fbpx

Наша читателка, която има огромна нужда от съвет, ни писа с молба за съдействие. Тя ще е благодарна да получи някаква насока от хора, които са били в деликатната позиция, в която се намира в момента: на прага на раздялата със съпруг, от когото се чувства зависима – и емоционално, и психически, и битово.


Омъжена съм от повече от 10 години, имам две прекрасни деца и съпруг, който обичах и боготворях. През последната година нещата много се промениха. Станахме направо като съквартиранти. Сексът е от време на време – ако го измоля. Заяжда се за всичко – всяко мое движение му пречи. 

От няколко месеца му се налага да е вкъщи, заради което всичко ескалира. Изнервя се все повече, дразни се от всичко и всички. Осъзнавам, че по някакъв начин съм подложена на психически тормоз. В същото време е адски грижовен баща, а по-малкото ми дете има много добра връзка с него. Виждам обаче, че лека-полека започва да се изнервя и на децата.

В това време срещнах човек в интернет, с когото разговорите са просто прекрасни. Чувствам се щастлива с него – макар и виртуално, защото той в момента е в чужбина. Дори мисля, че съм влюбена. Той се интересува от децата ми, прави планове за общо бъдеще… НО!

Ето къде се корени проблемът: имам паническо разстройство, а мъжът ми ме е предупреждавал, че заради него лесно може да ме изкара луда и да ми вземе децата. Втълпил ми е чувството, че без него няма да се справя. 

Знам, че когато се събера с човека, с когото искам да бъда, ще имам неговата помощ и подкрепа. 

В момента обаче изпитвам панически страх как да кажа на съпруга ми, че искам да се разделим. Не знам как ще реагира, какво ще направи… 

Не ми се иска да повдигам въпроса за раздяла до март, когато трябва да си дойде моят човек, но все пак знам, че трябва да го направя.

Моля, ако има жени, които ще прочетат това и са били в моето положение, нека разкажат как са действали. Благодаря на всички.


След като ни разказа как се будят сутрин и как върви хоумофисът, Диляна Сакалиева отново е тук с ужасно смешната си история за един живот без инфекции и една тоалетна без заключена врата. Докъде ли (буквално) не стига човек в опита си да ползва тоалетната в бензиностанция...


След поредното посещение при доктора и поредната рецепта с вече тесноспектърен антибиотик за лечение на някаква си бактерия ми писнА! Просто си казах, че започвам нов живот.

Малко се отплеснах и в новия живот си представих сламена къща на брега на кристално чист пясък и прозрачна вода, тайландски масаж, коктейли в кокосов орех... Но това отплесване и блажената ми физономия изтраяха до гласоподадената команда от банята: "Готов съъъъъъъъм!"

Та, за новия ми живот. Много скромно реших да се пазя от всякакви нечистотии, видими и невидими микроорганизми и, общо взето, от всичко, което може да причини инфекции. Затова и цяла една ваканция изкарах с рев, инат и зверско стискане да не вляза в морето.

В предпоследния ден помолих любезно семейството ми да ме затрупат с пясък до врата и да ме снимат за спомен от морето.
След едно денонощие ме разкопа една изключително любезна немска овчарка, на която завидях как свободно си върши малката нужда без притесненя от бактерии.

В хотела се прибрах тихо, за да не събудя любящото ми семейство. 

На следващия ден пътувахме за вкъщи. В колата настроението беше весело, всички пееха песни, само аз молитви да не ми се приходи до тоалетна, че като ги знам тези по бензиностанциите предпочитах да изям нещо, от което имам остра и животозастрашаваща алергия.

Уви, заради силната музика в колата молитвите ми не бяха чути.
На първата бензионостанция спряхме и отправяйки се към най-опасното за мен място в момента, си припомних, че решението да променя живота си вече е взето. Сега ми трябва просто план.

Отворих една от общо двете врати и избрах едното място, в което микроорганизмите бяха невидими. Погледнах наляво, после баааааавно надясно с приведена глава, докато погледът ми се прецеждаше през сравнително гъстите ми вежди.

И така невъоръжена влязох.

Следващите няколко минутки ми се губят на моменти, но в общи линии стана така: дългата пола свих като акордеон от долу нагоре и ръцете ми останаха заети изцяло с нея. Левия си крак поставих колкото се може по-високо на стената отляво, поех дълбоко въздух и направих същото с десния, но на срещуположната стена, като максимално се постарах той да е с 3 см по-високо от левия, което ще улесни придвижването ми нагоре, където е по-чисто. 

В такава шинг-су поза направих около 2 метра движение в посока тавана, като редувах ляв и десен крак с такава прецизност и финес, че самодоволната ми фиозиономия се изддаде със звук.

Не помня дали и колко беше силен, но от тази височина взе да ми се вие свят. А това не ми хареса. Трябваше да действам бързо.

Tъкмо да пристъпя към същината и на вратата се почука. Така се същисах, че забравих да кажа "Заето". То и да бях, сякаш някой щеше да го отрази с такова ехо от тия висини и разреден въздух...

Вратата се отвори и в този момент осъзнах две свръхважни, но нямащи вече никакво значение неща: 
1. Бях забравила да заключа!
2. Влязла съм в мъжката тоалетна! 

Сцената приключи точно толкова нелепо и неловко, колкото и когато започна. Е, в началото поне бях сама. Сега ме успокои само фактът, че мъжът беше моя собствен.

Две неща го попитах:
1. Как можа да оставиш детето само?!?
2. Ти знаеш ли, че малко си взел да оплешивяваш? 

Нищо не каза. После и цял път мълча... Притесних се. Успокоих го, че и един косъм да няма, пак ще го обичам.

cross