Споделяме разказа на Фани Давидова, която е приета в болница "Св. Анна" в София с Covid. Но този текст не е поредният за болестта, а е за лекарите и организацията им в целия ужас, която е безупречна, както разказва Фани.

Пожелаваме ѝ бързо оздравяване и се присъединяваме към призива ѝ: Хора, мислете за себе си, мислете и за лекарите!

Неделя. 9.0, спешно отделение на МБАЛ Св. Анна
Довлачвам се (единственият подходящ глагол) след 10 дена температура, 9 дена антибиотици, кашлица, главоболие, жестоки болки в мускулите, едно колабиране в баня, 3 дни яки скандали от страна на приятелките ми да вървя в болница и на финала – взимане на крути мерки от една от тях (Полина Паунова) и прекрасните ѝ родители лекари, които ми поставят ултиматум – или отиваш, или си чао.

За последен път съм лежала в болница преди 12 години с Никола и това е оставило такива неизлечими спомени, че не искам да стъпвам на подобно място при никакви обстоятелства. Освен това отивам в спешното отделение и, ЗАКЛЕВАМ СЕ, очаквам да ме изгонят, да ми крещят и да ми се карат, а ми е толкова зле, че нямам сили за това.

Влизам – никой не ме гони и не крещи. Подпирам се на стената – хем щото ми е лошо, хем от изненада.

Ковид отделение - ден 0
Спешното отделение на МБАЛ "Св. Анна"

Излиза лекарка, само ме поглежда и казва: "Ясно!" Пита някакви неща, записва... Вие ми се свят... Чувам само "пълен пакет", "скенер". След мен идват още хора. Приключваме с попълването на документите. Лекарката, която ме приема, не ми крещи, не ме обижда, изобщо не ми се кара, а ме завежда да седна и ми казва да чакам. Доброто отношение ми изкарва акъла, защото решавам че вероятно умирам и ми личи.

Поема ме доктор – на около 18 години. А, викам си, уцелих вундеркинд, екстра! Страшно внимателно и подробно ми обяснява какво точно ще ми се случи през следващия 1 час – цивилизация. Викам си, край! Явно така се държат със смъртниците.

Скенер, кръв, PCR. Преди мен хора, след мен върволица. Абсолютен конвейeр. Разочароващата новина е, че за всеки двама-трима пациенти отговаря по един млад лекар под 25, така че тая работа, дето съм привилигирована с вундеркинд – отпада. Абсолютни деца... Взимат кръв, правят PCR-и, правят изследвания - стегнати, любезни, помагат си, фантастични.

PCR - положителен, кръвна картина - трагедия. Сложена съм на легло. Чакам инфекционист. Междувременно освен с Covid хора, спешното се пълни и с пациенти с инсулти, травми... Неописуем ад.

Лекари, сестри и санитари хвърчат като пчели - никой не крещи, не се кара. Мълчат си хората, събрани, организирани, действат - машини.

Свита на подозрително кълбо на леглото се оглеждам в ужас и само очаквам някой да ме замери със сабо и да изкрещи "ТОВА НЕ Е ИНФОРМАЦИЯ!".

Нищо подобно не се случва, но нещата тръгват на зле, защото докато чакам, започва да ме тресе и усещам как вдигам проклетата температура. Опитвам се да дам сигнал, обаче напливът от хора е толкова голям, че всеки опит да спра профучаваща край мен зелена или синя престилка е неуспешен.

Тичайки, един от вундеркиндите вижда, че бера душа, връща се и ми носи чаша вода. Чакам. Поне треската отминава от само себе си. Вече яко съм се изнервила, защото чакам с висока температура, без нищо да става.

Аз, разбира се, като истинска българка пиша гневни смс-и на приятелките си за скапаната ни здравна система и за дето на мен ми е лошо, но вече втори час нищо не става. Е, накрая става – вундеркиндът води инфекционист. Извинява ми се "защото сме доста натоварни" и ми съобщава, че нямам опции - оставам.

