fbpx

Свикнали сме, че бебетата правят някакви неща, ако ние, родителите, им ги научим, или ако достигнат съответната възраст за това – т.нар. крайгълни камъни в развитието. На 3 месеца трябва да посяга и да държи дрънкалка, на 4 да се обръща, на 6 да седи и да брои до 1000. 

Всичко това, разбира се, е важно, но невинаги се получава така, просто защото някои неща не са цел, която се достига на определена възраст, а ако не се – то тогава на бебето му има нещо. Едно от тези неща е спането и по-скоро непостоянното спане

Като родители знаем, че бебето в някакъв момент трябва да започне да спи цяла нощ. Какво обаче означава “цяла нощ” – колко часа са това и изобщо коя нощ?! Разпространеното мнение е, че до 6-месечна възраст бебето може и трябва да откара по 8 часа, без да се събужда. 

Може и да може, може и да не може. И не защото това е някаква способност, свързана с умения, които то развива като човек, или умения, които вие развивате като нечовек (разбирайте “родител”), а защото спането и моделите, по които човек спи, по цяла или по половин, или по колкото си нощи иска, са процес.

Тоест, вашето дете може да спи тихо и кротко в самостоятелна стая на 3 месеца, а това на съседката да не е спало повече от 4 часа без събуждане, нищо че вече е на 1 година. И нито вие, нито съседката имате вина/заслуга за това.

Чисто ново проучване на университета “Макгил” (Монреал, Канада) доказва именно това: установяването на модел за сън, в който малкият човек не се буди в продължение на необходимите му за почивка часове, не е точка в развитието на детето, а процес

От университета проследили 44 6-месечни бебета в рамките на две седмици като помолили майките им да си водят дневник на бебешкия сън. Оказало се, че моделите, по които децата спят, варирали не просто от бебе до бебе, а били различни от нощ до нощ при едно и също дете.

Усредненият резултат от дневниците на майките е следният: за период от две седмици бебетата са спали непробудно в 5 нощи за по 5 часа, а в 3 нощи за по 8 часа. Половината от изследваните бебета НИКОГА не са достигали 8 часа непробуден сън. 

Проучването също така установило, че майките, които кърмят и спят с децата си, отбелязвали повече събуждания, което обаче може да се дължи на факта, че имат възможност отблизо да наблюдават пробужданията на бебето, без тези пробуждания задължително да са сериозни и да водят до разсънване.

Майките, чиито бебета са в самостоятелно креватче в стаята или в отделно помещение, може и изобщо да не разберат и съответно да не отчетат подобни събуждания. 

“Родителите обикновено получават много противоречива информация за бебешкия сън. Със сигурност не бива да се тревожат, ако до точно определен момент бебето им не спи през цялата нощ, защото моделите на сън много се изменят по време на бебешката възраст”, казва Мари-Eлeн Пенестри, която е ръководител на проучването и асистент професор в департамента по образователна и консултативна психология в университета “Макгил”.

Тя добавя, че и родителите, и педиатрите трябва да са наясно, че спането през цялата нощ, случващо се от време на време, не означава непременно трайно установяване на такова поведение за сън.

Гадене, болки в цялото тяло, желания за безумни хранително-вкусови комбинации, безсъние… Всичко това изглежда не е достатъчно да държи бременната в “кондиция”, затова дори когато заспи, трябва да е нащрек. Тогава идват най-живите, най-странните сънища, които някой някога е сънувал.

Ето няколко примера, събрани от mom.com:

“През цялата ми бременност сънувах мечки. Всякакви видове.”

“Сънувах страшни щуротии. Веднъж сънувах, че раждам 4-годишно момиченце. А бях бременна с момче.”

“Бебето ме риташе толкова здраво, че постоянно сънувах, че е пробил маточната стена и корема ми и пада оттам преждевременно, и когато го хвана, се превръща в балон… С който аз после бързам към болницата."

“По време на първата си бременност постоянно сънувах, че раждам цяло котило котенца. По време на втората сънувах, че водите ми изтичат пред аквариум с омари.”

“През цялото време сънувах, че ме помита река или океан. Може би защото бях много напрегната.”

Според д-р Сиърс всички тези странни сънища са напълно нормални. “Жените сънуват различно, докато са бременни, защото спят различно.” 

По време на бременността по-голямата част от дрямките и нощния сън са в REM фазата, в която се сънува повече и човек се буди по-лесно.

Защо сънуваме странни неща?

Според Американския национален съвет по съня (АНСС) бушуващите хормони в бременната са причина за тези странни сънища, но не са виновни само те. Много бащи също споделят за напрегнати, живи сънища, докато очакват да им се роди дете, както отбелязва д-р Сиърс.

Според АНСС бременните жени сънуват толкова живи сънища, защото се променят моделите, по които спят. Обикновено се будят по-често, за да отидат до тоалетната или да сменят позата, в която са заспалаи, което води пък до по-ясно запомняне на това, което са сънували до момента. Нещо, което не се случва в нормална (“небременна”) нощ, когато също сънуваме, но не помним какво.

Тези сънища значат ли нещо?

Обхватът на сънища по време на бременност почва от срещи със стари партньори, минава през живи картини как съпругът ти те напуска и как си заобиколен от бебета животни и може да стинге до изключително реалистични сексуални сънища. Гамата е богата.

Има и много сънища, свързани със страхове, които имаме наяве: липса на кърма, изпускане на бебе, изгубено бебе и т.н.

Добре е да се знае, че странните ви сънища по време на бременност не са пророчества и тяхната поява не означава, че нещо не ви е наред.

Сънят може да значи, че се свързвате по някакъв начин с детето си (ако например сънувате, че раждате сладко животинче вместо бебе) или че се опитвате да преработите и да се преборите с някои притеснения заради голямата житейска промяна, която ви предстои.

“Сънят по време на бременност предизвиква сънища, в които обикновено се оглеждат притесненията на майката, променящи се с всеки етап от бременността”, обяснява д-р Сиърс.

Това означава, че сънищата ви може да се променят с всеки нов триместър, обхващайки скритите тревоги във всяка фаза.

Към края на бременност може да започнете да сънувате и всякакви сънища, свързани с лошо раждане или проблеми с бебето, но също и обезпокоителни сюжети за кариерата или партньора ви.

Може ли да бъдат спрени?

Това е трудно, но може да се опитате да намалите честотата им като поговорите с лекаря за страховете и тревогите си, както и да зададете всички въпроси, свързани с бременността и майчинството, които ви интересуват. 

Ако намерите подходящи начини да се справяте с настроенията и тревожността си през деня, може също да е от полза.

