fbpx

С текста “Мама не ми дава да виждам татко” отворихме вратата за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Първата история, която ви споделихме, беше на разделено семейство, в което майката отказва на бившия си партньор свиждания с детето им. Разказът беше представен от втората съпруга на мъжа, която иска общото им дете да познава брат си.

Днес ви споделяме историята на една майка, която е била принудена заради обстоятелствата да се раздели временно с децата си, и днес все още не може да се събере с тях. Отново са намесени неработещи институции и институционални “приятелства”. Историята е ужасно тежка и е абсолютен пример за родителско отчуждение в много, много тежка форма.

Авторката пожела да остане анонимна заради делата, които се водят и към днешна дата, но поиска да сподели преживяното от нея, защото не може повече да мълчи за представителите на някои институции, призвани да пазят интереса на децата, но правещи точно обратното.


Вярвам, че съм родител заставащ твърдо зад споделеното родителство независимо дали двойката е разделена или не. Това е така, защото когато решим да бъдем родители ние сме съ-родители. Няма как да станем родители сами, следователно ние споделяме родителството във всеки един момент с избраника си.

Преди 15 години се влюбих в един грижовен и закрилящ мъж, който без време се промени и от грижовен и закрилящ мъж се превърна в "мамино синче", което отказва да има свое собствено мнение и поглед над нещата. Родиха ни се две момчета с много малка разлика и осъзнах в какъв ад съм попаднала. Бях изтривалка за всеки, който не се чувства на кеф, а децата ми - палячовци за развлечение. Думите “безопасност” и "предотвратяване на инциденти” бяха непознати за обкръжението ми. 

Отвори се възможност да заминем за Англия и се надявах, че когато се откъснем от "маминка" той отново ще бъде същия грижовен и закрилящ мъж, в когото се влюбих, но уви. Сякаш нещата се влошиха дори.

Раздялата

След пренебрежение на мой здравен проблем, довел до загуба на зъб, и инцидент с фойерверки, завършил с трета степен изгаряне на гърдите ми, се разделихме.

Децата останаха при мен, а баща им изчезна безследно за 2 месеца. Нямах представа нито къде живее, нито с какво се занимава, нищо. Нямаше сила, която да го накара да се обади или да потърси децата си. 

Бях принудена да заведа дело не толкова за издръжка, колкото за определяне на постоянния адрес на децата и режим на отношения с баща им. Две години не беше проявил никаква заинтересованост до деня на делото. След него нещата уж се подобриха. Започна да идва да вижда момчетата веднъж в месеца, дори - два, но често пропускаше уговорките, а аз се чудех какво да им обяснявам, за да не ги лъжа. В крайна сметка работата си е работа, независимо дали е екскурзия до Холандия, или посещение в студио за татуировки - баща им е зает.

За съжаление от бременностите и работата ми в Лондон по поддръжка на имоти получих перфорация на 5-и лумбален прешлен и въпреки оптимизма състоянието ми не се подобряваше. След една година на болкоуспокояващи стигнах до микроневрологична операция на гръбнака, поради което баща им трябваше да бъде техен баща и да поеме грижите за тях, докато мине операцията и се възстановя.

Отвличането

След като операцията мина успешно, реших да звънна в България на майка му и да я информирам за изчезването на сина ѝ заедно с внуците. Но когато звъннах, не чух нейния глас, а тези на децата. Беше ги прибрал в България при майка си, без да ми каже.

След като взе децата, отново изчезна. Три месеца не отговаряше на телефона си и не знаех къде живее, за да го потърся. (Тук само искам да уточня, че болкоуспокояващите доста разбъркаха мислите и трезвостта ми.)

Отчуждението

Майка му е бивш социален работник с 30-годишен опит и е видяла много човешки истории и съдби. Никога не съм си мислела, че тази жена е способна на такава подлост и жестокост. Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права.

Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата. След като приключи това дело, с всяко едно мое обаждане, с всяко едно мое посещение децата бяха настройвани срещу мен, а тяхната крехка възраст (тогава на 6 и 8 години) ги правеше "перфектни жертви" на манипулациите на баба им. 

Въпреки съдебното дело и определения режим аз едвам виждах и чувах децата, но дори когато това се случваше, чувах най-гнусните и ужасни неща: "Тази пустош пак звъни, когато не трябва. Не разбра ли, че по това време се храните! Какво иска - да ви приседне… "; "Каква майка е тази, виж пак кога се обажда?! Не разбра ли, разваля ти играта."; "Майка ти изобщо не се интересува от теб, не знае ли, че сега си пишеш домашните. Иска да останеш глупав"; "Този малкият много черничък, май не е наш”. 

Последното е по адрес на малкия ми син. Няколко месеца по-късно го намерих с избит постоянен преден зъб, отслабнал и изприщен целият.

А когато отивах на адреса ми казваха: "Тук няма деца за тебе. Ти си никой и няма какво да търсиш тук”. Криеха децата най-нагло, а социалните им помагаха.

