Съдебно жури от американския град Портланд, Орегон, призна за виновна писателката Нанси Крамптън Брофи, авторка на есето “Как да убиеш съпруга си”, за убийството на собствения ѝ съпруг, предава The Guardian.
71-годишната Нанси е призната за виновна по дело за убийство втора степен.
Съпругът ѝ Даниел Брофи (63 г.) е убит на 2 юни 2018 г., докато се приготвял за работа в Кулинарния институт на Орегон.
Нанси Брофи не показала никаква по-специална реакция по време на произнасянето на решението на съдебните заседатели в претъпканата зала. Един от адвокатите на писателката обяви, че ще обжалват.
През 2011 г. Нанси Брофи пише текст, в който детайлно се описват различни начини да извършиш убийство, без да те хванат. Произведението е написано под формата на творческо упражнение за писатели.
Началото му гласи: “Като писател в жанра романтичен съспенс, прекарвам много време в мисли за убийства и - съответно - за полицейски процедури. В края на краищата, ако целта на едно убийство е да ме освободи, няма да ми се иска да прекарам каквото и да е време в затвора. И нека да го кажа ясно за протокола: не обичам гащеризони и оранжевото не е моят цвят”.
По-нататък се навлиза в детайлизиране на мотивите - финансови, “лъжливо, невярно копеле”, насилник, както и в обсъждане на възможните начини за извършване на убийството.
Ножовете “значат личен мотив и предполагат скъсяване на дистанцията. Както и кръв навсякъде”. От друга страна отровата, “считана за женско оръжие”, е прекалено лесна за проследяване”, пише Нанси Крамптън Брофи. Пистолетите са “шумни, създаващи суматоха и изискващи определени умения”.
Съдията е изключил есето от процеса, отбелязвайки, че е публикувано преди години. На съдебните заседатели не е било позволено да се опират на него за преценката си. Въпреки това прокурорът е направил определени алюзии към текста, без да го споменава специално, когато е разпитвал пред съда авторката му.
Прокурорите обявили пред съдебните заседатели, че Нанси Крамптън Брофи била мотивирана от парични проблеми и от застраховката живот на съпруга ѝ.
Нанси обаче свидетелствала, че няма причина да убива съпруга си и че финансовите им проблеми са били решени почти изцяло след изтеглянето на определена сума пари от пенсионните спестявания на Брофи.
Доказателства и свидетелства по делото показали, че тя притежава същия пистолет, с който е убит съпруга ѝ, и освен това е забелязана на камери как кара към и от кулинарния институт.
Според прокурорите Нанси е купила “пистолет фантом” - непроследимо огнестрелно оръжие, и е заменила някои от частите му с тези от официално притежаваното оръжие. Полицията така и не успява да намери оръжието, с което е убит Брофи.
Защитата смята, че размяната на частите на пистолетите е идея, която Нанси Крамптън Брофи имала за нова книга. Тя самата предполага, че някой може да е убил мъжа ѝ по време на неуспешен обир. Обвинената за убийството на мъжа си писателка свидетелствала още, че близостта ѝ до кулинарното училище в този ден е абсолютно съвпадение и просто е паркирала наблизо, докато работи по текстовете си.
Нанси Крамптън Брофи е под стража след ареста ѝ през септември 2018 г. Официалната присъда ще бъде произнесена на 13 юни.
“Мисля, че е много по-лесно да ти се иска хората да са мъртви, отколкото реално да ги убиеш”, пише в текста си от 2011 г. Нанси Брофи. “Не искам да се занимавам с кръв и части от мозък, пръснати по стените. На всичкото отгоре никак не мога да помня какво съм излъгала. Но едно знам за убийството: всеки от нас може да го направи, ако е притиснат до такава степен.”
Поли Троянова днес е в Майко Мила, за да ни разкаже по какво си приличат майчинството и казармата от първа ръка. Поли е художник-реставратор, а не професионален войник, но е служила две години в израелската армия и много добре знае какво говори.
Години след като напуска казармата, се появяват двете ѝ деца (в момента на 2 и на 7 години) и някак спомените от военната ѝ подготовка нахлуват с бясна скорост.
И след като преди време пуснахме един пост с текста на Елисавета “Ако върнат казармата, първа отивам в нея”, Поли нямаше как да не ни сподели и своя опит.
Родена съм в България и я напуснах, когато бях на 13 години, заминавайки за Израел. Там военната служба е задължителна за всички – и момчета, и момичета.
Влизаме в казармата на 18 години, момчетата служат три години, а момичетата – две. Тези, които не преследват някаква военна кариера, се освобождават. Аз служих като всички останали от моя випуск. На 18 влязох в казарма, която е доста различна от българската в много отношения.