Преглеждат ме супер подробно. Сдобила съм се с прелестна Covid пневмония след 9 дена антибиотик. "Само да ви намерим легло, че са малко кът... Обаче не можем да ви оставим така, нещо ще се измисли." Питат ме с кого живея и се интересуват кой ще гледа детето, мислят откога съм със симтоми, колко е вероятно той да е заразен и откога, мислят, обсъждат варианти по средата на целия панаир около нас. Положението ми е такова, че оставам при всички случаи.

Лекарите хукват за следващите пациенти, но вундеркиндът остава след работното си време, за да изчака близките ми да ми донесат багаж и да ми го предаде. "Няма проблем, така и така щях да остана, нали виждате какво е."

Досрамява ме ужасно за гневните смс-и с приятелките ми и се ощипвам тайно през джоба, злобно за наказание.

В отделението ме качва най-обикновена санитарка. Помага ми, щото аз едвам кретам. Успокоява ме, че няма страшно. Болницата се пука по шевовете – почти всичко е с Covid. Нямам представа как организират всичко това и как еквилибрират с легла, стаи, персонал, но всичко изглежда под конец.

В стаята е пълно. Жените нямат сила дори да говорят (смятайте!!!), просто си лежат и дишат кислород. Докопвам се до леглото - системи, кислороден апарат.

Този текст не е за да съобщя че съм в болница. Този текст изобщо не е за съчувствие или за обсъждане на Covid-a като такъв, нито какво е можело да бъде ако... Този текст не е за препоръки и от сърце горещо ви моля да ми спестите съветите да пия много течности. Знам, че всички го правят сърдечно и с най-добро чувство, но моля ви – грижат се, лекуват ме, прави се най-доброто за мен.

Този текст е за ДВЕ неща.

1. За лекарите, сестрите и санитарите, които са супер! Тук където съм аз – МБАЛ "Св. Анна" – има ред. И аз съм спокойна и се чувствам сигурна. И дори тия хора в престилките да не заслужават аплодисменти всяка вечер в 9, заслужават уважение, респект и ако не друго, поне в момента да не бъдат вкарвани в допълнителни приключения, за да могат да си свършат добре работата.

2. За пациентите. Хора... ХОРА! Абсолютно разбирам, че всички изтрещяхме и не се държим много адекватно. Искам да кажа само едно: правете каквото искате и живейте както намерите за добре. Без истерии и паника, просто приемете, че в момента няма нещо като "само малко съм с хрема", "само малко кашлям", "само малко съм отпаднал".

ТЕСТВАЙТЕ СЕ. Ако сте положителни, не се лекувайте с алое вера и цветомузика, а се обърнете към лекар и го слушайте. Защото ако, не дай Боже, стане така (сега аз знам, че точно на вас няма как да се случи и че вие ще предвидите абсолютно всичко, навреме ще почнете пилешката супа и Covid-ът ще приключи в този един момент, но ако все пак нали...), че стигнете до болница, просто може да няма и къде да ви приемат, може и при най-добро желание да не могат да натъпчат физически 10 души в стая, строена за 6 легла.

МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ. Виждам, че с това да мислим за другите, много не се получава, така че МИСЛЕТЕ ЗА СЕБЕ СИ.

Викането на неволята е любим национален спорт. Играе се и в отбор, и индивидуално. Няма възрастови ограничения. Основното и най-важно правило, за да се зачете викането за успешно, е да има поне няколко злокобни външни фактора, които са "виновни" за случилото се и заради които мигновено неволята трябва да се яви и да оправи нещата.

И докато си обясняваме за пореден път как "някой трябва да поеме политическата отговорност", нищо покрай нас не се променя, щокиращо, но и неволята никаква я няма, а мизерията, която се случва да ни заобикаля тук и там, си седи кротко неизрината, защото, нали, това не е НАША работа, това е работа на ДЪРЖАВАТА!

Държавните институции са създадени, за да ни служат. Ако си наел някого на работа и той не я върши, уволняваш го. Ако все пак сърце не ти дава да го уволниш (това в контекста на гражданско общество и държава се случва по избори, само вметваме), си запряташ ръкавите и си свършваш работата сам, защото в противен случай гореспоменатата мизерия съвсем ще те погълне – тебе и децата ти.

