fbpx

Получихме писмо от едно момиче, което минава през голямо изпитание заедно с партньора си. Двамата се опитват да имат деца и знаят, че при тях няма да се получи с щракване на пръсти. Въпреки това са готови да положат всички усилия, за да станат родители.

Ситуацията обаче допълнително се усложнява от всички близки, които имат огромно желание да разберат защо това младо семейство все още няма деца. Някои хора могат спокойно и аргументирано да отговорят на тези въпроси. Други - не. И понеже никога не знаем дали човекът срещу нас е от едните или от другите, най-добре е да си траем, докато някой ден не решат сами да ни споделят.

Публикуваме апела на нашата читателка към всички приятели и роднини, които са готови да зададат нетактичен въпрос. Ще се учудите колко много ще помогнете, ако се опитате да си го спестите.


Скъпи роднини и приятели, 

Вие, които сте загрижени за любимото ви младо семейство и трепетно очаквате те да си имат дете. Представяте си момента, в който ви го обявяват, и вече нямате търпение да ги прегърнете силно и да им зададете всички въпроси, които ви изгарят отвътре. 

С цялото ми уважение, моля ви, недейте!

Не дебнете знаци дали дамата е бременна. Не търсете под вола теле. Не им казвайте „Кога?!?“ и „Хайде, време ви е вече!!!“. Не им показвайте нетърпението си, защото не знаете в колко дълбока рана, най-вероятно, изсипвате сол, и то с чувалите. 

Уви, нещата не се случват толкова бързо, колкото младото семейство си е представяло и това е трудност, през която те двамата минават. Само те си знаят колко безсънни нощи са прекарали, плачейки, обвинявайки се, търсещи какъв е проблемът. Само те знаят колко трудно е било да се вземат в ръце и да спрат да си повтарят, че проблем има. Да повярват, че няма защо да бързат и че може би сега не е моментът. Да се опитат да се пуснат по течението и да не го мислят. Само те знаят дали всъщност действително няма някакъв проблем, с който се борят. 

Някои от вас често забравят колко дълго са чакали това щастие самите те, през колко болка са преминали и колко сълзи са проляли.

Моля ви, спомнете си го! Следващия път, когато ви се прииска да намекнете на младото семейство, че им е време за дете, или търсите знаци дали жената е бременна, защото се държи за кръста или защото е напълняла, или защото просто е решила да откаже цигарите. СПОМНЕТЕ СИ ГО!

Спомнете си и си прехапете езика. Бъдете милостиви! Защото една ваша дума може да коства цял ден неконтролируем рев, притеснение, нервна криза или паник атака. А по този начин изобщо не помагате на двойката. 

Крайно време е някои теми да останат лични.

А хората, независимо колко добродушно го правят, да спрат да се бъркат там, където не им е работата!

Пиша това писмо, след като прекарах цял ден плачейки и опитвайки се да се събера след поредния удар под кръста…  

Благодаря ви за отделеното време.

Надявам се, че следващия път ще се замислите, преди да зададете любимите си въпроси.


Ако и вие искате да напишете писмо на някого, дайте ни го на maikomilabg@gmail.com – ние ще го пуснем вместо вас.


Вижте още по темата:

Писа ни една дама, за да ни сподели как действат доминантните хора в нейното семейство. Пожела да остане анонимна, за да не обиди някого. Последното се оказва особено важно, защото в това семейство явно много се обиждат.


Имате ли някой от вашето семейство, с чийто план и представи за живота и света винаги всички останали трябва да се съобразяват? Може да е майка, дядо, сестра, вуйчо, братовчед... Който и да е. Някои късметлии като мен имат повече от един. И честно казано вече ми писна, но не знам какво да направя освен да се оплача на арменския поп, което в случая се явява писането на това. Не целя нищо с него, просто искам да се "изокам", както се казва.

