fbpx

Когато става въпрос за продължителни отношения, повечето от нас знаят през какви етапи преминават те. В началото едва успявате да си устоите, чувате се през 7 минути, а през пет си пишете смс-и. На забързан кадър така минават две години и вече взаимно си изстисквате пъпките и си говорите за работа, докато другият ви слуша от тоалетната.

"Не е ли това истинската интимност?", пита Мелиса Пандика, която ни представя едно ново прочуване на тема КАК ДА ПОДДЪРЖАТЕ ОГЪНЯ В ДЪЛГОГОДИШНАТА СИ ВРЪЗКА в сайта ozy.com.

За много двойки достигането до по-горе посоченото ниво на близост си има своята цена. А именно - понижено сексуално влечение един към друг.

Партньорите разменят несигурността, която подхранва сексуалната страст, за комфорт и сигурност.

Разбира се, не всички продължителни връзки са обречени на креватна смърт. Каква е тайната им? Накарайте партньора ви да се чувства специален. Колкото и не секси да звучи, ново изследване открива, че:

РАЗБИРАНЕТО, ПРИЕМАНЕТО И ГРИЖАТА СА ПОТЕНЦИАЛЕН АФРОДИЗИАК (не думай!)

Става дума за определен тип интимност, наречена отзивчивост - тя може да възбуди желанието дори при дългосрочни взаимоотношения, особено у жените. Това чувство е нещо различно от усещането просто да се чувствате комфортно един с друг или да се отнасяте добре помежду си.

"Отзивчивостта е в основата на интимността", казва Гурит Бирнбаум от Интердисциплинарния център в Херзлия, Израел, ръководил проучването. "Когато един партньор е наистина отзивчив, връзката е специална и уникална... По този начин, ангажираността в секса се възприема като подобрение на вече създадената ценна връзка."

Тези твърдения обаче не са плод просто на предположения, а на истинско проучване, проведено от списание "Личност и социална психология". То включва три експеримента, във всеки от които са участвали приблизително 100 или повече хетеросексуални двойки.

В първата част изследователите им казали, че ще изпращат съобщения до партньорите си - на които, без те да подозират, изследователите връщали стандартизирани отговори, изпълнени със съчувствие (като например "Сигурно си преминал/а през много трудности") или студени (Не ми звучи толкова зле").

След това участниците попълвали анкети, за да оценят колко отзивчив е бил партньорът им според тях и колко силно са искали да правят секс с него или нея.

При мъжете, които получавали съчувствени отговори, желанието не се различавало съществено от това при онези, за които отговорите били равнодушни.

Но жените жадували повече за партньорите си, когато те отговаряли загрижено.

Във втория експеримент участниците обсъждали очи в очи с партньора си събитие от личния им живот. След това изследователите разпалили чувствата, като поискали от двойките да се целуват, да се гледат и да установят физическа интимност.

Те направили видеозаписи и анализирали както разговора, така и гушкането за признаци на загриженост (например, слушане и директно излагане на фактите) и желание (като съблазнителни усмивки и погледи).

Колкото повече мъжете и жените смятали партньора си за отзивчив, толкова по-голямо било тяхното сексуално желание - но отново тази корелация била по-силна сред жените.

СЕКСУАЛНОТО ЖЕЛАНИЕ СЕ РАЗПАЛВА, КОГАТО ХОРАТА СЕ ЧУВСТВАТ СПЕЦИАЛНИ И ОБГРИЖЕНИ, ОСОБЕНО ЖЕНИТЕ

Накрая, участниците трябвало да пишат дневник в продължение на шест седмици, през които следили нивото на сексуалното си желание, отзивчивостта на партньора им и колко специални ги е накарал да се чувстват. Освен това, те записвали и така наречената "партньорска стойност" на пoловинката си - тоест, съвкупността от фактори, като интелигентност и привлекателност, които правят някого желан.

Както мъжете, така и жените смятали, че колкото по-отзивчив е партньорът им, толкова по-специални са се чувствали, и колкото по-високо оценявали партньорската му стойност - толкова повече искали да се обвържат с него.

С други думи, усещането, че си специален и обгрижен възобновява сексуалното желание, особено за жените.

