fbpx

Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.


Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.

Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.

В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.

На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.

Ама как така?!

И започна пазарлъкът:

-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?

-Ама как така е рано?!

-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!

Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.

Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!

Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.

Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.

“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.

Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.

А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!

Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.

Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!

Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:

-Какво правиш, гадже?

-Разхождам кучето.

-КЪДЕ СИ?

-При блока на баба ти.

-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!

-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.

А само да знаех, наистина колко време още остава!

Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!

Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!

“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.

Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.

Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.

Да, с това са ме плашели!

Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.

Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.

А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.

Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.

Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.

След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.

Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!

А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.

Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.

Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.

Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?

Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.

Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.

Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.

Родителството е пълно с неизвестности и притеснения. Даже още преди да сме станали родители. За щастие съвременната медицина успява да ни предпази и подготви за доста неща. 

Днес ви срещаме с Методи Симеонов, който като родител се е сблъскал с неизвестности и притеснения още по време на бременността на жена му Дария. След образна диагностика става ясно, че едно от двете близначета ще се роди с лицева аномалия. Методи веднага започва събирането на информация и семейството се образова как да започне да се справя с проблема. 

Раждат се Лев (кръстен на Толстой) и Филип и приключението на семейството започва. Следват операции и работа с различни специалисти. За щастие Методи и Дария успяват да попаднат на Асоциация Лицеви аномалии (АЛА), където ги насочват за всички важни стъпки.

Важно е да се знае повече за лицевите аномалии и грижата за децата с тях, за да се избегне ненужното им стигматизиране в обществото. Нещо повече – при положени добри и навременни грижи децата имат добри прогнози и могат да реализират своя потенциал, казва Методи. 

Ако по финансови причини или поради недобра информираност не се положат нужните усилия, шансовете намаляват драстично и децата се превръщат в тежест и за себе си, и за обществото. Именно това се опитва да предотврати АЛА, както и самият Методи, разпространявайки възможно най-много информация за това състояние.

Ето неговата история.

Как се установи, че едно от двете ви деца близначета има лицева аномалия?

На една от феталните морфологии, която беше в 5 месец на бремеността, гинекологът забеляза, че едно от бебетата има цепнатина на устичката. 

Много често (но не при всички), децата със цепнатина на устата, имат и цепнато небце. Това обаче не може да бъде прецизно диагностицирано преди раждането.

След раждането разбрахме, че детето е и с цепнатина на небцето, която обхваща и мекото, и твърдото небце. За наше щастие, гинекологът знаеше за съществуването на Асоциация Лицеви аномалии (АЛА) и клиниката в Пловдив и ни насочи към тях.

Какво ви казаха първоначално лекарите за това състояние и как реагирахте вие като родители?

Първоначално с жена ми не знаехме нищо за това състояние. Аз веднага започнах да се информирам от роднини, които са лекари, както и от интернет. Решихме веднага да се срещнем с екипа на АЛА, за да се запознаем и да начертаем план за лечението.

Срещата направихме в 6 месец на бремеността и тогава разбрахме всички детайли на вродените лицеви аномалии, както и какво лечение предстои в нашия случай. Дадоха ни ценни съвети за храненето, както и ни насочиха към регистъра на родители за взаимопомощ, който те поддържат. 

След срещата ни с АЛА с жена ми почувствахме облекчение, че сме в сигурни ръце на грижовни хора и чудесни професионалисти. Тази среща елиминира всякакви притеснения или стрес, които сме имали. Диагностицирането на лицева аномалия преди раждането е ключово за подготовката – психическа и логистична – така че детето да получи най-добрата грижа от ден 1. 

Какво знаехте за вродените лицеви аномалии и по-конкретно за цепнатината на устната, преди да се сблъскате с тази диагноза, и какво знаете днес?

Моето собствено непознаване на лицевите аномалии, преди синът ми да бъде диагностициран с такава, е и основният ми мотиватор да предприемам инициативи за по-високата информираност на обществото по тази тема. 

На първо място трябва да се знае, че този тип аномалии се случват относително често – 1 на 700 случая, и са сред най-често срещаните вродени дефекти при децата. Причинителят не е известен. Това, което се знае, е, че аномалията се проявява като съвкупност от генетични фактори (около 2000 гена могат да бъдат корелирани с тази мутация) и средата, в която протича бремеността. 

Има фактори, които увеличават риска – тютюнопушене и използване на определени медикаменти по време на бремеността. Но нито един от тези фактори не беше наличен в нашия случай. 

Все пак най-важното, което трябва да се знае, е, че с положени грижи от страна на родителя и медицинските екипи тези деца имат много голяма възможност за достигане на пълна функционалност в говора и слуха (тъй като понякога и той е засегнат). За да бъде постигнато обаче, е нужна пълна мобилизация и 

полагане на необходимите грижи, започвайки от хранене през упражнения за правилен говор до психологическа настройка, така че детето да не се притеснява от себе си и да има нужната увереност.

