fbpx

Когато преди месец в гейминг вселената се появи Baldur’s Gate 3 (BG3) отзвукът беше зашеметяващ. И от страна на критиците, и от страна на играещите. Без никакво съмнение най-добрата игра за 2023-та получи изключително високи оценки. Толкова високи, че е на пето място въобще в историята на Metacritic, що се отнася до игрите за компютър. И е с равен брой точки с игрите на позиции две, три и четири (Half-Life 2, Grand Theft Auto 5, The Orange Box) и на една точка зад лидера Disco Elysium – The Final Cut. A Metacritic е огромен сайт, който събира ревюта от критици, след това ги оценява и въз основа на този рейтинг дава оценки на игри, филми, телевизионни програми и музика. 

Важна част от общото усещане на играта е Мария Анастасова. Причината – тя е гласът в голяма част от саундтрака на Baldur’s Gate 3. Оперна певица, запален геймър и „елфиня от малка“, както сама се определя, тя е перфектният избор за тази вселена. И да ни прощава Дж. Р. Р. Толкин, но, боже, колко красиви елфи е раждала и ражда клета майка България! В случая – Melethiel. Това е tiktok хендъла, който тя използва. С онова великолепно английско th, което много често остава непроизносимо в българския. Ако го превеждаме от елфически ще е „любов“, „любима“ или „дъщеря на любовта“. И то си личи.

Мария Анастасова

Няма как началото да не е със снимките. Защото те са толкова магически, колкото и песните на Мария. Може да започнете тук от Down By the River, целият плейлист е лесно намираем. „Сима Биволарска е магьосница, познаваме се от много години и ми е правила и други фотосесии. Исках, преди да излезе играта, да си направя много тематична фотосесия, за да имам снимки, с които да си споделям песните. Писах ѝ, предложих идеята и тя веднага измисли концепция. Снимахме в парка до Семинарията на една магическа пътечка“, разказва Мария. 

Семейното наследство

Геймингът и фентъзи вселената в нейния живот идват по същата линия, по която се предава и пеенето. Тя е трето поколение оперна звезда, и то по много родови линии. Но това невинаги е благословия.

„Да, вечният синдром на самозванеца. Винаги съм го имала в оперните среди. Колкото и труд да вложа, все има нещо в главата ми, което ми натяква: „Всички ти казват, че си добра заради фамилията ти, а реално не го мислят“. Не успях да се отърся от това, въпреки че колегите ми от русенска и от пловдивска опера са чудесни – подкрепят ме. Предполагам затова започнах да се развивам в други сфери, където съм сама, без близък, на когото да разчитам – мюзикъл, саундтраци, анимация. Там успехите са сякаш по-реални, защото съм по-уверена в себе си. Но операта продължава да ми е на сърце – израснала съм в нея. Всъщност имам повод да се гордея – мама, татко, сестра ми, чичо, баба, дядо, всички са посветени на това несигурно и красиво нещо (изкуство), което прави света по-приемлив. И да искам, не мога да изтрия тази биография“, казва тя.

Паралелно с пеенето Мария завършва анимационно кино в НБУ (леко влачи дипломния си филм втора година, б.а.), но ще го завърши. „Винаги съм обичала да рисувам и да създавам истории, герои, светове“, казва тя. 

Русе, Варна и Пловдив

Мария дели живота си между три града – Русе, Варна и Пловдив. „Русе, родният ми град и първият оперен театър, в който съм работила. Носталгия, хубави спомени и вечни приятели. Ако имаше адекватен транспорт и пътища дотам, щях да се прибирам по-често от веднъж в годината, но уви. Във Варна правят приказни мюзикъли и имат добрата практика да смесват певци, които имат добри актьорски заложби, и актьори, които имат добри музикални качества, и става невероятен обмен, защото си помагаме взаимно. В Пловдив съм отскоро. След като гледах „Исус Христос Суперзвезда“, знаех че искам да участвам в техни продукции“, обяснява Мария.

Наесен тя ще играе Мортиша в „Семейство Адамс“ в Пловдив, като има шанс постановката да е точно на Хелоуин. На 28 октомври ще влезе в ролята на Бел в „Красавицата и Звяра“ във Варна. А иначе ще има и доста концерти с пловдивската опера. 

