Warning: Undefined variable $cai in /home/customer/www/maikomila.bg/public_html/wp-content/plugins/oxygen/component-framework/components/classes/code-block.class.php(133) : eval()'d code on line 17
Нели Трифонова, която редовно ни изпраща текстове по различни теми, отново е писала за емоциите на майката и детето. Този път текстът е свързан с адаптацията при тръгването на ясла.
Тази година септември месец не донесе очаквания хлад. Независимо от температурите обаче началото на учебната година си остава по план и за големи, и за малки. Дори и за най-най-малките. За някои това е повод за радост, за други – за тъга, а някои… Някои си оставаме със смесени чувства. Неминуемо обаче на повърхността отново излизат вечните теми, свързани с всичко хубаво и лошо, което ни очаква с настъпването на този период. А социалните мрежи традиционно са най-голямото бойно поле.
Що се отнася до най-малките (каквото е и моето дете), битки като „за и против адаптираното мляко“, „за и против режима“ и „за и против екраните“ са (временно) изместени от „за и против яслата“. Майки, бащи, баби, лели, стринки и работещи в ясли и детски градини спорят ожесточено кое е „най-доброто“.
От едната страна на барикадата са тези „за“ яслата. Обикновено те настояват, че детето ще се социализира, ще научи нови неща, ще свикне да спазва ред и като цяло ще „напредне“. Майката пък ще се върне на работа, ще продължи да се развива професионално, ще е отново сред възрастни хора, ще си „върне част от себе си“ и… най-накрая ще може да си изпие кафето, докато е още топло.
От друга страна са тези „против“. Те говорят за травми и цитират проучвания, че детето е най-добре да се отглежда в семейна среда до 3 години. Изтъкват, че всички „умения“ могат да се придобият у дома и че всъщност децата на тази възраст не играят заедно. Освен това групите (в яслите) са големи, децата боледуват често, системата е остаряла и в крайна сметка „защо сте ги правили тия деца, като не искате да си ги гледате, БЕ?!“.
По средата остават онези със смесените чувства. Като мен. Те вероятно биха се грижили по-дълго за децата си у дома, но в крайна сметка, както е казал народът – сиренето е с пари. Тук са (сме) и тези, които имат нужда да се реализират и по друг начин и… нека не се лъжем, не е лошо от време на време човек все пак да си изпие кафето топло.
Може много да си говорим за това как се стигна дотук. Как се стигна до това грижата за децата, себереализацията на майките и успешното финансово оцеляване на семейството да са често несъвместими. Като, разбира с, и по тази част от темата най-настървените воини ще намерят аргументи, контрааргументи, а понякога и най-обикновени поводи за заяждане. Но нека останем в реалността, в която в крайна сметка живеем. Ясла има и деца, които я посещават – също. Затова криво-ляво, за доброто на децата (а и на родителите), обявяваме (временно) прекратяване на огъня и слагаме на масата за преговори нейно величество Адаптацията.
Как да подготвим детето, какво да му говорим, колко често да ходим до яслата да я вижда предварително, какви книжки да купим? После за същинската адаптация – с родител ли да е, или без, колко да стои детето първите дни, да спи ли, да не спи ли. Говорим си и какво да очакваме и как да се справим с него – раздялата, плача, храненето, съня, боледуванията. И тайничко се надяваме, че имаме дете еднорог, което няма да плаче (много), ще ходи „с желание“ и няма да боледува повече от 1-2 пъти.
Потънала във водовъртежа на всичко това обаче, се питам какво всъщност се случва с майката. За връщането на работа, възможността да проведеш нормален разговор с друг възрастен и най-накрая да си изядеш обяда седнала и на един път – ясно. Но какво се случва вътре в майката. И тук пак имам предвид тези от нас със смесените чувства.
Сякаш вчера дъщеря ми беше всичко на всичко две шепи, сгушени на гърдите ми, а сега я държа за ръка и я водя по пътеката към входната врата, през която ще влезе. Сама. Без мен. Приемането на това, че детето ти постоянно расте и се променя и заедно с това става все по-отдел(е)на и самостоятелна личност, е неизменна част от това да си родител. Преминаването през тази врата обаче е нашата първа истинска раздяла и може би най-силното осъзнаване, че бебето ми вече не е бебе. И това е ужасно трудно.
