Йоана (това, разбира се, е псевдоним - по молба на авторката спестяваме истинското ѝ име) ни изпрати този изключителен по своята откровеност текст. Темата е тежка и в България тя често остава необговорена или неглижирана - да, става въпрос за следродилната депресия, на която ние, в Майко Мила, сме повдигали завесата вече два пъти - с текстовете "Скъпи, депресирах се!" и Даниела в страната на следродилната депресия. Сега ви предлагаме един абсолютно изчистен и директен разказ на човек, който все още се бори с причините и последствията от това състояние, и който би се радвал, ако може да помогне на поне една жена със същите симптоми да потърси помощ навреме. Прочетете го и ако се сетите за своя приятелка или близка, която отговаря на описанието - помогнете ѝ преди да е станало твърде късно.
*********************
Детето ми е близо двегодишно, а аз нямам почти никакъв ясен спомен за отминалото време. Добре е, че имам снимки – поглеждам ги - да, на този ден е бил на девет месеца, ето тези панталонки вече са му малки.
Спомням си и как бутам количката нагоре по една по-стръмна улица, както правя неотменно всеки ден и точно там понякога усещам проясняване и нещо като щастие от това, че съм млада, здрава и имам прекрасно дете.
Щастие, на което всяка нормална майка би следвало да може да се радва и тема, относно която всичките ми приятелки изглеждат единодушни, само аз мълча гузно, защото ме е срам да им призная, че през повечето време не съм щастлива въобще.
Подозирах, че ще имам нелек следродилен период по много причини, най-сериозната от които е, че бременността ми премина почти изцяло в болница.
Броях дните и часовете, през които „плодът“, както го наричаха, растеше, а заедно с него и шансовете му да оцелее.
Бях събрала толкова страх, че по време на раждането, когато едва не го изгубихме, стоях напълно безразлична и сякаш безчувствена към случващото се около мен.
Кулминацията на страха, както по-късно разбрах, е просто шок, толкова мощен, че оставя нервната ти система без чувствителност, а ужасът от случващото се рикошира в главата ти седмици, след като събитието е отминало.
През тези следващи седмици всичко, което исках, беше да ме оставят на мира, за да си почина и да поема глътка въздух. Както е добре известно, обаче, глътките въздух на новите майки се отлагат за след първите няколко години на детето. Тези, които имат късмета да имат подкрепящи родители, разбиращи партньори и възможност да наемат помощ, са извадили по-голям късмет и биха могли да подишат и преди това.
На всички останали им стига да оцелеят.
Тази равносметка я правя по-късно, сега на дневен ред са безсънието, неуспешното кърмене, преместването в нов дом, пълната липса на познати и близки наоколо, рутината, безкрайният плач, хранене, миене, преобличане, в обратен ред, отново и отначало.
Аз знам, че съм уморена, но не знам дали е само това, не знам и колко точно съм зле. Имам чувството, че хората са предимно недобронамерени, никой не ме разбира, не ми съчувства, лесно се обиждам, а наоколо няма някого, с когото да (съм готова да) споделя.
Партньорът ми по начало не е въплъщение на емпатията - той предпочита хората да идват с инструкция за употреба и да има на разположение сервиз за евентуален ремонт, тъй като ако някой от близките му даде „error”, той няма никаква идея какво да прави с него.
Аз съм пълната негова противоположност и крайната ми емоционалност в тази ситуация ми изиграва лоша шега - просто прелива от мен и става неконтролируема.
Правя неща, на които не съм знаела, че съм способна.
Преминавам от настроение в настроение.
Плача по абсурдни поводи.
Планирам самоубийство по няколко различни начина, всеки един премислен до най-дребни детайли и готов да бъде реализиран в удобен момент.
Страхувам се от себе си, страхувам се, че някой ден бих могла и да навредя на детето си – не защото го искам, а защото не се владея, а в симбиозата между майка и бебе тя няма право да изгуби контрол.
След доста време ми хрумва, че извън чисто физическото изтощение, обоснованите притеснения и шока от всичко ново, което ми се случва, изглежда преживявам и още нещо.
Започвам да ровя в интернет. Намирам симптомите на следродилната депресия, които покривам идеално като отговори на изпит, за който съм добре подготвена.
Повече от шест месеца след раждането на детето ми, до съзнанието ми успява да достигне мисълта, че по всяка вероятност съм извадила късата клечка и не просто съм сред онези 50% от жените, които имат преходен психологически дискомфорт след раждането, ами и една от тези 15%, които развиват тежка следродилна депресия и имат належаща нужда от помощ.
Намирам се в точната статистика, в идеалната среда на всички клишета, значи няма нищо страшно и непоправимо, нали?
Да, следродилната депресия се оказва състояние, на което може да се помогне, ако имаш достъп до специалист, финанси и време, за да се погрижиш за себе си. Само че специалистите са малко, информацията за тях е оскъдна, в разпределението на финансите по време на майчинство детето е с приоритет, а времето е последното нещо, с което разполагаш.
Въпреки всичко е наложително да намериш някакъв начин и да опиташ да се измъкнеш, защото си наясно, че алтернативата е малкият човек да остане без теб.
Чудото все някак трябва да се случи.
Случват се няколко. Най-голямото е самото ти дете, което расте и се променя, обича, радва се и общува все по-пълноценно. Чудото е и късметът да познавам лекар – не специалист, но достатъчно добронамерен, за да ме изслуша внимателно, да ме изпрати в аптеката с дълга рецепта и да ме задължи да му докладвам за състоянието си всяка седмица със загриженост и човечност.
Той е наясно с няколко неща, които нито жената в следродилна депресия, нито нейните близки приемат лесно:
раждането не те прави майка автоматично
Понякога инстинктът идва по-късно и това е в реда на нещата. Умората се натрупва, напрежението – също, и ти не си длъжна да си безупречна постоянно.
Ти и твоето бебе имате уникални по рода и силата си взаимоотношения, в които обаче има и моменти, когато няма да се харесвате особено - това също е нормално.
Като нова майка имаш нужда от всяка помощ, която може да ти се окаже, и това не те прави нито слаба, нито некомпетентна. Никой няма право да поставя под съмнение или критикува уменията ти, ако правиш всичко, което е по силите ти и го правиш с любов.
Ако имаш дори най-малкото съмнение, че нещо с теб не е наред, напълно нормално е да поискаш помощ - това не означава, че се справяш зле.
Колкото по-рано я потърсиш, толкова по-добре и за теб, и за детето ти.
Към днешна дата аз не зная дали съм излекувана. Последиците за мен и семейството ми са големи, защото натрупването при нас продължи твърде дълго.
Времето, в което стояхме на двата бряга на една и съща река и си крещяхме на различни езици няма как да бъде заличено.
На този етап от живота си съм убедена, че независимо от всичко, което се случва в живота ми и независимо от хората, които идват и си отиват, оттук нататък
най-важно за моето дете ще бъде аз да съм добре, за да бъде добре и то.
Около всичко преживяно знам също така и че не съм единствената, която се бори с подобно състояние. Важно е майките да знаят, че такива усещания могат да се появят, както и да знаят какво да правят със себе си тогава – това може да спаси живота и щастието им.
Не по-малко важно е с проблема и евентуалните му последици да са наясно и близките им, защото две неинформирани и изтормозени страни са в състояние да вземат куп грешни решения, които често се оказват необратими.
Ако поне за миг накарам някого да се замисли и спестя някому болката и объркването, през които все още преминавам, това ще даде повече смисъл и на моето оцеляване.
МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА - МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК
Или как нищо неподозиращата особа на Стефи, известна с любовта си към високите токчета и дългия шопинг, скочи съвсем изведнъж в дебрите на лигавниците, детските площадки и нощното неспане при тригодишните
Когато всяка от нас, жените, описва мечтания мъж, обикновено се започва с качества като "умен, красив, с чувство за хумор" и евентуално завършва с "ако може да свири на два инструмента, да обича да гледа опера и да може да прави панакота с малинова заливка". Повечето от нас няма да се сетят да кажат нищо по въпроса "и, също така, би било, може би, по-лесно, ако не върви в пакет с глезено тригодишно и бивша, която мрази него, вас и целия свят - абсолютно безпричинно". И така, и аз не се сетих да си го пожелая по този начин, а и понеже се смятам за широкоскроен, любящ и отворен към другите човек, не си и помислих да отблъсна чудесния мъж, само защото той имаше малко дете. (Пък и умее да прави панакота с малинова заливка, да меси тесто и да кара самолет, тъй че....)
