Не че някога сме се съмнявали, че майките са най-голямата сила на света, но това се потвърди със страхотните текстове, които ни изпратиха десетки жени, за да ни разкажат за техните майки и баби по време на кампанията ни с dm “Моята майка е моето вдъхновение”. 

Изчетохме стотици редове, пълни с любов и признателност. Изключителни разкази и спомени за силни и борбени жени, които са успели да предадат на децата и внуците си най-важното – да си смел, да се отстояваш и да устояваш, да си умен, да си добър, да се грижиш за себе си и околните. 

И макар в момента да живеем в предизвикателни времена, които подлагат всички ни на изпитание по един или друг начин, този Осми март беше истински празничен и светъл именно заради великолепните истории, които получихме. 

Какво научихме за нашите майки от тях:

Книгите

В много от разказите се отбелязва, че майките ни са хората, научили ни да четем и да обичаме книгите страстно – така, както се обича живота. 

“Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ – купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа”, пише Ива Петрова в текста си “Мама, която винаги имаше време за всичко”. 

“Мама четеше книги непрекъснато, беше превърнала стаята, в която не живея повече от 10 години, в малка книжарница. Вкъщи книгите нямат дори едно огънато ръбче”, разказва Кристина Ламбева в “Супергероите невинаги носят наметало. На мама”. 

Любовта

Научили са ни да я изпитваме, да я разпознаваме и да я раздаваме. За да може утре да я дадем и на децата си и да продължат да я носят и раздават.

“ТЯ е от тези жени, които не говорят за чувствата си, не изказват емоции, но любовта им извира и се лее като река в пълноводие. Когато ходи по улицата, пръска чар и светлина. Подава положителен заряд на всеки, който я доближи”, пише Силвия Славова в “Жената на прага”.

“Тя има болно сърце, но не го жали и раздава любовта си с пълни шепи”, разказва за своята майка Саша Гетова в “Тя е изключителна, защото е моята майка”.

А Бранимира Димитрова в текста си обобщава всичко с “Мама е училище по любов.”

Свободата

Майките са тези, които дават първия и най-важен урок по свобода – адски е важно да я имаш, но свободата е отговорност, която трябва да се научиш да носиш.

“Тя ме е научила да казвам всичко, което мисля, и всичко, което чувствам. В прав текст. На висок глас. Пред близките си. И пред всички заинтересовани въобще. Обичам тази свобода. Свободата на чистата съвест.Свободата на правия текст. Свободата да бъдеш човек. Истински, не редактиран от пози, комплекси, болни амбиции, его, непознаване или страхове човек. Какъвто си. Защото си достатъчен. И идеален, точно защото си несъвършен”, пише Диана Георгиева в “За майка ми, учителя ми по свобода”.

Силата

Колко е важно да си силен и къде и как да влагаш тази сила – това е умението, което идва от нашите майки и се предава в поколенията. Всички истории, които прочетохме, разказват за силни и борбени жени, избрали смело да минават през живота, без да ни посочват “Виж сега как се прави”. Защото то не става с приказки, а с пример.

“Мама ме научи да бъда мъжко момиче, да превъзмогна цялата си ненужна емоционалност и да знам, че няма как да не се справя със всичко, имам ли нужното желание и психическа нагласа”, пише за своята майка Лилия Златкова в текста си “Борбеност и сила”. 

Гергана Върбанова определя майка си като героя, който ѝ вдъхва сила: “Герой, защото никога не се предаде, за да ми даде най-доброто от себе си. Герой, защото колкото и да падам, тя винаги ме вдига, изтупва ме от калта и ми казва: “Ставай, моето момиче, животът е пред теб!”. 

“ВЕЛИКАТА ми майка е преминала през много бури в своя живот, включително е победила и рака. Аз съм била малка тогава, може би в 3-4 клас, и дори не съм разбрала, че майка ми е била болна, камо ли че се възстановява от супер тежка операция. Майка ми не мрънка, не се оплаква, а стиска зъби и кара стремглаво напред!”, разказва ни Стела Георгиева в “Моята майка е ВЕЛИКА!”.

Благодарим ви за тези вдъхновяващи и поучителни истории. Благодарим за любовта, която споделихте с нас. Благодарим, че имахме възможност за пореден път да се убедим, че майките ни са хората, които движат света напред, без непременно да се опитват да правят точно това.

Винаги си говорим как ЩЕ прекараме Осми март. Това е текст как РЕАЛНО се прекарва Осми март понякога. Прати ни го Натали Георгиева. Забавлявахме са на неин гръб безкрайно добронамерено и си припомнихме и ние какви сме ги патили по празници.