Повтарям си, че тя знае колко много я обичам и че нищо не може да отмени това. Казвам ѝ, че съвсем скоро ще се върна и отново ще сме заедно. Опитвам се да запазя привидно спокойствие, защото знам, че аз и тя сме огледала и всичко, което чувствам, чувства и тя. Но как да неутрализирам болката от момента, в който виждам как вратата се затваря зад нея, а аз не мога да я прегърна и утеша?
Стоя отпред и си задавам хиляди въпроси. Дали ще успеят да я успокоят? Дали ще се грижат добре за нея? Дали все пак ще ѝ хареса там? Осъзнавам колко много време ще прекарва в яслата и как хората около нея ще станат неизменна част от живота ѝ, от израстването ѝ, от превръщането ѝ в личност. Дали ще са добър пример за нея?
Отдалечавам се и усещам физически как контролът вече не е изцяло в нас, родителите. Постепенната загуба на контрол също е част от това да си родител, но тук няма нищо постепенно. Мисля си за доверието. За доверието към мястото и хората, останали зад гърба ми. Знам, че чувството, че съм изоставила детето си е хиперболизирано. Че там наистина ще се грижат за нея, че все пак ще играе, ще срещне нови хора, ще има нови преживявания, нови емоции, а аз ще си остана нейният сигурен пристан завинаги.
Опряла съм гръб в оградата и прекарвам през ума си това, което ме чака сега. Работата, колегите, възможностите за реализация, може би в някакъв момент и… хобитата, мисля си плахо. Усещам вина, че „избирам“ малко повече себе си. Знам, че имам право да се вълнувам за едното и да съм тъжна за другото. Но това не прави противоречието по-лесно за осмисляне.
За първи път съм далеч от детето си за толкова дълго време. Повече от година съм градила тухла по тухла един нов живот, нова рутина, една цяла нова идентичност. Не беше никак лесно, а сега се налага да разруша 1-2-3 от стените и да започна отново. Дали ще се справя? Дали ще мога да съм толкова много неща наведнъж, колкото трябва, колкото всъщност знам, че искам и имам нужда да съм? Мисля си, че сега всеки момент с дъщеря ми ще ми е още по-свиден, още по-мил. Мисля си, че сега всеки момент за мен също ще ми е много ценен.
Чакам да взема детето. Вълнувам се. Дали ще плаче сега, или пък ще се зарадва да ме види? Прегръщам я силно, много силно.
Казват, че адаптацията в яслата трае различно за всяко дете. Някои се адаптират веднага, на други им отнема седмица, две, месец. Понякога тя така и не се получава. Питам се колко време отнема адаптацията на майката? Дали всъщност някога се случва изцяло? Или просто, както с много други неща в майчинството, продължаваме напред въпреки всичко. Въпреки въпросите, съмненията, вината, че може би това не е непременно „най-доброто“.
А всъщност, можем да водим безкрайни битки за това кое е „най-доброто“. Проблемът обаче е, че ние не живеем в идеален, стерилен свят и това „най-добро“ идва с толкова много условности, че в крайна сметка често се оказва, че в реалността то просто не съществува. Тук ми се иска да кажа, че в такъв случай, вместо да кръстосваме шпаги, е по-добре да помислим какво искаме да променим в тази реалност. Това обаче е амбициозно и дългосрочно начинание и междувременно можем просто да търсим повече начини да разговаряме, да слушаме, да се свързваме, да подкрепяме. Това със сигурност е най-доброто за всички.
Вече сте чели текстовете на нашата читателка Нели Трифонова и вероятно сте се откривали във всички тях. По-добре е човек да знае, че не е единствен в мъката си, нали!? Тя ни е писала 10 неща за детския сън, които е добре всички да знаят, преди да се захванат с тази сериозна работа майчинството. Споделяла е за родителската тревожност, а също и е отговаряла на иначе почти реторичния въпрос дали става по-лесно с времето, когато имаш бебе. Днес Нели Трифонова засяга друга важна тема – за жената, която работи, но е и майка. За всички функционалности и настройки, които придобива, благодарение на това, че е станала боец! Пардон, майка…
„Никой не иска да наеме на работа майка с малко дете. Постоянно ще отсъства.“
„Ооо, вие имате малко дете? А има ли кой да го гледа като се разболее?“
„След [х] години майчинство не си същата. Всичко трябва да учиш наново, а и приоритетите ти са други…“
Така е. Когато „официалното“ майчинство свърши, ти все пак си оставаш майка. И за хубавите, и за лошите моменти. За боледуванията, но и за тържествата. Все причини да отсъстваш от работа. Или просто да не работиш до 9, вместо до 6. Така че действително приоритетите ти са други или може би по-скоро просто са подредени малко по-различно. И със сигурност вече не си същата. И слава богу! Така де, нали сега топ умение е постоянно да се учиш и развиваш.
Защото майчинството учи на много повече от това как се отглежда дете (което, противно на твърденията на някои Фейсбук експерти, хич не е лесно). То е една дълга и трудна пътека, осеяна с препятствия. Изминаването ѝ обаче е ключово за нашето пресътворение. А в края ѝ… Не, забравете, край просто няма. Но пък точно това е т.нар. „учене през целия живот“, нали така!?
Та отвъд всички „недостатъци“ на майката ми се иска да си (по)говорим и за нейните умения. За уменията, които е развила до съвършенство, именно защото е майка. Онези същите, които ги четем в обявите за работа. Но често са заглушени от клишетата в началото на този текст. Ето ги според мен, без да претендирам за изчерпателност.
Аз не знам думата „бързо“ дали може дори донякъде да покрие това, което се случва, като родиш. Може би скоростно, светкавично, мигновено са по-точни. Да, ти си се готвила за този момент в продължение на месеци, може би години, но реалността… Ах, реалността! До вчера не си мислила, че ще имаш нужда да знаеш какво е интервал на будуване или да развиваш умения за гадаене по а́ко, но ей го на. Днес вече ти се налага и нямаш време. Освен в 3 през нощта, докато храниш бебето, разбира се. И на следващия ден си половин консултант по детски сън. Та, обучението за позицията продължавало 3 седмици ли? Дайте ми три часа (само ако може да не са все пак в 3 часа́ през нощта, моля).
Хубавото при бебетата и малките деца е, че всяко чудо е за три дни. Лошото е, че… всяко чудо е за три дни. Тъкмо си мислиш, че еййй, хванала си му цаката – кога яде, кога спи, колко спи, кое му харесва, кое не му харесва и… ЪПДЕЙТ. Вече не иска в количката. Не му харесва на повивалника. Спи само́ по 30 минути. Е, ти поне вече си овладяла бързото учене и наваксваш още по-бързо. А утре може да се окаже, че и това вече е отпаднало и те чака ново. Ново ниво на адаптивност, имам предвид, разбира се.
Преди време, след особено труден период с моето дете, осъзнах, че да си родител означава да не можеш повече, но въпреки това да продължаваш.* Няма специална награда или бонус за това, че тази нощ пак не си спала. Че си излязла на разходка с детето, а всъщност искаш просто да се слееш с дивана. Че тая книжка сега ще я прочетете за 67-и път, а ти отчаяно искаш да си легнеш. Но въпреки това го правиш. Отново и отново.
*Тук е важно да отбележа, че нямам предвид ситуации, в които човек е отвъд предела на силите си и има неотложна нужда да се погрижи за себе си, за да се съхрани и продължи напред.
Всички сме чували, че не се преговаря с терористи. А какво ще кажете за преговорите с тодлъри? За миенето на ръцете, за закуската, за смяната на пелената, за обуването на обувките, за сядането в столчето за кола… Залогът често е доста сходен на бомба със закъснител. Затова имаш забавна песен, история, игра или физиономия за всяка потенциално неприятна дейност на детето, а когато тя спре да работи, измисляш нещо ново. И така до… винаги.
Готвиш закуска, обяд и вечеря едновременно, изпразваш съдомиялната, опитваш се да пуснеш онлайн поръчка за пелени и мокри кърпички и… „НЕ ПИЙ ОТ ВОДАТА НА КУЧЕТО!!!“ Мдаа… Истината е, че аз дори не вярвам в мултитаскинга, но не мисля, че има много майки, на които да не се налага да го прилагат всекидневно, така че – слагайте го в CV-то, момичета!
