fbpx

Да се върнеш на село, дори да не е твоето, а там да срещнеш хора, с които все едно си израснал. Една история за приятелството и идеята за общност.


Беше от онези мрачно самотни студени дни по COVID, когато не ни пускаха на разходки, ако нямаме куче. Парковете бяха затворени, планините – също, та спасението дебнеше само в близката горичка до квартала, където имаше и детска площадка, на която малкият ми син енергично искаше да се наиграе.

Самата тя беше оградена като в епизод на „От местопрестъплението: Разсадника“. Готови да прескочим огражденията – все пак жива душа не се виждаше освен катерици и врани – от нищото изскочи полицай и дадох знак на детето да не навлиза в така сериозно пазената територия.

Прибрахме се без изразходена енергия, но с много акумулирано желание за промяна и... естествено се забих в социалните мрежи. Там попаднах на приятелка, която си правеше сама „балконинг“ парти и ни уведомяваше какво става из самотната ѝ улица.

Стори ми се най-дивото преживяване за последните месеци.

Но у нас балкон няма. Обадих се на мъжа ми и изстрелях направо:

„Купуваме си къща на село!“

И ако друг път на подобни мои внезапни хрумвания не съм получавала положителен отговор, този път предложението се прие. Моментално.

Бяхме сред първите от приятелския ни кръг, които отпушиха вълната за търсене на селски имоти. Минахме през близките до София село Лозен, Банкя, Божурище. Цените не ни бяха по силите и се запътихме към по-далечните дестинации.

На село

Така се озовахме в село Боерица до Ихтиман. Набелязахме си къща, която се продаваше, и съвсем скоро покупката беше направена, а ние се заехме с ремонтите на новия ни (стар) имот.

В началото ми беше странно. Винаги съм свързвала селото със среща с роднините, с доматите на баба (може да е клише, но пък е и класика), с дървената люлката, която дядо е опънал на черешата, с връщане към семейното минало.

Тук идвахме абсолютно нови, непознати.

Затова пък хората около нас се оказаха изключително отворени. Едни ни свързаха веднага с местните майстори, някои от които носеха с гордост и напълно подобаващо колоритните си прозвища. Така се запознахме с чичо Митко Водния дух, който отговаря за ВиК на селото, и поднови и нашето водоснабдяване. Има си лафове, които, знаете как е, придават своя чар към идилията на района.

Селото се оказа с едва 48 постоянни жители и с над 200 прииждащи за уикендите.

От постоянните е и нашата приятелка Ками, заради която и ние се озовахме изобщо в Боерица. Още като търсихме място, ни беше важно да имаме приятели там.

Та Ками кара трактор и обработва земите в района, като вади най-вкусните картофи. Преди години зарязва живота в София и професията на журналист и се заема с отглеждане на зеленчуци. Но и не само. Облагородява района като сред многото ѝ проекти е и местна библиотека, от която всеки желаещ да може да си взима книга - да чете и връща.

Ако тръгнеш на разходка с нея из селото, няма да стигнеш далеч. Няма човек, който да не я спре, за да я попита едно или да я помоли за друго.

Сред съседите ни са бай Найден и жена му леля Роза. Бай Найден е над 80, но няма да му дадете тези години още с размяната на първите думи. Той е от онези представители на живота на село, заради които си заслужава да се върнеш да живееш там. Единственият човек на такава възраст, когото познавам, който чува, без да се налага да викам.

Напълно съхранил младия си дух и чувството си за хумор, той стана един от най-верните приятели на малкия ми син. Той може да изкара всекидневно в двора му поне час и да му разказва какво прави в училище и какво обича извън него.

Най-ценното в селото е желанието на хората за общност.

Всеки гледа да направи нещо, за да облагороди средата. Така един от жителите отдели част от негова земя и направи футболно игрище. Не потърси средства по европроекти, а със собствени пари и със съдействието на други хора от селото огради терена и сложи метални врати.

