fbpx

Случката, която ще прочетете в началото на текстa на Стефана Манева, е само повод за размишления как се държим помежду си, трябва ли да подминаваме всекидневните прояви на неуважение и простотия и, въобще, можем ли да живеем заедно, без да искаме да се избием ежеминутно.

Би било добре, ако можем да помислим над всичко това и да изберем от коя страна на демаркационната линия на цивилизацията да застанем.


Вторник. 16:30. Гишето за продажба на билети, метростанция Театрална. 16-годишно момиче с личен документ за временна закрила като гражданин на Украйна се доближава до гишето, показва документа и моли служителката да го пусне (с решение на СОС гражданите на Украйна имат право на безплатен градски транспорт в рамките на София). 

Служителката сканира с поглед първо документа, после момичето. След кратка мисловна обработка на видяното изстрелва:
“Ти ли бягаш от Украйна, бе? Ти не си от Украйна! С тоя грим, маникюр и татуировки можеш поне един билет да си купиш. Изчезвай!”

Детето смаяно отстъпва. 

Тя е Аня, моето внезапно появило се украинско дете. Аня е на 16, от Харков, един от най-бомбардираните украински градове. Баща ѝ я изпрати в България сама. Търсеше някой, който да се погрижи за дъщеря му - помоли напълно непознати хора да я приютят, но по-добре така, отколкото под бомбите.

Аня ми звъни по телефона. Моли ме да дойда да я взема, защото не носи пари за билет. Гласът ѝ малко трепери. Пращам сина ми на същата възраст. Двете деца се навеждат през гишето и подават току-що донесения паспорт на Аня. 

Служителка кисело махва с ръка и великодушно я пуска. Синът ми отваря уста да каже какво мисли за нея, но Аня го издърпва - не иска разправии.

“Тази жена трябва да знае, че аз не бягам от бедност”, ми казва Аня, когато се връщат. “Аз бягам от война.” 

Аня не е искала да идва сам-сама на 16 години при хора, които не познава, в страна, която ѝ е чужда, без да знае езика. Не хленчи и не се оплаква. Не иска съжаление, просто ако може да не я обиждат. 

Това са общо взето фактите. 

Не искам този текст да е драматичен и да хваща за гърлото. Няма нужда да си представяте бедно, треперещо украинско дете. Това, което искам, е да поговорим за цивилизацията. 

Точно както жената на гишето няма как да знае личната история на Аня и нейните травми, точно така и аз не знам личните травми и история на служителката. Може да е самотна майка с 3 деца, мизерна заплата и натрупан социален гняв. Може. 

Всичко това обаче са детайли, които нямат нито значение, нито трябва да бъдат обмисляни. Не сме свещеници или психиатри, за да анализираме поведението, да проявяваме разбиране и да даваме опрощение. Изобщо не ме интересува дали жената на гишето е имала кофти живот или кофти ден. 

Няма значение дали е добър, или лош човек; дали е русофил, или поддържа Украйна. Въобще нейната лична и персонална “гледна точка” ми е точно през… (червена точка).

Едно-единствено нещо в случая е от значение - ние сме цивилизовано място и общество. 

ЦИ-ВИ-ЛИ-ЗО-ВА-НО! 

А в тези общества има РЕД! И когато някой служител вземе, че се самозабрави, следва да му се наложи дисциплинарна санкция. Така  хората зад гишетата ще се научат, че не бива и през ум да им минава да изричат подобни неща.

От доста време си мисля дали лошотията, глупостта, пошлия вкус, простотията трябва да се подминават, или да се наритват в ъгъла, за да знаят къде им е мястото. Дали наглите  хора трябва да бъдат просто подминавани и да не се хаби време и енергия за тях, или да им се търси сметка по всички правила.

Много късно разбрах, че великодушното подминаване с набърчен от погнуса нос на наглия и арогантен човек, оставянето на варварите без ответна реакция води до това, че без да осъзнаваме, стандартът на подстандартните хора става водещ.

Изведнъж се оказва, че може... ама всичко може.

От дребничкото отстъпление всички да си говорим на “ти", през следващото дребничко отстъпление - да няма значение с какво си облечен и да е съвсем ОК президентът или премиерът да се пъчат по анцузи и подпетени чехли. 

По-сериозните вреди: публичното говорене стана махленско, нивото на общуване на хората в сферата на услугите падна под санитарния минимум, докато стигнем дотам - на една редова служителка зад гише изобщо да ѝ мине през ума да взима решения на собствено основание кого да пуска в метрото и кого не, да коментира външния вид на едно дете и изобщо да дръзне да си помисли, че има право да каже на клиент "като имаш пари за татуировки, можеш да си купиш билет за метрото”.

Когато глупавите хора кротко пребивават, живеят си и си правят там каквото си правят, говорят помежду си за вселената, уринотерапията и световната конспирация, насочена лично срещу тях, всичко си е ОК.

Но когато пробват да започнат да задават дневен ред, обществен тон, да опитват да слагат летва, която да се превръща в обща мярка, то тогава, уважаеми дами и господа, трябва да бъдат хващани за врата, да им се натика муцуната в собствения им отпадък и да бъдат удряни с вестник през муцуните. 

И така всеки път, докато те се научат къде им е мястото, а останалите разберат, че летвата на цивилизацията няма да бъде сваляна. 

А на приятелите ми, които считам за образовани и цивилизовани хора, бих искала да кажа, че ако продължим да позволяваме башибозукът да дава общия тон, а ние да сме възпитани, заслужили сме Костя Копейкин да е в парламента. 

Затова: писмена жалба до СОС, пост във Фейсбук на страницата на Софийското метро и статия в Майко Мила. Така се реагира в цивилизованото общество.

Реагирайте винаги, иначе…

Помните ли какво беше само преди година? Как пълнехме ресторантите и баровете и се чудехме как е възможно още да има места, на които да се пуши – такова безобразие?! Как се тълпяхме на опашките и се бутахме един в друг, прегръщахме се и се целувахме, ходехме до Барселона за един уикенд? Как спирахме с колата на път за някъде, за да обядваме в някоя крайпътна кръчма? 

После дойде Covid-19 и всичко се промени. Радостта и веселието бяха отложени за по-нататък. Концерти, вечери навън, един коктейл след работа. Бягане в офиса, само и само да не си вкъщи. Всичко това приключи.

За първи път откакто съм на тази земя, участвам активно и равноправно в световно събитие и то се оказа затваряне на света.

Нямам нищо положително да кажа за пандемията.

Хора изгубиха живота си, работата. Децата истински страдаха затворени у дома. Цели бизнеси не функционират от месеци. 

От една година се опитвам да намеря някаква полза, някаква поука от цялата работа и единственото, което разбрах е, че принудително се сдобихме с още една отговорност - животът на другите. 

Дори и да не се интересуваме как ще протече болестта при нас самите, дори да не ни се живее или да не ни е страх от смъртта, Covid-19 ни принуди, щем не щем, да се поинтересуваме как нашето поведение влияе на околните.

Ако наистина искаш да се самоубиеш, например, Covid-19 не е най-добрият вариант. Оказа се, че дори свръхдоза наркотици или скачане от висока сграда е доста по-приемливо (ако внимавате да няма никой, който се разхожда долу, защото и това се е случвало – да претрепеш някого, докато умираш).