Опитвали ли сте да си направите план за деня с бебе или малко дете? Да трябва да стигнете някъде в точно определен час? Мхм, опитайте пак! Дали детето ще се събуди много по-рано от обикновено; дали ще откаже закуската, която до вчера му е била любима; дали при вида на обувките си ще реагира сякаш са му нанесли лична обида… На всяка крачка дебнат неочаквани предизвикателства, а ВИЕ ВЕЧЕ ЗАКЪСНЯВАТЕ. Тук не говорим просто за план B, C, D и така нататък, а за умението да действаш free style и да стигнеш (почти) навреме.
Любимата играчка е изгубена.
Има проект за детската градина за утре. Часът е 9 вечерта.
Иска от „онези“ сандвичи (никой не знае какво се крие зад „онези“).
Решаването на проблеми е втора природа на всяка майка. Дори когато всъщност не е съвсем ясно какъв е проблемът или той се променя в движение.
Не знам след всичко описано дотук имаме ли нужда от примери. Нямаме.
Мисля, че да се научиш на търпение е най-трудното умение. Особено ако не си спала, не си яла цяла порция храна без прекъсване и не си пила топло кафе от 2 години. Освен може би, ако не ти е вродено (търпението), но това определено не е моят случай. Само че бързо се научаваш, че избухването и изпускането на нервите всъщност правят всяка трудна ситуация още по-трудна. Така че въпреки че това е може би най-бавното за придобиване умение, то е и „най-неизбежното“. Или поне ако искаш да имаш някакъв успех в родителството (доколкото изобщо можем да говорим за успех в тая „сфера“). А след като си повторил на някого ДА НЕ СЕ КАТЕРИ ПО ТРЪБИТЕ НА ПАРНОТО около 800 пъти, но той все пак го прави и заедно с това ти се смее… нищо в офиса не може да те бутне.
Както каза преди години един известен наш боксьор: „Продължаваме напред!“. Може би точно защото все пак си успяла да научиш всичко изброено. Може би защото си струва. Може би защото си зодия Овен… Но продължаваш.
Продължаваш както само една майка може да продължи. Но го умееш и извън майчинството.
Живеем в свят, в който хем трябва да сме майки, за да се вписваме и едновременно с това, ако сме майки не се вписваме. И докато се опитваме да измислим как точно да се впишем, за да продължим да съществуваме пълноценно и отвъд майчинството, често забравяме или подценяваме това, което то ни дава извън очевидното (децата). А то, както се вижда, не е никак малко.
Нели Трифонова е наша читателка, която ни е споделяла 10 неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, както и размисли за водовъртежа на родителската тревожност. Днес тя има какво ново да разкаже. А именно: за преживяванията и лутанията на родителите на малки деца, които не спират да се питат един основополагащ родителски въпрос – СТАВА ЛИ ПО-ЛЕСНО!?
Ако използвате социални мрежи и имате щастието (или пък нещастието) да членувате в някоя Facebook група за родители, вероятно поне веднъж сте попадали на публикация с подобен текст:
„Здравейте! Имам бебе на месец и половина и съм отчаяна. Няма никакъв режим на ядене или на сън, постоянно е залепено за мен, за да суче, спи само отгоре ми. Освен това вечер много плаче, понякога отнема часове да се успокои. Таткото е на работа по цял ден, едва успявам да се нахраня и да отида до тоалетната, какво остава за нещо друго. Имам чувството, че ще се побъркам! Моля ви, кажете ми, че става по-добре, защото не издържам вече!“
Разбира се, съдържанието варира – понякога е за бебе, което не спи или пък което не иска да се храни; бебе, което плаче постоянно; бебе, което не иска изобщо да стои в количка или раница. Понякога е и за липса на подкрепа от партньора, семейството. Понякога е за предполагаем или вече установен здравословен проблем, който значително влошава качеството на живот на семейството. Това, което се повтаря обаче, е „помощ, отчаяна съм, не издържам, ще се побъркам, чувствам се ужасно, самотна съм“ и неминуемото „става ли по-лесно?“. Защото всички знаем, че да имаш бебе е трудно, но едва когато ние имаме бебе, разбираме колко всъщност е трудно. Особено ако ни се падне такова, което не се храни на 3 часа, не си заспива само в кошарката и не си маха нощното хранене на първия месец.
Затова, когато видя подобен тип публикация, никога не я подминавам. Защото знам как е. Защото и аз бях една такава публикация, когато детето ми беше новородено и някои дни се питах ще оцелея ли. Една година по-късно още съм тук (йес!) и макар това, разбира се, да е нищожна част от родителския живот, за мен беше изключително интензивна и реших да споделя все пак размишленията си по темата. Може пък на някого да вдъхнат кураж.
