Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
„Изтощена съм да върша задълженията вкъщи, да поддържам брака си жив, да гледам две (три или повече) малки деца и да работя на пълен работен ден. И усещанията за провал изобилстват.“ Звучи ли ви познато? Но признаваме ли си често какво всъщност е майчинството, пита в този текст Кейт Макена.
Трябваше да съм в добро настроение. Бях прекарала прекрасен слънчев зимен следобед, свита на дивана с група жени, техните бебета и голяма чаша кафе. Нашата месечна среща заради подкаста, който снимахме, беше като кадър на перфектното майчинство. И въпреки това, когато ме попитаха на тръгване как съм, избухнах в сълзи. „Толкова ми е скучно“, признах аз.
Нито гняв, самота, ревност или шок. Всичко беше непознато. Животът ми беше поредица от невзрачни дни с нездравословно много време, прекарано в скролване в Instagram. Усещах, че връзката с мъжа ми е сякаш изпълнена с неприязън и се отчуждаваме един от друг.
Личността ми излъчваше: „Толкова си негативна“. Тялото ми беше схванато, изтощено и сякаш вече не ми принадлежеше. Всичко това беше комбинирано с огромно чувство за вина.
Майчинството е това, което очаквах с надежда, и което някои жени искат, но не могат да получат. Имам толкова много привилегии в живота – пари, дом, здраво дете. И като зная колко болка и страдание има по света... Защо не можех просто да бъда щастлива?
Колкото и да се опитвам да ги преодолея, много от тези чувства не са изчезнали. Четири години и още едно дете по-късно те все още съществуват. Изтощена съм да върша задължeнията вкъщи, да поддържам брака си жив, да гледам две малки деца и да работя на пълен работен ден.
Често чувствам, че сякаш провалям приятелствата си, не успявам да постигна успехи в работата и провалям себе си, като не съм тази жена, която съм си представяла, че ще бъда. И ме е срам, че съм неспособна да се наслаждавам на майчинството толкова, колкото изглежда другите го правят. Разбрах, че не само аз се чувствам така. Другите просто не го изричат на глас.
Курсовете за бременни не ви подготвят за тези неща. Те са твърде фокусирани върху смяната на пелените, повиването и измерването на температурата. Неща, които всеки може да научи моментално в Google.
Приятелите пък не искат да потушават вълнението ви със своите не толкова позитивни мисли и настрояния за майчинството, когато им съобщите за двете черти. Така че те невинаги са честни с вас.
Най-вече подозирам, че имат притеснение да изразяват тези чувства от страх да не бъдат заклеймени като лоши майки, ядосани или неблагодарни.
От страх да не бъдат попитани: „Защо родихте деца, ако не е това, което сте искали?“
Едно специално издание на шоуто на Опра Уинфри през октомври 2024 г. се фокусира именно върху психическото натоварване по време на майчинството. Филмът Nightbitch, който разказва за дълбокото въздействие на майчинството върху идентичността, пък беше един от най-обсъжданите на Международния филмов фестивал в Торонто.
Дори Риана, признава, че не се чувства себе си, след като е родила две деца.
В САЩ наскоро главният здравен инспектор д-р Вивек Мърти обърна внимание на проблема с психичното здраве и благосъстоянието на родителите, наричайки родителския бърнаут „сериозен проблем за общественото здраве“, и изваждайки наяве усещането за претоварване, което толкова много родители изпитват всекидневно. Това се дължи на заложените стари стресови фактори (пари, безопасност, изтощение) и комбинацията им с новите (екрани, нарастваща култура на сравнение, липса на общност).
Мърти също подчертава допълнителната подкрепа, която трябва да се осигури на родителите, „които са били маргинализирани, поради раса, етническа принадлежност, социално-икономически статус и други фактори“ .
Въпреки че този съвет може да промени политиката, надявамe се, че той също ще промени разговора, вдъхновявайки родителите да говорят по-открито за истинските си чувства и мотивирайки другите да предложат подкрепа на родителите, които се затрудняват. Вместо по традиция да отхвърлят оплакванията им.
Това не помага, като го чуеш. Именно защото в момента ти е трудно. Сред предложените от Мърти мерки за подкрепа на родителите в САЩ, е създаването на повече пространства, където те могат да говорят открито за стреса, на който са подложени. Да намалят вината или срама, които много от тях изпитват.
Мога да ви кажа от първа ръка, че предложението му е наистина полезно.
