fbpx

Всички знаем, че никой не бива да търпи насилие и че ако попаднем във връзка с насилие, веднага трябва да избягаме оттам.

Само че животът не работи по този начин, както и отношенията между хората. Понякога нещата започват по един начин (или поне така изглеждат) и завършват по друг. Понякога пък са си откровен капан с камуфлаж, който само ние не можем да разпознаем като такъв.

Във всички случаи рано или късно идва моментът, в който човек трябва да си отговори на някои въпроси и да потърси в тези отговори пътя, по който иска да продължи живота си.

В такива моменти е много важно да имаш точния човек наоколо - роднина, приятел, специалист, който да знае какво да ти каже, за да ти помогне да се измъкнеш завинаги. 

Тъкмо за важността на тези хора в живота ни, както и за изборите, които правим, се говори в този текст, публикуван в Scary Mommy


Разговорът

Имах чувството, че водя един и същ разговор с терапевта ми за хиляден път: “Вече не знам как да функционирам. Имам чувството, че гледам как животът ми минава покрай мен. Извършвам действията, но не усещам нищо.”

При предишните 999 пъти не успявах да спомена, че тези ми затруднения може би (добре, де, със сигурност) са директно свързани с връзката ми, изпълнена с насилие.

Този път обаче се пуснах на сляпо и реших да говоря за това.

Насилствените връзки са коварни. 

Така че ако не сте били в такава преди, е почти невъзможно да разберете. Може би си мислите: “Просто си тръгни. Просто се махни оттам. Знаеш, че заслужаваш нещо по-добро.” Но дори и без брак и деца, които усложняват нещата още повече, никога не е “просто си тръгни”. 

Всъщност, според специалистите хората правят поне седем  неуспешни опита да прекратят подобни връзки, преди реално да го направят.

Чувствах се засрамена и объркана. Но този път бях абсолютно и напълно честна с терапевката ми за всичко, през което преминавах. А нейният отговор ми отвори очите и беше точно това, което имах нужда да чуя.

Ултиматумът

Това, което започва като леко насаждане на вина, се превръща в газлайтинг. Малките неразбирателства прерастват в свирепи и ожесточени скандали. 

И, за съжаление, в един момент свикваш. Всичко това започва да ти се струва нормално. Просто нещата са си така. Обаче, честно, въобще не е нормално.

Заслужавате поне базово човешко отношение и уважение. Или поне терапевтът ми така ми казва. И не е като да не ѝ вярвах, понеже наистина ѝ вярвах. Просто нямах енергията. Не успявах да я открия в себе си, за да мога да издържам всеки един ден и да се освободя от тази връзка. 

И по време на този хиляден разговор тя ме изслуша. Зададе ми още няколко въпроса и после ми даде следния ултиматум:

Мога да ти да дам механизми за справяне, за да минеш през този етап, но не мога да го направя с чиста съвест. Защото се боя, че ако го сторя, няма да е просто етап. Ще е до края на живота ти, докато той не реши да го прекрати.

Толкова ли бях свикнала с отровата и насилието, че не успявах да видя в каква опасност съм? Разсъждавах над фразата “Не вреди”. Дали наистина терапевтката ми мисли, че ще ми навреди повече, ако ми даде методи за справяне, отколкото ако ме остави да продължа да страдам в тази връзка? 

Трябваше да реша. Щях ли да прекарам остатъка от живота си по този начин? Или най-сетне щях да живея живота, който заслужавам?

Момент на просветление

Няма да кажа, че никога не ми е хрумвало, че не живея както трябва, докато съм във връзка с насилие. Но ми се струваше невъзможно да се измъкна. 

И не защото не исках да съм щастлива, а защото не знаех дали борбата да се спася няма да е по-сериозна от борбата, която така или иначе водех към момента. Нямах нито ресурсите, нито финансовата независимост, нито план Б. 

В онзи ден се прибрах вкъщи раздразнена, задето терапевтката ми не иска да ми помогне. Но след като премислих, ми просветна.

Тя всъщност ми помагаше. Тя реално ме спасяваше от живот, пълен с болка, насилие и потенциална опасност. Или щях да се измъкна и тя щеше ми помогне да се справя с всичко, което щеше да последва, или щях да остана и нещата нямаше да се подобрят.

Трябваше да се видя като достойна за щастие, безопасност и любов, както ме виждаше и терапевтът ми. Ултиматумът не беше за помощ или отказ от помощ, а за това да осъзная собствената си стойност.

Споделям ултиматума, който ми постави терапевтката ми, с вас, защото истински вярвам, че това ми спаси живота. Ако тя не ме беше окуражила да избера себе си, не знам дали изобщо някога щях да го направя. 

Заслужавате хубавите неща, за които мечтаете 

Обръщам се към всички хора, които подкрепят някого - приятел или любим човек - който е в насилствена, токсична или отявлено кофти връзка: действайте с емпатия и деликатност.

Не е като да не искат по-добър живот; може просто да са забравили какво е да имаш такъв. Или са били унижавани толкова дълго време, че не смятат, че заслужават нещо по-добро. 

Обръщам се и към всички, които са живели или продължават да живеят с партньор насилник: не спирайте да се борите за себе си. Знам, че понякога изглежда невъзможно. Понякога ще ви се струва, че не заслужавате нищо друго. 

Но това, което заслужавате, е уважение, щастие и всичко, което искате от живота - нищо по-малко. Приемете този съвет от някой, който е минал от другата страна, след като години наред се е чувствал заседнал на едно място.  

По-силни сте, отколкото си мислите. И този свят е по-добро място, защото вие сте в него.

На 28 декември 42-годишната Виктория от Божурище е пребита от 31-годишния си приятел Мариян. Жената е майка на три деца. Първа за побоя научава дъщеря ѝ, която получава обаждане от майка си, разказва момичето пред Нова телевизия в репортаж, излъчен на вчера (17 януари). 

Побоят се е случил пред 2-годишната дъщеря на жертвата, а в момента 42-годишната жена е в тежко състояние - в кома, с оток на мозъка, и е настанена в Пирогов.

Междувременно Мариян е на свобода, след като е бил задържан за 24 часа. Той има чисто досие и няма сигнали срещу него, макар че големите деца на Виктория - син и дъщеря, твърдят, че майка им е била жертва на системен тормоз от приятеля си. Мариян е посягал и на децата.

