Когато децата са си вкъщи и не са заети да гледат в екрана на устройството, от което върви училището, обикновено има едни “забавни” моменти, които приличат на кечмания. Скандали, боричкане, пищене – има ги в различна степен в зависимост от това колко са големи децата.
Д-р Емили Едлин дава идеи какво могат да направят родителите, за да смекчат малко кавгите между братя и сестри. Според нея този тип пререкания, затворени в сигурната среда на дома, всъщност помагат за изостряне на уменията за истинския живот и обикновено е добре родителят да прави или казва доста малко.
Обикновено кавгите между братя и сестри се свеждат до четири основни причини: ревност, спорове за собственост, лично/физическо пространство и просто-за-кеф.
Това, което децата получават от общуването на с братята и сестрите си, е огромен обем от умения за живота като способност за преговори, емоционална регулация, развитие на говорните възможности, както и разбиране на чуждите емоции.
Така че колкото и да ни се иска да потиснем такъв конфликт или колкото и да ни притеснява, че едва ли не показва някакъв проблем в семейството, пререканията между братя и сестри имат потенциала да обслужат една по-голяма цел в детското развитие и обикновено трябва да ги оставим да се развият и отминат от само себе си.
Експертите препоръчват: избягвайте да вземате страна и правете по-малко колкото по-големи стават децата. За децата в детската градина е важно да се създаде модел, по който могат сами да потушават конфликти, за да се научат как по този начин да потушават и други импулси – например, назовете правилно емоциите и открийте решения за тях.
За възрастта 5-9 години може да се ползва и друг подход: “Как мислиш, че се чувства сестра ти сега?” или “Какви начини виждаш да решим този въпрос?”. С време и практика децата ще имат нужда от все по-малко намеса.
Много често препоръчвана стратегия е да установите кое дете каква роля има в конфликта, да идентифицирате проблема и да ги оставите да намерят решение без вас.
При още по-големи деца или такива, които са доказали, че имат умения за решаване на конфликти, трябва да правим дори по-малко. Достатъчно е родителят да ги окуражи, че могат и трябва да се справят с това сами. И действително да ги остави да се оправят.
Едно от големите преимущества на този подход е, че ако конфликтът е бил иницииран, за да се привлече вниманието ви, а вие го отместите, подобно поведение може да доведе до нова ескалация на напрежението. Затова кажете нещо малко и окуражаващо, но не решавайте проблема им вместо тях.
Ако няма как да излезете от стаята – например пътувате с кола, е добре да се намесите по-категорично, просто защото ви е неприятно да слушате скандали.
Може да измислите собствен начин, по който да го правите, и да го използвате всеки път. “Знам, че двамата може да решите това и сами” или “Очевидно имате проблем, измислете какво правите после” са примерни варианти, с които може да подходите.
Понякога може да отбиете колата и да изчакате да се успокоят – това също работи, особено когато отивате някъде, където те искат.
Повечето конфликти между братя и сестри са съвсем нормални, стига да се свеждат до обикновено боричкане и спречкване по няколко пъти на ден. Има ситуации обаче, които не са нормални и се смятат за насилие.
Това е съвсем различна динамика на общуване от обикновения конфликт между братя и сестри. В нея обичайно единият брат или едната сестра е извършител на някакъв вид насилие срещу по-малкия и по-слабия си брат/сестра.
В подобни спречквания по-възрастният, по-едрият, по-силният може да е физически агресивен по начин, нанасящ изключителни вреди, което ще ескалира с времето, ако не се вземат мерки предварително.
Обикновеното дракане става емоционално насилие, когато в него има жестокост и когато е винаги от едно и също дете към другото, вместо ролите им да се сменят.
За съжаление, родителите често игнорират тези взаимодействия, определяйки ги като нормални, когато всъщност трябва да се намесят, за да предпазят детето, върху което се излива агресията. Ако нещата действително са такива, може да се потърси професионална помощ, за да се намери решение на проблема.
Братята и сестрите винаги ще се карат и ще се боричкат. Много. Но това, че е нормално не го прави приятно и имаме всяко право като родители да искаме да спре незабавно.
Но ключът към напътстване на връзката между децата ни в дългосрочен план е в това да не натрапваме намесата си. Наблюдавайте как и дали успяват да използват модели за преговори и решаване на проблеми и им се доверете да се опитат да се справят сами.
Преди няколко дни ви разказахме, че преди да започнете какъвто и да било режим или промяна на навиците с цел влизане във форма, е добре да обърнете внимание на три неща: спите ли добре, пиете ли вода и приемате ли магнезий?
Днес ще кажем няколко думи за магнезия - един минерал, от който зависят толкова много неща в тялото ни, че не е за вярване. Той участва в стотици ензимни процеси в тялото и е от съществено значение за това да функционираме правилно. Разбира се, най-известен е сред нас като веществото, което ни помага да се справяме със стреса.
Всеки от нас е подложен на стрес под една или друга форма – физически, химически, психически или ментален, хранителен и термален. Думата “стрес” е от латински произход и означава стимул. Т.е., под стрес разбираме множеството от стимули, които получаваме под различна форма - както от околната среда, така и от нашето тяло, и от нашия ум.
Много хубаво обаче, както знаем, не е на хубаво Според някои специалисти, при днешния начин на живот човек е подложен на до 30 пъти повече стрес дневно, отколкото са били родителите му преди 30 години!