Тъй жените обикновено инвестират в родителските грижи повече от мъжете и съответно за тях залогът е по-висок, когато си избират партньор, те обръщат повече внимание на поведенческите знаци - като отзивчивостта - които подсказват желанието на партньора да инвестира във връзката, обяснява Бирнбаум и допълва:

"Имате продължителна връзка и се чудите как отново да разпалите страстта между вас? Отделете достатъчно време, за да разговаряте и да се изслушвате. Приоритизирайте нуждите и желанията на партньора си, както и вашите собствени, и потърсете нови преживявания, за да повишите интимността."

Освен подхранването на желанието, загрижеността може да предпази партньорите от захласване по други привлекателни индивиди, с които се срещат - хипотеза, която Бирнбаум и колегите му планират да проверят в бъдещи изследвания.

Една от най-стресовите ситуации за всеки родител е тази, в която детето е болно. Преживяваме безпомощността, притесненията, безсънните нощи, сълзите скришом, старанието да го накараш да се чувства спокойно, докато отвътре истерията напира да залее света. Водим го на лекар, постъпваме в болница и много често в тоя момент върху нервите ни започва да подскача още едно бреме – българската здравна система.

Понякога нито отношението, нито условията, нито материалната база отговаря на нуждите на пациентите, особено на малките такива. Днес при нас е Деница Гроздева, която е имала едно малко по-различно преживяване на едно малко по-различно място – Лондон – и разказва как може да се случват нещата - с уважение и подкрепа. Припомняме и текстовете на Барбара Пейчинова За раждането в Англия и България от личен опит и Поля Йорданова И още една английска родилна история…

--------

Как се стигна до тази ситуация може би ще напиша друг път, а и не мисля, че е от голямо значение. Този текст ще е за това как лекуваха сина ми в Лондон и какви бяха условията там.

Детето започна да кашля, вдигна температура и решихме да го заведем в спешен кабинет. Набързо попълниха документите и една сестра ни съпроводи до детския спешен кабинет. Там имаше играчки, флумастери, книжки и телевизор с филмчета. Почакахме малко и го прегледаха. След това почакахме още малко, докато ни дадат лекарство и ни обяснят случая. Според тях проблемът беше само от гърлото, дадоха ни спрей и ни пратиха по живо, по здраво.

За съжаление, през нощта детето се влоши, продължи да вдига температура и дишането му много се промени. Баща му настояваше веднага да се върнем, но бяхме скапани, а и аз все си мислех, че преди няколко часа сме били там.

Уви, в 6 и нещо сутринта стана ясно, че нещата отиват на зле и пак се изстреляхме към спешното на University College London Hospital, където веднага видяха, че има проблем.

Вкараха ни в интензивното, казаха, че най-вероятно е "круп" -  ларинготрахеобронхит, респираторна инфекция, която се причинява от вирусна инфекция на горните дихателни пътища.и започнаха – кислород, адреналин, кортикостероиди. Задаваха ни хиляди въпроси, на които се опитвахме да отговаряме адекватно, въпреки че тотално не разбирахме какво се случва.

По едно време имаше петима педиатри, които обсъждаха какво трябва да се предприеме. Аз лежах на болничното легло, гушнала детето си и постоянно задавах въпроси на сестрата, която ни беше зачислена. Тя беше безкрайно мила и внимателна и не се отдели от нас нито за минутка.

Когато го стабилизираха, ни качиха в детското отделение. Светло, просторно, стая за игра и едни много мили и внимателни лекари и сестри. Каталясала от нерви, не спирах да хлипам и те само идваха при мен, носеха ми вода и чай, и кърпички. И ми обясняваха всичко, което знаеха. Аз седях и мигах като пукал, защото не можех да проумея, че се държат така с нас.

През нощта се налагаше да идват и да му дават лекарства, да му следят показателите и това се случваше по възможно най-лекия начин. Друго, което ми направи безкрайно силно впечатление, бе как лекарите говореха с нас. Те идваха и казваха: „Хей, аз съм доктор Джордж и съм УНГ хирург. Аз съм тук, за да се погрижа за детето ви“. Никаква високопарност, никакво кичене с титли. Само човешко отношение.