„Бяха се скарали един ден. Той я беше бил, аз се прибрах вкъщи, малката плачеше. Аз влязох в кухнята, той я удари в главата и аз му казах „Махай се” и той започна да ме удря и мен. Обаче аз се отскубнах и веднага тръгнах за помощ”, разказва пред Нова телевизия синът на Виктория Мартин Божилов.

Борбата с домашното насилие ще е приоритет на държавата

Вчера се състоя работна среща на министъра на правосъдието Надежда Йорданова с широк кръг експерти от държавни институции и НПО във връзка със законопроекта за изменение и допълнение на Закона за защита от домашното насилие, предава dnews.bg.

“Домашното насилие е изключително тежък проблем както в световен план, така и за българското общество, който често остава в рамките на семейството. Изострянето на този проблем, особено в условията на пандемията, поставя въпроса за решаването му на приоритетно място”, казва министър Йорданова. 

„До края на седмицата организираме среща с народни представители от всички парламентарно представени партии и експертите по законопроекта, за да се ускори процесът по изчистване на спорните теми и придвижване на законопроекта за одобрение от Министерския съвет“, заяви още тя.

Началникът на кабинета на министър-председателя - Лена Бориславова, заяви, че борбата с домашното насилие е кауза, зад която застават премиерът Кирил Петков и целият му кабинет. Тя допълни, че ще бъде определен вицепремиерът, който ще отговаря по темата.

Убийствата на жени като пандемия

Още в първите месеци на пандемията от коронавирус международни правозащитни организации алармираха, че драматично се е повишил броят на случаите на домашно насилие. 

През изминалата година насилието е проблем и в Австрия, която остана шокирана от няколко изключително показни с жестокостта и варварщината си случая на убити от настоящи или бивши партньори жени. Тези жертви са 31, пише dnews.bg

Mежду 2010 и 2020 г. в Австрия са били убити 319 жени, предимно от техните мъже партньори или бивши партньори, като през 2019 г. броят на жертвите е рекорден - 43, според проучване, поръчано от правителството миналата година. През 2018 г. Австрия е била сред трите членки на Европейския съюз, които отчитат най-високи нива на убийства на жени, при които извършителят е член на семейството или роднина, сочат данни на Евростат.

Особено шокиращ е случаят от март миналата година, когато 35-годишна жена е била пребита и удушена с кабел в магазин във Виена от 47-годишния си бивш партньор. След това той я залял с бензин и я запалил, преди да напусне магазина и да заключи вратата. Жената била спасена, но починала месец по-късно от тежките си наранявания.

През април, 2021 г., 43-годишен мъж е арестуван за убийството на бившата си партньорка - 35-годишна майка на две деца. И двамата мъже получават доживотни присъди и са изпратени в институции за психично болни.

Миналата година в Германия излиза книгата “На всеки три дни. Защо мъже убиват жени и как сме длъжни да противодействаме на това” от журналистките Лаура Бакес и Маргерита Бетони. В книгата е описана ужасяващата статистика за убийствата и опитите за убийства на жени от настоящи или бивши партньори в Германия. 

В интервю от юни 2021 г. за Дойче Веле Лаура Бакес казва: “Всеки трети ден в Германия мъж убива своята настояща или бивша жена или приятелка, а всеки втори ден се правят такива опити за убийство. Това е възмутителна ситуация, която намира твърде малко отражение в средствата за масова информация, а в местните медии подобни престъпления твърде често се представят като "семейна драма”.

И още: “Има изследвания, които показват, че в повече от половината случаи на фемицид още преди убийството се е стигало до прояви на домашно насилие спрямо жените. С други думи, това насилие в много случаи постепенно ескалира и е възможно да доведе до убийство”.

Какво става в България

По данни на омбудсмана Диана Ковачева през 2020-а и 2021 г. у нас от партньорите си са убити близо 50 жени. До декември 2021 г., когато омбудсманът цитира тези данни, са изминали повече от 18 месеца, в които в Министерство на правосъдието “отлежава”, както казва Ковачева, законопроект за промени в Закона за домашното насилие и в Наказателния кодекс. 

Сред предложенията за изменения е пакет от мерки в Закона за домашното насилие и в Наказателния кодекс, с които омбудсманът иска да отпадне системния характер при домашното насилие, защото към настоящия момент, за да бъде наказан един насилник по-тежко, трябва да има поне три регистрирани сигнала за насилие. 

И тук се връщаме към случая от по-горе с пребитата Виктория, лежаща в момента в кома, и 31-годишния ѝ прител, който и днес е на свобода, понеже няма никакви други провинения, а самата Виктория не е подавала сигнали срещу него. 

Не е изключено въпреки възпитанието, което се опитваме да даваме на децата си, те да се проявят в далеч не най-добрата си светлина. За всичко това обаче си има причини. За щастие има как детето, реагирало грубо, да се промени. За някои от тези начини ни разказва майката на две деца и клиничен психолог Бетани Кук, а в текста на Вяра Георгиева "Денят, в който разбрах, че синът ми е набил друго дете" може да видите и споделената родителска емоция, когато разбереш, че детето ти е ударило друго дете.


В играта на живота има всякакви видове играчи. Може да е съкрушително за вас като родител, ако разберете, че детето ви е изиграло ролята на побойник. Не се отчайвате, защото имате силата като родители да помогнете за промяна. Много са факторите, които могат да накарат едно дете да реагира като побойник.

Но един от основните е много прост: те пресъздават поведение, което виждат у другите. Може да е родител, може да е по-голям брат или сестра, може да е някой, който се грижа за него, връстник или друг човек, с когото прекарват много време. Друга причина е, че детето ви може би изпитва трудност да се справи с емоциите си и не знае как да изрази себе си или да помоли за помощ, затова действа агресивно.

Децата, досущ като възрастните, имат нужда от докосване с топлота и любов, за да се почувстват свързани и способни да израстват и емоционално, и физически. (Научно доказано е, че докосването с любов изгражда невронните пътища на бебета.) Ако детето не получава прегръдки, гушкане или подходящо докосване от възрастните в живота си, то може и да потърси физическата връзка по други начини – с удряне, ритане, хвърляне или борене. Човешките същества умират, ако не биват докосвани (и това го е доказала науката), и е закодирано в ДНК-то ни да търсим физически контакт, за да оцелеем.

Ето какво може да направите, ако детето ви демонстрира поведение на побойник или е получило такъв етикет.