Дело по чл. 182, ал. 2

Заведохме дело и го спечелихме, но това беше като глас в пустиня. Социалните защитаваха интереса на своята бивша колежка и баба на децата. Баща им дори не беше в страната. Върнах се в България, за да се боря за децата си. Заведох ново дело за промяна на родителските права и това беше моментът, в който разбрах какво означава корупция. Тя не се изразява в даването на пари на някого, за да ти свърши работа, а в това да направиш услуга на човек, който може да ти е потребен на по-късен етап и да ти върне услугата.

Социалните работници говореха на малко умалително име с бабата пред мен, а когато извиках полиция - на фамилно име. Разпитваха и "подготвяха" децата. Запознаваха малолетните ми деца - на 10 и 12 години към онзи момент със социалните доклади, в които бабата говори от името на дец, което правят с баба си, е правилно. 

От самото начало случаят ни се води от една и съща старша социална служителка. Тя не само запозна децата със социалните доклади, но и се яви в съда, за да ги разпита. А няколко дни по-късно гордата баба публикува в социалните мрежи снимка на своите приятелки и колежки, сред които е и тази служителка. Въпреки многократните сигнали и доказателства Агенцията за социално подпомагане и Държавната агенция за закрила на детето не се самосезираха, за да защитят децата, а само за да коригират методиката на работа на колегите си. 

Не премахнаха водещият социален служител, която е приятелка на бабата и това я поставя в конфликт на интереси; не изведоха децата от дома. Тази жена и до ден-днешен работи по случая и е водещ социален работник. Въпреки правните нарушения, въпреки отправените заплахи от нея към мен, въпреки свидетелите, въпреки доказателствата тя продължава да "работи" по случая, "защитавайки" интереса на децата.

Изводът

Шест години по-късно аз все още не мога да прекарам нормално и качествено време с децата си, макар да съм вярвала в споделеното родителство и да съм правила всичко възможно баща им да приеме висшата роля "съ-родител".

Живеем във времена, които ни дават възможност да се учим от грешките си, без да съжаляваме и да се връщаме назад. Когато в едно семейство няма разбирателство, няма честност, споделеност, обич и уважение, е по-добре партньорите да се разделят. А децата да бъдат защитени. 

Споделеното родителство е работещо само когато се преодолеят емоциите от раздялата. Когато има социална система, закриляща децата и родителя, който ги подкрепя и удовлетворява техните потребности. Всяко дете има нужда да общува и с двамата си родители, всяко дете разпознава себе си във всеки един от тях. 

А в отчуждението детето не е само оръжие срещу родителя в неизгодна позиция, а и срещу самото него, защото то трябва първо да се отрече от себе си и чертите, които носи, а след това и от отчуждения родител.

Говорили сме за раздялата много пъти досега, както и за различните причини, които водят до нея. Когато сме родители, раздялата е още по-трудна, защото не е само наш проблем. Налага се да запазим крехкия баланс на отношенията с бившия ни партньор, който обаче никога не може да е бивш родител на детето или децата ни, защото бивши родители няма. Дори и да са най-лошите родители на света.

Често се случва обаче децата да стават разменна монета и основна жертва в раздялата между двама души. Това не само че не помага на никого, но и вреди безкрайно много на детето, превръщайки го в неуверен и травмиран възрастен. 

Тази вечер в Майко Мила историята си споделя една жена, която пожела да остане анонимна, за да не навлече повече проблеми на мъжа си. Той и без друго има достатъчно, защото не може да се вижда пълноценно с детето от първия си брак, въпреки огромното му желание. 

Днес отваряме вратите за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Ако имате какво да кажете по темата, пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Ето я и днешната история.


Преди 3 години се запознах с човек, с когото се чувствах толкова спокойна, беше ми уютно, топло и забавно с него, че някак неусетно се влюбих. Още на първата среща той ми каза, че има дете, но е разделен с майка му от повече от година. Казах си – какво пък – има много такива случаи.

Запознах се с детето и отношенията ни винаги са били искрени и топли. Начинът, по който този човек се грижи за сина си, беше причината да поискам да имам и аз дете с него – готвят заедно, играят си, приспива го, разхожда го, учи го на любов към животните. Казах си – искам детето ми да си има такъв баща.

Живеехме всички в един град. Дори нашата квартира я търсихме с идеята да сме близо до детето.

Отчуждението

Отношенията на мъжа ми с бившата му жена никога не са били добри, но преди две години тя изцяло прекъсна комуникацията. Успя да измисли някакъв сценарий и повдигна дело за домашно насилие, което впоследствие ние спечелихме. 

Но благодарение на това дело срещу мъжа ми имаше издадена заповед за незабавна защита – или да поясня за хората, които не са се сблъсксвали с този термин (блазе ви) – ограничителна заповед. Тоест, в продължение на година и половина, докато течеше делото (умишлено бавено от тяхна страна), той нямаше право да вижда сина си. 