Футболното игрище се превърна в сплотяващо пространство, събиращо хора (а оказа се и животни) от всякаква възраст. Към играчите за всеобща веселба се присъединяват често и домашните любимци, които тичат в захлас да гонят я топката, я някое прехвърчащо птиче.

Снимка: Личен архив

След мача се отпочива в местната кръчма, където – ясно – започва бистренето на всекидневните теми, за да се стигне до тълкуването и на философски въпроси.

Друг обединяващ хората проект е църквата, построена преди 150 години.

С възстановяването ѝ се залавя Катя Иванова. Детството ѝ е преминало именно в Боерица, така че Катето познава всички. Около пандемията – през 2020 г., отецът от Ихтиман ѝ предлага да влезе в църковното настоятелство и да се погрижи за празника на църквата – Свети Покров Боговоричен, който се отбелязва на 1 октомври.

До този момент в Боерица се прави курбан в параклиса на селото на Спасовден, когато е и местния събор.

Катето се залавя с организацията на втори курбан. В началото в църквата има точно 37 лв. и става ясно, че част от иконите са откраднати.

Започва се събирането на средства.

„Ако на хората им се обяснява точно какво е необходимо, те помагат“, разказва тя. И така се оказва, че се намира фирма, която сменя прозорците в църквата без пари – дарява ги.

Друг човек от селото съдейства да се облагороди обраслия с висока растителност двор на черквата и да се направи пътека в него.

Така идва моментът и за първия курбан. Как точно да го организира Катето се осведомява от неин познат от съседното село Живково, който продава свещи в тамошната църква. Така курбанът става факт, събират се хора.

„Сигурно не мина без забележки, но го направихме“ – разказва Катя. Всяка следваща година организацията, макар и сложна за човек без капка опит, се усъвършенства.

Това, което Катя забелязва, е, че всяка година хората стават все повече, а с това нарастват и даренията. Някои даряват месото за събитието, други дават пари. Вече има и професионален готвач, който готви на място в двора на църквата.

Дворът е изчистен от всички насипи и дървета, които са се трупали в годините, докато църквата не е била посещавана.

Пак, Катето, случайно или не, се запознава с хора, които реставрират църкви. Те правят оглед и изготвят проект за реставрация на стенописите, които са доста стари и са започнали да се рушат.

Докато се чака да се одобри проектът, местните майстори правят всяка година частичен ремонт на покрива и го поддържат, за да съхранят запазеното в храма.

Никой не иска пари за труда.

Така идва ред и на новия навес в двора на църквата, пресметнато готов за Великден.

Снимка: Личен архив

Събират се още средства, които се пазят за покрива. Всяко дарение и харчлък се записват в тефтер, достъпен за всеки в магазина на селото.

Наема се и охранителна фирма от София, която да се погрижи за постоянното видеонаблюдение в църквата. И то ще е под формата на дарение.

По Великден, както и в празничните и топлите дни, селото е пълно. Църквата – също. Въпреки че няма свещеник, който да служи, храмът е отворен и в него се палят свещи. Пуска се и църковна музика. Тази година имаше и професионално озвучаване.

Всъщност именно липсата на свещеник е сред проблемите на малките населени места. Отецът в Ихтиман е един и няма как да води служби във всички околни села.

Днес църквата в селото е китна, уютна и чиста.

С красиви орнаменти и стенописи в синьо – наследство от Самоковската школа. Построена е малка, със стъпало надолу, за да не бъде опожарявана по времето на османското робство. Постепенно хората я разширяват. До 1944 г. всяка седмица в нея е имало кръщенета и сватби, но по времето на соца почти никой не я е посещавал.

Снимка: Личен архив

След 90-те години се назначава църковно настоятелство, но в него влизат само възрастни хора, чията функция била основно да отключват и да заключват храма.

В ново време постепенно хората започват да се връщат към селата, особено около COVID (както направихме и ние).

„Колкото повече грижа има за църквата, толкова повече хора влизат в нея“, казва Катето, но за да я има грижата, си трябва и сериозна организация.

