fbpx

О, хайде да си го кажем. Децата са абсолютно вбесяващи понякога. Да, дааа, разбира се, че ги обожаваме. Нашите прелестни, малки ангелчета. И не само собствените ни ангелчета, но даже малките приятелчета на детето ви, братовчедчета и чудните дечица на най-добрите ви приятелки. 

И въпреки това,  децата са едно от най-вбесяващите и дразнещи неща на света. Всъщност, убедени ли сте, че сте виждали нещо по-досадно? 

Днес ще ви споделя моя топ седем на вбесяващите неща, които правят и които са оставили трайни травми, бръчки и милиони мъртви нервни клетки. 

Дете, което се влачи 

Ако сте имали дете, то това значи, че сто процента сте ставали свидетел на превръщането на въпросното дете от нормално дете в аморфна маса от желе. Вървите си вие по улицата, бързате за най-важната среща в живота ви и детето ви внезапно вижда нещо изключително вредно за ядене. Предявява претенции към него, а вие съвсем разумно му отказвате. 

Внезапно по магически начин, костите на детето започват да изчезват. Аморфната желатинова болест първо удря рязко в гръбнака и детето провисва. После краката му се огъват, главата започва да се люшка и то започва отчаяно да се влачи напред, сургайки противно крака по плочките. 

Някои, по-засегнати от остратата форма на желираност, падат на земята и всякакъв опит да ги изтеглиш нагоре завършва с неуспех, защото тялото им започва да прелива от ръкав в ръкав и от крачол в обувка, докато по лицето се стичат сълзи на мълчалив упрек. 

Дете, което знае неприлична дума

Вие сте в метрото, а вашето дете скучае. Досега е ритало предната седалка, каква страхотна идея, и след като сте му казали, че ако не спре, ще го изпратите в Силистра без хляб и вода, с огромно нежелание е спряло. 

Веднъж прочетох някъде, че на децата трябва да им е скучно, за да започнат да стават креативни. И това е точно така. Две минути скука в метрото и детето се сеща, че в детската градина е чуло думата „Боклук“ от малкия Стефчо, който очевидно расте в либерално семейство. 

Очаровано от този спомен, то се обръща към вас и се провиква „Ти си голям син боклук!“ Тъкмо ви се иска да умрете или да го убиете, и в тоя момент забелязвате, че хората наоколо (какви идиоти) гледат детето ви развеселено. То също ги вижда и получава огромен прилив на кураж. 

Докато се усетите, то вече крещи „Баба е боклук и тате е боклук, и Мария е боклук. Големи боклуци. Такива боклуци, че като тръгнат да се търкалят по планината надолу убиват един слон. Такива големи, големи, големи боклуци са баба и дядо“ . Нещата са извън контрол, вие сте извън себе си, а хората вече снимат с телефоните си. 

Дете, което си обува обувките сутрин

„Искааам сам, искам сам!“ Коя майка не иска да чуе това в 8:56 сутринта? Но какво можем да направим? Всички нови книги за отглеждане и възпитание на всестранно развити гении казва, че трябва да учим детето на самостоятелност. Да ги оставяме да преборват сами трудностите, да не ги превръщаме в зависими плужеци, а в смели и независими граждани. 

То също очевидно ги е чело тия книги и няма никакъв шанс да му нахлузите идиотските обувки и да го метнете на детска, за да хукнете на работа. Затова се облягате на вратата, призовавате всички светии и започвате ДА ЧАКАТЕ ДЕТЕТО ВИ ДА НЕ УСПЕЕ ДА СИ ВЪРЖЕ ОБУВКИТЕ, защото пак не сте имали време да го научите. 

8:56… 8:59… 9:04… 9:11… 

Животът бил кратък? Животът е безкрайно мъчение, което се точи пред очите ви, докато едвам се сдържате да не си разбиете главата в стената. 38 минути по-късно му връзвате връзките по негова молба и напълно изтощени и унили отивате на детска.

Дете, което има разхайтен вид 

Висящо яке, развързани обувки, разгащена блуза, разкопчан панталон. Всички тези неща са очарователно сладки при чуждите деца, признак, че децата скачат, тичат и изживяват едно активно детство. 

