fbpx

Знаете ли кой е вечният въпрос? Не е кое е първо - яйцето или кокошката; не е въпросът за смисъла на живота; дори не е да бъдеш или да не бъдеш. Не! Вечният въпрос е “Какво да сготвя за вечеря?”. Задават си го стотици хиляди родителите по целия свят, а стотици хиляди деца в същия този свят биха се намръщили на който и да е отговор на така поставения въпрос. Освен ако, разбира се, отговорът не е “сладолед” или “торта”.

Има вариант, при който децата не са злояди и с радост ядат всичко - да, съществуват такива деца. Обаче този въпрос пак стои, защото родителите винаги се чудят каква храна да предложат така, щото тя да е вкусна, питателна, съдържаща всички най-важни хранителни групи и толкова пълна с витамини, антиоксиданти и безценни макронутриенти, че детето веднага да започне да превежда Шекспир в оригинал и да конструира телескопи, виждащи всичко чак до края на вселената.

И в дъното на всичко това всъщност стои желанието ни да възпитаме в децата си здравословно отношение към храната. Да не прекаляват с нея, но и да не пренебрегват това, с което се хранят. Да имат любопитство към вкусната и интересна храна, но да не са самоцелни чревоугодници. Да не робуват на хранителни ограничения, но и да не посвещават цялото си съществуване на това какво ще ядат.

В текста си за Parents Мишел Хейнър поставя на масата почти еретичната възможност да оставим децата да ядат каквото си искат. (Или поне така да си мислят.) За да им дадем възможност да поемат сами отговорност за избора си и за последиците от него. 


Разделение на отговорностите - възможно ли е, когато говорим за храна?

И аз като много други майки прекарвам доста време в приготвяне на храна или в обмисляне какво да сготвя за децата си, защото те почти винаги са гладни. Но забелязвам, че с порастването хранителните им нужди и навици се променят, което прави целият процес по изхранване още по-сложен. 

10-годишният ми син е супер атлетичен, занимава се с няколко спорта и постоянно е в движение. Понякога имам чувството, че гори калории по-бързо, отколкото мога да ги запълня с храна. При него диетата, богата на ядкови мазнини, авокадо и пълномаслени млечни продукти, е абсолютната норма. И ако понякога изяде някой допълнителен следолед след обяда, не обръщам голямо внимание. 

7-годишната ми дъщеря също е много активна, въпреки че не чак толкова, колкото брат си. Тя има не особено добра връзка със зеленчуците и затова по-често я окуражавам да избира по-здравословна храна и да избягва втори десерт.

“Мамо, дебела ли съм?”

Съвсем скоро, докато си обличаше трикото за гимнастика, изпъчи коремче и ме попита: “Имам ли голям корем? Според теб дебела ли съм?”. 

Направо ми се преобърна стомахът.

Като дъщеря на една чудесна, любяща майка, продукт на поколение, в което жените бяха индоктринирани да виждат храната като враг и да са винаги на диета, ми се е налагало често да чувам какво не бива да ям. “Нали не искаш да станеш дебела” и “Минута в устата, цял живот на бедрата” бяха обичайни фрази през цялото ми детство. И това повлия доста негативно на отношението ми към храната. Отне ми години да го преодолея. 

По тази причина съвсем умишлено не използвам думата “дебел/а”, за да опиша себе си или някой друг и внимавам да не слагам знак за равенство между теглото на децата ми и тяхната стойност като хора. Те знаят, че аз тренирам и се храня добре, защото искам да съм здрава, а не защото съм обсебена от число, което трябва да видя на кантара. 

Та, когато дъщеря ми постави под въпрос външния си вид, се зачудих дали това, че се опитвам да я отклонявам от сладките неща не ѝ е оказало негативно влияние, без да искам.

Говорете по-малко за храна с децата си

Според д-р Шарлът Марки, професор по психология в Университета Рутгърс в Камдън, Ню Джърси, храната е един от малкото случаи в живота ни като родители, в които е по-добре да казваме по-малко. “Има толкова много неща, за които е добре да се говори дълго и подробно, но не съм убедена, че храната е едно от тях”, казва тя. “Това създава тревоги и несигурност в децата, които не са здравословни.”