За разлика от тукашната, казармата в Израел е реална – там има реални бойни действия, реална заплаха. Не е с измислени заплахи и конспиративни изпълнения.
Вероятно и по тази причина – че има реална опасност, върху която да се концентрираш, психическите и физическите издевателства, случващи се тук на много мъже, там липсват или го има в много по-малка степен. Просто наистина те подготвят за нещо сериозно – да защитаваш дома, семейството, държавата.
През първите три седмици в казармата в Израел има задължителна бойна подготовка. Като родих първото си дете със секцио, ми казаха, че първите три седмици ще бъдат най-болезнени.
И тогава си помислих, че е същото като в казармата – първите три седмици, в които не спиш и свикваш с новите обстоятелства, са най-критични.
Влезеш ли в казармата, ти казват: “Ти вече си наша собственост. Вече не притежаваш тялото си”.
Когато родиш дете, ти вече не притежаваш тялото си не само за следващите три седмици или две години, ами изобщо никога повече. Това важи много силно, когато детето ти е още малко.
Усещането, че вече не принадлежиш на себе си, е адско. Тотално и абсолютно се случва, когато родиш. За разлика от майчинството обаче, в казармата, знаеш, че това усещане е временно.
В казармата в Израел се къпеш всеки ден. Но имахме само две униформи, които трябваше да носим цяла седмица. Там е много топло и те, съответно, много бързо се напояваха с пот. Вследствие се налагаше на чистото тяло да си облечеш мръсна униформа.
Спомням си, че докато кърмех, никога не съм се чувствала толкова мръсна – тече кърма, тече кръв, боли операцията… Казармата е смешна работа, а тази работа с децата изобщо не е майтап.
В казармата е задължително да си прибираш косата. Жените не бяха задължавани да се подстригват късо, но косата трябваше да е прибрана. Същото е с малко дете – не можеш да я пуснеш, защото биваш оскубана моментално. Същото важи за обеци, колиета и всякакви други аксесоари.
Много жени се подстригват, защото след раждането косата започва да капе. При мен в казармата косата започна да капе от стрес и отидох при кожен лекар, който ми даде специална бележка, с която ми беше забранено да си опъвам и събирам косата.
Ходех с тази бележка с пусната дълга коса и най-редовно ме спираше военна полиция, която искаше да ме глобява и съди, но аз с огромна гордост вадех лекарската бележка „Забранено да си връзва косата“. Така се подвизавах няколко месеца с пусната коса, което беше огромен бонус. Такива бонуси пред децата не минават.
Понеже много мъже обичат да говорят за казармата и как едва ли не жена не би могла да се справи там заради месечния си цикъл, мога да кажа, че в израелската казарма единственото нещо, за което са ни правили отстъпка заради цикъла, е даряването на кръв – за нищо друго.
Всеки, който има деца, знае, че сутрините могат да бъдат доста тежки. В казармата сутрин ставахме с една идиотска аларма, чиято роля е да те стресне и да ти вдигне кръвното.
Почват да крещят „Бързо, бързо, бързо!“, за да си оправиш леглото. Трябва да се изтупат едни отвратителни одеяла, да се сгънат по един определен начин, който също е идиотски, и като го схванеш, трябва да ти дадат диплома. Да се изпъне всичко, да се сгъне, да се облечеш, измиеш, оправиш, да излезеш на плаца и след това минават проверките.
Ако нещо не е наред, има колективно наказание – например всички тичат час и половина. Има лазене, скачане, пълзене, стреляне, носене на човек на носилка. Никой не ще да е на носилката, защото обикновено някой го изпуска, което е отвратително.
Гадното в цялата работа е, че искат да те потиснат и да ти докажат, че ти всъщност вече си никой. Превръщаш се в една малка бурмичка, част от една голяма система, която се казва казарма, и нямаш нито право на избор, нито право на глас, нито възможност да изразиш мнение. Просто се превръщаш в инструмент.
Казармата е отвратително нещо… Но и децата ни разказват играта. Доста по-трудно е да си родител.
При децата си емоционално замесен, няма почивен ден, всичко е денонощно. В казармата поне можеш да се наспиш.
По закон в израелската казарма всеки войник трябва да спи 6 часа – и нямат право да го тормозят. Което е върхът.
Колко пъти в началото на майчинството се събират 6 часа непрекъснат сън?!
Понякога се прави наряд. Има и гаден наряд, който е 2 на 4 – 4 часа спиш, 2 часа пазиш; има и хубав – 4 на 6, 6 часа спиш, 4 часа пазиш.
Наряд даваме и при майчинството, особено в периода на първите месеци с кърменето, само че там не е нормирано като в казармата.