Такъв беше случаят с отделението по нефрология в Педиатрията, за което ви споделихме преди време. Тогава публикувахме призива на група хора да обединим усилията и да помогнем с труд, средства или консумативи ремонта на отделението, което изглеждаше като болнично крило от филм на ужасите. По-малко от две седмици след този призив, ремонтът е факт. Това е абсолютно феноменално постижение и е поредното доказателство, че ако искаме - можем. Можем, разбира се, и да седим отстрани и да напомняме дълбокомислено, че (хайде всички в един глас!) ТОВА НЕ Е НАША РАБОТА! Въпрос на избор. И на приоритети.

Ето как изглеждаше отделението по нефрология в Педиатрията преди:

А ето как изглежда сега:

Преди известно време публикувахме текста За какво всъщност протестират педиатрите, написан и подписан от лекарите в единствената специализирана болница по детски болести в страната. Специалистите в СБАЛДБ “Проф. д-р Иван Митев” обясниха причините за справедливия си протест и ни поканиха да застанем рамо до рамо с тях, защото – всички сме съгласни – техните искания са наши искания, понеже са пряко свързани с възможността децата ни да получават бързо и адекватно лечение.

Освен чисто административните неуредици (много меко казано) като лимити, пътеки и крайно унизителни заплати, в Педиатрията имат и други големи проблеми, един от които е базата, където се лекуват децата. Снимките, които публикуваме, са от отделението по нефрология и са само леко загатване за покъртителната мизерия, в която са принудени да работят лекарите, и в която на децата на хемодиализа им се налага да пребивават.

Няма нормални условия за работа и лечение, няма консумативи, няма нищо, дори сапун няма. НЯМА САПУН И ДЕЗИНФЕКТАНТ В БОЛНИЧНО ОТДЕЛЕНИЕ! За децата няма играчки, лекарите носят от вкъщи, но се крадат. Телевизорите не работят, по стените зеят дупки, мебелировката (каквато е останала) е неспасяема, леглата са в окаяно състояние, щорите, первазите и радиаторите – също.

И всичко това нас чака.
Затова ето тук се събират средства за ремонта на отделението, който вече тече изцяло по инициативата на доброволците и педиатрите. Хора се включват и с доброволен труд и материали. Ако искате да помогнете с нещо конкретно, ако имате идея как да съдействате или държите да проследите как се разходват дарените средства, влезте във фейсбук групата Help детска нефрология Педиатрията.

Работата е там, че това е наша работа. Или както казват разтропаните хора, подели инициативата: ние сме отговорни пред децата си за всичко, което ни се случва, и за всичко, което ще им оставим.

Евгения Димитрова споделя как минава престоят ѝ с детето в болницата, където не че има как да се чувстваш добре, но още няколко обстоятелства утежняват ситуацията.

Да влезеш в болница е гадно.

Да влезеш в българска болница с двегодишно дете вече граничи с пълна депресия, нервно напрежение, изблици на ярост и гняв.

Принципно съм спокоен човек – докато не се сблъсках със синдрома „МАЙЧЕ“ – обръщението към майките на пациентите и придружаващите го наставления и забрани. Майчето ходи по коридорите с детето си и трябва да бъде порицавано. Задължително му се вика, сумти и кряска. Никога не се обръщат към него по име.

Майчетата много питат, те са досадни и децата им са лигави. Всичките до едно. И така трябва да се отнасяме с тях – безлично, сякаш са там, за да ни дразнят.

Педиатрично отделение на голяма многопрофилна столична болница. Повръща ми се. Дете на 4 години се влачи от четири сестри, за да му бъде поставен абокат в самостоятелна стая. Майката чака в коридора, за да не се разстройва детето.

То се скъсва да реве.

01:00 часа вечерта. Бебе на шест месеца плаче. Майчето моли за преварена вода в сестринската стая. Сестрата ѝ се сърди, че я е притеснила. Обясняват ѝ мило, че никой няма да се занимава с нея през нощта и да си чака сутрешната смяна.