Помислете върху възможните причини

Да сте забелязали напоследък промяна в приятелския кръг на детето ви? Има ли у вас партньори или някой друг, който да има поведение на насилник? Температаментно ли е детето ви и има ли нужда да бъде научено да мисли, преди да говори/действа? Случило ли се е нещо сериозно травматизиращо напоследък, с което детето ви се опитва да се справи?

Ако не намирате причини, терапия може да помогне

Терапията може да донесе доста позитиви, що се отнася до изясняване на някои проблемни области за отделния човек или семейството, върху които може да се поработи, така че да комуникирате по здравословен и положителен начин. Ако вашият партньор отказва терапия или не променя негативното си поведение, помислете за раздяла. Знам, че звучи екстремно и че много родители искат да останат заедно заради децата, дори това да означава, че децата живеят в отровна среда. Тук съм, за да ви кажа, че проучванията са показали, че децата започват да се развиват великолепно, щом родителите им, намиращи се в токсична връзка, се разделят. Ако детето ви подражава на поведението на съученици, замислете се дали да не смените училището.

Научете детето какво точно е поведението му и как изглежда в очите на другите

Научете го на състрадание и емпатия. Това са качества, които се учат – хората не се раждат с тях. Аз бях много енергично и хиперактивно дете, винаги тичах насам-натам, катерех се по дърветата, играех грубо с приятелите си и крещях от вълнение. Когато се замисля за детството си, си давам сметка, че е имало моменти, в които другите са ме смятали за насилник. Откъде знам ли? Защото имах щастието да имам учител в 6 клас, който да ми покаже. Той знаеше, че не искам да съм зла или да наранявам. Просто не си давах сметка за влиянието на моите действия върху другите, докато някой не ми обърна внимание на това. И от този момент нататък, винаги се допитвах до хората наоколо, ако усетя, че някъде съм била по-груба.

Говорете с детето си за тормозения човек

Важно ще е за детето ви да се извини на човека, когото е наранило (дори когато поведението му не е било нарочно). Може да го направи с писмо, с обаждане, с разговор лице в лице. Ако детето ви е тормозело съученик, може би ще е добре да организирате среща за игра/излизане и да помолите вашето дете да покани другото. Много често несъзнателно нараняваме други хора, на които завиждаме или се възхищаваме. Да вземеш негативното (тормоз над съученик) и да го обърнеш в позитивно (научаването как да се преглътне гордостта и да се извиниш) е умение за цял живот, което детето ви няма да съжали, че е усвоило.

Не позволявайте на никого (дори и вие) да определя детето ви като побойник

Детето ви не е побойник, а по-скоро е реагирало по такъв начин срещу някого. Думите и етикетите раняват дълго, след като заздравеят раните.

В края на февруари Прокуратурата съобщи за поредния случай на домашно насилие с фатален край. Във Варна мъж пребива съпругата си и след това звъни на майка си, за да му помогне да изнесат багажа му. Майка и син напускат жилището, без да се интересуват от състоянието на пребитата жена.

Не влизаме в ролята на съдници, а излизаме от конкретния случай, за да попитаме каква може да е полезната роля не само на родителите на насилника, а и на тези на жертвата, когато е ясно, че децата им живеят в среда на насилие. И защо не можеш да бъдеш безусловно приета от родителите си, когато решиш да прекратиш разрушителната си връзка.

Отговаря психотерапевтът Диана Карабинова, която вече ви представихме в материала За домашното насилие преди и след "медения месец".

Диана Карабинова е семеен психотерапевт. В момента работи в Института за партньорска и семейна терапия (Institut für Paar und Familientherapie) към Виенските социални грижи. Специализирала е в работата с бежанци и интервенции при кризи, както и при работа с двойки при проява на насилие.

-- Г-жо Карабинова, имате ли наблюдения какво е поведението на родителите – и на жертвата, и на насилника – в случаите на домашен тормоз (физически и психически)? Какви са най-често срещаните типове поведение?

В повечето случаи, особено на физическо насилие от страна на мъжа към жената, родителите на партньорите се държат настрани, поради чувство за срам и безсилие.

Обикновено майките, които също са преживели домашно насилие, си мислят "ето, и моята дъщеря преживява същото" и преживяват отново насилието, безсилни да направят нещо.

Бащите или се срамуват, или такъв вид поведение за тях е приемлив, влиза в рамките на “мъжът трябва да може да тропне на масата и да му се чува думата”.

Обикновено жените, които живеят във връзка с насилие, много трудно се решават да говорят и да споделят - с тайната надежда, че могат със собствени сили да се справят със ситуацията. Те упорито вярват, че ще излязат от кръговрата на насилието, че ще успеят с безусловната си любов да променят партньора си.

Ако жертвата започва да приема насилието, тоест партньорът разбира, че няма санкции за неговите прояви на насилие, тогава шансовете за прекъсване на веригата са много малки, докато не се случи нещо наистина екстремно – жената отива след побой в болницата, наистина е уплашена за живота си и за децата си. Тогава тя бяга при родителите си, например, но може да се случи те да кажат "Отивай си при съпруга си!" А може и да живеят в друг град и тя тотално да трябва да промени живота си. Или и двамата живеят в чужбина и са притиснати финансово. Тогава ѝ остава като решение само домът за майки и деца жертви на домашно насилие.

-- Как конкретно може да се работи с родителите на насилника, а не само с него, когато говорим за превенция и възможно ли е изобщо да се работи с тях?

Може да се работи, ако има яснота и прозрачност за случилото се. В рамките на системната фамилна терапия една сесия с цялото семейство (с родителите и на двамата партньори) е възможна само ако има желание от всички страни. Самият факт, че родителите на двойката са наясно със случилото се и заявяват ясна позиция, е една много важна стъпка. Моите наблюдения са, че това е почти невъзможно да се случи.

Често родителите на двойката казват “Това си е тяхна лична работа, те да се оправят” или дори мълчаливо да приемат ситуацията, като поощряват с бездействието си насилието.

-- Защо родители, които са много добре образовани и са с добри финансови възможности, също не могат да предприемат никакви мерки, когато е ясно и видимо, че дъщеря им живее в непрекъснат психически или физически тормоз?

Тук много голяма роля отново играе чувството за срам, за провал. Ако признаят насилието открито и заемат позиция, родителите признават, че дъщеря им се е провалила в брака си, в избора си на партньор. Амбициозните и образовани родители са особено чувствителни в такава ситуация, защото те виждат “провала” на дъщеря си като свой собствен.

Същевременно, според изследвания на германски и американски учени, деца, които са станали свидетели на домашно насилие са изложени на висок риск да станат жертви на насилие като възрастни. Вероятно в много от случаите жените в семейства с насилие познават ситуацията от собственото си рождено семейство. В такъв случай те вземат често подобно решение като майка си – ако тя е останала в тази връзка, те също биха били склонни да останат. Остават в същата схема, солидаризират се с майка си. И това е примерът, който дават на собствените си деца.

-- Какво е най-полезно да направят родителите, когато разберат, че детето им живее с домашен насилник?

Най-важно е да заемат ясна позиция, че не приемат и толерират такова отношение към детето си. Да покажат, че подкрепят детето си изцяло в това да намери решение за прекратяването на такъв вид връзка, дори ако трябва да се раздели с партньора си.

Да приемат дъщеря си безусловно. Особено ако има във връзката на дъщеря им деца, които системно стават свидетели на насилието, е много важно те веднага да бъдат извадени от тази среда.

Ако имат добри отношения със зет си, да го посъветват да потърси помощ. Мъжете, които проявяват насилие, обикновено се чувстват притиснати и стресирани и в други области на живота си, много често те дори няма с кого да споделят притесненията и проблемите си. От мъжете се очаква да бъдат успешни, да се справят, да бъдат глава на семейство. Разбира се, не всички мъже, които живеят в трудна ситуация, проявяват насилие.

-- Говорейки за цялото семейство, как специалистите трябва да подхождат към децата на жертвата и насилника? Какво е важно да се направи за тях в терапевтично отношение?

Децата в семейства с насилие са особено чувствителни и много бързо могат да изпаднат в конфликт. По-малките деца могат да изпитват чувство за вина, страх и несигурност. За тях и двамата родители са важни и когато мама плаче или е тъжна, а тати е гневен и крещи или я притиска до стената и заплашва, детето е под огромен стрес.

Последствията се проявяват често в училище, или детето започва да се напикава, или да променя социалното си поведение спрямо връстниците.

При младежите често се случва те да губят уважение към родителите си.

Или да искат да ги спасяват и да поемат роли на възрастни.

Една моя клиентка ми разказа как нейният 10-годишен син не могъл да понесе системното унижение и скандали и физическото насилие спрямо майка си. Една вечер при поредната случка той се заключил в стаята си и позвънил на полицията да дойдат и да спасят майка му. В действителност това наистина се е случило, защото след идването на полицията и поставянето на ограничителна забрана на бащата майка му придобила смелост за раздяла, развежда се и по този начин изважда децата от тази динамика.

В терапевтично отношение, ако детето продължава да живее в ситуацията на напрежение в семейството, терапевтът може да предостави на детето сигурно пространство, в което то да споделя. Да говорят за това как то може да се съхрани в ситуацията.

-- Как и кога трябва да говорим с децата си за домашното насилие и как конкретно да изградим у тях нулева толерантност към прояви на насилие вкъщи?

С децата може да се говори винаги и по всякакъв повод какво означава насилие и че никакви негови прояви не са приемливи, още по-малко вкъщи. Започва се от това какво означава преминаване на граници, принуда, насилие. Непрекъснато се появяват възможности да се говори за това, децата и родителите гледат заедно телевизия, стават свидетели на различни случки заедно.

Много е важно родителите да бъдат последователни: ако те говорят, колко е важно децата да показват нетолерантност към всякакъв вид насилие навън, а вкъщи това се случва пред очите им и те са стават свидетели на побой или обиди и тормоз над майка им и тя не предприема нищо това да престане, тогава децата се объркват.

Ако единият родител е жертва на насилие, той или тя ясно трябва да предаде на децата, че това, което се случва, не е ОК - дори ако не може веднага да се раздели с проявяващия насилие.

-- Имате ли в практика си успешно решен случай с домашно насилие? Можете ли да ни разкажете, през какви етапи минахте, за да се справите с него?

За мен успешен случай е, когато жената намери решение за себе си и за децата как да излезе от спиралата на насилието и поеме по нов път. Или партньорите наистина са убедени да намерят решение да останат заедно, мъжът започва да ходи на терапия, за да намери начин да се справи с агресивните си състояния.

Една двойка с четири малки деца, с която започнах да работя след една брутална проява на насилие, се опита да продължи заедно
след тази първа проява на насилие. След бурна сцена на ревност, мъжът беше нападнал жена си с ютията и ѝ беше причинил изгаряния по цялото тяло...

Но след първата терапевтична сесия заедно, той отново беше направил опит да ѝ посегне и беше разбил телефона ѝ в земята. Тя поиска ограничителна заповед с помощта на социалните грижи и отдела за зашита на децата. В момента живеят разделени, тя е поставила ясното условие той да започне терапия и да работи по проблема си. Също така е наясно, че не иска да остане с него на всяка цена; в момента ситуцията е отворена и краят не е ясен.

В такива случаи, когато насилието не е системно и жената ясно е дала знак, че не е готова да го приема, двойката има доста голям шанс да намери изход заедно от ситуацията.

Когато насилието обаче стане част от динамиката на връзката, често единственият изход е жената да се раздели с партньора си.

Често мои клиентки казват:

Търпя, защото се страхувам да остана сама/Готова съм да търпя обиди и емоционален тормоз, само да не го прави пред детето/ Или да го прави пред детето, но поне да го гледа, за да мога да ходя на работа/ Не мога да си позволя развод и раздяла по финансови причини/ Той много ме обича и аз много го обичам.

Много жени са склонни на компромиси с насилието, но в дългосрочен план връзката няма бъдеще. Когато жените са наясно, че точно техният пример е най-важен за детето, те се окуражават – въпреки огромните трудности – да се разделят и да прекъснат тази разрушителна връзка.

Истината е, че малко мъже – поради чувство на срам и безпомощност – са готови да приемат помощ от вън, често те дори не са наясно, че имат проблем, смятат, че жената ги предизвиква и т.н.

Много ми се иска да вярвам, че обществото ни също допринася и ще допринася все повече за това да се променя представата за мъженственост. И тази мъжественост да не приема агресивно и разрушително поведение спрямо по-слабите в семейството за даденост, а напротив, ясно да го отрича и да се разграничава от него.

По темата:

„Заслужила си го е…“

Насилието - причината да съм самотна майка

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „заради децата“ – махнете се заради тях

Близо 50 години, след като насила е омъжена за изнасилвача си на 11-годишна възраст, през 2018-а Шери Джонсън бе провъзгласена за герой, заради успешната си кампания срещу браковете с деца в щата Флорида. За дългогодишното страдание на Джонсън и спечелената битка разказва A Mighty Girl.

Личната история на Джонсън е шокираща. Тя е била едва на 8 години, когато свещеник я изнасилва. Била е неколкократно насилвана от същия свещеник, както и от друго духовно лице от същата църква, но никой не ѝ е повярвал, когато се е опитала да потърси помощ. Когато забременява на 10-годишна възраст, майка ѝ я обвинява, че е „посрамила“ семейството и я изоставя в болницата, където да роди сама.

Когато социалните служби започват разследване, е имало сериозно съмнение, че строгата апостолска църква ще наложи каквито и да е наказания на двамата мъже. След натиск от страна на църковното настоятелство, майката на Джонсън урежда 11-годишното момиче да се омъжи за един от изнасилвачите си, тогава 20-годишен духовник.

Живеейки с насилника си, до навършване на 17 години Джонсън ражда още 5 деца. Малко след това тя търси помощ от неправителствената организация Legal Aid, които ѝ дават 75$, за да плати на адвокат за внасяне на молба за развод. Най-накрая тя успява да се освободи от уредения си насилствен брак, но остава в оковите на оглеждането на 6 деца със завършено едва основно образование.

Макар браковете с деца да представляват малка част от общия брой бракове в САЩ – и проблемът изглежда незначителен в сравнение с държави като Нигер, където 76% от всички момичета са омъжени, преди на навършат 18 години – това си остава постоянен проблем в САЩ, заради каша в щатското законодателство, като много от законите предвиждат изключения, които дават възможност на малолетни да сключват брак с родителско или съдебно позволение.

В много щати липсва минимална законова възраст за сключване на брак, което означава, че няма и възрастови ограничения за встъпващите в брачен съюз лица. Много от тези бракове са принудителни и представляват насила сключен брак между момичета и възрастни мъже, заради което въвеждането на минимална консесуална възраст е било от ключово значение за лобистите против детските бракове.

След дългогодишно страдание, преди пет години Джонсън решава, че на никое дете не трябва да се случва това, което е преживяла тя.

Джонсън води активна кампания в продължение на 5 години, за да промени щатския закон, който дотогава е позволявал дете на всякаква възраст да бъде омъжено в случай на бременност с разрешението на съда.

Когато законът, за който Джонсън лобира активно, е приет в Сената на Флорида с гласовете на 109 за и 1 против (бел. пр. Джордж Мораитис от Републиканската партия е гласувал против) през март 2017 г., представителите я аплодират на крака. „Сърцето ми е щастливо“, разказва по-късно на репортерите Джонсън. „Моята цел беше да защитя децата ни и мисля, че я постигнах. Това не беше за мен. Аз оцелях.“

„Не искам дори само още едно друго дете във Флорида да преживее това, което се случи на мен,“ разказва Джонсън, която издаде и своите мемоари. „Имам чувството, че са ми отнели живота. Тези, от които се очаква да те защитават, не го направиха.“

Когато започва да лобира във Флорида да се сложи край на детските бракове, открива важни съюзници в лицето на две жени сенатори – Лорън Бук, от Демократи от Плантациите и Лизбет Бенакисто от Републиканците на Форт Майерс. Макар законът, който те внасят, да предвижда 18 като минимална възраст за сключване на брак без изключения, окончателната версия на закона прави компромис между Камарата на представителите и Сената – той забранява браковете за лица под 17 години и налага който сключва брак със 17-годишно лице да бъде по-възрастен с най-много 2 години. Непълнолетните, сключващите брак, трябва да имат разрешение от родител.

Джордж Мораитис от Републиканската партия, който гласува против, оспорва законът с думите: „Не искам да се разбира като послание, че е по-добре да не сключва брак (когато момичето е бременно).“ На това Джонсън отговаря:

„Ако не бяха разрешили да се омъжа, това щеше да промени живота ми, нямаше да имам повече деца. Щях да си остана самотна майка и мисля, че щях да се справя добре.“

Законът е приет и влиза в сила във Флорида през лятото на 2017 г., докато Джонсън продължава битката с други щати, включително Луизиана, където помага на законотворци да напишат свой щатски закон.

За съжаление Флорида не е уникална в традицията с детските бракове.

В действителност повече от 167 000 млади хора на възраст под 17 години са сключили брак в 38 щата между 2000 г. и 2010 г., според данните на организацията Unchained at Last, съобщава Ню Йорк Таймс. Според изследванията на организацията, има 12-годишни момичета, сключили брак в Аляска, Луизиана и Южна Каролина. Според Бюрото за преброяване на населението на САЩ пък, най-малко 57 800 американци на възраст между 15 и 17 години съобщават, че са в бракове през 2014 г.

Всъщност почти всички щати позволяват сключване на брак от малолетни при определени изключения. Приблизително десетина щата в момента разглеждат проекто-закони, с които да се сложи край на детските бракове, но далеч повече щати имат нужда от такова законодателство.

В резултат от кампанията на Джонсън, Флорида сега разполага с един от най-стриктните закони в страната. Но „това е едва върхът на айсберга,“ казва тя. „Останалата част на света трябва да бъде образована, за да бъдат защитени децата ни. Поне тук във Флорида, където се случи личната ми трагедия, битката е спечелена. Накрая все пак ще победим навсякъде.“

"Майко Мила!" благодари за превода на Муша Буша

Още по темата:

Живеем в култура, която все още отглежда насилници, казва терапевтът Валентина Димитрова в този текст и напомня, че от посланията и поведението на родителите и от начина, по който изразяват любовта помежду си и към децата зависи ясното разобличаване на формите на насилие.   


Когато две момчета се „сбият“, родители и учители се събират, говорят с тях и размахват пръст, че така не се прави (в най-добрия случай би трябвало да се опитват да разберат техните емоции и какво стои зад това поведение и да им дадат алтернативни методи за справяне). НО обяснението, което получават повечето момичета, когато се приберат от детска градина и разкажат на родителите си, че някой ги е ударил е: „Ооо, щом те удря значи те харесва“. Същото е и когато момиче удари момче.

Детето е объркано, но и някак подкрепено, че това е начин, по който да покажеш и приемеш любовта на другия. В известен смисъл това е така - децата са в процес на разбиране на собствените си чувства и тези на другите. И може наистина да изразяват „харесване“, като удрят или хапят, защото не знаят какво друго да направят.