При вашето изглежда апокалиптично. Пред очите ви е собственият ви провал, че вече шеста година не можете да научите едно човешко същество да осъзнае колко много ви излага като ходи във вид на алкохолик бездомник. 

„Облечи си нормално якето“ е изречение, което съм казвала на три деца в продължение на 14 години. И ако случайно някога се почувствате лош родител, сетете се за това. Най-нелепото на висящото яке е, че само вие го виждате и само вас ви дразни до смърт. 

Дете, което ви разказва история

„Мамо, мамо, знаеш ли какво видях сега по Нинджаго? Първо там имаше огромна змия, но не такава, каквато си виждала. Не беше зелена, а много червена с осем огромни крака и държеше в устата си малка сламка за сок, който трябва да пие, за да остане истински червена, но тогава влезе Скай, който има най-якия меч на земята и тоя меч може да отреже единия крак на змията, но не и всички крака. Само единия крак.

И тогава змията с колко крака ще остане? С колко крака ще остане? С колко крака ще остане, мамооооо, с колко крака според теб ще остане червената змия, която пие от сламка. Ти не знаеш с колко крака, но аз знам, ще остане с девет крака, мамооооо. С девет крака. Аз ако имах девет крака, щях да съм футболист на националния отбор на змиите на Горната земя, където няма футбол, но аз щях да направя голямо състезание и щях да съм Скай на Горната земя, но щях да ритам футбол и Филип щеше да е там. Ти щеше ли да искаш да играеш футбол на Горната земя?...“

Дете, което се тръшка и реве 

Сополи, хвърлена шапка настрани, рев до Господа, щипане и хапане. „АААААААААААААААААААААААААААААААА“, „Мразя теее, ти не си ми истинската майкааа“, „Ти си грозна и ще те изяде слон!“ 

Това, разбира се, се случва на улицата или във фоайето на скъп хотел. Хората ви гледат, целият град ви гледа как вие не се справяте с живота си.

В такива моменти в главата ти нахлува кръв и искаш да го извлачиш нанякъде, където да го унищожиш. Но после се сещаш за съветите, които психолозите дават на родители в такива моменти. „Клекнете срещу детето, така че очите ви да са на нивото на неговите очи и със спокоен глас го попитайте защо е тревожно.“ 

Според мен, тия психолози никога не са виждали истинско дете и това, дето го пишат, е нещо като любовен роман за родители. „Тя се наведе и прошепна на детето си: „Но какво те тревожи, слънце мое?“. „О, мамо, имах малко камъче в обувката, но сега вече съм добре и отивам да уча по астрофизика“. 

В реалността, клякайки срещу детето си, забелязвате, че докато крещи с всички сили, сополът му се стича право в устата и се сещате, че нямате кърпа. 

Дете, което не иска да заспи

Не е ли поразително колко енергично може да е едно човешко същество в 23:17. Как го прави? Та нали до преди малко в продължение на 4 часа тичаше след един найлонов плик, после го хвърляше от дивана, после счупи телевизора, после го водихме в Пирогов да му извадят лего от гърлото, после то избяга и го гонихме по булеварда 25 минути, за да го натикаме насила в колата? 

Защо в 23:17 внезапно иска 11 чаши с вода, макар че през деня никога не иска? Защо иска да чуе пак онази приказка за овцата, която казва „пръц“, защо иска да ви пита кое е по-голямо – крокодилът или хипопотамът? Защо не спи? 

Ясно помните, че не сте му купували детски амфетамини, не сте му сипвали кафе и сте му спрели сладкото още следобед. С огромни сенки под очите и сълзи в тях, го молите да заспи, за да можете и вие да заспите, но то е свежо, безмилостно и неумолимо. Докато не ви довърши. 

И това е само началото. Само началото, защото нищо не може да ви подготви за пубертета. Нито Беър Грилз, нито Ким Кардашиян. Но все пак, дотогава поне се научават да си връзват обувките. 