Не мога да заспя. Личните ми пациенти са в главата ми. Фармацевт съм. Превъртам случки и се чудя някога дали съм се държала толкова тъпо с тях. Не съм. После пак мисля. Дали има общо със заплатата, която получават лекарите, сестрите, санитарките?

Няма.

Осъзнавам, че е до човещина.

В педиатричното отделение я няма тази човещина. Всички деца се лигавят, мрънкат, реват, а всички майки са „майчето на…“. Абе, майчето там.

Има светла страна. Началничката на педиатричното отделение е лекарка с поне 20 години стаж. Усмихната е, прекрасна е. Предразполага моето дете, слага му абокат, то се смее.

Екипът на спешна помощ, който ни закара в 2:00 ч. в болницата, беше прекрасен. Усмихнати, млади, мили.

Но за други хора не е модерно да си мил. Важното е да си строг, намусен и да ВИКАШ по децата. A, най-добре и по майките им.

Лошо ми е. Емигрира ми се. Подавам сигнал до компетентен орган. Отвсякъде ме залива „успокоението“

ТУКА Е ТАКА.

Mоля, бъдете човеци.

Човечността няма заплата.

Не я интересува колко е часът.

Не струва пари.

Гневна съм. Искам да изрина системата. Започвам с този текст.

„ТУКА НЯМА ДА Е ВСЕ ТАКА.“

По преживяванията на едно майче.

Как две перфектни майки попадат в психиатрията. С колко неадекватна грижа и мъка се сблъскват там. И какви са възможните новаторки модели за лечение на следродилни психични заболявания. Великолепен репортаж на Ейприл Дембоски за KQED, публикуван в National Public Radio.

Когато ражда дъщеря си през 2014 г., Лиса Ейбрамсън била възхитена точно толкова, колкото предполагала, че ще бъде. Погледнала в очите своята малка Луси и усетила как адреналинът се втурва през нея. „Бях ужасно развълнувана, пълна с енергия и си помислих: Не разбирам защо другите майки мрънкат, че са толкова уморени и колко им е трудно, за бога, аз ще се справя с всичко!“ Искала да бъде перфектната майка и била готова да бъде такава.

Лиса живее с мъжа си Дейвид в Сан Франциско и освен че е успешен предприемач, има кариера като маркетинг директор за технологична компания в Силициевата долина. Когато идва време да вземе решение за бебе, тя е готова да поеме по този път и организира всичко. И в тази първа седмица след раждането на бебето, всичко върви по план, светът ѝ е само цветя и рози.

Когато се оказва, че бебето не наддава, педиатърът казва на Лиса да я храни на всеки два часа. "Почувствах огромно напрежение заради мисълта, че не се справям като майка. Трябваше да я нахраня - това беше най-важното. Моето състояние нямаше значение.“

Започва да не спи. И дори когато успява да се освободи от това, което я кара да се чувства като в чистилище на кърменето, не може да се отпусне. Чувства се все по-изтощена и напълно объркана.

Тогава си помислила, че ако отиде на тренировка по спининг, ще се успокои. Толкова обичала това. Само след 10 минути обаче избягала от залата. "Шумът и бясното въртене на колелото още повече ме потиснаха", казва тя. "Сякаш стените ми говореха…"

Така започва ужасът. Прибирайки се, "видяла" полицейски хеликоптери, които обикалят дома ѝ. „На покрива имаше снайперисти - спомня си тя, - а в спалнята ни имаше шпионски камери, всички ме наблюдаваха. Телефонът ми ми изпращаше странни съобщения."

Лиса зачакала полицията да влезе и да я отведе. Когато на другата сутрин се събужда в собственото си легло, си мисли, че полицаите сигурно са арестували бавачката. „Това е ужасна грешка“, помислила си. „Бавачката не трябва да бъде наказана за моите престъпления!“.

Казва на съпруга си, че не е честно. И че ще скочи от моста Голдън Гейт. Той решава да ѝ каже, че ще я заведе лично до полицейския участък. За да може да я закара в болницата.