Моралната тежест да не кашляме в лицето на другите

добави нов елемент, в който индивидът изгуби част от своята самостоятелност и пандемията го превърна в някой, който реално отговаря за здравето на неопределим брой хора във всеки един момент от обикновеното си битие – когато се вози в метрото или дори когато си купува кисело мляко. 

Признавам, че в първите месеци на пандемията нямах търпение да изкарам болестта, за да ми се „маха от главата“, сякаш е досадна конска муха, която трябва да изтърпя, за да продължа напред.

Това беше до есента, когато реално започнаха да умират хора в страната и разбрах, че „да изкараш болестта“ не е лично преживяване, а обществено. И дори да изкараш болестта, леко или сериозно, голямата тежест пада не върху собственото ти изживяване, а върху онова, което си причинил на всички, с които си контактувал до този момент. Отговорност, която досега съм чувствала единствено към децата си, а внезапно се разпростря спрямо приятели, познати и съвсем непознати хора.

Тази нова концепция за общност,

признавам, ме кара да се чувствам притисната в ъгъла. Всеки път, когато се видиш с колега, чийто родител е със слаба имунна система, мислиш за последствията. Всеки път, когато заведеш родителите си до пазара, защото се налага, мислиш отново. 

Изведнъж животът на учителите стана наша персонална работа. Кой досега е мислил какво точно се случва, ако изпрати детето си със сополи на училище? Защото понякога СЕ НАЛАГАШЕ да го изпратиш със сополи. Когато си самотна майка и няма кой да ти помогне. Когато можеш да изгубиш работата си.

И какво толкова може да стане? Най-много да се разболеят още две-три деца. За учителите никога не сме мислили. Или за родителите си. Има ли дете със сопол и баба на разположение, първото, което правиш, е да ѝ метнеш детето, за да идеш да правиш ексели. 

Тази година децата ми не са виждали баба си отблизо 5 месеца.

С тези темпове на ваксинация няма и да я видят скоро. Внезапно се оказа, че след 16 години помощ и подкрепа от страна на бабите и дядовците, успявам да се оправя сама или по друг начин.

Намерихме приятели на наша възраст с деца на възрастта на нашите и започнахме да си помагаме за отглеждането на децата, докато се трепем от работа, защото трябва и нещо да се яде. Но моите родители не ми идват на гости, не празнувахме Коледа заедно. През 2020-а за пръв път в живота ми сготвих сама по празниците. Козунак по Великден,  питка и баница по Коледа, да не повярва човек... 

Научих се да нося маска, да ходя по срещи с маска, да стоя на 3 метра, да чакам на опашка пред магазини, пред които никога не съм вярвала, че ще видя опашка в живота си. Да вися отвън пред банката и да студувам, подскачайки от крак на крак. 

И няма да лъжа, през повечето време съм бясна, притеснена и отегчена. Не ми стига, че имам три деца, работа и родители, но и трябва да внимавам за хора, които не харесвам. Не само това! Трябва да внимавам за хора, които дори не познавам, а това минава понякога всички граници.

Но не мисля, че животът ще ме срещне с по-голяма обществена отговорност. Така или иначе, не мога да я заобиколя. По-добре да се опитам да запазя здравия си разум и нечие и друго здраве. 


В Международния ден за борба с насилието над жени публикуваме текста на Борислава Кузова, провокиран от случая с жената, убила двете си деца в Сандански, и даващ ни възможност да помислим какви са причините за всичко това. 

Какво се е случило в дома на това семейство никога няма да разберем. Не ни е и работа. Но като общество може би е време да спрем да мълчим и да извръщаме поглед. Ако имаме сили и доблест за това, разбира се.


В последно време се въздържам да обсъждам и споделям тежки теми. Имаме си всекидневна черна сводка, брифинги и стотици молби за спешно даряване на кръвна плазма, още повече истории, които се крият зад всеки случай на заболял у нас. 

Истории за умиращи на стълбите на болниците, в линейките или вкъщи, които никой не е прегледал, освен по телефона, и само близките им (понякога) са присъствали на техния край. 

Свидетелства за това как цялото общество плаща кървавия дан на съсипаното българското здравеопазване, за абсолютния хаос и безхаберие на управлението, които ни водят бавно, но сигурно към отчаяние. Рядко има по-голям грях от унинието.

На този фон, в който все повече приятели се заразяват, някои го карат наистина тежко, а други дори умират, поне страшната стигма да си болен се вдигна. Отрицанието спира да работи, когато всеки от нас познава някой, който е минал през болестта или той самият се е разболял. Вече сме във фазата на приемането, макар гневът все още да съпътства дните ни. 

Имаме отговорност към себе си – преди всичко към себе си, а после и към другите – да се съхраним психически. Онези, които владеят думите и които имат трибуна за изява, да я ползват не за престъпно черногледство и да пръскат още повече отчаяние и страх, а да бъдат контрапункт на случващото се, да дават някаква надежда. 

Или ако не могат да си изкривят душата, да замълчат. Защото не че не виждаме всички какво става. Просто имаме отговорност да не увеличаваме цялата мъка. Ако можем.

Да се съхраниш психически във времена, в които наистина е трудно, е почти невъзможно. Аз не успявам много добре, а имам здраво, стабилно и щастливо семейство, работа, хобита, време за почивка и за възстановяване. 

А как се справят онези, оставени в пълен мрак? Онези, които са бити, насилвани, ругани, които са оставени без дори една искра светлина? 

Ще ви кажа как.
Не се справят. 

Тях ги е имало преди Covid-19, има ги и ще ги има след него. Те вдигат ножа и убиват децата си, защото нищо не е останало от предишната им същност – потъпкана, смазана, отнета, изсмукана от токсичните отношения на една семейна среда, в която съпругът е насилник и манипулатор.

Всички скочиха и гракнаха срещу тая жена, извършила непростимото. А трябваше да замълчим. Простичко да се стишим и да ожалим жертвите. Те са три. Няма човек, способен на убийство на децата си, който да не е с психическо заболяване. Оборете ме, ако можете. 

Това не отменя ужаса от стореното и греха на тази майка. Като всички вас и аз не мога да преглътна стореното от нея. Но и не хвърлям камък върху човек, насилван от съпруг и свекър, неглижиран в полицията, защото семейството на съпруга има връзки там, където би трябвало да я защитят. 

Там са ѝ казали, че виждат, но това не значи, че ще ѝ помогнат. Не хвърлям камък върху човек, докаран до такова дълбоко отчаяние, че вече е не само сянка от предишното си аз, а нищо повече и нищо по-малко от чудовище, родено от насилие

Обществото ли е виновно? Защо? Защото мълчи? А как да помогнеш, когато натискът е бил институционализиран, когато дори полицията застава мълчаливо и не толкова на страната на насилника? Където съчувстват, но не правят стъпка за защита?

Осъдихме я – всички ние, не със своето бездействие и мълчание, а с липсата ни на желание за промяна на едни нрави, които се простират далеч отвъд личното възпитание на синовете в семействата, и стигат до бездушието на онези, които са се клели да защитават и пазят, но ги няма никакви. 

Така е удобно, чисто и в реда на нещата, за да не нарушаваме нечий сън. За адвоката на съпруга, който оказвал натиск и я „обработвал“ часове, че ще изгуби децата си, ако не се прибере в дома на насилието и мрака. За липсата на справедлив съд и дело, което трябва да се гледа някъде другаде.