Когато се разбра, че може би ще се наложи да се сложи абокат, дори му намазаха ръчичката с крем, от който мястото леко да изтръпне, за да не го заболи от убождането.

За съжаление, на сутринта се оказа, че има усложнение и ни казаха, че трябва да го упоят и интубират. Не ни спестиха нито един сценарий и беше доста страшно, но чувствахме, че сме в добри ръце. Когато бяха готови, ни взеха с леглото и дадоха на детето таблет, за да си играем, аз го гушках през цялото време.

Упойката беше с газ. Той беше много спокоен. Екипът, който влезе с него, беше сигурно от 8 човека – УНГ хирурзи, анестезиолози и кой знае какви други лекари.

Като слязох от леглото, осъзнах, че съм тръгнала без обувки....

Предстоеше ни супермъчителен час, докато ни кажат, че всичко е минало наред, но ще се наложи да ни преместят в друга болница, където има интензивно детско отделение.

Това се случи със специален екип, наречен CATS, който се занимава единствено с транспортиране на деца от една болница в друга. Отне около 4 часа, за да го подготвят да бъде качен от операционната маса на количката на линейката. Нищо не се оставя на случайността – абсолютни войници. През пътуването, което продължи около 10 минути, ми обясниха какво правят, дадоха ми раничка с плюшено коте, вода, бисквитки, четка и паста за зъби и брошура с информация за CATS.

Тогава пристигнахме в болница Сейнт Мери, което беше нашия дом в следващите двадесет дни и родното място на принц Джордж и принцеса Шарлот.

В интензивното отделение работят сестри – по една на всеки пациент – 24 часа в денонощието, доктори и консултанти. Там не е сладкарница, случаите са много тежки, но персоналът е безкрайно човечен и опитен.

Дните си прекарвахме или до леглото на детето, или в стаята за родителите, където почваш много бързо да създаваш приятелства, защото всички се молите за едно и също.

Към отделението има една благотворителна организация, която осигурява безплатни нощувки в хотел на 3 минути от болницата, което е голямо улеснение, защото, както предполагам знаете, Лондон не е от най-евтините градове. Също така, всеки ден носеха за родителите сандвичи, сокове и нещо сладко. Имаш на разположение чай, кафе, мляко.

Лекарите през цялото време ни обясняваха какво се случва, какво предприемат и какво очакват, че ще стане. Предупредиха ни, че положението е сериозно и че преди изгрева е най-тъмно.

Мъжът ми (математик) стоеше, залепен до монитора с жизнените показатели, и те му обясняваха съотношенията между различните цифри. Сестрите – мъже и жени – ми даваха да помагам при грижата за детето – да му сменям памперса, да го мия. Насърчаваха ни да му говорим. Имаше няколко критични момента, които бяха овладени много бързо, но оставиха следа в клетите ни родителски сърца.

Така минаха 9 мъчителни дни. Всички ни казваха – сега ние сме до него, и вие трябва да се погрижите за себе си, защото като се събуди, е ваш ред. И колко бяха прави...

На деветия ден решиха да го събудят и да махнат тръбата. Уви, не всичко мина безболезнено, но поне се оказа, че няма да връщат тръбата и че може да е само с маска. На другия ден беше по-стабилен.

В отделението дойде момиче с куче, на което децата да се порадват. Аз пак само седях и мигах.

През следващата нощ – бях останала да спя на дивана, по принцип казаха, че не е практика, но като ме видяха, само ми донесоха възглавница и одеяло – ни преместиха в детското отделение, защото вече беше готов.

Тук е моментът да кажа, че си в болница, а не в хотел и че имаше разлика между интензивното отделение и детското такова. Сложиха ни в една стая, в която, за съжаление, прозорецът не се затваряше, но след всичките ми протести по-късно ни преместиха.

В отделението няма сестра, която да е до леглото постоянно и в първия момент това ни уплаши, но бързо влязохме в час. Сега проблемът беше абстиненцията от силните наркотици, с които го упояваха през предните 9 дни. Имаше проблеми с очите, със съня, с възприятието, с координацията.

Все едно някой беше сменил нашето палаво момче с друго. Беше трудно да го гледаме така. Постоянно си мислех за майките на деца с увреждания. Умът ми не побираше как успяват да се справят с такива ситуации, които за тях са ежедневие. Без пари, без лекари на повикване, без подкрепа...

