Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Ето я вашата Красимира, която разказва за един от неочакваните странични ефекти на бременността и майчинството – отказването на цигарите, ей така, без да искаш. Просто нещо дава на късо и вече не ти се пуши.
който допреди 5 години не можеше да си представи живота без цигари, а сега дори не се сеща за тях. Не си предстаявайте, че сега ще отпочна една лекция за чудната сила на човешката воля, за магически кристали и вълшебни чайове, които са ми помогнали да се откажа от този порок.
Такива чайове и кристали няма, а за силата на волята може да се обърнете към някой от ранга на Беър Грилс или към самия него, в случай че яденето на жаби например е порок за него. Може да го попитаме дали вече е намалил приема на жаби и ако да – как го е постигнал, и след това да съотнесем поуката към навика да палим цигари.
Аз съм тук, за да ви разкажа история, която може би ще помогне на някои от вас, жени, да се озовете на моето място – без спомен за това какво е да пушиш цигари и най-важното – без никакво желание, поне за момента, да се връщате към тях. И понеже вече стана много мистично и човек ще си помисли, че едва ли не са ме отвлекли извънземни, подложили са ме на интергалактическа хипноза и са ме върнали на Земята с обновен мозък, минавам веднага по същество.
Най-мразех да оставам без цигари сутрин, следвано от това да оставам без цигари на обед, и накрая – вечер. С две думи – обичах си ги денонощно тия най-свидни цигари, следях да им е добре в кутията, да са прибрани на сигурно, топло и сухо в чантата и, въобще, почти си ги бях осиновила. Други пороци нямах. То и да съм искала да имам, не ми оставаше време от пушене!
Ако ме попите защо съм пушила, ще отговоря – НЕ ЗНАМ. Нямам никаква представа. За първи път запалих в 8. клас, в кварталното кафене до училище. Бях с още пет съученички и това, което помня, е че и шестте почти се простряхме в несвяст на земята от замайване и гадост. Но това отказа ли ни от цигарите? Абсолютно не. То човек, ако така лесно се отказваше от нещата, които го мъчат, ехеее – кой щеше да пише теми за лирическия герой и да решава дроби до припадък??
Затова още същия следобед се прибрах вкъщи със скъпоценната си кутия цигари, купена от някаква допотопна будка, седнах на балкона и си казах – ей сега, Красимира, сядаш на тоя стол и няма да ставаш, докато не се научиш да пушиш.
И се научих.
Толкова съм последователна и упорита. Сега често си мисля – да бях се заинатила така с уравненията с две неизвестни, или да бях си казала – сядаш на тоя стол и докато не се научиш да определяш валентността на хлора, няма да ставаш от него, ама нá – не си го казах.
И така хубаво се научих да пуша, че в един момент не можех вече да живея без тях. Случвало ми се е да нямам пари за храна, но за цигари – ВИНАГИ намирах. Не ме спираше нито цената им, нито предупрежденията, които ни заливаха отвсякъде, нито грозните картинки с хора с дупки в гърлото и разпорени бели дробове.
Първия път удържах 3 месеца, в които, като компенсация за невероятно силната си воля, получих невроза, загубих си съня, а в редките случаи, в които заспивах, сънувах, че паля цигара и сладко-сладко си я пафкам, а след това се будех, цялата в пот, и трепереща от ужас, че наистина съм запалила. Бях като навита пружина по 20 часа в денонощието, всички ме дразнеха и още с излизането на улицата започвах да крещя по минувачите, лепях се до хора, които пушеха, само и само да дишам от техния въздух, дъвчех дъвки, ядях солети, тъпчех се с храна по шестнайсет пъти на ден и накрая на третия месец, посивяла от неспане и нерви, изяла около два тона белени фъстъци, реших да си върна цигарите в живота.
Първо – излизаше ми по-евтино, второ – щетите от тях ми се виждаха в пъти по-малки от тези, които липсата им ми причиняваше.
След още няколко години пробвах пак, но този път – по различен начин.
понеже бях чела, че се равнявало на това да стоиш половин час на Орлов мост в изпаренията от колите. Казах си – ЧУДЕСНО! Няма да ви стъпя на скапания Орлов мост повече, а за сметка на това ще имам седем цигари кеф всеки ден, ХАХАХА!