“Дали аз закъснях, или времето бързаше” е рефрен, който всяка майка може да си припява, докато не ѝ заглъхнат ушите. Но от това нещата няма да се променят кой знае колко. 

Майките винаги са последни и това е правило, защото искат да се уверят дали всичко е взето, облечено, изключено, дали кучето, рибките и синигера вкъщи имат храна, дали черджето пред банята е под прав ъгъл и т.н.

Това, разбира се, не важи за всички онези жени, в чийто живот царят предимно желание и организация, и те винаги и навсякъде са първи.

Майката на Емили Солбърг, вдъхновила този текст, не е от тях. Както и самата Емили, оказва се. Както и милиони други жени по света, които може би ще се разпознаят в следващите редове.


Чудех се защо майка ми винаги излиза последна от вкъщи, когато тръгваме всички заедно нанякъде.

За известно време си мислех, че просто ѝ отнема повече време да се приготви. Струваше ми се, че чака до последната минута. 

Подозирах, че не иска да излиза без направена коса или перфектно сложено червило, макар да не можеш да си обясня как е възможно една майка да държи на тези неща.

Съвсем наскоро разбрах отговора, едва когато самата аз станах майка.

Докато всички сме я чакали навън – омотани в шалове и якета или с шапки, които е измъкнала от килера, или намазани със слънцезащитен крем, който ни е сложила, докато ни подава джапанки и бански, – и сме въртели очи колко още време ѝ трябва,

мама е пълнела термоси с горещ шоколад,

опаковала е храна за пикник,

проверявала е дали е загасено в банята,

пълнила е купата на кучето с вода,

вземала ни е резервни дрехи за всеки случай,

използвала е едничката свободна минута, за да е сама в банята,

и да, може би си е слагала малко червило.

И когато и да се появи, обличайки якето си, докато заключва вратата, винаги я посрещахме с леко раздразнение и с:

“Хааайде, бе, мамооооо!”

На което, разбира се, тя отговаряше с летящи кинжали от очите.

Много дълго време не го разбирах. Как може да е толкова бавна, при положение че започваше да се приготвя заедно с нас!

И после станах майка.

И накрая ме осени, че майка ми не е била последна, защото е била мързелива или неорганизирана, или бавна, или свръхзагрижена за външния си вид…

Било е защото се грижеше за всички и всичко, преди да се погрижи за себе си.

Това правят майките. 


Днес панталонът е абсолютно неутрална дреха. Приемаме я за даденост и я носим всички – и мъже, и жени. Само че съвсем доскоро не е било така.

Коко Шанел създава панталоните за жени през 20-те години на ХХ в., но до 70-те много от международните хотелски вериги, както и известният магазин Harrods в Лондон например, са забранявали на техен терен да се разхождат жени с панталони.

Тази революция в облеклото е част от историята на еманципацията, но също и от огромна промяна в мисленето.

Защо това да не се случи и с полите и обувките на висок ток? Какво ако мъже, които намират тези дрехи за удобни, красиви и по някакъв начин важни за идентичността и самочувствието им, започнат да ги носят спокойно и открито на всякакви публични места?

Ами какво – вероятно ще сме свидетели на едни прекрасно изглеждащи мъже, с жестоки токчета и адски красиви дрехи, ако съдим по Марк Браян и неговия външен вид.

Марк е американец, който в момента работи в Германия като инженер по роботика, както пише Bored Panda

Той си живее живота както всеки друг човек с изключение на това, че предизвиква половите стереотипи всеки ден. 

https://www.instagram.com/p/CFkf2drKCzf/?utm_source=ig_web_copy_link

Почти винаги може да бъде видян с пола и токчета, когато отива на работа, разхожда се из града и дори вкъщи. 

Важно е да се спомене, че Марк е хетеросексуален, щастливо женен от 11 години, баща на 3 деца. Освен работата му като инженер, Марк е и треньор по американски футбол. Напоследък реставрира своето Порше 911 от 1967 г.

https://www.instagram.com/p/CFzBE-jqk2H/?utm_source=ig_web_copy_link

Той споделя пред Bored Panda, че се облича по този начин, защото иска да е различен и винаги се е възхищавал на жените, които носят токчета и поли.

