Текстът на Нина Андонова е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.
Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.
Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!
Животът е пъстър и цветен като… Като дъгата. Ухаещ като цветята и единствен и съвършен ни разкрива красотата такава, каквато е в действителност. Всяка година си пожелаваме хубави неща, които да ни направят истински щастливи, но животът като че ли ни кара да се учим всеки ден.
И така започва моя разказ. Разказ, който за мнозина може да е повод за възхищение, за чудо и вяра, че доброто ще победи,а за други просто начин да си вземем поука, че не трябва да се отказваме от нищо, което ни предлага животът.
Това, което ще ви разкажа, е част от моя живот, несъвършен и единствен за мен, но винаги готов да бъде мой приятел дори и в най-трудните моменти.
Още от малка обичах лятото, толкова много мечти и желания имах, като всяко едно дете. Ходехме с моите родители на море и почивка и си мислех колко ли деца имат щастието да бъдат със своите мама и татко, които да им дадат необходимата обич и любов, колко ли много деца тръпнат в очакване да видят техните мама и татко, за да бъдат едно пълноценно семейство и да бъдат щастливи.
Но аз бях още дете тогава, а годините минаваха покрай мен. Растях с обич и уважение, имах всичко, което можех да поискам и за което съм мечтала. И сега, когато вече съм голяма и съм щастливо омъжена жена, получавайки любов от момчето, което ме обича истински, се връщам назад към моето детство, където бях щастлива.
Животът ни обръща на 180 градуса в момента, в който си кажем "Имам всичко необходимо, не може нищо да ми се случи".
Преди 5 години моят баща внезапно почина. Трябваше да бъда силна, защото все пак съм жена,а ние жените трябва да приемаме всички тежести от живота. Тогава просто… Просто като че ли някой беше дошъл и ми беше казал "Ще направя живота ти сив и мрачен". Аз не бях подготвена за това. Все пак как мога да бъда, никой не ме е предупредил, че животът ми ще продължи без моя баща. Стожерът, който ме напътстваше, който ми даваше съвети и се радваше всеки път, когато се връщах в родния дом след дълъг път,, уморена но винаги тръпнеща в очакване за тези очи, които ме посрещаха и ми се радваха.
За първи път трябваше да изкарам лятото без моя баща. Липсва ми, липсва ми и днес и сякаш частица от него живее в мен и ме напътства всеки ден. След като се запознах с мъжа ми се появи и първата ми искрица надежда, че той може да запълни празнотата в моето семейство и моето сърце.
Не е достатъчна само обичта. Подкрепата, която ми оказваше всеки ден, възвръщаше отново онова загубено време, което минаваше покрай мен, и за първи път се почувствах специална и обичана. А и беше несъмнено лято, лято - време на промени, на нови надежди, мечти и желания. Че нали това беше моето лято!
Сега, когато вече сме утвърдени като семейство, продължаваме заедно да запълваме празнината във всеки един ден. Никой не е казал, че ще бъде лесно, но не е и невъзможно.
Рядко жена може да говори за такъв проблем, за който разкажа сега. Това е прекалено лично. Но за мен е извор на решителност, смелост и крачка към щастлива съдба. Когато тръпнех всеки път в очакване на дете, то не идваше. Взехме съвместно решение да пристъпим към осиновяване, което за мен е една несбъдната мечта.
Трябваше да се примирим с мисълта, че за момента нямаше да си имаме наши деца. Лекарите ни казаха, че сме млади и че можем да чакаме, но бебе така и не идваше. Трябваше да бъда силна отново за нас двамата и да търся решение, за което да бъдем готови. Но това е нашето лято. Време на промени, на сбъднати мечти и на дълъг път, в който се надяваме да бъдем щастливи.
Мисля си и сега, че тази крачка ще ни отведе към мечтаното дете, което да бъде наша опора в живота. И така, започнахме дългия път към щастието с подаване на документите, срещи с нови хора и в тяхно лице срещнахме утеха и разбиране, защото все пак вина няма никой.
Обучаваме се в момента и това е част от процедурата по осиновяване. А желанието ми се засилва всеки един ден, че някъде там ще срещнем нашето дете, което ще ни обикне и ще ни каже "мама" и "татко". Това несъмнено един ден ще стане факт,защото всяко дете заслужава обич, ласка, любов, уважение от всеки един човек.
А лятото е наше - единствено и неповторимо като самия живот. Ако можете да кажете, че сте идеални, че сте имали щастливо детство, то несъмнено не можете да кажете и да предречете какво ще стане утре. Защото всяко лято е изпълнено с нови спомени, с мечти и разочарования, но несъмнено то ни дава урок, учи ни, че лятото е слънчево и носи спомени, носи и много нови мечти и надежди.
Моята надежда живее в мен. Живее в моя живот и всеки един ден ми напомня колко красив и съвършен може да бъде той.
До следващото лято. До следващите нови мечти. А ти имаш ли свое вълшебно лято? Готов ли си за новите предизвикателства и вълшебства?
Моят живот е точно такъв - единствен, неповторим, несъвършен, но даващ ми нови сили всеки един ден, за да мога да кажа утре "Благодаря".
Какво ще ми поднесе утрото – ще ми покаже самият живот! А ти готов ли си за следващото пътешествие?
Това е щастливата история на семейството на Уитли Кокси, която никак не започва с радост, когато младата двойка прави опити за дете. Само хора, които са се борили с невъзможността да забременеят, знаят колко тежко и изтощително – и физически, и психически, е цялото занимание. Уитли и Джарод обаче не се отказват, но им се налага да минат през доста перипетии, докато накрая им се случват буквално чудеса. Като това да имат близнаци... с един месец разлика.
Винаги съм била от хората, които планират. Няколко месеца след като със съпруга ми се оженихме, решихме, че е време да започнем опити за дете. След като опитвахме няколко месеца, си дадох сметка, че не мога да планирам всичко.
През ноември 2015 г. вече бяхме опитвали безуспешно около година и затова отидохме на гинеколог. Надявахме се на някакви отговори, но не получихме много. Гинекологът ни насочи към клиника по безплодие.
През следващата седмица вече се подготвях за хистеросалпингография (процедура, в която се преценява състоянието на маточните тръби), а на следващия месец узнахме, че съм бременна. С Джарод бяхме страшно щастливи.
За съжаление, радостта ни скоро премина в сълзи, след като направих спонтанен аборт няколко седмици по-късно. Това беше най-трудното нещо, през което бяхме минавали досега.
Изобщо не можех да разбера защо всички останали жени забременяват и раждат здрави бебета, само аз не можех.
През следващите две години взех безброй хапчета, минах през толкова процедури, вземаха ми кръв толкова пъти и всичко минаваше от посещение при лекар до посещение при лекар. Нищо не проработи. Бях съсипана. Чувствах, че разочаровам Джарод. Знаех колко много иска деца… И аз не можех да го даря с единственото нещо, което искаше повече от всичко.
През лятото на 2017 г. вече мислех за осиновяване. Обсъдих го с Джарод, но той не беше съгласен. Обикновено е много отворен към идеите ми, но този път беше различно. Спрях да говоря за това, но започнах да се моля Господ да промени мнението на Джарод и да ни даде възможност да осиновим, ако Неговата воля е нашето дете да е осиновено.
През ноември почувствах, че трябва да спра лечението за безплодие, но не исках да изпускам нещата от контрол. Малко след това Джарод ми каза, че иска да продължим напред и да се опитаме да осиновим дете. Бях шокирана.
Започнахме целия процес по осиновяване с проучвания, домашни посещения, документи, посещения при лекар и ходене на курсове. Работихме здраво върху профилите си, за да може да получим одобрение. След месеци труд домът ни вече беше готов и отворен за бебе. Беше 1 януари 2018 г.
Когато обявихме, че ще осиновим бебе, имаше един коментар, който изпъкна: „Когато осиновите, ще забременеете. Случва се на всички“. Мразех този коментар. Хората не разбраха ли през какво минахме? Колко време сме се опитвали да имаме дете? Никой не знаеше дали ще се случи нещо такова. Това, че някой се опитваше да омаловажи трудностите, през които минахме, и решенията, които трябваше да вземем, много ме нарани.
През февруари 2018 г. бях насред стимулация за забременяване и просто си знаех, че не съм бременна. Пак започнах да се моля този път с идеята да получа някакъв знак дали трябва да спра с лечението за безплодие. Имах нужда нещо да ми подскаже, че правим правилното нещо.
Бях безкрайно притеснена, че съпругът ми ще ме помисли за слаб характер, задето искам да спра. Чудех се дали няма да реши, че се отказвам от общата ни мечта за деца.
Още не сме свършили, скрол надолу
И тогава една сутрин се събудих и просто вече мислех по различен начин. Бях спокойна за всичко. Казах на мъжа ми, че приключвам със стимулациите и че не искам да ги правя повече.
Какво отговори ли? „Знам. Знам, че от известно време ти е писнало, но исках сама да вземеш това решение. Обичам те, каквото и да става. Ти си най-силният човек, когото познавам, заради всички неща, през които мина заради нас.“ Тогава осъзнах, че Господ си има план за нас, просто трябваше да Му се доверим.
До юни 2018 г. вече бяхме сменили осиновителските компании и къщата ни отново беше готова за бебе. През август ми закъсня. С 3 седмици. Съпругът ми ми каза да си направя тест, но аз се инатях. „Не, не съм бременна. Няма да давам пари за тестове.“ Но в крайна сметка взех един. И бях БРЕМЕННА. Най-големият шок в живота ни!
Решихме да продължим с осиновяването, но ще се насочим към майки, които трябва да родят след мен.
На 24 октомври 2018 г. ни уведомиха, че има майка, която е избрала нас за родители на бебето ѝ. Терминът ѝ беше 3 седмици след моя и живееше на 14 часа път от нас.
Чувате ли ме? Разбирате ли какво казвам? След ГОДИНИ в опити да имаме дете, сега се оказва, че ще имаме ДВЕ! Приятелите ни планираха парти за разкриване на пола на бебето и на купона обявихме на всички, че има майка, която ни е харесала за родители на нейното бебе. Трябваше да видите лицата им. Говоря ви за абсолютен шок за семейството ни и най-близките ни приятели! Както сме си само двамата, изведнъж към нас ще се присъединят две момченца, и то само с месец разлика.
