Фани Давидова с няколко важни съвета какво да НЕ казвате на осиновителите на деца, дори и да ви се стори много уместно и да е плод единствено на добри чувства.

Темата за осиновяването на деца отдавна не е табу. Хората, които осиновяват, вече не се крият, не крият децата си, не измислят невероятни истории и не сменят местожителството си – и това е чудесно! Фактът, че темата е свободно коментирана обаче, далеч не означава, че ние, осиновителите, не чуваме хиляди безумни въпроси и подхвърляния. 

Понякога имам чувството, че всяка мисъл, която прекоси главата на хората по този повод, се споделя без никакво замисляне.

Колко пъти ми се е искало да кажа: „Моля ви, щадете душите на децата ни, нашите също, и мислете какво казвате, особено с добро чувство. От необмислените комплименти най-много боли“. 

Обсъждането на всякакви въпроси относно осиновяването е най-добре да бъдат задавани на родителите, не на децата. Питайте осиновителите и се стремете децата да не чуват въпроси от сорта на: „Кога я/го взехте“, „На колко беше“, „Лесно ли се адаптира“ и пр.

Тези въпроси едва ли ще обидят някого, но нездравото любопитство невинаги е приятно, а и децата може да не са въведени изцяло или изобщо в историята на осиновяването. Не ги поставяйте в гадни ситуации.

Ако на някого моите думи се виждат крайни, имайте предвид, че всяко едно от долните изречения съм чувала лично по адрес на моето дете, пред моето дете, поне по няколко пъти:

„Възхищавам ви се, че сте направили този благороден жест въпреки всичко – да осиновите дете.“

Честно, голяма глупост е. Това е все едно да кажете на родила жена „Възхищавам ти се, че въпреки всичко се напъна и изтърпя цялата гадост с бременността, повръщането и раждането.“ Знам, че повечето хора казват това с добро чувство, но ако се замислите малко, всъщност, то е доста обидно. Излиза така, че едни отчаяни хора от немай къде са „взели“ едно второкачествено същество, което иначе кой знае каква съдба го е чакала...

„Това дете е голямо късметлийче, че вие сте негови родители.“

Първо, дали ние сме добър късмет за детето, само Господ знае и времето ще покаже. Ако съдя по себе си – оставам доста скептична дали Никола е ударил големия джакпот. Второ, представете си хора, които осъзнато дълго са чакали да имат дете. Помислете логично кой е късметлията... Какъв живот бихме живели ние без деца? А ако наистина искате да кажете нещо мило, кажете по-добре: „Щастливци и късметлии сте с такова прекрасно и хубаво дете.“

„Леле, одрало ти е кожата!“

Сега, ясно е, че това много, ама много рядко е вярно. Осиновителите не са идиоти и подобно заключение няма как да ги ласкае. Осиновявайки дете, ние категорично не очакваме да видим себе си у него – не разсъждаваме особено върху различията си, не държим да сме еднакви.

„Платихте, нали? Колко?“

Напълно безсмислен въпрос. Дори и да е така, този, който е платил подкуп, едва ли ще си признае. На следващо място – не е ваша работа. На още по-следващо място – такъв въпрос изключително обижда хората, които съвестно са си изчакали, изминали са процедурата и са си осиновили по законния ред.

„Виж какво хубаво дете, пък нищо, че е осиновено!“

Тъй като нееднократно съм го чувала за моето момченце и всеки път юздите на възпитанието са ме възпирали да ударя един ъперкът на човека, който го е изрекъл, чувствам дълг да се излея тук. Коментар и обяснения мисля, че не се налагат, но все пак... Изоставените деца не са „второ качество“ деца по презумпция. Абсурд е, че въобще пиша такова нещо, но след няколко чути от мен неща, се налага.

„Сега, като си осиновихте, ще видиш, че ще си имате и свое!“

Е, това изречение също при подходящи атмосферни условия ми е докарвало отлепване на ретините от бяс. Осиновеното дете не е лекарство за стимулация, нито хапче за успокоение на нервите. Оставяме настрана факта, че едва ли познавате историята на стерилитета на двойката. Възможно е майката осиновителка да е без матка, бащата да е напълно стерилен и забременяването да е напълно изключено.

Подобно изказване е напълно нелепо и заради думата „свое“. Синът ми си е МОЙ СИН, независимо от начина, по който е дошъл при нас. Ако някога родя биологично дете, то ще бъде точно толкова „свое“ и „истинско“ (друга често употребявана дума по наш адрес), колкото и сина ми.

„Болно ли е от нещо детето?“

За пореден път – осиновените деца не са второ качество деца. Те са деца като всички останали. Когато срещна майка с родено от нея дете, не ми хрумва да питам от какво е болно.

„Ама цигане ли е?“

Няма да го коментирам. Просто ми се доверете – голяма простотия е!

„Ще ви бъде благодарно един ден.“

Осиновените деца дължат благодарност и уважение на родителите си точно колкото и тези, отгледани от биологичните си създатели. Благодарността не се презюмира, тя се заслужава. Простият факт на осиновяването не означава, че детето дължи благодарност.

„Осиновихте ли? Оооо, много съжалявам, че така се е получило!“

Това, мисля, също не се нуждае от обяснение. В интерес на истината чула съм го само веднъж и така се потресох, че направо онемях... А на мен това трудно ми се случва.

И за финал: не сравнявайте непрестанно съдбата на нашите деца със злочестата съдба на децата в институциите. Ако получите такъв порив, горещо ви моля, не го правете пред децата ни и спрете да гледате телевизия и женски предавания!