Освен че ни съсипва нервите, разболява ни и ни прави сприхави, стресът, също така изчерпва и нивата на магнезий в кръвта ни - а е доказано, че можем да понасяме по-леко напрежението в живота, когато си имаме достатъчно от този минерал в организма.
В кои храни го има?
Според различни таблици най-много магнезий има в зеленолистните зеленчуци, ядките, бобовите, пълнозърнестите храни, рибата, бананите и тъмния шоколад. Това, разбира се, е много относително, понеже различните таблици дават различни стойности.
В дадена храна има толкова магнезий, колкото е имало в почвата, в която е отгледана. В САЩ в голяма част от почвите магнезият е почти напълно изчерпан още 60-те години на миналия век, а между 1940 и 1991 са регистрирани 75% спад в нивата на магнезий в зеленчуците. Не навсякъде е като в Щатите, разбира се, но това е просто пример.
Друг проблем на това да разчитаме да си взимаме необходимия магнезий с храната, е, че голяма част от магнезият в зърнените, бобовите и ядките е в неусвоима форма. За тази цел бобовите храни трябва да се накисват във вода предварително, но пак предупреждаваме, че това не гарантира, че ще си получите дозата магнезий, от която имате нужда.
Как да разберем какви са нивата ни на магнезий?
Добър тест за оптимални нива на магнезий в тялото ни са измерванията на еритроцитния магнезий (магнезият в червените кръвни телца). За съжаление, този тест за момента не се предлага от лабораториите в България (ако живеете в UK, там се нарича RBC Magnesium).
Тук в момента може да бъде измерен единствено серумният магнезий. Проблемът с измерването на серумния магнезий е, че ако се окаже под нормата, вие това ще го знаете още преди измерването. Как?
Симптомите са повече от ясни – нервност, панически атаки, неспособност за справяне с малки стресори, крампи, нервен сън, понякога – запек, склонност към свръх емоционална реакция на маловажни неща.
По-лошото дори е, че може да имате такива симптоми, които определено имат връзка с нивата на магнезий и се повлияват добре при суплементация, а серумният ви магнезий да излезе в норма!
Какъв магнезий да приемаме?
Ние, в Майко Мила!, приемаме магнезий, присъстващ в таблетката под формата на магнезиев оротат, тъй като сме установили, че ни действа най-добре. Обичайно препоръката е магнезият да бъде приеман предимно след 18 часа или пък директно след тренировка, защото отпуска нервната и мускулната система. По време на периоди с повишено напрежение – особено психическо – директно си ходим с блистер магнезий в джоба!
Препоръчителната дневна доза е 400-500 мг на ден, като допълваме, че това е по-скоро е минимална, ефективна, нетоксична доза. За съвременната житейска динамика, тази доза далеч не е достатъчна, но много хора пък се притесняват, че може да предозират.
Истината е, че ако предозираме, тялото изхвърля излишния магнезий посредством… диария. Да, на повечето хора няма да им хареса, но поне ще сте разбрали каква е вашата горна граница на употреба.
За да намерите своята оптимална доза, можете да увеличавате постепенно дневния прием, докато екскрементите не започнат да омекват (това все още не е диария), след което да намалите малко дозата – така ще сте достигнали своя горен лимит. Имайте предвид, че в различните периоди и ситуации оптималната доза може да е различна, тоест, може да се наложи да променяте схемата няколко пъти.
В обобщение – ако се чувствате напрегнати, страдате от безсъние, тревожност, имате мускулни крампи и реагирате емоционално и на дребни неща, това може да е знак за дефицит на магнезий.
Включете в менюто си повече храни, богати на минерала и започнете да приемате магнезий и външно, като при нужда – увеличете дозата според препоръките в статията и носете си блистер магнезий в джоба.
И междувременно вземете мерки и работете в посока промяна на начина си на живот и редуциране на стреса.
Ако имате деца, прекарвате време около деца, или носите отговорност за деца по какъвто и да е начин, знаете, че те могат да бъдат стресиращи от време на време - без значение колко са. Именно броят на децата обаче е най-подценяваният фактор на века, когато говорим за стрес, пише Джули Скаджел от ScaryMommy, цитирайки проучване, според което наличието на определен брой деца създава най-голям стрес за майките. И този магически брой е ТРИ.
Проучването, проведено от TODAY Parents през 2013 г.
сред 7,164 майки в САЩ, показва, че средно ниво на стрес на всички анкетирани майки е 8,5 по скала от 1 до 10, но установява, че майките на три деца са по-стресирани от майките на едно, две, четири или повече.
Психиатърът Джанет Тейлър обяснява това по следниия начин: след третото дете майките започват да се отпускат. Малко. "Просто няма достатъчно място в главите им за перфекционизъм, когато стигнат до четири или повече деца", твърди тя. „Колкото повече деца имате, толкова по-уверени сте в своите родителски способности. Трябва да се отпуснете… и тогава сте просто благодарни, когато всички отидат на училище навреме."
И така, какво друго натоварва и стресира майките? 60% от тях казват, че нямат достатъчно време през деня, за да свършат всичко. Почти половината (46%) посочват финансовите притеснения, натискът да бъдат перфектни, а също и партньорите си, които често са по-стресиращи от децата им...
Проучването установява също така, че 9 от 10 майки се стремят да останат слаби и атрактивни, а 72% са напрегнати от това, че по принцип са напрегнати, което прави родителството един голям, порочен кръг от стрес и тревожност. И да, майките на 3 изпитват това повече от всички други с какъвто и да е брой деца.
За наш късмет обаче, децата от време на време носят радост и смях, а и някой ден ще излязат от вкъщи, така че да прекараме остатъка от дните си зяпайки безцелно в стената, чудейки се какво точно се е случило току-що. Наздраве!
Още:
„Анти“-инстаграм портретът на една майка
Обществено прието е, че мъжът винаги е готов за секс. На всяко място, всеки час, той просто трябва да е готов да скъса своята риза и да се впусне в нежна ласка. Но тази представа е погрешна – сексът както при мъжете, така и при жените не е по команда. Хората различно либидо и различно желание за секс, което е съвсем нормално.
Няма проблем, когато двамата партньори са на една вълна, но разликите в желанието могат да доведат до напрежение във взаимоотношенията. Д-р Джен Гюнтер е акушер-гинеколог, практикуващ в Калифорния и списващ „Цикълът“ – колонка за репродуктивното здраве на жените в New York Times. Тя съветва да поговорим час по-скоро с партньора си, ако имаме нужда от нещо, което не получаваме във връзката си, за да не се натрупва разочарование.
Съществуват различни определения за брака без секс или връзките без секс: без секс през изминалата година, без секс през последните шест месеца или двойката прави секс 10 или по-малко пъти в годината. Според едно проучване приблизително 15% от женените двойки не правят секс: съпрузите не са правили секс помежду си през последните шест месеца до една година.
Обмислях да обсъдя това публично, но историята ми е различна от разказа, утвърден от нашето патриархално общество. Защо? Защото бях тази, която моли за секс незаинтересования си партньор. Сексът 10 пъти в годината би бил 10 пъти повече от този, който аз правех.
Тази тема не е чужда в моята работа. Като гинеколог ме питат какъв е „правилният брой“ сексуални контакти месечно. Отговорът е, че няма такъв. Ако и двамата са истински щастливи, това е здравословен сексуален живот.
Разбирам объркването относно честотата. Сексът е навсякъде. Той продава почти всичко, а новинарски статии ни напомнят, че различни хормони и невротрансмитери могат да повишат нивата си в резултат на секса.
И все пак едно завишаване на хормоните не води до удовлетворяваща връзка. На практика никой не е проучвал хормоналното въздействие върху взаимоотношенията, което оказва пазаруването на хранителни стоки, вечерята или готвенето. Ако една двойка не прави секс, но и двамата се чувстват удовлетворени, тогава всичко е наред.
Разбира се, либидото е на приливи и отливи, и ще има моменти, когато единият партньор е временно незаинтересован. През 2003 г. бях вкъщи с две недоносени бебета, и двете на кислород и на монитори, чиито аларми непрекъснато пищяха. Дори Райън Рейнолдс да се беше появил, щеше да се наложи да покаже завидни умения в смяната на пелените и в управлението на регулатора на кислородния резервоар, за да ме впечатли.
Във връзката ми честотата на сексуалните контакти бързо падна. Казах си, че ще се подобри, защото имаше и други положителни неща между нас. Погрешно предположих, че мъжете по принцип имат по-високо либидо и всичко това беше временно.
Съвет от професионалист: Нищо в една връзка никога не става по-добре от само себе си. Можете със същия успех да помолите съставките от шкафа да се самоопекат в торта.
Бях смутена, когато моите опити да възобновя магията – като да спя гола или като се опитам да планирам секс след вечер навън – пропаднаха.
Започнах да питам приятели дали някога са се чувствали отхвърлени по същия начин. Отговорът беше „Всъщност не“. Жена, която преминава през особено мъчителен развод, ми каза, че тя и нейният бъдещ бивш, от време на време правят див секс. Хората имат потребности в края на краищата.
Фактът, че
не ме накара да се почувствам по-добре. Напротив.
В крайна сметка реших, че сексът от съжаление, веднъж или два пъти в годината, е далеч по-лош от никакъв секс. Опасявах се, че никоя намеса няма да бъде устойчива и че твърде дълго сме пренебрегвали проблема, за да се направи нещо. Бяхме ужасно несъответстващи сексуално и това не беше нещо, с което той нямаше интерес да се занимава.
Опитът ми ме накара да слушам по различен начин жените, които говорят за сексуалния си живот с мъже, независимо дали в кабинета ми или в личния живот. В пространствата между думите им има цели истории. Когато питам някоя жена за сексуалния ѝ живот и тя направи пауза или обобщи, че нещата са „ОК“, казвам: „Знаете ли, че често се случва мъжът да има проблем с либидото?“.
Казвам това на приятели, познати и дори хора, които едва познавам в самолета (след като научат какво работя). Отговорите на жените са съвсем сходни. Мълчание, след това облекчение, че не е само при тях, бързо последвано от желанието да разберат повече. Много хора споделят с мен интимни подробности, щастливи, че има някой, на когото могат да се доверят.
включително депресия, медикаменти, стрес, здраве, извънбрачни връзки, предишни сексуални травми, порнография, болка от секс и неудовлетвореност от взаимоотношенията (сексът по време на грозен развод вероятно е изключение).
Еректилната дисфункция е фактор при някои мъже, особено на възраст над 40 години. Други може да са с ниски нива на тестостерон (въпреки че има много спорове в тази област). Съществува и възможността един партньор в хетеросексуалната връзка да е гей.
Новата любов е съвсем буквално опияняваща. Функционално ЯМР изследване предполага, че влюбването активира центровете на възнаграждение в мозъка и, подобно на опиоидите, увеличава толерантността към болката. Чудя се доколко този наркотик на новата любов засяга либидото. Ако някои мъже и жени са просто с по-ниско либидо в ежедневието, възможно ли е да върнат към това, след като този „любовен наркотик“ отшуми, оставяйки хората с по-високо либидо разочаровани?
Искам жените да знаят, че ако имат желания, не са сами. Ако обичате човека, с когото сте, колкото по-скоро кажете какво ви притеснява, толкова по-добре. Можете да опитате това, което аз направих – да спя гола и да планирам секса – защото колкото повече правите секс, толкова по-вероятно е да го желаете, ако го правите правилно и се чувствате добре. Ако обаче нещата не се променят по начина, по който искате, може да се нуждаете от терапия за двойки, секс терапевт, клиничен психолог или лекар, в зависимост от ситуацията.
и много да усложни нещата, тъй като огорчението се натрупва.
Сексуалността и връзките са сложни и няма лесни отговори. Не е добро или лошо да имаш високо, средно или ниско либидо. Всеки има различни предпочитания, но ако не говориш за това, което искаш, не можеш да очакваш другият да знае.
Нашето общество почти изглежда изградено върху погрешната идея, че всички мъже искат секс през цялото време, затова си представям, че би било трудно за мъжете да признаят, че имат по-ниско либидо, дори анонимно. Аз съм лъгала за теглото си в много формуляри. Това не ме прави разбит човек; то просто доказва, че невидимото наметало няма да те скрие от теб самия. Най-разрушителните лъжи са тези, които казваме на себе си.
Децата днес са подложени на неочаквано високи нива на стрес и тревожност и това в голяма степен е породено от поставянето на твърде високи очаквания от родителите и обществото. Ако постоянно натякваме колко са важни оценките в гимназията и сме суперкритични, ефектът може да е обратен както за детето, така и за нас. Ако пък бдим над него като всемогъщ закрилник, премахвайки всяка пречка по пътя му, докато стане време да поеме само по пътя си, то може вече да е неспособно да се справя само.
Пери Клас разказва за New York Times защо е по-важно да изградим авторитет r стабилна семейна среда, както и да дадем добър личен пример, пред вманиачаването в успеха в училище например.
***
Кога за последен път чухте възрастни хора да се оплакват, че днес деца се отглеждат много по-лесно?
Резултатите от тазгодишното Национално проучване за детското здраве в САЩ бяха публикувани през април и сочат, че много възрастни – независимо дали са родители или не – смятат, че децата днес изпитват по-високи нива на стрес и имат по-лошо психическо здраве, отколкото самите те са били млади.
Това е неочакван обрат в традиционната динамика, в която възрастните си спомнят за трудностите и опасностите едно време и заключават, че децата в днешно време са облагодетелствани, казва д-р Матю М. Дейвис, педиатър, директор на анкетата в C.S. Mott Children’s Hospital в Мичиганския университет.
Не че зложелателите са млъкнали. Всеки знае, че децата в развитите страни – привилегированите деца – днес са предпазени, защитени от буквалните и фигуративни удари и синини на реалния живот. Всеки получава награда. Ние наблюдаваме социалните взаимодействия между децата и ако някой казва нещо злобно, го наричаме тормоз и се намесваме. Родителите постоянно бдят над децата си, или по-лошо – разриват всички препятствия, които се изпречват на пътя им. Децата са свръхзащитени, разглезени, мързеливи и всичко им е позволено.
Всеки знае, разбира се, че децата днес са с претъпкан график, силно стресирани, натоварени с напълно нереалистичните и свръхконкурентни очаквания на родителите за постиженията и успехите в престижно учебно заведение. Малцина достигат това така важно отличие, защото шансовете са толкова малки. Родителите са свирепи перфекционисти, а децата са подложени на стрес, натискани отвъд границите на възможностите си и отчаяно осъзнават, че не са достатъчно добри.
Така че нашите деца не се развиват както трябва, защото сме до болка покровителствени в своето родителство или твърде строги и взискателни. За да обобщим: всичко, което правим, е грешно.
Време е да сложим край на критичния родителски метод „всичко, което правиш, е грешно“, който ни поставя в клопка. Помогнахте на детето с трудна задача в училище? Ах, вие, постоянно бдящи родители! А натъртихте ли колко е важен успехът от дипломата в гимназията? Вие сте хиперкритична, обладана от мисълта за престиж машина за стрес! (Дори през 70-те години на миналия век, родителите ми правеха и двете неща.)
Родителите също се стресират от усещането, че децата са толкова стресирани. „Днес има някои истински предизвикателства пред родителите по отношение на насърчаването да са закрилящи, като в същото време не прекаляват“, казва д-р Дейвис. „Това може да бъде много трудно постижимо равновесие както за родителите, така и за обществото.“.
Д-р Кенет Гинсбург – педиатър, специализиращ в юношеската медицина в Детската болница във Филаделфия – посочи специфична връзка между очевидните крайности на така нареченото „родителство на самочувствието“ и високите нива на стрес и тревожност у децата, които усещат тежестта на родителските очаквания. Проблемът е, че ако похвалим децата за това, че са умни, те може да се притесняват да загубят този етикет, и следователно е по-малко вероятно да поемат трудни задачи.
Но родителите могат да помогнат на децата да станат по-склонни да работят усилено, по-упорито, дори по-творчески, каза той. „Имаме огромно количество изследвания върху това кой тип родителсво води до най-добри резултати.“
Моделът, който д-р Гинсбург е представил в книгата си „Да отгледаме успешни деца: Балансът между любов и очаквания, закрила и доверие“, публикувана от Американската академия по педиатрия, е това, което той нарича просветляващо родителство.
„Трябва да погледнете надолу към скалите, да се погрижите те никога да не се сблъскат с тях и да ги подготвите да отплават безпроблемно.“
Това е стилът на родителски грижи, описан като авторитетен, често противопоставящ се на крайностите на позволителното и авторитарното родителство, и има много изследвания, които да го подкрепят. „Авторитетният или балансиран родител всъщност казва на детето: „Обичам те толкова много, но аз съм твоят татко/твоята майка, не съм твой приятел“, споделя д-р Гинсбург, „Ще ти дам много възможности да растеш, дълбоко чувство за връзка, така че да си здраво стъпило на земята. Ще ти предоставя много възможности да правиш грешки. Но когато нещо се сведе до безопасност или морал, ще направиш това, което казвам, защото зная най-добре.“.
Надявам се, че имам дни на просветление, когато достигам правилния баланс. Знам, че имам и свирепи, и закрилнически дни, и доколкото зная, моменти на свободия и епизоди на унищожаване на всяка пречка пред детето също, но набързо и в кратки интервали. Всичко, което съм сторила, докато децата ми растяха, вероятно е погрешно, освен когато е било правилно.
Като родители, ние всички вземаме решение след решение, след решение – нек се отдръпнем и да дадем шанс на детето да се намеси. Да го гледаме как се бори или да предложим помощ; да насърчаваме постоянство или да кажем, че понякога е окей да се откажат. Симпатизираме или порицаваме; утешаваме или им казваме да се стегнат. А балансът се променя в зависимост от детето, но също зависи от деня от седмицата и месеца от годината.
С изключение на лудите хора (и да, трябва да има някакви луди хора, иначе какви ще са подлите смешки на срещите на родителското настоятелство или родителските срещи), повечето родители са някъде по средата – опитват се да сторят най-доброто, понякога грешат, и често не са сигурни, особено когато децата ни станат по-големи, дали днес е правилен ден или грешен ден.
Когато се роди моето най-голямо дете, и съпругът ми се почувства затрупан от (предсказуемия и уместен) ужас от тази нова отговорност и всички решения, които трябваше да бъдат направени, моят собствен баща много любезно му каза да престане да се притеснява. Нямаше нещо, което да направим или да не направим, че де има толкова голямо значение – нито индивидуално решение, нито изказване, нито действие – каза той.
Детето ни щеше да разбере кои сме ние посредством всичко, което сме направили, начина, по който живеем, нашия тон, ценностите ни, случайната ексцентричност. Не само от това, което казвахме в общуването родител-дете, а от това как живеехме на този свят. Накрая синът ни щеше да ни познава по-добре от самите нас.
И по някаква причина това беше утешителна мисъл, че родителството не е нещо, което целенасочено бихме могли да предрешим, а че това кой си и как живееш неизбежно ще устрои семейната среда, която да оформи нашето дете.
Ивелина Тодорова вече е гостувала в Майко Мила! с прекрасния си текст Циркът “Породени деца”, а днес тя идва с очерк за ОНЗИ ужасен момент от живота на всяка майка, в който детето казва "Мамоооо... АКА МИ СЕ", и оттам нататък картината става забързана, има много пот, търчане, търсене на тоалетни, и накрая усещането е, че са минали 6 часа, въпреки че са били само 15 минути. Разбира се, понеже темата е необятна, няма как да подминем и ето този стар, но вечен текст - Да отидеш с деца на кафене, да ти…
*************************
Много от майките с породени деца казват, че им се губят първите години. Амнезията била начин за самосъхранение на мозъка. Аз също не съм изключение и имам доста бели петна, но тази случка се е запазила.
Герой 1 в пиесата: Инес (Голямото), 3г2м.
Герой 2: Кармен (Малкото), 1г 5м.
Герой 3: Мама-на-ръба. С тяло и енергия на младо яре и дух на грохнала бабичка.
Отиваме в парка. Както винаги, Голямото не е привлечено от люлки за бебета и пързалки с дължина 1 метър и дърпа към площадката за възраст 5+. Малкото пък иска на пясъчника при малките. Каквото и да реша, все някой ще циври и само аз си знам колко съм кибичила на оградата между двете площадки и съм въртяла глава ляво-дясно, ляво-дясно, до завиване на свят.
Като по чудо успявам да убедя Голямото и отиваме на пясъчника. Инсталираме се някак, те се заиграват, а аз чак потропвам на място от самодоволство, че се справих само с дипломация и без да прибягвам до „ако отидем“ и „бонбони“ в едно изречение. Ей, ама ловка съм като една лисичка, ви казвам.
Минават едни блажени 20 секунди и чувам „Мамо, ака ми се!“, при което се изпотявам моментално, понеже:
1. Тоалетните са на едни добри 150-200м и я успеем, я – не (втори кат дрехи нямам);
2. Знам, че Малкото ще се разреве;
3. Чувствам се ограбена от рядкото ми чувство на самодоволство.
Грабвам Малкото на секундата (щото кой знае акото в кoй стадий e и всяка секунда е ценна), напъхвам го в количката, то надува гайдата и хукваме всички. На половината отсечка Малкото още реве, а Голямото вече не може да тича. Грабвам и него и запъхтяно нареждам „Стискаш лиииии? Стискааааай!“. Дори не забелязвам, че не съм закопчала коланите на количката.
Стигаме, като по чудо без да изсипя Малкото по пътя и без да се наакам (или пръдна) от напъване да нося дете с едната ръка и да бутам количка с другата, ДОКАТО тичам (дребна съм, ама съм много жилава ей!). Тоалетните са мизерни, хора влизат и излизат и за капак ни се пада една с врата на дългата стена. Няма как да напъхам малкото с количката вътре – място няма. Няма как да го оставя навън и да затворя вратата – може да не си го намеря. Пробвам да оставя вратата открехната – тя заскърцва и сама се затваря. А сега де! А Голямото вие и повтаря „Ще се наакааааам!“.
Събувам го и го вдигам на ръце над тоалетната. В суматохата (щото аз в криза се панирам, а според гласа му имам милисекунди до издрусване на каргото) въобще не ми идва на пилешкия мозък да подпра вратата с количката. Вместо това решавам да плъзна ляв крак далеч назад и наляво и да заклещя отвора на вратата, заемайки стойка напад. Ама много неудобен напад, понеже във въздуха балансирам и товар от 15кг.
Минават може би само 20-ина секунди (но за мен са цели минути), в които се чудя как ли изглеждам в гръб и я окуражавам да напъне малко, а тя ме убеждава, че акото идва. Уви, нищо не се случва освен, че килограмите в ръцете ми са все още 15, гърба ми се схваща, а ръцете ми почват да треперят. Ляв крак нямам.
В този момент Малкото влиза вътре (чак тогава се усещам за коланите!), застава ми отдясно между стената и тоалетната (Ура! Мога вече да прибера левия крак при десния!) и почва да сочи надолу с пръстче към мръсната тоалетна и после нагоре към голото дупе на сестра си и да вика „Аааааа ааааа“. И докато аз вече викам с пълно гърло „Инеееес, давааай! Не мога повечееее!“, решавам, че дребното може да пипне кенефа и го обръщам на „Не! Не! Нееее!“, измъквам десния крак, който ми е бил за опора на десния лакът и с него я залепям за стената. Само мога да предполагам какво си представят чакащите отвън, чувайки от кабинката „Даваааай!“, „Идваааа!“ , „Аааааа“ и „Не! Нееее!“.
Междувременно ръцете и гърба ми не издържат повече и слагам Инес на земята да разтърся бицепс и трицепс и пак с нови сили да пробвам. И точно тогава чувам „Мамо! Бързо!“, събирам последни капчици останали сили и я вдигам, но акото е само една стотна от секундата по-бързо от мен и от въздуха се изпльоква най-нагло на земята.
Приисква ми се да ревна, но трябва да евакуирам децата без да се приземят в него и да го събера с мокри кърпи. Акото е между краката ми, Голямото е във въздуха, а с десен крак все още съм притиснала Малкото, но някак успявам да се усуча от кръста нагоре и да оставя едното отляво и после да измъкна другото. Ровя за мокри кърпи, обърсвам дупето и обирам нещото от пода.
Приключи се…
Излизаме навън. От мен тече пот (физическо и емоционално напрежение плюс яке) и вървя най-отзад безмълвна и с празен поглед, но някакси очаквам, че поне вън ще бъда посрещната като участник от Биг Брадър - от тълпа и с овации и одобрителни свиркания. Ако не за резултата, то поне за добрите намерения и усилието. Нищо такова не последва. Отърсвам се от случилото се и се връщаме на пясъчника все едно нищо не е станало. Имам нужда да си полегна, а от деня са минали само… ДЕСЕТ… минути…
В Майко Мила повдигаме отново темата за раздялата между родителите и отношенията с детето след това. Един път вече писахме по темата – ако не сте чели текста на Александър Миланов Единственото дете, раздялата между родителите и новите им партньори, сега е моментът да наваксате. За съжаление, имаме текст и за по-тежките случаи на раздяла, описани от една наша анонимна читателка – Адът „брак и развод с нарцисист“. Сега обаче ще покажем и един пример за това как разводът не е нужно да се превръща в ад за никого – дори напротив, той води до едни напълно нормални и положителни отношения, в които и децата, и възрастните се чувстват... ами... СТРАХОТНО. Нети Коева е нашият автор днес (може би я помните със супер смешния ѝ текст Когато имаш Бебе Дафне: По-добре ужасен край, отколкото ужаси без край) и ние я поздравяваме за смелия избор и за начина, по който е конструирала новото си, голямо семейство.
Дъщеря ми е дете на разделени родители.
Брат ѝ е дете на разведени родители.
Синовете на мъжа ми са деца на разведени родители.
Всички те са деца, живеещи в различни от общоприетите обстоятелства.
Те са щастливи деца!
Съвсем преднамерено започвам точно с тези думи – за да привлекат внимание и да предизвикат емоция. Децата на разделени родители винаги предизвикват емоция, най-често – съжаление. А разделените родители винаги предизвикват възмущение. Но всъщност не това е тема на този текст.
Хората се събират и се разделят. Съвсем естествено е. Да, обществото все още не го приема за нормално, но е такова. Човешките взаимоотношения търпят промяна – било то еволюция, деградация или чисто и просто осъзнаване на невъзможността да се продължава по общ път, защото такъв в действителност няма.
Връзката/бракът не са като договор с Топлофикация, след който разводът е невъзможен. Напротив – когато вече наистина не можеш да продължиш по липсващата пътека, имаш избор да тръгнеш по нова. Не искам да навлизам в темата за причините за раздялата, последствията, алтернативата да останеш и всички останали аспекти, водещи до нейното случване или НЕслучване. Спирам дотук, защото това също не е обект на текста.
Това е факт. И е неизбежно. И е тъжно. И не познавам родител, който да не е страдал с цялото си същество, че го причинява на детето си. Но в повечето случаи това е по-малкото зло. Няма да говоря за положителните за едно дете ефекти от раздялата на родителите му, нито за отрицателните при оставането на родителите заедно, нито за обратното на двете.
И това не е в конкретиката на темата на текста.
След като е мислено и премисляно, след като са отсяти всичките „За“ и „Против“, след като е взето решение и раздялата е вече факт – какво следва оттук нататък?
Най-класическата постановка при разделени родители включва в себе си скандали, надскачане, неадекватни методи за привличане на детето към единия или другия, конкуриране между двамата, правене на мръсни номера за ограничаване на срещите на детето с родителя, с когото не живее, злословене по адрес на другия и очернянето му пред детето и много, много други.
И, не, с тези думи не целя привличане на внимание, както по-горе. Тук назовавам абсолютно реални ситуации, на които съм била пряк свидетел и от някои, от които дори съм била потърпевша. Не преувеличавам, дори напротив – спестявам изброяването на редица много по-груби и дори престъпни действия.
Следващият вариант на взаимоотношения е умерените и дипломатични такива. Родителите пазят нормално и адекватно поведение, не натоварват детето с драми от междуличностно естество и поставят ясни граници кой, кое и как изпълнява за доброто на детето. За щастие, все по-често срещам разделени родители, които са избрали този вариант на живот след раздялата. Излезли са от битово-драматичния характер на първия пример, осъзнали са, че детето им е най-важно в тази ситуация и са дали всичко от себе си, за да му осигурят максимално хармонична връзка с всеки от тях.
И идва ред на превъзходната степен – приятелство, разбирателство, взаимност. Аз избрах този вариант за мен, детето ми, баща ѝ и всички пряко свързани с нас хора. За щастие, всички засегнати страни се съгласиха с моя избор и го осъществихме. Коствало е доста на всеки, но си заслужава. Обединихме се върху идеята да дадем на детето максималното, което може да бъде извлечено при тези обстоятелства. И го правим.
С времето и двамата родители срещнахме хора, които към днешна дата са наши спътници в живота и които приеха нашите взаимоотношения като съвсем естествени. Защото те са точно такива – естествени и нормални! Няма нищо по-естествено от това да се разбираш с бащата/майката на детето ти, с когото сте разделени.
Да си помагате, да бъдете приятели, да се смеете заедно и да споделяте тревогите. Това е толкова нормално, колкото е ненормално да не се разбирате, да се мразите и отношенията ви да ощетяват детето.
Семейството на дъщеря ми е едно голямо и щастливо семейство. А тя се радва на спокойствие, разбирателство и хармония. Препоръчваме такова семейство на всеки!
За да не звуча голословна, ще изброя няколко предимства на добрите взаимоотношения между разделени родители. Примерите, които ще разкажа, са свързани с дъщеря ми. Да, в семейството ни има още три деца, но само дъщеря ми е мое биологично дете и само за нея имам право да разказвам пред широка публика.
Още не сме свършили, скрол надолу
1. Детето не е подложено на напрежение!
Напрежението между родителите се предава на детето, колкото и да се стараем да не е така. Когато детето е подложено на кофти реплики за майка му/баща му, словесни престрелки между двамата, задаване на въпроси от типа „Кой от нас предпочиташ/обичаш повече?”, разпитване за живота на другия и всякакви подобни изпълнения, това подлага психиката му на огромен стрес.
Детето започва да се опитва да се нагажда към поведението на този, с когото е в момента, да иска да му се хареса. Но в същия момент неминуемо изпитва вина, че по този начин предава другия. После сцената се сменя, но контекстът ѝ остава същият. И това дете започва да генерира адски нездравословно напрежение в себе си. Дъщеря ми беше подложена за кратко на любопитството и непремерените реплики на родителите на баща ѝ. Детето беше толкова объркано, че дори сега се натъжавам, сещайки се за този период. Този етап беше пресечен скорострелно и отмина безболезнено.
Разбирателството спестява напрежението!
2. Детето не изпитва вина!
