Дали да имаме, или да нямаме деца – си е наша работа, но винаги е хубаво, когато има близък човек, с когото можеш да го обсъдиш. Без да получаваш готов и заучен отговор: Как така не искаш деца!? Смисълът да имаме деца е защото ги искаме, а не защото трябва дa имаме. И ви споделяме кратката и мила история на Микаела Макуша за подобен разговор с нейната майка.
За мен майка ми е „мамче“ и „мамо“, извор на знание и източник на любов, пазителка на правилата и мажоретката с помпоните. Тя е всичко това, но също така е и луда жена, която в първата си вечер в Англия след пристигането си от Зимбабве била шокирана колко студено е навън, когато излязла с къса пола и високи токчета без яке. Попада в хокея буквално случайно – приятелка я избутва от редицата, когато треньорът попитал за доброволец. Кръстена съм на тази приятелка. Майка ми е и протестиращ човек, и грижовен човек. Два пъти (доколкото знам) е била обгазявана със сълзотворен газ, протестирайки в защита на човешките права. Животът ѝ е поредица от опасности, избегнати на косъм, и въпросителни, за които обичам да слушам и които понякога ме ужасяват.
Предвид богатството на нейния опит, многократно съм я питала защо е решила да има деца. Не можех да разбера защо човек с толкова пълноценен живот би искал да го рискува заради нещо друго. Когато я питах като тийнейджърка, тя ми отговаряше на шега, че ѝ било скучно. Но колкото повече пораствах, толкова повече ме глождеше този въпрос. Заради ендометриоза шансовете ѝ да има деца били малки. Да си чернокожа майка в по-зряла възраст изглежда още по-трудно, извън всички рискове на късната бременност (след 35-годишна възраст) и системния расизъм в здравеопазването.
Един ден, докато си говорехме вкъщи и се смеехме на онези предавания за интериорен дизайн, в които двойката вече има едно дете и второ е на път, я попитах пак защо е решила да има деца, след като всичко това с децата изглежда толкова стресиращо и изтощително.
И продължи: „Всички имат някаква магическа представа за бебетата. Но те не остават бебета завинаги.“ Дадох си сметка, че никога не е усещала натиск да има деца, защото винаги ги е възприемала като отделни личности, не като притежания, отметки в списък или част от някакъв план.
Това, че целта ѝ е била да отгледа човек, а не просто да бъде майка заради самото майчинство, наистина ме разтърси.
Попитах я: „А какво ще кажеш за брака?“ Тя ми отвърна с един поглед, който още не съм успяла да снимам. Каза ми, че никога не е искала да бъде съпруга. Не защото смята, че бракът е нещо лошо, всъщност нейните родители имали дълъг и щастлив брак.
Но баща ѝ веднъж казал, че бракът и раждането сами по себе си не са постижения.
Да живееш живот, за който си струва да се говори, да оставиш следа, малка или голяма, да се грижиш за другите – това е важното. Това е примерът, който тя е искала да даде на децата си. И затова в средата на 30-те си години е решила, че е готова да предаде своя опит и наученото на ново поколение.
Бях го споменавала много пъти, обикновено след като съм гледала по-малкия ми братовчед или детето на приятел – най-добрата контрацепция! Но се зачудих дали майка ми иска да бъде баба. Ранното ми детство е изпълнено с топли спомени и снимки на нейната майка. Тя е била щастлива да стане баба, дъщеря ѝ да има дъщери...
Но майка ми само сви рамене и каза: „Добре. Може и да си промениш мнението, но човек, който рано осъзнае, че не иска деца, е човек, който разбира колко огромна е отговорността.“
Ако децата са важни за мен – чудесно. Ако не – пак чудесно. Тя е имала живот преди мен, по време на мен и след мен. Има библиотеки, пълни с романи, рафт с хубаво вино и планирани пътувания в бизнес класа. Ние със сестра ми сме били нейната радост в живота – но не единствената. Подходът ѝ винаги е бил: живей добре, направи нещо смислено. Накратко: не убивай никого.
Още не сме свършили, скрол надолу
Но винаги ме успокоява мисълта, че независимо дали ще отглеждам кучета, алпаки, котки, или деца, майка ми ще приеме избора ми.