А за какво мечтае една оперна певица? „Преди постоянно прекарвах време в мечти, в момента се старая да живея в реалността и се стремя да съм удовлетворена от живота си“, казва тя.  

Любовта към игрите

Ясно е откъде е наследила гласа си, а откъде е любовта към игрите? „Баща ми ме събуждаше в първи клас с интро музиката на ZeldaOcarina of Time (най-високо оценената игра от Metacritic) на старото Nintendo. Баща ми също е голям геймър. Нашите постоянно ми пускаха фентъзи филми и саундтраците им се слушаха в колата на всяко пътуване. От малка съм елфиня. Тогава бях на седем години. Имахме семеен гилд (отбор, група – бел.ред.) в WoW с баща ми, чичо ми, братовчедка ми и леля ми. Хордата (една от двете големи фракции в WoW – бел.ред.), разбира се. Любимите ми игри освен Зелда са Dishonored и Bioshock, но такъв тип игри вече рядко се правят. Сега редом с BG3 играя Dead by Daylight и The Forest с една приятелка – обичаме да бягаме от убийци, чудовища и канибали по незнайни причини“, разказва Мария.

Колко дълго всъщност играе вече BG3? „Ключът за играта го получих заедно с всички останали и още съм на първата част, защото имам мания като става въпрос за игри и трябва да събера абсолютно всичко, да говоря с всеки, да направя всеки страничен куест, преди да мога психически да продължа напред с играта. Dragon Age, Witcher и други RPG-та (ролеви игри – бел.ред.) ми отнемат месеци да ги завърша, тази ще отнеме дори и повече“, признава тя.

Тази смесица от удоволствие и усещане за неизбежната празнота след финала е добре позната на всички, които могат да се потапят дълбоко. Без значение в книга, в игра или във филм. BG3 получи високи оценки заради художествените си качества, но и заради това, че много умело пресъздава вселената на Dungeons & Dragons – най-голямото RPG в историята, и най-вече петата му итерация.

„Играта е много жива, всеки герой в нея е многопластов и истински, всеки разговор е органичен. Ти се привързваш към спътниците си и преживявате много неща заедно, в някои се влюбваш, за други те е грижа,  други ненавиждаш. Както и в живота. Много неща са направени страхотно, но мен лично ме вълнуват най-много героите, с които преживяваш приключението, и тук те са направени както трябва“, обяснява Мария магията на играта.

Мария Анастасова

Записването на саундтрака

Както често се случва в живота, нещата се получават малко случайно. Мария прави компилация от избрани моменти от премиерата в ролята на Бел в „Красавицата и Звяра“ и я качва онлайн. След това с нея се свързва композиторът Борислав Славов – той търси глас и произношение на английски като нейните . „Mисля, че фактът, че играя игри от малка и съм голям фен на фентъзито подпомогна процеса, защото освен че мога да изпея нещата, мога и да усетя каква атмосфера трябва да пресъздам. Дали елф, горска фея, бард в някоя таверна, зла харпия или някакъв друг герой, аз съм израснала с този свят“, разказва Мария. 

Самият процес на записване също е различен. „Борислав е толкова интересен човек и винаги започвахме записите с разговори, споделяне на истории и идеи. Много си приличаме по вкус, естетика, говорим на един език. Вместо да обсъждаме музикални специфики, той ме поставяше в ситуация. „Сега си представи, че си бард до огнището и героите са в таверната след битка, поръчват си една медовина и ти трябва да ги изкараш от мислите им.“ Изкарва от теб индивидуалното, това в гласа ти, което е най-твое, неповлияно от други хора, стилове, техники“, добавя тя. 

LARP

Live Action Role Playing – това е като игра, но с доста елементи на театър. Или както Мария казва, когато я моля да обясни на незнаещите – този мийм.

