Ето ги, уважаеми дами и господа, скъпи родители, 2-3-годишните на вашите екрани! Този ужасен, стресиращ за цялото семейство и половината квартал период, в който всичко е някакъв малък ад. За своя път през него ни споделя Ани Стоицев, която иска да каже на всички майки, минаващи през същото, че не са провал и че децата им не са чудовища.
Случвало се е на всеки. Или лично на него, или е ставал свидетел. Майка, която гледа безсилно, вбесено, отчаяно, готова да избухне, и дете, легнало на земята, в най-добрия случай далеч от някоя локва и хорските очи, гърчещо се, ритащо и очевидно неконтролируемо.
„Няма да се случи на мен“, казват си тези, на които все още не им се е случило, подминавайки с една доза високомерие, една – облекчение, че не се случва именно на тях в този момент. Без желание да помогнат, без капка съжаление за майката. Само с тих упрек. Тя е лоша майка, а детето ѝ е невъзпитано.
Почти всеки ден откакто стана на година и половина. Имаме и добри периоди. Месеци наред детето ми е кротко, спокойно ме държи за ръка, когато излизаме навън, и успявам да туширам потенциално опасните ситуации с много изобретателност, говорене, забаламосване и железни нерви.
Но има и периоди, които ме карат да се съмнявам в способността си да родителствам, в годността ми на майка и възпитател и най-вече в чисто човешките измерения на отглеждането и създаването на малки хора.
Понякога викам повече, отколкото трябва, а след това съжалявам моментално, след като видя широко отворените пълни със сълзи детски очи, които ме гледат неразбиращо и изплашено. Понякога имам нужда да чуя, че не съм сама в това.
Ако и някой друг има нужда от подкрепа и уверение, ето го: НЕ СИ ЛОША МАЙКА И ДЕТЕТО ТИ НЕ Е НЕВЪЗПИТАНО! Просто преминава през ужасния период, през който в една или друга степен се намират всички 2-3-годишни. Дори тези, чиито майки са се заричали, че няма да позволят детето им да легне на земята в магазина или да тропа с крак.
Случва се дори на онези майки, които прекарват дните си, измисляйки и прилагайки Монтесори методи и занимания. Дори онези, които имат железни нерви, зверско търпение и са способни с поглед да дресират цяла армия мъже. Дори на тях им се опират двегодишните.
Като майка на едно прекрасно, будно и своенравно същество, представител на гореописания вид, очакваща съвсем скоро попълнение в редиците, често получавам неодобрителни погледи, непоискани съвети от приятели или непознати и дори неодобрението и съжалението на част от близките си хора.
Майки на бебета, които все още са далеч от тази вълна, убедено клатят глава и твърдят, че по-труден от бебешкия период няма и само да стане голямо детето им, такива неща няма да им се случват, защото те са чели в една книга или някой им е казал, че като му обясниш (на детето), то ще те разбере, ако не – ще го накажеш и така три пъти и проблемът е решен.
Непознати цъкат с език, подминавайки ме на улицата, докато мъкна като чувал с картофи ритащата си изпаднала в истерия наследница, едва носеща освен нея и осеммесечния си бременен корем.
„С едно не може да се оправи, второ тръгнала да ражда“, достига до ушите ми, но подминавам, защото не ми се влиза в затвора на този етап от живота ми.
Още не сме свършили, скрол надолу
Истината е, че през по-голямата част от времето тези неща не достигат до мен, не позволявам да ме разклатят. Защото знам колко важно е детето ми да премине през този период. Защото знам, че аз нямам вина и че правя всичко по силите си да се справя. Но въпреки това (особено в последно време, вероятно заради хомоните и наближаващото раждане), понякога се чувствам безсилна, тъжна и победена.
Най-вече изморена да очертавам граници – там, където детското въображение и вродено свободолюбие не познават такива; изтощена да обяснявам и да се оправдавам пред хора, които нямат ни най-малка представа какво е да се възпитава човече с характер; повалена от дългите дни и тежестта на крехкото детско телце, което успява да ме остави без дъх, докато го нося далеч от хорските погледи.