Автор: Микаела Макуша
Източник: The Guardian
Който отлага кучето, има и заек, и куче. Примерът е следствие от личен опит. Дълго се опъвах на идеята за такъв домашен любимец. Влизайки в магазина за животни с предварителна цел – покупка на папагал и изтъкването на предимствата му, че пернатото притежава ум досущ като на куче, децата моментално ми обърнаха гръб и се насочиха към заекa.
След осем минути вече държим в ръце нова клетка и всичко необходимо за бебе заек с добавка и самия заек. Тръгваме си от магазина с набързо налят опит от съветите на продавачката да не го гушкаме в началото твърде много, за да не умре от страх, какво да яде и какво не, за да оцелее. Породата е повече от царствена: лъвска глава.
Идеята да се казва Страхил съвсем не се приема от младите собственици и новият член на семейството носи име – идейна компилация на двамата му батковци – Гари Гус Гус.
Та, господин Гус има през деня постлано килимче, където доволно да разположи всичко що е изял по-рано. Предпазливо тръгваме към него, да не вземе да му стане нещо страховито, и изчакваме постепенно той да се доближи до нас. Вече в съвсем близки отношения след някой и друг месец идеята за куче отново е на преден план.
Осъзнавайки, че това е било и моята детска мечта, решавам да я изпълня на късна възраст. Но ми беше необходимо време. Най-вече осъзнаване на възможностите ми, че мога аз (а не децата, които обещават, но невинаги изпълняват) да се грижа за него.
Първоначалната идея да идем до приют и да изберем новия член на семейството беше прекъсната от пост на приятел във Facebook с десетина малки кучета, едното от които скоро се озова у дома.
Така година след като Гус е прекрачил прага, у нас влиза и Зак. Всичко бебешко не му е чуждо. Бързо свиква с атмосферата, маха с опашка, играе, хлъзга се по пода, изгражда навици (след оръфан диван, изгризани шкафове и изстъргана боя от стената). И въпреки обещанията на децата, че всеки ден ще го извеждат, разходките с тях стават все по-редки, но съм доволна и на това, че си играят с него и го гушкат подобаващо.
Добре е да сме наясно, че появата на домашния любимец променя динамиката във всекидневието. Важно е и какъв дом обитавате. Ако е къща, естествено и възможностите са много повече. Ситуацията в апартамент е по-сложна и за мнозина това е определящ фактор, който ограничава избора.
Също така е от значение и колко често пътувате и имате ли желание да променяте дестинациите в зависимост от това дали можете да вземете домашния любимец с вас, или имате човек, на когото да поверите грижите за него.
Защото домашните любимци може да са забавни, някои от тях гальовни, но е важно вие колко време им отделяте и какъв ресурс за грижа имате. Домашното животно става член на семейството. Не е за месец-два, не се връща, не се подарява, не се изхвърля.
Освен че учи на отговорност, да не забравяме, че един ден ще се стигне и до момента, в който ще се разделим с него. Със сигурност това е изключително болезнено време, за което също трябва да сме готови.
Има много сладки и интересни домашни любимци, които може би са подходящи за хора с по-запълнен график и/или такива, които често пътуват. Гризачите са подходящи за апартамент. Не изискват твърде много грижа, могат да са доста забавни и в същото време е по-лесно да се намери някой да се грижи за тях, докато сте на път. Такива са хамстерите, зайците, морските свинчета. Те живеят в клетки и имат своите специфични детайли за обгрижване, които всеки ветеринар може да обясни. Важно е да им се извади паспорт и да бъдат ваксинирани в график, който ще обясни лекарят им.
В същата графа – подходящи за пътешественици, влизат и рибките, както и влечугите. Важно условие е мястото, в което се отглеждат. Независимо дали е клетка, или аквариум, потърсете какъв размер е подходящ за питомеца ви, както и къде да бъде разположен.
Папагалите например имат нужда от общуване. Те са доста социални и е хубаво да бъдат пускани да хвърчат из стаята при обезопасени условия. Могат да бъдат изключително забавни, ако ги научите как да стоят на рамото ви, на пръста, може да похапват от ръката ви, но това става само с изградено доверие.
Гризачите пък са нощни животни и ако клетката им е в помещение, в което се спи, бъдете готови за среднощни шумове.
Ако сте решени домашният любимец да е коте или куче, то е добре предварително да намерите човек или хотел, където ще бъдат гледани тези животни при евентуално пътуване без тях. Също така решението за порода, особено при кучетата, е изключително важно.