Превъртам набързо до март 2019 г. Бременна съм в 36 седмица и лекарите решават, че трябва да извадят бебето, защото водите ми са спаднали ужасно много. Влизах в болница заради това през цялата бременност и бях готова вече да се срещна със сина ни.
Той се роди на 22 март. След 3 седмици и половина в интензивното отделение за новородени Джеб най-накрая си дойде вкъщи.
Имахме точно една седмица, за да се нагодим към живота с новородено, когато ни се обади адвокатът ни и ни каза, че е раждането на майката, чието дете ще осиновим, ще бъде индуцирано (изкуствено започване на родилния процес). НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН. Какво?!
Мислехме си, че ще имаме поне месец да се нагодим към живота с едно бебе, преди в компанията да влезе още едно новородено. Оказа се, че са ѝ изчислили термина грешно. Той е бил същият като моя и вече преносва със седмица. Главите ни направо избухнаха.
Приготвихме се колкото се може по-бързо и тръгнахме на 14-часово пътуване с каране през нощта, за да може да сме там, когато се роди второто ни момченце. Денят беше 25 април.
Пристигнахме в болницата половин час, след като той се беше появил и успяхме да се видим с рождената му майка. Тя ни подаде бебето и видяхме Портър за първи път. Имаше толкова много сълзи от щастие.
Прекарахме известно време с Портър и биологичните му родители, след това го запознахме с брат му Джеб. После дадохме възможност на родителите на Портър да се сбогуват с него. Изписаха го на следващия ден, а ние останахме още няколко дни, за да се финализира процедурата. След седмица вече беше официално наш.
Можете ли да повярвате, че сега сме родителите на две прекрасни момченца, които са родени само месец и няколко дни едно от друго?
Ще ми се да се върна назад във времето и да посетя Джарод и Уитли от 2015 г. и да им кажа: „Само се дръжте. Знам, че ви е трудно да вдигнете поглед от болка и притеснение. И по-трудно ще стане. Ще има изпитания, разбито сърце, борба с безплодието, която ще ви съсипе, и един милион „не“-та. Ще ви се иска да се откажете. Ще сте огорчени и отчаяни и няма да разбирате защо точно на вас се случва. Но Господ си има план за вас“.
Като се обърна назад, с ръка на сърцето мога да кажа, че съм благодарна за трудностите. За обърканите планове, за съкрушените сърца, за разочарованията, защото те ни доведоха точно там, където трябва да бъдем.
Историята на Уитли Кокси е разказана от нея за cafemom.com.
Текстът, който ще прочетете, е личната история на наша читателка, която иска да остане анонимна, но има нужда да разкаже какъв е животът ѝ и пред какви избори и предизвикателства я поставя, за да получи обратна връзка дали все пак е подходила правилно.
Историята, както вече казахме, е лична и реална, но е написана в трето лице единствено число, като фикция, защото на дамата ѝ е по-лесно да разказва за всичко случило ѝ се с дистанция.
Когато прочетете, може би ще разберете защо.
Това е история за силата на човешкия дух. Ни повече, ни по малко.
Тя беше на 35 и страдаше от нелечимо заболяване. Страдаше не толкова от заболяването, колкото от изолацията, в която то я поставяше. Изолацията често беше доброволна – научи се, че диагнозата ѝ е безпогрешен тест за това колко си близък на отсрещния човек.
Намираше страха на хората за разбираем – може би е част от инстинкта за оцеляване. А и отдавна си беше дала сметка, че ако тя беше от другата страна, може би също като 75% от хората щеше да се страхува даже да се ръкува с такъв човек.
Много ѝ беше минало през главата. На 22 погреба дъщеря си. Спря да се грижи за себе си. Не се хранеше. Живееше в някаква мъгла – механично и с дупка в сърцето. Разболя се. Лежа половин година в болница – между живите и мъртвите.
Оцеля – беше млада и организмът ѝ се пребори. В болницата се запозна със свестни хора и малко по-малко се върна към живота. Свикна с дупката в сърцето си и само понякога плачеше. Раздели се със съпруга си – рискът на ранните бракове. А може би сянката на мъртвото дете помежду им пречеше да са истински щастливи един с друг. Всеки продължи живота си.
И го срещна – точният човек за нея. Този, с когото ти е лесно да живееш, който те кара да се усмихваш и с когото най-после усещаше, че обича истински.
Около тях започнаха да се раждат бебета. И на нея ѝ се искаше да му роди дете – едно такова хубаво и добро като него. Чувстваше, че ще е страхотен баща – грижовен и отдаден. Теоретично, можеше да има здраво дете. Раждането ѝ преди години обаче за първи път я сблъска с това колко страшна и отблъскваща е диагнозата ѝ.
В изолатора на родилното за първи път разбра, че хората може да са много лоши. Да съдят, да се възмущават, да се отвращават. „Как може да ражда дете – тя ще умре!“ Решението да запази детето, предизвика недоумението на професора, завеждащ отделението: „Разбрахте, че сте позитивна и веднага решихте да забременеете?!“. „Баш в моята смяна ли се падна да ражда!“ – лош късмет – падна ѝ се най-злата акушерка.
Категорично отказали на баща ѝ да и направят цезарово сечение, въпреки че предлагал и пари. Роди през нощта, срязаха я, за да роди по-бързо и после я шиха на живо. Крещяха ѝ да спре да хленчи. На сутринта неонатоложката установи, че даже не са прочистили дихателните пътища на бебето – сигурно ги е било страх да не се заразят.
То живя година и половина. Донесе много слънце в дома им. Тя се промени – майчинството я направи отговорна и състрадателна. Имаше си теория, че това си е някакъв биомеханизъм при жените – задейства се, и от егоист ставаш всеотдаен.
И този копнеж по дете се завърна. Но я беше страх.
Медиците доста се бяха образовали за 15 години и вече доста по-рядко срещаше страх и прикрити откази от лечение. Тя ходеше при лекари само по спешност – да я зашият, да ѝ извадят зъб. Имаше и достатъчно пари, които може би щяха да ѝ осигурят адекватни медицински грижи. Но не смееше да рискува – и миналия път ѝ бяха казали: „Ако си пиеш лекарствата, шансът детето да се роди здраво е 98%“. Е, тя се падна в онези 2%.
Премисли и сурогатно майчинство. В страната ѝ не беше законно, но в бивша съветска република беше възможно. Струваше страшно много пари. Крои планове, развива стратегии, чете истории. После дойде големият скандал с клиниката в бившата съветска република – оказа се, че децата, които се раждат там нямат много общо с генетичния материал на мечтаещите да са родители.
В Испания пък бяха отнели детето на двойка, ползвала услугите на сурогатна майка – начинът, по който се оформяли документите не бил съвсем законен. И мечтата за собствено, безопасно родено и здраво дете повехна.
Но те все още се обичаха твърде много и вярваха, че могат да дадат от тази любов и на едно малко човече. Обмислиха осиновяване. Седнаха и като големи хора поговориха искат ли го наистина, ще могат ли да се справят, имат ли претенции.
Тя беше чела, че хората доста подбират и затова трудно се осиновява. Нямаха претенции към пола. Пита го: “Притеснява ли те, ако е циганче – повечето изоставени деца са такива”. „Нали ще си е нашето циганче“, усмихна се той.
„Само да не е болничко, мила, ако си е наше и е болно ще си го гледаме, но да се грижа за тежко болно дете – не мога да поема такава отговорност.“
Разбираше го. Беше гледал болния си от рак баща, който почина година по-рано. Да гледаш близък болен и да го изгубиш много боли. Остава ти дупка в сърцето. А и кой не иска да има здравичко дете? Хареса ѝ, че той беше достатъчно откровен с нея, а не после да установи, че не може и да я остави сама с детето.
Споразумяха се, че условието е да не е с тежки увреждания. Чувстваше се тъпо, че точно тя има условие да е здраво. Някак си си мислеше, че единственият начин на нея, болната, да ѝ дадат да осинови дете е, ако и то е болно. Но условието „здраво“ не можеше да прескочи, а и нея я беше страх да ходи по болници и да изживява цялата мъка отново.
Тъй като осиновителите трябваше да представят здравни изследвания, измисли хитър план да „заобиколи системата“. Ще кандидатства само той. Отидоха в службата по осиновявания. Говориха със силна строга жена и млад току-що започнал социален работник.
Жената ги гледаше малко скептично – сигурно доста тъжни истории са ѝ минали през ръцете. Човек загрубява малко, научава се да се дистанцира от тежките съдби и става недоверчив. Става по-суров. Дадоха им различни формуляри, които да попълнят и, разбира се, дори само той да осиновява, искат се изследвания и от нея.
Беше съкрушена. Дни наред мисли. Нейна приятелка дори предложи да даде кръв вместо нея. Отхвърли предложението – освен че можеха лесно да ги разкрият, не ѝ се струваше правилно.
Осъзна, че системата действа в интерес на децата – при лошия им старт в живота нормално е стремежът да е да им се осигури максимално сигурна среда, а ако едно дете загуби и втората си майка, това би било съкрушително.
Тя не можеше да гарантира, че ще живее достатъчно дълго да отгледа детето. Както и всеки друг човек – катастрофи, злополуки, инфаркти се случват всеки ден. Но някак беше рискова и не вярваше, че ще ѝ дадат да осинови.
Отказа се.
И плака. Плака вкъщи. Плака пред приятелите им по-късно. Плака пред роднините си. Мъката и копнежът преливаха през очите ѝ, докато пресъхнаха. От време на време още плаче.
Майчинският инстинкт не я остави. Понякога се чувства като майка на всички човеци – може да види уплашеното или объркано дете у всеки.
И той още е с нея. Взеха си куче. Там системата не е толкова строга.
Китайско семейство, чийто син бива отвлечен пред хотел през 1988 г., успя да се събере с детето си 32 години по-късно, предава BBC.
Мао Ин е отвлечен, когато е на 2 годинки, докато баща му спира, за да му даде вода на прибиране от детската градина. Родителите му го търсили из цялата страна, а през годините майка му е раздала над 100 000 листовки.