Как протече лечението на вашето дете?

Лечението е мултидисциплинарно и продължава около 18 години. Първите стъпки са хирургическите намеси. Затварянето на устната се извършва на около 3 месец, след като детето тежи повече от 5 кг. 

Следващата операция е за затваряне на небцето – обичайно се извършва след 10 месец. Тези две операции са критични за развиването на правилните хранителни и говорни навици и извършването им е покрито от Здравната каса. 

След тях следват ортодонтия, работа с логопед и УНГ специалист, които не се поемат от Касата, и съответно качеството на лечение зависи до голяма степен от възможностите на семейството. АЛА се бори цялото лечение да бъде покрито от НЗОК, така че всички деца родени с ВЦУН (вродена цепнатина на устната и небцето) да имат възможно най-големи шансове за възстановяване.

Има ли някакви митове, битуващи в обществото, свързани с вродените лицеви аномалии при децата?

Може би най-популярният е, че тези деца имат съпътстващи заболявания или умствена изостаналост. Истината е, че техният интелект не е засегнат – това са напълно нормални и способни деца. 

Има доста хора с великолепни кариери, в това число в шоубизнеса, които са родени с цепната устна и/или небце – актьорът Хоакин Финикс, една от легендите на американския футбол Пейтън Манинг , младият германски актьор Франц Роговски и много други.

Заедно с ваши приятели организирате благотворителни бягания за децата с такива проблеми в опит да ги подкрепите. Какво точно искате да популяризирате с каузата си и как може да се помогне?

За съжаление все още се срещат случаи на родители, посъветвани да направят аборт, или такива, които изоставят децата си в домове. Ние искаме на първо място да достигнем критична маса на информираност в обществото, така че сегашните и бъдещите родители да знаят какъв е пътят пред тях, какво ги чака, към кого трябва да се обърнат и какви грижи трябва да положат, за да осигурят максимални шансове за децата си.

Също така, събираме и средства за АЛА, която разчита на дарения за своето съществуване. Без нея шансовете за нормално лечение, проследяване, консултиране и информираност клонят към нула.

Моите очаквания са, че с натрупването на критична маса от хора, запознати с проблема, ще има и законодателна воля за финансовото му решение от държавата.

Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.

Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...

И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!

Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.


Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.

Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!

Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".

Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.

Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!

“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.

Първи ден

Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.

Втори ден

Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.

Трети ден

Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...

И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.

“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”

Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.

Хахахаха, как сама си повярвах.

Часът е 5:00.

Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.

Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.

Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.

Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.

Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.

Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!

Час втори

Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.

Час трети

Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.

Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.

Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.

Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.

Час четвърти

Мамка му! Боли! Много!

Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.

Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.

– Вода може ли?
– Не!

Час пети

– Моля ви, изкарайте го това от мен!

– Но, госпожо, това е детето ви!

– ВАДЕТЕ ГОО!

Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.

Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.

Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!

Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.

Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.

  1. Мъжът ми вече изпушил една кутия цигари. Не се знае дали няма да обърне очите още малко.

2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.

3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.

Час шести

Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.

Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...

Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".

Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.

Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!” 

– Госпожо, събудете се! 
– Стига ми би шамари, чувам те!

Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!". 

Е, не умрях, просто не съм се освестила още.

Ами бебето?! Къде ми е детето?!

Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.

Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”

Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.

“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.

Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.

Шестгодишната Мария от Бургас е оперирана по спешност в „Пирогов“ след като „на шега“ гълта магнитни топчета заради TikTok предизвикателство. Информацията разпространиха от детски магазин "Хиполенд", помолени от семейството на Мария, за да се алармира за опасността от уж безобидните топчета. Днес по темата имаше и репортаж на Вероника Димитрова в сутрешния блок на Нова телевизия.

Опасна игра

Това е само един от зачестилите през последните месеци у нас случаи на поглъщане на магнитни топчета, опасни за здравето и живота на деца – от 5 до 15-годишни.

Шестгодишната Мария се сдобива с магнитните топчета от батко си, който пък ги получава в училище в урок за силата на магнитите. Тя поглъща топчетата в отговор на TikTok предизвикателство, в което трябва да имитира пиърсинг в устата, като слага на езика си топчета с диаметър между 3 и 5 мм.

Детето проявява първите симптоми – силни болки в корема, месец и половина след „играта“. Какъв е проблемът се разбира едва при рентгеновата снимка. Мария е откарана по спешност от Бургас в София и е оперирана от д-р Стефан Стоилов, завеждащ отделението по детска коремна хирургия в МБАЛСМ „Пирогов“. В момента детето се възстановява и предстои да бъде изписано.

С риск за живота в отговор на предизвикателство

За д-р Стоилов това е поредният „магнитен“ случай. През последните няколко месеца в „Пирогов“ зачестяват операции на деца, глътнали топчета по време на популярната игра в социалните мрежи.