Емоцията не трябва да е водеща, а изборът следва да е свързан с осъзнаване дали обичате големите разходки, дали искате бойна порода, или северняк (внимавайте да не му се отнемате свободата), или кротък семеен приятел, изпълняващ послушно команди.
Особено ценно би било при толкова животни в беда да се осинови животно от улицата, от приют или от организация, която обгрижва изоставените.
„Идеята да се помогне на такова животно също не трябва да идва само от емоцията, а е важно да е добре пресметнато решение в зависимост с това какво разполагате, какво е семейното ви положение в момента, къде живеете, има ли кой още да участва в грижата и имате ли и друго животно, за което да се грижите.“
Това разказва Десислава Хаджийска, която от седем години доброволства в Общински приют в Горни Богров. Това е най-големият общински приют с 1500 животни. Другите, които са в близост, са в Слатина и в Сеславци.
В момента Деси е осиновител на две кучета, едно от които е възрастно – на 10 г. и е инвалид.
„Не съм имала никакви проблеми нито по отношение на дисциплина, нито на хигиена“, разказва тя. По думите ѝ кучетата са чисти животни и хигиената им е заложена в природата.
Хората, които идват да си осиновят куче в тези приюти, са различни. Някои търсят „марково“– такова, което изглежда по определен начин и наподобява порода. Други са загубили своя домашен любимец и искат друг, който напомня по характер и външен вид на загубеното. Има хора, за които е важно животното да е по-дребничко, тъй като нямат достатъчно пространство у дома.
Някои предпочитат да е женско, защото са чули, че са по-послушни. Има и хора, които гледат да помогнат на животното, което е с най-малък шанс за осиновяване. Така приятелка на Деси си взима най-голямото черно куче, което е щяло да си отиде в приюта.
Работата на доброволеца, освен да разхожда кучетата през уикенда, е и да среща животните с евентуалните им осиновители. Помага да се установи връзка помежду им, за да бъде по-лесно всекидневието им като заживеят заедно.
„Като осиновиш куче първият период е меден месец. Другото съществуващо правило е „3–3–3“ ( три дена – три седмици – три месеца). Това е времето, при което кучето свиква в домашни условия и стопанинът опознава истинския му характер. През този период казваме на бъдещите осиновители да са внимателни по време на разходките. В началото да са по-кратки, срещите с други кучета да са контролирани.“
Safety Harness са вид нагръдници, които имат три точки за закачане на повод. Така, ако кучето се уплаши (все пак е било бездомно и е живяло в лоши условия), няма да може да се измъкне от нагръдника и да избяга.
Трябва да се има предвид, че тези животни са наплашени, тъй като към тях вероятно са се отнасяли лошо, но именно това е най-ценното в осиновяването. Да видиш как се трансформират от стресирани животни в съвсем нормални домашни кучета.
„Просто им трябват любов, внимание и грижа. Променят се много бързо и усещат, че са на правилното място“, добавя Деси.
Хората като нея, които разхождат кучетата от приюта, не са много, а приютите със сигурност имат нужда от повече доброволци. Това може да е още една възможност за намирането на новия член на семейството.
Новината за детето, починало от токов удар след стъпване върху шахта в София, разбираемо ужаси всички. Всеки можеше да е на мястото на това момче и никой не иска да е на мястото на родителите му сега.
Може би на доста хора им минава през ума, че се случват такива неща, и то е факт. Случват се. Въпросът е защо се случват и как да направим така, че да не се случват – поне някои от тях.
Можем като начало да престанем да наричаме случилото се "нелеп инцидент". Защото човек остава с впечатлението, че това е нещо, което чат-пат се случва в природата и просто е въпрос на късмет да уцелиш баш шахтата с оголен кабел върху нея.
Истината е, че позволявайки си безхаберие и небрежност, разтягайки темата за това кой отговаря за шахтата, кой може да я отваря и затваря, да слага и маха кабели, ние се лишаваме от възможността да дефинираме случая като нелеп инцидент. Шахтата е създадена от човека и е редно да бъде контролирана и управлявана от него, така че да бъдат предотвратявани подобни инциденти – за разлика от мълнията и земетресението например.