Ето сега е ред да се направи чешмата, за която ще се отзове чичо Митко.

Следващата задача е да се възстанови и параклисът, намиращ се на върха на селото. С него ще се заеме друг човек от Самоков, който обработва земи в района.

„Много се радвам, че двата храма ще бъдат стопанисвани“ – казва Катето – „На това стават свидетели децата, които един ден – дано, покрай примера – да продължат да се грижат за селото.“

Ние, новозаселените, почувствахме Боерица като наше място, макар и да не сме си белили коленете тук като малки. Но тези нови запознанства ме връщат и към моето детство и към моето село, където съм яла до насита бабините домати.

Сега, доматите ги садим ние с мъжа ми. Но вкусът за щастие е същият.

Преди време приятел, който е в чужбина от доста години, ми сподели, че се опитал да се свърже с тамошната българска общност. Не че нещо толкова го гризяла носталгията, колкото му станало неудобно от самия него си – сума ти години да живее в тая страна, пък с нито един българин не си бил общувал, не бил обсъждал политика и футбол, още по-малко пък - пил ракия. Затова решил да навакса този социален пропуск, включил се в мейлинг листата на общността и зачакал да потече задоволителна комуникация. 

И тя потекла – толкова мътна и бурна, че след седмица се отписал, сменил си мейла и оттогава няма желание нито да се свързва, нито да чува за нея, ако ще тя, общността, да пристигне с погача със сол и да му изпее Излел е Дельо хайдутин с мек, ненатрапчив акцент. 

Разбираш ли, вика, включвам се аз, готов да се запозная с някакви готини хора, а вместо това директно попадам на публичен побой. Някакъв нещастен човечец, някъде от България, имал неблагоразумието да попита какви са изискванията за емиграция и да поиска съвет – все неща, които вече живеещата там свръхкомпетентна общност така или иначе обсъждала и много добре знаела. 

И общността какво, мислите, направила? Дали му казала „Хай, Гошо, добре дошъл и успех с емигрирането!“? Или поне строго, но справедливо го упътила с „Темата вече е обсъждана, Гошо, потърси назад!“, а?

Хахаха, абе, това е българска онлайн общност, бе, алооо! Ще ги пита той ТЯХ нещо, което ТЕ вече знаят!! Да не би той да иска да е КАТО ТЯХ и да прави същите неща, които и ТЕ правят?? Това ли е мръсната му, долна, задна мисъл, а?? 

Затова човечецът чул, че тва, дето си го представя, въобще да го забрави. Всяка жаба да си знае гьола, всеки влак си има пътници и прочие ценни зоо-транспортни житейски упътвания. 

Абе, ТИ къде си тръгнал, бе! На четиресе години??? Никога няма да ти дадат виза!! Абе, ти знаеш ли НИЕ откъде сме тръгнали и НИЕ как сме се справяли??? Я си стой където си, тука никой няма да те вземе. А и с тоя английски – хахаха, пълен абсурд!!! Аре, чао! Гудбай!

И всичко това, вика моя приятел, се случва в продължение на няколко дни - мен ме заболя главата, изпитвах онова чувство, дето те е срам заради някой друг, и накрая просто напуснах така наречената общност преди да съм се запознал с нея - и никога няма да се върна.

Ми, разбирам го. Имам удоволствието да наблюдавам как се развива културата (с извинение) на общуване в българския интернет вече над 15 години, и все още не мога да си дам обяснение на проблема с виртуалното общуване, особено анонимното такова. 

Опитвала съм се да го обоснова с десетките години невъзможност свободно да се изказва лично мнение. С вицовете, последвани от викане във военното окръжие и отправяне на заплахи. Със страха от изразяване, с вечното поучаване и постоянното присъствие на някакъв по-висш (или по-скоро - имащ се за такъв) фактор - учител, родител, университетски преподавател, някоя леля или просто самопровъзгласил се разпоредител, който ти натяква и подчертава дебело какво може и не може да мислиш, пишеш, говориш и чувстваш. Ако въобще нещо ти се позволи да можеш!