В отделението също имаше чудесен кът за игра с плейстейшъни, книги и играчки. Имаше цяла училищна стая с безброй много игри и занимания за децата. Всеки ден идваха младежи – доброволци, които да пеят, да правят фокуси и да се занимават с децата. Единия ден дори дойдоха Мери Попинз и мечето Падингтън. Сутрин за всички деца имаше табличка с шоколадова зърнена закуска Choco Pops и купичка с мляко.

За обяд и вечеря минаваха с едни книжки с менюта, за да могат децата да си изберат какво искат за основно и за десерт. Всеки ден имаше избор между няколко основни и някои класики, като паста с доматен сос или пържени картофки. За десерт почти винаги избирахме сладолед.

А ако някой огладнее по друго време, в кухнята имаше корнфлейкс, мляко, хляб, масло, мармалад, чай и кафе. В някои от дните минаваше една леля да раздава снаксове за следобедна закуска.

Имаше един гардероб в коридора, в който стояха чисти кърпи, чаршафи и калъфки и можеш да сменяш постелките сам, когато имаш нужда. За мен това беше много удобно.

Когато махнаха повечето тръби, беше време да го изкъпем. Дадоха ни шампоан, сапун – в банята имаше удобен душ и столче, на което детето можеше да седне, защото още беше много слаб да си стои на крачетата. Кожата на крачетата му беше много напукана и ни дадоха специален лосион, който свърши чудеса. Видяхме че имаше и друга баня с вана за малките пациенти.

Предоставяха ни памперси, мокри кърпички, лигнини.

Когато правеха рутинните проверки на показателите (кръвно налягане, сатурация, пулс и температура), това се случваше по най-лекия начин – никой не влиза в стаята в 6 часа сутринта и, крещейки „Време е за инжекция“, да светне лампата и да ти забие иглата в задника.

Температурата се мереше с едни лентички и всички правеха всичко възможно да не притесняват детето.

С мъжа ми говорим сносен английски и не сме се нуждаели от помощ при комуникацията, но се оказа, че болницата може да осигури преводач на всеки език, ако пациентът пожелае. Имаше едно семейство от Косово и преводачът идваше всеки ден. За съжаление, диагностицираха сина им с диабет. При тях дойдоха поне трима специалисти и им разказваха всичко за болестта, за това какво ще се промени и какво ще остане същото.

Смятаха с тях захарите в храните, обясняваха по 100 пъти без да им се карат, че са объркани и уплашени. Дадоха телефони, на които могат да се обадят по всяко време, и казаха, че ще отидат в училището на детето да обучат учителите.

Негативите бяха, че някои неща се случваха бавно. Заради бурята Beast from the east – Звярът от Изток – духаше малко от прозорците, и някои от лелите с манджата понякога се объркваха, но когато отношението към теб е толкова добро, това са неща, които много бързо преживяваш.

Когато решиха, че детето е стабилизирано напълно и че могат да ни изпишат, ни предоставиха всички необходими документи; диск с всички изследвания, които му бяха правили; епикризата; лекарствата, които трябваше да продължим да му даваме; барабар с машинка за трошене на таблетките, и спринцовки, и съвети, и насоки за това какво трябва да направим, като се приберем у дома.

Всичко това не ни струваше нищо, защото детето имаше европейска здравна карта и горещо съветвам всички да си извадят такива за себе си и за децата си.

Вече сме си вкъщи от няколко седмици. Всеки ден си спомняме за това изпитание, което вече е зад гърба ни. Влизаме в ритъма на всекидневието.

Благодарим всеки ден на всички лекари и сестри, които спасиха детето ни.

Благодарим им, че продължават да го правят за всички, без значение от пола или расата на пациента.

Благодарим на приятелите, които бяха до нас макар и виртуално.

За цялата им любов, състрадание, подкрепа и сила. Не знам дали беше късмет, че това се случи на острова, а не тук.

Щé ми се да вярвам, че в България също има прекрасни и отдадени лекари, които щяха да направят всичко необходимо, но се надявам да не ми се налага да го откривам от първа ръка.

Бъдете здрави!

cross