Как прекарах Oсми март? Определено запомнящо се. Резултатът е един херпес, счупена чаша, коса – махагон (трябваше да е лешникова).

На 8 март най-накрая се добрах до боята за коса, която бях купила преди месец, но все не ѝ отделях време, защото… Защото живеех със самозаблудата, че косата ми е някак естествено красива или поне поносима, докато не лъсна цялата истина пред огледало, огряно от слънцето. То бели кичури, то оранжеви някакви оттенъци, остатъци от стари експерименти… Абе, за боя плаче!

Смело нацапвам къде що има бели коси, щастлива от успеха си, че най-после съм обърнала внимание на себе си. Зачаквам двайсетте минути, докато стане прелест.

През това време детето се връща от училище, настава радостна суматоха – споделяне, смях и веселие. Опомням се внезапно, че на главата си имам нещо, и хуквам към стаята, за да си взема хавлия и дрехи. Със замах отварям вратата с полусъбут панталон и глава, омотана в някакъв найлон. Защото нали съм си у дома, пък е и Осми март и ще си се разхождам из къщи както си искам. Да, ама не!

Панталонът ми продължи да се свлича, докато внезапно осъзнавам, че в мен са се вторачили поне тридесет чифта очи и ме зяпат. И аз започвам да викам:

– АБЕ, МИЛО, БЕ, ЗАЩО МЕ ГЛЕДАТ ТЕЗИИИИ???

Той в това време е в другия край на жилището и прави кафе. Чува се звук от счупен порцелан и на свой ред той започва да вика:

– ЗАЩО ВИКАШ!? КАКВО ТОЛКОВА Е СТАНАЛО!? ИМАМ ВАЖНА ЛЕКЦИЯ! И БЕЗ ДРУГО МИ Е НАПРЕГНАТО!

Паникьосах се яко, цветът на лицето ми се смени няколко пъти…

Обяснявам аз ситуацията (междувременно с трясък съм затворила вратата на позора). Той ме успокоява, че камерата на компютъра му била изключена, защото е в почивка и никой не ми е видял безценните гащи.

Ох, идвам на себе си. То гащи като гащи, сигурно и вие ги имате същите, но…

Най-после мир и тишина!
Влизам в банята.
Излизам. Нямам дрехи.

И сега вися като... по една мини хавлийка и чакам ВАЖНАТА лекция да приключи. 

Косата ми бавно изсъхва (защото и сешоарът е някъде си!), стърчи във всички посоки (и гребен липсва) и придобива ужасяващи червеникави оттенъци, ЗАЩОТО СЪМ СБЪРКАЛА НОМЕРА НА БОЯТА. 

Какво нефункционално жилище имам, хич не е подходящо за дистанционно обучение! Плаче ми се.

Текстът на Ива Петрова е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.

Моята майка не беше като от списание – в смисъл, че не проявяваше интерес към фризьорски салони, дрехи и други майки. Тя беше заета, практична жена и в детството си я уважавах, най-вече защото не ме караше насила да ям.

Мисля, че доста хора я възприемаха като сърдечна и гостоприемна, понеже не караше и гостите ни да ядат. За мен нямаше нищо по-омразно от това да ида „у леля ти еди коя си“ и да прекарам половината време в неравна схватка с домакинята, която зорко следи по чиниите кой от какво е ял, с какъв апетит го е ял, дали го е доял.

И преследва така наречените си гости като диверсанти, докато не опитат задоволително много от всичко. Моята майка обслужваше свои и чужди усърдно, но ненатрапчиво – без да се опитва да ни натъпче, сякаш животът ни зависи от това последно ядене, а после на висок глас да се оплаче, че не е слугиня. 

Мама беше силна жена, отлично приспособена към времето, в което живееше: детското ми съзнание беше донякъде потиснато от „даровете“ на късния соц – опашки за мляко в 3:00 сутринта, опашки за банани, опашки за спестявания пред банките. Българският преход към демокрацията доказано не е за слабаци.

А майка ми не само търпеше опашките и неизвестността от това къде днес ще пуснат сирене, но и не се оплакваше – сигурно защото нямаше много смисъл, а тя, както ви казах, беше практична жена.

Беше в състояние да изтърпи и много повече от това: съседа, който всяка неделя сутрин удряше по парното с чук; коварните софийски плочки, които ти обливат единствените годни за носене обувки с топла кал; деца, омазани с неясни субстанции; котка, нагазила в току-що глазираната шоколадова торта… Търпението ѝ бе забележително, но не безкрайно.