Семейството успява да се събере преди седмица по време на пресконференция на полицията, а момчето, което вече е 34-годишен мъж, планира да прекара време с родителите си.
"Бих искала да благодаря на десетките хиляди хора, които ни помогнаха", казва Ли Джингжи, майката на момчето.
Къде е бил Мао Ин?
Детето е родено на 23 февруари 1986 г. Няколко месеца преди да бъде открит, майка му дава интервю за South China Morning Post, спомняйки си го като "много умно, сладко и здраво" бебе.
На 17 октомври 1988 г. баща му – Мао Женджинг, го взема от детска градина в град Сиан, провинция Шънси. Момченцето иска да пие вода, затова спират пред някакъв хотел, където бащата се опитал да изстуди водата, която носел. Погледнал за кратко встрани и след като върнал поглед, детето вече го нямало.
Семейството претърсило Сиан, сложили и плакати. В един момент даже помислили, че са го открили, но радостта била прибързана. Госпожа Ли напуснала работа, за да се посвети на издирването на сина ѝ, раздавайки собственоръчно над 100 000 листовки в над 10 провинции и общини. Без успех.
През годините тя участвала в много китайски телевизионни предавания, за да моли за помощ. Участвала даже в китайския X Factor. Успяла да последва над 300 следи, но нямало съвпадение с нейния син в нито един от случаите.
През 2007-а госпожа Ли се включила като доброволец в група, наречена "Детенце, върни се вкъщи", за да помага на други родители с изчезнали деца да ги открият. Според медиите в Китай тя е помогнала на 29 деца да се съберат със семействата си, докато нейният син все още бил е в неизвестност. Тя обаче продължила да работи с групата.
Как бива открит Мао?
През април държавната медия обявява, че полицията има следа за мъж от провинция Съчуан в Югозападен Китай, на около 1000 км от Сиан, който е осиновил дете преди години. Полицията стига до осиновеното дете – 34-годишен мъж, и провежда ДНК тест, за да видят дали има връзка с Мао Женджинг и Ли Джингжи. Тестът е положителен.
Мао Ин, който бил прекръстен на Гу Нингнинг, имал бизнес за ремонти по домовете. Попитан как се чувства и какво мисли да прави, той заявява, че не знае какво ще се случи в бъдеще, но сега има намерение да прекара известно време с биологичните си родители. Полицията твърди, че той е бил продаден на бездетна двойка за 6000 юана (около 840 долара днешни пари).
Госпожа Ли научава добрата новина на 10 май – Деня на майката в Китай. "Това е най-хубавият подарък, който някога съм получавала", казва тя.
Разследването за изчезването на детето през 1988 г. продължава и сега. Властите не са разкрили никаква информация за семейството, отгледало Мао Ин.
Колко често се среща трафикът на деца в Китай?
Отвличанията и трафикът на бебета са проблем в Китай от десетилетия. Няма официални данни, но в сайта на групата "Детенце, върни се вкъщи" има 14 893 поста за липсващи момченца и 7 411 за момиченца. Според информация от 2015 г. са правени изчисления, че годишно в Китай биват отвличани 20 000 деца.
През 2009 г. китайското министерство на обществената сигурност изгражда ДНК база данни, която вече е помогнала за откриването на повече от 6000 изчезнали деца. През май 2016 г. пускат системата Reunion, която за три години успява да събере над 4000 деца със семействата им.
Яна Георгиева е особено специална гостенка в рубриката ни „Жените могат всичко“ – в края на март тя спечели стипендия за програмата по aMBA в The Business Institute, осигурена чрез партньорството на „Майко Мила“ с AVON.
Яна е на 45 години, магистър по политология и икономика от Софийския университет. В началото на кариерата си работи в прес-центъра на Министерски съвет, после – в агенция за социологически и маркетингови проучвания, а след присъединяването на България към Европейския съюз става част от екипа на главна дирекция Оперативна програма „Околна среда“, стигайки до ръководен пост в програмата.
В момента, заедно с бизнес-партньора си д-р Васил Маргаритов, управлява първия у нас кабинет за термография Germomed. В същото време открива първите предизвикателства на майчинството – преди няколко месеца Яна осиновява едногодишната Ивон, без никакви особени трудности и чакане по врати, по думите ѝ.
Днес обаче спазваме строг бизнес етикет и преди въпросите за родителството, започваме с тези за предприемаческото начинание на Яна, което е също толкова интересно и важно.
-- Яна, разкажете ни какво е термография и как решихте да въведете тази диагностика в България.
Термографията не е точно диагностика в общоприетия смисъл, а безопасен и неинвазивен метод за оценка на рисковете за здравето. В основата ѝ е генерираната от човешкото тяло топлина – камерата записва невидимите инфрачервени вълни и преобразуването им в цветни изображения. Специално разработен софтуер регистрира отклонения до стотни от градуса и „разчита“ значителен брой медицински рискове. Термовизията се извършва в кабинета ни в София, а заключението се прави чрез медицинска асоциация, регистрирана в САЩ.
Личният ми мотив да въведем този метод в България е диагнозата на много близка за мен жена, която успешно се пребори с най-често срещания женски рак и вече е в трайна ремисия. Вече бях решила, че напускам работата си в държавната администрация, където не виждах повече възможности за развитие.
Исках да си дам почивка, за да разбера какво наистина искам да правя. Когато ми попадна информация за термографията, започнах да проучвам нещата и разбрах, че тя широко се практикува в САЩ, Япония, Канада и Западна Европа. Само по нашата методика има регистрирани над 150 медицински центъра.
В Холандия и Белгия, например, само за последните 7 години, са създадени 25 термографски кабинета, регистринани по системата на разделно заснемане и разчитане. Поради тази причина с моя колега д-р Маргаритов решихме да въведем метода и у нас, за което минахме през обучение и сертифициране в Холандия.
-- Какви са ползите от термографското заснемане?
След около 35-годишна възраст, образно казано, природата сваля от нас „гаранцията” за младежко здраве. От този момент би трябвало да си правим профилактични прегледи, за да намалим рисковете от най-често срещаните заболявания. Именно поради тази причина термовизията се прилага все по-често и при все повече случаи – и за това има обективно обяснение.
Нашето тяло излъчва топлина. Излъчва я през кожата. А кожата е най-големият и най-интелигентният анатомичен орган. Всяка промяна във вътрешната ни среда се отразява по определен начин върху кожната обвивка, върху ретината на окото ни, върху капилярите под ноктите ни и т. н. За последните няколко десетилетия именно термовизията – и като оборудване, и като програмно обезпечение – успя да се развие до степента, в която днес можем да заснемаме температурни изображения (термограми) от разни части на тялото и да ги пращаме за разчитане в САЩ.
Едно от най-разпространените приложения на метода е профилактика на заболяванията на млечните жлези, защото са с променено топлинно излъчване и са лесни за улавяне от инфрачервената камера.
Термографията се използва успешно и при откриване на ранни съдови асиметрии и нарушаване в кръвоснабдяването при хронични възпаления и болки, а също и при т. н. "диабетно стъпало". Подходяща е при много костно-ставни, дегенеративни, възпалителни, травматични, мускулни и сухожилни болести, както за следене на кръвоносните съдове.
За да се разберат в по-голяма степен възможностите на метода, на сайта ни има списък от 62 диагностични групи, синдроми и заболявания, при които термографията може да може да се използва.
-- Какъв е вашият личен опит с метода?
При мен термографията показа, че имам проблеми със зъбите, въпреки че нямах абсолютно никакви болки. Всъщност, в България вече има защитени дисертации в областта на денталната медицина, в които се описват резултатите от заснемане с инфрачервена камера на горна и долната челюст при определени зъбни състояния.
-- Освен коренна промяна в професионалния си живот, предприемате и много важна крачка в личния. Разкажете ни за решението да осиновите Ивон.
Не бих казала, че това е решение, което може да се разкаже с няколко вдъхновяващи думи, тип „слоган“. Човек го обмисля, извървявайки доста дълъг път навътре към себе си. Аз съм разведена, така че предприех тази стъпка сама, но имайки подкрепата и на майка ми, и на приятели.
Започнах да мисля за осиновяване на дете може би през лятото на 2017 г., а през 2018 г. вече бях убедена и започнах да събирам документите – това, всъщност, отнема около седмица, ако си организиран. Самата административна процедура е около 3 месеца, като, за да влезеш в регистъра, минаваш през задължително обучение.
След това не ми се наложи да чакам много. Моят случай е показателен за това, че системата работи като е централизирана около детето – търси родител за детето, а не дете за родителя. Така имах шанса да се срещна с Ивон – великолепно дете, с чудесни къдрици, цяло чудо. Заедно сме вече два месеца, през които за мен беше най-важно да следя всичко, свързано с храненето и хигиената, и въобще със здравето ѝ. Сега вече се наслаждавам на разходките ни в гората, заедно с кучето, което пък мен ме „осинови” миналото лято в Гърция.
-- Как така? Какво е това специално куче?
Срещнахме се на Халикидики, където направих нещо, което винаги съм искала – да изкарам сертификат за гмуркане. Всяка сутрин тази красива лабрадорка се приближаваше към групата ни, докато си подготвяхме екипировката за гмуркането, насочвайки се директно към мен – слагаше глава в скута ми и ме гледаше с милите си очи. Накрая се предадох. Изпълних всички изисквания за ваксини и паспорти и след няколко месеца, благодарение на грижите на немска фондация и транспортна помощ от приятел, черната красавица се озова в София. Сега и тя много държи да участва в грижите за Ивон, като за начало стоически понася моментите, в които малката я дърпа за ушите или се опитва да ѝ бръкне в устата.
-- Прави ни впечатление, че не говорите за осиновяването с типичната за темата емоционална натовареност?
Да, малко не разбирам това отношение към осиновяването в България. Имаше едни реакции на възхита от хора около мен „Колко смело“, „Колко благородно“… Смятам, че също толкова смело и благородно е и да си биологичен родител, и че на всички ни предстои да изграждаме здрави връзки с децата си.