Вместо това д-р Марки предлага да се използва добре познатия сред различни диетолози метод на “разделение на отговорностите”. При него родителите осигуряват на децата различни, предимно здравословни, храни в определеното за хранене време, а децата сами преценяват какво и колко искат да изядат. Дори това да означава, че понякога ще изядат повече бисквити, отколкото моркови.

“Ще има дни, в които децата ви ще ядат боклуци и това няма да ви кара да се чувствате добре като родители. Но така се учат как да ядат, когато са гладни, и кога да спрат, когато се заситят”, казва тя. И добавя, че родителите трябва да използват този метод с всяко дете в семейството, стига, разбира се, някое от децата да не страда от заболяване или хранителна алергия. 

Освен че ще им позволите да следват хранителните си желания, с този метод ще им дадете възможност да разберат какви са последиците от техните решения. “Когато детето ви каже, че го боли стомаха, можете спокойно да му отговорите, че ако не беше яло толкова сладки неща и беше направило друг избор, може би щеше да се чувства по-добре”, отбелязва д-р Марки. “Позволете им да почувстват, че имат някакъв контрол над ситуацията.”

На практика

Лично аз се почувствах доста освободена, прилагайки тези съвети, тъй като обикновено едва ли не изпитвам вина, ако всяко хранене не стъпва на четири основни хранителни групи. Получих разрешение да спра да съм “надзорникът по храната”, но въпреки това бях доста несигурна. 

“Ами ако яденето на цял пакет чипс се превърне в навик?” “Ами не купувайте такива неща”, казва д-р Марки. “Купете им любимите им плодове. Стойте зад кулисите и насочвайте избора им. Или отделете едно чекмедже или шкаф за храна, която е без всякакви ограничения. Оставете контрола в техните ръце, но с определени параметри.”

Въпросът с напълняването

В допълнение към това стоеше и въпросът с думата “дебел”, която дъщеря ми очевидно беше започнала да възприема като нещо лошо. Диетологът Мариан Якобсен съветва родителите да имат отворен диалог с децата си по отношение на напълняването. 

“Това така или иначе ще е съществена част от живота им”, казва тя. “Момичетата наедряват по-бързо през първите две години от пубертета, което може да е малко плашещо, но е съвсем нормално. Обикновено това се случва преди първата менструация. В този период организмите им се променят и би трябвало да можете да говорите с децата си за това.”

Кейти Райт е професионален фитнес инструктор и майка на пет деца. Тя също споделя, че понякога се чуди как да се справи с разликата в нивата на апетит и в желанието за активност при двете си по-големи дъщери. “Опитвам се да им обясня, че няма нищо лошо в това да не искаш да тичаш по 10 км на ден, но все пак трябва да балансираш активността си спрямо това, което ядеш”, казва тя. “Обаче и не ми се иска да им казвам да не ядат нещо. Много е трудно.”

Освен че е трудно, вероятно няма и да има ефект. “Някои деца просто обичат храната и ядат повече”, казва д-р Марки. “Да им забраните да си вземат допълнително, няма да реши проблема, затова е по-добре да ги оставите сами да разберат колко ти става лошо, след като изядеш шест курабии.” 

Якобсен съветва родителите да карат децата да сядат на масата за всяко хапване, дори да е малко междинно хранене с плод, за да осъзнаят по този начин какво е да си гладен и какво е да си сит. Освен това е добре да отъждествите храната с неща, които са важни за тях. “Ако спортуват, кажете им, че храната ще им помогне. Обърнете внимание на това, което храната би направила за тях, а не какво ще направи с теглото им”, казва тя.

Все някога ще започнат да ядат зеленчуци

Опитвам да прилагам тези стратегии. Задобрявам в това да режа плодове и зеленчуци и да им ги давам за бързо хапване. Освен това казвам “да”, когато искат сладолед, дори в този ден вече да са яли. Видях, че когато налагам по-малко забрани, те вземат по-добри решения. А дните, в които няма толкова много зеленчуци, компенсираме с повече зеленчуци в следващите. “Храненето е дълъг процес”, казва Якобсен. “Храната, която се предлага, прави разликата, защото дори и да не искат да я ядат, те я виждат. И в един момент просто им прещраква и започват.”