Когато даваш наряд, трябва да станеш по-рано, да се изпънеш на плаца, да си готов, да си чистиш оръжието, да го разглобяваш…
То е вързано на една текстилна каишка. И го потапят цялото с все каишка в един варел с машинно масло, после ти го връщат и ти мятат една купчина памучни парцалчета.
И ти почваш да бършеш, да търкаш, да разглобяваш, да сглобяваш и да учиш частите. После стреляш и ти обясняват, че ако не го изчистиш добре, то няма да стреля и ще има наказание за всички.
Така е и с помпата за кърма – ако не изчистиш и сглобиш частите, както трябва – лошо. Наказанието е за теб и за всички, които няма да спят.
Ревност е най-вероятната причина за жестокото убийство на 25-годишната жена в столичния квартал „Банишора”, съобщиха на брифинг от прокуратурата, предаде bTV.
За престъплението е задържан 23-годишният приятел на жертвата, който е направил опит за самоубийство с въздушно оръжие, но е оцелял. Откаран е в „Пирогов”, където е установено, че раните му са повърхностни. Още от вчера е във Второ районно управление.
Сигналът за инцидента бе подаден около 18 ч. вчера от бащата на 23-годишния мъж, съобщи директорът на СДВР Георги Хаджиев.
Бащата получил sms от сина си, който му написал, че възнамерява да се самоубие. Сигнал в полицията подава и приятелка на мъжа, след като получила подобен sms.
Жертвата е намерена на дивана в хола. Открити са празни бутилки от алкохол. Обвиняемият е бил в съседната стая на леглото.
От събраните до момента доказателства е установено, че убийството е извършено още на 15 януари вечерта. Има достатъчно данни, че 23-годишният мъж е извършител на убийството, посочи градският прокурор на София Емилия Русинова. Повдигнато му е обвинение и прокуратурата ще иска постоянен арест.
Жертвата и мъжът не са криминално проявени. Той е готвач, тя – счетоводител. Живеели са заедно от 4 месеца.
"Конкретретният повод за ревността е бил един sms, получен докато са били вкъщи. Той е искал да се запознае с този sms, но му е било отказано”, каза комисар Георги Хаджиев.
По първоначални данни причината за смъртта на момичето е задушаване. Няма информация за упражнено насилие спрямо жертвата преди това, но от свидетелски показания става ясно, че през последните дни е имало скандали между тях.
Има данни, че младият мъж се е опитал да се самоубие и през 2015 г. Предполага се, че отново повод за това е била раздяла между него и предишна приятелка. Тогава се е срещал с психолози, като това се е случило извън България и затова по делото няма медицински документи, които да установят състоянието му.
Тогава не са му били предписани лекарства. По данни на прокуратурата през последните дни той е приемал болкоуспокояващи. Пил е и алкохол и твърди, че не си спомня как е убил момичето. Предполага се, че решението му е взето спонтанно.
По делото са назначени експертизи, предстои да се установи дали е употребил наркотични вещества.
Това е второто убийство на жена от партньора ѝ от началото на годината. 25-годишна от Стара Загора беше наръгана с нож в сърцето по време на семеен скандал от 65-годишният си съпруг, с когото двамата имат 8-месечна дъщеря.
Младата жена е била студентка в Тракийския университет в специалност "Социални дейности". С мъжа живеела заедно още от 15-годишна възраст.
Сигналът за престъплението бе подаден от съседи, които казаха, че от семейството не се чували скандали.
По темата:
Всички сме били в тази ситуация: приятелка споделя с нас, че е жертва на домашно насилие и след хиляди съвети и лична подкрепа, започваме да се питаме как е най-добре да постъпим, за да ѝ помогнем наистина. "Винаги го има страха, че каквото и да предприемем, можем още повече да влошим ситуацията, особено ако става дума за застрашени човешки животи", пише Мика Морил в своята история за ScaryMommy, в която разказва как е решила да постъпи, когато получава зов за помощ - от непозната.
Като човек, който е преживял домашно насилие в миналото, като човек, който е отказвал да докладва за това, и като човек, който не осъзнаваше колко лоши са нещата, докато не стана твърде късно, се научих да разпознавам червените знамена в живота си...
Приятелка споменава, че партньорът ѝ мрънка, ако къщата не е чиста - червен флаг. Жена в офиса се оплаква, че съпругът ѝ крещи, дори когато задава прост въпрос - веднага започвам да се чудя как и кога ще ескалира това в нещо още по-сериозно.
През август тази година Крис Уотс уби бременната си съпруга Шанан и двете им малки дъщери Белла (4 г.) и Селесте (3 г.) в дома им във Фредерик, Колорадо. Освен жестокото убийство, това, което шокира всички е, че бащата, който се призна за виновен на 6 ноември, не е изглеждал агресивен в очите на хората преди престъплението. Говорим за популярно семейство, чиито снимки в социалните мрежи, са изпълнени с щастливи и усмихнати лица, както и с вълнението от предстоящото раждане на третото им дете…
В един момент обаче той просто „превърта“. В началото се започна с до болка познатото:
"Тя винаги изглеждаше толкова щастлива..."