Естествено, разликата е, че осиновителите са в тристранни отношения и те имат да се справят с горчивия факт, че детето вече има памет, че е изоставено. Много важна е и общата нагласа към биологичната майка, която, също характерно за манталитета ни, безапелационно е осъдена за това, че е изоставила детето си. Това допринася за свръхемоционалните нагласи към осиновяването. Мисля, че е в полза на децата да разглеждаме съдбите и историите на тези родители не като раздаваме присъди, а по-рационално и по-отворено.
-- Кажете ни сега как ще се гмуркате с дете и куче на главата?
Гмуркането не се забравя и вярвам, че ще дойде подходящият момент да гледам пак октоподи, риби и безумно красиви цветове под водата. Сега съм се гмурнала в aMBA програмата в The Business Institute и съм благодарна, че имам шанса да науча куп нови неща, с които да позиционирам на пазара Germomed.
Обучението е абсолютно новаторско за мен, не само защото си личи, че не се работи по утъпканите университетски методики, а по ориентирана към живия бизнес свят програма. Наред с реалните бизнес казуси, които решаваме в програмата и които ми дават много ценни и практични маркетингови знания, допълнителна стойност ми носи фактът, че голяма част от 17-те души в програмата на The Business Institute са млади, амбициозни хора около 30-те години.
Това е страхотно, защото ми дава възможност да изляза от балона си и да видя гледните точки на новото поколение – как мисли и накъде върви. В крайна сметка нещата оттук нататък са в техни ръце и е важно да ги познаваме. Освен това Germomed е част от новата култура към здравето, която наред с правилния начин на хранене и спорта, включва и профилактични прегледи – чрез модерни и безопасни методи.
Разказът за Мариета и Калин, които успяват за осиновят своята дъщеря Хриси за по-малко от шест месеца, е част от книгата „Осиновени истории“ (издателство „Труд“) на Бела Чолакова. В нея тя разказва 21 лични истории за безумната емоция да срещнеш детето си, за неописуемото усещане да те прегърнат с любов, да бъдеш подкрепян и обичан, да подкрепяш и обичаш.
Мариета и Калин Иванови се определят като големи късметлии в осиновяването – получават първото си предложение дни след вписването в регистрите. След това имат дори две срещи в един ден. В крайна сметка при тях се оказва, че петата им носи най-големия късмет – тяхната прекрасна дъщеря Хриси.
Мариета: В момента, в който разбрахме, че не можем да бъдем биологични родители, веднага взехме решение за осиновяване. Буквално за минути - бързо и спонтанно.
Калин: Доста години чакахме и толкова много искахме детенце, така че с огромна надежда се обърнахме към осиновяването. Предубеждения не сме имали.
Мариета: И изключително бързо се случиха нещата за нас – мина половин година от подаването на документите до фактическото осиновяване. Може би защото не сме писали почти никакви изисквания – нито за произход, нито за цвят, нито за увреждания.
Калин: Има хора, които си мислят, че осиновяването е като да влезеш в магазин и да си избереш стока, и имат какви ли не претенции – за бяла кожа, руса коса, сини очи… това е безумно.
Мариета: Първото предложение за среща дойде само четири дни, след като ни вписаха в регистъра. Дори не се бях нарадвала още, че всичките ни документи са приети и се готвих тепърва да чакаме. Затова се шокирах от първото писмо. На всичкото отгоре то беше за трима близнаци. Това допълнително ме стресира.
Калин: Ние бяхме отбелязали в документите, че сме съгласни на близнаци, но чак за три деца не бяхме сигурни дали ще ни стигнат силите. Особено като на родители за първи път наведнъж три бебета – доста плашещо ни се видя. Затова бяхме принудени да направим отказ.
Мариета: След това ни поканиха на две срещи в един и същи ден. Първото дете беше малтретирано и много зле гледано, преди да попадне в институцията. Беше изключително травмирано и със сериозно изоставане във физическото развитие. Затова преценихме, че няма да сме в състояние да се справим.
Калин: Другата среща беше с едно момиченце почти на две години, но за съжаление не успяхме да осъществим никакъв контакт с нея. Дали защото я бяха довели след сън, но тя веднага се разплака и дори не можахме да я гушнем. Не я отказахме, а решихме да помислим. Тогава получихме четвърто писмо – за едно момченце на десет месеца. Страхотен малчуган.
Мариета: Много го харесахме. С едни огромни очи, прекрасен. Решихме, че искаме втора среща с него и почти бяхме готови да го осиновим.
Калин: Тъкмо бяхме резервирали хотел в града, където беше детето, и получихме още едно писмо – за момиченце на три месеца и половина. Срещата беше определена ден преди втората с момчето.
Мариета: Тогава беше най-драматично за мен. Не можех да повярвам, че отново имаме писмо. Чета го и треперя.
Калин: Като видяхме момиченцето – нашата Хриска – веднага осъзнахме, че тя е детето. Беше много мило бебе, усмихнато, спокойно.
Мариета: Да кажа, че сме усетили, че е нашето дете, ми се струва клиширано, но успяхме да създадем контакт още на тази първа среща. Ние се почувствахме добре, а и тя беше спокойна. Харесахме я много. Още същия ден подготвихме документите.
Особеното беше, че Хриси беше вписана в регистъра като дете с увреждания. Ставаше дума за травма на мускул на врата, получена по време на раждането – дали е заради притискане от пъпна връв, дали при преминаването през родилния канал, така и не разбрахме. Но това нерядко се случва и е травматично увреждане. Не е обвързано с никакви малформации. Овладява се напълно с рехабилитация. Даже на Хриси още в началото ѝ бяха правили процедурите и ние, когато отидохме на среща, проблемът вече беше отшумял. Въпреки това тя беше останала вписана в регистъра като „дете с увреждания“.
Калин: Даже заради това първо е била отказана от друго семейство. Имали сме късмет, че те не са се решили да я осиновят, за да си дойде при нас.
Мариета: Ние сме извадили най-най-уникалния късмет.
Калин: Шанс се оказа и че беше настанена в приемна грижа. Много добре беше гледана. Самите деца от приемни семейства като че ли са по-подготвени за периода на адаптация. Защото в институцията колкото и персонал да има, не е възможно да се обърне необходимото внимание на всяко едно.
Мариета: Тя беше в семейство, което гледаше само нея и помагаше и за внучка си, с една година по-голяма от Хриси. Беше им петото поред приемно дете. Личеше си, че се грижат за нея, че я извеждат на разходки, че е в постоянен контакт с доста хора. И до днес поддържаме контакти с приемното ѝ семейство. Даже първият ѝ щъркелов ден (щъркелов ден е денят, в който родителите са се срещнали за първи път с детето си или денят, в който то е дошло в новия си дом. Много от осиновителите го отбелязват като втори рожден ден – с празник, торта, свещи – бел.а.) го отпразнувахме при тях.
Трудното беше, докато стигнем дотам. Общо взето да се подготвим за прибирането вкъщи имахме по-малко от месец. Щом казахме, че сме съгласни да осиновим Хриси, веднага започнахме с приготовленията. Беше ударно търчане – пелени, храна, козметика, дрехи.
Това може би е по-различното от раждането, защото до последно не знаеш нито какъв пол ще бъде детето, нито на каква възраст. Не можеш стая да подготвиш, количка, дрешки. Ние буквално едни чорапи не бяхме купили.
Калин: Сблъскахме се с трудност и когато си я прибрахме у дома. Но и ние допуснахме грешка тогава. Взехме Хриската още в деня, щом мина делото. И у нас бяха дошли баби, дядовци, лели, вуйни, племенници… горкото дете, явно много го стресирахме.
Мариета: Вместо да сме си ние и тя да се адаптира към новата среда, ние я шашнахме. Не съобразихме, че всички тези нови хора са ужасен стрес за нея. Буквално ударно я запознахме със семейството.
А да се напаснем напълно – тя към нас и ние към нея, може би ни отне цяла година. Имахме сътресения с храненията. Объркан ѝ беше режимът. Ужасно трудно махнахме храненията през нощта, защото тя обожаваше да яде. Може би е било компенсаторен механизъм.
Калин: Но колко жизнена беше. Имам чувството, че сякаш нямаше търпение да влезе в живота. Всичко искаше бързо да ѝ се случи. На пет месеца и половина беше в проходилката. На деветия месец вече ходеше за ръка. Аз, мъж метър и осемдесет, тя едно фъстъче - без кръст бях останал. Не искаше да стои на едно място. Много рано и проговори.
Мариета: В началото два месеца правихме жалки опити да спи в отделно креватче, които ни костваха много нерви и сълзи. Тя категорично отказваше да е сама в легло. Все едно имаше сензори – отдръпна ли се за секунда и надаваше ужасен рев.
Калин: Общо взето адаптацията беше реване от нейна страна и нерви от наша…
Мариета: После нещата потръгнаха. Дори тръгването на ясла беше в общи линии добре. През деня Хриси се държеше мъжки и ходеше без истерии, но през нощта явно преживяваше ситуацията и плачеше насън. То и аз колко плаках, когато дойде време за ясла.
Калин: Там всички знаят, че е осиновена. Не го крием и за щастие не сме се сблъсквали с никакво негативно отношение. Но и според мен ние сме малко по-непукисти. Някои хора прекалено много се вглеждат в околните и виждат негативна реакция дори там, където няма.
Мариета: Никога не сме крили, че е осиновена. Понякога ни се случва хората отсреща да се стреснат от информацията и да не знаят как да реагират.
Веднъж пък като купувах рокля на Хриси, продавачката се държа много странно. Не помня какво провокира разговора, но стигнахме до това, че детето е осиновено. И като почна да нарежда тази жена: „Ти хубаво си го осиновила, но аз ти давам гаранция, че до другата догодина ще родиш. Аз нося късмет, ще видиш.“ Какво да отговоря? Да ѝ обяснявам за медицинските ни изследвания ли? Аз моя късмет си го имам – Хриси е моят късмет, нашият късмет!
Други пък само ни хвалят как сме направили нещо благородно, което е странно. Осиновяването не е геройство, а начин да станеш родител. Ние сме го направили, защото знаем, че имаме какво да дадем на Хриси – много любов, топлина, семейство.