Вероятно никога няма да разберем цялата истина. Като с всичко останало. Защото няма как да се поставим в обувките на жена, убила собствените си деца, носени, люляни, обгрижвани и обичани, но които не е успяла да защити нито от насилието вкъщи, нито от ужасяващото създание, в което тя самата се е превърнала.

Много, много сме виновни като общество, че допускаме цялата тази гнусотия да се случва и да продължава. Стотици жени сега, точно в момента, ви се усмихват с прибрани зъби, сядат деликатно на стола и по нищо не показват, че са целите в синини. Стоят с тихо сведен поглед или смело ви гледат в очите и се изнасилват да изглеждат нормални. 

Тях няма да ги видите да се смеят високо и невъздържано, да клюкарят съседите си, да обсъждат нечие сочно дупе. Те са идеалните колеги, съседи, приятели, които нищо не искат и никога не отказват. Удобно ни е да не ги виждаме какви са в действителност. 

Те са бити, душени, драни, блъскани, горени, събличани и насилвани. Те са научени да мълчат и да не отговарят. На тях им е вменено чувството, че заслужават, защото не са пуснали прахосмукачка или са погледнали продавача в магазина за повече от секунда. 

Те са следени, подслушвани, контролирани къде ходят и с кого. На тях им се забранява да говорят, да споделят, да търсят помощ. Спирани са да учат, да работят, да имат приятели, да се виждат със семействата си. 

В домовете им цари безупречен ред и студ. В домовете им има страх и липсва надежда. Те са заложници на ада, в който живеят, и от който вярват, че няма измъкване. И те наистина се уверяват, че това е точно така, защото не намират подкрепа нито в родителите си, нито в приятелите си, които се чувстват безсилни, нито в полицията. 

Ние сме неподготвени като общество да помагаме и не знаем как да реагираме. Те са унижавани, на тях им се крещи или тихо, злобно и категорично им се вменява, че не струват нищо, че си нямат никого, че са абсолютно безполезни същества. 

Дресирани са да мълчат, да не отговарят. Научават се, че мисленето е нещо опасно и не е за тях. Имали са минало, имали са образование, смели са се и са плакали, и са обичали силно, но вече нищо от това не съществува, изгорено в настояще, в което няма дори един източник на светлина. Те са тихи и незабележими. Докато изчезнат напълно.

Те са ваши съседки, приятелки, колеги. Учат децата ви, продават ви картофи, подават ви билет за метрото или карат трамвай. Вие можете да сте всяка една от тях.

Сега сте готови да обсъждате следствието, а готови ли сте да говорите за причините?

Ножът е бил държан от не една ръка.


Ако вие сте жертва на домашно насилие или ваш близък, можете да сигнализирате на телефон 112, на Горещата телефонна линия за пострадали от насилие 0800 1 8676, както и телефон 02 981 7686, където отговарят психолози и експерти от фондация „Анимус“.


https://www.maikomila.bg/%d0%bc%d0%b0%d0%b9%d1%87%d0%b8%d0%bd%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be%d1%82%d0%be-%d0%b4%d0%b5%d0%bb%d0%b0-%d0%b8-%d0%b4%d0%be%d0%ba%d1%83%d0%bc%d0%b5%d0%bd%d1%82%d0%b8-%d0%ba%d0%be%d0%b3%d0%b0/

Какви са правилните параметри, в които може да съществува едно женско тяло? Оказва се, че това по-често се определя от обществото, отколкото от нагласата на самата жена.

Преди време Надежда Данабашева ни разказа историята си в текста “Аз съм Надя и съм дебела”, а днес Линдзи Улф се опитва да обясни, че женското тяло заслужава да бъде харесвано и уважавано във всичките му размери, възрасти и разновидности, без значение дали носи бебе, или току-що е родило такова.


Никога няма да забравя момента, в който се влюбих в корема си.

Лежах в болничното легло, след като бях родила дъщеря си. Нивата на окситоцин бяха високи, а аз бях зашеметена какво беше направило тялото ми току-що. Казах на мъжа ми да вземе телефона и да ме снима, за да запомня как точно съм се чувствала в този момент. Докато се хилех към камерата и гордо се държах за корема, ми просветна. Това беше първият път, в който истински обичах тялото си.  

Десетилетия наред хранително разстройство и натрапчиво усещане, че нещо не е наред с тялото ми ме хвърляха в постоянен цикъл на самоненавист. Като тийнейджър се пристрастих към хапчета за отслабване и се абонирах за програми за сваляне на килограми с идеята да сваля тегло от едно така или иначе кльощаво тяло.

Нямаше тегло, което да ме удовлетворява, а безкрайните комплименти колко съм отслабнала само ме провокираха да се смаля още повече. Съвсем отрано обществото ми беше изпратило ясно съобщение, което пазех като неоспорима истината и в 30-те си години: бях привлекателна и достойна за този свят, само ако останех слаба.

И след това забременях и възхвалите към тялото ми изведнъж се изместиха в друга посока. Хората не спираха да ми повтарят колко красиво расте коремът ми. Колкото по-голям беше той, толкова по-голямо обожание получаваше. Все едно съществувах в някаква паралелна вселена, където единствената приемлива форма на напълняване беше корем с растящ в него живот. 

Наивно си мислех, че позитивното отношение ще продължи и след като родя, тъй като всички изглеждаха много положително настроени към промяната в тялото ми, докато в него растеше бебе. 

30 кг по-късно, с току-що родило тяло, което си изглеждаше абсолютно бременно, седях в болничното легло и ми се искаше завинаги да живея със същата смелост, свобода и изключително достойнство, които изпитвах.  

Разбира се, прибирането вкъщи беше съвсем различна история. Защото там вече станах уязвима за добронамерените, но вредни реакции и съвети, които получавах за следродилната ми фигура. Любимите ми хора се чудеха дали някога “ще си върна тялото”, като през цялото време ме уверяваха, че ще отслабна след кърменето. Похвалите към тялото ми спряха напълно. 

Няколко пъти непознати ме питаха дали съм бременна и когато им се усмихвах и им казвах, че току-що съм родила, ме поглеждаха със странна смесица от вина и симпатия, преди да започнат да се извиняват обилно.

Коремът ми се беше разтегнал и пораснал в новия етап от майчинството ми и ми се налагаше да живея в дебело тяло за първи път в живота си. И още веднъж онова досадно послание ме шамароса през лицето, убеждавайки ме, че изобщо не е редно да оставям тялото си да съществува нормално в новия му вид.

Искате ли да знаете най-странната част от тази история? Неочаквано се влюбих в коремчето си, без да изгубя и килограм. На всичкото отгоре родих още едно дете, качих още килограми и все още като се погледна в огледалото обичам големия си корем със стрии по него. 

Но се случи и нещо още по-фундаментално, когато изненадващо се “сприятелих” с майчиното ми коремче.  

Спрях да обичам обществото, заклеймяващо дебелите хора, което неправилно ме беше научило да се срамувам от естествената еволюция на тялото ми.

Културата на диетите е тотално сбъркана и абсолютно ми е дотегнало от нея. Издигаме в култ слабите тела, а после изпадаме в умиление към растящия корем на бременната жена. И след това имаме наглостта да ѝ предлагаме опции като операции за възстановяване на корем след раждане, тренировки “върнете си тялото”, тренировъчни корсети и кремове за стрии, които карат жената да си мисли, че трябва да изтрие всички физически доказателства за майчинството, които, между другото, огромна част от всички хора хвалеха и боготворяха месеци наред. 