Ето няколко съвета за съня на бременните от Американската фондация за съня:

  • избягвайте пикантни, киселинни или пържени храни, които може да предизвикат киселини;
  • пийте достатъчно течности през деня, но избягвайте пиенето на каквото и да е преди лягане;
  • тренирайте редовно, за да останете в добра форма, да имате добро кръвообращение и за да избегнете крампи;
  • може да подобрите удобството по време на сън като използвате възглавници за бременни.

Хей, нощни културни птици, не пропускайте четиринадесетото издание на Европейската нощ на музеите в столицата. То ще се проведе днес, 19 май, когато десетки музеи и галерии ще отворят врати и ще представят изложби, концерти и други творчески дейности, посветени на събитието.

Организатори на поредната такава изява са Френският институт, Столичната община и Министерството на културата, а желаещите да се насладят на културната инициатива може да посетят почти 50 обекта, голяма част от които ще бъдат достъпни до полунощ.

Част от местата, на които ще може да се насладим посред нощ, са: Национален археологически институт с музей, Национален военноисторически музей, Национална галерия / Двореца, Национална галерия /Квадрат 500, Национален Етнографски музей, Национален музей “Земята и хората”, редица литературни музеи, както и много други музеи, галерии и творчески пространства.

Програмата и всички участници в програмата може да видите в уеб сайта на Френския културен институт, а тази година има специална игра за всички ентусиасти. В деня на събитието, между 07:00 и 11:00 часа, във Фейсбук страницата на Френски институт в България, ще бъдат публикувани девет различни въпроса.

Те са свързани с девет експоната от музеите, участници в Европейската нощ на музеите 2018, а за да участвате в играта, трябва да отговорите на поне три от тях, като се снимате с верния отговор.

Заслужава си да се поразходим в съботната нощ, защото първата награда е пътуване за двама до Париж.

Този текст е дело на Нора Ардашева и ни беше изпратен от нея по случай 8-ми март. Пускаме го със запазено оригинално заглавие, леки съкращения и с малко закъснение, което в никакъв случай не се отразява на същността му. А пълния пост можете да прочетете тук.

**********************

На 7 март, преди известен брой години, се роди първото ми дете - моята невероятна дъщеря, която тогава си мислех (поради мои си, лични причини), че не заслужавам!

После бях отново благословена с още едно дете – момче, ноооо за него ще ви надувам главите на 20 април.

Та, беше студена и снежна нощ (защото, за да е ужасът пълен, аз все през нощта ги правех тия работи с ражданията).

Бях на 22!

За тогавашните нива на развитие на интелект и самостоятелност - самата аз бях почти дете. С измъчения си и уплашен мозък разбирах, че моментът е настанал и започнах офанзива по събуждането на всички останали - голямо семейство бяхме.

И така, бутам бъдещия татко, който се предполага, че тръпне и будува в дните около термина. Бутам, ръгам с лакът, говоря, умолявам - няма резултат. Спи човекът. От време на време отваря едно око, поглежда ме и казва:

- Ти говори, аз те слушам - и се обръща на другата страна.

Беше свикнал със среднощните ми сръчквания от типа "Стига си спал, хайде да си говорим".

Както и да е, тъкмо преди да реша, че съм направила прибързан избор на съпруг и да ревна с цяло гърло, той се разсънва, поглежда ме с оня поглед - знаете го, дето кара доберман да се отмести от пътя му, и казва:

- Това дето ми го причиняваш, никога няма да ти го простя!!!

Сега... аз този поглед го знам. Знам, че за да го издържиш или трябва да си невероятно глупав и да не ти пука, или да си много смел.

Ако ме питате мен, не съм много смела.... ама избутах 34 години.

Тогава обаче още не бях наясно с тези тънкости на семейния живот и единственото, което можах да направя, беше да извикам мама и татко, за да ни закарат до болницата, където бъдещият татко се беше погрижил да ни чака екип.

По онова време ние още нямахме кола, а баща ми имаше две. Поради неразбиваемия принцип, че “кола и жена на чужд човек не се дават”, си ги караше на воля и двете, в зависимост от цвета на костюма или настроението му за деня. Ти си раждай, не му пречиш!

В тази въпросна нощ баща ми беше успял да си облече костюм с надлежно завързана вратовръзка, тон сюр тон с пардесюто. Неизменното бомбе беше кацнало на главата му, както винаги, и само фактът, че беше нанизал връзката си върху бархетена, раирана (сещате се) пижама, показваше степента му на тревожност.

Е, всичко мина безпроблемно, детето ми се роди живо и здраво, нарекох я с името на Божията майка, а после тя ми се отблагодари, като роди син, който така или иначе се превърна в Бог за мен.

И в името на 8 март си мисля: Абе, няма лошо мъжорята да ни подаряват цветя в такива дни, но от позицията на семейния си опит и от този на семейните ми приятели, разбрах едно - годината има 365 дни и ако в това семейство не се уважаваме, подкрепяме и обичаме през всичките тия дни, заеби и най-големия букет, и бяяяяяягай надалеч!

Знаете, че в Майко Мила! говорим както за забавните, така и за по-сериозните моменти от бременността и последващия живот с деца. Затова днес решихме да обърнем внимание на това, което сънувате! Да, ако сте бременна и вашите сънища са станали особено цветни, живи и странни, трябва да знаете, че не сте единствената. Много от сънищата по време на бременност са странни и има причина за това, пише изданието HuffingtonPost.

През 1970 г. психологът Алън Сийгъл е провел редица работни срещи с бременни жени, които сънували изключително цветни и живи сънища. Бъдещите майки притеснено питали "Ще бъда ли добра майка? Бебето дали ще е добре?" и били очевидно изтормозени от това, което сънуват. Според Сийгъл сънищата на бременните жени представляват комбинация между мечтите на майката и подсъзнателното анализиране на реални емоции и реживявания.

Бременните жени сънуват повече време и помнят по-голяма част от сънищата си, в сравнение с всеки друг период от живота си. Сънят на бременната зависи от това как протича бременността, дали е лека или тежка, от триместъра, в който се намира, и от цялостното ѝ здравословно състояние. Сънищата отнемат около 20-25% от целия процес на сън, като бременните жени помнят по-голям процент от сънуваното.

Всички знаем, че сънищата ни имат някакво значение – те отразяват емоционално или физическо състояние или понякога са някакъв духовен знак. Добрата новина е, че учени са изследвали най-честите сънища и са установили какво ги поражда (или как да ги тълкуваме).

Вижте осемте най-чести сънища и тяхното значение.

Преследване

Сънуваме, че ни преследват, когато се намираме в ситуация, която е опасна в емоционално отношение. Това, че насън преживяваме подобна ситуация, обозначава начина, по който съзнанието ни алармира, че сме емоционално уязвими. Ако сънувате, че ви гони непознат, това може да значи, че ви трябва яснота, разкриване на истината, или по този начин подсъзнателно признавате, че се чувствате виновни за нещо. Сънят, че някой ви преследва или гони, всъщност представлява вас самата, която е преследвана от действителността или истината.