Чувала съм да казват „осиновеното дете се обича повече от биологично", но може ли аз, която не съм родила, да знам как се обича биологично; или който не е осиновил, за прецени как се обича осиновено. Всеки обича както и колкото може.
Калин: Ние много обичаме Хриската, тя категорично е нашето дете.
Мариета: В семейството ни всички я приемат от все сърце. Страшно много я обичат. Дори на моменти я толерират най-много. Вероятно и защото е най-голямата от внуците. Шест месеца след като взехме Хриската, роди сестра ми, а още пет месеца по-късно и неговата сестра. Събраха се три бебчета в родата. Хриси е най-горда, защото е кака.
Калин: Точно защото безкрайно я обичаме, сме твърдо против да я лъжем. Много по-лесно е да не се създава тайна. Ние открито разговаряме пред нея за осиновяването и никога не крием нищо. Още не ни е задавала конкретни въпроси. Но сме готови да отговаряме на тях искрено.
Мариета: Трябва отношенията в семейството да са открити. Няма как цял живот да криеш от това дете, че не си му биологичният родител. Защото такива тайни винаги се разкриват и колкото по-късно, толкова по-сериозни са травмите.
Четем на Хриси подходящи книжки за осиновяването – „Двойната планета“ на Диана Петрова, „ОсиновяРването, или как избраха точно мен“ на Десислава Божкова и „Кученцето Лила избира майка“ за едно кученце, което е осиновено от котка. Сега отново и отново четем „Маугли“.
Стараем се темата да присъства често в живота ѝ, имаме снимки и от приемното семейство, показваме ѝ ги, разказваме ѝ. Тя спокойно приема информацията, но засега не задава въпроси. Искаме да расте спокойна и с убеденост колко много я обичаме, но и да знае коя е, за да е подготвена за всичко, с което може да се сблъска.
Калин: Твърдо ще я подкрепим и някой ден да търси биологичния си произход. Дотогава ние ще сме ѝ дали любов, грижа, образование, затова нямаме страхове.
Мариета: Още преди да осиновим, бяхме категорични, че ще се постараем да намерим максимално информация за биологичен произход. За да може ако и дотогава не бъдат променени законите, на Хриси да ѝ бъде максимално лесно. Рано или късно се стига до такова търсене. Неизбежно е. Всеки иска да знае корените си.
Калин: Ние знаем, че жената, която я е родила, е от ромски произход. Че е била в чужбина, където забременява. Но понеже има мъж и деца тук, когато се връща, съпругът ѝ казва, че ще я приеме единствено, ако остави детето за осиновяване.
Много интересна е историята и за името на Хриси. Тя си дойде с това име. Носеше и моята фамилия. Казвам ви, че тя си е нашето дете.
Мариета: Когато Хриси беше още на шест месеца, ни се случи нещо странно. Прибираме се един ден с такси и тя през цялото време се въртеше, опитваше се да скача, не спря. Таксиметровият шофьор ме попита как се казва и кога е родена. Казвам му Христина, на 11 април.
Той замълча и след това ми заяви: „Ясно защо сте я кръстили Христина! Защото е родена на Великден!" Аз буквално замръзнах, нищо не отговорих, не помня дори как е минало пътуването. Като се прибрах, веднага проверих кога е бил Великден и се оказа, че наистина тогава празникът се е падал ден или два след като се е родила Хриси. Най-вероятно и затова са ѝ дали това име. А ние дори не се бяхме сетили. Този случаен шофьор ни разкри нещо толкова важно за детето ни.
Бела Чолакова започва да пише за проблемите на осиновяването в България преди 13 години. Преди четири се ражда рубриката є във в. „168 часа“, посветена на осиновени, осиновители и биологични родители, в която събира десетки вълнуващи истории. За поредицата си от материали авторката е удостоена с наградата „Златна ябълка“ за принос към правата и благосъстоянието на децата в България, връчвана от Национална мрежа за децата.
По темата:
Въпроси и твърдения, които осиновителите на деца не искат да чуват
Осиновяването е сложен процес. Да бъдем откровени - без значение как едно семейство или човек е стигнал до родителството, отглеждането на деца е сложно и трудно, включително и когато детето е осиновено, а в този случай - дори и по-трудно.
Най-добрият начин да подкрепите едно семейство, което се е увеличило в резултат от осиновяване на дете или деца, е да предложите безусловната си любов и, преди всичко, да слушате, да не сте критични и да помислите и проверите, преди да говорите.
Това са съветите на Кара Петрус, автор в Scary Mommy. Кара е майка на подрастващо момиче, което е осиновила след като известно време е била приемна майка. Тя живее със сърпуга си в Ню Йорк, имат 3 кучета, котка и свое собствено арт-студио.
В Майко мила знаем, че никой не иска нарочно да обиди или нарани приемен родител или осиновител, и се надяваме тази публикация да е в помощ на всички ни за това да сме по-чувствителни и уважителни към решението на други хора да се грижат за изоставени от биологичните си родители деца.
Споделяйки своя опит като приемен родител и впоследствие – осиновител, Кара съветва какво да НЕ казваме на приемните родители и осиновители.
Със съпруга ми осиновихме дете, след като вече бяхме приемни родители, така че осиновеното беше по-голямо. „Така ни е добре, благодаря, че попитахте.“ Всъщност даже е адски страхотно, че имаме супер жизнен и любознателен 13-годишен човек, който озарява живота ни. Бяхме преценили, че ще се справим добре с интегрирането в живота на едно поотраснало дете – и знаехме, че сме окей с това да не осиновим бебе.
Обаче за много хора, някак си, това е тъжна новина. Тъжна е, защото много хора образно или буквално казано са погребали идеята да се сдобият с бебе – затова нека оставим тези родители да страдат за бебето си и вместо това да се радваме за появата на един малък човек. Защото, истината е, че дори това дете да е днес 17-годишен двуметров левент, осиновителите винаги ще виждат в него едно малко бебенце, което не е било отпразнувано със семеен празник за положителния тест за бременност, нито с юнашко напиване за раждането, нито снимки от първите бебешки моменти – и е тъжно, защото осиновителите или приемното семейство не правят подобни празници, а трябва, защото те полагат двойно повече усилия, за да имат деца.
„Хей! Не е ваша работа, по дяволите!“ Ненавиждам този въпрос! Пак повтарям, когато детето ви се появи в живота ви на по-късен етап, се предполага, че е изживяло някакъв свой собствен живот и има предистория. Каква е тази предистория и какво е правил този малък човек преди не влиза в работата на познати и непознати любопитни хора. Разбира се, че когато сте майка на такова дете, понякога ще има моменти, в които ще искате да запълните празните моменти от миналото, особено ако детето ви разказва как е живяло някога в Калифорния и казва, например, че това е било, когато е било без мама и татко.
Въпросът, който наистина мразя, е: „Откъде идва, коя/кой е била?“, както и: „Родителите му/ѝ дали са били наркомани? Тя/той наркоман ли е роден/а? Дали са я/го насилвали? Били ли са го/я?“. Задавали са ми подобни въпроси всякакви хора и по всякакви поводи.
В такива моменти просто казвам, че животът на дъщеря ми си е неин и тя сама ще реши на кого и какво да разкаже, но въпреки това ще съм благодарна, ако не задавате подобни въпроси.
Възрастните, които е трябвало да са до детето в първата част от живота му, ги няма и това е всичко, което околните трябва да знаят. Понякога ми се иска на тези въпроси да отговоря с въпроси като: „А ти вагинално раждане ли имаше? Имаше ли разкъсвания? Колко? А колко дълбоки бяха? И с колко шева те шиха? Сега по-тясна ли си?“
Сериозно, хора, наистина въпросите са подобни и на същото ниво.
Действително е така – семейството е всичко за мен и съм благодарна за всеки ден под слънцето и за всеки момент, в който съм майка на това дете. Обаче истината е, че осиновяването не е въпрос на късмет и не теглиш печеливш билет от лотарията.
Децата, оставени за осиновяване, идват от всякакви места и житейски ситуации – оставени без родители заради хуманитарна криза, война или родител, който е направил избора, че някой друг отгледа детето му по-добре от него самия (и когато това е основният мотив на биологичния родител, той трябва да бъде уважаван).
При приемната грижа обикновено детето е изоставено там заради насилие и родителска небрежност.
Малките човечета, познали болката от травмата, от раз ще разбият сърцето ви и ще го накарат да порасне десет пъти по-голямо, защото ще станете свидетели на огромното им желание да обичат и да бъдат обичани, на способността им да се лекуват и стремежа им да се доверяват.
Повечето от нас познават лукса на това да имаш достатъчно храна, гаранцията, че има къде да спиш и увереността, че си обичан и защитен в дома си. Тези простички истини не са универсални и не са приложими за децата, които са изоставени на приемна грижа или за осиновяване. Така че, да говорим за късмет тук е много неуместно. За благородство – може би.
Правилно и благородно е да осиновиш дете. Истинската изтънченост и елегантност на човешката душа е в първата истинска прегръдка, когато детето се разтапя в ръцете ти – има обич, болка, мъка, красота, благородство, но не и късмет.
Осиновяването е трудно и сложно. В моя конкретен случай бяхме семейство от една година, а все още чакахме да се финализира процедурата по осиновяване и нямахме право да напускаме щата – от една страна, аз не бях запозната с всичко това, а от друга – и аз, и мъжът ми не се чувствахме комфортно в тази ситуация. Всички наоколо повтаряха как „всичко ще се нареди“ или че „има светлина в края на тунела“, или как това било „невероятно приключение“. Знаете ли какво? Не, не е. До момента, в който социалните и съдът не кажат, че детето ти вече е законово твое дете, ти живееш в страх.
В някои случаи този страх е по-силен и е действителен, защото наистина могат да дойдат и да ти вземат детето. Когато осиновяваш новородено, биологичната майка може да размисли; докато детето е в приемно семейство, биологичните му родители могат да размислят и да дойдат да го вземат. Това е един напълно основателен и истински страх за осиновителите. Представете си да гледате критично болното си дете една нощ, докато си повтаряте как всичко ще е наред, но усещате как се сковавате от страх и се молите на Господ всичко да се оправи. Така че, не казвайте на приемни родители или осиновители как "всичко ще е окей". Вместо това кажете нещо от рода на „трудно е, но ти си силен човек и аз съм с теб, ще помогна както мога".