Тук искам да вметна, че когато започнах да пиша този текст, попитах бащата на детето ми дали според него става по-лесно. Той, изключително убедено, дори леко задъхано, отговори „Да!“. Моят отговор обаче е малко по-нюансиран (давам го ей сега). Така че всъщност и това е доста субективно (като толкова неща в този живот). Защото зависи както от самото бебе и темперамента му, така и от родителите и техния темперамент. Различните хора възприемаме като трудни различни неща.
Та, аз смятам, че не става непременно по-лесно, може би не и в класическия смисъл на „лесно“, но:
1. Трудностите се променят (което си е някакъв вид облекчение и разнообразие, нали?) и
2. Наличието им постепенно не е чак такъв проблем. Т.е., въпреки че всъщност постоянно има „ново трудно“, това малко по малко не се усеща чак толкова трудно като в началото.
Първите дни и седмици след раждането всичко е пълна каша. Тялото и психиката ти преминават през едно от най-големите изпитания изобщо, а на фона на това се очаква да се мобилизираш моментално и да влезеш в една изцяло нова роля, за която колкото и да си мислила, че си готова, рязко се оказва, че не си. Шокиращо е. Буквално. Всичко изглежда непознато, голямо, страшно. Но както са казали хората, времето лекува и според мен това важи и за следродилния период. Може би звучи банално, но действително колкото повече се възстановяваш, дори чисто физически, толкова по-лесно е да преминаваш през всички трудности на родителството.
Да се адаптираш вероятно означава нещо различно за всеки, в зависимост от индивидуалния темперамент, начина на живот преди детето и т.н. При всички положения обаче след раждането идва период на дълбока трансформация и неизбежна адаптация, които помагат да влезеш в новата роля и… да се справиш. Колкото по-бързо успееш да го приемеш, толкова по-скоро се усеща подобрение в ежедневието.
Тук имам предвид както ежедневните битови неща, така и по-големите предизвикателства. От смяната на памперс за 3 вместо 30 минути до това да ти дойде на ум, че като бебето плаче вече два часа, а ти искаш да се гръмнеш, вместо това можеш да си сложиш шумоизолиращи слушалки (не се шегувам, това е страхотен трик, който помага да останеш спокойна, за да може все пак да продължиш да се грижиш за бебето). Изобщо, когато се случи Х, ти знаеш, че трябва да направиш У, не го мислиш, не се вайкаш, не се паникьосваш.
Така де, ако трябва да продължа горната мисъл, ако У не сработи, продължаваш нататък и в крайна сметка знаеш, че просто трябва да изтикаш този ден (е, понякога е тази седмица или този месец…). Както обичам да казвам, и това ще мине, после друго ще дойде. Поне за мен тази мисъл е адски освобождаваща.
Ден след ден трупаш опит и увереност, които ти помагат да се справяш по-бързо и адекватно не само с обичайните, но и с новите предизвикателства. Когато минаваме през труден период с детето, винаги се опитвам да се върна назад и да си припомня други подобни моменти, в които съм се чувствала отчаяна и сякаш светът свършва. Е, очевидно не е свършил, така че си повтарям, че и сега няма да се случи. Признавам, че това понякога работи, а понякога ми иде да си сипя едно, а понякога и си сипвам…
Още не сме свършили, скрол надолу
Да имаш малко бебе е трудно само по себе си, но ако към това добавим външна критика и/или склонност да се сравняваме с други родители и техните бебета, тогава всичко би могло да се усеща още по-тежко. Ако ти и днес си си измила зъбите чак някъде към обяд (в най-добрия случай), а в Instagram четеш как някоя инфлуенсърка е на почивка в Гърция с бебето си на 2 месеца, определено не ти става по-добре. Колкото повече опит и увереност трупаш обаче, толкова по-лесно е да игнорираш всякакъв излишен шум (и да осъзнаеш, че нещата, споделяни в интернет често не са точно такива, за каквито се представят). А така можеш да се фокусираш много по-лесно върху твоето бебе и твоя живот, с по-малко вина и угризения.
Всъщност тук основното е, че все повече се доверяваш на себе си и това е резултат от всичко, което изброих до момента. А когато все пак имаш нужда от помощ, знаеш къде и от кого да я потърсиш, за да я получиш навременно и адекватно. Това е ключово за това да се справяш бързо и уверено с всякакви нововъзникнали казуси, защото, няма какво да се лъжем – такива винаги има.
Ако трябва да обобщя, според мен да имаш дете не става по-лесно (даже много биха казали, че става по-трудно, защото както споменах и по-рано – субективно е), но по-важното е, че ти с дете на един месец НЕ си ти с дете на 1 година, 3 години, 10 години… Докато бебето расте, развива се, учи, ти караш някаква комбинация от пет бакалавъра, три магистратури и поне една докторантура, докато посещаваш вечерни курсове и уикенд работилници. Така че горе главата, цялостната ситуация все пак става по-добре и отново: всичко е период!
Нашата читателка Нели Трифонова вече ни е писала с разсъжденията си за бебешкия сън. Може да си припомните статията ѝ за 10-те неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, за да ги знаете поне вие... Евентуално в аванс. Този път тя предлага друга посока на мисълта, свързана с повсеместния бич: ТРЕВОЖНОСТТА!
Нали се сещате как, като усетите някакво неразположение, което е ново или необичайно за вас, ако решите да потърсите в Google какви биха могли да са причините, в крайна сметка винаги излиза, че вероятно имате рак. Ако не се сещате, т.е. не ви се е случвало, браво, спестили сте си много, напълно излишни тревоги!
Като тийнейджър, а после и в 20-те ми години обаче, на мен ми се случваше сравнително често. За щастие, с порастването и помъдряването се научих, че всяко едно неразположение може да има множество други сравнително безобидни причини и че това, че трети ден ме боли глава не значи, че ще умирам (да, да, преди това необичайното няколкодневно главоболие несъмнено се дължеше на тумор в мозъка).
Когато родих обаче, тази мъдрост сякаш се изпари от мозъка ми (както и много други неща за жалост). Всъщност, ако трябва да съм искрена, тя се изпари още като забременях. Та, още тогава сигурно бях направила минимум 74 търсения в Google, започващи с въпроса „Нормално ли е…“, а след раждането бройката експоненциално нарасна.
Лошото е, че и при бебетата повечето неща могат да са от съвсем безобидни до симптом на някое сериозно заболяване. Второто лошо е, че започнеш ли да четеш за диагнози, алгоритъмът те „закача“ и неминуемо в социалните мрежи започват да ти излизат все повече и повече публикации, които сякаш се опитват да те убедят, че на бебето ти му има нещо, защото например: хълца, киха и се лигави (и трите – нормални неща при едно здраво бебе, но и потенциални „симптоми“ на рефлукс).
Веднъж попаднал в този водовъртеж, излизането от него е доста трудно. Така прекарах няколко месеца, в които постоянно се тревожех, че на бебето ми му има едно или друго, кое от кое по-страшно.
Тук трябва да вметна, че известно количество тревожност у родителя, а и у човека въобще, е напълно нормално и очаквано, дори здравословно. Умерено тревожният (бъдещ) родител се подготвя по-добре за новата си роля и е достатъчно „нащрек“, за да забележи, ако с детето му се случва нещо, което действително изисква преглед или лечение. Проблем има, когато тази тревожност излиза извън пределите на нормалното и започне обективно да пречи в ежедневието.
Трябва да призная, че при мен нещата неусетно бяха тръгнали именно в тази посока. Хубавото е, че в моя живот, когато наближа някаква крайност, сякаш Вселената започва да ми праща, всъщност направо да ме бомбардира със „знаци“ от всички посоки, които да ми помогнат да се върна в някаква нормалност. Лошото е, че когато си влязъл в този водовъртеж, за който вече споменах, понякога отнема малко време да забележиш въпросните знаци. В крайна сметка, това, което все пак успя да достигне до съзнанието ми, беше следната истина: свръхтревожният родител в общия случай отглежда свръхтревожно дете. Това в контекста на здравето обикновено означава: родител хипохондрик = дете хипохондрик. Та, след като го осмислих, си зададох следния простичък въпрос: Искам ли някой ден детето ми да търси в Google в 3 през нощта „Защо ми трепти левият клепач и умирам ли?“ Не исках. Трябваше значи и аз да спра да го правя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, като си достигнал едно определено ниво, може да е малко по-трудно просто да спреш (пак връщам към водовъртежа). Ето защо си изградих и нещо като чеклист, през който да минавам всеки път, когато усетя, че отново ме наляга тревога за здравето на бебето. Споделям го за всеки тревожен родител, който има нужда, с уточнението, че разбира се, той работи за мен и не е задължително да работи по същия начин за друг човек. Ето го:
Иначе казано: Храни ли се нормално и наддава ли нормално? Има ли нужното количество мокри и наакани пелени за денонощие? Спи ли както обикновено (с уговорката, че сънят на бебетата търпи постоянни промени през първата година, че и след това)? И изобщо, държи ли се по обичайния за себе си начин (пак с уговорката, че бебетата минават все пак през неща като скокове в растежа, регресии, колики, зъби и т.н и, както всеки родител знае, далеч не можем да очакваме да са винаги в настроение)?