Акълът ми не го побира как културата ни е стигнала дотам да демонизира неща като стрии, отпусната кожа, белези, целулит и промени в теглото все едно те изобщо не са естествена част от живота. В моя Инстаграм често говоря за това и редовно получавам съобщения от жени, които дълбоко се срамуват от телата си - без значение дали са родили, или не. 

Тези жени се борят със себе си, за да позволят на партньорите си някаква интимност, презират корема, в който са пораснали децата им, получават редовно критики от близките си и се чувстват негодни, защото външният им вид не отговаря на критериите на обществото.

И направо ми се къса сърцето, защото последното нещо, което трябва да чувства една жена, току-що родила дете, е омраза към тялото, помогнало ѝ да направи това. И никоя жена не трябва да бъде карана да мисли тялото си като безкраен проблем.

Трябва вкупом всички да променим нагласите си и да минем от боготворене на бременните кореми и отхвърляне на следродилните тела към наратив, в който жените са уважавани, оценявани и подкрепяни във всеки физически етап от живота им. Истината е, че ако всички го направим, ще има един тон индустрии, които ще спрат да съществуват.

Защото приемането на собственото тяло не продава детокс чайове за отслабване и истинската любов към себе си никога няма да свърши работа в реклама за хапчета за отслабване. 

Можете ли да си представите свят, в който тялото на родилата жена е смятано за точно толкова достойно за изкуството, колкото е тялото на бременната? Чудя се и колко много жени биха била различни в живота си, ако изобщо не смятаха, че размерът, формата или състоянието на корема им имат някакво значение за тяхната привлекателност, стойност и достойнство.

Докато пиша това, “майчината ми торбичка” лежи меко и спокойно в скута ми. Усмихвам се, когато от време на време поглеждам към нея, защото абсолютно честно си мисля, че е очарователна.

Коремът ми разказва историята на живота ми. А това е история, която си заслужава да бъде разказана. Разбирам, че моят случай е сам за себе си и че за много от нас пътят към обичането на телата ни, без постояно да смятаме, че трябва да ги променяме, е много труден.

Така че какъвто и избор да направите си е ваша работа и няма да получите осъдителни оценки от мен, ако все пак решите да посегнете към крема за стрии. Повярвайте ми като ви казвам, че абсолютно разбирам. Просто се надявам, че историята ми може да помогне на някоя от вас да осъзнае, че никога не е имало никакви проблеми с тялото ви. 

Моля ви, никога не позволявайте да ви убедят, че неизбежните физически промени, които настъпват в течение на живота и с остаряването, са нещо, от което трябва да се срамувате. И ако сте родили деца, вие и тялото ви заслужавате същата любов, която получавахте, когато детето все още растеше във вас.

В първата част на Как да предпазим детето си от педофил с клиничния психолог Елена Божинова обсъдихме начините, по които да контролираме достъпа на децата до интернет, как да им обясняваме възможните опасности и как да разчитаме сигналите, че са уязвими. Днес говорим за това колко са важни безкомпромисната и информирана позиция на обществото към сексуалното насилие и необходимостта от открит разговор по темата, за да растат децата ни в по-сигурна среда.


Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б – център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.

-- Елена, в предишния разговор стана дума за трудното приемане на възможността детето ни да е жертва на сексуална злоупотреба. Какви са последствията за неговата психика, ако пренебрегнем сигналите или то самото запази в тайна, че е имало контакт със сексуален насилник?

Хората реагираме различно на травмата. Колкото по-ранна е травмата, особено такава, при която има нарушаване на неприкосновеността на телесните граници, толкова по-сериозни са последствията за личността.

Без да е изчерпателен списъкът и с уговорката, че тези симптоми са също и знаци за друг тип проблеми (не само травма от сексуална злоупотреба), ето възможните последствия или симптоми:

Проблеми в отношенията – или пълен отказ от връзки, или (може би по-често) – ранна сексуализация, много бързо встъпване във връзки, които от самото начало изглеждат проблемни. Връзки с насилие и унижение. Невъзможност да контролираш импулсите и емоциите си – избухвания, кражби, самонаранявания (основно при момичетата, момчетата, обикновено се “самонараняват” чрез много чести, дори организирани сбивания), злоупотреба с алкохол, наркотици. Въвличане в порно/секс индустрията (като начин да се създаде илюзия за контрол над сексуализацията, че това отношение е желано и дори носи ползи на човека), депресия, суицидни опити.

Вероятно ще кажете, че съм изредила почти всички диагнози от наръчника. Така е, защото много зависи какъв е бил животът на детето/човекът преди настъпването на травматичното събитие, неговата продължителност и тежест, кой е извършителят и особено важно – как е посрещната травмата му.

Често хората заговарят за травма от детството чак като възрастни, след като са минали доста трънлив път на опити да забравят, да се справят сами, да отрекат, че травмата се е случила или им е повлияла.

Затова е важно какво отношение има обществото към сексуалното насилие, към пострадалите от него.

Как говорим за сексуалните посегателства? Обвиняваме ли жертвите, омаловажаваме ли насилието, или сме категорични в това, че за нас личната неприкосновеност и достойнство са ценност; че съгласието е основен принцип в човешките отношения; че пострадалите се посрещат с емпатия и им се предлага помощ.

Това е по-трудната позиция, защото предполага да се срещнем със страданието на пострадалите, но е по-здравословната, защото иначе цялото общество живее с неизлекувана травма.

-- Защо все още има хора, които неглижират травмата на пострадалите от сексуално насилие или изпитват недоверие към тях, особено към тези, които съобщават по-късно за това?

Има едно доста старо обвинение, още към Фройд, който първи описва следствия от сесксуална злоупотреба в детството и спомени на възрастни, пострадали като деца. Обвинението е, че не е възможно сексуалната злоупотреба към деца да е толкова разпространена и, особено да се случва в семейството и от близки хора. Оттук идва основната трудност да се повярва на пострадали деца и възрастни. Не можем да приемем, че има бащи, чичовци, братя, майки, приятели на семейството, които са способни на това.

Защото ние самите сме в някоя от тези роли, защото имаме нужда да мислим за света си като за сигурен.

Затова е по-лесно да кажем, че детето го е видяло отнякъде, “промит му е мозъкът”, “търси внимание”, “измисля си”. Затова казваме, “по-добре да не започваме тези разговори”, защото имаме опасението, че ще се отвори един добре затворен “капак” и ще се окаже, че далеч не всички семейства са безпроблемни.

Насилието над деца – емоционално, физическо и сексуално се случва всеки ден в семейства, в институции, в обществото. Няма да знаем колко често се случва, докато не започнем да говорим открито и да чуваме децата си. А и възрастните, които някога са били деца.

-- Има ли го родителския страх, че когато говорим за сексуална злоупотреба и други травматични теми, децата могат да се идентифицират и да започнат да казват, че и на тях им се е случило (защото са го видяли във филм, чули са го в разговор, или в училище)?

Като родители е нормално да искаме да предпазим децата си от болка и травма – и често правим това, опитвайки се да ги предпазим от информацията, че има възрастни, които нараняват деца. Тук се пропуска нещо важно – децата живеят в този свят и ние не можем да ги предпазим от него, като ги изолираме.

Напротив, колкото повече говорим с тях за болезнени и тревожни теми, толкова по-добра ще е връзката ни. Така те не само ще могат да оценят риска в една ситуация и да се предпазят, но и ако пострадат - ще знаят, че могат да говорят с нас.