И изведнъж - сайтове, блогове, форуми и социални мрежи. 

ФЕЙСБУК! 

Милиони необятни възможности да кажеш ти колко си умен, а другите – колко са тъпи, ограничени и прости. Че ваксините съдържат чипове и отрови, а вирус няма. Отворете сега произволен сайт и прочетете коментарите под произволна новина за ваксините – ми то там е събрана цялата съвременна митология.

Там са сатанистите и адренохромът, там са самолетите, които ни пръскат със свински грип и бълхи, там са софиянците и селяните... и кой ли още не. И всички са тъпанари, бе! Освен това най-накрая, разгеле, може да се каже свободно, че тоя е ебати нещастното говедо! Че оная е курва. Че един е дебел, а друг е педал, а трети е дебел педал, пък жена му - курва! 

Че кучетата трябва да се избият. И всички са тъпи! И не могат да пеят, да пишат, да танцуват и въобще – кво си въобразяват. Я, марш, всеки да си седи в дупката и да си чопли в усамотение, докато не стане умен и социално приемлив. 

Вече се общува в генерализирани статуси. На принципа – думам ти, дъще, сещай се, снахо. Щото не върви да кажеш на някой, че е гъз. Някакси е неудобно, като е лично, а и само се губи време и нерви. Пък и той, не дай си боже, ще вземе да ти отговори, ще се завърже спор, ще трябва да се говори. Затова се пишат хапливи обръщения към масите, пускат се като бутилка в океана и който си я улови – да си я тълкува, да си се обижда на спокойствие и да пише свой статус колко е огорчен. То и аз не правя изключение, разбира се – и съм се огорчавала, и съм огорчавала. 

А коментарите под криминални новини? Чели ли сте ги? Тук, като пребият жена, я обявяват за курва. Разпоретина. Кой знае как му е съсипала живота на тоя мъж и той вече от немай-къде я е треснал с чука по главата! Абе, кво ни занимавате с тия проститутки, бе. Нещастници!

Когато такова нещо стане в Австралия, хората наричат жертвата poor little soul, а престъплението - disgraceful. Хаха, дисгрейсфул, разбирате ли. Ми ние дори нямаме толкова благозвучна дума на български.

И преди да сте си помислили, че сме нещо уникални, ще се наложи да ви разочаровам – тук поне все още никой не се е самоубил (или поне аз не знам), нито му се е провалил кой знае колко животът заради онлайн хейт или public shaming (но не е късно!). 

По света това вече се е случвало - през 2013 година италиански прокурори разследваха случай, в който 13-годишно момиче се е самоубило заради канонада от обиди във Фейсбук от нейни съученици. Оттогава сигурно има и много други подобни истории, ако някой се интересува или желае да вземе идея назаем. А докато всичко още е невинно и в кръга на (тъпата) шега, можем спокойно да си го обясним с тоя популярен виц: 

Американски форум: питаш нещо и ти отговарят; 

Руски форум: питаш нещо и теб те питат; 

Български форум: питаш нещо и всички ти обясняват колко си тъп!!!

Сигурно на всяка от нас се е случвало да хейти майките, както обсъдихме в текста Майки срещу майки. Може би сме поглеждали някоя майка, която си кърми бебето в парка, и сме си мислили: „Госпожо, толкова ли е трудно да се покриете!?“ и сме се чудили как така не я е срам да си „показва срамотиите“ на обществено място. Сигурно сме виждали разбеснели се хлапета, които търчат като хипопотами в ресторанта, в който се опитваме да вечеряме на тишина и спокойствие, и сме цъкали с език в посока на майките им, които не могат да ги усмирят. Възможно е много неодобрително да сме се възмущавали как така някоя майка си дава детето на ясла, още преди да е навършило година и половина – тя акъл има ли, там какви ли не микроби виреят. Или сме злорадствали как някоя бременна е качила два пъти повече тегло от препоръчителното, очевидно защото са плюскали като свине, което може да се очаква после и от децата им (които също ще бъдат хранени с джънк и захарни изделия), а пък да не споменаваме майките по анцуг, които е ясно, че просто ги мързи да се приведат във вид.