И започнах да си отбелязвам по кутията. Първи ден – 7 цигари. Втори ден – 7 цигари. Трети ден – 7 цигари. Викам – ето, СПРЯХ ГИ. Това ли било, бе, хаха, ми то е много лесно, бе!!
На четвъртия ден заседнах в задръстване на Орлов мост и само там изпуших 4 цигари, а докато стигна Окръжна болница, бях си минала лимита за деня.
Още не сме свършили, скрол надолу
Пак започнах да се побърквам. Живеех само за отбелязките по цигарената кутия и се опитвах сама себе си да излъжа. Отбелязах ли я тази цигара, дето я изпуших сутринта, или не я? Аз всъщност НАИСТИНА ли си я изпуших, или я изпуших така, криво-ляво, почти без да вдишвам дима? Абе, я да не я отбелязвам. Ще отбележа следващата! Започнах да прескачам отбелязаните цигари, да прескачам бройките и накрая се оказа, че една кутия пак си я изпушвах за 1 ден, въпреки че трябваше да е за 3! Побърквах се едновременно от желанието да пуша и от гузната си съвест, че го правя над определения от мен самата лимит. Демек – пушех, ама тревожно, гневно и със срам. Егати удоволствието!
След първите вълнения от теста, в главата ми закънтя един огромен въпрос – А ЦИГАРИТЕ?? Погледах кутията с цигари, погледнах теста, и си казах – ще се разделяме с вас. Това е положението, Минке.
И от следващия ден, в израз на най-силна човешка, да не кажа дори нечовешка воля, спрях да пуша. Сега, не мога да кажа, че съм страдала ужасно много – честно казано, бременността сама по себе си ми беше достатъчно силен емоционален заместител на този отвратителен навик. Не можех, разбира се, да си представя как в мен расте човешко същество, докато аз го обгазявам доброволно с дим от цигари. Но не мога да отрека, че ми се пушеше и леко завиждах на хората около мен, които го правеха.
Така минаха девет месеца, родих, прибрахме се вкъщи и мина един месец, в който се опитвах да се науча да НЕ спя, както и да свикна с факта, че бях оглушала с едното ухо по абсолютно неизвестна за мен причина. Имах и куп други неразположения, с каквито повечето току-що родили жени се сблъскват, и така една вечер се озовах – глуха, недоспала и утрепана, под абсорбатора в кухнята, с цигара в ръка, и си казах – АМАН!! Искам просто да си дръпна няколко пъти и да се почувствам отново горе-долу нормална.
(стар пушачески навик), запалих с отривист жест, дръпнах си и.... едва не се срутих на земята.
Ма какво е това, бе, изкряках – какво им слагат в тия цигари?? Какви са тия боклуци? Да не би нещо да се е променило в тия девет месеца?? Защо ми стана толкова лошо, защо ми се зави свят, ЗАЩО НЕ ХАРЕСВАШ ТАЗИ ЦИГАРА, КРАСИМИРА??, запитах се сама себе си на един своеобразен кръстосан разпит.
Реших, че нещо не съм в ред, и ще пробвам на другия ден пак. Аз не се отказвам лесно, както вече стана ясно, затова отидох, купих си една персонална кутия цигари, застопорих се отново под абсорбатора и си казах – ей сега палиш и ще видиш колко хубаво ще ти стане.
И пак се разигра същият филм. Запалих, дръпнах и почти паднах в тенджерата с пилешка супа. Не можех да повярвам какво ми се случва. Ама как така, бе? Как така НА МЕН няма да ми се пуши?? Какво се е случило с мен – аз бебе ли раждах, или ходих да ми сменят мозъка някъде?? И после обаче, с последната си останала читава мозъчна клетка, се контрирах сама себе си.
Не ти е важно. Освен това не ти е и на сметка, че с тия майчински ще имаш или за цигари, или за билети за метрото, но не и за двете едновременно.
И се отказах да пробвам да пропушвам повече, но с обещанието, че ако някога ми се допуши, няма да се мъча и тормозя, а ще направя каквото сърце ми иска (много обичам да си давам такива обещания за бъдещето и после да не ги спазвам). Така започнаха да минават месеци. Започнах да излизам отново, да имам социален живот, да се виждам с приятели, и всички ме питаха – как отказа цигарите, не ти ли се пуши?