ларп мийм

„Брат, ела с мен на фестивала. Струва само 400 кинта. Ще спим в палатка и ще се валяме в мръсотия три дни, ще е наистина яко. Няма тоалетни. Ще пием бира и ще минем 28 км за два часа. Обещавам – ще е велико.“

„Шегувам се (не).“ LARP е приказно преживяване, което споделяш с няколкостотин души в гората, и всички са колоритни и интересни, в роля и извън роля. Има феи, елфи, рицари, чудовища, бардове, култисти, всякакви шматки. Има таверна с медовина (важно) и временна смърт (нужно). Танцуваш в кръг под луната докато някой не те подгони с меч. Не мога да си представя по-добър начин да си прекарвам отпуските“, казва тя. Мнозина други могат, обаче авторът на тези редове познава и още хора, които правят точно това с отпуските си. И ги разбира напълно.

LARP за Мария започва официално преди три години. „Щях да пътувам от София към морето и видях във Facebook събитие за The Fog Larp. Събрах си няколко поли и корсети от ежедневния гардероб, палатка, спален чувал, мандолина и си хванах влака. Отидох сама, а сега имам толкова близки хора от този свят, с които често се виждаме. Знаех за LARP преди това, от YouTube канали, които следвам, като Mo Mo O'Brien, която също ми писа да ме похвали за BG3“, с лека гордост обяснява тя.

Както може да се очаква от човек, влизал в толкова различни роли в музикалния си живот, в ларпаджийския тя също не изпълнява само една роля. Няколко игри е стрелец в Нардуим, звено на клана Нолдор. Вечерите става бард в таверната (по очевидни причини). „Била съм гонена от самодиви, омагьосвана от сатир с кавал, убивана шест пъти в таверната за една вечер, докато се опитвам да си изпия рога с медовина (който разлях многократно). Всяка случка е безумна, особено ако ти самият си малко много отвеян“, завършва тя. 

Както се казва на чист синдарин: Gellon ned i galar i chent lîn ned i gladhol, melda heri! Преведено от елфически на български: “обичам да гледам очите ти, когато се смееш, скъпа лейди”. Тренирайте го този език, ще ви трябва! 

В първата част на този пътепис Красимира ви разказва как тръгва на далечно пътешествие до Австралия, след като малко преди това е разбрала, че е бременна, а във втората част тя вече пристига там, за всеобща радост. Ето какво ѝ се случва в третата част!

И така, ето ме – току-що слязла на Сидни Сентръл (централната гара, демек), готова за протяжни туристически обиколки и въоръжена с фурми и сандвичи с чедър. Най-хубавият чедър, който съм яла, е този в Австралия (мисля че е и най-евтината храна там) – имам преки наблюдения от всичките четири до шест килограма, които унищожих лично.

По това време, навлизаща в четвъртия месец от бременността си и изкарала един от тях почти без храна (заради гадене), идеята, че тялото ми ще претърпи промени, плуваше като неясно петно някъде в бъдещето. Аз съм от тези нещастни жени, които цял живот упорито се опитват да поддържат добра физическа форма и вечно в нещо се ограничават.

Винаги съм завиждала черно на тези, които по цял ден се тъпчат с баници, дюнери и сладоледи, а вечерта скромно си угаждат с по една петифура да не би да вземат да умрат от глад през нощта – и след всичко това приличат на щеки. В последните години криво-ляво успявах да се вкарам и поддържам в някакъв нормален вид и, досущ като Бриджит Джоунс, таман най-накрая отслабнах – и взех, че забременях.

Факт е обаче, че в началото на четвъртия месец продължавах да си нося клиновете, полите и коженото яке, което дори се закопчаваше – еее, ми то ако това е да си бременна, аз нямам нищо против!, си казвах и спокойно, а не с угризение, поглъщах осемнайстата фурма предиобед.

Така беше и в тази слънчева сутрин, в която по план трябваше да се отдадем на безгрижни разходки, снимки и блеене в небето от някоя пейка в зеления Хайд Парк (да, и в Сидни има Хайд Парк), през който може да стигнеш чак до Операта, а пътьом да минеш и през Ботаническата градина (която също изобилства от удобни за полягване ливади).

