatova - „...да имаш минимум 1 баба да спасява положението“), необходимо ви е да се снабдите с детегледачка. Тя не е същата като баба, която може да ви посъветва как са се гледали децата „едно време“, но, както се казва: „една детегледачка е по-добре от нула свободни минути“.
Логично и естествено се получава, особено ако сме оставили детето на баба, дядо, роднини, детегледачки, за оцеляването на родителя остава третия ключов фактор: комбинацията от Търпение и Любов, или както го е илюстрирала Rumiana Yossifova „Любов, любов, любов“
Сред майките на Майко Мила! все пак са се намерили реалистки, които със сериозен тон ни приземяват със сериозната констатация сред 16% от коментиралите, че деца у нас се гледат с кураж, здрави нерви и/или хапчета, които от своя страна водят до кураж и здрави нерви. Ако „Мента, глог и валериан” (Сев Самоковлийска) не помогнат, като родител се оцелява чрез „...редовно пиене на Кантариона" (Rossi Kostova)
Около 4% от майките на Майко Мила! съветват като изпитан ключов фактор за оцеляване бягството за няколко минути в банята или друго помещение с плътна врата и „клипът "Как муж да заведе вас на Малдиви":) (Julia Andreeva)
Ето и някои от предложенията как да оцелеем като родител, които предизвикаха по-бурни емоции.
„Спокойствие пред детето - дори нещо да гори, трябва да останем cool пред малкия звяр.“ (Veneta Doncheva)
„Способност да отпуснем след като детето заспи - дали с чаша вино/бира и т.н или просто с дълъг душ, крещене или хубав секс.” (Veneta Doncheva)
„Да заспиваш МОМЕНТАЛНО при първа удобна възможност!“ (Irina Tsvetkova)
„Добро здраве и лоша памет!” (Svet O Slava)
“Липса на обоняние.” (Maria Prodanova-Stoeva)
“Талант да сготвиш храна за всички, при положение че разполагаш само с магданоз, слънчоглед и гумени мечета.” (Maria Prodanova-Stoeva)
“Родители на едно мнение.” (Mariyana Stoyanova)
„Валериан, валидол и шоколад ...“ (Irina Nikolova)
"И това ще мине, и това ще мине" (Stela Nedeva)
“Търпение. Нужно ти е, когато за 39 път днес повтаряш " Не ходи боса!", "Не пипай печката!", " Не си слагай купата със супа на главата и не викай "Шапкаа!" (Жоржета Йорданова)
„Вяра, че НЯКОЙ ден ще можеш да отидеш до тоалетната сама.“ (Жоржета Йорданова)
„Тренировки да използваш главата си по предназначение!“ (Lilyana Levkova)
„Способност да се смееш на себе си, особено когато детето те нацели с телесна течност.“ (Ани Шишкоски)
„Да не ми пука. На жената и хлапетата да не им пука. На бабите да им пука.“ (Пътник О'Свиден)
„...вярата че един ден отново ще си нормален човек! Е, и чаша бира...“ (Antonia Chilikova)
„Вярата, че небето и животът са безкрайни или какво са 3 години безсъние за вечността.“ (Anahid Kasparyan)
„Да не забравям да навивам алармата, за да заведа баткото на ясла, редовно да чета Майко мила! (да знам, че не полудявам само аз хахаахах) и да продължа да кърмя поне до първия учебен ден, че иначе не знам как се успокоява ревящо бебе/дете.“ (Боряна Узунова)😃
„Не ми пука, на тате не му пука, на тийн хептен не му пука. ...и парченца любов се слагат на око, колкото повече толкова по-добре.” (Unique Varna)-)“
„Да пропускаш покрай ушите градските легенди за детето на съседката и шуренайката, както и митичното "Е, по наше време ..." („Naddezhda Ivv)
„Асфалтирам детската стая, оставям ги да правят каквото искат, все от 3 някое ще оцелее.“ (Krasimira Petrova)
„Съпругът, доволен на каква и да е вечеря (брои омлета и яйцата на очи за две различни ястия).“ (Евгения Богданова)
„Златен Ролс-Ройс, пожизнено гарантирано място в държавната детска градина и ясла за всички членове на семейството (без оглед на възраст, пол и занятие) и три бутилки от най-скъпото в менюто в петък вечер. И ако може, възстановяване на колониалното робство (ма тва са вече екстри).“ (Пламена Николова)
„Търпение, цица и любов.“ (Masha Pavlova)
Вместо финал, с две ръце споделяме мнението на Биляна Варадинова: „И когато наистина си на прага на силите си, сещаш се за малките светещи очички, прегръдките и целувките с най-искрената обич, знаеш, че всичко си заслужава!“
Конкурсната ни програма по любимата на всички майки тема "Как оцелях без сън?" приключи, но в Майко Мила получихме толкова хубави разкази, че ни се иска да ви споделим още от тях. Ина ни е изпратила чудесно описание на безсънните си нощи, докато бебето ѝ Борис е опищявало квартала часове наред. Сега майка му твърди, че може да заспи непробудно, дори и ако до нея минава товарен влак - и ние ѝ вярваме!
