fbpx

Като ректор на авиационния университет Embry-Riddle д-р Джон Р. Уотрет познава силата на жените в авиацията. А тези дни запозна с нея десетки хиляди души, публикувайки в Twitter снимка на майка и дъщеря в пилотската кабина на Боинг 757, пътуващ в събота от Лос Анджелис до Атланта.

Развълнуван от срещата си с капитан Уенди Рексън и първи офицер Кели Рексън, ректорът написа в социална мрежа: „Току-що летях от Лос Анджелис до Атланта със самолет, пилотиран от две жени – майка и дъщеря. Велик полет. Вдъхновяващ за младите жени.”

Постът му събра над 50 хиляди харесвания и 18 000 ретуита.

"Не съм много активен в социалните мрежи", споделя Уотрет, който се е прибирал у дома след посещение на филиала на университета в Сингапур. „В неделя сутринта обаче телефонът ми щеше да се взриви“.

За него положителната реакция на хората към женския екипаж означава много, тъй като университетът Embry-Riddle има за цел да създаде повече възможности за жените във всички области на авиационната индустрия. „Това е изключително важно и един от ключовите фактори, върху които се фокусираме. Когато има повече възможности за всички, всеки печели.”, казва ректорът.

През следващите 20 години авиационната индустрия ще се нуждае от 790 000 нови пилоти за гражданска авиация и 754 000 нови техници за поддръжка и ремонт на самолетите. От 2017 г. обаче само около 7% от пилотите в САЩ, сертифицирани от Федералната авиационна администрация, са жени. Тъй като необходимостта от работната сила в авиацията ще продължава да расте, пилотите като Рексън вече не би трябвало да са изключение, а норма, за да бъде авиационната индустрия по-силна и устойчива на пазарните промени, отбеляза Уотрет.

Той разбира, че пътува с пилотиран от женски екипаж самолет, след като една майка с две деца пита стюардесата дали могат да посетят пилотската кабина.

„Стюардесата каза, че може - и че те ще бъдат изненадани“, разказва Уотрет. Когато майката и децата ѝ се връщат от посещението си при пилотите, Уотър ги чува да говорят за „майката и дъщерята“, управляващи самолета.

„Помислих си, че това е прекрасно. Изпитах страхопочитание. Попитах дали и аз мога да ги посетя.“, разказва Уотрет и добавя, че при срещата си с екипажа разбира, че сестрата на Кели също е пилот.

Популярността на снимката идва след наскоро приключилата 30-а годишна Международна конференция на жените в авиацията в Лонг Бийч, Калифорния. Women in Aviation International е неправителствена организация, посветена на насърчаването и развитието на жените във всички сфери на авиацията - пилоти, техници по ремонта и поддръжката на самолетите, ръководители на полети, мениджъри на летище и много други. По време на конференцията на WAI Embry-Riddle е домакин на щанд, информиращ участниците в събитието за образователните програми в авиацията. Университетът също така е домакин на STEM събитие по време на Деня на момичетата в авиацията, запознавайки около 300 момичета на възраст от 7 до 17 години с възможностите за авиационна кариера.

Embry-Riddle има мисия да проправя нови пътища за жените, които искат да летят или да участват в други аспекти на авиацията, инженерството и технологиите, отбеляза Уотрет. Президентът на университета П. Бари Бътлър миналата година също заяви, че "има нужда от повече жени в цялата авиационна индустрия: от хангарите за поддръжка на самолетите до високите ръководни позиции."

Източник: news.erau.edu

Снимка: Embry-Riddle/Dr. John R. Watret


Още по темата:

Всички сме били в тази ситуация: приятелка споделя с нас, че е жертва на домашно насилие и след хиляди съвети и лична подкрепа, започваме да се питаме как е най-добре да постъпим, за да ѝ помогнем наистина. "Винаги го има страха, че каквото и да предприемем, можем още повече да влошим ситуацията, особено ако става дума за застрашени човешки животи", пише Мика Морил в своята история за ScaryMommy, в която разказва как е решила да постъпи, когато получава зов за помощ - от непозната.

Като човек, който е преживял домашно насилие в миналото, като човек, който е отказвал да докладва за това, и като човек, който не осъзнаваше колко лоши са нещата, докато не стана твърде късно, се научих да разпознавам червените знамена в живота си...

Приятелка споменава, че партньорът ѝ мрънка, ако къщата не е чиста  - червен флаг. Жена в офиса се оплаква, че съпругът ѝ крещи, дори когато задава прост въпрос - веднага започвам да се чудя как и кога ще ескалира това в нещо още по-сериозно.