В действителност, тя е прекрасно дете, което не знае, ама изобщо, какво го чака в най-скоро време. Дете, което в този момент учи какво е АЗ, какво е ТИ, какво е НИЕ. Какво може и какво не – и най-вече да споделя и да взема решения за себе си.
Мъчно ми е да я гледам как се бори сама с незрялата си нервна система и непознатите емоции, чувствам се горда, когато успява да разграничи правилното от грешното и когато с малките си ръчички изтрива сълзите ми, осъзнала, че мама е разстроена заради поведението ѝ. И това е окей.
Нейна задача е да поставя нервите ми пред изпитание, нейно право е да опознава света и механизмите, по които работи. Това не я прави лошо и невъзпитано дете и в никакъв случай не превръща мен в лоша майка.
Ще дойде ден, в който ще се гордея още повече с нея. Дотогава ще преглъщам трудните моменти.
Вече сме ви разказвали част от историята на Цветелина Радулова - приемната майка, която учи изоставени деца на обич. По повод Международния ден за борба с насилието над жени, който беше преди няколко дни, тя реши да разкаже и за друг период в живота си - или по-скоро за два периода, свързани с нечовешки физически и психически тормоз от страна на тогавашните ѝ партньори. Историята е публикувана в блога на Национална асоциация за приемна грижа, на чийто управителен съвет Цвети е член, а днес я споделяме, за да покажем за пореден път размерите, до които насилието може да стигне и колко е важно да го посочим и осъдим още при първия сигнал, че то е в дома ни!
Обикновено името ми се свързва с приемна грижа, с майчинство, със забавни случки, но зад мен има друга история… История, за която обикновено не се говори и която знаят само близките за мен хора.
От опита си обаче разбрах, че е важно да излизаме с лицата си. Да говорим, да споделяме опит, за да е ясно, че не сме единствените, на които им се е случило нещо страшно. И да знаем, че винаги има изход!
Била съм жертва! Два пъти!
Една от причините да съм самотна майка е точно тази! Насилието.
Петгодишна връзка, изградена върху ревност, скандали, юмруци, ритници, изхвърляне от кола в движение, пистолет, допрян до слепоочието… Ад. Истински.
Стоиш в клетката, страхът те държи за гърлото, денонощно си преследван, искаш разрешение за всичко. Криеш се. Непрестанно, от всички.
Отричане на събития, които често се случваха публично, но никога нямаше свидетели, защото той беше Някой.
Забременях, пиех лекарства за задържане, но освен тях приемах и редовната доза възпитателни хапченца. "Ако е момиче, зарязвам те!“…
Молех се денонощно да е момиченце. Трябваше да направя избор - дали да се боря за живота си, моя и на нероденото ми дете, или да свърша в някоя канавка. Оттам - в тъжните статистики: инициали, възраст и констатация, че съм претърпяла случаен нещастен инцидент.
Избрах първия вариант. Да оцелеем.
Когато той разбра пола на детето, откачи. Беше толкова страшно. Събрах смелост и затръшнах тази врата с цялата сила, която имах – завинаги.
Днес той е просто донор на моята дъщеря, не я познава, тя него – също. Благодарение на детето ми, продължих живота си. Тя беше моя спасител, моята любов, моето всичко.
Самотна майка в малък град – ужас!
Подмятания, упреци, шушукания… Все по-често някакви случайни хора ме питаха аз на това дете няма ли да му дам истинско семейство. С баща, макар и втори. Хм, все едно е имала първи.
Дълги години бягах от това. Някак си подсъзнателно, за да се предпазя, се стараех да живея като мишка – невидима. Семпли дрехи, обрано поведение. Бях намразила гримирането по обясними причини - бях свикнала да слагам грим не за да изглеждам по-добре, а за да скривам рани, синини, дори и тъгата.
През живота ми преминаваха някакви мъже, но нямаше нито един, с когото бих желала да запозная дъщеря ми.