„Преди Мария, оперирахме 7 часа друго дете на нейната възраст. Извадихме едно по едно 21 магнитни топчета и установихме, че те са предизвикали 14 перфорации на стомашно-чревния тракт“, разказва д-р Стефан Стоилов. „Тези топчета са невероятно опасни за живота на децата. Трудни са за диагностика, симптомите се появяват късно, а и доста лекари не осъзнават сериозността на проблема“, допълва той.

Д-р Стоилов с 21 магнитни перли, извадени от корема на дете след операция, продължила повече от 6 часа

Произведените в Китай топчета са направени от много силна магнитна сплав. Когато попаднат в корема на детето, те залепват едно за друго, пробиват цялата чревна стена на близкостоящи чревни бримки и формират чревни фистули. Топчетата могат да бъдат извадени само чрез сложно оперативно лечение за възстановяване целостта на стомашно-чревния тракт.

В репортажа на Нова телевизия д-р Стоилов споделя за още инциденти с магнитни топчета: „Нашите колеги уролози оперираха деца, които си слагат перли на препуциума. При момичетата на малките срамни устни, също за пиърсинг. Тази мода е чудовищна и хората трябва да знаят, че това е страшно опасно”.

Говорете с децата и внимавайте с "безобидните" игри

Родителите на пострадалото дете и лекарите в „Пирогов“ са категорични, че животозастрашаващите магнитните топчета трябва да бъдат забранени за продажба у нас – така както са направили вече в други страни като Великобритания например.

Призивът от страна на лекари и от екипа на детския магазин е да не се купуват такива магнитни топчета на децата – независимо от възрастта им, защото те представляват сериозен риск здравето им.

Разговаряйте с децата за това, че не на всяко предизвикателство в социална мрежа трябва да се отговаря, обяснете им за възможните сериозни и болезнени последици, се казва още в обръщението на "Хиполенд".

За съжаление 3-годишният Крис, който пострада при катастрофа навръх Гергьовден, е починал в Добричката многопрофилна болница, както предава dnews.bg. То бе сред пострадалите в катастрофа, станала в града на 6 май по обяд. Инцидентът се случи на кръстовището на бул. „Русия“ с ул. „Христо Ботев“. В него 43-годишен шофьор на лек автомобил „Ауди“, при преминаване на червен светофар, удря „Фолксваген“, в който пътува детето заедно със семейството си.

От удара 3-годишното момченце получава черепно-мозъчна травма и бе настанено в добричката болница в кома. Направени са му две операции, но безуспешно.

В катастрофата са пострадали и майка му и 9-годишната му сестра, които са с фрактури. Момичето вече е изписано, а на майката е направена операция на счупен таз.  

Майко Мила изказва искрени съболезнования на цялото семейство.

ПОСЛЕДНИ НОВИНИ:

СУМАТА ЗА ЛЕЧЕНИЕ НА БОЯН Е СЪБРАНА. СЕМЕЙСТВОТО БЛАГОДАРИ ОТ СЪРЦЕ НА ВСИЧКИ ОТЗОВАЛИ СЕ. БЛАГОДАРИМ ВИ И НИЕ.


Боян е страхотно 9-месечно бебе, което страда от невробластом. Семейството му разбира за това на профилактичен ехографски преглед на коремни органи – изследване предвидено с направление по Здравна каса. Още тогава лекарят установява огромна формация от клетки от лявата страна, впита плътно в левия бъбрек на детето, както разказват родителите му. Най-вероятната прогноза е невробластом – един от най-редките, най-агресивните и най-непредсказуеми тумори в детска и кърмаческа възраст, обяснява лекарят на Николая и Мартин, майката и бащата на Боян. “Изпрати ни до вратата с думите: „Много съжалявам, тръгвайте за София незабавно“, разказват родителите. 

За тях шокът е огромен, още повече че никой от тях не е предполагал, че нещо може и да не е наред с бебето им, което се храни, наддава и се развива по най-добрия възможен начин до този момент. 

Следва прием в Детска кърмаческа хирургия в Пирогов. След направени изследвания се потвърждава диагнозата – нискодиференциран невробластом с неблагоприятна хистология и размери малко над 7 см в диаметър. Тъй като това е изключително голямо образувание, което е силно впито в околните органи – бъбрек, далак, коремна стена и притиска основни кръвоносни съдове, операция на този етап е невъзможна, обясняват лекарите. Назначават предоперативна химиотерапия, която да намали формацията до размер, подходящ за премахване на тумора.

Боян преминава през предвидените и назначени от онколозите по унифициран протокол курсове химиотерапия. След направената терапия онколозите съветват незабавно премахване на огнището, тъй като, както казват лекарите на родителите на Боян, това е сред най-непредвидимите детски тумори, които само за няколко часа могат да агресират и да се разсеят по цялото тяло. 

Контролният скенер показва добър резултат – туморът е чувствително намален – от 7 на 4 см. Семейството обаче получава отказ за операция от хирургията на този етап и са върнати за още курсове химиотерапия, като има казват, че може да се наложи да се махнат бъбрекът или далакът и че ако има увредени органи от терапията, то това ще е най-малкият проблем. 