Някой би казал - ама, разбира се, че наличието на дете от предишна връзка не е причина да си помислиш, че не искаш да имаш нищо общо с този човек. Оказа се, че не е точно така, защото след няколко разговора с различни приятелки една голяма част от тях ми казаха, че никога не биха се впуснали в сериозна връзка с такъв мъж поради ред причини - нежелание да делят любовта му с някакво друго същество, нежелание да делят свободното му време, ресурсите му и, също така - да жертват от своите, за да помагат всячески с възпитанието и грижите за въпросното дете.
Аз обаче реших, че този господин адски много си струва, а след известно време прекарано с него, напълно се убедих в този факт. Въздъхнах и...скочих.
Бойната ми стратегия в началото беше следната: какво толкова сложно има - ние се виждаме с момиченцето десетина дни в месеца, (имат 50:50 родителски права с майката), ще си играем малко, ще си хапваме заедно и ще ходим в парка. Аз няма да имам възпитателна функция, ще бъда просто приятелчето, което носи готини гумени понита за игра и блестяща топка, която може да се мята във всички възможни локви и кал, но остава все така чудесна.
Оказа се, че не е толкова просто. Приятелството се получи лесно, поради общата ни страст към "Моето малко пони", но това не донесе очакваната леснота в съвместния живот. Всичко, за което бях чела в Майко Мила, ме връхлетя неотменно, като буря в Южна България, предсказана с 90% точност от Емо Чолаков.
Нощното неспане. (03:10- ТааАате ...04:45 - ТааааатЕЕ...05:37... Татееееее). Ревът на детските площадки, когато се окаже, че днес не може да се качим на влакчето. Омазаните дрехи. Разлятите чаши. Отказаното десето детско филмче за деня и последващото тръшкане. Номерата, целящи да отърват спането следобяд. Не споменавам саботажа от майката, която ни връчи пакет лекьосани и умалели детски дрешки за обличане за седмицата и ни каза да се оправяме с тях.
Тогава реших, че трябва да действам.
Изчела подробно Майко Мила и други сайтове, въоръжена с шестицата си по детска психология от университета, както и пълна торба новозакупени роклички и сандалки (защото как така детето ще ходи с отеснели панталонки и леке от доматен сос), тръгнах да пооправям положението....или поне да опитам.
Не можех да остана кротко отстрани, защото когато си в кюпа...ами, в кюпа си и това е то. Посъветвах мъжа ми да започне да установява правила за излизане, игра и гледане на телевизия. Да не провежда 40-минутен кротък разговор за всяко избухване в рев, а простичко да обяви, че това няма да се толерира, че нещата стоят по съответния начин и положението е това, което е и номерът няма да мине. Затова целият цирк следва да приключи веднага иначе "Докторка Плюш" и "101 далматинци" ще се превърнат в мираж.
Награди под форма на близалки, надувем миньон и стикери с понита да бъдат давани при всеки спад на нощните крясъци и при непрекъснато спане. От своя страна, моята особа понесе в любимата си чанта Армани детски лигавник, неизменното ново пакетче салфетки, плюшено куче и мини топка, жетони за въртележки, шапка с надпис "Аз съм принцеска" и плодово пюре. (Още не се е пукало във въпросната чанта, предполагам ще стане, като го сложа в някоя още по-скъпа, но съм психически подготвена).
Съвсем очаквано, започнах и аз да врещя по плажа "Не във водата сама", "Докарай я под чадъра", "Пак трябва се маже със слънцезащитното" и ред други, обичайни за обстановката вопли. Вече мога да напиша и трактат на тема "Как да накарате детето да яде без да ви мрази" и друг от сорта на "Истински и изкуствени сълзи - прекратяване на тръшкането в три стъпки".
След неколкомесечно разконспириране на всички възможни детски номера, въвеждане на ред и дисциплина и награждаване на хубавите постъпки, в комбинация със слонското търпение на чудесния мъж и непрекъснатото му огромно участие в гореописаните процеси, както и спад в желанието му да глезоти, и две-три беседи по темата от моя страна, бележим червени точки и доста по-послушно дете, а пък аз съвсем заприличах на една типична изнурена особа, която има щастието да се окаже в опасна близост с тригодишно.
В заключение, бих искала да измрънкам, че никак не е лесно да се извършват всички тези дела, когато отрочето ... ами, не е твое! Любовта към него не идва лесно, а както четох, може и никога да не дойде.