И тогава се появи Той! Шеметна любов, внимание, уважение… За първи път си позволих да заживея с някого, чувствах се сигурна. Уважаваше детето ми и го приемаше. Обаче, колко време може да се носи маска? Кратко.
Обикновено съм грижовна, напълно отдадена, моногамна, обичам да глезя, да издигам на пиедестал хората, пленили сърцето ми. Обичам ли, в целия свят виждам един единствен мъж – Него.
Казваха, че сме прекрасна двойка. Но розовият период отмина неусетно. Постепенно в отношенията ни се отваряше пропаст.
Търсех вината в себе си. Всеки ден чувах, че съм лоша майка, че предметите, които докосвам (в собствения ми дом), не са върнати на точното им място, а на 1-2 см. Встрани. Че съм пропуснала непочистено местенце. Но най-честото, което чувах, беше, че нищо не става от мен, че съм изключително глупава, грозна, непохватна.
Постепенно се изнесох от собствената ми спалня, защото трябваше да деля леглото си и с куче. Трябваше да внимавам, за да не му причиня някакъв дискомфорт. Избрах неудобното легло в хола.
Скъсах се от работа, изкарвах луди пари, които никога не му бяха достатъчни. Всяка нощ си позволяваше да взима парите от портфейла ми. Подхвърляше ми за цигари, за всичко останало трябваше да му искам. От собствените си пари! Оказа се, че в продължение на две години съм издържала приятелката му - едно елитно Барби.
Няма нищо по-ужасно от психическия тормоз. След него от теб остава развалина с комплекси, бледо копие на това, което си всъщност. Движиш се като зомби и изпълняваш заповеди.
Един ден намерих сили и изхвърлих багажа му. Да, наистина бях лоша майка, щом позволявам детето ми да става свидетел на всичко това и щом позволявам да си създава погрешен модел на поведение.
Тогава мислех, че е малка и не разбира нищо, но скоро ми каза: "Виждах и чувах всичко! Исках да го убия!".
Това ли исках да научи тя? Да е компромисна, мълчалива робиня, която търпи унижения? Не! Не ми пукаше какво ще кажат хората! Те ли живеят моя живот? Те знаят ли за моя ад?
Изхвърлих го от живота си! И заживях с комплексите си, с ниската си самооценка, с очакването новият ден да дойде и да си замине. Носех се без цел и посока. Вегетирах.
Той не спря месеци наред да ми се моли за прошка, да ми повтаря: „Съжалявам за всичко". И до ден днешен настръхвам, когато чуя тази фраза. За какво съжаляваш, по дяволите? Въпреки всичко, го прибрах отново. Беше успял да ми втълпи, че съм кръгла нула, че без него съм нищо - жалка женица, ама толкова жалка, че никой няма да ме погледне, пък и с дете.
И стана страшно! Дойде и физическото насилие. Точно с един удар успяваше да ме запрати в някой ъгъл. Стоях без да мърдам. Единственото, което правех, е да се моля всичко да свърши по-бързо. Имаше моменти, в които не усещах болка. Нищо, просто мрак.
Имаше си време за тези неща - докато детето е на училище, а родителите ми - на работа. Вечерта всичко беше само любов – аз, гримирана като за бал, а той – помагащ в приготвянето на вечерята. Идилия с привкус на филм на ужасите. На улицата бяхме перфектната двойка - влюбени, държащи се за ръце. Никой не знаеше за малката ни тайна.
Често стоях по цяла нощ будна на неудобното легло, мислех какво да направя. Питах се докъде може да стигне всичко това. Знаех много добре, че може някой път да не оцелея.
След поредния екшън, раздърпана, с разкъсани дрехи, разкървавена, просто излязох в този си вид на улицата и отидох в полицията. Беше ме срам, страх, чувствах се смазана и унижена. От полицията ме изпратиха в прокуратурата. Изведоха го от нас и се спасих!