Между другото, из стотиците коментари по случая вече се появиха и истории, че случилото се не е за първи път – ставало е и преди, но са пострадали единствено нечии домашни любимци. Само че докато е с куче, не е чак толкова ужасяващо и някак си обществото не държи да знае чия е шахтата, по която тече ток и убива кучета.
Виж, когато смъртният случай е с дете, вече изведнъж говорим за нелеп инцидент. Всъщност нелеп инцидент е да ти влезе оса в гърлото, докато си заспал с отворена уста на поляната. Случилото се тук е смъртоносен инцидент, настъпил заради престъпна небрежност, на място, което би трябвало да е обозначено чия собственост и отговорност е. Но типично по български то НЕ Е обозначено, нито някога ще научим кой отговаря за него, просто защото тук едновременно всички и никой отговарят за такива неща – в зависимост от ползата и задължението.
И както вече всички подозираме, ще се окаже, че шахтата едва ли не сме си я изкопали ние, гражданите, и само който не е поискал, той не си е включил в нея будка с понички и сешоар и не си е скрил вътре кон и буркани с лютеница, и въобще явно всеки може да иде с един търнокоп, да я открехне и да си я усвои както пожелае.
Ама кабелът тръгвал след електромера, пък водел към будка в болницата, ама не била тая, а една друга, ама тя не била отговорност на общината, а на държавата, демек – на филанкишията. Ама детето било с мокра обувка и ако било със суха – нямало да протече ток, сигурно много други хора били стъпили преди това, ама със сухи обувки.
Страхотно облекчение за тези от нас, които имат обувки и стъпват с тях по шахти. Стана ни много по-добре от тая новина.
Иначе колкото и заповеди да се разменят сега за случилото се, те нямат никакво значение. Вместо това общината да научи всяка шахта в тоя град чия отговорност е и кабелите вътре какви са – за палачинки ли, за светофар ли, на общината ли са, на държавата ли, частна собственост ли, или просто незнайни кабели в една самозародила се от нищото шахта, по която ние не трябва да стъпваме с мокри обувки, защото, хей, и децата знаят, че върху шахтите има оголени кабели, по които тече ток, и е просто въпрос на време да се случи такъв НЕЛЕП ИНЦИДЕНТ.
Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма?
После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.
За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.
Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци.
От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите.
Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.
Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).
добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко.
Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.
Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.
признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново.
Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.
И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели.
С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.
Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден, питка и баница по Коледа, да не повярва човек...
Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак.
И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.
Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве.
Поли Троянова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже по какво си приличат майчинството и казармата от първа ръка. Поли е художник-реставратор, а не професионален войник, но е служила две години в израелската армия и много добре знае какво говори.
Години след като напуска казармата, се появяват двете ѝ деца (в момента на 2 и на 7 години) и някак спомените от военната ѝ подготовка нахлуват с бясна скорост.
И след като преди време пуснахме един пост с текста на Елисавета “Ако върнат казармата, първа отивам в нея”, Поли нямаше как да не ни сподели и своя опит.
Родена съм в България и я напуснах, когато бях на 13 години, заминавайки за Израел. Там военната служба е задължителна за всички – и момчета, и момичета.
Влизаме в казармата на 18 години, момчетата служат три години, а момичетата – две. Тези, които не преследват някаква военна кариера, се освобождават. Аз служих като всички останали от моя випуск. На 18 влязох в казарма, която е доста различна от българската в много отношения.
За разлика от тукашната, казармата в Израел е реална – там има реални бойни действия, реална заплаха. Не е с измислени заплахи и конспиративни изпълнения.
Вероятно и по тази причина – че има реална опасност, върху която да се концентрираш, психическите и физическите издевателства, случващи се тук на много мъже, там липсват или го има в много по-малка степен. Просто наистина те подготвят за нещо сериозно – да защитаваш дома, семейството, държавата.
През първите три седмици в казармата в Израел има задължителна бойна подготовка. Като родих първото си дете със секцио, ми казаха, че първите три седмици ще бъдат най-болезнени.
И тогава си помислих, че е същото като в казармата – първите три седмици, в които не спиш и свикваш с новите обстоятелства, са най-критични.
Влезеш ли в казармата, ти казват: “Ти вече си наша собственост. Вече не притежаваш тялото си”.
Когато родиш дете, ти вече не притежаваш тялото си не само за следващите три седмици или две години, ами изобщо никога повече. Това важи много силно, когато детето ти е още малко.