Изпит

Според британския ясновидец Крейг Хамилтън Паркър, сънят, че сте на изпит, означава, че „изпитвате понижено самочувствие или се съмнявате в себе си.“ Това може би ви се случва в училище/университет, на работното място или във връзката ви. Поработете върху самочувствието си и отпразнувайте постиженията си, за да се отървете от тези сънища.

Падане или пропадане

У много хора този сън се появява често. Падането насън означава, че сте загубили контрол върху някаква ситуация. Не става ясно какво точно сте изпуснали от контрол – може да е работата, любовта, приятелство. Макар да не изглежда така, това невинаги е лошо – ако се чувствате спокойно, докато падате, значи некотролируема промяна ви помага да се промените към по-добро.

Закъснявате

Ако закъснявате за уговорка, среща, събитие и т.н. насън, това означава, че подсъзнанието ви е затрупано от отговорности. Вероятно пропускате или жертвате голяма част от живота си, защото не планирате времето си правилно. Тълкуванието на този сън е почти буквално.

Голи на обществено място

Това е много често срещан сън, който се появява, когато сънуващият човек има чувството, че защитите му са свалени и е уязвим. Може да означава и че сте готова да се разкриете, да изложите себе си на показ (не буквално) и да споделите тайните си. Ако сънувате, че се събличате насън, това е много положителен сигнал. Означава, че съзнанието ви се лекува от травма и се подготвяте да се върнете обратно в живота си.

Изневяра

Случва се да сънувате, че изневеярвате или ви изневеряват. От този сън може дори да ви боли на другия ден, ако е бил много интензивен и истински. Добрата новина е, че този сън е доста далеч от буквално тълкувание. Такъв сън обикновено се появява като резултат от внушение – ако сте гледали романтичен филм или предаване с харизматичен водещ, може да се случи и дори ако сте слушали романтична история от приятел.

Понякога е резултат от общо неглижиране на връзката ви и от това, че не прекарвате достатъчно време с любимия човек, върху което трябва да поработите.

Запознанство със звезда

Често сънуваме такива неща и може да сме малко разочаровани, когато се събудим и установим истината. Може да се случи, когато същата вечер сте гледали въпросната личност по телевизията или на филм. Може и да не го осъзнавате, но подсъзнателно сънувате определена звезда, защото тя или той притежава качество, което ви харесва и на което искате да подражавате.

Падащи зъби

Този странен сън е един от най-широко разпространените и обикновено се случва, когато нивото ви на самоувереност започне да пада. Ако това е проблемът, работете върху самочувствието си. Обърнете се за помощ към най-близките, за да ви помогнат да си изградите самочувствие и самоувереност. Другото тълкувание на този сън е, че тайно не се харесвате и искате да се промените. Отново, ако това е проблемът, спрете да плащате данък „обществено мнение“ и се фокусирайте върху качествата си, които харесвате и от които се гордеете.

А сега лягайте и сънувайте на воля - самоуверени и със самочувствие!

 

Една майка, родила наскоро, тихо, тайно и анонимно ни сподели какви мисли я спохождат покрай бебето. Сигурни сме, че някои от тях са спохождали и вас. Пишете ни какво ви е хрумвало или сте се питали нощем, докато храните бебето за n-ти път, и какво си спомняте от хубавото, носталгично, топло чувство да сте се наспали.

Понякога е почти невъзможно да си вземеш душ, да отидеш до тоалетната, да си измиеш зъбите или да си срешеш косата, когато имаш новородено бебе. В повечето случаи майките имат кой да им помогне поне за тези ценни минутки лично време, но не всички имат този лукс. А се случва и вече да са толкова изтощени, че буквално им е все едно как изглеждат и какво са облекли, особено когато спят по 3 часа на нощ от седмици.

Опелото на социалния ти живот: „Оставих бебето вкъщи и излязох с приятели, за да се видим, да поговорим...За какво си говорихме през цялото време? За бебето.“

Дефиницията за „живея в коптор“ се оказва разтегливо понятие: „Кога се къпах за последно? Тази седмица ли беше? Какво ли е усещането да обуеш истински панталон? Някога обувала ли съм друго освен анцуг? Дали и на другите им мириша на кърма?“

От сън спомени няма: „Едно време след 4 часа сън се чувствах съсипана. Сега 4 часа сън без прекъсване се усеща като уикенд със спа процедури!“

9-тия кръг на Ада: „Дефиницията на мъчение е да слушаш как бебето хърка в леглото си до теб, докато си се пулиш като бухал в прозореца и не можеш да заспиш, защото ти се причува, че бебето плаче.“

Личната хигиена преди и сега: Осъзнаваш, че не си си измила зъбите, не си се сресала и не си сложила дезодорант ... някъде към обяд.

Бръсненето отпада от списъка с приоритети: „Следродилно първо място се присъжда на мен: най-накрая успях да се обръсна навсякъде!“

Беге-шофьорът дебне на всяко кръстовище: „За първи път излизам с бебето в колата по софийските улици. Възможно ли е колата да катастрофира при 20 км/час? При какви обстоятелства могат да се откачат гумите? Ако онова беемеве ме задмине, дали бебето ще чуе двигателя му? Ако блокира воланът, мога ли да спра с ръчната? Дали скоростомерът ми работи или само ме лъже, че карам с 18 м/час? Защо ми бибитка тоя, ще събуди бебето! Ако заредя на бензиностанцията, дали от изпаренията бебето няма да се упои?“

Новите умения на мама: „Сега ще ви покажа фокусът как мама се разревава с пълно гърло само за 1,4 секунди, когато чуе как бебето ѝ хлипа.“

„Младежо, Вие какво ще обичате?“: „Най-вероятно косата ми окапа, защото 9 месеца не свалих ластика от опашката. Фризьорката каза, че и с къса коса ми отива...“

Парите за нови играчки са хвърлени на вятъра пари: „Цялата му стая е пълна с играчки, а той дъвче ръба на една стара възглавница.“

Форумите на майки: „Не знам защо попитах във форум на майки за съвет как да спра хълцането на бебето... Сега се налага да се преместя в друг град и да дам бебето в сиропиталище...“

За някои неща от секциото не ти казват в болницата: „Пишка ли ми се? Тази болка нормална ли е? Днес ходих ли до тоалетната изобщо?“

Извънземният организъм на бебето: „Всички сме били бебета, но сигурно и другите майки се чудят дали бебето им яде правилно, ака ли нормално, защо хълца, нормално ли е да има сопол, кога се появява ушната кал...“

Причинно-следствена връзка: „Да, мило бебенце, продължавай да ми врещиш в лицето, защото очевидно е моя вината това, че си изплю биберона на мръсния под в магазина и мама може да връща времето назад посредством зверски бебешки крясъци.“

Толерантност към чужди телесни функции: „Преди не исках дори да вляза в тоалетна, където някой е повърнал. Сега – докато пиша това, с една ръка забърсвам 7-мото повръщано от рамото си за деня.“

Моля не приемайте споделеното от дневника на тази майка като аргумент да не се възпроизвеждате. Хубавото на това да имаш бебе е, че то пораства.


