fbpx

Понякога децата са болезнено откровени, без да разбират, че ни настъпват по най-слабите места. Една майка публикува в блога Selfish Mother несъзнателните обиди, които изтърсват нейните отрочета, а ние не можем да спрем да се смеем. През сълзи. Защото кой не е получавал тоя вербален шамар от подрастващото си, което просто е до болка откровено.

-----

Трудно е да си човек в този така перфектен в социалните медии свят. Всички ние сме виновни за това – имаш лош ден, децата се млатят, караш се със съпруга си, но изведнъж грейва слънце, всички се усмихват за две секунди и това е снимката, която споделяш със света (която кара другите да се чудят защо техният живот не е така перфектен). Начинът, по който изглеждаме май е най-слабото ни място. Дълбоко в себе си знаем, че няма такова нещо като перфектното тяло, но социалните медии, лъскавите списания и билбордове ни карат да се се взираме в недостатъците си. Затова сме решени да постигнем непостижимото, да изгладим бръчките, да станем размер 0, да имаме идеалните гърди (без следи от жадни за мляко бебета). Правим упражнения, има някакви резултати, започваме да мислим дали ако се стараем още, няма да се усъвършенстваме още.

И тогава някой отнякъде ни изпраща... ПОДРАСТВАЩО. Примирете се, че, първо, никога няма да постигнете това „перфектно“ в социалните мрежи тяло, и второ, няма да оцените тялото, което имате, докато наоколо имате подрастващо (или дете на каквато и да било възраст). Откакто родих дъщерите си – хората, които обичам повече от всичко на света, тези, от които изисквам уважение, получавам „случайни“ обиди по-често от всякога. След особено продуктивна на унижения седмица, ми се прииска да споделя с вас любимите ми попадения:

„Браво, мамо, виж си коремчето! Братче или сестриче ще си имам?“

„Приличаш на принцеса, мамо. Сещаш ли се, като Пепеляшка, преди да срещне принца.“

„Обичам баба, а ти имаш късмет, мамо, само още няколко бръчки и ще заприличаш на нея!“

„Наистина искам да седнеш до мен, мамо, но не мисля, че голямото ти дупе ще се побере на пейката.“

„Чакай да ти донеса очилата, че да могат старите ти уморени очи да видят хубавото ми сладичко личице.“

В отговор на въпроса дали изглеждам добре:
„Да, ок си, ако не смятаме торбичките под очите, за които наистина никога нищо няма да можеш да направиш.“

„Приличаш на тийнейджър. От онези с пъпките от рекламите за козметика.“

„Пръстите на краката ти приличат на малките наденички, които ядем на партита, мамо.“

Докато гредаме предаване за Втората световна война: „Тогава ли си се родила, мамо?“

„Обожавам тази рокля, мамо, ти такава ли си носила, като си била тийнейджърка през шейсетте?“

Докато нося нова блуза, с която се чувствам много добре:
„Видях една жена със същата блуза, като твоята. Беше в дома за възрастни хора.“

„За Деня на майката ще ти подаря избелваща паста за зъби и препарат против петна.“ (Наистина, какво имаш предвид???)

Е, умирам да разбера дали само моите деца са гадняри. Отивам да се насладя на остатъка от вечерта, преди тормозът отново да започне сутринта (след половин час коремни упражнения в опита си да не ме заковат пак с коментара за братчето и сестричето). Помощ.

cross