-- Кога трябва да започнем да говорим с децата за сексуалността и как?

Темата за сексуалността (тялото, отношенията на любов и привличане, правенето на бебета/предпазването от бременност, съгласието, защитата и разпознаването на нежелан контакт, помощ и подкрепа) трябва да присъстват от най-ранното детство.

Започвайки с даването на точни имена на половите органи, а не със замяната им с измислени, умалителни неологизми. Това е важно, защото дава ясно послание, че това е част от тялото като всяка друга, в нея няма нищо срамно, мръсно, тревожно. Както говорим за ръка и глава, така говорим за пенис, вагина, вулва, задни части, анус. Не е страшно, но ако за нас възрастните е срамно да изговорим тези думи, как очакваме децата да са спокойни и да говорят с нас, ако нещо или някой ги притеснява. Нали тези части от тялото дори не се назовават!

Децата проявяват сексуалността си в любопитство – за разликите в телата на родителите/братята/сестрите им; за това откъде се появяват бебета и най-магичният въпрос: Как? Това е огромен въпрос за тях и той движи голяма част от порастването им – желанието да са възрастни. Те заслужават да им се даде точна информация за това как се правят бебетата. Първата психоаналитичка, която работи с деца Мелани Клайн, има такава максима “Казвайте им всичко, не им показвайте”. Разбира се, че децата трябва да се предпазват от порнография, но информацията не е порнография.

-- А как да говорим с децата за различната сексуална ориентация? Какво им дължим като информация за половете - хем не искаме да робуваме на стереотипи, хем искаме те да знаят какво е жена и какво е мъж, и след това да се формират както си пожелаят?

Мисля, че напоследък възрастните са “залети” с доста страхове и дезинформация относно различната сексуална ориентация и тази страшна идея за джендър идентичността, която противоконституционна и кощунствена за някои хора.

На децата, обаче, дължим честност и откритост, основана на доказателства информация. На децата дължим да създадем общество, в което всяко едно от тях е посрещнато с уважение и е предпазено от предрасъдъци, страхове и омраза. Всяко едно от тях.

Децата ни живеят в сексуализирана среда – погледнете рекламите по улиците и телевизията ни. Дори на насочени към семействата заведения – те се рекламират чрез сексуални послания. Трябва да решим как се отнасяме към това като общество.

Засега изглежда нямаме проблеми със сексуализацията на средата ни, стига тя да представлява една доста ограничена идея за хетеросексуалността. Някак не се притесняваме какво казваме на момичетата с тези реклами (какво е да си жена) или на момчетата (за какво са жените на този свят).

Но когато се заговори за сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната се сещаме, че трябва да “предпазим” децата.
Тук има няколко много важни момента: сексуалната ориентация не е въпрос на “избор”, а се развива още преди да се роди бебето. Така, както се развива способността за говорене, например, създава се и се развива физиологичен, неврологичен апарат – уста, език, мозъчна кора, слухов апарат.

Факт е, че съществуват хора с различна сексуалност от хетеросексуалността. Този факт не е застрашителен за децата. Ако не е застрашителен за нас.

Много по-травматично е насаждането на омраза. За разлика от сексуалната ориентация, омразата е въпрос на избор и Е заразна – никое дете не се ражда мразещо различните от него, но то става такова от средата, в която живее. И е много по-травматично да се окаже, че трябва да мрази доскоро най-добрия си приятел.

Да се говори с децата, че има такива хора и отношения, че те не са страшни и, че те са хора точно като всички нас, е особено важно.

Защото от това дали създаваме приемащо или отхвърлящо общество зависят нивата на депресия и тревожност у деца и юноши; нивата на юношеска бездомност (родители, изгонили детето си, защото е гей); нивата на злоупотреба с деца и юноши (отхвърлените, изолирани, тормозени от връстниците си деца са в най-голям риск) и броят на самоубийствата на деца и юноши.

Въпрос на избор е в какво общество искаме да живеят децата ни.


По темата:

Силвия Недкова пише за противоречията между църквата и обществото след настояването на Българската православна църква да се направят законови промени, с които да се забранят абортите. Споделяме текста, публикуван оригинално в сайта АРТАКЦИЯ, с позволението на авторката и изданието.


Разговорът, който се надявах, че никога няма да се случи у нас, набира скорост. Темата за разрешените аборти беше отворена като кутия на Пандора от Светия синод и сега ще се търкаля в устите на лаици-фундаменталисти, които не знаят за какво говорят.

От памтивека религиите и църквите отричат аборта яростно.

Повечето от тях са се зародили във времена, когато абортирането в безопасна среда и с медицински средства е било невъзможно, тоест – абортът е късно формулирана идея. Първоначално е ставало дума за липса на контрацепция, най-вече във вида прекъснат коитус. Библията казва "Семе да не се излива на земята“.

Било е логично и оправдано в житейски смисъл преди 2-3 хилядолетия. Земята е била населена с общо 50 милиона души, чиято средна продължителност на живота е била около 40-50 години.

За да се гарантира животът, е било важно да се осигури жизнеспособно поколение. Били са векове без лекарства, без антибиотици и – да! - без ваксини. Децата са умирали често. Било е застраховка – да имаш повече деца, за да оцелеят поне две-три.

Тогава религията, чиято цел е била да осигури стабилност на обществените порядки, е затворила в мистични предписания това, което е диктувал здравият разум. И така елементарната житейска нужда се е превърнала в "божествено“ предписание.

Днес на планетата живеят 7 милиарда души. Медицината е напреднала, децата не умират масово от шарка, дезинтерия или обикновена настинка. Семействата растат, хората се множат умерено, но религиите продължават да настояват на това, което са изисквали преди векове – безконтролно раждане на деца.

Дори не обясняват причината, просто твърдят, че това иде от бога.

Сещам се за забавна притча.

В една фамилия от майка на дъщеря се предавала рецепта за баница. Всеки път, когато разточвала баницата, домакинята ритуално отрязвала двата ѝ края. Никой не знаел защо, но баницата ставала много вкусна. Бабата научила майката да реже баницата така, майката научила внучката: "Каквото и да става, режем краищата, за да се получи баницата.“ Прабабата, измислила рецептата, още била жива. Питали я: "Това е вълшебна, магическа баница. Каква е тази тайна с отрязването?“. Тя простичко отговорила: "Тавичката ми беше малка“.

Темата с абортите е точно като случката с тази баница.

Някога е било важно да има повече деца. Днес е важно да има по-малко деца. Защото качеството на живота се повиши. Защото е безопасно да се планира семейство с определен брой деца. Защото демографската криза е криза в краткосрочен план, но в дългосрочен увеличеният брой на населението ще доведе до бързо изчерпване на ресурси.

Семейното планиране освен контрацепция (също забранена от религиите), включва и право на избор дали да бъде премахнат плод от утробата.

Мистичните и религиозни съображения са само опаковка, мислене от миналото. Адаптивността на вярванията е нарушена. Религиите – поне най-масовите като християнство и ислям – имат ясно фиксирано хронологично начало, при това много близо до нас във времето. Няма как да се приемат като абсолютни постулати техните предписания. Те просто са съответствали на социума във времето на възникването им.