Ъммм, не. Има изключително трудни бременности, както има и такива без усложнения. Има някои осиновявания, които минават почти бързо, а има и други, които се проточват във времето и са комплексни и трудни. Няма по-„лесен“ начин да имаш дете, така че не казвайте на някого, че е избрал „лесния“ път. Много ви моля. Освен това ако търсите лесен начин да имате дете, може би трябва изцяло да преосмислите идеята дали да имате дете изобщо.
Това направо ме изпълва с ярост, с истински гняв. Тя е мое дете. Направо не мога да повярвам колко често хората се държат към нея като все едно не е мое дете или към мен по начин, който подсказва, че все едно аз не съм „истинска“ майка. Първо, тя е моя дъщеря, аз съм майка ѝ и ние сме съвсем нормални майка и дъщеря.
Ние вървим заедно като фъстъчено масло и филия. Също така, учете децата си да не казват подобни неща на децата, които са осиновени или живеят в приемни семейства.
„Биологията е най-малкото, което прави някого майка [или татко]“. Опра го е казала и няма как да не е права. Сериозно обаче, наистина не говорете такива глупости – защото наранявате деца.
Честно, не ми пука. Всеки път ми задаваха този въпрос, когато бях бременна. А по времето, когато чакахме да ни одобрят по съвпадение за дете всеки (в това число от роднини до чистачката в офиса) ни питаха на кого искаме да прилича детето.
Понякога ми се струваше като искрен интерес, не знам дали към самия процес или към децата, които се нуждаят от дом, или просто нездраво любопитство – когато осиновиш, откриваш или колко много хора не са склонни да осиновят, или единият от тях е искал, но партньорът му е бил против. Но това е важен житейски урок за всеки: да бъдеш тактичен.
Ако искате да зададете този въпрос, помислете дали е подходящ. Това, което всички около мен държаха да знаят, е дали нашето дете ще е от същия етнос и раса като мен и съпруга ми. (Пак повтарям, на мен не ми пука.)
Също така, без значение какво отговаряхме на този въпрос, повечето хора си имаха свое виждане. Например, да, най-вероятно е детето да не прилича на мен, обаче ние нямаме нищо против това и ще го приемем с комфорта или дискомофорта, което детето ще изпитва от това.
В крайна сметка, социалните ни препоръчаха бяло момиченце, със сини очи и руса коса, и се почувствахме малко неподготвени, защото бяхме прекарали месеци наред в четене и подготовка как да сме родители на момче, и то от друг етнос. Преживяхме кратък момент на „ама чакай малко, как така...“. Днес хората виждат нейна снимка и наистина казват неща като: „Значи все пак сте се надявали и сте чакали да ви дадат бяло дете, така ли?“
Три неща имам да кажа по този въпрос: 1) Не принизявай и омаловажавай детето ми до нивото на собствените си страхове. 2) Не, не сме„ чакали и не сме се надявали да вземем бяло дете.“ и 3) Обичта ми не се влияе от цвят на кожата и детето ми си намери дом, а това е важното.
Всеки човек си има проблеми. Никой не е съвършен. Едно дете, което идва от място, където е било бито, насилвано, тормозено или неглижирано, е събрало повече болка и страдание, отколкото средностатистическото друго дете на същата възраст, но това не значи, че то е „по-малко добро“ или „по-лошо“, и че по-малко заслужава да бъде обичано, да има дом, безопасна и сигурна среда.
Докато сме на тази тема нека изясним още една широкоразпространена заблуда, която се проявява най-често като отношение към детето заради родителите му – детето не е оставено за осиновяване или приемна грижа по собствена вина или желание.
Тези нещастни дечица са предадени от възрастните в живота им, или хората, които са се грижили за тях, са починали и няма останала родова структура, която да поеме по-нататък детето. Това е самота и ранимост, която ние имаме привилегията да не познаваме.
Факт е, че понякога някое хлапе, което не е било обичано и правилно гледано и обгрижвано, може да иска да си играе с камиончета до по-късна възраст, но да е първенец на класа – детето просто иска да си играе, защото като малко не е играло достатъчно. Или докато свиква с новото си семейство, което обича, може да има чувството, че не заслужава играчка или време да си играе, или да не знае как да откликне на обичта ви, в резултат на което малкото човече ще плаче и страда. Това показва много по-дълбока житейска история за крехката му възраст. Това е натрупана мъка, а не проблеми. Обвийте малкия човек в обич – той го заслужава.
Още не сме свършили, скрол надолу
А ако сте в ролята на наблюдаващ, приятел на семейството, роднина, постъпете с търпение и разбиране, защото това, на което сте свидетел, е страдание, натрупано в една детска душа.
Новият ви племеник, внук, новият син на приятелката ви, е натрупало много болка и страдание за малкото си години и родителите му поемат този товар върху плещите си, така че помогнете семейството да укрепне и да преодолее болезненото минало.
В Майко Мила! вече сме писали за приемната грижа и колко важна е тя за децата, нямащи шанса и късмета да се родят в семейства, които ги обичат. Помните текста ни за Цветелина - приемната майка, която учи изоставени деца на обич, една жена, която обръща представите за това какво е да си приемен родител и твърдо стои зад вярването, че не може да си приемен родител, без да се обвържеш емоционално с децата. Днес отново ще говорим по темата, но този път поводът е тъжен. В следващите редове ще прочетете за живота на Теменужка - една грижовна приемна майка от малко населено място в Северозападна България, която вече не е между нас, но делото ѝ и историята ѝ са повод да се повдигне въпроса колко недооценени са усилията и труда на приемните родители и нуждата от промяна в системата за социално осигуряване по отношение на тези важни за обществото хора. Текстът е писан от Александър Миланов - специалист по клинична социална дейност, част от Националната асоциация за приемна грижа и активен правозащитник, ангажиран с детски права, по приемна грижа и осиновяване.
***************************
Приемните родители са хора като нас, но разбират и приемат повече. Грижат се за деца, които никой не иска.
Приемните родители имат своите дилеми – ще се справят ли с травмите, които децата са преживели по сиропиталищата или причинени им в родните им семейства, дали собствените им деца ще харесат сирачето, дали ще се справят с раздялата след временното родителство, както и дали ще дадат на изоставените хлапета достатъчно обич, за да станат личности.
Приемните родители приемат децата с техните емоционални и физически травми и ги спасяват от домовете за изоставени, където грижата е на конвейер, а емоциите са дефицит. В отговор на това обществото нарича приемните родители “печалбари” и страни от тях, но в същото време масово българите не са готови да се грижат за изоставени деца в собствения си дом. Затова и приемните родители са едва 2300, а децата в риск – много повече.
Днес ще ви разкажем за една изоставена майка. Да, точно така – изоставена майка. Една българка, която, заедно със семейството си, решава да се грижи за малчугани в беда. А накрая, когато самата тя е в беда, обществото я забравя.
Този разказ за нея няма да е важен. Защото вече не е сред нас. Тази история е важна за много приемни родители, за които Теменужка бе символ на безрезервното майчинство и борба в името на детството.
Теменужка бе от Северозападна България. Живя дълги години в Бяла Слатина – малък град, който дели мислено несъществуващата вече теснолинейна железопътна линия между Червен бряг и Оряхово.
Тя е един от първите приемни родители в тоя край. Още когато стана приемен родител, не ѝ се разминаха злобните подмятания на съседи и роднини, че ще се грижи за “копеленце”, вместо да си гледа живота. Но тя и семейството ѝ не се стреснаха и след като преминаха през административната нелека процедура, обучението и оценката, приеха първото си приемно дете.
За Теменужка децата бяха повече от важни. И тя не спираше да го показва, където и да е. И парите нямаха нищо общо. Както Теменужка казваше:
“Никакви пари не могат да платят денонощната грижа и обичта, които даваме на тези деца, за да станат хора”.
Теменужка стана приемна майка на кърмаче, изоставено от майка си. Циганче. Така или иначе я одумваха, че е приемен родител, “за да забогатее”, сега имаха и повод да я наричат каква ли не, защото е взела циганско бебе. Но приемната майка беше над думите и хулите, тя знаеше, че всеки ден, прекаран с хлапето, го прави човек, а нея – пълноценна майка.
Година и половина се грижиха за малката, преди да бъде осиновена. Сърцето на Теменужка беше пръснато от мъка. А на нея социалните работници ѝ казваха, че трябва да е силна, “да е професионалист”, да не изпитва емоции, “защото за детето така е най-добре”. Въпреки голямата болка и тъгата от раздялата, приемната майка продължи да се грижи за изоставени деца.
След принцесата, в дома ѝ настаниха две момиченца, които бяха от ромски произход, захвърлени в дом. Едното – на 4, другото – на 2. Имаха много трудности – не знаеха елементарни неща, не можеха да се хранят правилно, не познаваха обичта и доверието. Животът в дом им беше отнел много за крехката им възраст. Най-тъжното за момиченцата беше, че бяха оставяни гладни, бяха бити и зарязвани за дълго време от собствените си родители, преди да отидат в сиропиталището.
Нуши знаеше, че я чака труден път, но знаеше и че ще се справи. Съвсем скоро, след като двете деца бяха в дома ѝ, започнаха да се виждат промени в емоциите и поведението им. Теменужка смяташе, че грижата в приемното семейство не се изчерпва само с купичка храна и легло, а че е важно как се чувстват малките госпожици, че трябва да имат хигиенни навици, да бъдат учени как да се държат с другите деца и възрастните. За кратко хлапетата наваксаха, научиха стихчета и песни, а в приемното семейство едното дете разбра, че има талант, който се насърчава.
За съжаление, петгодишната беше върната на родителите си. Така го решиха социалните. Нуши беше с разбито сърце, защото знаеше, че всичко постигнато до момента ще отиде по дяволите.
Уви, понякога, уж в интерес на децата, се правят грешни ходове, които обричат хлапетата на същия лош живот, от който са били спасени в приемните семейства.
След това в дома на Теменужка и нейния съпруг, Пепи, бе настанено друго момиченце - на 3 години, което беше взето от родното си семейство заради неглижиране, бедност и насилие. Новото детенце се адаптира бързо и заживя заедно с по-малката приемна сестричка, мама Нуши, татко Пепи и баба Генче.
