Любовта, разбира се, се показва предимно с действия. Може и 500 пъти да кажеш на някого заветното изречение, утвърждаващо обич, но поведението към този човек да говори обратното. И все пак за едно малко дете прегръдката, съчетана с „Обичам те“, е равносилна на уют и топлина. Наша читателка, която предпочита да остане анонимна, ни изпрати история, която обаче не е толкова подкрепяща. Историята няма извод, експертно мнение и не цели да укорява. Само разказва, с основната цел да ни провокира да се замислим.
Не знам дали живеем в твърде динамично време, в което препускането към работа и градината, училището, се превръща в основен битов стълб в живота ни, но е факт – препускаме. И после пропускаме.
Изпускаме да погледнем какво се случва НАИСТИНА с децата ни, отвъд беглите им, едва извадени едносрични отговори на въпросите какво са правили през деня и как са. Пропускаме и да си дадем въздух като родители, да не говорим като партньори. Понякога дори пропускаме да се запитаме защо искаме да имаме деца, и то преди да преминем към създаването им. Или знаем, че искаме да запълним една дупка, силно вярвайки, че детето ще оправи всичко.
Какъв е случаят с майката, за който ви пиша, не знам. Но ситуацията, на която станах свидетел, хем ми стана неприятна, хем побързах, преди да укоря тази жена, да си представя, че това може да съм и аз. Че утре може и аз да извикам толкова отчаяно. А дали вече не съм го правила по един или друг начин?
Синът ми ходи на тренировки по плуване. Групите са с деца, обикновено на сходна възраст. В един от дните, чакайки да излязат децата от предишната група, видях как от басейна излиза дете, което беше различно. Казвам го, използвайки клишето, което възрастните бихме сложили. Всъщност различното беше поведението му. Изглеждаше като на 8-9 години, а се държеше като по-малко. Не видях да е направило нещо лошо на някого, да е изразило тази различност по начин, който да засяга друг човек.
Издаваше някакви свои си звуци и изглеждаше като да е в собствена проекция за света. И в този момент влезе майка му, която явно беше минавала няколко пъти в посока на гнева и обратно, през целия си живот с това дете. И когато детето излезе без бельо от съблекалнята, бутонът на яростта беше натиснат. Майката започна да крещи, че е ѝ е писнало „с брат ти да се държите така“, след което му обеща, че повече няма да го води на тренировки, а за финал му тръшна в ушите категоричното:
Дорева ми се. Скъса ми се сърцето, защото цялото ми същество в тоя момент беше на мястото на това малко дете, което наведе глава. Чувството за вина бликаше от посърналите му очи, забити в пода.
Още не сме свършили, скрол надолу
Щях да съм твърде емоционална, щях да я осъдя пред детето ѝ. И не стига че вече чуваше как майка му не го обича, ами щеше да разбере от страничен човек, че така не се постъпва. Щях да му отнема чувството за уют, което току-що му беше пречупено.
В първите няколко минути силно НЕ харесвах тази майка. Мислех си лоши неща за нея. Чудех се как е създала дете, на което да казва, че не го обича. Наистина ли не го обича? Разбира ли как го наранява, какво граби? Знае ли, че доверието му към хората може да се скърши с три думи?
И после по естествен път дойдоха другите въпроси, които да балансират и без това неясната картина. Детето дали има някакви затруднения в развитието? Дали се нуждае от специално внимание, което може би тази майка не е спирала да дава, но в един момент избухва. Дали всъщност няма нужда и тя да бъде подкрепена? Ами ако е самотен родител? Ако не е спала тази нощ, за да бъде всъщност майка на ниво?
Нека се сетим сега, оставяйки укорите встрани, колко често сме имали усещането, че в момента просто не искаме децата ни да са около нас. За да си починем, за да си дочетем книгата, да догледаме филма, да допием кафето в тишина…
Умората е спътник на родителството и понякога може да е толкова огромна, че да затисне всякакви емпатични чувства. С нея вървят по същата писта тревогата, гневът и яростта. Защото сякаш някой друг, дори и да е създаден с огромно желание от нас, ни отнема възможността да сме свободни и да правим каквото и когато поискаме. Някой друг, поради някакви причини, не спазва нормата и излиза гол от съблекалнята. Срамът бързо ескалира в яд и БАМ – вадим арсенала с кофти думите и замеряме „виновника“.
Не съм засичала повече майката и момчето. Може би заканата, че приключва с тренировките, е влязла в сила. Понякога се сещам за тях и всичко, което се опитвам да направя, е да се подсещам, че не знам какво стои зад думите на тази може би изтощена жена.
Нямам нейната история. Нямам нейната съдба. Нямам нейното дете. Но познавам умората ѝ… Тази вечна спътница на родителството. И споделям тази история, за да не забравяме, че дори и да не казваме на децата си, че не ги обичаме, понякога се държим така, сякаш не ги обичаме. Не защото няма любов. А защото има предел на силата ни.
Споделям историята и за да напомня на всички, че любовта е в разбирането. Понякога дори в това да приемеш човек, който казва на сина си, че не го обича.