В началото и аз не знаех как да го обяснявам, защото не бях сигурна какво всъщност ми се е случило. Казвах – ами не пуша сега, покрай бебето не ми дава сърце, пък ще видим по-нататък. Месеците станаха една година, две години, хората продължаваха да ме питат – абе ти не пушеше ли??, а аз почнах да питам себе си – абе, ти не пушеше ли, Красимира? В един минал живот не думкаше ли по една кутия дневно? И как така стана, че сега не го правиш, не се сещаш за тая кутия, не ти се пуши и въобще, сякаш някой е изтрил от мозъка ти тоя навик??
И не можех да си отговоря на този въпрос. Някак си бях спряла да пуша и да мисля за цигари. Не знам как. Мистерия, по-голяма от тази около Царичина.
Това лято установих, че не пуша вече 5 години.
Не се сещам за тях, не ми липсват, не ги сънувам, не ги рисувам нервно с химикалка по време на срещи, не обсъждам цигарите с терапевтката си. Просто някакъв бушон в главата ми, който 15 години е отговарял за пушенето, изведнъж изгоря и се надявам никога, никога повече да не се включи. Защото като човек, пушил по 1 кутия на ден в продължение на години, мога да направя сравнението, и то е категорично в полза на НЕпушенето.
Обещах ви, че няма да ви водя лекции по въпроса. Всеки знае, че пушенето е от келешлък. Даваш пари, за да вдишваш и издишваш дим – колко по-тъпо може да е това?? Но го правим. И аз съм го правила, и разбирам всеки, който продължава да го прави.
Но, Господи, колко хубаво е да НЕ зависиш от една цигара. Колко хубаво е да не даваш пари за цигари. Не че спестените от цигари пари съм ги инвестирала в злато на борсата, но, честно казано, и това може да се направи с тях. Колко хубаво е да не се задъхваш, сутрин да не кашляш като стар миньор, да не смърдиш на тютюн и дим...
Признавам, че не знам как се случи това чудо, но съм повече от благодарна, че се случи точно на мен. Защото ако трябваше със силата на волята да ги спирам, никога нямаше да го направя.
И слушайте сега – ако случайно дойде ден, в който цигарата ви се стори гадна, вместо вкусна, ако я гледате между пръстите си и си казвате – абе, какво прави това в ръката ми??, ако пушенето престане да ви носи удоволствие, а ви причинява дискомфорт... ами, възползвайте се.
Може да се окаже, че и вашият бушон за пушене е изгърмял и от вас се иска просто да не го подменяте.
Като родители, искаме децата ни да имат всичко, за да са щастливи. Закрила, подкрепа, любов. Но в един момент се усещаме, че започваме да им угаждаме за всяко нещо, само и само да спрат да се дерат и да са спокойни. Доколко от полза е това обаче е за самите тях? Скот Зоненшайн, професор по мениджмънт в Университета Райс и автор на „Разтягане: Отключете силата на по-малкото и постигнете повече, отколкото някога сте си представяли“, си задава този въпрос и стига до решението да започне по-често да казва „не“ на децата си. Защото всъщност прекаленото изобилие ни превръща в разглезени консуматори и намалява изобретателността ни.
***
Въпреки изкушението на родителите да кажат „да“ на желанията на децата си, проучванията показват, че има и коварна страна – започва преследване на най-новото нещо, което имат другите. Това поражда чувство за недостатъчност, което никога не може да бъде напълно удовлетворено. Първо те искат куклата, а след това и всички аксесоари, и разбира се, четириетажното Барби имение.
Така аз започнах практиката понякога да казвам „не“. Не е изненадващо, че отначало дъщерите ми, на 4 и 9-годишна възраст, се разбунтуваха. Те ме нарекоха лош баща и дори ме гледаха злобно понякога. Но с течение на времето, те осъзнаха, че има и забавни страни на това „не“. Сега моите дъщери се преструват, че тяхната кукла Елза играе с комплект Shopkins, давайки на играчките втори, по-добър живот.
Оказва се обаче, че казването на „не“ се отплаща далеч отвъд това децата да не са разглезени. Когато винаги откликваме на желанията на нашите деца, ние ги лишаваме от възможността да намират решения, като адаптират това, което вече имат. Децата, които се учат от отказ, осъзнават в ранна възраст, че те няма винаги да имат перфектния инструмент за всяка работа. Може да не знаят нещо, да нямат нещо или да не бъдат нещо. Но това не е краят на преследването на целите – а е началото на отключването на находчивостта им да намерят друг начин.