Така вместо в затвора, в който е била убедена, че заслужава да попадне, Лиса се оказва в психиатричното отделение в Калифорнийския медицински център в Сан Франциско.

Пациентите около нея се лекували от наркотична и алкохолна зависимости. Когато Дейвид видял един от тях да обикаля на четири крака и да лае, разбрал, че това не е подходящото място за една майка на бебе. „Оставих я там, виждайки паниката в очите ѝ и езика на тялото ѝ и това беше най-ужасният ден в живота ми."

През първите пет дни Лиса не говорила с никого. Не помни лекари или медицински сестри да са ѝ обяснявали защо е там, какво става. Помни, че около седмица след хоспитализацията, съпругът ѝ донесъл разпечатка от статия за следродилната психоза.

В статията било посочено, че повишените хормони от раждането - плюс липсата на сън - могат да предизвикат объркване и параноя. Тя била убедена, че той я лъже и че е прекарал часове във Photoshop, за да сглоби една фалшива статия. „Не! - настоявах – Чувала съм за следродилна депресия, но не и за следродилна ЛУДОСТ."

Нови страшни данни за майките

Следродилната психоза е реална. Проучвания в САЩ показват, че засяга една или две жени от всеки хиляда, след като са родили. Някои лекари смятат, че засегнатите са много повече, но не са диагностицирани. Без подходящо лечение, някои от тези жени в крайна сметка се самоубиват. (Проблемите с психичното здраве са един от основните фактори, допринасящи за смъртността сред майките, според доклад от 2018 г. на инициативата Building U.S. Capacity to Review and Prevent Maternal Deaths). Можеше да са живи, ако здравните системи работят по-добре по отношение на следродилните прегледи на жените, диагностицирането на психични заболявания и леченията им.

"Правим по-малко от 10% от това, което трябва", казва д-р Нирмалджит Дхами, психиатър в болница El Camino в Маунтин Вю, Калифорния. Тя е експерт в областта на следродилните психични заболявания и често лекува случаи на следродилна психоза. Според нея много лекари не познават ранните признаци на следродилната психоза и не знаят, че симптомите пламват и гаснат - и пак така. Точно това, което се е случило с Лиса – усещането, че в един момент има здрав ум и че стените ѝ говорят в следващия.

Дори когато новите майки се насочат към психиатрична помощ в дните и седмиците след раждането на детето, грижите често са неадекватни, казва Дхами. Лекарите предписват грешни лекарства, а персоналът не е обучен добре за този вид заболяване на новите майки.

Например, когато Лиса пристига в психиатричното отделение и съпругът ѝ казва на медицинската сестра, че смята, че тя има следродилна психоза, отговорът е „Следродилна КАКВО?“

Няколко дни след престоя си Лиса, естествено, започва да се оплаква от болки в гърдите, тъй като, излизайки от дома си, все още е кърмела. Съпругът ѝ трябвало да преговаря с персонала, за да ѝ донесе помпата за кърма. Тя си спомня, че когато искала да изпомпва, я пращали в стая с тапицирани стени, които приличали „на интериор от филм за терористи“.

Но най-лошото от всичко било, че не ѝ позволявали да види дъщеря си. Болницата твърди, че това е мярка за безопасност.

Семейството ѝ настоява, че тя трябва да види бебето, за да запази връзката си с него и успява да договори разрешение за едночасови срещи, по време на които обаче майката и бебето са наблюдавани от човек, който непрекъснато следял часовника си.

Семейството на Лиса било толкова недоволно от грижите в болницата, че съпругът ѝ решава да я измъкне от там. Намира Дхами и я моли да поеме лечението на Лиса. Така тя започва цялостна терапевтична програма в болница El Camino, наречена MOMS (Maternal Outreach Mood Services/Програма за повишаване на настроението на майките), където можела да бъде с бебето си по време на лечението.

Има нужда от нова грижа за майките

Има много изследвания, датиращи от 40-те години на миналия век, за идеалния начин на лечение на следродилни психични заболявания. Златният стандарт е майката и бебето да са в болницата заедно и да бъдат третирани като двойка. Или по-скоро като единица.