И после един ден имаме свое дете и ставаме майка. 

Всъщност се оказва много лесно да съдиш другите, когато ти самата нямаш дете или деца. Не е толкова лесно да хейтиш другите майки, когато ти самата си изтощена до максимум и едва се движиш. Днес може би сте майка с две деца, която е качила около 20 килограма при втората бременност и не може да ги свали; която успокоява децата си с близалка; която може би е обута в анцуг, докато чете това. И сега може би осъзнавате колко сте била жестока към майките, които, също като вас, са се опитвали да дадат най-доброто от себе си.

Не бъдете жестока към себе си. Не се съдете за начина, по който сте се държала, когато не сте знаела какво е от другата страна. Може би не сте предполагала колко предизвикателства и трудности има в ежедневието на една майка, колко трудно се озаптява малко дете, че е почти невъзможно да контролирате промените на тялото ви по време на бременност и колко трудно може да е понякога да кърмиш бебето си, да не говорим колко трудно е това на обществено място. Просто не сте знаела.

Но тези, които наистина заслужават фигуративен шамар, заради хейта си към другите майки, са... именно майките.

Вижте какво, мили майки. Никоя от нас (и от вас!) не прави всичко перфектно и не е съвършената майка, а ако си въобразявате, че е така, сте в страхотна заблуда. Няма такова нещо, като „перфектна майка“. Всяка от нас има дни, в които единственото, което иска, е да докара някак си до вечерта и да си легне. На всяка се е случвало детето да не иска да сложи и едничка хапка от здравословната храна, която сме се утрепали да готвим специално заради него. И на всяка от нас (на всеки родител, всъщност) се е случвало за секунда да изпусне детето от поглед и то да е на крачка от изключително трагичен инцидент. Напълно е възможно всичките ви кусури, като майка, да са очевидни. А може и да са дълбоко скрити зад затворените врати на дома ви. Но едно е сигурно – има ги.

Тогава откъде-накъде държите да вирите нос и да размахвате пръст на другите майки, които не крият трудностите и предизвикателствата си?

Не е толкова трудно да не го правите. Когато видите в социалните медии майка, която очевидно е в затруднено положение, не знае как да постъпи за себе си или децата си и пита във форуми, най-подходящото нещо, което можете да направите, е да засрамите критикарите и хейтърите. Посочете с пръст тези страхливи заядливи същества. Свидетел сте на нещастна майка, която е изправена на „другарски“ публичен съд, защото децата ѝ плачели в самолета, защото яли шоколад, или защото бутнали рафта в аптеката? Подкрепете я. Застанете зад гърба ѝ, дори и да не я познавате и да не знаете каква е историята ѝ. Дали е най-добрата майка на света или съвсем обикновена, понякога посредствена и нормална, като повечето. А ако се окаже, че ви е приятелка, подкрепата ви трябва да е още по-шумна!

Причината да я защитите е съвсем проста. Тя има нужда от помощ, точно както и вие някога сте имала нужда от помощ от семейство, приятели или добронамерени непознати, откакто сте станала майка, и които, вместо да ви се надсмиват и да ви хейтят, са ви помогнали да намерите решение. Сега е ваш ред да постъпите по същия начин.

Казват, че трябва цяло село, за да се отгледа едно дете. Най-добрият начин да си „създадем“ село е майките да се обединят в общност на подкрепа, без осмиване и подигравки, в която са безусловно лоялни една към друга и си помагат, защото всички майки имат една обща цел – да си отгледат децата. Само си представете колко страхотно би било.

А сега го направете.

Още една устремена дама се присъединява към нашата рубрика „Жените могат всичко“, където вече ви представихме Гери Турийска, Оля Идва, Мария Милушева, Галина Чернева и Ваня Манова – дейни, стихийни, несломими жени, с които сме щастливи, че по един или друг начин пътищата ни са се пресекли.