В моето семейство е пълно с хора, които са безкрайно тънкообидни и горделиви, което за съжаление се нарежда до всичките им други разкошни качества и понякога ги затъмнява. Разберете ме правилно, обичам семейството си, просто понякога не ги харесвам и искам да им кажа ужасни неща. Сигурно съм ужасен човек и ще горя в ада на семейните отношения, но то и без друго ми се случва от време на време.

Давам няколко примера, за да разберете за какво говоря. Или поне да се опитам да обясня, пък вие дали ще разберете...

Имаме план да правим нещо с децата – да ходим някъде, да не ходим никъде – без значение. Винаги ще се намери някой, който да се вклини в нашата организация, за да ни каже, че той/тя искал да прави друго с децата. И ние трябва да отстъпим, защото иначе има дълбоко обидени и накърнени чувства. Може би си мислите, че ви го представям твърде опростено. Не - точно това е. Някой има идея за нещо в главата и трябва да я осъществи напук на плановете на всички останали, иначе ще им вгорчи живота и всички ще разберат колко засегнат и сърдит е.

Друг любим момент е, когато цялото семейство е определило обща посока за развитие по даден важен въпрос, и в един момент един от членовете заяви категорично, че той няма да участва в това, защото не му изнася по ред важни (разбира се, какви други да са!) причини. Останалите да се оправят. Само че не могат да се оправят сами, защото делото е общо и за да се случи нещо, трябва да участват всички със своя принос. Няма аргумент, който да убеди неубедимия, той е вечно прав, не е егоист, другите са тъпаци.

Едно чудесно преживяване е и когато някой от семейството се обижда за начина, по който се държи детето. Сякаш действията и поведението на едно малко дете са насочени нарочно към неговата особа - моделирани са специално (вероятно от родителите му или поне така излиза от цялата пасивна агресия), за да го дразнят и накърняват. Детето нищо не разбира, на родителите се правят физиономии и фасони, накрая никой нищо не е разбрал, но всички са с развалени отношения.

Ще спра с примерите дотук, защото се ядосвам, а и за да станат по-ясни трябва да вляза в по-голяма конкретика, а не искам. Нали целта беше просто да се оплача на някого.

Е, оплаквам ви се. На цялото българско човечество.

Нямам друго какво да добавя освен следното кратко обръщение:

Скъпи, мили, чудесни наши майки, бащи, баби, дядовци, чинки, стринки, посестрими, братя и по-близки и по-далечни братовчеди, които мислят, че целият свят се върти около тях и около техните желания и планове,

с прискърбие искам да ви съобщя, че не, не сте най-важните на света и утре слънцето ще изгрее, дори и да сте дълбоко обидени и съсипани.

Някой ден ще ви го кажа лично в лицето. Засега само събирам смелост. Защото си представям какво ще е, ако го чуете в прав текст. Сигурно някои от вас ще умрат от обида. Буквално.

Колко е важно да се извиняваме на децата си, дори за елементарни неща? Ами май доста. Ако искаме някой ден те да правят същото и да разпознават кога са прекрачили границата и кога някой се държи истински неуважително с тях. Или поне така смята Кейти Клойд, която, милата, никога не е обидила нито едно от децата си, и когато в един момент и това се случва, тя не просто си посипва главата с пепел, ами пише цял текст, за да сподели.


Знам, че няма как да съм перфектната майка, но поне мога да съм майка, която се извинява. Тази седмица нарекох детето си "лигльо". Никога не съм го наричала с такива епитети, но си играеше с търпението ми и това просто излезе от устата ми.

Ето историята: влязох в спалнята и видях, че е изхвърлил всички възглавници от леглото на огромно купчина на пода, върху която скача. Помолих го да не го прави около пет милиона пъти.

Имам доста аргументи за това. Първият е, че не искам възглавниците от леглото ми да се търкалят по пода. Не искам малки детски крачета върху тях и със сигурност не искам малки детски задници отгоре им. Просто искам да спя на чисти възглавници, които си стоят в леглото, където им е мястото, и това според мен е една разумна молба. Той има точно десет възглавници в неговата си стая, които може да ползва за тази дейност - така че може да си скача от леглото, само че не върху моите възглавници от моето легло.