Тук обаче идва ролята на родители, учители и на обществото.Наша задача е да се опитаме да ги разберем, да подкрепим техните чувства и да предложим АЛТЕРНАТИВА на поведението им. Ако просто се скараме: „Не така“, „Него удряй“, „Престани веднага“, без да им дадем друг инструмент за справяне, ние ги лишаваме от единствения начин, който са намерили сами, и повишаваме тяхната тревожност.

Живеем в култура, която все още дава всичко от себе си, за да отглежда насилници. Дете, което бива целувано и удряно от един и същи човек и този човек е най-важният за него – неговият родител, израства с вътрешен конфликт. Дете, което става свидетел на побоища вкъщи, също.

В момента обществото е в ситуация на такъв конфликт – изправяме се срещу насилието, а същевременно децата продължават да се възпитават с шамари.

Възрастен, израснал с убеждението, че е „станал човек“, защото е „ял здрав бой, който си е заслужавал“ е много вероятно да предаде това послание и на своите деца. Или пък, не дай си Боже, някой да е по-буен или “непослушен“ - тогава вероятно „му е бил малко боят“.

Конфликтът, в който живеем, се потвърждава и от факта , че навсякъде говорим за „нашите деца“, а когато видим на улицата някой да издърпа ухото на детето си или да му плесне един шамар, не се намесваме, защото това е тяхното дете и те най-добре знаят как да си го гледат.

Същото е и когато чуем викове от съседите – какво да направим, това техен или наш проблем е? Съдници ли сме или спасители?Съучастници или жертви? Жертви на едно общество, което ни е превърнало просто в наблюдатели, където „Гошко само го бият“...

Когато говорим за домашно насилие, е важно да не изпускаме от фокус както личността на насилника, така и на жертвата, защото те много често са взаимозаменяеми. Всеки насилник е бил жертва в детството си (важно е да се знае, че не всеки, който е бил насилван ще стане насилник), което не може да бъде оправдание за поведението, но може да бъде обяснение.

Изграждаме част от възприятията си за света на базата на много семейни и културни вярвания и ценности, които се предават от поколение на поколение. Едно такова семейно вярване е, че мъжете са по-силни от жените. Често любовта от бащата към сина му е условна – тя зависи от изпълнението на определена дефиниция на мъжественост. Например, никога да не показва страх, да има готовност да се бие всеки път, когато усеща, че обиждат него или някой от семейството му, никога да не се вслушва в мнението на жени или винаги да използва физическа сила когато го заплашват.

Същевременно обаче, понякога синът се чувства изплашен,тъжен и се нуждае от защита, но има забрана към тези „женски чувства“ - иначе няма да бъде приет от бащата. Подкрепяйки съпруга си, майката започва да се гордее с него като го окуражава да се бие сам. Възможно е да се съпреживява като любимец на майката, защото е „мачо“, за разлика от брат си, например, който винаги е закрилян от нея.

Когато същият този син порасне и създаде семейство и жена му го заплаши, че ще го напусне, той започва да изпитва онези чувства които са „немъжки“, а те са неприемливи за него и тогава „му причернява“.

При жените също, естествено, се наблюдава предаване на ценности, като една от тях е, че са длъжни да пазят семейните взаимоотношения сцената на всичко. По този начин дъщерята, подобно на своята майка, постепенно започва да измерва своята стойност с успеха или неуспеха на опитите да се свърже и установи връзки с другите, да обгрижва съпруга си. Това, че е влязла в съюз, който я поставя в ролята на жертва, не означава, че тя е слабохарактерна или е в болезнена зависимост, ами е нещо като утвърждаване на женския идеалсамо тя може да помогне на насилника, само тя усеща неговата слабост, защото тя е по-силна и той не може без нея.

Въпреки всичко, отговорността си остава на насилника - негов е изборът дали удари масата или възглавницата вместо жената, или да излезе от помещението, да отиде да се поразходи.

Това се отнася и за родителите! Колкото и да са изморени,колкото и да им е трудно, те имат избор да НЕ ударят децата си, а да направят нещо друго. Да се отдалечат от него, да си поемат дълбоко въздух, да отидат в другата стая, докато се успокоят.

Как да уверим децата си, че любовта ни е безусловна? Като даваме послания на своите момчета, че и най-силните изпитват страх понякога и сълзите не са нещо срамно. Като даваме правото на своите дъщери „да се провалят“ в опитите си да опазят семейството с цената на всичко. Да бъдем насреща, когато им се наложи да се върнат обратно при нас, защото „не са си виновни сами“ за това положение – виновни сме всички ние!

Затова нека да прегръщаме повече децата си, без да се притесняваме, че ще ги „разлигавим“. Нека говорим за собствените си чувства ида полагаме повече усилия да разбираме и техните. Да не им „забраняваме“ да плачат, да се страхуват или да са ядосани, нека се опитаме да им подадем ръка – ръка, на която могат да разчитат. Защото не всяка вдигната ръка наранява, понякога тя може и да гали...

Валентина Димитрова е терапевт и съосновател на Център за семейно щастие „Нюанси“. Оригиналният текст е публикуван ТУК.

Още по темата:

Осем жестоки истини за бащите на момчета

„В оковите на травмата“ или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват

Не стойте „зарадидецата“ – махнете се заради тях

Родителите у нас раздават шамари „без да искат“

Бащинската конвенция; 10 начина да възпитаме готини синове

Често си говорим за това колко мили, търпеливи и разбиращи трябва да сме към инатливото и избухливо поведение на децата си. Има обаче случаи, в които това е невъзможно. Една майка, пожелала да остане анонимна, споделя с нас сцени от всекидневната борба с характера на почти 3-годишното си дете, както и защо мислите „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ѝ: 

Той пищи „НЕЕЕ“ и драпа нагоре по стълбите. Аз го влача надолу.

Стискам го адски силно, за да не го изпусна и да се претрепе… или не само. Държа тялото му между краката си и му нахлузвам блузата. Той ме дере, опитва се да ме ухапе, но отдръпвам ръката си навреме.

Рита ме в лицето, докато му обувам чорапите (тук бях допуснала печатна грешка, бях написала „обувам шамарите“ вместо чорапите, правете си изводите сами).

Докато се мъча да му сгъна краката, за да ги натикам в панталона, той ме стиска за гърлото. Хващам се, че се чудя дали по мен, или по него ще останат синини и драскотини, как ще ги обяснявам?