Били са полезни, както за фермера е бил полезен календарът с времето за оран и сеитба. Днес този селскостопански календар е адаптиран заради промени в технологиите – има оранжерии, капково напояване, механизирани ферми и всякакви други чудеса. Дори градушките могат да бъдат предотвратявани.

Дали от ритуалите – като изкарване на стадата на паша по Гергьовден например – има същата полза днес? Те вече са се превърнали в чиста, несвързана с действителността мистика, чиито корени уж познаваме, но не осъзнаваме.

Абортите са част от същата система. Днес не е нужно семейството да има 15 деца, за да оцелее във времето. Генетичната линия няма да се загуби. Светът ще е населен с хора, дори всяка жена да направи по 2 аборта в живота си.

Време е религиите да преосмислят правилата си. Папа Франциск вече частично го направи – разреши контрацептивите и официално опрощава абортите*. Православната църква закъснява. За исляма не ми се мисли, той и без това е още съвсем млад.

Обществото се развива с много по-бързи крачки от религията. На тези, които ще ми отвърнат, че тя е "извечна“ и няма нужда от осъвременяване, ще напомня, че преди християнството и дори преди юдаизма е имало култове с предписания и догми, които в един момент така остарели, че се наложило да дойдат нови вярвания и техните нови закони. Всъщност си е било малка революция.

Християнската църква се е появила като секта, като ерес, като бунт срещу застоялото минало. 2000 години по-късно тя стои все още почти на същото място, без да отчита промените в обществото. И, ако не намери път към собствената си промяна, може да последва предшествениците си. Което в крайна сметка не ми харесва, защото е културна загуба.

Всичко това може да бъде разбрано само от този, който прави разлика между религия и вяра. Религията е култова система, вярата – лично общуване с Бог. Може да използваш патериците на религията, за да стигнеш до Бога, но е по-добре да вървиш на собствените си нозе.

Темата за абортите е ключова за разбирането на това тежко противоречие. Църквата иска да се разпорежда с телата на жените. Приема ги за свои. Отказва на хората правото да мислят свободно за живота си. Не защото това ще ги отдалечи от Бог, а защото това ще ги отдалечи от религията. Защото, ако осъзнаеш своето право да мислиш сам, без предписания, може и да откриеш Бог. А тогава каква е ползата от църковниците?


*Макар да е смятан за по-либерален от предшествениците си, папа Франциск не промени становището на католическата църква за семейното планиране и секса. През ноември 2016 г. той даде пълномощия на всички католически свещеници да опрощават абортите - право, което дотогава имаха само епископите или специалните изповедници. През октомври миналата година обаче, папа Франциск каза пред вярващите, събрали се на площад "Св. Петър" в Рим, че "жените, които правят аборт, са като хора, които наемат убиец, за да реши техен проблем." (бележката е на редакцията)


Още:

Силвия Лечева е майка на 3-годишно дете, която за УЖАС на много хора около себе си има хоби. Ходи на танци! И то два пъти седмично. Текстът ѝ днес е провокиран от коментарите и въпросите, с които често се сблъсква и които се опитват да развалят удоволствието ѝ от това, че е намерила място, където се чувства щастлива.


На 31 години съм и имам прекрасно буйно, енергично и палаво дете на 3 и половина, което е целият ми живот. В началото беше адски трудно, поне за мен. Юнакът се появи в живота ни 4 кг и 15 г ( твърде голям за моите 50 кг), след около 40-часово раждане. След такова нещо човек разбира на колко много над това, на което предполагаме, че сме способни, издържаме. Бяхме атракция с него в болницата, но за това - някой друг път.

Беше лаком, труден за приспиване, кърменето беше ад, минахме през всички стандартни сценарии: носене, клатене, люлеене, колики, зъби, болести и прочие. С мъжа ми нямаме хора около нас, които да помагат в гледането и грижите. Той работеше и ми помагаше много нощем и с пазаруването, примерно, но общо взето отнасях негативите от неприятните ситуации и основната отговорност за детето беше моя.

Мисля, че анонимно минах и през доста тежка следродилна депресия, от която май се измъкнах само с помощта на мъжа ми и без специализирана помощ. Въобще минах през доста трудни моменти. В които, между другото, текстовете и статиите на "Майко мила!" ми даваха кураж и ме развеселяваха неимоверно.

Та, в първите три години просто осъзнах, че се отричаш от себе си като човек, буквално. Разбрах какво е да не се къпеш, да не се епилираш, да те боли, но да търпиш до степен, в която мислиш, че не можеш и си достигнал предела си, да си толкова болен, че да не можеш да мръднеш, но да трябва да станеш, защото просто няма кой да ти нахрани детето, да лежиш по болниците във всякакви условия (или по скоро липсата на такива), да не спиш, да не ядеш, но да оцелееш. И през всичкото това време да искаш... още от същото. Само той да е добре, да искаш да изтърпиш всичко, през което минава детето, и ти да си на негово място, всичките болести и болки да ти се случват на теб, не на него. И после да го видиш усмихнато, тичащо и подскачащо - най-голямата награда за един родител. И да си поемеш глътка въздух, като че ли за първи път.

Не исках да бъда толкова подробна, но именно след тези три години, аз осъзнах, че нещо трябва да се промени, че съм загубила своята индивидуалност, че детето расте, става все по-самостоятелно, има свой характер, а аз съм се вглъбила във всяка малка подробност и съм на път да стана обсебваща, и за себе си и за околните - абе, въобще да изкукам от липсата на собствен живот, нещо което да си е лично и само за мен.

Имах нужда от НЕЩО, което да ме пали, да ме вдъхновява, да ме разнообразява и изразява като човек и личност. Бях бохем по душа, бях по партита и купони всяка седмица преди, така да се каже, да се задомя. Винаги съм обичала музиката и танците, но никога не съм се занимавала, освен като дете, за кратко.

Мислела съм си през годините да почна някакви танци като хоби. Но нали знаете - времето, възможностите, задълженията, умората..., винаги си намираме оправдания. В крайна сметка реших, че съм наистина на прага на пълно изнервяне, побъркване и депресия. Реших да почна да посещавам уроци по бачата.

Мъжът ми ме подкрепи. Тогава нещо се пречупи и всичко се озари, отново бях страстна изпълнена с живот.

Една вечер, след танците, просто реших да постна клип от вечерния урок и написах следния пост:

Когато "грижовните" майки излязат от топлите си уютни дневни убежища, пълни с детски играчки и пране, пропълзят през тъмните дебри на нощта до Калиенте и се превърнат в Dancing Monsters....

Ето от какво беше продиктуван текстът на моя пост.

Танцуването ми дава нещо, което не мога да обясня с думи. Виждам себе си през танца, пали ме, зарежда ме, лекува ме и психически, и физически. Въобще, отразява ми се перфектно, само съжалявам че не почнах по-рано.

До тук добре, всички хора ме приемат много позитивно, създавам приятелства, забавляваме се и е страхотно. Сблъсках се обаче и с едно особено отношение, по-скоро еднакви реакции и уж невинни и елементарни фрази, на които в началото не обръщах внимание. Произлизаха от различни хора, за които беше очевидно, че не са се наговаряли преди това. Изведнъж обаче въпросите и коментарите започнаха да ме изнервят, защото се повтаряха.

Тук искам дебело да подчертая, че никого да обиждам и критикувам, просто ми прави огромно впечатление в какво патриархално йерархично общество сме възпитани всички ние и как предразсъдъците са част от нас без го осъзнаваме.