Настанихме се с мъжа ми на една пейка и както често става в Сидни, до нас веднага довтасаха няколко ибиса. Ибисът е много смешна птица, радваща се на голяма непопулярност в града – за местните тя е нещо като много нахален плъх (като че ли пък има скромни плъхове...), който ровчи из кофите и създава проблеми. За мен беше цяло щастие да им похвърлям малко сандвич (но не много!) и да ги позяпам как тропат с огромни човки по асфалта.

След 2-3 часа шляене и безброй снимки на стълби, под стълби, пред фонтани, с ибис, без ибис, пред и зад галерии, на фона на бели папагали и Операта в далечината, нищо неподозиращата Красимира опортюнистично каза „Я дай да ги разгледаме тези снимки!“ и се настани удобно в очакване на тях да види нещо красиво и... айде, не чак изящно, защото аз никога не съм била изящна, но поне що-годе прилично.

Прощавай, казах на мъжа ми след около минута мълчание. Тук има някаква грешка. Или си снимал друг човек или аз съм се превърнала в нещо като генномодифицирана камила – какви са тези издатини НАВСЯКЪДЕ?

След което започнах да плача.

Сега, нали ги знаете мъжете, не са много по ревовете и тръшкането за три килограма отгоре, и обикновено не знаят как да реагират, ако въобще има някакъв стандарт за приемлива реакция. Моят се справи добре:

„Ама какво ти има, толкова си си хубава, нормално е, бременна си, естествено, че ще имаш корем (аз почвам да вия), НЕ ЧЕ СЕГА ИМАШ ДЕ, ОЩЕ НЯМАШ КОРЕМ, ИЗОБЩО НЕ ТИ ЛИЧИ, просто... може пък и апаратът да не е в ред!!!“

Край, казах. Край с яденето. Довиждане, фурми и чедър, банани, и вие, лешникови тахани с кокос. Бъдете щастливи някъде другаде! Аз минавам на вода и краставици, защото сутиенът ми наподобява първия балкон в някой театър, коремът ми скоро ще започне да ми маха, а за задника ми трябва отделен кадър – в този не се побира!

И какво? Ще се върнем, ще каже някой – я дайте да видим снимки от Австралия, ще отворим ние компютъра и ще кажем – ето, тук сме в Ботаническата градина, снимали сме се до баобаб. Това е баобабът, а това е Красимира!!

Така ли??

И продължих да рева.

Това продължи поне още два часа, в които аз се влачех унило и при вида на открития океан, си представях как акостирам на пристанището като гигантски презокеански лайнер, пренасящ, разбира се, не дървесина или китайски джапанки, а пресни фурми от Иран.

Постепенно обаче ми олекна, а и гледките наоколо не предполагат да ревеш неутешимо осем часа – просто ти става малко неудобно пред цялата тая разкошотия. Запътвайки се към Ботаническата градина и Операта, имаш възможността едновременно да си сред зеленина и страхотна природа, да виждаш небостъргачите от бизнес района на Сидни, Операта и Харбър Бридж (огромен, внушителен и много красив мост, доколкото мостове могат да бъдат красиви, който свързва централната част на града със северния бряг).

На моста може да се качите като туристи в различна част от денонощието – на изгрев, на залез, през нощта, през деня – ще ви струва между сто и няколко и триста долара на човек в зависимост от типа изкачване, което изберете. По време на изкачването ще ви облекат в специални дрехи и ще ви осигурят с карабинери, за да не паднете. От съображения за сигурност няма да може да носите апарати и телефони по време на изкачването, което е малко тъжно, предвид изумителните гледки, които вероятно ще видите.

Водачът ви обаче ще ви снима колкото поискате, така че ще има доказателства, че чавка ви е изпила акъла и сте се качили да се кикерчите на 150 метра надморска височина. Ако сте много смели и изкуфели, може и да се ожените там, на върха – вероятно ще ви струва толкова много, че след това директно ще ви се прииска да скочите.

За сметка на това разходката из Ботаническата градина е райско изживяване на твърда земя – местните власти окуражават всички да ходят боси из огромните, меки, яркозелени ливади, да се въргалят из тях, да прегръщат дърветата и да говорят на птиците (само не и да ги хранят). Подозирам, че това прави всички щастливи и вероятно никой не страда от депресия и развалени зъби.