Теменужка даваше любов и грижа на всички, докато не се появиха здравословните ѝ проблеми. Лекарите я лекуваха от бронхит, даваха ѝ антибиотици и сироп за кашлица, а болките в костите смятаха за невралгия.
Един ден Теменужка започна да храчи кръв.
Рак.
Нуши не се предаде. Не се сви в ъгъла да плаче и вие от страх. Кураж ѝ даваха приемните деца и плановете за тях. Мислеше, че всичко ще е наред. Докато тя вървеше по стъпките на пациентите с рак, тригодишното момиченце беше осиновено. Остана само малката красавица, за която Нуши полагаше грижи вече няколко години.
Един ден социалната работничка дойде в дома ѝ, седна срещу уморената от болки и притеснения Теменужка, изпи сервираното ѝ кафе и каза, че заради рака, трябва да изведат момиченцето и да го настанят при други, здрави, приемни родители. Малката ходеше на градина, приемният татко Пепи и баба Гинче се грижеха за нея, но това нямаше значение.
Теменужка вече беше болна, изхабена и ненужна на държавната система за закрила на детето. И нямаше значение дали детето иска при други хора или не. Нямаха значение нито чувствата, нито емоциите, нито отношенията, които имаше между дете, приемна майка, приемен татко и приемната ѝ баба.
Нуши умря от рак. Умря, разделена от приемното си дете, което беше “спасено от рака” и обгрижвано другаде. Нуши умря, без да има право нито на ден болничен, без отпуск, без рехабилитация или обезщетение за това, че е болна. Умря, без да има правото да изтегли кредит, за да си подпомогне лечението.
Теменужка умря от рак, сама и изоставена от държавата, която преди това, докато имаше нужда от нея, ѝ поверяваше сирачета, за да ги върне към живота и да ги направи личности.
Защото Нуши гледаше деца от името на държавата.
Тя, както и всеки приемен родител в България, получава за грижата за едно дете 150 процента от минималната работна заплата. За две – заплатата е 160 на сто от минималната работна заплата, за три и повече деца – 170 на сто от минималната работта заплата.
НО НА ГРАЖДАНСКИ ДОГОВОР.
Върху този договор не се внасят осигуровки за майчинство, инвалидизация, болнични, професионална злополука и риск. Приемните родители, като Теменужка, не могат да получават обезщетения от Бюрото по труда, ако им осиновят децата или ги върнат на родните им семейства.
Ако се разболеят, приемните родители не могат да получават и обезщетения за болест от НОИ. Защото нямат трудови договори. А нямат трудови договори, защото държавата не знае как да ги направи.
Според чиновниците, приемната грижа не може да се ограничи в 40 часа труд седмично, нито може да се планира отпуск, нито тая държавна грижа може да се вмести в рамките на Кодекса на труда.
И така, след извеждането на децата от приемните семейства, за които обществото говори, че са печалбари, приемните родители остават сами – с умората, с болестите си, без пари и в бедност. Спасили са детски животи и са дали детство и криле на немалко деца.
Но какво от това – децата порастват в други семейства, а приемните родители стават ненужни.
И умират. Изоставени.
Остава въпросът колко хора като Теменужка трябва да умрат, за да разбере държавата, че приемните родители имат право на социална сигурност, освен на уважение за грижата за изоставените българчета.
Поклон, Нуши. Оставаш в сърцата на мнозина от нас. С обич.
В Майко Мила!, знаете, се опитваме да говорим по всякакви теми, включително и много тежки. За днешната обаче нямаме подготовка. Никой не е подготвен да види това, което ще споделим с вас сега. Това е една истинска история за чудото да се грижиш за умиращо дете с увреждания, изоставено от семейството, медицината и държавата си. Дете, което никой друг не иска. Историята е разказана от репортерката Хейли Брансън-Потс за изданието LA Times с изрично съдебно разрешение. Предполагаме, че историята и думите на Мохамед - човекът, приел в обятията си десетки умиращи деца, ще ви разстрои, но си заслужава да я видите и да чуете думите му (във видеото накрая). Не знаем какво друго да кажем, освен че животът често е отвратително непоносим и несправедлив и никой не знае защо това е така. Но дори и в най-черните и тежки моменти може да се намери светлина и за едни малки, нещастни души тази светлина е Мохамед, който облекчава и прави малко по-спокойни последните им мигове.
„Знам, че те ще умрат“, казва Мохамед Бзеек, но въпреки това вече над двадесет години е приемен родител на най-тежко болните деца, изоставени на системата за приемна грижа на Лос Анджелес, САЩ.
Погребал е около 10 деца. Някои са умрели в ръцете му.
Днес Мохамед Бзеек прекарва дълги дни и безсънни нощи, грижейки се за парализирано 6-годишно момиченце с рядко мозъчно увреждане. Тя е глухоняма. Всеки ден получава гърчове. Ръцете и краката ѝ са парализирани.
Бзеек, един тих, набожен мюсюлманин, роден в Либия, който живее в Азуза, просто иска момиченцето да знае, че не е самичко в този живот. „Знам, че не може да ме чуе или да ме види, но винаги ѝ говоря“, казва той. „Прегръщам я непрекъснато, играя с нея, милвам я... тя усеща. Тя има душа. Тя е човешко същество.“
„Той е единственият, който взима като приемен родител дете, което е с голяма вероятност да умре.“, казва за Мохамед Мелиса Тестерман, координатор по приемната грижа в Департамента за деца и семейства. От 35-те хиляди деца под опеката на Департамента, около 600 попадат под грижата на Отдел за медицински грижи, който поема най-тежките медицински нужди на децата. Там има страхотна нужда от приемни семейства за такива деца.
Но има само един приемен родител като Мохамед Бзеек.
Ако се налага някое дете да бъде преместено в хоспис с постоянна медицинска грижа, той е единственото име, за което се сещаме веднага. Той е единственият приемен родител, който би взел дете, което най-вероятно няма да оцелее. Обикновено децата с усложнения са настанявани в медицински учреждения или за тях се грижат медицински сестри, които са се съгласили да приемат ролята на приемно семейство. Но Бзеек е единственият приемен родител в страната, който приема да гледа терминално болни деца. Макар да знаят, че за един родител да се грижи сам за болното момиченце е изключително тежко, защото то има нужда от непрестанна грижа и обслужване, от Департамента са потърсили Бзеек през декември с молба да поеме още едно болно дете.
Този път Мохамед Бзеек учтиво отказал.
Мохамед е 62-годишен едър мъж, с дълга тъмна брада и мек глас. Най-големият от общо 10 братя и сестри, той идва от Либия в САЩ като студент през 1978 година.
Години по-късно, чрез общ приятел, той среща Доан, която става негова съпруга. Тя самата е станала приемен родител в началото на 80-те години на миналия век, преди да срещне бъдещия си съпруг Мохамед. Нейните баба и дядо са били приемни родители и може би това я е вдъхновило тя да продължи тяхната дейност. Преди да срещне Бзеек, тя отваря дома си като спешен център и приют за деца, които имат нужда от незабавно настаняване или които имат нужда от защитен дом.
Мохамед Бзеек казва, че ключът към справянето с това да си приемен родител е да обичаш тези деца като свои.
Доан Бзеек обиква всяко дете, което влиза в приемния ѝ дом. Води ги на професионални фотосесии и организира коледни дарителски кампании в подкрепа на децата в приемни домове.
„Беше забавна жена“, казва Мохамед. „Изпадаше в ужас от паяци и буболечки, толкова я беше страх, че дори украсата за Хелоуин я плашеше, но никога, дори веднъж не я изплаши някоя от болестите на тези дечица или това, че ще умре.“
Домът на семейство Бзеек е приел десетки деца. Организирали са училище за приемни родители в обществените колежи със специални лекции как да се справят с болестта и смъртта на дете. Доан Бзеек е била толкова известна и уважавана приемна майка, че името ѝ е увековечено в държавен мемориал за приемната грижа наред с доктори и законотворци.
Бзеек започва да се грижи за деца като приемен родител заедно с Доан през 1989 година. В повечето случаи децата, които приемат, са болни.
Мохамед Бзеек се сблъсква със смъртта на дете в дома си през 1991 година. Детето е дъщеря на фермерка, която, докато е бременна, вдишва токсични пестициди, с които са напръскани посевите. Момиченцето се ражда с гръбначно увреждане, поставено е в циментово корито и умира на 1-годишна възраст на 4 юли 1991 г., докато Бзеек приготвя вечерята.
„Ужасно ме заболя, когато тя почина“, казва Бзеек, докато гледа снимка на мъничко момиче в свободна бяла рокля, което лежи в ковчег с жълти цветя.
Към средата на 90-те години Бзеек взема решение да е приемен родител основно за деца с терминални заболявания, за които няма изгледи за възстановяване, тъй като никой друг не ги искал.
Взема под опеката си момче със Синдром на късите черва, което е хоспитализирано 167 пъти за краткия си 8-годишен живот. Момчето не може да приема твърда храна, но въпреки това Бзеек го слага винаги на масата и пред него поставя празна чиния и прибори, за да участва във вечерята на семейството.
Грижи се и за момиче със същото увреждане, като приемната му дъщеря в момента, което умира само осем дни, след като идва в дома им. Тя е била толкова мъничка, че когато умира, се налага майстор на кукли да ушие дрехи за погребението ѝ.
Бзеек носи ковчега ѝ в ръце, все едно носи кутия за обувки.
Единственият биологичен син на Бзеек, Адам, роден през 1997 година, също е с увреждане - Остеогенезис имперфекта и дварфизъм. Той е бил толкова чупливо дете, че дори сменянето на памперсите му или обуването на чорапи е можело да счупи костите му.
Бзеек казва, че никога не е бил гневен или ядосан заради увреждането на сина си, а го е обичал във всеки момент какъвто е. „Така го е създал Бог“, казва Бзеек.
Днес 19-годишният Адам тежи около 30 килограма и има огромни кафяви очи и срамежлива усмивка. Когато си е вкъщи, се движи легнал върху специален скейтборд за цяло тяло, който баща му е измайсторил от малка дъска за гладене, лагери и колела, който задвижва с ръце.