Този път насреща е София Коен – майка на дъщеря и син, и единствената жена, член на Управителния съвет на Националния съвет на религиозните общности в България.


Там тя представлява еврейската общност, като неин духовен и обществен водач, и разбира се, това не е единственото, с което се завимава, защото докато търси решения на религиозни и обществени въпроси, намира време да ръководи маркетинг проекти и, също като нас, много обича шоколад.

Тя е силна, смела и активна, и прави всичко по силите си, за да промени нагласите към жените на ръководни, публични и обществени позиции. 

Запознайте се със София, за да разберете как съумява да осъвместява всички тези забележителни дейности.

-----------------------------

Име или, както се казва, представете се накратко!

Казвам се София Коен. Омъжена съм и имам две деца – момиче на 10 и момче на 5. Занимавам се професионално с реклама и маркетинг вече много години, както и с развитие на дейността на еврейската общност в България - откакто се помня.

Разкажете надве-натри за заниманието си. Какво правите, какво ръководите, какво сте ръководила, защото ние не се съмняваме, че ръководите нещо!

Професионално в момента ръководя няколко маркетинг проекта, а в еврейската общност съм Председател на Религиозната общност и на органа, който я управлява и се нарича Централен Израилтянски Духовен Съвет.

Член съм и на Изпълнителното бюро на светската организация на евреите в България “Шалом” и на Управителния съвет на Националния съвет на религиозните общности в България, в който участват 6-те официални вероизповедания в България – православие, католицизъм, протестантство, ислям, юдаизъм и арменската църка.

Да си религиозен водач наистина е много рядко срещано занятие за жени. Какво всъщност представлява работата, скрита зад тази иначе доста впечатляваща длъжностна характеристика?

Рядко е, да. И в еврейската религия е рядкост жена да бъде начело на духовния съвет на общността, но едновременно с това не противоречи по никакъв начин на законите на юдаизма. При нас жената има важна роля в обществото и в семейството и от нея се очаква да може да направлява морално и духовно, както и да управлява хора и процеси, най-общо казано.

Моята работа е заедно с членовете на Духовния Съвет да съхраняваме традициите и историята на сефарадските евреи в България, и да се грижим за това всеки евреин тук да може да практикува религията си.

Като част от задълженията на Съвета, ние се грижим за действащите Синагоги в София и Пловдив, за еврейските гробища в цялата страна, осигуряваме кашерни хранителни продукти за нуждите на общността (купуваме телета и пилета, които се колят по определен начин, и тн.) и предоставяме религиозни услуги – отбелязване на всички еврейски празници, сватби, Брит Мила (обрязване) погребения, Бар Мицва церемонии (встъпването в пълнолетие) и тн.

Поддържаме връзка с другите религиозни общности в България, както и с еврейските общности по света и се стремим да бъдем градивен фактор в обществото. Вярваме, че като народ, който е познал омразата и геноцида, ние евреите носим отговорност да се борим срещу ксенофобията и дискриминацията в наше време независимо по какъв признак те са предизвикани.

А какво образование имате? Това е въпрос, който задаваме, защото установихме, че образованието понякога няма нищо общо с по-нататъшното развитие на човека.

Завършила съм литература и неформална педагогика в религиозния университет Бар Илан в Израел, където се изучава и юдаизъм като задължителна трета специалност, както и Управление на образованието в Софийския университет.

Никога не съм работила като учителка освен по време на стажовете си, но мисля, че образованието ми даде широк поглед върху живота и света, и ми е полезно и в работата, и в обществената ми дейност.

Разкажете ни за предизвикателствата да бъдете това, което сте, както и за личната Ви нагласа към живота.

Предизвикателствата са все още сериозни за всички жени, заемащи някакви ръководни, обществени, публични позиции. Жената трябва да се държи като жена, но и да “бъде мъж”, за да бъде там. Аз не бях мислила никога преди за това, че има неща, които не мога да правя, защото съм жена.