Наскоро участвах в подкаста Momlife Crisis. Там група от канадски жени говорят открито и честно за предизвикателствата на съвременното майчинство, които често остават неизказани.
В нея жени обсъждат освен въздействието на майчинството върху техните кариери, идентичност, взаимоотношения и тела, и гнева, болката, бърнаута и противоречието, че едновременно обичат и че ненавиждат децата си. Има хумор и болка. Но най-вече има едно ниво на честност, което ме накара да се чувствам по-малко самотна.
Още не сме свършили, скрол надолу
Преди няколко месеца имах тежка сутрин у дома. Изтощена и в бързината, бях се развикала на двете си деца по начин, с който не се гордея. И напуснах къщата с чувството, че съм се провалила, вече мислейки как да им кажа, че съжалявам. По пътя към работа се заговорих с една непозната жена в автобуса. Тя разкри, че да има дете е било най-трудното нещо, което е правила. И се чувства ужасно да признае това.
Беше кратък разговор, но смислен.
Беше напомняне: въпреки че социалните медии и добронамерените приятели и семейство ни казват колко красиво е това време (и със сигурност може да бъде), то също е и наистина трудно.
Ако всички можем да бъдем малко по-честни за тази част в разговорите, които водим, и в историите, които споделяме, ще бъдем много по-добре – както ние, така и следващото поколение майки.
Източник: Today's parent
В Restaurant Confessionals хора от ресторантьорската индустрия споделят различни гледни точки и истории от заведенията, в които работят. В статията ще прочетете защо една нидерландска сервитьорка вече не е фен на децата. И дори може да се каже, че ги мрази.
Това не е поредната дискусия „за“ и „против“ децата в заведенията, а откровена разказ на едно момиче, което няма как да овладее децата, когато дори родителите им не успяват да ги овладеят. Добре е да си даваме сметка и за тази гледна точка.
Когато започнах работа в този ресторант, обичах деца. Когато идваха бащи с малки деца, се умилявах колко са сладки. Колегите ми се смееха: „Само изчакай…“.
Много семейства посещават в ресторанта, в който работя. Да ги обслужвам е толкова напрегнато, че се принудих да сваля розовите очила и да видя истината. Децата са едни малки терористи. И през повечето време родителите им не са много по-добри от тях. Работното ми място може да се опише като ресторант, подходящ за семейства, което означава, че наоколо винаги има деца. През по-голямата част от времето всъщност е доста забавно, но в неделя е различно. Тогава половината Амстердам колективно решава да излязе да хапне с децата си на ресторант. И когато ресторантът се напълни с много дребни и шумни клиенти, за нас, сервитьорите, е трудно да си вършим добре работата.
Децата са си деца и искат да играят постоянно. Но в ресторант това е по-скоро опасно. Имаме книжки за оцветяване и моливи, нямаме друго забавление за тях (и явно не им стига). За да си изразходят енергията, децата започват да тичат между масите. Или играят футбол, или карат ролери... Или да играят с топчета на пода или с други малки кръгли предмети, на които спокойно можеш да се подхлъзнеш.
Когато сервираш горещо кафе, трябва да си много опитен в преодоляването на препятствията. Често има и деца с маратонки на колелца, които се блъскат в краката ми. Което буквално спира сърцето ми за миг. Не само защото съм на косъм от падане по лице, но и защото родителите им ме обвиняват, ако разсипя върху наследниците им картофено пюре. Или още по-лошо, гореща напитка.
Веднъж почти се спънах в едно малко дете. Вървях към една маса с няколко чинии в ръце, когато от нищото срещу мен изскочи дете. Инстинктивно се опитах да го избегна, защото знаех, че най-вероятно има и друго дете наоколло. Оказа се, че в момента на паника, успях да прескоча това, което пълзеше на пода между масите. Този инцидент доста ме разстрои. Целият ресторант ме зяпаше, а детето можеше да бъде сериозно наранено.
Още по-зле стана, когато помолих родителите да си вдигнат детето от пода.
Няма как в ресторанта да сложим табела като в обществените басейни, че тичането е забранено.
Понякога си мисля, че не е лоша идея да напишем в менюто, че родителите са отговорни за собствените си деца.
Или може би да го сложим някъде на стената, за да го виждат всички. Всяка неделя си губя гласа от крещене по произволни деца, които тичат наоколо като луди. Не казвам, че шумните активни деца са резултат от лошо родителство. По-скоро изглежда, че родителите смятат, че вечеря с приятели и деца в ресторанта е идеалното време да си починат от децата.
В неделя имаме много резерваци от големи групи родители с деца. И в повечето случаи родителите поръчват и изпиват много вино, докато децата им си играят едно с друго. Възрастните са много по-спокойни от обикновено, защото са в затворено пространство, където предполагат, че персоналът ще се погрижи децата им да не напускат ресторанта.
Това означава, че те не гледат децата си, което на практика превръща нас, сервитьорите, в детегледачки. А ние сме заети да приемаме поръчки и да сервираме. Родителите харесват факта, че сме „ресторант, подходящ за деца“ и това ме вбесява. Научих се да казвам „не“ на хора, които питат дали възрастните могат да седят заедно на една маса, оставяйки децата на произвола на съдбата на друга. Съжалявам, мамо и татко, но да сервираш на маса, пълна с малки деца не е шега. Все едно обслужвам детски рожден ден, на който нещо се е объркало, и това не ми влиза в длъжностната характеристика.
Също така често децата докопват всички чисти прибори и чаши от празните маси, за да си играят с тях. Или разливат напитки по покривките и са толкова шумни, че всички останали гости се оплакват от шума. Ако не знам кое дете на кои родители е, сама го моля да се успокои.
Още не сме свършили, скрол надолу
За съжаление, родителите често не оценяват молбата ми към детето. Сърдят се или тълкуват инструкциите ми като обида към техния начин на възпитание.
Реплики като „Мога и сама да преценя как да разговарям с детето си“ и „Гледай си работата“ чувам много често и ме карат да се чувствам неудобно.
Каквото и да направим, все не е както трябва. Един родител се оплака веднъж, че не позволяваме на детето му да се „наслаждава на детството си“. И че не предлагаме настолни игри. Друг се оплака, че моливите са стари. А клиентите, дошли без деца, се оплакват от децата. А някои от тях май наистина мразят децата. Казвали са ни, че тоалетните миришат много на мръсни пелени и бебешка козметика. Не им харесва и когато жена кърми в ресторанта.
Поддържането и на тези хора щастливи е също толкова досадно, колкото и занимаването с деца. Напълно ги разбирам, но ако наистина не искат да се хранят в компанията на чужди деца, защо идвате в този ресторант? Не ми е работа да го казвам, но с течение на времето ресторантът, в който работя, се раздели на зона за деца и зона без деца.
Получаваме поне по три обаждания на ден за резервации в „зоната без деца“. Винаги обясняваме, че такава зона няма и че не можем да им обещаем нищо. Но в същото време първо пълним половината ресторант със семейства, за да можем да запазим другата половина по-тиха. Определено си има търсене за ресторанти, в които не се допускат, но никой не смее да си го признае.
Не само защото е по-трудно да сервираме, а и защото трябва да го играем детегледачки и да се справяме и с оплакванията на хората, дошли без деца. Това утроява количеството работа, за която сме наети. Поръчките са по-сложни, защото децата искат основно ястие, докато родителите все още са на предястията си. Постоянно тичаме напред-назад до кухнята с малки съдове и бебешки бутилки. Понякога трябва да правим адаптираното мляко с гореща вода, друг път родителите искат водата да е студена. Между смените сме заети да чистим спагети и червен сос от тапицерията на столовете. И всяка маса, на която е имало деца, е бедствие. Намираме бебешки кърпички навсякъде. Направо не мога да ги понасям тия влажни и мръсни неща! Когато се прибера след такава неделя, имам чувството, че съм работила 24 часа. Енергията буквално е изсмукана от мен.
Едно е сигурно: въобще не съм готова да имам деца.
Източник: Vice
Текстът на Стела Георгиева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Майка ми е абсолютно ВЕЛИКА – във всяко едно отношение, или поне в моите очи. Тя самата, обаче, много страда, че не е Велика. Нейната баба, на която е кръстена, се е казвала Велика, а майка ми е Величка.
И до ден-днешен тя не успява да разбере доводите на собствената си майка да не ѝ даде това прекрасно име, но поне в моите очи майка ми е тотално, неоспоримо, безкрайно, доказано ВЕЛИКА! Сигурно всички мислят по този начин на своите майки... Обаче моята си го заслужава.
Аз съм доста тегав характер. Да се чете „пълното зло". Единствено и само ВЕЛИКАТА ми майка може деликатно и умело да ми влее малко разум в главата, без да предизвика истерии или каруцарски псувни.