Намерих сили да се изправя лице в лице с проблема. Исках да оцелея. Исках да спася детето си. И оцелях! Умирах от страх! Толкова ме беше страх, че избягах от България за три месеца… Отидох в чужбина, бях роб, работех в нечовешки условия, но бях жива!
След него ми остана битката със себе си, липсата на петцифрена сума, смазана душевност и много други неща… Но всичко това е нищо в сравнение с това, което можех да загубя - живота си.
Много години от живота ми преминаха в сивота. Единственият различен цвят беше червен. Но не като страст, а като кръв – моята. Днес в живота ми има цвят. Всички възможни нюанси.
Днес можеше да съм мъртва! Или в психиатрия, или да съм алкохоличка, наркоманка. Можеше да се влача по дъното. Аз направих своя избор! Да съм здрава, цяла, да правя нещо значимо в живота си.
Днес съм щастлива жена. Смятам себе си за успял човек, постигнал неща, за които е мечтал! Повярвах отново в себе си и продължих!
Днес съм повече от щастлива, защото мога да си позволя да ходя без грим! Мечтала съм дълго време за това! Да сваля маската от проклетия грим!
Днес осъзнавам, че ако съм била жертва, това е било изцяло мой избор и от мен зависи дали ще остана или ще си тръгна! От никой друг! Днес не се поддавам на страховете си, а се изправям смело срещу тях! И не, не мразя мъжете. Не слагам всички под общия знаменател.
Момичета, бъдете смели и не се страхувайте! Не се срамувайте! Борете се - за себе си, за децата си, за бъдещето си! Трудна е само първата крачка! Тръгнете и никога не се обръщайте назад! Насилникът винаги ще е насилник. Изправете се и признайте първо пред себе си, а после и пред всички останали "Аз съм жертва на насилие!" И потърсете помощ, за да излезете от тази роля!
Момчета, с действията или бездействията си може да съсипете цял един човешки живот! Даже няколко. Този на децата ви също! Мислете винаги, когато вдигате ръка срещу момичето, на което казвате "Обичам те"!
И сега, пушейки в тъмното и загледана в светещите прозорци, се чудя колко ли жени търпят това? Колко ли от тях преглъщат сълзите и гримират лицата си? Колко от тях живеят с надеждата, че той ще се промени? Че този шамар са си го изпросили и заслужили и той никога няма да се повтори... Колко от тях гледат новините и се надяват, че няма да са част от статистиката с убити жени?
И ви моля, не ме съжалявайте. Аз съм победител!
Още по темата:
„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват
Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях
Домашното насилие в България е придобило епидемични размери. Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на тормоз. Въпросът е подценяван и неглижиран. Потърпевшите много трудно се откъсват от този ад, а когато успеят, често не получават адекватна помощ и закрила.
И някои не доживяват да се измъкнат – като Елена Василева, чийто съпруг я застрелва показно, Виола – убита от бой от партньора си Стефан Станев, Катя – причакана на връщане от работа от съпруга си, който я удря, намушква я с нож и я оставя да умре на улицата.
Често жертвите на домашно насилие попадат в този механизъм още в невръстна възраст. Измъкването от затворения кръг е един мъчителен и много труден процес, както разбираме от днешния разказ. В него една жена, която пожела да остане анонимна, споделя с нас историята на своята майка, която години наред се лута в този капан. Това е разказ за безрезервната подкрепа на една дъщеря, която отказва да остави майка си в клопката на тормоза.
Но също така за апатията и неразбирането на близки, познати и общество, склонни да осъдят жената, защото търпи и стоически понася всеки удар. Само дето хич не е просто и контролът върху личността може да е толкова дълбок, че някои жени дори спират да вярват, че някога могат да се отърват от този терор. Не ги съдете твърде строго, а опитайте да ги разберете и подкрепите.
Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого, или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си. Не сте сама и няма да останете сама! Изход и помощ има – както за вас, така и за децата ви!
Не забравяйте и за горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие на Фондация „Анимус“ – 0800 18 676 или 02 981 76 86, или пък на 112.