Както знаете, септември е изключително стресиращ месец. Освен краят на лятото, който депресира клетия родител, комбиниран с началото на учебната година, която го изкарва за месеци напред от финансов и психически стабилитет, септември ни е подготвил и няколко пакета „почивни“ дни. Това са дни, през които родителят трескаво се чуди КЪДЕ ДА ЗАВЕДЕ ДЕЦАТА, ПО ДЯВОЛИТЕ, И КОЛКО ЩЕ СТРУВА ТОВА и след като едва е преживял мъчителната „почивка“, да иде да се наработи през няколко последователни съботи.

Така е!! Да сме мислили преди да раждаме деца в държавата на „отработването“!

Та наближи последният „пакет“ и аз самоотвержено реших да оставя изтощения си благоверен мъж в София и да отида в Пловдив с децата, защото там по това време има какво? Култура!

22 – 25.09 - Нощ на музеите, галерии, арт работилници, стотици барове, ресторанти – каквото ви душа иска, за да ви се повиши културното ниво. Внезапно се оказва, че Тинейджърката не иска да покачва културното си ниво и се примоли да я оставя в София срещу обещание да чисти, простира, сготви и да направи десерт.

Аз, разбира се, се съгласих, казвайки си егоистично, че малко миене и чистене могат да те подготвят за живота далеч по-добре, отколкото две галерии и някой и друг театър, и поех с другите две деца към любимия Пловдив.

Няма да ви лъжа. Шестгодишното и Бебето не са сред най-големите културтрегери в страната, но посредством поредица от внушения се надявам да ги подготвя за културния им разцвет.

Уви, още на магистралата попаднах в титанично задръстване, което ме извади от културния ми унес, рязко повиши кръвното ми налягане както и тона, с който разговарях със служителката на номер 112. В цялата си невинност и наивност, бях решила (не знам откъде ми хрумна подобна глупост), че на 112 ще знаят КАКВО СТАВА на магистрала „Тракия“ и защо моята крехка личност е жертва на задръстване.

Но дамата от другата страна на линията, разбира се, не знаеше. Първо ми обясни, че:

1. Няма как да знае, защото то принципно не се знае
2. Празници са
3. Полицаите принципно били раздразнителни хора и не обичали да споделят информация
4. Все пак ако искам, да изчакам да попита, но да не се надявам на нищо

След 2 минути изчакване ме уведоми, че на магистралата няма никакви катастрофи, само едно стеснение, което е причината за всички проблеми. Аз отново неразумно я попитах на кой километър е това стеснение, което я възмути до безкрайност. Рязко ми отговори, че НЯМА КАК ДА ЗНАЕ къде е това стеснение (вероятно защото това е едно подло, подвижно стеснение, което обикаля магистралите като бродник) и тъй като аз ТАКА ИЛИ ИНАЧЕ съм си там, по-добре да си стоя. И ми затвори.

Така потънах в пълно неведение и пред нервен срив, обладана от силно желание да се върна в София, да причакам някъде служителката на 112 и да я удуша. Естествено се оказа, че има тежка катастрофа, която подминах след 5 минути и за която 112 няма как да знаят, та успях да стигна задоволително до Пловдив.

Сега е моментът да ви кажа, че обожавам Пловдив. Толкова го обичам, че съм готова да обикалям с дни из центъра, да посещавам всички възможни социални и културни събития One Design week, One Dance Week, Нощ на музеите, Капан феста и още десетки, за които се сетите. Ако се организира състезание за най-автентична полска мишка, пак ще отида с радост да дам компетентното си мнение за всяка мишка, която изглежда дори бегло като чешка или унгарска.

Но има и една друга причина.

Аз приятели, срам не срам, обожавам да ям в Пловдив. И щом пристигна, първата ми работа е да изтичам в турския ресторант Паша, където жадната ми, изпосталяла софийска душа потъва сред рай от агнешки кебапчета, пиде, телешко, шкембе и... кюнефе. Ако някой от вас не знае какво е кюнефе, то той нищо не знае и на мен ми е жал за него. Жал ми е за вас, обезкюнефени хора, които досега сте водили празен и нещастен живот.

Така се случи, че този път заведох една обезкюнефена душа, майка на две деца на име Камелия, да яде в Паша, за да се просветли. След като я натъпках с дюнери, ориз и леща, мощно ѝ тикнах вилица топло, разкошно кюнефе в устата и трепетно зачаках да се взриви от щастие.

За мое голямо смайване, тя направи физиономия и каза - о, ужас, че кюнефето е отвратително. Това наложи да заведа тази дилетантка при известните гофрети и мелби с шоколад на Affredo. Не че там е лошо и съвсем естествено си хапнахме добре, но къде са, драги читатели, две посредствени гофрети, къде е вълшебното кюнефе на Паша?
Ние, обаче, не можем да направим нищо с непросветените хора освен любезно да им сочим пътя, пък те - ако искат.

Та, обикаляхме цял ден с децата из Пловдив – кога щастливо, кога изнервено, кога кресливо. От време на време губехме някое дете и после го намирахме, крещяхме до припадък „не пипай", „стой“, „не бъркай на кучето в окото“ и други изконни реплики от живия живот. Да ви признаем, много култура не видяхме. С 4 деца на възраст 7, 6, 4 и 1, нещата трудно влизат в рамките на голямото изкуство. Накрая, изтощени до смърт, се прибрахме в наетия от нас апартамент.

Това, обаче, което вие не подозирате, докато четете е, че ние с Камелия сме нормални жени, които силно изгарят от желание да излязат без деца, да пият алкохол, да се размотават и да купонясват с други хора без деца. За тази цел бях издирила две детегледачки сестри, които любезно ни чакаха пред апартамента, когато пристигнахме.

Тъй като двете прелюбезни сестри ми бяха препоръчани от приятели, никога не ги бях виждала и останах смаяна щом взорът ми падна върху тез русокоси пловдивски феи. Въпросните достолепни дами се оказаха детски учителки с 40-годишен стаж, които грабнаха тези 4 неконтролируеми деца с усмивка на уста, извадиха игри, флумастри, моливи и листа и произнесоха с глас по-сладък от горски мед вълшебните думи „Всичко ще е наред. Приберете се, когато искате“.