Младите са естествено изобретателни.
Дайте на малки деца тиган и всякакви начини на употреба ще им дойдат наум. Като възрастни, ние сме ограничени в мисълта си, че той се използва за пържене. Многогодишното преследване на неща, от които не се нуждаем, подкопава собствената ни способност да създаваме повече от това, което вече имаме. Това също дава и лош пример на нашите деца.
В едно проучване изследователите помолили децата от началното училище да помагат на Бобо Мечката – плюшено животно – да достигне лъвчето си с помощта на някои материали: строителни блокчета, молив, гума, топка, магнит, играчка и дървена кутия.
Тъй като децата растат, мозъкът им се развива по начин, който улеснява решаването на този тип проблеми. И наистина – най-големите деца в проучването (на 6 и 7 години) са достигнали правилното решение (т.е. използвали са дървената кутия за закрепване на градивните елементи) по-бързо, отколкото по-малките участници, които са били на 5.
Но има една вариация на експеримента, с която малките деца са се справили по-добре от по-големите. И няма нищо общо с вродените таланти или художествените заложби.
Изследователите направили незначителна промяна в начина, по който показвали материалите. Вместо да ги сложат на масата, те използвали дървената кутия като съд, в който да съхранят всичко останало, като например магнита и молива. Когато видели, че кутията действа като контейнер, по-големите деца имали трудности да я възприемат, като нещо друго. За по-малките деца обаче кутията била все толкова гъвкав ресурс, колкото и преди.
Всеки път, когато се съгласяваме с поредната молба на децата ни да им купим нещо, ние несъзнателно ги учим, че техните ресурси имат ограничена употреба. Едно случайно вето ще ги принуди буквално да мислят извън кутията.
В американската култура изобилието обикновено се смята за символ на успеха, което кара някои родители да казват „да“ на неща, които не могат да си позволят. Да вземем натруфените празненства за навършване на пълнолетие, които хора от различни култури и нива на доходите правят за децата си, дори това да означава да задлъжнеят.
Хора, които са израсли без много, признават, че находчивостта е основно умение за справяне в живота. Тези от нас, които са щастливци да живеят в относително изобилие, могат да се възползват понякога да изпитват недостиг. Разбира се, аз не предлагам да не давате достъп на децата до неща, от които действително се нуждаят, здравословно хранене, топли дрехи и любов. Но с много желания рискуваме да предадем грешно послание. Като понякога поставяме децата пред недостиг, можем да им помогнем да решават проблеми по-ефективно.
В едно проучване набор от участници пише кратко есе за детство, в което не са имали много, докато втора група пише, че е израснала в изобилие. След това изследователите поставят пред двете групи проблем, който изисква използването на аерофолио по различни начини. Хората от групата на лишенията се справят по-добре с намирането на решения, в сравнение с групата на изобилието.
Защо дори мисленето за недостиг може да накара хората да гледат на своите ресурси по-обширно? При наличие на разнообразие хората третират ресурсите като такива, каквито изглеждат на повърхността, и ги използват по традиционни начини. Но когато приемат липсата, те си дават свободата да използват възможностите по нови начини. Представете си, че имаме уикенд, пълен с „не-та“ – вероятно ще се заемем с нови преживявания: изобретателни игри, семейно парти с танци или ще излезем на открито.
Тази стратегия направи чудеса за нашето семейство и получих най-високия комплимент след последния рожден ден на по-голямата ми дъщеря. Това беше „най-хубавият ден в живота ми“, каза тя с радост. Вместо да плащаме за парти, направихме лов на съкровища в близкия парк, където подканихме децата да открият предмети, които да използват, за разрешаване на предизвикателства. Като например да направят съдове, които да предпазят едно яйце при падане от 3 метра. Имаше три отбора деца, всеки от които с уникалната си комбинация от разнообразни материали, включително вестници, чаши, остатъци от фенери за Хелоуин, мръсотия, памук и аерофолио. Децата – естествено изобретателни, когато ги оставим да бъдат такива – се спукаха от кеф. И нямаше нито едно счупено яйце.
Всичко беше добре, докато не се прибрахме вкъщи. „Сега може ли да си отворя подаръците?“, попита дъщеря ми. „Да“, отвърнах колебливо. Все пак и занапред ще имам шанс за следващото „не“.