Говори ли сме си за странните реакции на знайни и незнайни минувачи към децата ни десетки пъти. Днес обаче няма да напомняме за принудата да носим онази торба, пълна с шапки, чорапи, яке с ръкави, яке без ръкави, одеяло и маска за дишане, за която Елисавета Белобрадова ни разказа в “Това дете защо е без шапка?!?” или за даването на акъл от непознати. Нито за единствения възможен отговор, когато някой настойчиво ни попита Ама къде сте го помъкнали туй дете в това време?? ("Ами, по работа")

Гостува ни Виолета Йорданова, която ни разказва какво е да имаш червенокосо дете - рядък ген, голяма отговорност и още по-несъобразителни въпроси от околните. 

_________________

Още щом дъщеря ми се появи на бял свят, моят доктор каза нещо много забавно: "Ама това дете е червенокосо!? Не знам какво ще обясняваш на баща му отвън - и ти, и той сте с кестеняви коси..." Последва бурен смях в  родилната зала, а аз се насладих на предусещането, че детето ми ще предизвиква вниманието на околните.

Моята рижла се появи единствена по естествен път този ден в родилното. Беше най-кльощавото и дребничко дете - за разлика от родените секцио, които бяха едни пухкави, оформени - ех, доста по-красиви бяха от моето дете, няма какво да си кривя душата.

Дали от следродилната депресия беше, но започнах да си представям детето ми пораснало, цялото на лунички, с бледа бяла кожа - и това никак не ми харесваше като идея за визията на моето единствено отроче. Луда работа е човешката психика..

И така започнаха отговорностите и последиците от този рецесивен ген у нея: още първата седмица избиха пъпки по бледата ѝ кожа - до степен, в която заприличваше на петниста хиена. Чешеше постоянно лицето си и то ставаше цялото на рани. А на тази бяла кожа, повярвайте ми, всяка раничка или пъпка остава и си личи доста дълго...

Нищо, и това премеждие отмина към шестия месец - бебешко акне било... На дечицата около нас преминаваше за месец-два, но при моята червенокоска нещата стояха по друг начин.

Дочакахме топлите месеци и, ново 20 - от слънцето кожата ѝ буквално започна да се цепи. Отново на кожен лекар, който обясни, че заради "келтската ѝ жилка" оттук насетне, без 50 фактор слънцезащитно масло да не излизаме в топлите месеци.

И така, в най-големите жеги моята червенокоска винаги беше с шалварче или клинче и омазана с мляко за слънце, защото ставаше на червени петна, които ѝ причиняваха ужасни сърбежи, а те се превръщаха в рани, ако ги разчешеше. Нищо, и това преживяхме..

Следващо изпитание: чести боледувания и влизания в болница. Дори и там ставаше любимка на лекарите, заради огнения цвят в косите и характера си... Имах чувството, че има ли вирус, тя ще го пипне.

След дълго четене разбрах, че червенокосите били с по-крехка имунна система. Поради огнения ѝ темперамент и чувствителност (също типична черта за червенокосите), не успях да я отуча от смученето на пръст, с което вкарваше и до сега вкарва множество бактерии директно в устата си. Но и с това свикнах.

И до ден днешен обаче не мога да свикна е непрестанния въпрос от непознати:

"Ама тя естествено червенокоса ли е?"

Като че ли някой нормален родител би помислил да боядисва косата на детето си, когато то е на крехката възраст от 2 години?

И с този въпрос живея почти всеки ден.

За добро или лошо имам най-невероятното дете, което събира погледите на всички, вбесява с пламенния си нрав и чувствителност, но пленява щом те погледне.

Така че, скъпи майки на рижави или червенокоси бебета - ще се радвам да споделите сблъсквали ли сте се част от тези проблеми в отглеждането на такива дечица! Защото да имаш такова дете е късмет, едно на милион, но и невероятна отговорност!

cross