За да има смисъл от този въпрос, трябва да си отговорим на него честно. Защото „Да, бебето не се чувства добре, защото пръцка малко и днес кихна три пъти“ не е адекватен отговор. Повярвайте ми, ако бебето ви не се чувства добре, ще го разберете. Въпрос на оцеляването му е то да ви го покаже. Дълго време си мислех, че бебето ми има рефлукс (защото, както писах по-горе, хълцаше, кихаше и се лигавеше), докато в един момент не получи наистина рефлукс и точно тогава разбрах, че състоянието не може да се сбърка, ако е реално.
В моя случай това е бащата или приятели с (малки) деца. Понякога, когато сме много „във филма“, може да се окаже, че критичното ни мислене не е чак толкова критично. Много хора биха казали тук, че всъщност най-важна е майчината интуиция, само че като те тресе тревожност, майчината „интуиция“ обикновено крещи постоянно, че нещо не е наред. Та, едно малко по-безпристрастно странично мнение може да помогне понякога да се отрезвиш. Всъщност на мен често дори да задам въпроса (който понякога звучи доста нелепо, изказан на глас, всъщност), ми е достатъчно.
В крайна сметка, когато става въпрос за (потенциални) медицински състояния, ако съм минала през горните точки и все още имам някакви притеснения, обсъждам ги с лекар. Ключовото тук обаче е наистина да имаме доверие в лекаря, защото иначе се започва едно безкрайно търсене на второ, трето и пето мнение, които в много случаи само ни объркват още повече. Не казвам, че не трябва да се търси второ мнение при нужда, но има случаи, в които може да се избегне, ако имаме достатъчно доверие на лекаря си.
Съществуват реални фактори, които увеличават родителската тревожност и парадоксално, те са точно нещата, които неминуемо съпътстват родителския живот. Умората, претоварването (във всеки смисъл), изолацията. Затова е добре, доколкото е възможно, да се погрижим и за себе си. От личен опит знам колко е трудно това всъщност, но пък хубавото е, че всяко малко нещо, което успокоява нервната ни система, се брои. В моя случай например – да изляза малко на балкона, да си направя чаша чай, да си взема душ… Вероятно звучи клиширано, но тези малки „почивки“ пълнят чашата ни и помагат да презаредим. Е, и психотерапията не е лоша идея, когато нещата отиват на тотално изпушване.
Нещото, което обаче на мен ми помогна най-много, беше значително да намаля четенето в социалните мрежи по теми, свързани с болести и състояния при бебетата. Както споменах в началото, алгоритъмът ме беше закачил яко и в някакъв момент виждах само такъв тип публикации. Хубавото е, че когато човек целенасочено избягва този тип съдържание (да го гледа, да реагира на него, да коментира), социалните мрежи скоро спират да му го предлагат. Трябва обаче за известно време да се прояви воля, за да се „пренастрои“ алгоритъмът. А най-добре човек изобщо да си намали времето в социалните мрежи, но това все още не съм го постигнала.
Разбира се, аз все още се тревожа за различни неща и понякога получавам „факсове“. Което, пак казвам, до някаква степен е нормално. А ако сме склонни да сме по-тревожни и по принцип, е нещо, от което едва ли можем да се „излекуваме“ напълно и завинаги. Ако обаче сме малко по-осъзнати за него, може все пак да държим юздите, за да не си създадем малки тревожни копия. Или поне на това се надявам аз.