Адам учи компютърни технологии в колежа Citrus College, като посещава лекциите в електрическа инвалидна количка. Баща му казва, че е най-малкият студент, но е голям борец.
Родителите на Адам никога не са прикривали или омаловажавали състоянието на болните му братя и сестри и той е знаел, че те рано или късно ще умрат. Те приемат смъртта като част от живота – нещо, което прави дребните актове на радост още по-значими.
„Обичам сестра си“, казва срамежливият тийнейджър за малкото момиче, което родителите му са осиновили в приемния си дом. „Никой не заслужава да живее с толкова болка.“
През 2000 година Доан Бзеек се разболява. Тя страда от мъчителни гърчове, които я изтощават в продължение на дни. Рядко излиза от дома си, защото се страхува да не получи гърч на обществено място и умира през 2014-та.
В една студена ноемврийска утрин Бзеек бута инвалидната количка на малкото момиче и поставката ѝ за системи към Детската болница на Сънсет булевард. Момиченцето е увито в меко розово одеало, главата ѝ почива върху възглавница с извезани думи „Татко е лепилото, което държи всичко у дома едно за друго.“Температурите се променят непрекъснато, ту е топло, ту е студено цяла седмица и момиченцето е настинало. Мозъкът ѝ не може напълно да регулира телесната ѝ температура, заради което единият ѝ крак измръзва, докато другия е топъл.
Въпреки това обаче, момиченцето, което е закачено за банки с хранителна формула и лекарства по 22 часа на ден кара вече 6-та годинка, благодарение изцяло на грижите на Бзеек. Докторът разказва, че когато не се чувства зле и е в добро настроение, момиченцето плаче, за да я прегърнат. Не казва гласно какво иска, но съобщава за нуждите си по свой начин. Животът ѝ не е непрестанна болка и мъка. Има моменти, в които се радва и се чувства добре, и всичко това се дължи на Мохамед.
А ето какво казва и самият Мохамед за чудото, което прави за малките, умиращи деца.
Цветелина Радулова е от Троян. Млада е. Приемен родител е, като до момента се е грижила за няколко деца, част от които са осиновени. През дома ѝ са преминали онези деца, които никой не иска, защото са “трудни” деца, “циганчета”. А тя е крехка, слаба и биткаджийка. Наскоро пребори коварно заболяване, сега е посветила дните си, за да връща изгубеното и обречено детство. Една от майките “на заплата”, към които обществото хвърля камъни, че печелят от детските съдби. Но зад обществената истина стоят много чувства...
Някакъв невероятен аромат се опитва да събуди сетивата ми. М-д-а-а, кафе и зюмбюли. Две припряни ръце ме гушват силно и почти ме изправят в леглото. Целувки, пожелания и „Благодаря ти, че те имам и че точно ти си моята майка!” Дъщеря ми - моето най-голямо богатство, моят най-голям критик и моят неизчерпаем извор на обич! Човечето, което ми дава безкрайно много поводи за радост и гордост!
Всеки ден ми е осмомартенско. Всеки ден съм обичана майка! Щастливка съм! От ранна детска възраст знаех, че ще бъда майка на много дечица. Докато приятелките ми си представяха как ще изглеждат като булки, аз се виждах в образа на майка.Толкова скучно ми се струваше да си представям само един-единствен ден от живота си. Отнасях доста подигравки за това, но желанието ми не се изпари.
Станах майка на 21 г., в малък провинциален град. Самотна майка! Ах, как ненавиждам това определение и етикетите, които обществото залепва на такива като мен… Детето растеше, имах подкрепата на цялото семейство, това ми беше достатъчно, за да продължавам смело напред. Бях щастлива, но някъде вътре в мен имаше празнина. Липсваше ми това, за което наистина мечтаех - къща, пълна с деца.
Периодично, обикновено около празниците, по телевизията излъчваха предавания за децата в домовете. Тъжна гледка… Вероятно майките, които са взели решението да изоставят децата си, не са намерили нужната подкрепа в собствените си семейства. Така си мислех тогава… В мислите ми започна да узрява идеята да се погрижа за изоставено дете. Не знаех как, не знаех кого да попитам, но бях убедена, че искам да го направя. Мислех за това години наред.
Една сутрин, търсейки нещо из интернет, попаднах на информация, която окончателно намери отговор на въпроса ми. ПРИЕМНА ГРИЖА. Започнах трескаво да търся материали и колкото повече четях, толкова повече се убеждавах, че това е моето нещо. Отговарях на всички изброени критерии, но трябваше да обсъдя това и със семейството си. Подходих плахо и поставих отдалече въпроса, а отговорът, който получих, ме накара да летя: “Щом го искаш - направи го! С теб сме!” Години по-късно разбрах, че за един приемен родител, подкрепящата среда е изключително важна.
И така, въодушевена, намерих офиса, в който трябваше да подам заявлението си за приемен родител. Посрещнаха ме с учудване - бях на 30 и няколко години. Вероятно твърде млада… Зададоха ми няколко въпроса, след тях вероятно трябваше да се откажа от намеренията си…
“Знаеш ли, че 90% от децата са от ромски произход?”.
„Да, наясно съм!”.
Защото за мен децата са деца. Чисти и невинни, без значение какъв е произходът им. Не се отказах. Подадох заявлението, събрах всички нужни документи, проучваха ме, обучаваха ме, трябваше да премина и през комисия, която да прецени дали ще бъда подходящ приемен родител. Целият процес продължи около 4 месеца. Струваше ми се, че твърде бавно минават дните, а в същото време някой някъде има нужда от мен. Имах чувството, че карам бременност, вълненията са подобни:
Ще бъда ли добра майка за чуждото дете? Ще ме приеме ли? Ще мога ли да му се отдам безусловно? Как ще изглежда? Ще успея ли да се разделя с детето тогава, когато му дойде времето? Ще се справя ли със всичко това?
Въпроси, на които само Времето може да отговори…
Цветелина Радулова.
Обученията ме приземиха малко, показаха ми истинския свят и чувства на всички онези, с които собствените им родители са се отнесли като с биологичен отпадък.
Необичани още от момента на зачеването си, които в момента на раждането си, заедно с първата глътка въздух са получили и първия шамар от живота - просто да ги изоставят.
Един нечовешки акт, който оставя дълбока и понякога неизлечима рана в сърцата и душите на децата.
Там някъде ме очакваше моето първо приемно дете. Никога няма да забравя вълнението, с което се подготвях за Нея. Дрешките, легълцето, всички онези неща ,които ще ѝ бъдат нужни… Обичах я още преди да я видя. Нямах представа как изглежда, знаех само възрастта ѝ. Пътуването към нея… Имах чувството, че колата се движи съвсем бавно. Аз бързах да я прегърна и да и покажа, че някой вече я обича. Документи, подписи и след задължителните процедури щях да я видя. Ще ме приеме ли? Страхувах се ужасно много…
Приличаше на парцалена кукла, която някой непослушко е влачил през локвите. За 11-те си месеца живот беше преживяла доста трудности. Прегърнах я, а тя ме оскуба и оплю. Това бяха единствените неща, които можеше да прави. В оня момент се проклинах заради сложния за обличане тоалет, който ѝ бях избрала - копченца, панделки… Трудно е да се справи човек с тях, когато ръцете му треперят от вълнение, страх от неизвестното и под зоркия поглед на социалните работнички. Чувствах се като на изпит за Майка. Спомням си, че само я гушках и ѝ казвах, че страшното е свършило. По-късно разбрах, че едва сега започваше Страшното…
Учехме се на всичко - от това да спи в нормално легло, облечена в чиста пижамка, преминахме през „уроци”, че протегнатите към нея ръце могат да прегръщат и да успокояват, уроци по обич, доверие…
Все още има “специалисти”, “социални работници”, “експерти”, които смятат, че е супер непрофесионално да обичаш приемното си дете и да изграждаш емоционална връзка с него. Аз предпочитам да бъда непрофесионалист, но да успея по чисто човешки начин да сглобя разбитите душа и тяло.
Обичта се учи само чрез обич.
Бяхме заедно една година. Преживяхме какво ли не. Нейното оцеляване, моето оцеляване… Превърна се в прекрасно дете, даряващо и получаващо обич. Осиновиха я малко преди Коледа. Беше един от най-тъжните ни празници… Плаках, страдах, измъчвах се. Част от сърцето и душата ми ги нямаше. Беше ги взела със себе си. Най-тежко е да погалиш и да целунеш някого за последно, с ясното съзнание, че вероятно никога няма да видиш и да чуеш нещо за него.
Три години след раздялата ни, аз продължавам да я срещам, но само в сънищата ми. Дни, седмици, месеци живееш като в транс. От време на време някъде из вкъщи виждаш предмет, който е принадлежал на приемното ти дете и целия ураган от чувства те връхлита отново. Онази раздираща болка, невидимата ръка, която те хваща за гърлото… Единственото, което ти остава, е да се самоуспокояваш, че си дал най-доброто от себе си, че си бил важна част в живота на детето и че си му показал, че светът може и да е добър.
Преминах през много трудности. Дарявам обич, грижа. Посветих дните и нощите си на ничиите деца. Сблъсках се с негативната нагласа на обществото. Многократно отговарях с мълчание на въпроса „Къде си го помъкнала това циганче?”. Бях наричана “печалбарка”, бях слагана под общ знаменател с хора, които наистина се грижат за деца заради заплата. Сблъсквах се неразбирането от страна на институциите. Бях слагана в рамка.
Тежко е, но няма да се предам. Заради невинните души, изкупуващи чужди грешки. Няма да позволя на някой да ме превърне в детегледачка, чакаща датата за заплата и тичаща към банкомата. Ще продължа да бъда Човек, каквото и да ми коства това.
Дете след дете… всички те, нуждаещи се от нас. Всяко носещо в себе си белезите от „мръсните ръце”, с които е докосвано. Деца, нуждаещи се от приемните си родители ,които трябва да дават, без да очакват нещо в замяна. За нас най-голямото удовлетворение са изпълнените с живот и щастие детски очи.
Обичайте децата си.