Част от терапията на майката е да получи указания как да чете сигналите на бебето и как да се посреща нуждите му – без да пренебрегва своите. През нощта бебето спи в обслужвана от екипа детска стая, така че майката да може да се наспи пълноценно.

В Обединеното кралство има 21 такива психиатрични отделения. Във Франция - 15. Те съществуват още в Белгия и Нова Зеландия, има и едно в Индия. В голяма страна като САЩ броят на подобни секции е почти нула.

Най-близо до този модел работи отделение в Университетската болница на Северна Каролина (UNC). „Във всяка стая има помпа за изцеждане и консултант по кърмене, който помага на жените, казва психиатърът Мери Кимел, която управлява програмата. "Бебетата могат да бъдат доведени в отделението и ние наистина насърчаваме това", казва още Кимел. Те обаче не могат да останат през нощта. За разлика от подобни отделения в Европа, тук няма детска ясла. Основните причини за това са, че нито един застраховател в САЩ никога няма да плати за приемането на здраво бебе в болница…

Как протича лечението?Освен персонални терапии, има много групови занимания: уроци по родителство и управление на времето, както и упражнения, в които ЖЕНИТЕ ПРАКТИКУВАТ КАК ДА ПОИСКАТ ОТ ПАРТНЬОРА СИ ПОМОЩ. Има още класове за релаксация и духовни практики.

Алис Сарти разказва как е попаднала тук. След като родила сина си, била погълната от манията непрекъснато, всяка минута, да върши нещо. „Нямаше да сложа в ред три неща, щях да сложа в ред 17“, споделя тя и допълва, че като бизнес анализатор по професия това ѝ се отдавало. Но изведнъж всичко започнало да се разпада. "Започнах да крещя за най-безсмислени неща...“

Така Алис попада в най-близкото психиатрично отделение, сред хора, които едва могат да ходят и да говорят, а отказът ѝ да пие лекарства я прави непопулярна сред персонала. „Социален работник ми каза, че ще загубя детето си, ако не го „издърпам при мен“, казва Алис, която по време на триседмичния си престой вижда сина си веднъж за 20 минути. "И не можех да го докосна. Той беше в столчето за кола и когато се протегнах към него, бях порицана от персонала."

Трудно ѝ е да признае какво е да се върнеш при детето си, след като си била в психиатрията. „Държах го, изкъпах го, всичко направих, но връзката я нямаше. Бях загубила време със сина си, което никога нямаше да мога да върна."

Алис се лекува в две болници, без да се почувства по-добре, преди да се озове в психиатричното отделение за майки в UNC. Тук най-накрая всички разбират какво преживява - натискът, който усещала, вината. Редовно виждала сина си и персоналът ѝ помагал да си върне връзката с него.

"Беше невероятно благоприятна среда, която промени живота ми“, казва тя. Но дори и в това привидно перфектно място нещата могат да се объркат. Изписват я, и манията ѝ изчезва. Но след това попада в най-дълбоката и най-тъмна депресия, която някога е познавала. Обръща се отново към UNC, страхувайки се, че ще се самоубие.

С Алис, както и с други пациенти, лекарите са подложени на толкова голям натиск да изпратят майките вкъщи по-бързо, че понякога превишават лекарствата, обяснява Кимел. Част от този натиск идва от самите майки, които искат да бъдат с децата си, но идва и от застрахователните компании.

"Средната продължителност на престоя е от една до две седмици", казва още тя. При условие, че майките отказват да пият лекарства, защото кърмят, това означава, че изходът е в бавнодействащи терапии. Което пък означава, че пациенти като Алис могат да бъдат хоспитализирани четири пъти, преди да се възстановят.

Алис минава през тях и казва, че e почувствала като място за изцеление само UNC - единствената болница в страната, в която има психиатриччно отделение само за бременни жени и нови майки. Болницата El Camino в Калифорния, където практикува д-р Дхами, изгражда психиатрично отделение със специален акцент върху нуждите на новите майки.