Възпитавана съм да бъда свободна, смела, активна... и едва когато се кандидатирах за този пост, видях, че в очите на другите първо съм жена, а после всичко друго, което съм.

Това не ме обижда, а просто го констатирам и имам намерението да направя всичко по силите си, да променя нагласите. Между другото, работейки наравно с мъже-лидери, виждам колко полезно е разнообразието и комбинацията между някои различни черти на мъжете и жените.

Разкажете за добрите страни на работата си. Какво истински обичате в нея?

Обичам чувството за общност и контактуването с много хора, обичам мъдростта на религията, устойчивата ценностна система, както и това, че не спира да ме изненадва с тълкуванията и интерпретациите на живота. Обичам да доказвам как всичко е въпрос на комуникация и как до едно и също място може да се стигне по много пътища.

Обичам да виждам как нещата се променят за добро. Как хората се задвижват в правилната посока. Това става бавно, но от време на време, ако спреш и спокойно се огледаш около себе си, виждаш колко дълъг път е извървян и, че страшно много си заслужава.

Разкажете за лошите страни. Не може да няма такива.

И доброто, и лошото идва от хората. Страшно ме дразни пасивното критикуване и мрънкане (да, и сред евреите го има, дори има и поговорка “каквато държавата - такива и евреите”).

Масово хората чакат нещо да се поправи. Самите те нищо не правят, но и не дават на друг да прави, защото не го прави точно както трябва според тях.

Също така мразя песимизма от типа “ами за какво да участвам, аз какво ще променя, то никой не ни чува... няма смисъл” или това “ами нека да видим дали други ще отидат, и тогава ще реша дали да се включа..”.

Много се боря с тези неща и съм досадна с моя активизъм, знам. Но не виждам друг начин и затова... продължаваме!

Каква майка сте? Мила и прекрасна или по-строга? Доколкото ви познаваме, добре респектирате деца.

Мисля че ги респектирам, да, защото много ме слушат. Но, ето, сега ги попитах каква майка съм (според мен те могат да преценят най-добре) и те и двамата казаха, че съм мила и прекрасна (оооо, какви сладки деца имам!). Мисля че това е така, защото тайно отказвам да порасна, правя глупотевини и много се забавляваме заедно.

Иначе вътрешно се боря със себе си, за да ги оставя да си бъдат такива, каквито искат, стига да уважават другите хора и да мислят кое е добро и кое - лошо.

Опитвам се да говоря с тях честно, да обяснявам много, да ги уча на каквото знам – да виждат какво правя аз, как разсъждавам и какво ценя в живота, за да могат някакси да изградят своя собствена система от ценности.

Също така и беснея, крещя и им правя скандали за разни работи. Обаче голям късмет е, че всичко много бързо ми минава.

Сега малко по-сериозно. Какво е мнението на вашата религиозна общност по въпроса за Истанбулската конвенция и как гледате на посегателството над жени?

Еврейската общност в България е единствената религиозна общност в страната, която официално се обяви за ратифицирането на Истанбулската конвенция.

Гордеем се с това, че всички членове на Духовния съвет и на Изпълнителното бюро на Шалом бяха единодушни при гласуването и в мнението си, че дискусията в България е грозно политизирана и се използва за междупартийни противопоставяния, а обществото не беше запознато със съдържанието на конвенцията.

Откровено казано, аз дори не смятам, че конвенцията засяга религиозните общности. Тя не въвежда нови понятия, както се твърдеше масово, нито подстрекава към някакъв вреден начин на живот. Тъкмо обратното.

Но когато БПЦ, Главно мюфтийство и други религиозни общности се обявиха против нея, ние се почувствахме длъжни да проговорим, защото в еврейската религия е изключително важно да подкрепиш позиция, която защитава живота и създава превенция на насилие.

Разбрахме, че трябва да изпратим послание към хората в България – да не се поддават на манипулации, да се информират добре и да преценяват с ума и сърцето си.

На какво се опитвате да учите дъщеря си?