Щом разберат, че имам малко дете, хората се учудват, гледат ме странно, въртят очи и следват въпроси като:

"Не е ли много малък?";

"На кой си го зарязала?";

"Мъжът ти как те пуска?";

"Ама вие разделени ли сте?";

"Как така ходиш по дискотеките" (тази така любима моя "актуална" дума);

"Ама как така идваш на парти с твоите задължения всяка седмица, пък и по два пъти понякога";

Тц, тц, тц... не ме е срам! Нямам нищо против шегите, имам чувство за хумор и самоирония, но все пак те издават вкоренените ни догми. Например: "Ама къде го намери тоя мъж?"; И ти сега кво, ходиш на танци, а той стои с детето?"; "Кво му даваш на тоя мъж, с кво си го подкупила?"; "Какво го кара да стои у вас, пък ти да си на танци?", Пие ли, сигурно си попийва, ти не му даваш?"; Съседки имате ли?" и т.н. и т.н.

Аз искам само да си представите, че той е на мое място и се питам, по-скоро риторично, той дали щеше да получи същите въпроси и шегички, щях ли аз да изглеждам героинята и уникалната жена? Не. Мъжете ходят на лов, риболов, фитнес, футбол... Колко често те чуват въпроса: "Абе, пич, кой ти гледа децата, на кой си ги зарязал?"

Става ясно, че парти клуб с танци въобще не са обичайният хабитат за една майка. Заложено е, че майките си стоят вкъщи, да си гледат потомството, да си вършат там каквито имат "задължения", за които са личностно и индивидуално абонирани. Ако някоя се отклони от стадото, гнила ѝ е работата...

За тези, които се интересуват: гледаме си детето сами с баща му. Имам огромния късмет да съм с мъж, който ме разбира и подкрепя страстта ми към танците (явно е изчезваща порода). Ходя на работа. Когато ходя на парти, не спя на следващия ден, а ставам да си гледам детето и да си върша задълженията. Ако някой се е притеснил за малкия, когато го "зарязвам" и излизам, не го оставям на улицата да рови по кофите, а вкъщи, с другия му родител. Графикът ми е изморителен много, но за сметка на това се чувствам доволна и удовлетворена.

Да си майка е най-голямата привилегия и благословия, най-трудното нещо на света, заслужаващо уважение. Но вярвам, че една жена, която е станала майка, не трябва да се отъждествява само с индивидуалността и нуждите на децата си и майчинството, за мен е важно да се съхраниш като личност със свои собствени интереси, стремежи и мечти, за да може и самото дете да развие своята индивидуалност. Защото няма по-хубаво за едно дете от щастлива и удовлетворена майка.

Така че, не съм чудовище, което е зарязало детето си на произвола на съдбата. Надявам се да съм "чудовище" само на дансинга...

Силно се надявам жените, които искат да имат хоби, индивидуалност, нещо само за тях, да не се притесняват и намират оправдания, да си извоюват това право пред обществото и мъжете си. Надявам се да има и повече мъже, които да разбират и подкрепят жените си. Особено тези господа, които имат хоби, а половинките им си стоят повече вкъщи. Защото истински заедно сме, когато ни пука дали и другият е щастлив. Така че, мили мъже, когато се приберете следващия път от фитнес, попитайте жена си какво я прави щастлива, какво я зарежда и влече, насърчете я да промени нещо в живота си, нищо че няма да е всичко перфектно вкъщи, понякога няма да е пусната прахосмукачка или изпрано или сготвено, но какво от това, направете го вие, големи равноправни хора сме, нали... или сме далеч от това? Как мислите?


Още:

Първото дете е тест за издръжливост, второто – време да помислим за себе си

Мария, която иска жените да спрат да се подценяват

Живеем в култура, която все още отглежда насилници, казва терапевтът Валентина Димитрова в този текст и напомня, че от посланията и поведението на родителите и от начина, по който изразяват любовта помежду си и към децата зависи ясното разобличаване на формите на насилие.   


Когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне). НО обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил е: „Ооо, щом те удря значи те харесва“. Същото е и когато момиче удари момче.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така - децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите. И може наистина да изразяват „харесване“, като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят.

Тук обаче идва ролята на родители, учители и на обществото.Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Него удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами, и повишаваме тяхната тревожност.

Живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, израства с вътрешен конфликт. Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също.

В момента обществото е в ситуация на такъв конфликт – изправяме се срещу насилието, а същевременно децата продължават да се възпитават с шамари.

Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“ - тогава вероятно „му е бил малко боят“.

Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат.

Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители?Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“...

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не изпускаме от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение.

Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например, никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват.

Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен,тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ - иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея.

Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения сцената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеалсамо тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - негов е изборът дали удари масата или възглавницата вместо жената, или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени,колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят.

Как да уверим децата си, че любовта ни е безусловна? Като даваме послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно. Като даваме правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдем насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при нас, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства ида полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център за семейно щастие „Нюанси“. Оригиналният текст е публикуван ТУК.

Още по темата:

Осем жестоки истини за бащите на момчета

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „зарадидецата“ – махнете се заради тях

Родителите у нас раздават шамари „без да искат“

Бащинската конвенция; 10 начина да възпитаме готини синове

"Гърлото ми гори, очите ме болят, уморена съм, треса се и се срамувам... Това е истинско майчинство."

С това въведение една майка на три деца публикува в Instagram профила си whentheboughbreaksdoc нерафинирана снимка от всекидневния си живот.

Защото иска светът да е наясно с истинското лице на майчинството - съвсем далечно от светските филтрирани снимки, на които току-що минали през фризьор жени попиват с наслада страница от някоя детска книжка, докато държат в скута си сияещо от щастие и спокойствие 2-годишно.

И защото така изглежда една майка точно в момента преди да направи нещо толкова ужасно, като да се скрие ЗА ТРИ СЕКУНДИ от всичките си деца в някоя друга стая...

Ето и цялото послание на whentheboughbreaksdoc:

Преди да ми изпратите мили и окуражителни думи като "Справяш се страхотно, мамче" или "А опита ли се да...", искам да кажа следното (колкото и да обичам вашата подкрепа и напътствия):

Публикувам това не заради себе си, а заради обществото, създало чудовището, което ни казва, че трябва да бъдем съвършени, да изглеждаме перфектно и да публикуваме само хубавите моменти от майчинството.

Аз обаче се чувствам ужасно изолирана от образа, който обществото е създало за мен. И в моментите, в които искам да покажа, че се нуждая от помощ, се страхувам, че вместо да бъда разбрана, ще бъда съдена.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Мисля, че една от трудните страни на майчинството е, че дори да можеш да имаш прекрасни и запомнящи се дни с децата си, ти продължаваш да имаш моменти като тези, моменти, в които си задаваш въпроси за здравословното си състояние и способностите си, моменти, които те смазват.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Защо плача? Е, това може да е каша от много неща:

Липса на сън, заради растящи зъби, строг график, липса на време за себе си, безпокойство, депресия, взаимоотношения, пари, домакинство, хранене, бебета, близнаци... С какво НЕ трябва да се справят с майките? ⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
В крайна сметка няма значение защо плача. Децата ми са живи и здрави (благодаря на Бога!) и би могло да има много по-страшни неща, заради които да плача. Но това не ме кара да се срамувам, че крещях на децата си. Не ме е срам, че изпитвам чувства, които ме поставят извън графа "нормални", според стандартите на обществото, че слагам близнаците в леглото по-рано или че се крия в някоя стая далеч от моя три годишен син, докато той гледа телевизия, просто защото се нуждая от секунда за себе си.
⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀⠀
Моля ви, не ме съжалявайте, моля ви, бъдете мили с коментарите. Просто чувствам, че това е мой граждански дълг: да публикувам тази снимка и да кажа на всички жени, които някъде там плачат, че не са сами, че са нормални и че всичко ще бъде наред!