През август тази година Крис Уотс уби бременната си съпруга Шанан и двете им малки дъщери Белла (4  г.) и Селесте (3 г.) в дома им във Фредерик, Колорадо. Освен жестокото убийство, това, което шокира всички е, че бащата, който се призна за виновен на 6 ноември, не е изглеждал агресивен в очите на хората преди престъплението. Говорим за популярно семейство, чиито снимки в социалните мрежи, са изпълнени с щастливи и усмихнати лица, както и с вълнението от предстоящото раждане на третото им дете…

В един момент обаче той просто „превърта“. В началото се започна с до болка познатото:

"Тя винаги изглеждаше толкова щастлива..."

"Тя никога не е намеквала, че нещата са толкова зле..."

После идва и феноменът "Знаех си":

"Той винаги беше надменен..."

"Той беше толкова потаен..."

"Имаше нещо нередно в него. Усмивката му не стигаше до очите му..."

Защо продължаваме да чакаме хората да умрат, преди да започнем да свързваме точките и да мислим за всички сигнали, които сме пропуснали?

Току-що бях стартирала блога си, когато една вечер чух, че някой оставя съобщение в платформата. Бях толкова развълнувана, че читателка извън групата ми от верни приятели е стигнала до него и веднага написах отговор с благодарност и я помолих да хареса и страницата ми. Тя ми изпрати и покана за приятелство във Facebook и незабавно започна да ми пише: „Хайде да пием кафе някой път, ето телефонът ми, обади ми е...“ В един момент ми изпрати и видео, от което се чуваха мъжки викове.   

Съпругът ми се стресна и се обърна, за да гледа видеото с мен. Беше криво и разфокусирано, явно, заснето от някой, който не искаше да е очевидно, че записва. Чуваше се бебешки плач, докато мъжът продължаваше да вика и ругае вулгарно.

-- О, не - казах на съпруга си и го погледнах за потвърждение на това, което виждах. -- Тази жена е в беда.

„Трябва да си тръгнете. СЕГА. Не след няколко дни. Сега!“, написах на непознатата жена. Тя ми каза, че се притеснява, че ще влезе в правни битки, ако го напусне, защото имат малки деца. Попитах един добър приятел, който работи със социалните служби, какво трябва направя, за да помогна, и той ме посъветва да ѝ кажа да се обърне към специалист по домашно насилие. Събирах контакти, които да ѝ дам, когато тя ми изпрати снимка на мъжа си, облегнал брадичка върху цевта на пушка. Лицето му беше тъмно, очите му бяха опасни, можехте да видите демоните около него...

Сърцето ми започна да бие силно, исках да повърна. Или да заплача. Може би и двете. Не съм обучена за това, не съм подготвена. Не можех да я оставя без отговор, но какво, по дяволите, трябваше да направя?

Казах ѝ да се обади в полицията. Тя каза, че го е направила. Казах ѝ да поиска заповед за спешна защита. Каза, че е опитала и това, че се е обърнала към всички институции, за които се е сетила, чак до Белия дом е стигнала и никой не искал да ѝ помогне. Не вярвах.

Как може да покажеш на съответните служби тези неща и никой да не се отзовава?Не исках да чуя, че още една млада жена и децата ѝ са убити, че ще съм тази, към която някой се е обърнал за помощ и не съм направила нищо от страх.

Затова се обадих на полицията. Дадох им ограничената информация, с която разполагах за тази жена. Предложих да им изпратя снимките и видеоклипа, които имах от нея. Офицерът, с който говорех, не изглеждаше толкова загрижен, колкото очаквах да е.

-- Значи, не познавате тази жена? - каза той лениво.

-- Не. Тя просто ми го каза тази сутрин, разбрах това от Facebookразговора ни...

-- Аха.. - спря той за момент и продължи: - Значи от това, което казвате, излиза, че той всъщност не е я е насилил…

-- Имам снимка с него, на която той държи оръжие - казах аз. Не можех да повярвам, че полицаят отхвърля сигнала ми. -- Имам и видеоклип, в който той крещи и физически я заплашва с тялото си, докато тя го моли да спре.

-- Добре - въздъхна офицерът. - Ще накарам един от нашите кризисни служители да ѝ се обади, да я окуражи и да ѝ окаже съдействие.

-- Тя каза, че чувства, че нещата ескалират, в къщата има малки деца… - продължих аз.

-- Както казах, ще ѝ се обадя.

„25-те минути, които току-що прекарах в разговор с офицера, с когото си се свързала, бяха подигравка“, писа ми тя.

Кликнах върху профила ѝ и видях, че съм блокирана. Седмица по-късно ми изпрати имейл, в който пишеше, че е взела децата си и е отишла във Флорида, "но не се е отказала от своя войник".

Не съжалявам за това, което направих. Бих го направила отново и все още ми се свива стомахът, спомняйки си образа на „войника“, подпрял се на своето оръжие, сякаш готов да го насочи към мен. И предпочитам някой дами се ядоса, че съм взела правилното решение, макар и без резултат, отколкото за пореден път да чуя „тя никога не е намеквала, че нещата са зле“. Защото аз знаех, че са.


Още по темата:

Защо се обаждате, като не е ваша работа

"Заслужила си го е..."

cross