Готови ли сте да опитате отново

Днес Лиса Ейбрамсън се чувства завърнала се към нормалното си аз. Въпреки че опитът ѝ със следродилната психоза все още е жив, тя решава да роди още едно бебе. Вивиан вече е на 19 месеца. Първата ѝ дъщеря Луси е на 5 години.

"Казаха ми, че има около 50% шанс психозата да се върне", споделя тя. И взима предпазни мерки. Да спи достатъчно. Да си позволи да се откаже от кърменето, ако почувства, че не издържа, че не се справя.

"Обсипани сме с толкова много послания за саможертва", казва Лиса. „Направи нещо за децата си, зарежи всичко друго. Това означава да си добра майка според обществото. Но мен това не ме направи добра майка, накара ме да се разпадна.

Сега се опитвам се да се поставя на първо място - без вина - и знам, че това е усилието, което ме прави по-добра майка.“

По темата:

„Какво по-напред да научим сега?!“ е често срещана реакция при доста родители, които са се прибрали вкъщи със своето прекрасно новородено. Какво е най-важно – режимът на кърмене, сънят, грижата за кожата, литературата за двигателно развитие… Всичко е важно, скъпи родители, и има вероятност "грижовността ви внезапно да се превърнат в стрес", пише Бренда Кели Ким за Labroots.

Изследванията обаче показват, че бебетата също са подложени на стрес. И най-доброто, което можем да направим, за да не изпитват това, е много просто (а и отпускащо за нас самите) – гушкането, масажирането, нежното докосване на малките им нослета, ръце, крака.

Бебетата не виждат много добре през първите няколко седмици от живота си. Те зависят от други сетива. Едното от тях е именно усещането за допир.

За да научат повече за това как бебетата преживяват допира с родителите си, изследователи от Детската болница в Охайо правят проучване, което измерва мозъчните реакции на бебето при контакт с мама и тате.

В изследването участват 125 бебета, някои от които родени на и около термина на майката, други преждевременно. Оказва се, че особено за бебета, родени преди 35-ата гестационна седмица, гушкането може да бъде от критично важно значение, тъй като в първите дни те прекарват повече време в интензивното отделение за новородени, отколкото с родителите си.

Преди да се приберат вкъщи с родителите си, участвалите в проучването бебета са преминали през ЕЕГ изследване (електроенцефалограма), което измерва реакциите на техните мозъци към въздух, който симулира леко докосване.

Данните показват, че мозъците на преждевременно родените бебета са склонни да реагират по-слабо на въздуха. При последващи изследвания, резултатите показват, че ако същите бебета са имали възможност да прекарат повече време с родителите си (а не само в интензивното), те реагират много по-силно на допира на въздуха върху кожата им.

Неонатологът д-р Натали Мейтър обяснява: "Пълноценната и истинска близост, която родителите осигуряват на своите преждевременно родени бебета, е от съществено значение. Тя помага на мозъците им да реагират на нежното докосване по начин, подобен при бебетата, прекарали 9 месеца в утробата на майка си."

Изводът: дори и новородените да са под лекарски грижи и да получават всичко необходимо от медицинска гледна точка, те изпитват стрес от липсата на майчински допир и това влияе негативно на реакциите на мозъка им. Целта на изследването е не само да докаже още веднъж колко важна е близостта ни с новороденото, а и да насърчи специалистите в родилните отделения да подобрят правилата и да дават повече възможност за контакт между родители и бебета, дори когато малките са в интензивното.

Независимо дали сте родили на термин или преди това обаче – не пропускайте нито един момент, в който можете да сте гальовни към вашето бебе. Ласката ви е най-важна за неговото развитие.

Един от най-яките детски музикални проекти в последната година – дискът с осъвременени песнички „Маргаритка“, току що направи живота на родителите още една идея по-лесен - при това таман навреме за Коледа, пускайки нов диск с шест аудио приказки за деца.

Много от нас вече са запознати с песните на Маргаритка, които се въртят на непрестанен replay в колите ни (в колата на Красимира например дискът буквално е запецнал на песен No 3, а от задната седалка на всеки 3 минути се чува крясъкът „ИСКАМ ПАК ЧУЦИИИИИИИ!!“).