Моментите, когато си мечтаеш да си в изискан ресторант с любимия и да си говорите за залеза... но вместо това следиш нечии малки омазани ръце да не обърнат за пореден път чашата с вода, не са малко и това те сломява леко. Жертваш желанието си за road trip на европейските столици и предприемаш седене в хотел с детски кът, в близост до плаж с люлки.... За истинска майка е едно да бъде такава...а за мен е съвсем друго.
Често ми е тъжно, отчаяно и досадно. Но животът е разнообразен и странен и човек сам си избира пътя. Поживьом - увидим, както казват на изток от нас и...ами, ох, майко мила.....
Този горчиво-смешен разказ, изобилстващ от смесени чувства и нотки на агресия ни е изпратен от една майка, която пожела да остане анонимна. Може би, защото иска да си каже точно какво чувства, както го чувства.
Дълго време се чудех дали да не опиша превратностите на съдбата, които ме сполетяха след раждането, но все не ми оставаше време. След заветната една година от майчинството установих, че отскоро синът ми ме оставя сутрин да си пия кафето по ЦЕЛИ 20 минути, без да протестира или да пищи и да буди квартала в 6 сутринта. И реших да се възползвам.
Не съм повръщала, не ми се е гадело и не са ми се прияждали някакви специални храни, които не могат да се намерят в града ни или в държавата.
Мислех си, че това са страшни глезотии, измислени от дами, нуждаещи се от внимание и решили да се възползват от ситуацията си максимално. И до ден-днешен това е мнението ми, най-вероятно ще е така до следващата ми бременност, когато, не дай си боже, ми се прияде и на мен филе от тиранозавър.
Трябва да вметна, че по принцип съм си поспалива. На ден 11-12 часа невинаги ми стигаха и след като забременях увеличих на 13-14 часа (представете си шока ми след раждането...).
Работех до седмия месец и си поспивах следобед на бюрото, когато никой не гледаше (поне така се надявах). Последните 2 месеца – април и май, се потях повечко.
Дотолкова, че след 30 минути навън трябваше да се прибера. Къде ще стоя така – вир вода. Последните вечери си приплаквах от страх в леглото на рамото на съпруга ми.
Качих 16 кг и след 2 месеца изглеждах все едно не съм раждала.
Но гърдите ми... ех, гърдите ми никога няма да са същите. По принцип имам малък бюст, незаслужаващ и неполучаващ особено внимание, та си мислех – какво пък може да им се случи на тези две пъпчици, за да изглеждат още по-смешно!?
Ами започнаха да изглеждат потресаващо смешно – като тези на мъжките орангутани, дето ги показват по Анимал Планет (онзи ден, гледайки се в огледалото, споделих на мъжа ми мислите си за маймунските ми цицки, но тъй като той не се слави с чувството си за хумор, само ме погледна със строго изражение и си замълча в знак за съгласие).
Гравитацията ги дръпна и се подигра с тях допълнително, все едно имаше накъде... (Имаше, я! Очевидно имаше!)
Всичките излияния, въртящи се из интернет, написани от мили женици, които го описват като най-страхотния ден, най-прекрасните часове и бла-бла-бла все едно си на почивка на Мароко с половинката, и едва ли не, ако могат, ще раждат през два дни, според мен са написани от:
Лекарите го взеха да го изкъпят, премерят и друго не знам какво са го правили (сигурно са го наговаряли да не спи няколко месеца със заканата, че ще го върнат там, откъдето е дошло), докато аз бера душа на магарето.
Връщат ми го – той свеж като краставичка и ококорен, гледка си (не е ясно какво, понеже още не виждаше добре). Та на всички снимки в родилното е буден.
След два часа започна да реве неистово, а аз се чудех какво да го правя (чувала съм истории за някакъв майчин инстинкт, нооо реших, че е градска легенда като тези за „приятното раждане“).
Освен това бях цъфнала като майска роза (представете си някаква огромна, мутирала майска роза), не можех да седна, само лежах настрани, стоях права или лазех на колене досущ като сина ми, когато навърши 10 месеца, само че не бях никак сладка и умилителна гледка. Походката тип патка да не я пропусна и нея.
С много труд и усилия го взимах да правя опити да кърмя. Там ударих на камък, направиха адаптирано мляко, нахрани се и... (мислите си, сега ще напиша „нахрани се и заспа“, но уви!) спря да реве.