Тогава, за да не чакат още месеци с неясен резултат, семейството решава да потърси възможност за операция в чужбина. Следва събиране на цялата документация от тяхна страна, включително вземане на материала от биопсията, и изпращане в няколко независими клиники с молба за становище.

От всички места получават потвърждение, че туморът се е повлиял достатъчно добре от направената химиотерапия и операция е възможна веднага, потвърждавайки им, че може да се извърши без отстраняване на бъбрек и далак.

Офертата, която получават от болницата в Турция, е 34 500 евро – за операция, изследвания и престой. В момента Боян е в болницата в Турция, приет и опериран по спешност. Семейството на Боян, който има и сестричка Никол на 8 години, няма лични средства, за да осигури това лечение, затова се обръщат към всички с молба за помощ. 

Фондация “Майко Мила” взе случая на Боян присъце и реши да помогне, като откри специална дарителска сметка за него:

BG43FINV91501017533717
основание: за бебе Боян
Титуляр: фондация “Майко Мила”

Не се удържат никакви проценти от преведените пари и всички те отиват за лечението на Боян. 

Семейство Деневи благодари на всички, които ще им подадат ръка в този труден момент, за да се оправи малкият Боян. 

Историята, която разказваме днес, не е от леките. Автор е журналистът Златко Желев, който има чудесен живот, работа, семейство и е баща на две страхотни момчета – до един пролетен ден преди няколко години, когато големият му син припада в двора на столично училище и няколко часа по-късно умира в болница.

Минават няколко години в търсене на отговори и в един ден и малкият му син също започва да получава припадъци. Как се живее с цялата тази мъка и какво можем да научим от най-лошите моменти в живота ни, днес ни разказва един баща, минал през ада, за да разбере от какво е болно детето му и как да го излекува, напук на скованите механизми на здравната ни системата.


"Знам, че не съм най-доброто дете на света със своите необмислени постъпки, нито пък съм най-добрият ученик сред съучениците си. Не съм шампион в спорта, нито рисувам и пея добре.

Но знам, че съм шампион в това да живея! Прекарах едни от най-тежките сърдечни операции още като дете. Откриха ми болест, с която малцина биха се справили, но аз успявам с онова пламъче в очите, с което само едно малко сърце би се справило.

И макар да съм подценяван от мнозина, да съм гледан със снизхождение, понякога даже със съжаление – аз продължавам битката си.

И не, нямам първи места на олимпиади по математика, биология, химия… Нямам медали от спортни състезания, не че не ги желая, просто постиженията са ми на друго поприще, на онова, за което всички си мечтаят – здравето!

И факт, най-голямото ми постижение е едно – да се боря да живея, да бъда щастлив, да бъда с родителите си и да сбъдвам мечтите си!"

Дълго време се чудих как да опиша кошмара, през който семейството ни преминава през последните близо 8 години, но това кратко есе на сина ми на тема "Постиженията ми", дадено му за домашно, ми помогна страшно много, за да започна разказа си.

А той няма да предизвика у вас бурен смях, който сте свикнали да струи от чудните истории на Красита и Козилата, надявам се няма да предизвика и съжаление – не целя това. Просто искам да разкажа историята ни – такава, каквато е, без грим и пудра.

Един хубав слънчев ден, вторият след почивния Гергьовден на 2013-та, за мен, съпругата ми и малкия ни син се оказа мрачен, тъмен, тъжен… Загубихме Теди – голямото ни момченце, още ненавършил 12. Припадна и издъхна в час по физическо, готвейки се да тича с децата – та какво друго да правят децата в тези часове, ако не да изразходват натрупаната си енергия?

До този момент той бе като всички останали деца – буен, умен, инатлив, трениращ футбол – нашето си слънце. И, да, никой не подозираше, че смъртта ще посегне с косата си и ще отнеме най-скъпото ни и ще ни остави с куп въпроси.

Къде сбъркахме, какво можеше да променим, защо се случи, защо на нас, сега накъде…

Търсихме отговорите на тези въпроси, обвинявахме здравната ни система – къде с основание, къде - не: за мудните линейки, за недобросъвестните лекари, за шушукането им, за коравосърдечността им, за…

Допреди три години и половина, когато кошмарът се върна с нова сила – малкият ни син, разхождайки се с приятели из квартала, пада като отсечен на земята.

Дежа вю, което те влудява, кръвта отново нахлува с бясна скорост в мозъка ти, отново се чувстваш безсилен, отново виниш, включително и себе си.

Защо, защо, защо… Чии грешки изкупуваме?

Колелото отново се завъртя: Пирогов, Трета градска, 4-ти километър – изследвания, изследвания, изследвания и дежурната реплика: "Напълно здрав е, няма причина да му се случва това!"