Имаше една невидима граница, отвъд която възрастните биваха пресрещани с враждебност, а децата – с отречения в педагогическата наука еднократен предупредителен шамар. Отвъд тази невидима граница се намираха още мрънкането, влаченето на крака по път за училище и скубането на косата на родната сестра.

И изобщо, ако имаше нещо, което иначе ведрата ѝ натура не можеше да понася, това бяха глезотията и несправедливостта, в този ред. На това се крепеше и цялото ми детско разбиране за равновесието в познатата ни вселена и не ме измъчваха мисли дали, например, не налагам достатъчно много и достатъчно настойчиво своята индивидуалност. 

Мама правеше страшни торти. По-точно – 44 различни рецепти, направени само с четирите съставки, които можеха евентуално да се купят по това време в магазините.

Бабите от блока ѝ доставяха по своите си неведоми трафикантски канали дефицитни стоки като масло без вода и ванилин на пакетчета, за да прави торти за рождените дни на внуците им – ако беше малко по-предприемчива, можеше да отвори малка сладкарничка.

Но не и моята майка. Тя беше учен – лаборант в един институт на БАН, зафичен – за удобство на учените и потребяващите наука – отвъд Околовръстното, защото мястото на науката, нали, е на къра, а не на жълтите павета.

Между другото, в лабораторията, част от посудата се ползваше успешно за варене на чай и кафе, а в температурната камера ставаха страшни принцеси. Ако тогава, в епохата преди киноата и сладките картофи, на някого му беше хрумнало да направи кулинарно риалити, мама можеше да го спечели с принцеса. 

За мен майка ми беше красива. Най-често можеше да бъде видяна в една от ония грозни лабораторни манти, в които дали отдолу е Клаудия Шифър или Цола Драгойчева няма особена разлика. Имаше една единствена официална рокля. Гримираше се най-много веднъж в годината, защото нямаше за къде толкова да се гримира, като изваждаше ритуално една кутия скъпоценни сенки.

Те хич не ѝ отиваха, но пък бяха донесени от баща ми от далечна чужбинска командировка. Но имаше толкова хубави крака, че беше все тая, че лилавото не е нейният цвят. Обичаше морето, голосеменните растения и нас. 

Мама беше богата жена. Вярно, нямаше никакви пари, защото науката, или поне нейната, не беше баш основен приоритет на държавата и обществото. Но пък умееше да харчи, и то с кеф: за забавление, за култура, за книги.

От нея някак ми остана един постоянен глад за хубави преживявания и убеждението, че богатството е равно на това, което не те е страх да похарчиш, а не на това, което си напъхал в дюшека.

Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ - купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа. Говореше един такъв правилен български – като на говорителите по БНТ от преди трийсетина години – със съвсем леко изразена шопска мелодика, но само в състояние на силен афект.  

Нямам спомен с нея да сме редили пъзел, да сме оцветявали макарони и ролки от тоалетна хартия, да сме месили домашен хляб, облечени в еднакви престилки с къдрички: не мисля, че беше от липса на креативност, а от липса на време.

Все пак готвенето, чистенето, миенето на чинии, кърпенето на панталони бяха служебни дейности, случващи се някак от само себе си, без наше участие, но, като се замисля, сигурно са отнемали доста от свободното ѝ време.

Инак, не може да се каже, че не поощряваше развитието на талантите ми и установяването на тяхната липса: заведе ме поне по веднъж на пеене, пиано, балет, карате, джудо, кънки, рисуване и каквото въобще се предлагаше по онова време. Ходех къде с желание, къде без, понеже вече разбирах, че всичкото това не е без пари, а след всички инфлации и деноминации ние се оказахме изненадващо бедни.

За мое учудване, тя всъщност се интересуваше от моето мнение: разбрах го след двата ми единствени, но дълбоко травмиращи урока по балет във втори клас – това си бяха два пъти по шейсет минути пълноценно унижение. В залата, пълна с тънички-мънички 6-годишни момиченца, моето едро, непохватно и пухкаво тяло стърчеше като презимувал пеликан сред ято гугутки.

Със сълзи на очи рекох, че балет, ако може, повече не искам. Тя само каза: „Добре!“ и ме заведе да пия боза и да ям скаличка. Заобичах я сякаш двойно повече, но не защото явно не държеше да преживявам тоя ужас два пъти седмично, а понеже не попита „Защо?“ и никога вече не повдигна въпроса за балета. А и защото ме натъпка с въглехидрати, от което моето настроение значително се подобри. 