През цялото време ми се привижда как го удрям. Гневът ме задушава, вината ме задушава, потна съм, рева, и той реве. Това се случва всяка сутрин, дори тези, в които няма градина.

На две години и девет месеца е, нито веднъж не съм го удряла, но имам чувството, че всеки ден упражнявам брутално насилие върху детето си. Наистина. Чувствам се насилник.

„Не се бори и ще свърши по-бързо“. На какво ви напомня тази реплика? В каква ситуация си я представяте? Хващам се да я изричам всеки път, когато му слагам капки в носа. Това, впрочем, се случва рядко, защото изисква поне двама възрастни – единият лежи върху детето и му държи главата, другият му слага капките.

Отхвърлили сме всички намеси, които не са съвсем необходими – нашето дете не е виждало аспиратор за нос, никога не сме му мили зъбите (само колкото успее сам и тежко ми и горко, когато за пръв път го заведа на зъболекар, ако успеем да измислим как да го убедим да си отвори устата), не съм му мерила температурата.

В последните месеци успяваме да го подкупим с награди от всякакъв тип, но някои неща като сутрешното обличане или преслушването при докторката не стават с какъвто и да било подкуп.

Иска ми се да вярвам, че съм човек, който държи на телесната автономия и на ненасилието. От бебе му позволявам сам да избира дали и колко да яде, дали да е със шапка, или не, дали да даде на някого да го прегърне и целуне. Но все някога бебето трябва да се закопчае за количката или столчето, все някога детето трябва да се облече за градина, все някога гърлото му трябва да бъде прегледано, все някога трябва да бъде помръднато това дете от средата на улицата, където се тръшка по неясни причини.

И така, аз го дърпам и влача, държа го в поза ключ или седя върху него.

Първият път, когато успя да състави изречението „Не искам на сила!“, седнах на един бордюр и се разциврих.

Сега крясъците „Не искам на сила!“ ни съпровождат по пътеките в супермаркета, в метрото, по тротоарите и често усещам, че наистина искам да го ударя.

Никога не съм си представяла, че ще попадна в такава ситуация с детето си. Гневна и виновна, потискаща и потисната, постоянно престъпваща собствените си принципи и изпълнена с агресия, която прозира във всеки мой жест.

В такива моменти се мразя до смърт. Налага се да си напомням, че ако един ден просто изчезна, това ще нанесе на детето ми по-голяма травма, от всички насила обути панталони.

Налага се да седя върху ръцете си, защото им нямам доверие. Налага се да лъжа детето си, че съм права и че така трябва.

Щеше ми се този текст да имаше някакъв подобаващ финал тип развръзка. Нещо повече от „ще го израстем.“ Или да можех да сменям темата, толкова бързо, колкото го прави малкия – 10 секунди след като излезем облечени от апартамента той като че е забравил писъците, борбата и собствената си ярост.

Вместо това „не съм права“ и „така трябва“ по цял ден си разменят удари в главата ми. Нещо повече, сега, когато го чета това, което на писах за последен път, преди да го споделя с вас, осъзнавам, че в него се изживявам като жертва.

Сериозно, какво да правя?

Още:

Децата са най-буйни покрай своите майки - от любов!

Укротяване на вряскащи деца: 4 стъпки

В последния текст, който публикувахме в Майко Мила! по темата с домашното насилие, се опитахме да обясним на незапознатите с темата защо жените продължават да стоят с партньора-насилник, особено когато имат деца.

Най-честото оправдание, което чуваме, е "ЗАРАДИ ДЕЦАТА" (вижте “Заради децата” – най-честото оправдание на жените, които търпят насилие и унижение).

Това, разбира се, е абсолютно неразбираемо за хората, които не са били в такава връзка или поне не са били свидетели на такава отблизо - та кой би приел да живее в една къща с насилник, само и само да не нанесе психически травми на детето от една евентуална раздяла, и вместо това да обрече и ТЯХ на ужасен живот, изпълнен с грозни сцени, побоища и унижение?

Да, но колкото и парадоксално да звучи, "заради децата" продължава да е водещият мотив за жертвите на домашно насилие, с който те оправдават оставането си в тази болна връзка. Много често жените избират да вярват в него, защото: 

1. Насилникът е смазал самоувереността им (и е ограничил социалните им контакти, направил ги е зависими, включително и финансово) и те наистина не вярват, че ще се справят сами.

2. Нямат подкрепа от роднини, близки, приятели, институции. Обикновено насилниците са хора, които поддържат чудесен имидж в обкръжението си - те са забавни, хората ги харесват и никой не може да повярва, че този човек вкъщи удря и унижава жена си.

Днес публикуваме разказ от първо лице, който илюстрира точно този парадокс - решението да останеш "заради децата". Авторката (помолила ни да остане анонимна) е жена, израснала (със сестра си) в семейство с тежко домашно насилие, и с майка, която така и не си е тръгнала. С този текст тя иска да даде кураж на жени, които в момента са в такава ситуация и да им каже - не стойте заради децата! Махнете се заради тях. 

***************************************

Споделяла съм само на четирима души на този свят за моето „детство“, но в такива подробности - само на един. Въпреки че съм щастливо омъжена жена с прекрасно дете, кошмарите ме преследват където и да отида.

Понякога думите ме стискат за гърлото и искат да излязат. Може би трябва да излязат, за да си отидат и кошмарите заедно с тях.

И понеже мълчанието ни е най-големият враг, днес реших да споделя, провокирана от една история, много близка до моята, която прочетох в Майко Мила! (текстът е Да израснеш в семейство с домашно насилие – история от първо лице)

Не съм била желано бебе, защото мама не е обичала татко, тъй като той я биеше.

Клише.

Имам си по-голяма сестра. Имаме голяма разлика, защото мама е правила много аборти преди да ме остави мен - просто не е искала още едно дете да живее така.

Избрала е да остави мен, без да ме познава. За добро или лошо - аз се родих. Нямам почти никакви спомени от първите ми 9-10 години. Седят заключени някъде дълбоко, и вероятно така е най-добре. Приятели споделят истории от детската градина, от училище. Първи клас. Имам проблясъци оттук и оттам.

Един от спомените ми е как се криех под масата в кухнята, докато той я удряше. Този път беше, защото аз се родих руса, а той е с черна коса. Значи мама трябва да му е изневерила и я наказва. Вината е моя.

Пропълзявам до спалнята при кака. Тя се е сгушила до бюрото и ми казва:

„Иди да те види, като те види и спира, защото си още малка и му е гузно“.