И, ах, драги ми читатели, как обикаляхме ний с моята прескъпа приятелка Камелия. Първо посетихме Ръкоделницата в Капана ( снимката на поста), където видяхме на живо как се подготвя екипът за детските уъркшопове, посветени на велики писатели. После посетихме бар, а накрая се качихме на Сахат тепе да пием вино, да ядем дюнер, да гледаме Пловдив и да слушаме концерта на Кататония, който се носеше от далеч. Всичко това благодарение на Вера.

И така, отпочинали се прибрахме при заспалите ангели. Двете детегледачки ни съобщиха, че не са виждали толкова прекрасни деца и че си личало ДОМАШНОТО ВЪЗПИТАНИЕ, но ние забелязахме треперещите крака, пребледнелите лица и уплашения поглед. За щастие, бяхме толкова доволни, че дори не се почувствахме неудобно.

Така се изниза и следващият ден, приятели. Уви, без детегледачки. Според мен, дамите бяха толкова впечатлени от възпитаните ни деца, че им се е наложило да спят минимум 36 часа след това.

Ние, за сметка на това, пак хапнахме добре и този път посетихме няколко галерии, музеи и събития. Пловдив беше неповторим. За тези, които не обичат блъсканицата, сигурно не би било приятно, но аз щастливо се слях в тълпите весели хора, ядящи сладолед, двойки, облечени в носии, които се целуват под дърветата, децата... и всичко това, осветено от хилядите прозорчета на работилничките, магазинчетата, музеите, галериите, отворени цяла нощ за щастливите гости.

Честно да ви кажа, беше изморително. Ако имате възможност, идете без малки деца. Старият град е невъзможен за бутане на количка, малките деца лесно се губят в тълпата, но с големи деца е прекрасно (моята тийнеджърка все пак дойде за една вечер).

И изобщо, идете в Пловдив, яжте, обиколете арт магазините, идете на опера, на театър и НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ КЮНЕФЕТО НА ПАША!!!!

Този горчиво-смешен разказ, изобилстващ от смесени чувства и нотки на агресия ни е изпратен от една майка, която пожела да остане анонимна. Може би, защото иска да си каже точно какво чувства, както го чувства. 


Дълго време се чудех дали да не опиша превратностите на съдбата, които ме сполетяха след раждането, но все не ми оставаше време. След заветната една година от майчинството установих, че отскоро синът ми ме оставя сутрин да си пия кафето по ЦЕЛИ 20 минути, без да протестира или да пищи и да буди квартала в 6 сутринта. И реших да се възползвам.

Бременността ми протече много леко – не съм повръщала, не ми се е гадело и не са ми се прияждали някакви специални храни, които не могат да се намерят в града ни или в държавата.

Мислех си, че това са страшни глезотии, измислени от дами, нуждаещи се от внимание и решили да се възползват от ситуацията си максимално. И до ден-днешен това е мнението ми, най-вероятно ще е така до следващата ми бременност, когато, не дай си боже, ми се прияде и на мен филе от тиранозавър.

Единственият проблем беше, че ми се спеше постоянно. Трябва да вметна, че по принцип съм си поспалива. На ден 11-12 часа невинаги ми стигаха и след като забременях увеличих на 13-14  часа (представете си шока ми след раждането...).

Работех до седмия месец и си поспивах следобед на бюрото, когато никой не гледаше (поне така се надявах). Последните 2 месеца – април и май, се потях повечко.

Дотолкова, че след 30 минути навън трябваше да се прибера. Къде ще стоя така – вир вода. Последните вечери си приплаквах от страх в леглото на рамото на съпруга ми.

Бях от късметлийките. Качих 16 кг и след 2 месеца изглеждах все едно не съм раждала.

Но гърдите ми... ех, гърдите ми никога няма да са същите. По принцип имам малък бюст, незаслужаващ и неполучаващ особено внимание, та си мислех – какво пък може да им се случи на тези две пъпчици, за да изглеждат още по-смешно!?

Ами започнаха да изглеждат потресаващо смешно – като тези на мъжките орангутани, дето ги показват по Анимал Планет (онзи ден, гледайки се в огледалото, споделих на мъжа ми мислите си за маймунските ми цицки, но тъй като той не се слави с чувството си за хумор, само ме погледна със строго изражение и си замълча в знак за съгласие).

Гравитацията ги дръпна и се подигра с тях допълнително, все едно имаше накъде... (Имаше, я! Очевидно имаше!)

За самото раждане не ми се говори много. Всичките излияния, въртящи се из интернет, написани от мили женици, които го описват като най-страхотния ден, най-прекрасните часове и бла бла, все едно си на почивка на Мароко с половинката, и едва ли не, ако могат, ще раждат през два дни, според мен са написани от:

  1. Жени, ударени с нещо много тежко по главата след раждането или по време на раждането, което е увредило мозъка им и е объркало възприятията им.

  2. Жени, имали тежък живот, лишен от късмет – блъскала ги е кола, автобус, трактор, преживели са самолетна катастрофа, паднали са от 11 етаж. Не е задължително в този ред.

  3. Пълни лицемери.

И... свършихме работата, малкото човече се появи с крясък. Лекарите го взеха да го изкъпят, премерят и друго не знам какво са го правили (сигурно са го наговаряли да не спи няколко месеца със заканата, че ще го върнат там, откъдето е дошло), докато аз бера душа на магарето.

Връщат ми го – той свеж като краставичка и ококорен, гледка си (не е ясно какво, понеже още не виждаше добре). Та на всички снимки в родилното е буден.

И така стартира великото неспане.

След два часа започна да реве неистово, а аз се чудех какво да го правя (чувала съм истории за някакъв майчин инстинкт, нооо реших, че е градска легенда като тези за "приятното раждане").

Освен това бях цъфнала като майска роза (представете си някаква огромна, мутирала майска роза), не можех да седна, само лежах настрани, стоях права или лазех на колене досущ като сина ми, когато навърши 10 месеца, само че не бях никак сладка и умилителна гледка. Походката тип патка да не я пропусна и нея.

С много труд и усилия го взимах да правя опити да кърмя. Там ударих на камък, направиха адаптирано мляко, нахрани се и... (мислите си, сега ще напиша "нахрани се и заспа", но уви!) спря да реве.

Нямах търпение да се прибера у дома, да отмотам малката мумия, която така се дразнеше от тия пелени, с които беше овързана и неуморно опитваше да скъса (гледка на пациент с усмирителна риза преди да му бият успокоителното). Може би с надеждата, че на собствена територия ще се справям по-добре с помощта на съпружеското тяло (ха-ха-ха).

Прибрахме се. Комитетът по посрещането си замина след точно 1 час, всички на работа и по задачи, и си останахме двамата с мъжа ми.

Гледаме го това малко нещо в креватчето как мята ръчички и краченца като злоупотребил със забранени вещества тинейджър в софийска дискотека. Да кажа само, че нямаше колики, не е плакал и не се е драл, което само ни дразнеше, защото съвсем не можехме да си обясним защо не иска да спи.