Преди да родя, си мислех, даже бях сигурна, че моето бебе ще бъде добричко, спящо, неизискващо 100% внимание, разбрано... Херувимче! Дори смятах да поработвам по някой час от вкъщи... Майтапчийка! Все бях чувала истории на ужасите от други майки, все ми бяха подмятали култовата реплика: "Ти ще видиш какво те чака, като почнат коликите!" (от последното буквално ми излизаше пара от ушите, умирах от яд, като започнеха да ме плашат, все едно мога да се откажа и да не го раждам!).
Виках си: "Тия пък, какво ме плашат с разни колики-молики, ще ги отупаме набърже, една-две нощи рев и безсъние, после шапка на тояга...".
Бооооожееее, какво доживях!!! В родилното Борис наистина беше много възпитано бебе - хапне, пийне и откърти. Стоически ме изчакваше да се науча да му сменям памперса и да го преобличам - само дето не ми подаваше Судокрема и чорапите. Е, не можа да засуче, затова се наложи да се изцеждам и да давам от шише, но като всяка уважаваща себе си мама, преглътнах тоя горчив хап и така, с помпата, откарахме 5 месеца.
Щом се прибрахме от родилното, обаче, сговорчивото ми бебе изчезна безследно и на негово място се появи нещо страшно! Разбирайте ме така - щом си отвореше очите, отваряше и устата и започваше да пищи! Няма сутрин, няма вечер, на ръце, на крака, в количка, в кош, в кошара - не и не, реве нон стоп! И в моята, и в на мъжа ми родата за пръв път виждаха (и чуваха) такова нещо! Направи и пъпна херния от рев. Иначе пък го защитавах - като ми кажеха, че бил ревлив и вадех тежката артилерия, състояща се от намръщен, презрителен поглед и повдигната лява вежда, както и дежурната реплика: "Ами нали е бебе, ще реве много ясно, вие какво искате, химна ли да ви пее!"
Накрая купихме един шезлонг, да е здрав и читав още дълги години, Господ от ръжда и кръпки да го пази, харесала съм си място в дъното на двора, под ореха, да му правя паметник (на шезлонга). Не че пак не ревеше детето, ама като започнехме да го клатим на шезлонга спираше за малко или заспиваше...
Като заспеше бебето, включвах помпата за кърма, че нали трябва да яде, за да има сили да реве после...
Графикът беше следният: детето е будно (значи реве) - друсам в шезлонга или разнасям на ръце (за да реве по-малко) - храня го (на шезлонга) - заспива (на шезлонга) - започвам да изцеждам кърма (до шезлонга) - детето се събужда... Тук-там успявах да отметна и някое от домашните задължения, за сметка на което изоставах с изцеждането на кърмата и освен от колики (или там от каквото ревеше), дереше гърло и от глад.
Разбира се, решение се намира и на това - с една ръка клатиш шезлонга, с другата държиш помпата и от време на време бършеш по някоя сълза на безсилие и отчаяние... Случвало се е да го приспивам по час-час и половина, под съпровода на кански рев и крясъци. Бях си харесала едно място на вратата на гардероба, точно под декорацията на Том и Джери, където неведнъж ми е идвало да си блъскам главата челно...
На фона на цялата тая картина, сънят беше някакъв мираж. 2 часа непрекъснат сън? Ама, моля ви се, какво беше това?! 3 часа сън?! Утопия! Не стига, че се будеше на всеки 2 часа да яде (ама точно 2 часа!, швейцарец ще разплаче), ами трябваше и да се изцеждам също на 2 часа! Денем и нощем! И то докато го нахраня, приспя и се изцедя, айдееее, то съмнало. Ако не беше съпругът ми, досега да са ме опяли или освидетелствали. С него се редувахме кой да спи/стои с бебето, докато другия затвори очи за половин-един час нощем.
Първите 4-5 месеца ми се сливат като един безкраен миг - нищо не помня от тях, само знам, че много ми се спеше и можех да заспя и права, опряна до стената като пушка, и бях дебела колкото носорог (ама по-охранен такъв). Иначе, преди да родя, с претенции бях като си лягам вечер - да не ми свети лампата, да не ми бръмчи телевизора, мъжа ми да не хърка, звездите да не греят, а щурците - алоооу, айде малко да се съобразяваме, че Ина ще спи, а! Я елате да ме видите сега - и товарен влак да изфучи край мен, само ще се завия в просъница...
След 4-5 месеца коликите минаха, кърмата ми спря и нещата добиха малко по-приемлив вид... Борис все още си живее и спи в шезлонга на спалнята до мен, а съпругът ми отдавна се ориентира да спи в кухнята, че ходи на работа, човекът, и има нужда от сън, а пък не съм забелязала да е безсмъртен или вампир... Почти всяка нощ Борис си прави почивки от съня в продължение на час-два, в които мучи, катери се по мен, пада, става, а аз, полу-будна, само му ръмжа нечленоразделно и гледам да завардя края на спалнята с туловище, че да не се метне през глава. Ама това са бели кахъри на фона на отминалия екшън.
Последно като проверявах, в устата на детето нямаше ни един зъб, но това не им пречи на бъдещите зъби да ни тормозят от време на време инкогнито. Сега разни доброжелатели подмятат, че зъбоникненето било по-зле и от коликите... Само се кръстя мълчаливо, мислено се подсещам къде точно беше онова място на вратата на гардероба и горещо се моля да не се пропия тоя път...