След такава разходка е задължително да поседнете в кафенетата около Операта, да си поръчате капучино – ако сте бременна, или вино – ако сте нормален човек, да си запалите цигара - ако може да си го позволите, разбира се, защото една кутия цигари в Австралия струва ТРИДЕСЕТ И ТРИ ЛЕВА, да гледате залеза над моста и да си мечтаете за живот, в който може да си отскачате до Австралия когато си пожелаете, да си се катерите по мостовете, да се тъпчете с чедър и да се наливате с вино!

Разбира се, какво е да си в Австралия, ако не ти се случи да прегръщаш по някое и друго кенгуру от време на време. Но те не подскачат волно из центъра на Сидни, а там, където подскачат волно и свободно, едва ли ще ви дадат да ги доближите. Затова трябва да отидете на някое специално място, като зоопарка Федърдейл, близо до Сидни, където ще имате наистина уникалната възможност да се гушкате с коала, да гледате как спи крокодил (него не може да го гушкаш) и да наблюдавате отблизо десетки видове валабита – животни, които приличат на миниатюрни кенгура.

Там често приютяват осиротели животни (например, малки кенгурчета, загубили майка си), има, разбира се, и огромен крокодил, който обаче по време на нашето посещение спеше непробудно под водата (или просто си кибичеше там) и не се помръдна с часове – вероятно защото беше пролет и все още му беше студено. Аз лично нямах против - някакси не горя от желание да се запознавам с крокодили, така че любезно го оставих и преминах към онази малка и упорита гад – Тасманийския дявол, който наистина, досущ като в анимационните филми, обикаля като гламав и ровчи земята за заровени кокали.

Естествено, имаше и кучета динго, както и малки, спретнати пингвинчета, които изнесоха цяла шоупрограма и май дори рецитираха стихотворение. Повечето от тези животни, естествено, са зад ограда, тъй като не са безопасни – особено леко уродливите емута, които гълточеха огромни парчета пъпеши и дини и гледаха зловещо – не бихте искали да ви докопат и разкъсат като презряла тиква.

Коалите, за сметка на това, са повече от приятелски настроени – те, всъщност, са толкова флегматични, че трудно може да разберете, че са живи. Това са животни, които, поради бедния на хранителни вещества евкалипт, с който се хранят, се движат едва-едва и спят по НАД 20 часа на ден, за да си пестят оскъдната енергия. Те, заедно с валабитата, някои кенгура и един специален вид миниатюрни бухалчета са сред животните, до които може да се докоснете свободно, а някои от тях – дори и да нахраните със специален сладолед – трева във фунийка. Все пак, внимавайте с кенгурата – имат адски силни задни крайници и като нищо ще ви отнесат ченето, ако усетят заплаха.

В терариума пък може да гледате отблизо и с ужас всички отровни змии, с които са ви плашили по Animal Planet, а когато излезете и отидете до мястото, където живее ехидната, може и да я видите, ако сте късметлии – това е едно странно животно, приличащо на таралеж, но с дълъг нос. Колкото и да е невероятно, ехидната, заедно с друг австралийски представител – птицечовката, е бозайник, който снася яйца!

Друго животно, типично само за Австралия, е уомбатът (прилича на смесица между къртица и свинче). Уомбатите, както и кенгурата, си живеят съвършено свободно из поляните и горите, а по пътищата е пълно с предупредителни знаци с образите на тези две животни (както у нас има знаци с нарисувани говеда). За съжаление, имаше и доста животни, натръшкани край пътя след сблъсък с автомобили – странна и тъжна гледка е да видиш толкова красиви и необикновени животни, загинали в катастрофа с кола... Друго си е да те удари крава някъде из Родопите!

А сега, понеже това съм аз, льо Клер, време е да поговорим за ХРАНА.

Много видове храни в Австралия са скъпи – това е нещо, което трябва да се знае. В смисъл, че когато в началото ви казах, че чедърът е най-евтината храна, имах предвид, че можеш да намериш чедър за около 7-10 долара килото (10 австралийски долара са около 14 лева). Споменах ли обаче колко е вкусен? Заслужава си стоте лева, които съм изяла под формата на чедър!