И така, ден и нощ над креватчето над неспящото бебче на смени, прави или подпрени. Продължителност на периода – вечна.

И може да не виждаше добре на четирите си дни живот, но за сметка на това имаше слух на лисица – може да чуе цвърчене на мишка от 100 метра.

Та в кратките моменти на семейно щастие, когато съкровището си дремваше сладко-сладко, ние обикаляхме къщата и се опитвахме да почистиме тая кочина, без да издаваме и звук.

След месец и половина неспане и хранене на всеки три часа без пропуск, независимо през коя част на денонощието, момчето установи някакъв режим – заспиваше веднага след баня и удряше по 5 часов що-годе спокоен сън.

И въпреки това се случваше, след като се върна от кухнята, мъжът ми да стои скован на леглото и, стараейки се да мърда само очи, да ми просъсква: "Тихххо, ччче гллледа", при което на мен ми се приискваше да литна, защото, мамка му, как шумно стъпвам само!

Но да си призная, това беше моментът, в който си отпочинахме малко. Все пак 5 часа накуп не бяхме спали не знам от кога, та от зловещи зомбита с торбички под очите, които стигаха до ченето, а ченето стигаше до онези маймунски работи, за които се оплаках по-горе, заприличахме на много по-пресни трупове.

Приятелките ми, за мое огорчение, бяха дарени с бебета ангелчета, спящи по цяла нощ. Когато ми разказваха как само го хранят, слагат го в креватчето и то заспива самичко за 10 минути, яде, спи, яде, спи и така 6 месеца, предизвикваха у мен жестока завист.

"Ма какви майки сте вие, бе! Така и баба може! Нищо не сте изтърпели!" (това в рамките на шегата, всяка майка заслужава уважение, но наистина си го мислех в безсилния си гняв).

Завиждах съвсем неблагородно, даже пусках сълзички и се чудех за какво ме наказва Господ. Сигурно за греховете ми от три живота назад и си обещавах да водя благоприличен и богоугоден начин на живот оттук насетне.

След една година нещата изглеждат далеч по-добре, няма да описвам как, защото ме е страх да не го урочасам. Тихичко си се радвам и на никой не казвам по колко спи нощем от 2 седмици насам.

Обръщение към всички бъдещи майки: страшно е не да си бременна, страшно е не раждането, истинският ужас започва след това.

Даниела Димитрова е майка на близнаци и историята й граничи с филм на ужасите, изпъстрен със смешни моменти, които вероятно са смешни само за околните, но не и за нея. Ние решихме да ѝ дадем голямата награда в съвместния ни с Pampers конкурс "Как оцелях без сън", защото е една истинска майка-героиня. Вие четете и съчувствайте!

 

Откакто се помня, винаги съм обичала да спя много и до късно.  Когато забременях спането продължи до обяд. С изключение на някои от сутрините, в които мъжът ми, обувайки си дънките, разпиляваше по ламината шепа монети, дрънченето от които ми се забиваше в мозъка. Ако си беше направил застраховка живот, сега да съм богата вдовица... уви.

Споменах ли, че бях бременна с близначки? Последните две седмици от бременността обаче душевният ми мир беше нарушен, безвъзвратно. Започваше едно бутане, една борба за място, ръчички, петички, юмручета се показваха и скриваха когато и както си искаха. Още помня думите на най-добрата ми приятелка „Колко е сладко да усещаш риткането на малките краченца!”. С нея живеем в различни измерения. Борбата за пространство беше безмилостно жестока. Който е гледал Пришълецът срещу Хищникът знае за какво говоря.  Заспивах и се събуждах с мисълта, че ще ми излязат през пъпа, стига да можеха. Учила съм анатомия, но все още ми е трудно да си представя къде избутаха и навряха всичките ми коремни органи, докато се бореха за всеки сантиметър в тясното вече пространство.

И дойде моментът на истината – дългоочакваното раждане. Реанимация, болки и обратното броене започва. На съседното легло майка на близнаци (момченца) ме гледаше с огромни, влажни очи и с треперещ глас ме питаше „Ами какво ще правим после? Тук ни помагат, а вкъщи всичко ние ще трябва да правим”. Ооооо, я стига, споко сега да поспим, вкъщи всичко ще се нареди. Акушерка съм, споменах ли го? По време на дежурствата ми в детско отделение във всички боксове с бебета цареше тишина! Моята гордост -  всички бебета измити и повити, като пашкулчета спяха кротко. Обгрижени и обслужени, сякаш са си мои родни дечица. Та аз ли, дето съм се справяла с десетки бебета едновременно, няма да се оправя само с ДВЕ?! ДВЕ?! Двееее, смешна работа. Какво толкова прави едно бебе – спи, яде, пие водичка, пълни памперса. Идилия. Но вече у дома си осъзнаваш, че не всичко което лети се яде и разбираш какво точно прави едно, в случая ЦЕЛИ ДВЕ бебета.

И кошмарът започва! Кой спал, спал... Сигурно сте чували за „Китайската капка”? Китайско водно мъчение, при което капката капе върху челото на мъченика. Твърди се, че докарва жертвата до лудост. Е, като майка на близнаци ще ви кажа, че не са нужни нито китайци, нито капки за да получите суицидни мисли (за щастие без намерения). Цял ден, хранене, миене, събличане, обличане, стерилизация на шишета, биберони, ту едното, ту другото, докато дойде така мечтаната вечер или по-скоро нощ за да легнеш разбита в леглото и да ЗАСПИШ. О, блажено чувство! Нееее, блажени са вярващите. Заспиш ли казах? Да заспиш, да заспиш, колко да заспиш има няма половин час преди поредния зловещ бебешки рев. Нищо, казвам си, ще я нахраня и пак лягам. Да, ама не. Нахранвам я и я слагам в креватчето, като през цялото време се бутам в тъмницата да не събудя Негово Величество Таткото и другото Бебе... сакън. На пръсти стигам до спалнята, като внимавам да не стъпвам на местата, където ламината пука  под тежестта ми. Все пак пазя тишина. Полагам глава на възглавницата и сладко затварям очи. Има няма 20 минути чувам познатия рев. О, Боже, пак ли? Втори номер е наред, гладно и пищящо малко същество. Чудя се откъде ли вади тоя глас, в това малко крехко телце. Не глас, а гласище. Започваме наново процедурата по приготвяне на адаптираното мляко и хранене на мъника. Хайде обратно в леглото и то и аз. Щъпуркайки на пръсти чувам как памперса на бебе номер едно се пълни и се връщам отново за миене и пудрене на дупето. Каква съм тая майка, ако оставя детето си да спи с наакан памперс! Станало е 3 часа, сънят е така желан, но и така далеч. И така до сутринта 4-5-6... през час.