За такива като нас дискът с приказки ще е свежо разнообразие в дългите часове, в които висим в задръстване из града или пътуваме някъде из страната, и се чудим с какво да забавляваме детето на задната седалка.

За този проект Маргаритка са кръстосали дейност с друга социална инициатива - „Приказки без край“, и, заедно с вълшебните гласове на актьорите Теодора Духовникова, Захари Бахaров и Христо Мутафчиев, са дали нов живот на 6 от най-обичаните детски приказки.

Приказките са в аудио вариант, със съвременно звучене и по този начин лесно достигат до децата и грабват вниманието им. Комплектът съдържа вече познатия диск с 11 песнички на „Маргаритка“, както и новия диск с три изцяло нови авторски истории на Илия Деведжиев и три народни приказки, а също и занимателна книжка, и стикери за най-малките.

“Маргаритка” е проект, който от 1 година радва децата и техните родители с нови, модерни версии на едни от най-известните български детски песнички, а “Приказки без край” вече 5 години се грижи за подобряването на болничния престой и по-бързото възстановяване на най-малките сред нас с помощта на мобилни библиотеки и специално обучени аниматори.

Двата проекта стартираха инициативата си в края на месец ноември и в рамките на кампанията те ще раздадат и 3000 броя от специалното издание “Маргаритка” и “Приказки без край” на деца в болничните заведения – за да могат малчуганите да се възстановят възможно най-бързо и с помощта на любими приказки и песнички.

Четири са планираните събития в детските болнични отделения, като на всяко от тях децата ще могат да измислят и по една своя приказка (с помощта на модератор), както и да се запознаят лично с някой от изпълнителите на песничките в диска - Михаела Филева, Тони, Вики от Мастило и VenZy.

Ето и къде и кога са планирани посещенията на „Маргаритка“ и „Приказки без край“:

22.11, сряда – Клиника по Педиатрия, Пловдив – 10:00ч., гост Вики от Мастило

06.12, сряда – Пета градска болница, София - 16:00 до 17:00ч., гост Михаела Филева

08.12, петък – Педиатрична клиника към Александровска болница - 11:00 до 12:00., гост Тони – Антоанета Георгиева

12.12, вторник – Специализирана болница за активно лечение по детски болести - проф. д-р Иван Митев, София - 11:00 до 12:00 ч., гост VenZy

Специалното издание на “Маргаритка” и “Приказки без край” се разпространява и в търговската мрежа, а приходите от продажбата му ще бъдат инвестирани в построяването на иновативна музикална детска площадка на територията на град София.

“Маргаритка” вече построи първата по рода си такава площадка тази пролет - тя се намира в парк “Гео Милев” в София и е любимо място за игра на децата.

Следващата площадка, която ще се реализира благодарение на съвместната работа с “Приказки без край”, е изградена в партньорство и с Playground Energy. Те създават уреди за игра, които превръщат кинетичната енергия в светлина и звук – за тях сме писали и в Майко Мила!, вижте текста ни България на три континента!

Компакт диск “Маргаритка” и “Приказки без край” може да намерите и онлайн на сайта на "Маргаритка".

*************************************

“Маргаритка” е проект, който е създаден от Виктория Терзийска и Яна Липованска, с цел да предлага музика и видео на български език, както и предлага споделено пространство за игри навън.

“Маргаритка” е и един от петимата финалисти в конкурса за социални предприемачи ПРОМЯНАТА, заедно с Майко Мила!, Single Step, MindHub и проекта „Живот на килограм“, за който ще ви разкажем съвсем скоро.

ПРОМЯНАТА е най-голямата социалната инициатива на Нова Броудкастинг Груп в България, реализирана със съдействието на фондация Reach for Change Bulgaria.

Националната инициатива „Приказки без край“ е насочена към подобряване на болничния престой на децата и по-бързото им възстановяване с помощта на мобилни библиотеки с книжки за всяка възраст и специално обучени аниматори. „Приказки без край“ се организира в партньорство с Българска педиатрична асоциация.