Публикуваме текст на наша читателка, която говори по тема, за която на никого не му се говори – самоубийството. Но точно с мълчанието си подкрепяме проблема.
Мила Атанасова е психолог, работи като консултант „Човешки ресурси“, а в момента е в майчинство. Тя е майка на две деца.
„Написах текста, който Ви изпращам, в израз на личните си емоции по темата. Впоследствие ми хрумна, че може да е полезен на повече хора, отколкото биха го прочели в личните ми контакти, и реших да го изпратя на Вас. Виждам, че правите много за информирането на по-широка аудитория за теми като следродилната депресия чрез видео поредицата с д-р Сотиров“, пише Мила.
Ще започна с лична история. Моята баба имала трима братя. Но приказката не е „Тримата братя и златната ябълка“, а „Тримата братя и въжето“ – в някакъв момент от живота си и тримата се обесили. Първият загубил коня, когато бил на 17. Конят сигурно е можело да се намери, но малкият брат – вече не. Вторият го обвинили несправедливо за нещо, бил млад баща. Третият бил болнав, кой знае още какво го е мъчило.
В България последната статистика е, че на 100 000 починали мъже 11 загиват от самоубийство. При жените цифрата е 3 на 100 000. На пръв поглед не звучи много, нали? Средно 7 души от 100 000? Но самоубийството е като експлозив в социалното обкръжение – катастрофална болка в близост и летящи надалеч шрапнели.
В същото време смъртта от самоубийство е една от най-предотвратимите, ако ние сме по-информирани и по-рационални като общество. Не е достатъчно най-близките да знаят повече по темата, защото те често са твърде близо – твърде притеснени, твърде емоционално въвлечени, за да предприемат правилните действия.
Нужна е промяна на ниво общество – институции, които работят за превенция, не само когато една тема стане „гореща“. Специалисти, които изпълняват и роля на обучители. И най-вече всеки от нас да има поне базисно разбиране за това какво е депресия, как да я познаем и какво да правим. Едва когато имаме социална среда, в която търсенето на психологическа помощ се подкрепя, а не стигматизира и осмива, тази смърт наистина ще бъде предотвратима.
Ей тази зловредна фраза е част от отговора на въпроса защо мъжете, които умират от самоубийство, са повече, въпреки че жените правят повече опити и имат повече мисли за край на живота. В традиционно-патриархалните култури социализираме момчетата да са СИЛНИ. Само че криворазбраната сила се превръща в трудност да търсиш помощ, изолация и липса на подкрепяща среда, неспособност да разпознаваш и споделяш емоциите си. Започва да звучи като „аз ще се справя на всяка цена, няма да се предам, няма да си почина, няма да позволя да ме видят слаб“.
Един от най-силните мъже, които някога съм срещала, се самоуби наскоро. Остави деца, любяща съпруга и купища хора, които му се възхищават. И ако дори за миг ви е хрумнала мисълта: „Как може да си остави семейството, силните хора не правят така?!“, моля, прочетете този текст. Може за някого да сте човекът, чиято информираност ще спре таймера на тиктакащата бомба.
60% от хората, които се самоубиват, страдат от депресия. Разбира се, не всички, които страдат от депресия, се самоубиват (до суицид се стига при 10-15% от случаите на тежка депресия). Но ако близък човек има такива симптоми, бъдете този, който ще ги забележи и няма да каже „Ще ти мине!“ (За списък на още фрази, които не помагат, изчакайте малко, ще има.)
Репликата „депресиран съм“ се е превърнала в изтривалка напоследък и се използва за всичко от рода на потиснатост, тъга, меланхолия, лошо настроение. Но ако лошото настроение продължава седмици или е придружено от някои от тези неща, включете първа сигнална лампа:
Ако чуете някоя от тези или подобни реплики: „В нищо не виждам смисъл“, „То няма за какво да се живее“, „На другите ще им е по-добре без мен“, „Искам всичко просто да приключи“, включете втора сигнална лампа и една аларма.
Инстинктивната човешка реакция, когато чуем такива тежки чувства и мисли, е да избягаме надалеч от тях. Правим това, казвайки подобни неща (ето и обещания списък с фрази, които не помагат):
Вариации на тези фрази има много, но посланието отзад е едно и също: „Не ме натоварвай със своето страдание, не искам да го чувам, това е страшно!“. И огромното опасение – да не споменем думата „самоубийство“, защото може да наведем човека към тази мисъл.