Тези процедури се повтаряха дни и нощи наред, ту едното, ту другото бебе, храни, мий, пудри, седни, стани, легни, стани през час и половина, максимум два. Месеци наред. Кошмар ли бе да го опишеш?  След няколко месечно хронично недоспиване започнаха да ми се привиждат разни неща, най-често хлебарки лазещи по ламината. Посягайки към поредната халюцинация, се оказваше, че там няма нищо. Започнах да забравям. Това ставане през час-два придружено от непрекъснатия бебешки плач ме побъркваше. Забравете за китайската капка, бебешкият плач може да вкара в лудницата и най-закоравелия престъпник и дебил. Записвах в едно тефтерче, кое бебе кога е яло. На сутринта, дет се вика на трезва глава гледам в тефтера - едното яло два пъти, другото хич. Здраве да е, нали мина и тази нощ.

Безсънието е нещо страшно! Години след това се чудя, как наистина оцелях без сън толкова месеци. Аз, която дори и на плажа ходя с грим, излизах с количката като същество от отвъдното – без червило, без спирала, с не дотам чиста коса (къпането с бебета е лукс, не знам дали знаете). Не ми пукаше как изглеждам и без това не говорех с хората. Нямах желание и бях забравила как се общува с нещо, което не пищи като заклано прасе. Едната близначка ми беше доста по-кротка, но другата... не ви трябва китайска капка, хораааааааааа!!! Който е имал такова бебе, ще ме разбере. Само когато спеше, не врещеше. Педиатърката каза – характеропатия. Навярно не съм първата майка отперила й въпроса: „Какво му има на това дете?” А навън... бих убила всеки дръзнал да си навре главата в количката, за да се порадва на децата с риск да ги събуди. Достатъчен беше неврастенният ми поглед на луда крава за да разберат, че не трябва да гукат заврели глави в количката при бебетата.

От безсънието освен халюцинациите, започнах да забравям, думи, дни, действия, с две думи затъпях. Бях на ръба на лудостта. От отчаяние и недоспиване започвах да тръскам ревящото с пълно гърло бебе за раменцата, после в пристъп на вина се тресях от безпомощност четейки за „синдрома на раздрусаното бебе”. Какво иска, какво му е, няма ли да спре най-накрая с този проклет плач? Няма ли да мога да поспя поне 3-4 часа без да се събуждам? Ех, мечти...

Не усетих майчинството. Не усетих радостта от него. Бях твърде изморена, изтощена, изхабена и истерична за да видя и хубавата му страна. Сенките под очите ми стигаха до коленете, зомбито в мен се развиваше без каквито и да е усложнения. Между годинка и половина и две, започнах да поспивам малко повече, а интервалите на нощно събуждане се разредиха до 3-4 часа, което беше истинско чудо. С времето бавно и постепенно нещата се стабилизираха. След седем години дойде денят, в който аз и двете хубавици можем да си позволим събота и неделя да спим дори до 11ч. Случва се  обаче точно унесена в сладък сън нечия рошава глава да се подаде от креватчето и да прошепне познатото „Мамо, не мога да заспя!”. Припомняйки си недалечното  минало изръмжавам стръвнишки ”И АЗ КАКВО ДА НАПРАВЯ???? АКО ИСКАШ СПИ, АКО НЕ - ГЛЕДАЙ В ТАВАНА!!!”. Насреща си чувам хлипане... После обзета от угризения, разкаяно ставам и я взимам при мен, докато се успокои и заспи. След десет минути я връщам в креватчето, вече заспала. Лека нощ.

Един от най-често отправяните към мен съвети, докато кротко и не дотам незабележимо се превръщах в дирижабъл, беше „Наспивай се сега, ЧЕ ПОСЛЕЕЕ...!“, придружен от нервни въздишки, забелване на очи и оня характерен жест с ръка „мани, мани, не питай...“, който имаме навика да използваме за всякакъв вид неволи – от протекла пералня до новината, че съседът отгоре се е натровил с гъби.

На петия път, в който чух тая прокоба, леко се изнервих.

Ама, какви са тия бабички, бе? Те на дискотека не са ли ходили? Барове не са ли затваряли? Не са ли пили по цели нощи и после – хоп, директно на работа? Голяма работа – нямало да спя. Ами, ще правя нещо друго – тва готвене, интернет, книги, телевизия, музика. Спорт! Бебето заспива в 12 и аз до 1 – коремни преси-лицеви опори, коремни преси-лицеви опори. Може даже и на въже да поскачам в коридора.

Въобще, всичко е въпрос на организация и желание, останалото са лигавщини, обобщавах уверено. И после ведро потъвах в обичайния си 13-часов сън.

Една година и десетки часове неспане по-късно мнението ми по въпроса е коренно различно. Ще ви разкажа как минава една година неспане в етапи. Пък вие си водете записки и се надявайте на чудо. Или прочетете тук съветите на сертифициран консултант по детски сън

Етап „блажени са невежите“

След като 9 месеца бях спала като мечка с хронична нарколепсия, в болницата ми се случи нещо скандално - не успях да мигна в нито една от трите нощи. Първата лежах и оплаквах съдбата си на разпрана пуйка с контракции – ако смятате, че секциото те лишава от тях, много се лъжете. Пак си ги получавате, само че след бебето, а не преди него. Втората нощ мина като първата, като в добавка оглушах с едното ухо – така и не разбрах защо. Вече бях не само разпрана, но и глуха. Когато и третата нощ започна да приближава без изгледи да заспя, с досада си казах – Оф, един път да си ида вкъщи, да си почина!

Отидох си вкъщи да си почивам. И следващите 3-4 месеца отлетяха като един миг - ама от тия, безкрайните. Спомените от тоя миг са еднотипни - бебето започва да плаче всяка нощ в 1.45, защото има колики, а една невротична сянка, облечена в тениска, стои прегъната над кошарата и вяло духа със сешоар възглавничка с черешови костилки. Същото, без никакъв успех, се повтаря в 3.15 и после – в 4 часа. Ако някой има творчески планове да рисува картина с черен пастел, озаглавена „ИДИОТ“, да ми се обади – мога да позирам.

Някъде в този период, една ранна сутрин се срещнахме в кухнята с мъжа ми и той ми подаде току-що използваната от него кафеварка, за да я измия и да си сваря кафе. Доверчиво протегнах ръка и ПЛЪТНО си залепих дланта за врялото ѝ дъно. И двамата бяхме много изненадани от случилото се и изразихме изненадата си - всеки посвоему.

Аз, запокитвайки кафеварката в мивката и изкряквайки нечленоразделно: „ТВА ВРЯЛО!!!!!“.

Мъжът ми (едновременно с думи, жестове и интензивно повдигане и сваляне на вежди, понеже все още бях глуха с едното ухо): „%%%!!!888““%%“!!!????!!!!, сиреч – „Ти в ред ли си, бе????!???“.

От този период съм запаметила една дата. 12 април, Великден. В тази велика нощ бебето спа от 11 до 6 сутринта, което не се повтори НИКОГА повече през тази календарна година. Колко пъти през юли, а също и през ноември, но най-вече – през декември, съм го гледала и съм казвала – „Не можеш ли да поспиш така, както спа на ДВАНАЙСТИ АПРИЛ???“ Предполагам, че тая дата ще я помня докато умра. И на всяка семейна сбирка, когато вече съм съвсем изкуфяла, пред всички ще разказвам как на 12 април 2015 година синът ми е спал (СПАЛ НЕПРОБУДНО) ЦЕЛИ 7 часа.

Етап „повредата е във вашия телевизор“

Стартира някъде от 5-я месец нататък, когато започнах да заспивам, хранейки бебето. Сядах в леглото, поглеждах с мътен поглед часовника, отбелязвах на глас - за сведение на паяка на тавана - „пак е 3.15“, облягах се на стената и следващото, което помня е, че часовникът вече показва 5 часа, аз съм вдървена като престоял труп, а главата ми е увиснала напред и малко ѝ остава да се откърши и да се търкулне под леглото. Вратът ми започна да скърца отчетливо и се наложи да спя с възглавница за пътуване до мен – като се събудя през нощта, да ми е пред очите и да се сетя да си я надена на шията.

Започнах да забравям кой как се казва. А също и имената на разни неща, като влак, хляб, асансьор, кашкавал, радио, пъпеш и много други. За да не мълча като пълен тъпанар, заменях липсващите думи с многозначителното ЪЪЪЪ... АААА...ЪЪЪЪ??? и въпросителен жест с ръка, на който околните, от неудобство да ме гледат как се мъча, откликваха и започваха да се надпреварват да отгатват. Когато ми се наложеше да водя разговор с хора извън най-близкото ми обкръжение, репетирах предварително.

Добър ден, аз съм...., дошла съм за..., кога ще мога да..., МНОГО ви благодаря, довиждане!

и на излизане гледах да не се блъскам във вратата.

Няколко пъти ми се случи на улицата да ме срещат хора, които очевидно ме познават. Мисля, че и аз ги познавах, но нито помнех кои са, нито откъде са. Здравей, как си, как е детето, олеле, какъв е сладък, целият на баща си (добреее, начи познават и бащата!!), и така нататък, сещате се, а аз се чувствах адски неловко, защото бях СИГУРНА, че и преди съм ги срещала, може би дори сме били заедно на море, планина или дискотека, но, да пукна, ако се сещам кои са и как се казват. Всеки път успявах да се измъкна без да се изпусна, че страдам от амнезия. А един път дори се сетих с кого съм говорила три месеца по-късно, когато с човека се озовахме в един и същи хотел и компания.

Развих проблем с алкохола. В смисъл, че като изгълточех две-три глътки бира, се замайвах като след три големи водки. След една такава необмислена следобедна бира се наложи да се подпирам на количката, за да се прибера до вкъщи без да припадна в някой пясъчник.

Често прибирах същата онази кафеварка в хладилника, кутията с кафето – при вилиците, а сушилнята се задръсти зловещо от хартиените кърпички, които нонстоп забравях във ВСИЧКИ джобове на дрехите си. На шестия месец, когато машината вече виеше като парен локомотив, мъжът ми просто я отваряше, отвътре, заедно с дрехите, се изсипваха хиляди миниатюрни парченца изсушена хартия и той сломено започваше да си пощи чорапите.

Споменът ми от този период е една сценка, която се разигра в къщата до нас. Тя приютяваше нелегални имигранти и понеже беше лято, върволицата беше безкрайна и денонощна. В поредната юлска нощ, в която будувах, чух крясъци и надникнах зад завесите. Едрата, руса хазяйка на бардака висеше до кръста през прозореца на първия етаж и млатеше с РОЗОВА джапанка по главата двама имигранти, които се опитваха да се катерят по стената. Няма да се качвате, бе, пляяяяс джапанка по главата, махай се оттук, пляяяяс джапанка по главата, изчезвайте и двамата, ПЛЯЯЯЯС.

Господи, казах си, аз поне си имам легло – може и да не мога да спя в него, но го имам и никой не ме бие с джапанка по главата. Всичко друго ще се оправи.

Етап „истерия“

Настъпи след 7-8 месеца липса на сън. Разговорите с роднини и приятели започнаха да звучат като визитация в болница. Успя ли да поспиш? - Не. (неловко мълчание) - Колко спа тая нощ? - Три часа. (неловко мълчание). Е, айде, утре пак ще се чуем.

Всичко ме дразнеше ужасно. Тая котка няма ли вече да се научи да си отваря хладилника и да си слага сама? И как така „Какъв бензин да ви сипя??“ Еми, сипете какъвто има!! Най-много ме товареха въпросите „как изкарахте празниците“. Как, та как! ЕМИ, НЕ ЗНАМ КАК! Просто не знам как съм изкарала празниците – сигурно съм правила нещо и съм била някъде, но нямам представа какво и къде.

От време на време слушах истории за жени, които имали малки деца, които спели от 9 вечерта до 7 сутринта. На тия брат ми (който има близначки и е професионалист в оцеляването без спане) им вика „бебета-еднорози“. Всички сме чували за съществуването им, но никога не сме ги виждали на живо.

Веднъж отидохме с приятели на театър и аз заспах. На тръгване казах на всички, че пак трябва да отидем. Два часа – два часа. Кой ти ги дава.

Кулминацията настъпи една нощ през януари, в която детето за пореден път реши, че в 1 часа през нощта е време да блъска по кофата за боклук и да свири на миниатюрното си пиано. Нахлух при спящия ми мъж, изкряках му в ухото НЕИЗДЪРЖАМПОВЕЧЕ!!! ЩЕСЕПОБЪРКАМ!!, тръшнах се драматично на леглото, сложих си възглавницата на лицето и се опитах да се самозадуша (понеже живеем на 1-я етаж и за да приключа тая мъка със скок, трябваше да скоча 17 пъти).

Неочаквано за всички, най-вече за мен, облекчението настъпи скоро след това. Може би защото проходи и започна да се изморява, може би защото му изникнаха триста и трийсет зъба, може би и заради двете. Може би защото го отбих. Честно казано – не ме и интересува защо. Единственото, което ме интересува, е, че сега, като си легна в 12, се събуждам в 7 и не се чувствам като нещо зловещо, изпълзяло от шахтите. Сигурна съм, че много от вас ще ме разберат. На останалите мога само да кажа - „Гледайте да спите сега, че после.... “.

P.S. И никога не съм разбирала израза "спах като бебе". Като кое бебе? Посочете ми го!

cross