Но имаше причина, откри я блестящият сръбски професор Лазер Ангелков, който по онова време все още работеше в сърдечния център на Аджъбадем Сити Клиник. Той погледна кардиограмата му и отсече – Синдром на Бругада.

"Имате ли кариодограма и на починалия си син?", попита той с явно притеснение и трепещ глас.

Отвърнахме "Да". Той я погледна и след минутка отсече: "За жалост, големият ви син е имал същото заболяване, което рядко се хваща от кардиолозите, много рядко се среща при деца и още по-рядко се среща в европейските страни".

Типично по български, а и като всеки родител, порових из интернет, прочетох купища верни и неверни неща, но едно нещо със сигурност разбрах – братята, открили това заболяване, са испанци, живи и здрави са и имат своя клиника до Барселона.

Свързах се с техен секретар, който помоли да изпратя цялата документация по случая със сина ни. Шефовете му щели да я погледнат и да ни извикат на място или пък да ни обяснят в мейл дали това, което родните медици предприеха, е правилното лечение.

Минаха ден, два, седмица, на десетия ден открих в пощата си отговора им. Със страх отворих писмото и се зачетох в него.

"Уважаеми г-н Желев, бихме искали да поздравим проф. Ангелков за навременно откритото заболяване, което се потвърждава от направените му изследвания, както и за предприетите от него последващи действия – имплантиране на дефибрилатор, който да поддържа нормалното функциониране на сърцето..."

Оказва се, че при този Синдром на Бругада, най-общо казано, сърцето не произвежда нужния ток за останалите органи, които да функционират нормално. Започва се с припадъци, завършва със… смърт. Внезапна сърдечна смърт.

Страхът и сълзите ни отстъпиха място на силата и смелостта на лекарите ни да направят всичко възможно, за да опазят живо и здраво едничкото ни останало дете.

Отново купища изследвания, безкръвни интервенции, за да се установи проводимостта и проходимостта на кръвоносните му съдове и сърдечния мускул.

И докато всичко това ни си случваше не насън, а наяве, смутените медици от болницата ни извикаха на разговор, за да ни информират, че подобна операция може да бъде извършена само при тях, защото само те имат нужната апаратура и специалисти, които да я осъществят, а и впоследствие да проследят как се развива.

Дотук нищо притеснително, само че… нямат детско отделение, а НЗОК не им позволява такава скъпа интервенция да се прави извън детска кардиология. Да, но там, в Трета градска, няма апаратура, няма медици с нужната квалификация… Омагьосан кръг!

В крайна сметка опитахме да склоним ръководството на Аджъбадем, че при тях и техни специалисти ще извършат операцията, каквото и да ни струва, с каквито и бюрократизми да се сблъскаме.

Казаха ни сумата – 10 700 лева, нужна за дефибрилатора и оперативната намеса, и само огромните сърца на моите тогавашни шефове, които без да питат – извадиха и ни дадоха парите накуп, спасиха сина ни.

На 6 ноември 2017 г. след 6-часова операция усмивките и надеждата ни се върнаха. Операцията е успешна, малкият голям герой е издържал всичко мъжката, макар и едва на 10.

Предупредиха ни – без физически усилия, никакъв спорт, никакви негативни емоции… Докато три месеца по-късно устройството не се включи и не видяхме ужаса, изписан на лицето на детето ни и нашата безтегловност – какво става, как се случи, защо?

В продължение на година дефибрилаторът се включи общо 4 пъти, 4 пъти това малко устройство, поставено под лявата мишница на сина ни, му спаси живота. На петото включване, което бе точно преди година, от болницата ни казаха, че животът на батерията е на привършване, а жиците, които свързват дефибрилатора със сърцето, са се обтегнали до краен предел, а той расте, тийнейджър е!

Нужна е подмяна на устройството, на жиците… Нова операция.
И пак влизаме в онзи омагьосан кръг – детско отделение в Аджъбадем все още няма, нищо че това ни бе обещано на среща в здравното министерство, когато министър бе Кирил Ананиев.

И, да, отново ще са нужни немалко пари. Знаете ли, не това е най-важното, но в крайна сметка е ключовото, защото след нас на още четири дечица са направени подобни операции, платени на черно.

Затова аз, съпругата ми и синът ми питаме:

10 700 лева ли струва един човешки живот, че държавата не може да отдели тази сума, за да запази живота на едно дете, което е всичко за родителите си?

Толкова ли никой не се трогва от горчивите сълзи на майките в черно, загубили децата си не от незнание, а от немотия – защото нямат въпросните няколко хиляди левчета, за да си платят… живота?!

От една година болница в Калифорния използва умен начин, с който да успокои някои от малките пациенти по пътя им към операционната зала.

Вместо да бъдат вкарани за операция с болнична количка, децата в Doctors Medical Center в Модесто управляват малки автомобили.

Те могат да изберат черен Mercedes или розов Volkswagen Beetle. А ако не умеят да карат сами колите, те могат да бъдат управлявани и от възрастен с дистанционно.