В Австралия хубавата и качествена храна е на почит – това е място, където може да ядете прекрасно месо от говеда, пилета и овце, които са скубали прясна, зелена трева, а не фрашкан с антибиотици фураж. Морските твари също са налични във всякакви видове и разфасовки, но имайте предвид, че също са скъпи - не е като да си купите попчета в Крайморие. Плодовете и зеленчуците са в изобилие, при това имате шанса да ядете пресни екзотични неща, като маракуя и разни местни плодове, на които не мога да им възпроизведа името.

И понеже знам, че все някой ще попита – да, ядох и кенгуру. Не ми хареса, но за да бъда коректна, ще кажа, че под формата на яхния е по-вкусно, отколкото печено на фурна. Кенгурското месо е сухо и прилича на говеждо, но пък е любима храна на домашните котки – доста от австралийските производители на котешки храни предлагат консерви с кенгурско, което малките лакомии обожават. Друго нещо, което се превърна в любим деликатес на мъжа ми, беше така нареченото плодово сирене (fruit cheese) – сладко-кисело нещо, пълно с парченца плодове.

Когато идете в Австралия, на 100% някой ще се опита да ви пробута и една ужасна паста, наречена Веджемайт (Vegemite) – кремообразна смес, съдържаща дрожди и пикантни добавки и съдържаща огромни количества Витамин B (от всичките му видове). Това НЕЩО е едновременно солено и горчиво, и богато на умами – глутамат, доближаващ се по вкус до говеждия бульон. Едва ли може да си представите какъв вкус има тази паста, но австралийците са луди по нея и си я мажат на филии, бисквити и всякакви крекери. Аз лично не можах да я заобичам, но си представям, че чужденците изпитват същото към нашата боза, с която толкова се гордеем и щедро предлагаме на всички – ето, пийнете си малко прокиснали дрожди със захар, много традиционна и вкусна българска напитка!

Виното, обаче, е на топ ниво – както бялото, така и червеното, и там опитите нямат край – може да се обречете на доживотен алкохолизъм, ако искате да пробвате ВСИЧКО.

Това, без което не може да си тръгнете от Австралия е евкалиптово масло, което е изключителен дезинфектант (вкъщи го използваме и като добавка в прането, както и за чистене на под), освен това може да си го капете в арома лампи и да си правите инхалации – внимавайте, обаче, тъй като е силно отровно и не трябва да се поглъща! Освен това лесно разяжда пластмаса, гледайте да не залеете компютъра с него.

Препоръчвам ви да се снабдите с кремове от алое, както и папая, с която може да се мажете при почти всякакви кожни проблеми, включително и слънчево изгаряне, срещу което е много ефикасна!

И като споменах слънцето – да, то е МНОГО силно в Австралия. Като че е една идея по-близо, отколкото е на други места по света (знам, че говоря пълни тъпотии, но наистина така се усеща). Освен това въздухът е някак по-прозрачен и чист, което прави цветовете наоколо изключително ярки. Разходките на слънчево време налагат да сте снабдени със слънчеви очила – просто няма да ви е приятно да сте без тях! Моите, разбира се, се счупиха и спешно си напазарувах други от първата аптека – дори и най-евтините слънчеви очила в Австралия притежават най-високата възможна категория защита – това е правило, наложено официално в страната.

Всички се мажат с кремове като полудели и въпреки че донякъде това може да ви се вижда странно, в интерес на справедливостта трябва да отбележим, че повечето австралийци са потомци на ирландци и англичани и като такива, са бледи и наръсени с лунички – сами разбирате, че не са създадени да ги пече адско слънце. Понякога животът си прави странни шеги с нас...

Да кажем нещо и за местното коренно население – аборигените. Белите заселници в последните години се опитват, при това успешно, да покажат на света богатството на тази култура – навсякъде из Сидни е пълно с галерии, в които се продават произведения на изкуството, типични за аборигенската култура – срещу значителна сума може да си купите диджериду (ако има къде да го съберете и как да го пренесете), красиво изрисувани бумеранги, музикални инструменти, както и типичните сувенири - чаши, стойки за вино, всякакви покривки, шалове, блузи, купички, офис пособия – химикалки и тефтери, и всякакви подобни предмети, които може да си купите навсякъде другаде по света, но само тук са в такива разцветки и дизайн.