Нямах търпение да се прибера у дома, да отмотам малката мумия, която така се дразнеше от тия пелени, с които беше овързана и неуморно опитваше да скъса (гледка на пациент с усмирителна риза преди да му бият успокоителното). Може би с надеждата, че на собствена територия ще се справям по-добре с помощта на съпружеското тяло (ха-ха-ха).
Прибрахме се. Комитетът по посрещането си замина след точно 1 час, всички на работа и по задачи, и си останахме двамата с мъжа ми.
Гледаме го това малко нещо в креватчето как мята ръчички и краченца като злоупотребил със забранени вещества тинейджър в софийска дискотека. Да кажа само, че нямаше колики, не е плакал и не се е драл, което само ни дразнеше, защото съвсем не можехме да си обясним защо не иска да спи. И така, ден и нощ над креватчето над неспящото бебче на смени, прави или подпрени.
И може да не виждаше добре на четирите си дни живот, но за сметка на това имаше слух на лисица – може да чуе цвърчене на мишка от 100 метра.
Та в кратките моменти на семейно щастие, когато съкровището си дремваше сладко-сладко, ние обикаляхме къщата и се опитвахме да почистиме тая кочина, без да издаваме и звук.
След месец и половина неспане и хранене на всеки три часа без пропуск, независимо през коя част на денонощието, момчето установи някакъв режим – заспиваше веднага след баня и удряше по 5 часов що-годе спокоен сън.
И въпреки това се случваше, след като се върна от кухнята, мъжът ми да стои скован на леглото и, стараейки се да мърда само очи, да ми просъсква: „Тихххо, ччче гллледа“, при което на мен ми се приискваше да литна, защото, мамка му, как шумно стъпвам само!
Все пак 5 часа накуп не бяхме спали не знам от кога, та от зловещи зомбита с торбички под очите, които стигаха до ченето, а ченето стигаше до онези маймунски работи, за които се оплаках по-горе, заприличахме на много по-пресни трупове.
Приятелките ми, за мое огорчение, бяха дарени с бебета ангелчета, спящи по цяла нощ. Когато ми разказваха как само го хранят, слагат го в креватчето и то заспива самичко за 10 минути, яде, спи, яде, спи и така 6 месеца, предизвикваха у мен жестока завист.
„Ма какви майки сте вие, бе! Така и баба може! Нищо не сте изтърпели!“ (това в рамките на шегата, всяка майка заслужава уважение, но наистина си го мислех в безсилния си гняв).
Завиждах съвсем неблагородно, даже пусках сълзички и се чудех за какво ме наказва Господ. Сигурно за греховете ми от три живота назад и си обещавах да водя благоприличен и богоугоден начин на живот оттук насетне.
Още не сме свършили, скрол надолу
След една година нещата изглеждат далеч по-добре, няма да описвам как, защото ме е страх да не го урочасам. Тихичко си се радвам и на никой не казвам по колко спи нощем от 2 седмици насам.
Обръщение към всички бъдещи майки: страшно е не да си бременна, страшно е не раждането, истинският ужас започва след това.
Конкурсната ни програма по любимата на всички майки тема "Как оцелях без сън?" приключи, но в Майко Мила получихме толкова хубави разкази, че ни се иска да ви споделим още от тях. Ина ни е изпратила чудесно описание на безсънните си нощи, докато бебето ѝ Борис е опищявало квартала часове наред. Сега майка му твърди, че може да заспи непробудно, дори и ако до нея минава товарен влак - и ние ѝ вярваме!
Преди да родя, си мислех, даже бях сигурна, че моето бебе ще бъде добричко, спящо, неизискващо 100% внимание, разбрано... Херувимче! Дори смятах да поработвам по някой час от вкъщи... Майтапчийка! Все бях чувала истории на ужасите от други майки, все ми бяха подмятали култовата реплика: "Ти ще видиш какво те чака, като почнат коликите!" (от последното буквално ми излизаше пара от ушите, умирах от яд, като започнеха да ме плашат, все едно мога да се откажа и да не го раждам!).
Виках си: "Тия пък, какво ме плашат с разни колики-молики, ще ги отупаме набърже, една-две нощи рев и безсъние, после шапка на тояга...".
Бооооожееее, какво доживях!!! В родилното Борис наистина беше много възпитано бебе - хапне, пийне и откърти. Стоически ме изчакваше да се науча да му сменям памперса и да го преобличам - само дето не ми подаваше Судокрема и чорапите. Е, не можа да засуче, затова се наложи да се изцеждам и да давам от шише, но като всяка уважаваща себе си мама, преглътнах тоя горчив хап и така, с помпата, откарахме 5 месеца.