“Не е сексуално. Просто се възхищавам на силата, която излъчват. Аз не се обличам така със сексуален подтекст, а по-скоро се обличам, както би се облякла всяка делова жена”, казва Марк.

За него дрехите нямат пол, но пък предпочита едни пред други. Например, не си пада по рокли. Носи само поли, защото те му позволяват да комбинира традиционно мъжко облекло в горната част на тялото и женско в долната половина.

https://www.instagram.com/p/CEiqYdpKeW-/?utm_source=ig_web_copy_link

Марк предпочита полите и високите токчета, защото му предлагат повече избор на цветове и материи. “С мъжките панталони имаш само няколко опции за цвят - черно, сиво, синьо и кафяво. Няма много панталони с принтове. 

А при полите има и червено, зелено, ярко синьо, флорални мотиви, животински принтове. Същото е и с обувките, но към цветовете се добавят и още много стилове и видове токчета. Освен това може да носиш отворени обувки, когато времето го позволява”, казва Марк.

https://www.instagram.com/p/CC6u22eKC0h/?utm_source=ig_web_copy_link

За него няма разлика дали е с пола или с панталон. Въпросът е, че с токчетата се чувства някак по-силен, както споделя самият той. Марк казва още, че силата, която открива вътре в себе си, за да носи дрехи извън стереотипа, по някакъв начин му дава самочувствие и енергия, за да се справя със стреса на работното си място.

Явно в работата на Марк са свикнали с екстравагантния му външен вид и там не се чуват коментари и подмятания. Особено след като разберат, че не е някой “женчо”. 

https://www.instagram.com/p/CBffAu1Ij0x/?utm_source=ig_web_copy_link

По улиците все още ги има. Но жените между 30 и 40 години предимно правят комплименти, а мъжете задават въпроси.

Вкъщи Марк има цялата подкрепа на света. “Жена ми често дава предложения какво трябва да облека, а на дъщеря ми ѝ се иска да можеше да ѝ заемам обувки от време на време.”

За Марк е лесно да си намира дрехи, защото влиза в стандартен европейски 38 размер. С обувките също не е проблем - носи 41 номер. Но за тях си е разработил система - купува предимно онлайн, за да има време да ги пробва вкъщи на спокойствие.

https://www.instagram.com/p/CAxK4NtKaaz/?utm_source=ig_web_copy_link

“Ако краката ме болят почти веднага след като ги извадя от кутията и ги сложа, значи отиват пак в кутията и ги връщам.”

Любими са му обувките с тънки 12-сантиметрови токчета. “Обичам начина, по който изглеждам с тях, а също и усещането, което ми дават.”

Историята с токчетата започва още в колежанските му години, когато гаджето му от онзи период го моли да танцува заедно с нея, докато и двамата носят токчета. През годините Марк носи от време на време обувки на ток, но не и поли. Започва да ги комбинира преди 5 години, защото знае, че би изглеждал по-добре с пола и високи токчета, отколкото с панталон и високи токчета.

https://www.instagram.com/p/B_5BK95K7Em/?utm_source=ig_web_copy_link

“Достатъчно възрастен съм да си спомням, че в училище беше забранено момичетата да носят панталони. В момента панталоните са дреха, която не принадлежи на нито един от двата пола, напълно неутрална. Защо не може да са полово неутрални и полите и токчетата?

Освен това мъжете са носили обувки на ток преди жените. Може би не в днешния вариант с тънки токчета, но мъжете със сигурност са носили високи обувки преди жените”, казва Марк.

Няма как да не се съгласим. Съгласяваме се напълно и с един от коментарите под снимките му: “По дяволите, такива крака е грехота да се крият в панталони”. И наистина…


Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.

--------

Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.

Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.

В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.

Сцена 1: Обличането

След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.

Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).

След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.

Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.

Сцена 2: Излизането

Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.

Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.

И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.

Сцена 3: Прибирането

Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?

Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.

Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.

Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.

И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.

THE END.

P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!

cross