Ако пък сте съседи и ставате свидетели/слушатели на домашно насилие, не стойте безучастни – действията ви могат да спасят живот! Не се колебайте, а незабавно позвънете на телефона за спешни случаи – 112, а ако не сте сигурни как да постъпите – свържете се с Горещата телефонна линия за хора, пострадали от насилие на 0800 18 676 или 02 981 76 86.
Или се опитайте да помогнете на жертвата. Може да предложите подслон за вечерта, а на сутринта да я придружите до районното, за да подаде жалба.
Може и просто да позвъните на звънеца, заради измислена причина, като чаша захар или неработещо парно. Това често води до намаляване или спиране на агресията в конкретния момент.
*******
Историята, която искам да ви разкажа, започва през далечната 1962. Годината, в която се ражда майка ми. Малкото момиче расте като свидетел на домашно насилие вкъщи, въпреки че като единствено дете е обичана много и от майка си, и от баща си.
После малкото момиче става на 25 години и семейството решава, че е време за сватба, макар и немалкото момиче да не иска. Разбирате ли, по онова време не е имало кой да ѝ обясни, че въпреки че си от село и на 25 години си неомъжена, това не е краят на света и има начин да се оцелее и без съпруг, когото не обичаш.
Бракът оцелява точно 6 месеца, които са били нужни на пребитото момиче да събере кураж и да напусне съпруга си. Вече открила, че ѝ е по-добре сама, младата жена събрала себе си и живота си и заживяла щастлив живот на една млада и силна девойка.
Идва началото на 1988 година, а с него и баща ми. Висок, хубав, умен, разведен, също расъл в семейство с домашно насилие. Три месеца по-късно се женят, осем месеца по-късно майка ми забременява с мен. През цялото това време тя живее в приказка. Приема факта, че баща ми има две деца от предишния си брак, грижи се за тях, когато му гостуват, а той се грижи за нея и изобщо майка ми открива, че светът е едно по-хубаво място, когато си омъжена за човек, който те обича.
До един момент. Моментът, в който маската на този човек пада. А отдолу е едно същество, един демон, който, повярвайте ми, не искате да пожелаете и на най-големия си враг.
Не знам майка ми как оцеля през 11-те години брак, които издържа с този човек. Години на системен психически и физически тормоз.
Първоначално мислех да не изпадам в подробности, но после реших, че обратното би било по-уместно.
Помня първия път, когато баща ми хвана майка ми за косата и я влачи по пода в хола.
Помня първия път, когато баща ми счупи ребро на майка ми и се опитваше да ме убеди, че сама се е ударила.
Помня първия път, когато малкото ножче изпадна от ръката на майка ми, след като беше изчезнала за един ден след поредния побой.
Помня първия път, когато спахме в братовчедка на майка ми, защото имаше нов скандал и побой.
Забрани ѝ да работи и да има каквито и да били доходи.
После ѝ забрани да излиза от вкъщи.
Помня, когато баща ми изгони майка ми от вкъщи и не ми даваше да я виждам.
А после агресията му се прехвърли върху мен.
Помня как счупи точилката в мен и как една седмица спах по корем.
Помня как ме заключи вкъщи и изчезна за 3 дни, като ме остави без пари, храна и ключове.
Помня как му звънях по телефона (тогава бяха модерни Nokia 3310) и плачейки го питах къде е, а той ми отговаряше, че си идва след малко, но така и не си идваше.
Съседката ми даде храна през терасата.
Помня, че исках мама, а дори не знаех къде е.
На мама ѝ писна.
Не знам как, но събра сили, отново стана силната жена, която е била преди този брак, и се разведе.
Помня, че един ден баща ми дойде и събра цялата покъщнина от апартамента. Взе дори стенните шкафчета от кухнята. Само дето тапетите не свали. Осъди майка ми да му изплати половината част от апартамента, обжалва моята издръжка и като цяло може би беше доволен, че има пари, които да хвърля по любовниците си, които после се разбра, че винаги са били в изобилие.