Искам да бъде смела, да опитва различни неща и да не се влияе от другите хора. Между другото, тя си е точно такава. Не мога да се начудя как ми се получи такова свястно дете. Много я харесвам. Но не мога да я науча. Някакси виждам, че не става така. Мога само да ѝ покажа.

Има ли предимства в това да си майка, когато опре до работа? Има ли и допълнителни трудности? Изобщо, как майчинството се отразява на жени, заемащи ръководни и отговорни позиции?

Според мен майките имат суперсили, които използват и в работата си. Майката развива проницателност – започва по-добре да разбира какво мисли човекът срещу нея, кога лъже и какво всъщност иска.

Жената майка е и супер практична и оптимизира всеки процес – това е безценно. Също така тя разполага с много материали по всяко време – за рисуване, за чистене, медицински арсенал, храна и напитки, и още много други неща са ѝ винаги под ръка.

Това е полезно. Децата не пречат на жената да работи, ако ѝ се работи. Дори я мотивират според мен.

Дайте няколко смислени и практически съвета на жени, които биха искали да заемат ръководни позиции с всички произтичащи от това ефекти.

Правете и говорете това, което мислите и искате. Не се съобразявайте с ограниченията. Просто ги подминете. Има много начини. Може да ги взривите, да ги заобиколите, да се промушите под тях, да ги надговорите и т.н.

Уважавайте хората около вас. От всеки човек има какво да се научи. Общувайте и слушайте хората, както жените умеят най-добре. Ще имате голяма полза.

Не се отказвайте от себе си. Продължавайте да се усъвършенствате. Това, че сте пораснала, че сте се изучила, създала сте семейство и деца, напълняла сте... не означава, че всичко е завършено. Опасявам се, че дори и пенсионирането вече не е опция. Ще трябва да работим, докато сме живи, така че – да се опитаме да придобиваме нови знания и да сме в крак с нещата постоянно.

Подкрепя ли ви мъжът ви достатъчно? Би ли могъл да ви подкрепя още повече или това реално е невъзможно?

Не ми е много удобно да говоря за него пред жени, защото няма други мъже като него и не е много честно. Знам, че сте сложили във въпроса тази част за “реално е невъзможно”, защото го познавате.

Подкрепя ме много – във всичко и всякак. Мисля че той дори не би го нарекъл подкрепа. Просто така той разбира взаимоотношенията между хората.

Кои са най-важните елементи в семейния живот, които биха помогнали на една жена да се справи с професионалните предизвикателства?

Важно е да се прави секс често (тук нали не четат деца?), да има поне един в семейството, който да обича да готви, и... много е хубаво, ако някой вкъщи може да пее, да свири на нещо или поне да пуска хубава музика, и да кани другите да танцуват.

И тъй като сме жени и сме се събрали, не мога да не ви попитам за любимия ви певец, любимия ви филм, актьор и книга.

Обичам много музики - и джаз, и хип хоп, и групите ми от 90-те – U2, REM, Oasis, Fugees, Beastie Boys, Snoop Dog, Cypress Hill… истински обичам Ъпсурт... Любимият ми филм трябва да е Love actually, а любимата ми книга е Отнесени от вихъра – прочетох я като много малка и така се влюбих в Скарлет, че вече не мога да имам друга любима книга. Смятам, че никой не е по-красив от Брад Пит на този свят и изобщо не ме интересува вие какво мислите.

Вредни навици?

Ям твърде много шоколад, не спортувам, оглеждам се твърде много в огледалото... харча много неразумно, карам се ужасно често с родителите си за по пет минути, а после все едно че не е било... и т.н. и т.н.

Къде могат хората да се насладят на постиженията ви и да ги оценят?

Могат да посетят Софийската синагога и да се запознаят с историята на нашата общност и с подвига на българското общество, което не изпраща българските евреи в нацистките лагери на смъртта.

Могат да ни помогнат да говорим за добрите примери на толерантност в историята на България и да се борим, за да спрем безпричинната омраза към различните, която се шири сега.

Аз нямам постижения, имам само каузи.

cross