Освен това изтърпя всичките ми буйства в тийнейджърския период, дори един шамар не ми е лепнала. Вместо това винаги е поощрявала моите успехи и винаги, абсолютно навсякъде се е хвалила колко прекрасна дъщеря си е родила.
Майка ми е от типа „Чупи си сама главата, за да разбереш правилния път”. Това явно е много правилна родителска стратегия, или поне за моя чепат темперамент, и нито веднъж не се изказа тъпанарски за безкрайно идиотските ми решения.
В резултат на това израснах сравнително разсъдлив човек, който може сам да се оправя. А това си е ВЕЛИКО – да оставиш едно дете да взема решения и да се намесваш само в краен случай, например при смъртна опасност, може би е най-адекватният родителски подход на света.
Освен това ВЕЛИКАТА ми майка никога не се оплаква. Бачкала е като ненормална с баща ми, за да имам аз всичко. В едни много противоречиви години е развивала частен бизнес и дори не ме е пуснала на градина. Вместо това ме водеше със себе си на работа.
Всъщност тя ме водеше навсякъде със себе си. Имам само един ужасяващ спомен как съм при баба ми, защото родителите ми наистина много спешно трябваше да пътуват до друг град по работа – цялото ми време от този престой аз прекарах на прозореца, за да гледам кога ще се върне мама да ме вземе.
Освен това ВЕЛИКАТА ми майка заедно с ВЕЛИКИЯ ми баща ме включиха в семейния бизнес още на 11 години. Научиха ме на труд, разбрах как се изкарват пари и много по-лесно научих тяхната стойност. Не ме разглезиха до краен предел, макар че имаха такава възможност. Безкрайно съм им благодарна за това!
Майка ми е толкова ВЕЛИКА, че се е оправяла без детска градина, баби, дядовци и други субекти. Освен това се е оправяла без миялна, пералня, сушилня, прахосмукачка робот, фурна с 400 степени, дизайнерски котлон и всякакви други щуротии.
Не е имало Монтесори играчки, пеещи, интерактивни и супер интересни джаджи, за таблети и игри на телефона дори не споменавам.
Имала е леген – оставяла ме е 2 часа да си мисля, че пера. Имала е буркан с копчета – оставяла ме е до безкрай да си ги редя. Чела ми е приказки до посиняване. Будувала е с мен, защото и аз като моята дъщеря съм била някакво дете чудо – караконджул, което може да оцелее с общо 3 часа сън на денонощие. Само че, за разлика от мен, ВЕЛИКАТА ми майка не ми е крещяла, нито пък сега ми натяква какъв урод съм била и не съм я оставяла да спи.
ВЕЛИКАТА ми майка може да успокои всеки – ревящи чужди бебета в самолета, откачени непознати на улицата, супер гневни клиенти и най-вече лудата си дъщеря и още по-лудата си внучка.
ВЕЛИКАТА ми майка е и ВЕЛИКА тъща. Нито веднъж не се е изказала, не се е намесила, не е дала съвет. Да се сърди, че детето ми не е кръстено нито на нея, нито на друг, съвсем не ѝ е присъщо. Мъжът ми истински я боготвори. Нейният мъж – моят феноменален баща, също.
Човекът е на 50+, но физически не може сам да си намери чорапите, да си намаже една филия с лютеница и да се сети къде са му документите/ ключовете за колата/ нахапаната наполовина бисквита.
Затова пък майка ми винаги му е сготвила по няколко манджи на ден, изгладила му е дрехите, прибрала му е нахапаната бисквита и почти винаги може да отговори къде са му документите.
ВЕЛИКАТА ми майка е преминала през много бури в своя живот, включително е победила и рака. Аз съм била малка тогава, може би в 3-4 клас, и дори не съм разбрала, че майка ми е била болна, камо ли че се възстановява от супер тежка операция.
Майка ми не мрънка, не се оплаква, а стиска зъби и кара стремглаво напред! Обикаля света, пие си коктейлите по круизи, купува си уникални дрехи и аксесоари и просто дори непознатите виждат колко е ВЕЛИКА. Просто самата ѝ осанка няма как да остане незабелязана. С други думи, разбрала е смисъла на живота, а какво по-велико от това?!
Ето защо с целия този текст искам да ѝ кажа да спре да страда, че не са я кръстили Велика – тя си е ВЕЛИКА и точка. За мен и завинаги!
Най-голямата ми мечта е някой ден моята дъщеря да се гордее поне наполовина толкова с мен, колкото аз се възхищавам на моята майка! Макар че знам, че не мога да ѝ стъпя и на малкия пръст...
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