Още:

Майка за пред обществото

Майчинството НЕ е ваканция

Паника вместо балсам за коса – или как новите известни майки ходят по земята

"По-добри родители сме навън, отколкото вкъщи. И в това няма нищо лошо", казва за scarymommy Елизабет Броудбент, която прави дисекция на образите МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО и МАЙКА-ВКЪЩИ!

“Толкова си търпелива”, възхити ми се една приятелка. Гледаше ме как се справям с поредното тръшкане на 6-годишно хиперактивно дете с онзи „хората-ни-гледат“ спокоен глас.

“Няма проблем, че се чувстваш така, мило”, говорех аз. “Искаш ли да те прегърна много силно? Хайде да хапнем нещо заедно.”

“Не знам как го правиш”, въздъхна приятелката ми.

Засмях се и отвърнах: “Просто съм по-добър родител пред публика.”

Когато съм навън, виждате МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО. Тази майка винаги вади най-здравословните дреболии за хапване. Носи вода в дизайнерски бутилки за многократна употреба, а не кутии със сокове. Дрехите на децата ѝ винаги се съчетават по много деликатен начин с избора на цвят, картинка или шарка. От децата се изисква да носят разни неща и да помагат на мама. Жилетките им за плуване са стегнати, още преди крачетата им да докоснат пясъка, и по-голямото винаги държи по-малкото за ръка.

Въпросната МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО спира и изслушва внимателно 4-годишното, на което нищо не му се разбира. Пуска фрази от сорта на “Разбирам”, “Много съжалявам, че се чувстваш така” и “Сигурно е ужасно неприятно.”

Освен това игнорира тръшканията като дзен будист.

Най-вероятно мразите тези лъснати като от PR гуру майки.

Това, което не знаете е, че, за да се справят те с този публичен образ, алтерегото им МАЙКА-ВКЪЩИ трябва да спре и да купи пилешки пръчици на път за детската площадка, защото тези пръчици гарантират по-малко мрънкане от страна на дивото ѝ потомство. Така, де, в крайна сметка днес вече са яли протеин, нали?

У дома „рекламната“, „PR“ или, както искате я наречете, майка, не се занимава с проклети бутилки за многократна употреба. Децата ѝ започват деня си със сок в чаша, после искат още, тя им крещи да си налеят вода, защото е прекалено заета да прави това, което правят майките, когато са прекалено заети с чистене, прибиране на играчки, чистене, отлепяне на дъвка от нечия коса.

Освен това децата ѝ не ядат здравословни закуски. Вместо това се промъкват в кухнята и отварят чипса все едно правят аутопсия – с ножици. Изхрупват го, оставяйки трохи по цялото канапе, докато гледат “Междузвездни войни: Епизод I – Невидима заплаха”, защото дори изборът им е за филм от поредицата “Междузвездни войни” е скапан.

Децата не помагат на Мама вкъщи, както помагат на Мама в общество.

Когато бъдат помолени да почистят, се просват на земята като мъртви зверове и започват да скърцат, че мразят да чистят и че чистенето е загуба на време. За разлика от PR майката, частната майка някак успява да изперка на репликата “загуба на време” и тотално губи иначе мекия си глас за пред обществото.

Няма ги и тия “Знам как се чувстваш” и “Хайде да поговорим.” Веднъж измъкнала се от публиката, майката вкъщи прави опустошителна лекция за малки деца на тема “Правя толкова много за вас, а вие си мислите, че това е загуба на време? Не? Тогава си затваряйте устите и почвайте да чистите, преди съвсем сериозно и конкретно да откача.”

ТАЗИ ЛЕКЦИЯ НЕ ПОМАГА. ЗАПЛАШВА, ЧЕ ЩЕ ИМ ВЗЕМЕ ИГРАЧКИТЕ. И ТОВА НЕ ПОМАГА.

Накрая се налага да седи с тях и да им помага, нещо, за което няма време, но те все някак са успели да приберат достатъчно неща, за да не си набучи крака на парченца от Лего.

МАЙКА-ВКЪЩИ няма време за тръшкането на децата. МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО ги окуражава да си поемат дълбоко въздух, докато те ѝ крещят “МРАЗЯ ДА СИ ПОЕМЕМ ДЪЛБОКО ВЪЗДУХ!”.

Затова пък тя си поема и казва: “Тогава хайде да поиграем на телефона”, но те продължават да крещят в лицето ѝ “МРАЗЯ ДА ИГРАЯ НА ТЕЛЕФОНА!”

По тази причина МАЙКА-ВКЪЩИ знае, че тази простотия не си струва старанието. И когато тръшкането започне, тя се оттегля. Децата тръгват след нея, защото тръшкането изисква публика, естествено. Тя не спира да върви. Накрая тя е навън и си полива цветята, докато някакъв малък човек крещи неразбираемо зад нея, а тя се моли съседите да не чуят.

Майката в общество има спокоен глас. Майката вкъщи има глас на жена, с която никой не бива да се закача.

Майката вкъщи живее в протрит клин, не се гримира и не си оправя косата, докато не се наложи да излезе навън. Децата ѝ мислят, че черните ѝ панталонки са някаква специална мамешка втора кожа. Майката в общество  винаги е с червило и изряден педикюр. Много е вероятно синовете и/или дъщерите ѝ също да се с изрядно изрязани нокти. Освен това децата ѝ имат готини прически, които изискват ползване на стилизиращи продукти.

Децата на Майката вкъщи не са любезни. Пискат постоянно: “ИСКАМ ЗРЪНЧО!” или “ДАЙ НЕЩО ЗА ПИЕНЕ!”, или “ПУСНИ ОКТОНАВТИТЕ ВЕДНАГА!”

Децата на PR майката са обучени, че “моля” се казва винаги, на живот и смърт. Ако пропуснат, тя припомня с напевен тон “И какво казвамеее сегааа?”

Майката вкъщи или тотално игнорира всички зле словообразувани изисквания, или просто се предава с кротко вдигане на рамене наум. Майката пред аудитория никога не би се примирила с такива глупости. Ще има разговор на ухо и извинение, и всичко ще завърши с прегръдка и пляскане на ръце.

МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО е много, много по-висшестояща от МАЙКА-ВКЪЩИ.

Всички сме по-добри родители, когато някой ни гледа (или, така, де, съди). Всички сме по-добри пред публика, която:

  • казва, че изглеждате като рок звезда, когато се справяте с тези тръшкания.
  • е възхитена от обноските на децата ви.
  • възкликва: “Мамка му, ще ми се и аз да носех бутилките на децата.”

Ами, много ясно, че ви се иска, мисли си МАЙКА-ЗА-ПРЕД-ОБЩЕСТВОТО. Защото тя е жестока. Тя може всичко. Тя никога не е сломена или изморена. Тя е пълна с енергия, готова да покори деня.

И може би присъствието на други възрастни човешки същества има нещо общо с това.

cross