Бяхме бедни, но щастливи. Бяхме бедни, но за първи път нямахме рани – нито физически, нито душевни. Двете щяхме да се справим с всичко.
Само че кредита все си беше там за изплащане, а парите не стигаха, въпреки че майка ми работеше по 18 часа на ден.
Пораснах, започнах да уча в университет и си мислех, че като вече работя и аз, на майка ми ще ѝ бъде по-лесно. Но за зла участ баба ми започна да боледува и вече с майка ми не можехме да се справим с всичко.
Тогава майка ми получи предложение от неин приятел да започнат бизнес. Тя прие, започна да работи в новата фирма, парите вече стигаха и нещата като цяло също изглеждаха по-добре.
Мислейки си, че най-лошото вече е зад гърба ми, вече можех да си отдъхна малко.
Годината вече е 2017. Моментът, в който майка ми се оказа измамена, с дълг от 30 000 лв., а както разбрах и аз по-късно – психически тормозена от бизнес партньора си.
Бяхме толкова финансово притиснати, че започнах работа на две места, а тя започна нова работа в чужбина. Където се срещна с поредния насилник в живота си.
Помня, че ѝ се обадих един обед преди две седмици, просто за да я чуя как е, а насреща си чух плач и накъсани обяснения как се е скрила в една тоалетна и е насинена. Помня и колко безсилна се чувствах, защото нямаше какво да направя от няколко хиляди километра.
През годините на насилие майка ми започна да вярва, че свят без насилие не съществува и не може да се справи с живота без своя колега, благодарение на когото изкарва достатъчно пари, за да покрива всички разходи.
Смятам себе си за силен човек. Годините ме направиха независима, отговорна и непреклонна пред нищо. Само едно нещо е по-силно от мен. И това нещо е тази вяра, която започна да пуска корени в душата на майка ми. Вярата, че е нормално да си тормозен.
Търся сили в себе си да успея да ѝ помогна, защото тази жена, както и никоя друга по света, не заслужава да бъде тормозена. Търся сили в себе си да я убедя, че има и други начини. Търся сили в себе си да ѝ върна вярата в самата нея, защото тя вече я загуби.
На хората им е по-лесно просто да обърнат глави и да не се занимават с чужди проблеми. Повечето ми приятели искрено недоумяват, че отказвам да изоставя майка си с нейните нещастия, защото според тях тя сама си е виновна. Не разбират защо искам да ѝ помогна и не могат да проумеят, че не мога да бъда истински щастлива, докато тя бива тормозена, независимо дали е по нейна вина или не.
Не мога да проумея как може да живеем в общество, в което насилието – независимо дали от съпруг, приятел, баща, колега или просто познат – може да бъде приемано за нещо нормално. Разбирам, но не искам да приема факта, че насилието се предава от поколение на поколение. Ядосана съм на хората, които избират да стоят безучастни и да извръщат глави при подобни ситуации. Не мога да си намеря място от яд, че такива хора, като насилниците, си живеят щастливо, докато жертвите им и техните близки страдат.
Затова няма да спра да се боря за майка ми, няма да спра с опитите да направя живота ѝ по-лесен и по-спокоен. Защото я обичам.
Пожелавам на всяка тормозена жена по света да има поне един близък, който няма да я остави и ще се бори за нея. Така, както аз се боря за моята майка.
***************
Аналогия със заглавието на книгата „Не без дъщеря ми“
В Майко Мила! добре се познаваме с депресията в първия триместър от бременността - чувството на отчаяние, самота и страх те поглъща и човек започва да се чувства като нещо, изпълзяло от канала. Преди да се паникьосате искаме да ви успокоим - всичко това обаче МИНАВА, при това още в началото на четвъртия месец - или поне така става при повечето бременни.
Ето какво трябва да знаете за този нестабилен период от 9-месечното приключение, което много хора наричат "най-розовия период в живота на жената", въпреки че ние нищо розово не виждаме!