Мерцедесът е купен от болницата миналата година, а наскоро служител и семейството му са дарили на лечебното заведение и розовия Фолксваген.

Колите са се оказали изключително успешен начин за облекчаването на тревогите на децата, казват от болницата. "Когато разберат, че могат да отидат в операционната зала, карайки малка готина кола, очите им светват и в повечето случаи страховете им се намаляват", споделя говорителката на болницата Криста Дийнс. "По-добре се чувстват и родителите, когато видят децата си по-спокойни."

Болницата решава да използва колите, след като една от сестрите започва да изследва как може да помогне на малките си пациенти да преодолеят стреса от операцията. Пробвайки различни техники, тя установява, че използването на коли-играчки е изненадващо добро решение.

„За едно дете моментът, в който го отделяш от родителите му, за да го отведеш в операционната, може да бъде ужасно травматизиращ, добавя Дийнс. "А колите наистина помагат на децата".

Тук може да гледате видео с пациентка, която "дава газ" към операционната със завидно настроение.

Миналата година в Бразилия се е родило първото бебе след присаждане на матка на майката от починал донор, разказва  медицинското списание The Lancet, цитирано от CNN.

Здравото момиченце се е родило с Цезарово сечение в Университетската болница в Сао Пауло с тегло 2,5 кг на 15 декември 2017 г.

Матката е била трансплантирана на 32-годишна жена през 2016 г. по време на 10-часова операция. Родилката е със синдрома на Майер-Рокитански-Кюстер-Хаузер, който засяга една от 4500 жени в света. Той се характеризира с вродена аплазия на матката и горните 2/3 от влагалището, докато вторичните полови белези са нормално развити и яйчниците все още функционират.

Досега е имало 39 присаждания на матки от живи донори, довели до раждането на 11 бебета, но това е

първи успешен случай на раждане след присадена матка от починал донор.

Досегашни подобни опити в САЩ, Чехия и Турция са били неуспешни.

Донорът е 45-годишна жена, която е починала от инсулт. Лекарите избират нея, тъй като приживе тя е имала три нормални раждания, не е съобщавала за заболяване, предавано по полов път, а кръвната ѝ група отговаря на тази на получателката на органа.

Месеци преди трансплантацията на матката, пациентката претърпява ин витро процедура, след която лекарите замразяват осем ембриона с надеждата, че ще бъдат използвани след операцията. Тя е включвала свързване на вените на реципиента и артериите, лигаментите и вагиналните канали с дарената матка.

В продължение на осем дни пациентката остава в болницата, където получава имуносупресивни лекарства, които контролират естествения инстинкт на организма да възприеме като чужд трансплантирания орган и да го атакува.

Пет месеца след трансплантацията жената не показва признаци на отхвърляне на матката и за първи път в живота си има менструация.

Ултразвуковите сканирания също не показват аномалии.

След седем месеца предпазливо изследване и изчакване лекарите имплантират една оплодена яйцеклетка. При предишни трансплантации на матката, лекарите са изчаквали една година, но по-краткият период сега е имал за цел да намали риска, тъй като възможността организмът да отхвърли чужд орган може да се увеличи с течение на времето.

Бременността е потвърдена 10 дни по-късно. По време на цялата бременност всички обичайни тестове показват нормално развитие на плода без аномалии.

Освен бъбречна инфекция, лекувана с антибиотици на 32-рата седмица, майката не е имала проблеми по време на бременността и е продължила режима си на имуносупресия, за да предотврати отхвърлянето на имплантираната утроба.

След раждането на бебето матката е била извадена, за да може да се прекрати тежкото имунопотискащо лечение.

Момиченцето е здраво и се развива нормално.

"Използването на починали донори може съществено да разшири достъпа до това лечение и това дава нова възможност за жените, страдащи от безплодие поради някакви маточни проблеми. Тази успешна демонстрация има няколко предимства спрямо присажданията от жив донор: тя се опира на по-голям потенциален брой донори, струва по-евтино и избягва рисковете за живия донор", казва доктор Дани Айзенберг, която е ръководила изследването в Университетската болница на Сао Пауло.

Димана Мабена живее в Чехия от 10 години и, стимулирана от разказа на Ралица Пейчева "Да родиш в Джакарта" и на Миа Павлова "Анестезиологът влезе и почна да прави йога!", на свой ред ни е пратила разказ за епохалното раждане на детето ѝ в Чехия, започнало в 42-рата седмица от бременността и завършило едно известно време след това. Междувременно Димана е ронила ситен маргарит в чиния пиле с ориз, подскачала е безсмислено на топка и си е взимала безкраен брой горещи душове, за да се стигне накрая до заветното секцио! Признаваме си, че съпреживяхме всичко заедно с нея и с удоволствие ви предлагаме и вие да го направите!