Мама винаги имаше време за всичко. Но имаше нужда и от лично пространство. Държеше другите да ѝ го зачитат. Заради нея, по подразбиране, и аз реших, че трябва да имам такова и да го защитавам от набези.

Всеки ден тя намираше сили за водене, взимане, хранене, къпане и обличане на деца; проверки на домашни и контролни, да не говорим за мъкненето на щайги в института и някоя и друга прахосмукачка.

Тъй че понякога, обяснимо, цялото това изобилие финишираше, вместо в извършването на зрелищно углавно престъпление, в двучасово шиене на гоблен за успокояване на нервите, което не можеше и не беше разумно да бъде прекъсвано. Вилеровите гоблени бяха една от малкото общоприети форми на медитация, подходящи за жените на средна възраст в края на осемдесетте. 

Иска ми се да помня майка си като стара софийска аристократка, седнала на мижавата светлина в хола, как слуша Моцарт, докато изпод пръстите ѝ бавно излиза „Хитлеровата зима“.

Но тя, също така, често пушеше на балкона и понякога пиеше ракия. В семейството това срещаше неодобрение, и аз, някак по инерция, също не виждах причина да го прави. Вкъщи циркулираше една легенда, как на невръстна възраст мама била отказала дядо ми от цигарите като му занесла статия във вестник, където пишело, че е вредно.

Веднъж хитроумно се опитах да приложа тази същата методика, за да я отърва от този навик – погледът, който ми хвърли беше толкова немайчински, че се отказах в полет. В крайна сметка, жената не искаше толкова много. 

Майка ми не хвалеше безпричинно. Не ми благодареше, че съм си измила ръцете, написала домашното, изказала членоразделно конфликта с учителката по физическо. Получавах похвала само когато беше заслужена и си спомням, че сърцето ми се разтапяше като шоколад на слънчев прозорец.

Единственото, което мама понякога получаваше от нас, бяха цветя за Осми март. По-скоро някой ни ги купуваше и ние само ѝ ги подарявахме. Но тя не държеше на тези неща.

Мама почина, когато бях на дванайсет. Не можах да ѝ разкажа за своите бъдещи творчески планове. Не можах да ѝ подаря купени от мен цветя. Тя не успя да види местата, където успях да отида с раница на гърба и вятър в косата. Не успя да види и преживее и някои забележително глупави мои постъпки.

В края на краищата обаче, тя се оказа голям експерт по човешките ресурси – избра за мен и сестра ми такава кръстница, направо – втора майка – която продължи някак оттам, откъдето мама приключи с нашето възпитание и доотглеждане.

Така че никога не съм усещала липсата на сигурно пристанище, където мога да корабокруширам спокойно: да се наям, без да ме питат искам ли още; да си поплача и да си кажа всичко.

Когато аз самата станах майка, омерзително често се прибирах вкъщи в онова особено състояние на духа – потна, изморена, нарамила гневно, пищящо и зачервено дете, чиято драма от напускането на детската площадка е станала достояние на целия квартал. И в този критичен момент, винаги е имало кой да ми каже: „Спокойно, и ти беше същото магаре и пак стана човек!“.

Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.

Осми март... Що за празник е това? На майката ли, на „милите дами“ ли или както казва Красимира – на зюмбюла от чувал, защото ясно си спомня, макар да е била крехко девойче, че навремето колегите в „службата“ са идвали с по един малък чувал със зюмбюли и са раздавали на поразия де що видят същество от женски пол.

Всъщност, осми март е датата, която отбелязва дългогодишната борба на жените за равни права и задължения. Или простата възможност да бъдат третирани от закона и обществото като свободни, пълноправни граждани без оглед на пола.

В България това в голяма степен е факт, особено що се отнася до законодателството. И макар да има още много да се желае от обществото ни, страната ни е направила огромни крачки напред в наглед простата задача

да предостави на жената същите възможности, каквито имат и мъжете,

па всеки да се оправя кой както може.

И когато казвам „обществото ни“, имам предвид цялото общество, защото съм далеч от мисълта, че идеята за равнопоставеност е трудна за възприемане само от мъжете. Има безброй жени, които по една или друга причина все още не могат да заживеят напълно с концепцията за свобода, но се надяваме заедно, помагайки си да преминем в една друга епоха на себеосъзнаване.