Усещането, че вече не принадлежиш на себе си, е адско. Тотално и абсолютно се случва, когато родиш. За разлика от майчинството обаче, в казармата, знаеш, че това усещане е временно.
В казармата в Израел се къпеш всеки ден. Но имахме само две униформи, които трябваше да носим цяла седмица. Там е много топло и те, съответно, много бързо се напояваха с пот. Вследствие се налагаше на чистото тяло да си облечеш мръсна униформа.
Спомням си, че докато кърмех, никога не съм се чувствала толкова мръсна – тече кърма, тече кръв, боли операцията… Казармата е смешна работа, а тази работа с децата изобщо не е майтап.
В казармата е задължително да си прибираш косата. Жените не бяха задължавани да се подстригват късо, но косата трябваше да е прибрана. Същото е с малко дете – не можеш да я пуснеш, защото биваш оскубана моментално. Същото важи за обеци, колиета и всякакви други аксесоари.
Много жени се подстригват, защото след раждането косата започва да капе. При мен в казармата косата започна да капе от стрес и отидох при кожен лекар, който ми даде специална бележка, с която ми беше забранено да си опъвам и събирам косата.
Ходех с тази бележка с пусната дълга коса и най-редовно ме спираше военна полиция, която искаше да ме глобява и съди, но аз с огромна гордост вадех лекарската бележка „Забранено да си връзва косата“. Така се подвизавах няколко месеца с пусната коса, което беше огромен бонус. Такива бонуси пред децата не минават.
Понеже много мъже обичат да говорят за казармата и как едва ли не жена не би могла да се справи там заради месечния си цикъл, мога да кажа, че в израелската казарма единственото нещо, за което са ни правили отстъпка заради цикъла, е даряването на кръв – за нищо друго.
Всеки, който има деца, знае, че сутрините могат да бъдат доста тежки. В казармата сутрин ставахме с една идиотска аларма, чиято роля е да те стресне и да ти вдигне кръвното.
Почват да крещят „Бързо, бързо, бързо!“, за да си оправиш леглото. Трябва да се изтупат едни отвратителни одеяла, да се сгънат по един определен начин, който също е идиотски, и като го схванеш, трябва да ти дадат диплома. Да се изпъне всичко, да се сгъне, да се облечеш, измиеш, оправиш, да излезеш на плаца и след това минават проверките.
Ако нещо не е наред, има колективно наказание – например всички тичат час и половина. Има лазене, скачане, пълзене, стреляне, носене на човек на носилка. Никой не ще да е на носилката, защото обикновено някой го изпуска, което е отвратително.
Гадното в цялата работа е, че искат да те потиснат и да ти докажат, че ти всъщност вече си никой. Превръщаш се в една малка бурмичка, част от една голяма система, която се казва казарма, и нямаш нито право на избор, нито право на глас, нито възможност да изразиш мнение. Просто се превръщаш в инструмент.
Казармата е отвратително нещо… Но и децата ни разказват играта. Доста по-трудно е да си родител.
При децата си емоционално замесен, няма почивен ден, всичко е денонощно. В казармата поне можеш да се наспиш.
По закон в израелската казарма всеки войник трябва да спи 6 часа – и нямат право да го тормозят. Което е върхът.
Колко пъти в началото на майчинството се събират 6 часа непрекъснат сън?!
Понякога се прави наряд. Има и гаден наряд, който е 2 на 4 – 4 часа спиш, 2 часа пазиш; има и хубав – 4 на 6, 6 часа спиш, 4 часа пазиш.
Наряд даваме и при майчинството, особено в периода на първите месеци с кърменето, само че там не е нормирано като в казармата.
Когато даваш наряд, трябва да станеш по-рано, да се изпънеш на плаца, да си готов, да си чистиш оръжието, да го разглобяваш…
То е вързано на една текстилна каишка. И го потапят цялото с все каишка в един варел с машинно масло, после ти го връщат и ти мятат една купчина памучни парцалчета.
И ти почваш да бършеш, да търкаш, да разглобяваш, да сглобяваш и да учиш частите. После стреляш и ти обясняват, че ако не го изчистиш добре, то няма да стреля и ще има наказание за всички.
Така е и с помпата за кърма – ако не изчистиш и сглобиш частите, както трябва – лошо. Наказанието е за теб и за всички, които няма да спят.