Ще започна историята няколко седмици преди раждането. Бях в 38-ма седмица и вече се чувствах толкова огромна и тежко подвижна, че не можех да си намеря място. Иронията е, че място наистина нямаше поради шокиращите ми размери. Мъжът ми все още твърди, че съм изглеждала прекрасно, но аз го гледам със съмнение, мърморя под носа си и не му вярвам на 100%.

Майка ми си беше купила билет, за да дойде да ми помага в първите три месеца, и я чаках с нетърпение. Една сутрин, в края на 38-мата седмица, ѝ се обадих и ѝ казах, че ще раждам след 2 дни. Последва неловко мълчание около 10 секунди и майка ми тихо каза:

„Ама, Диманче, аз имам билет, купен за след седмица чак. Как така след 2 дни, докторът ли каза нещо?”.

Викам - не, обаче го усещам, нещата не са наред, това бебе много мърда и до 2 дни ще родя. Идвай, ако можеш днес. Жената се съгласи, каза си набързо довиждане с баща ми и пристигна точно след 2 дни, с идеята, че от летището ще дойде направо в болницата и ще поздрави първородното си внуче.

Да, ама не.

Като пристигна, аз продължих да я уверявам, че ще раждам всеки момент, защото отказвах да приема, че майчинският ми инстинкт никакъв го няма и не знам кога ще се появи на бял свят собственото ми бебе. Тъй като вече беше краят на бременността, ходех на лекар на всеки 2 дена да ме преглеждат и да мерят тоновете на сърцето на бебето.

Моето бебе обичаше да спи точно докато бяхме на монитор. Дежурната сестра редовно идваше и недоволно цъкаше с език, мърморейки, че „това бебе е много поспаливо и монитора не излиза както трябва”. Мен ме хващаше нелогичен срам, почвах да се извинявам за несъобразителното си и невъзпитано неродено дене, а тя вадеше нещо подобно на чинели и почваше да ги бие пред корема ми с цел да събуди бебето. Единственото, което постигаше, беше да ме стресне и най-вероятно - да увреди слуха на горкото дете още от утробата.

Както и да е, от лекар на лекар, в края на всеки преглед, аз с надежда гледах доктора и го питах: „Е? Да казвам ли на мъжа ми да ми донесе чантата сега след малко?”, на което докторът отговаряше: „Не, няма и следа от разкритие, бебето не иска да излиза”.

Следващите две седмици минаха в ядене на ананас и люта храна, защото уж предизвиквали раждане. Дори секс пробвахме с мъжа ми, който упорито ми повтаряше колко ме обича и колко съм хубава, а аз му казвах да не говори глупости и да си върши работата, защото ми е адски некомфортно и искам да се върна на дивана. Срам.

Така минаха няколко седмици. С майка ми се примирихме, че излишно си е купила нов билет за самолета, когато дойде заветната 42-ра седмица - НАЙ-НАКРАЯ щяха да предизвикат раждането. Вече нямах търпение. Коремът ми беше станал толкова голям, че имах чувството че бебето ще се роди с размери на 3-месечно дете и вече ще може да пълзи.

Отидохме в болницата рано сутринта и аз за пореден път уверих мъжа ми че до 2-3 часа ще родя, защото бебето иска много да излиза. Усещам го. Викам му - инстинкт е, ти нищо не знаеш.

Вкараха ме в отделението и ми казаха да се съблека и да си сложа болнична нощница. Аз високомерно ги изгледах и казах, че не им искам използваните нощници- имам си своя. Врътнах се и влязох в съблекалнята. Облякох си сладката лилава нощница с магарето Йори и се погледнах в огледалото. Нощницата ми беше с около 8 размера по малка, защото докато я купувах в М размер, бях забравила да сложа огромния си корем в уравнението. Сега не изглеждаше като нощница, а като дълга блуза, която едвам покриваше задните ми части. Така срамежливо открехнах вратата на съблекалнята и им казах, че нямам против да пробвам някои от техните нощници.

В момента, в който пъхнаха онова малко хапченце в мен, което предизвиква раждането, разбрах какво е значението на истинската болка. Два часа по късно започнах да питам сестрите дали могат вече да ми направят секцио и да си ходя (защото аз така си представях нещата), а те учтиво ми казаха, че по принцип се чака до 72 часа, за да се предприеме операция.

72 ЧАСА.

Тръшнах се на леглото, изпсувах ги на ум на всички езици, които знам, и започнах да чакам. Донесоха ни обяд, който аз тихичко изядох, докато пъшках от болка и леко проплаквах, а сълзите ми капеха в пилето с ориз. Не че ми се ядеше много, но така или иначе нямах какво да правя, що пък да не похапна!