Затова и днес, на този празник, ще ви запознаем с две велики българки, които почти никой вече не си спомня. Те надали са получили и един зюмбюл в живота си (дори и да са получили по случайност някъде из горите и планините, не е било от чувал), нито са била на банкет, а още по-малко са се обръщали към тях тържествено от трибуна с думите „Жените са нежни цветя“, но пък са най-добрият образ, който можем да ви представим на днешната дата, за да трепне кръвта ви, да се събуди приспаната смелост и да разсъним свободния дух, който, вярваме, спи във всяка жена.

И така, ето ги и тях. Юначната дъщеря на българската бойна слава – Донка Ушлинова или както е била известна – Донка Комитката и нейната етърва Сребра Апостолова.

Родена през 1885 в село Смилево, Битолско, днешна Република Македония, страховитата Донка не само е била революционер, четник, но и професионален войник в Българската армия.

Но нека ви разкажем нейната впечатляваща история.

Донка съвсем рано остава сираче и на 16 години се жени за Ставре Ушлинов. На седемнайсет години тя вече е красиво момиче, мъжът ѝ е на гурбет, а местният ага – Реджеп Ага, я пожелава за ханъма, заедно с етърва ѝ Сребра. Двете девойки не могат да преживеят такава съдба и

затриват агата по особено кървав начин с помощта на съпруга на Сребра.

След подобно престъпление, нямат друг избор освен да избягат и да се влеят в редиците на четниците на ВМОРО. Там Донка е облечена в четническа униформа и започва пътят на нейните бойни подвизи.

Участва в десетки сражения, смело, рамо до рамо с четниците, като в един момент дори е обявена за подвойвода. Двете с етърва ѝ Сребра, която също не е шега работа, се бият наравно с мъжете и се прочуват навред. След редица боеве, Донка успява да се прехвърли в Княжество България и се установява във Варна, където, като всяка благоприлична и скромна девойка… започва да следва в университет.

Тук трябва да си признаем, че малко ни хвана срам, защото, както отбеляза Красимира - „Виждаш ли, хората идват с пушка от гората и стават висшисти, а ние двете с теб едвам сколасахме“.

За Донка обаче висшето образование не е оправдание да загърби основната си страст и се записва доброволка в последващите две Балкански войни, където е наградена с два ордена за храброст. После следва Първата световна война и Донка отново е в редиците на армията, вече произведена в ефрейтор.

Сигурно се чудите какво ли е казал мъжът ѝ за цялата тази работа.

Съвсем логично е да предположим, че не е бил никак доволен и само е мърморел, че няма кой една леща да му завърти, няма кой чорапът му да зашие и двора да измете, а да не говорим съседите какво ще си кажат.

Но такива специални жени надали биха се занимавали с мъже, които мрънкат, и не е никак чудно, че самия Ставре Ушлинов се бие като доброволец редом до жена си през всичките три войни. Ето и част от спомените, които разкриват, че дори и смела като лъвица, тя е имала своите страхове:

„…Когато ни строиха, аз бях облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля. Полковник Влахов и полковник Драганов като ме приближиха засмени и ме попитаха какво търся тук и че трябва да си ида. (…) Каква мъка изпитах в този момент. Страх ме обзе като си помислих, че сега могат да ме върнат и да не ми позволят да остана при другарите си.“

В този момент десетки войници се застъпват за Донка

и разказват на двамата полковници за нейните геройства. Приета е с почести в редовете на армията и получава още два ордена за храброст – този път първа и втора степен. В спомените си Донка признава, че не отстъпва на мъжете по нищо друго освен в близкия бой с ножове.

След края на войната се завръща с мъжа си във Варна, където двамата си построяват дом и им се ражда син – Александър. Донка умира на 52 години и остава в историята незаменима диря, която да служи на поколения жени след нея.

А ако някой от вас се запита какво стана със етърва ѝ Сребра Апостолова, то тя също е пример за изключителна храброст. Участва в македонските освободителни борби и след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание, също отива във Варна, където ражда 4 деца и живее в изключителна бедност и скромност. Умира на 59-годишна възраст, заобиколена от големия си род.

Така завършват своя житейски път двете етърви – неразделни в сърцата си.

И тъй като знаем, че нищо не може да илюстрира по-добре душата на един човек от собствените му думи, в заключение ще дадем думата на самата Донка Ушлинова, която е произнасяла страховити речи пред своите другари.

“Победата не е в юначеството, а в търпението. Сега е моментът да докажем пред света, че сме еднакво смели и храбри както при щастие, тъй и при нещастие, както вчера, тъй и днес… Рано или късно всички ще умрем, но блажени са тия, които умрат за отечеството си, защото няма по-сладка и по- славна смърт от смъртта за отечеството“.