"Тя никога не е намеквала, че нещата са толкова зле..."
После идва и феноменът "Знаех си":
"Той винаги беше надменен..."
"Той беше толкова потаен..."
"Имаше нещо нередно в него. Усмивката му не стигаше до очите му..."
Защо продължаваме да чакаме хората да умрат, преди да започнем да свързваме точките и да мислим за всички сигнали, които сме пропуснали?
Току-що бях стартирала блога си, когато една вечер чух, че някой оставя съобщение в платформата. Бях толкова развълнувана, че читателка извън групата ми от верни приятели е стигнала до него и веднага написах отговор с благодарност и я помолих да хареса и страницата ми. Тя ми изпрати и покана за приятелство във Facebook и незабавно започна да ми пише: „Хайде да пием кафе някой път, ето телефонът ми, обади ми е...“ В един момент ми изпрати и видео, от което се чуваха мъжки викове.
Съпругът ми се стресна и се обърна, за да гледа видеото с мен. Беше криво и разфокусирано, явно, заснето от някой, който не искаше да е очевидно, че записва. Чуваше се бебешки плач, докато мъжът продължаваше да вика и ругае вулгарно.
-- О, не - казах на съпруга си и го погледнах за потвърждение на това, което виждах. -- Тази жена е в беда.
„Трябва да си тръгнете. СЕГА. Не след няколко дни. Сега!“, написах на непознатата жена. Тя ми каза, че се притеснява, че ще влезе в правни битки, ако го напусне, защото имат малки деца. Попитах един добър приятел, който работи със социалните служби, какво трябва направя, за да помогна, и той ме посъветва да ѝ кажа да се обърне към специалист по домашно насилие. Събирах контакти, които да ѝ дам, когато тя ми изпрати снимка на мъжа си, облегнал брадичка върху цевта на пушка. Лицето му беше тъмно, очите му бяха опасни, можехте да видите демоните около него...
Сърцето ми започна да бие силно, исках да повърна. Или да заплача. Може би и двете. Не съм обучена за това, не съм подготвена. Не можех да я оставя без отговор, но какво, по дяволите, трябваше да направя?
Казах ѝ да се обади в полицията. Тя каза, че го е направила. Казах ѝ да поиска заповед за спешна защита. Каза, че е опитала и това, че се е обърнала към всички институции, за които се е сетила, чак до Белия дом е стигнала и никой не искал да ѝ помогне. Не вярвах.
Как може да покажеш на съответните служби тези неща и никой да не се отзовава?Не исках да чуя, че още една млада жена и децата ѝ са убити, че ще съм тази, към която някой се е обърнал за помощ и не съм направила нищо от страх.
Затова се обадих на полицията. Дадох им ограничената информация, с която разполагах за тази жена. Предложих да им изпратя снимките и видеоклипа, които имах от нея. Офицерът, с който говорех, не изглеждаше толкова загрижен, колкото очаквах да е.
-- Значи, не познавате тази жена? - каза той лениво.
-- Не. Тя просто ми го каза тази сутрин, разбрах това от Facebookразговора ни...
-- Аха.. - спря той за момент и продължи: - Значи от това, което казвате, излиза, че той всъщност не е я е насилил…
-- Имам снимка с него, на която той държи оръжие - казах аз. Не можех да повярвам, че полицаят отхвърля сигнала ми. -- Имам и видеоклип, в който той крещи и физически я заплашва с тялото си, докато тя го моли да спре.
-- Добре - въздъхна офицерът. - Ще накарам един от нашите кризисни служители да ѝ се обади, да я окуражи и да ѝ окаже съдействие.
-- Тя каза, че чувства, че нещата ескалират, в къщата има малки деца… - продължих аз.
-- Както казах, ще ѝ се обадя.
„25-те минути, които току-що прекарах в разговор с офицера, с когото си се свързала, бяха подигравка“, писа ми тя.
Кликнах върху профила ѝ и видях, че съм блокирана. Седмица по-късно ми изпрати имейл, в който пишеше, че е взела децата си и е отишла във Флорида, "но не се е отказала от своя войник".
Не съжалявам за това, което направих. Бих го направила отново и все още ми се свива стомахът, спомняйки си образа на „войника“, подпрял се на своето оръжие, сякаш готов да го насочи към мен. И предпочитам някой дами се ядоса, че съм взела правилното решение, макар и без резултат, отколкото за пореден път да чуя „тя никога не е намеквала, че нещата са зле“. Защото аз знаех, че са.
Още по темата:
