Имало едно време едно бебе. Родителите му били бедни и решили да го продадат, но се оказало, че бебенцето имало някаква коварна болест и никой не искал да го купи. Затова родителите му решили да го оставят далеч, далеч, навътре в гората, пък дано някое диво животно го изяде. Животът обаче е чудна работа, детенцето било спасено и днес има друго любящо семейство. Един ден детенцето си играело с някакви кукли и ги наредило така, че едно бебе било в гората и едни диви животни тъкмо тръгнали да го ядат, и се случило чудо…
Тази история е истина, но не съвсем. Има такъв случай, но е малко по-различен. Разказа ни го Десислава Петкова от фондация „За Нашите Деца“, а ние го превърнахме в приказка, за да можем да го понесем. Защото наистина някога някъде едни хора са изоставили по жесток начин мъничкото си бебе, но пък една „добра фея“ го осиновява и то оцелява. Най-шокиращото в цялата история е, че след много години по време на игра детето пресъздава отвратителен момент от живота си като бебе, без някой да му го е разказвал и без да го помни. Дали?
Как се осиновява дете в България и защо е важно всеки да е наясно с произхода си? По тези теми говорим със социалния работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“ Десислава Петкова.
Възможно ли е да имаме спомени още като бебета?
Независимо колко малки са децата, независимо че не могат да говорят, независимо че нямат думи за това, което им се е случило, те носят усещането. Те са присъствали на това. И в някакъв момент, по някакъв начин то може да се появи. Както в случая, за който ви разказах.
Във фондацията правим курсове за кандидат-осиновители. Има специална тема, която засяга тайната на осиновяването, защото много хора се колебаят дали да кажат на децата, че са осиновени. Обясняваме им, че децата вече знаят – те са присъствали на изоставянето.
Били са там по време на разговорите, че ще бъдат изоставени. Вероятно са чували и причините, поради които са изоставени. Но тъй като са много малки и нямат думи, за да разкажат, те помнят и пренасят спомена през целия си живот само като усещане и като някакво знание, което не може да излезе по естествения начин – да седнеш и да го разкажеш сам.
Тези деца няма как да кажат: „Като бях в първия триместър в утробата на майка ми, баща ми извади нож с думите: „Ти това дете няма как тук да го внесеш.“ Но то е присъствало, преживяло го е и го носи в себе си.
Така че няма такова нещо като тайна на осиновяването за осиновеното дете.
Ще разкажа един случай, който доказва това – за възрастен мъж, с когото работеше моя колежка. Този човек се чувства добре единствено в колата си. Когато е извън нея или на открито, изпитва някаква силна тревожност. Той казва, че когато е на открито, се чувства като счупен. Майка му е разказвала как по време на раждането му, вероятно от натискане на корема, той е изхвърчал, паднал e на пода в родилната зала и бил със счупена ключица.
И всъщност този този човек изглежда асоциира колата си с безопасността, с времето, преди да се роди, и затова там е единственото му спокойно място – все едно е в утробата. И като излезе, вече е счупен.
В такъв случай е най-добре всеки да си знае историята. Как обаче се съобщава на едно дете, че е осиновено, така че това да не му навреди психически? На каква възраст е добре да се разкаже историята?
Това е дълъг, сложен процес. Всички осиновители минават неслучайно курс и мога да кажа, че е проверено през годините – нашият курс за осиновителите е най-добрият. Основното, което кандидатите трябва да знаят, е, че тайна не трябва да съществува от самото начало – първо за тях самите. Тоест, ако за тях е проблем, че детето е осиновено, защото „какво ще кажат хората“ или защото „не е наше“, или защото имат някакви съпротиви, ще го предадат моментално на детето.
На тези курсове им обяснявам, че най-чудесният момент да кажат на детето си, е мигът, в който го доведат вкъщи, независимо на каква възраст е. Бебето дори да не говори, ако родителите обсъждат тази тема, споменават я и въобще са окей с нея, то ще порасне с тази идея и за него няма да е новина.
Хората изключително много се страхуват от този разговор, а той е нещо естествено. Но за да е такъв през цялото време, той трябва да е естествен за тях – да не е компромис, да не е тайна, която трябва да признаят, да не е нещо, което ги плаши до смърт.
Ако все пак историята на детето е толкова фрапираща, колкото „приказката“, с която започнахме, тогава как да я сподели човек?
При детето се въвежда първо това, че то не е произлязло от теб. Казва се, че децата идват от коремчето на мама или по друг начин. „Ти при нас си дошъл по друг начин и сме се запознали с теб на еди-каква си възраст, тъй като сме искали да бъдем родители. Минали сме курс, положили сме усилия.“
Доколко ще е подробен разказът зависи и от възрастта на детето. Първо трябва да се обясни как сте се намерили, как сте се свързали един с друг. Въпросът „Кой ме е родил“ се появява на по-късна възраст и тогава основното послание не трябва да е „Родителите ти са били ужасни хора“, а „Имало е някаква причина ти да не можеш да останеш с тях“.
Истината е, че често осиновителите не знаят как се е случила раздялата между детето и биологичните му родители. И много от тях са склонни да си измислят. „Майка ти е била една прекрасна жена, на която целият свят ѝ е попречил да те задържи.“ Но това създава усещането: „Аз всъщност съм можел да бъда в семейството си, но светът, включително и вие, които ме отглеждате, сте попречили“.
Така че, ако не се знае историята, гледаме да не си измисляме. Залагаме винаги, че е имало някаква причина. Това, че биологичната ти майка те е запазила като бременност и те е родила, е достатъчна причина тази жена да е добра, да я харесваме и да сме ѝ благодарни.
Вече с напредването на възрастта е добре детето и осиновителите да бъдат подкрепени и от психолог, ако историята му е много травмираща.
Сложно ли е да се осинови дете в България?
Изобщо не е сложно. Според мен трябва да е доста по-сложно.
Защото процедурата позволява на хора, които биха навредили на детето по-късно, или на хора, които нямат емоционалния ресурс да посрещнат нуждите на осиновено дете, да го осиновят и да го повредят.
Няма задълбочено проучване на кандидатите. Иначе обществото си мисли, че е много трудно и сложно да осиновиш дете, защото една камара народ се състезава за много малък брой деца. Ако в регистъра има 1500 деца за осиновяване, кандидатите са 1600, но от тези 1500 деца само 300 например отговарят на изискването на 1300 от осиновителите детето да е от 0 до 3 години.
Могат ли хомосексуални двойки да осиновят дете в България и възможно ли е някой да ги спре по пътя заради сексуалната им ориентация?
Досега проучването на двойките се правеше само от социални работници от Отдела по закрила на детето. С промените в Семейния кодекс обаче това ще се промени и ще може и хора като нас, от неправителствения сектор, да правят проучвания.
На въпроса – не би трябвало хомосексуалните двойки да имат проблем да осиновят дете, но в същото време е чисто субективно и биха могли и да имат проблем. Ако субективната преценка на социалния работник е, че „вие сте против природата, бога и демографската криза, и не трябва да имате дете“, и подаде отрицателен доклад до директора на дирекция „Социално подпомагане“, чиято субективна оценка също е, че сте „против природата, бога и демографската криза, и не трябва да имате дете“, той ще отхвърли искането за вписване в регистъра. Двойката обаче може да обжалва и вече ще зависи от отново субективната преценка на този, който ще разгледа жалбата.
Но законът не казва, че хомосексуалните двойки не могат да осиновяват деца, нали?
Чисто законово хора, които нямат брак, не могат да осиновят едно и също дете. Така че хетеросексуални двойки, които не са женени, също не могат да осиновят едно и също дете. Те могат да го отгледат заедно, могат да бъдат проучени заедно, могат да бъдат описани в доклада заедно, но само единият ще бъде родител по документи.
При нас на обучение за кандидат-осиновители сме имали и двойка жени, които открито се заявяват, двете са били на курса и сме ги обучавали и сме ги разглеждали като двойка. Имали сме и такива, при които се появява само единият човек от двойката и само той кандидатства. Някои двойки решават да скрият от човека, който ги проучва, че са хомосексуални и имат партньор. Други не го скриват. За нас е окей. Затова казвам, че е въпрос на субективна преценка, но няма закон, който да ги спира.
Как може човек да стане приемен родител?
Имаме център по приемна грижа, който може да консултира приемните родители от – до. Но най-общо, човекът трябва да има достатъчно време и да е много гъвкав. Защото ако е работещ и му се падне дете, което всяка сряда по обед трябва да ходи на логопед, а всеки четвъртък да се среща с биологичните си родители, а пък веднъж месечно е нужна среща с кандидат-осиновители, работата на приемния родител трябва да позволява тази гъвкавост.
Също трябва много добре да е преценил каква е мотивацията му – дали иска да си има дете, което ако му хареса, да осинови, или нагласата му е да е полезен в част от живота на някое дете, след което да го пусне в по-добрата част от живота му – при постоянно семейство. Ако е способен на такова нещо, е чудесен за приемен родител.
Имаше един изключително фрапиращ случай от 2022 г., когато стана ясно, че приемна майка е била детето си с точилка и го е намушкала с нож. Защо се стига дотам?