Отивам. А какво ще правя като порасна?

Вдигам шум, за да му привлека вниманието, за да не трябва да гледам още много. Спира. Извинява се на мен и на мама. Никой не спи тази нощ. Друго не помня.

Бегли спомени как карам колело с приятели.

Кака замина да учи в университет, останах сама с мама и него.

Днес я удря, защото го гледала с безразличие в погледа.

Вечерта ѝ се молех да го напусне. Ходих да търся адвокати сама. Намерих и заведох мама, но ѝ обясниха, че ще отнеме години и той вероятно само ще се ядоса още повече.

Така и стана. Спряхме делото след 3 години, защото той обеща, че ако го прекъснем, вече няма да я удря.

Спим заедно с мама в една стая. Чуваме входната врата, той влиза. Пиян, ядосан. Псува. Обижда. Ходи из коридора и реди ужасяващи думи и закани. Заканите бяха много страшни.

Някои вечери влизаше в стаята и я извличаше от леглото, други - не. Всяка нощ се молех със свито сърце, притаен дъх и стегнато гърло да не влезе. Молех се да катастрофира с колата. Почти всяка вечер кара пиян...

Но него някой го пази, така и не се случи.

Започна да раздава правосъдие в кухнята, като заключваше вратата, за да не се намеся. Заключваше и входната врата и взимаше ключа, за да не успеем да се измъкнем случайно. Спях с телефона под възглавницата.

Веднъж извиках полиция. Влязоха точно когато той я влачеше за кичур коса по пода.

Скараха му се, заплашиха го и му казаха, че аз съм се обадила. И си тръгнаха.

После спря за малко.

Веднъж се прибрах от училище и ги чувах през вратата, седях така половин час, търсих съседи, исках някой да се обади на полицията. Никой не си беше вкъщи.

Често канех приятели от училище да спят вкъщи, защото когато имаше други хора, не смееше да прави нищо и беше добър. Никога не им споделих. Не можех. А трябваше.

Веднъж беше много страшно и виках лекар. Дойде лекарка, тя не можа да повярва, че татко е „такъв“.

Вече и аз бях голяма, приеха ме в университет. Беше ме страх да ида и да я оставя сама.

Говорих с него. Заплаших го. И кака дойде. Уплаши се и май спря. Или поне така мисля. Звънях често да я проверявам, след това ѝ купих компютър и камера, за да я виждам на Скайпа и да съм сигурна, че няма нови синини и липсващи кичури коса.

Тя още е там, но изглежда вече по-спокойна, съсипана и не много щастлива.

Трябва да го гледам в очите на всеки празник. Червата ми се обръщат при мисълта, че трябва да му се усмихвам. Целува ме по бузата за "чао". Притрепервам.

Радвам се, че аз и кака сме момичета, защото ако бяхме момчета, може би и ние някои ден щяхме така да се държим, защото така щеше да е „нормално“ за нас.

Аз и сестра ми пребродихме света, за да открием мъже, които са пълна противоположност на баща ни. Щастливи сме и двете. Аз сънувам кошмари, понякога без причина плача. Но сме добре.

Толкова години съм се молила мама да го напусне. А тя седяла заради нас. Сега ни няма, тя защо още е там?

Ако някоя жена прочете това и е в подобна ситуация - моля ви, от дъното на душата си – не стойте с него заради децата. Махнете се заради тях.

P.S. Като дете, израснало в дом с насилие, съм прекарала много часове, търсейки отговора на въпроса „Защо?“. Търсих в книгите, учебниците, песните, филмите, хората. Хубавото, което излезе от цялата тази работа, е, че развих една дарба да разпознавам както насилниците, така и страдащите жени и момичета. И мисля че разбирам и двете страни по-добре.

Установих, че психопрофилите на насилниците имат допирни точки. Много от тях споделят характерни маниери и привички. Повтаряема тенденция е насилникът да страда от различни комплекси, мания за надмощие, несигурност и преди всичко - желание да поддържа своя собствен имидж.

Повечето насилници са приемани като „добри“ хора в обществото и рядко някой подозира за истинските им лица. Тези индивиди държат истинското си поведение в тайна и в това се крие и тяхната власт над жертвата.

Затова и едно от първите неща, което предприема един насилник, е да отдели своята приятелка или съпруга от нейното семейство (ако има такова), приятели и среда. Когато човек е изолиран и се чувства сам, е по-вероятно да не сподели какво се случва с него и да не може да намери подкрепа. Така насилникът запазва своето надмощие и нещата започват да ескалират.

Не е случайно, че това ескалиране на тормоза и отключване на епизодите на насилие започва, когато жената забременее или роди дете (вижте Бебето беше в ръцете ми, когато той ме удари!, бел. ред). Тогава жената става по-зависима и по-уязвима, което я отдалечава от шанса за избягване от ситуацията.

Отстрани всеки много лесно коментира – просто си тръгни, не може да те спре. Като иде на работа, си стегни куфара и си тръгни.

Но отстрани винаги е много лесно. Освен че е нужно самата жертва да осъзнае проблема, да разбере, че тя не е виновна, че тя не е тази, която трябва да се срамува, че трябва да събере куража да потърси помощ – тя трябва да има план.

Да има финанси и място, където да може да отиде.

Темата е безконечна и може да се пише с години, но това, което искам да кажа на всички жени е, че всъщност те притежават силата да отнемат властта на насилника. При това съвсем лесно. Един насилник, този същият, който поддържа определен имидж извън дома, този който разчита на вашето мълчание и изолираност – той би станал слабият, когато вие дадете гласност на проблема.

И не само като споделите на ваша приятелка или роднина. Споделете на всички. На приятелите му, на семейството му, на колегите му. Дайте гласност на проблема и не оставайте с него насаме от този момент нататък.

Вашето мълчание е най-големият ви враг. Разберете, че вие сте по-силни, отколкото си мислите. Ако стоите с мъжа си, въпреки че ви тормози (тоест, стоите заради децата) – моля ви, недейте - точно заради тях.

Ако сте с него, защото вярвате, че ще се промени и че ви обича – знайте, че такава любов ви трябва точно толкова, колкото ви трябва и да изпиете чаша с живак.

Не сте сами. Говорете.

************************************************

Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.

Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си. 

Запишете си и телефона на Фондация “Анимус” – това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ

0800 1 8676

02 981 7686

Ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.

Авторката на “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.

В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз), и колко опасно може да бъде бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.

cross