Това за него беше адът! А аз трябваше всеки ден да гледам как човекът, когото обичам, страда неимоверно. През този период моята мечта за наше общо дете се сбъдна, но наред с радостта, бях съкрушена, че брат му няма да може да го види и че дори не знае, че имаме още един член на семейството.

През цялото това време мъжът ми молеше поне за разговор по телефона или видео връзка – всякакъв контакт му беше отказван и дори нямаше отговор на съобщенията.

Спечелено дело

В крайна сметка светлината в тунела беше спечелването на делото и отпадането на нелепата ограничителна заповед. Може би ще си помислите – ето, супер, глътка въздух от кошмара. Но щастието беше кратко, понеже майката обяви, че се мести в друг град – на 500 км от нас.

Въпреки всички трудности успяхме да се организираме и да пътуваме всички заедно дотам, за да може най-после да го видим, а и да се запознае с Малкия Бебе Бос (както после той наричаше брат си). Преходът към свикване с нас беше труден и изискваше усилия от наша страна, но резултатът не закъсня – детето се отпусна, припомни си общи случки с баща си и най-важното за мен – обикна брат си! Докато бяхме заедно, се грижеше за него и го пазеше, играеха, с баща му го къпеха, той го хранеше.

Всички за малко си отдъхнахме и нещата изглеждаха нормално. Колкото може да е нормално да трябва да пътуваш едни има-няма 500 км, за да видиш детето си в определените от споразумението след развода два уикенда в месеца. Разбира се, заедно с работата си и грижите за настоящото си семейство. 

Но мъжът ми го прави – загърбва негативите, лашка се с влака по 20 часа на месец минимум и ходи да вижда сина си. Само че вижда го само понякога – тоест, когато успее да се домогне до него през преградата от баба, дядо и майка, които не го допускат. Които му поставят клопки, за да могат да скалъпят още някой хубав сценарий за дело. Които настройват детето и то плаче и крещи всеки път, че не иска да ходи с баща си, а 10 минути по-късно в колата вече е спокоен и готов за игри и закачки. 

Забелязали сме, че тези хора имат хоби да пускат жалби с откровени лъжи в полиция, социални и където се сетят. Просто ей така – явно наистина ги забавлява. А освен тях, се оказва, че има още една непробиваема стена и тя се нарича – институции, свързани с детското добруване (уж). 

Или се отказваш, или полудяваш

Оказва се, че нито на съда, нито на прокуратурата, нито на полицията, нито на социалната служба с гръмкото име „Закрила на детето“ им е важно децата да са добре и да не са тормозени. И единственото, което успяха да посъветват мъжа ми, беше, че бащите в тези многобройни в тяхната практика случаи или полудявали, или се отказвали. 

Явно няма друга опция според тях. Ние засега клоним повече към първото, но е важно да се съхраним. Нали и друго едно малко същество разчита на нас.

Коледното чудо синът ми да се види с батко си, за съжаление, не се осъществи. Майка, баба и дядо полицай отново изградиха стена и с помощта на близки до тях служители на реда нарушиха грубо споразумението на съда и не допуснаха бащата на детето да го види и успокои, за да прекараме втората половина от коледната ваканция заедно.

Има още много неща да се разкажат в тази история, но причината да я напиша е, че децата не заслужават да изживяват такива неща. Има деца, чиито бащи не ги поглеждат и те страдат и развиват травми от това. По никакъв начин не мога да си обясня защо една майка ще иска детето ѝ да страда така. Сигурна съм, че има и тя някаква гледна точка и много искам да я разбера, но няма как, защото тя не говори с нас. 

Много ми се иска да имаше някакъв работещ механизъм, по който тези деца да са по-малко изложени на риск от родителско отчуждение и повече да може да се повлияе върху нарушаването на правата им – в случая ограничаването на контактите с баща му и брат му.

Кой е на страната на децата?

И понеже темата за домашното насилие е доста свързана, искам да спомена и нея. Законът за домашното насилие може и да работи – не мога да обхвана всички случаи, но моят опит показва, че не успява да предпази истинските жертви на насилие и за жалост имаме и случаи с фатален край. 

В същото време обаче, е чудесен инструмент в ръцете на адвокатите на някои родители (умишлено не казвам само майки, защото знам, че има и много такива бащи). Ясно е, че говоря от името на потърпевш, но честно казано, аз лично с по-неработещ закон не съм се срещала. 

А мисълта, че това си е проблем на семейството, се изпарява в мига, в който лично се сблъскаме с пораснало дете с някаква толкова сериозна травма от детството – тогава изведнъж става и нечий друг проблем. Понеже ние сме общество, никой не живее в капсула и трябва да работим заедно. 

И в това общество най-важни всъщност са децата. А за мен важна е и личната изгода – искам синът ми да познава брат си! Знам, че сигурно звучи твърде смело, но аз за това си мечтая.

cross