Контракциите се увеличаваха, сложиха ми епидурална упойка, а от разкритие и помен нямаше. След 7 часа контракции и молене за секцио, най-накрая ми казаха, че имам 2 сантиметра разкритие. Тези два сантиментра бяха най-добрата новина, която бях чувала. Обърнах се към мъжа ми и с пълна увереност му съобщих, че ей сега ще стигна до 10 за нула време и ще имаме бебе. Той нищо не каза. Просто кимаше с глава и ми казваше, че се справям прекрасно. Според мен просто се беше отказал да спори с мен и ме остави сама в света на криворазбраните ми убеждения.

След някой и друг час дойде докторът да ми пукне водите. Ако на някой не са му пукали води преди - да ви кажа, стряскащо си е. Особено като видиш тази огромна игла, която докторът трябва да вкара във вас. Аз погледнах мъжа ми и му казах да каже на доктора (който беше до мен и чуваше всичко, което казвам, и определено не му трябваше преводач), че не искам да ми пука водите, защото иглата е прекалено голяма и искам да използва по-малка.

Докторът просто каза, че това се използва и толкова. При което последваха куп идиотски въпроси от моя страна, като: „Да не продупчите главата на бебето с това нещо?”, „Сигурен ли сте че знаете какво правите с тази игла?”, „Мога ли сама да си пукна водите, защото по-добре ги усещам нещата там долу” и мислено сбогуване със съпруга ми, защото бях убедена, ще бъда набучена на този мини-шиш и след това захвърлена и изоставена в някое тъмно крило на болницата.

Докторът ме погледна все едно съм най-тъпата и неинформирана жена на света, както и се почувствах, и ми каза да си разкрача краката. Всичко мина наред, бебето и до ден днешен няма дупка в главата, нито аз съм с вътрешни рани от безразборно бодене.

И така, в следващите часове аз виках от болка, докато сестрите стояха отстрани и ме гледаха, кимаха с глави една на друга и си казваха „Май доста я боли”, а след това отиваха да пият кафе и да правят кой знае какво в стаята на сестрите.

Казаха ми да отида и да подскачам на една топка, докато се обливам с гореща вода, защото това щяло да намали болката. Да отида да си взема гореща вана, защото щяло да ме облекчи. Да съм слушала музика и още куп безполезни съвети, които не само не ми помогнаха, а ме изнервиха толкова много, че се кълнях пред мъжа ми как след като родя, ще пиша на мениджъра на болницата (!?) и с кариерите на сестрите е свършено. СВЪРШЕНО!!!!

Ако сте гледали „Приятели” и серията, където Рейчъл е в болницата и куп жени се изреждат да родят преди нея, еми - това е което ми се случи на мен. ВСИЧКИ жени които бяха с мен от сутринта родиха, че и май ги изписаха. Идваха и заминаваха, само аз си стоях там и си виех от болка, и на 10 минути казвах да мъжа ми да отиде да каже на сестрите, че отивам за секцио и да не ме търсят.

Дори дойде една българка, която роди за 5 минути без да извика нито веднъж, после просто говореше на бебето си колко го обича, докато я шиеха. И до ден днешен тази незнайна жена е моят герой без име.

След 22 часа мъчение, 10 душа и здрави бедра от подскачане на тъпата топка, най-накрая провъзгласиха, че ще ме водят към операция.

Заклевам се, че чух ангелски хор да пее, докато ме водеха към операционната. Там ме питаха дали са ми правили други операции преди и дали съм била под упойка, на което аз реших, че е много важно да знаят, че на 5 са ми извадили сливиците и на 10 са ми правили, не една, не две, ами ТРИ операции на очите. Сестрата се изсмя и оттогава горе-долу нищо вече не помня.

Бебето го извадиха, показаха ли ми го, не ми ли го показаха - не знам. Помня, че заспах на операционната маса и това беше най-дълбокият сън в живота ми. Не, не ме приспаха. Просто бях изтощена до край. Помня, че мъжът ми ме събуди, каза че имаме прекрасно момиченце и се прибра да си сипе едно огромно уиски с майка ми вкъщи и да си кимат доволно и безмълвно, защото не говорят на един език.

На другия ден в интензивното отделение бях единствената, която получи цветя по повода. Сестрите дойдоха криво да ми кажат, че имам пратка, която ме чака пред вратата, и да отида да си я взема. „Ама, аз излизам от операция, минали са само 24 часа, не мога да ходя”, им казах, при което последва хладнокръвен и арогантен отговор „След операция трябва да ходиш, отиди да си вземеш букетите!”.

И така, аз криво-ляво, приведена като 95-годишна бабка, отидох да си взема букетите. Момчето, което ги достави, беше в такъв шок, че дори не каза Добър ден или Довиждане. Просто ме изгледа със съжаление и остави клетата майка, в провиснала бяла нощница, сплъстена коса и кръгове под очите, с 2 огромни букета в ръка и избяга.

След два часа ми казаха, че е време да си отивам към стаята. Пльоснаха ме в един стол на колела, тръшнаха ми двата букета барабар с катетъра в скута ми и ме подкараха към незабравимото приключение, което така добре познаваме – майчинството.

cross