Разбира се, ако искате нещо по-нестандартно и тъпо, може да се сдобиете с ключодържател от скротум на кенгуру – продавачите твърдят, че се харчат много... Остава ми само да се надявам наивно, че горкото кенгуру е умряло от старост, а не е отишло зян заради единия ключодържател.

И ето, в шеги и закачки, добре заредени с вино и стойки за вино, евкалипти, кремове с папая и всякакви други местни съкровища (без скротуми!), дойде денят, в който трябваше да отнесем кервана към летището. Хванахме си такси, в което шофьорът – емигрант, дошъл в Австралия преди десетки години, ни обясни теорията си за това защо австралийците отказват да признаят, че имат зима – а те имат! Според него подобно признание би се отразило зле на туристическия имидж на страната – който чуе Австралия, си представя жега, плажове и купон, а не дъжд, вятър и студ (каквито има доста често в есенно-зимния сезон). Сигурно това беше причината в Сидни непрекъснато да виждаме следната странна картинка – докато едни ходят навлечени с якета и шапки, други се мотаят по потници и тънки рокли – а температурата е една и съща за всички – 10 градуса!

Затова и всички вируси тръгват от тези географски ширини, убедено ни заяви шофьорът – ходят по рокли и къси гащи в студа, за да не си помисли някой, че в Сидни има зима, и после се разболяват и заразяват целия свят!

С тази информация в главите ни се натоварихме на самолета и поехме по обратния път към вкъщи. Отново десетки часове полети, слизане в полуумно състояние в Куала Лумпур, опити за спане и броене на оставащите часове до Истанбул. Този път останахме на турска земя цели два или три дни, като първия го проспахме буквално – легнахме си в 11 предиобед и се събудихме в 1 през нощта.

На другия ден се стегнахме и обиколихме обичайните туристически места - запиляхме се из Капалъ Чарши, повозихме се на ферибот и позяпахме вилите на богатите турци, ядохме баклава (от българин!), тъпкахме се с пилешки дюнери и носталгията по дома започна да се проявява с пълна сила.

На следващия ден се метнахме на автобуса за София, но и това пътуване не мина без известна доза екстремизъм – още преди Одрин ни спряха въоръжени полицаи, извадиха ни на пътя и пребъркаха багажите и вътрешността на автобуса. Колко хубаво, че бяхме оставили хероина в хотела!

Десетина часа по-късно се стоварихме на автогарата в София и в насипно състояние се прибрахме вкъщи, опитвайки се да запазим разсъдъка си дотолкова, че да можем да нацелим леглото, а следващите дни, бавно и славно, вадехме спомените си от куфарите и саковете, опитвахме се да си представим какво огромно количество километри сме изминали и къде сме били.

Чувствах се като елементарна частица, участвала къде във високо-, къде в по-нискотехнологичен експеримент по квантова физика, която е пропътувала 15 556 километра в ЕДНАТА посока (от точка София до точка къщата на брат ми) и още толкова на връщане, като не броим стотиците километри ходене и пътуване между тях!

Ето това бях аз – една бременна елементарна частица, изминала над 32 000 километра! Няма да си кривя душата и ще призная, че не можех да си представя да трябва да пътуваш по този маршрут повече от 1 път годишно, да не кажа веднъж на две години!

Но сега, след като вече са минали повече от две години, елементарната частица се е заредила с енергия и ентусиазъм и е готова отново да поеме по пътя към Австралия – този път в компанията и на дете. Сигурна съм, че това ще е приключение, достойно за филм и ако някой предприемчив режисьор иска да го финансира, да ми се обади – дотогава ви оставям със снимките на коали, кенгура, тасманийски дяволи и с пожеланието и вие да ги видите отблизо.

Само не дърпайте дявола за опашката – мисля, че няма да му хареса и наистина може да ви се случат лоши неща!

cross