Много добре е наясно с всичко това. Не съм майка от типа "защото така казвам". Винаги има свободата да ме попита "защо" всеки път, когато му кажа, че не може да прави нещо, и винаги обяснявам причините, когато го моля да спре.

Сега, когато съм спокойна и децата ми не ме изкарват извън равновесие, много добре знам, че тази купчина възглавници не е краят на света. Осъзнавам, че той си е просто дете. Контролът му върху желанията за импулсивни действия никакъв го няма, защото мозъкът му още се опитва да овладее това умение. Знам го.

Никога не съм си изпускала нервите за подобно нещо преди тов. Но когато влязох в стаята и видях възглавници навсякъде, след като съм помолили 7 милиарда пъти, просто в мен се роди реакция, която не очаквах. Всички сме заедно вкъщи от самото начало на пандемията и трябва да призная, че не съм в най-добрата си форма.

И изкрещях: "Помолих те да не го правиш милиони пъти! Знаеш, че се ядосвам! Страшен лигльо си!"

Моментално съжалих. Става ми гадно, дори като го пиша. За седемте години, откакто съм майка, никога не съм обиждала децата. Никога.

До този момент.

За съжаление, няма как да изтрия този момент. Няма как да го премахна от съзнанието на детето. Със сигурност можех да му кажа и нещо по-гадно, но истината е, че обидите никога не са конструктивни, не ги ползваме вкъщи и е мой проблем, че го нарекох така.

На мига спрях и му се извиних половинчато. Измърморих нещо, че съм сбъркала, задето съм го обидила.

Честно казано, той не изглеждаше като да се е впечатлил особено. Вдигна възглавниците и продължи да си прави някакви неща, без да обръща внимание на разговора.

И аз пробвах да се върна към това, с което се занимавах, но това просто не ми даваше мира. Знаех, че му дължа истинско извинение и исках да съм сигурна, че ще го получи и разбере.

Отидох при него, седнахме заедно на леглото ми и му казах: "Извинявай, че преди минути те нарекох "лигльо". Беше грешка да ти кажа така. Не си лигльо. Ти си добро момче и се опитваш да правиш правилните неща. Да хвърляш милион пъти възглавниците от леглото ми обаче, не е хубаво, защото не бива да го правиш. Но дори когато правиш нещо, което е дразнещо и е против правилата, това не променя факта кой си. А ти не си лигльо. Ти пак си си добър и аз не трябваше да те обиждам. Извинявай".

Той отвърна: "Прощавам ти". Прегърнах го силно, той се усмихна дяволито и с искра в очите попита: "Да ме обиждаш си беше лигаво, а, мамо?"

Разсмях се и се съгласих.

И приключихме с тази случка. Все още ми е неприятно като си мисля за това, но ми се струва, че споделянето помага. Извинението не е гума за грешки, но възпитава човечност и доброта, което смятам за позитивна практика, дори когато не мога да поправя лошото си поведение.

Знам, че това, че съм нарекла веднъж 7-годишния си син "лигльо" няма да провали живота му. Не мисля, че моята момента нервност ще накърни необратимо връзката помежду ни.

И ако трябва да съм честна, да правиш едно и също нещо, след като са те помолили милиони пъти да спреш, си е гадно. И той трябва да поеме отговорност за действията си. Затова трябваше да вдигне възглавниците и да ми оправи леглото. Не му е и позволено да играе в стаята ми. Ако не може да уважава нещата ми, по-добре да гледа с малкия си брат си филмчета за бебета в хола.

Но дори когато детето ми е направило нещо истински дразнещо, заслужава човешко отношение. Не бих обидила никой друг в живота ми, само защото съм ядосана, и той не би следвало да е изключение. Той не ми е собственост, а самостоятелен човек, когото се опитвам да науча как трябва да се държат с него. Ако искам да знае какво значи неуважение, няма как да прескачам себе си, когато проявя такова. Задължена съм да обърна внимание и на собствените си тъпотии и да се извиня на децата си, когато се държа като идиот.