Както за кандидат-осиновителите, така и за приемните родители, проучването не е на ниво. Още при възникването си преди много години набирането на приемни родители беше по-скоро на принципа „дайте да дадем“.
Никой не беше наясно точно какво е приемна грижа. Никой не знаеше какви критерии трябва да гледаш, за да не допуснеш психопати и насилници в приемната грижа. Никой не знаеше какви са целите на приемната грижа, за да се ориентираш какви хора ти трябват. Никой не можеше да си представи, че ще раздадем едни деца по едни къщи, и с тях няма да се случат само най-хубави неща.
С годините качеството се повишава, колегите се обучиха, или поне донякъде станаха по-добри, цедката е по-голяма. Вече е по-трудно през нея да минат насилници, но не е невъзможно. Както и при осиновителите, така и при приемните родители, винаги през ситото може да се промуши човек, който ще навреди.
Нека уточним, че на приемните родители се плаща. Каква сума?
150% от минималната работна заплата. Но за 24 часа грижа и отговорност за дете, върху собствените ти ангажименти… Първо, от теб се очаква професионална приемна грижа. Ти не го гледаш, както гледаш твоето дете. Защото това е дете със специфики, преживяло раздяла, това е дете с травми. Може да е дете, преживяло насилие.
Трябва да прецениш дали да ходи на специалист и да го водиш. Ако има срещи с биологичните си родители – да осигуряваш присъствието му. Да умееш да общуваш с биологичния родител, който моментално започва да те възприема като конкурент, щом ти му гледаш детето. Трябва също да се справяш с поведението на детето, когато се прибере от всяка среща с биологичния си родител, защото тази среща създава хаос в него. Този хаос то дни наред ще излива върху теб.
Това не е обикновено родителство, така че според мен при такива специфики това заплащане е крайно недостатъчно.
Още не сме свършили, скрол надолу
Има ли процедура по раздяла между приемния родител и детето, когато се намери осиновител?
Приемните родители минават обучение, каквото минават и кандидат-осиновителите, но имат и други текущи обучения в хода на годината. Една от основните теми, която имат в първоначалното си обучение, е как да се свързваме с децата и как да се разделяме.
Една раздяла винаги е загуба, винаги е травма. Въпросът е да се случи така, че да не се наруши функционирането и на приемното семейство, и на детето. Учат ги как да се разделят, така че преживяното с детето да бъде скъп спомен и да остане в миналото.
Има ли история, която можете да разкажете, за приемен родител и дете, разделили се трудно?
Имаше едно дете на 6–7 години, което беше осиновено международно – от испанци. То проявяваше всякакви съпротиви срещу осиновяването. Беше много привързано към приемната си майка. Тя също беше много привързана към него.
В деня, в който осиновителите го вземат и се настаняват в хотел преди полета си за Испания, то се е разплакало, разстроило, поискало да се чуе с приемната си майка и тогава му казали, че тя не му е никаква и повече никога няма да я види. При което това дете прави такава емоционална криза, че осиновителите го оставят в отдел „Закрила на детето“ в непознатия за него град го и си заминават. След това го разсиновяват.
Имам случай от зората на кариерата ми в приемната грижа с едно семейство, което е станало приемно с идеята да осинови дете. Тоест да им дадат бебе, те да си го отгледат, като видят, че е здраво, и да го осиновят. Около деветия – десетия месец на бебето, което те вече считат за свое, се появяват осиновители. Това тотално срива семейството. Почват да саботират осиновителите. Колегите, които наблюдават ситуацията, са установили, че приемните родители не съдействат в процеса, да не кажа, че направо вредят, нарушавайки куп правила. В крайна сметка, първото осиновяване се проваля, но се появяват втори кандидати, които успешно осиновяват детето. Приемното семейство е заличено и не се ползва повече.
А приемните родители могат ли да осиновят дете? Трябва да го заявят предварително ли?
Рисково е, ако мотивацията ти е да осиновиш, а си тръгнал по пътя на приемния родител. Това може да те разруши емоционално. Но много хора опитаха през годините по този начин. Приемни родители могат да осиновят приемните си деца, но трябва децата да са преживели с тях минимум една година.
Какво има в едно стабилно семейство?
Любов. Ресурси, които се използват правилно. И разбиране, че детето е личност и му дължим уважение и грижа.
Не отглеждаме картофи, не отглеждаме кученца и не отглеждаме някой, който да ни гледа, когато остареем, да ни е вечно признателен или да изпълни нашите нереализирани мечти.
А отглеждаме някой, когото трябва да опазим жив, докато стигне съзнателна възраст, за да може сам да се пази. След което да е жив и здрав и да прави каквото намери за добре.