Щом се прибрахме от родилното, обаче, сговорчивото ми бебе изчезна безследно и на негово място се появи нещо страшно! Разбирайте ме така - щом си отвореше очите, отваряше и устата и започваше да пищи! Няма сутрин, няма вечер, на ръце, на крака, в количка, в кош, в кошара - не и не, реве нон стоп! И в моята, и в на мъжа ми родата за пръв път виждаха (и чуваха) такова нещо! Направи и пъпна херния от рев. Иначе пък го защитавах - като ми кажеха, че бил ревлив и вадех тежката артилерия, състояща се от намръщен, презрителен поглед и повдигната лява вежда, както и дежурната реплика: "Ами нали е бебе, ще реве много ясно, вие какво искате, химна ли да ви пее!"
Накрая купихме един шезлонг, да е здрав и читав още дълги години, Господ от ръжда и кръпки да го пази, харесала съм си място в дъното на двора, под ореха, да му правя паметник (на шезлонга). Не че пак не ревеше детето, ама като започнехме да го клатим на шезлонга спираше за малко или заспиваше...
Като заспеше бебето, включвах помпата за кърма, че нали трябва да яде, за да има сили да реве после...
Графикът беше следният: детето е будно (значи реве) - друсам в шезлонга или разнасям на ръце (за да реве по-малко) - храня го (на шезлонга) - заспива (на шезлонга) - започвам да изцеждам кърма (до шезлонга) - детето се събужда... Тук-там успявах да отметна и някое от домашните задължения, за сметка на което изоставах с изцеждането на кърмата и освен от колики (или там от каквото ревеше), дереше гърло и от глад.
Разбира се, решение се намира и на това - с една ръка клатиш шезлонга, с другата държиш помпата и от време на време бършеш по някоя сълза на безсилие и отчаяние... Случвало се е да го приспивам по час-час и половина, под съпровода на кански рев и крясъци. Бях си харесала едно място на вратата на гардероба, точно под декорацията на Том и Джери, където неведнъж ми е идвало да си блъскам главата челно...
На фона на цялата тая картина, сънят беше някакъв мираж. 2 часа непрекъснат сън? Ама, моля ви се, какво беше това?! 3 часа сън?! Утопия! Не стига, че се будеше на всеки 2 часа да яде (ама точно 2 часа!, швейцарец ще разплаче), ами трябваше и да се изцеждам също на 2 часа! Денем и нощем! И то докато го нахраня, приспя и се изцедя, айдееее, то съмнало. Ако не беше съпругът ми, досега да са ме опяли или освидетелствали. С него се редувахме кой да спи/стои с бебето, докато другия затвори очи за половин-един час нощем.
Първите 4-5 месеца ми се сливат като един безкраен миг - нищо не помня от тях, само знам, че много ми се спеше и можех да заспя и права, опряна до стената като пушка, и бях дебела колкото носорог (ама по-охранен такъв). Иначе, преди да родя, с претенции бях като си лягам вечер - да не ми свети лампата, да не ми бръмчи телевизора, мъжа ми да не хърка, звездите да не греят, а щурците - алоооу, айде малко да се съобразяваме, че Ина ще спи, а! Я елате да ме видите сега - и товарен влак да изфучи край мен, само ще се завия в просъница...
След 4-5 месеца коликите минаха, кърмата ми спря и нещата добиха малко по-приемлив вид... Борис все още си живее и спи в шезлонга на спалнята до мен, а съпругът ми отдавна се ориентира да спи в кухнята, че ходи на работа, човекът, и има нужда от сън, а пък не съм забелязала да е безсмъртен или вампир... Почти всяка нощ Борис си прави почивки от съня в продължение на час-два, в които мучи, катери се по мен, пада, става, а аз, полу-будна, само му ръмжа нечленоразделно и гледам да завардя края на спалнята с туловище, че да не се метне през глава. Ама това са бели кахъри на фона на отминалия екшън.
Последно като проверявах, в устата на детето нямаше ни един зъб, но това не им пречи на бъдещите зъби да ни тормозят от време на време инкогнито. Сега разни доброжелатели подмятат, че зъбоникненето било по-зле и от коликите... Само се кръстя мълчаливо, мислено се подсещам къде точно беше онова място на вратата на гардероба и горещо се моля да не се пропия тоя път...