За съжаление, няма как да бъде перфектна майка, но поне мога да се извиня.

Знам, че ще направя още един куп грешки, докато отглеждам децата си, но ще гледам всеки път да им се извинявам, когато осъзная, че съм сбъркала. Всеки път, дори егото ми ужасно да страда от това. Правя го незабавно, дори да съм още бясна.

Неизбежно децата ще си спомнят моментите, в които съм била особено далече от идеалния родител. Надявам се обаче, че ще запомнят и че съм си признавала, когато бъркам.

Понякога децата са болезнено откровени, без да разбират, че ни настъпват по най-слабите места. Една майка публикува в блога Selfish Mother несъзнателните обиди, които изтърсват нейните отрочета, а ние не можем да спрем да се смеем. През сълзи. Защото кой не е получавал тоя вербален шамар от подрастващото си, което просто е до болка откровено.

-----

Трудно е да си човек в този така перфектен в социалните медии свят. Всички ние сме виновни за това – имаш лош ден, децата се млатят, караш се със съпруга си, но изведнъж грейва слънце, всички се усмихват за две секунди и това е снимката, която споделяш със света (която кара другите да се чудят защо техният живот не е така перфектен). Начинът, по който изглеждаме май е най-слабото ни място. Дълбоко в себе си знаем, че няма такова нещо като перфектното тяло, но социалните медии, лъскавите списания и билбордове ни карат да се се взираме в недостатъците си. Затова сме решени да постигнем непостижимото, да изгладим бръчките, да станем размер 0, да имаме идеалните гърди (без следи от жадни за мляко бебета). Правим упражнения, има някакви резултати, започваме да мислим дали ако се стараем още, няма да се усъвършенстваме още.

И тогава някой отнякъде ни изпраща... ПОДРАСТВАЩО. Примирете се, че, първо, никога няма да постигнете това „перфектно“ в социалните мрежи тяло, и второ, няма да оцените тялото, което имате, докато наоколо имате подрастващо (или дете на каквато и да било възраст). Откакто родих дъщерите си – хората, които обичам повече от всичко на света, тези, от които изисквам уважение, получавам „случайни“ обиди по-често от всякога. След особено продуктивна на унижения седмица, ми се прииска да споделя с вас любимите ми попадения:

„Браво, мамо, виж си коремчето! Братче или сестриче ще си имам?“

„Приличаш на принцеса, мамо. Сещаш ли се, като Пепеляшка, преди да срещне принца.“

„Обичам баба, а ти имаш късмет, мамо, само още няколко бръчки и ще заприличаш на нея!“

„Наистина искам да седнеш до мен, мамо, но не мисля, че голямото ти дупе ще се побере на пейката.“

„Чакай да ти донеса очилата, че да могат старите ти уморени очи да видят хубавото ми сладичко личице.“

В отговор на въпроса дали изглеждам добре:
„Да, ок си, ако не смятаме торбичките под очите, за които наистина никога нищо няма да можеш да направиш.“

„Приличаш на тийнейджър. От онези с пъпките от рекламите за козметика.“

„Пръстите на краката ти приличат на малките наденички, които ядем на партита, мамо.“

Докато гредаме предаване за Втората световна война: „Тогава ли си се родила, мамо?“

„Обожавам тази рокля, мамо, ти такава ли си носила, като си била тийнейджърка през шейсетте?“

Докато нося нова блуза, с която се чувствам много добре:
„Видях една жена със същата блуза, като твоята. Беше в дома за възрастни хора.“

„За Деня на майката ще ти подаря избелваща паста за зъби и препарат против петна.“ (Наистина, какво имаш предвид???)

Е, умирам да разбера дали само моите деца са гадняри. Отивам да се насладя на остатъка от вечерта, преди тормозът отново да започне сутринта (след половин час коремни упражнения в опита си да не ме заковат пак с коментара за братчето и сестричето). Помощ.

cross