Изследванията системно показват, че, зададен по подходящ начин, въпросът дали човек има мисли за самоубийство, носи облекчение и дава пространство за споделяне. Какво значи подходящ начин? „Съжалявам, че се чувстваш така и се тревожа за теб! Минавали ли са ти мисли за самоубийство?“
За самоубийството се шепне. Тихо, да не чуят съседите, да не разберат децата. „Страх ме е да направи нещо“, казват хората. Нещото не се назовава. Темата е обградена с митове и заблуди, които пречат на справянето с проблема. А статистиките са ясни – в културите, където самоубийството се стигматизира и темата е табу, честотата е по-висока.
От една страна заради това табу хората не искат да питат. От друга – не знаят как да реагират, ако се окаже, че има суицидни мисли. Намесва се и друга заблуда – щом говори за самоубийство, значи няма да го направи наистина. Не е така. Повечето от хората, които правят опит за суицид, са заявили намеренията си и/или са демонстрирали други сигнали за риск. В някои ситуации обаче знаците може да не са толкова праволинейни.
При част от хората (особено при мъжете) депресията може да не се прояви като потиснатост и чувство за безнадеждност. Вместо това те могат да са по-раздразнителни и гневливи от обикновено; да се оплакват от телесни симптоми – особено болка в гърба, главоболие и отпадналост; да прибягват по-често от обичайно до алкохол или други упойващи вещества.
Основните фактори, които влияят върху риска за самоубийство, се отнасят до човека – генетични, социални и психологически. Интуитивно усещаме, че след негативно лично събитие като загуба на работа или партньор, човек е по-уязвим. Но има и някои общи фактори от средата, които утежняват страданието на хората с депресия и се отразяват върху честотата на самоубийствата:
В такива моменти бъдете особено внимателни, ако имате близък в риск. Не знаете кое камъче ще затъркаля лавината.
Още не сме свършили, скрол надолу
Някои знаци са особено притеснителни и от тях трябва алармената ви система да свети като коледна елха:
Когато забележите, че някой е в депресия и чуете или подозирате за мисли за самоубийство:
Няколко думи обаче за психотерапевтите в България. Не всяко нещо, което се преструва на психотерапия, е такава и можете да попаднете на абсолютни шарлатани. Един от най-ужасяващите моменти в професионалния ми живот беше, когато чух една дама, работеща като терапевт, да дава съвет в следната ситуация:
Мениджър в компания има служител, който споделил намерения за самоубийство, като казал, че няма да се видят на следващия тиймбилдинг, защото не планира да е жив. (Вашата алармена система вече пищи, нали?) Въпросната терапевтка“ посъветва: „Кажи му, че понякога и на теб ти иде да се гръмнеш“... (Това също влиза в списъка за реплики, които не се казват!)
Така че избирайте внимателно. Проверете в какъв тип терапия е обучен да работи специалистът, при когото отивате. (Пример за различни психотерапевтични школи са когнитивно-поведенческа терапия, психоанализа и т.н) Вижте дали има научни доказателства, че този метод действително работи и за какъв тип проблеми е най-подходящ. При депресия най-много доказателства има за ефективността на когнитивно-поведенческата терапия и специфични методи от нея.
Докато тази проста истина не достигне до умовете на повече хора, много трудно ще преодолеем стигмата към самото състояние и тази към посещаването на психиатри и психолози. Масово тази идея не може да „захване“, защото хората все още възприемат тялото и ума като отделни неща, а те НЕ СА.
Съжалявам, ако го чувате от мен, но нямате безсмъртна душа. Имате си мозък, в който текат химични процеси. Когато нещо в тях се обърка, имате „психични проблеми“. Конкретно депресията е промяна в начина, по който работят определени невротрансмитери в мозъка – съвсем пълноправна болест. Тогава какво казваме, когато твърдим, че някой е „избрал да умре“ в такава ситуация? Здравото, рационално „аз“, което би избрало да живее, не е там в този момент. Болестта дърпа спусъка, връзва въжето, прескача парапета. Самоубийството е антиизбор. А на нас остава да променим мисленето си, за да стигнат по-малко хора до него.
Аз не съм експерт по темата. Психолог съм, магистър по семейно консултиране и съм преминала обучение за работа с хора със суицидни мисли, но съм далеч от най-добрия човек, който да дава специализирани съвети. Но впечатленията ми са, че хората не са наясно с темата и по-добре малко и непълна информация, отколкото никаква.
Ако имате притеснения за близък, познат, колега не стойте в надеждата, че всичко ще се размине, а потърсете повече информация и подкрепа.
При спешни ситуации, обадете се на 112!
В София има спешно психиатрично звено в Център за психично здраве „Проф. Н. Шипковенски“ – ул. „Екзарх Йосиф“ 59. Телефонът на спешния кабинет: 02/9810006