Тук става дума за един определен вид вина. Много тъжен вид вина. Много деца на разделени родители обвиняват себе си за раздялата. Не бях се замисляла за това, когато един ден, скоро след раздялата с баща ѝ, дъщеря ми ме попита
„Мамо, аз ли съм виновна? Защото не съм слушала ли?”.
Това беше такъв силен и звучен шамар за мен, че ми отне време да се освестя. Четох, разговарях с хора, допитвах се до специалисти и до препатили. Оказа се, че това явление е често срещано. Не бива да се подценява!
Абсолютно убедена съм, че освен разговорите, които са важни, основна роля за отърсването на дъщеря ми от тази вина изиграха нашите добри отношения с баща ѝ. Неограничените ѝ срещи с него, прекараното време заедно тримата, веселбите и позитивните моменти ѝ помогнаха да усети и осъзнае, че в нея няма дори минимална причина за нашата раздяла.
3. Повече източници на полезна информация и помощ.
Често родителят, който оглежда детето, избягва да търси помощ и съвет за всекидневни ситуации от другия родител, воден от притеснението, че може да създаде впечатление, че не се справя. А това притеснение идва предимно от факта, че му е било натяквано/споменавано, че не се справя. Особено когато става дума за възпитанието, образованието и развитието на детето. Затова този родител рови и се бъхти из всевъзможни източници на информация, за да разреши ситуацията. И това понякога е времеемко и недостатъчно ефективно.
Какво правим ние? Както вече стана ясно, дъщеря ми разполага с четирима възрастни в най-близкото си обкръжение. И четиримата имаме своите силни страни. Затова, когато ѝ е необходимо съдействие, тя се обръща към този, който има най-голям шанс да ѝ помогне. И останалите сме абсолютно съгласни с това.
Например, когато трябва да нарисува нещо за училище, веднага викаме на помощ жената на баща ѝ, която рисува прекрасно и може да ѝ даде най-точните насоки, вместо аз да се напъвам да измисля как да направим портрет на Васил Левски, при положение че върховното ми постижение в рисуването е човече от чертички.
4. Споделени разходи.
Да, строго практичната част също е важна!
Много от разделените родители спекулират с парите за детето. Често този, който плаща издръжка, се ограничава само с нея. Или дори да не се ограничава само с нея, харчи пари за детето само когато то е при него или когато другият родител отчаяно му се е примолил. За мое огромно съжаление това ми твърдение също не е преувеличено.
И под „харчи пари“ имам предвид да се купи нещо необходимо, а не безразборно пилеене. За мен е непонятно защо, но наистина много хора спекулират с парите за детето. Често в това виждат начин да уязвят другия родител.
Тъжно и глупаво е, но е факт.
В практиката на нашето семейство нещата стоят така – при когото е детето в момента на възникване на необходимост от купуване на нещо – той го купува. Ако точно сега няма финансова възможност – звъни на другия. Големите суми – за лагери, за безбожно скъпи коледни подаръци, за балетни палци и пачки (което е едно сериозно перо!!!) – парите се делят поравно.
5. Улеснена логистика.
Родителят, при когото живее детето, винаги е по-натоварен с неговото водене и прибиране на детска градина/училище, кръжоци, тренировки, уроци, забавления и подобни. Често другият родител се ограничава или бива ограничен до определените часове и дни за виждане с детето. Това води до едни изтощителни упражнения и гимнастики, особено когато детето все още не е достатъчно самостоятелно. Още по-сложно става, когато работното време на родителя се разминава с част от ангажиментите на детето.
Когато родителите са в разбирателство и не спазват строго определените правила за виждане, нещата стават и по-лесни.
Ролите по логистиката в нашето семейство са разпределени, но понякога се случват и рокади. С повече хора рокадите са по-лесни и дъщеря ми винаги е отишла на балет, винаги е отишла на английски и никога не е седяла сама до тъмно в училище, за да чака някой да я прибере.
Е, имахме наскоро един случай, една събота, когато така се насметоха нещата, че цялото кралско войнство се оказа с неотложни ангажименти. За щастие, имам и прекрасни приятели, които приютиха милото ми дете (Ели, Тони, обичам ви и ви благодаря безкрайно!). Но такива неща се случват и в най-добрите семейства.
6. Големи и весели празненства.
Колкото и примамливо да звучи многократното празнуване на рожден ден, вярвам, че за всяко дете е много по-важно да сподели точно този ден с най-любимите си хора. Накуп. За дъщеря ми е така – тя обича, когато всички сме заедно. А най-много обича, когато всички сме заедно и тя е център на вниманието.
Нейните рождени дни, последни учебни дни, премиери на сцена и всякакви други поводи и празненства са съпътствани от голяма и шумна агитка и то съставена от най-близките ѝ хора. И тя е щастлива. И има големи количества смях, забавления и конфети (които баща ѝ много обича да гърми в хола ми).
Искрено се надявам, че с това безобразно дълго писание ще успея да променя вижданията поне на един човек за взаимоотношенията след раздялата и това ще доведе до повече усмивки на поне едно детско личице.
Нали заради децата си сме способни на всичко? Е, нека тогава просто направим най-нормалното и естественото – да се разбираме човешки!
За финал искам да кажа нещо съвсем лично на тези, които харесват, искат и ще направят избора, който аз направих за семейството на дъщеря ми – хора, направете го! Не е лесно, няма да лъжа. Пригответе се обществото с неговото скапано, ограничено и НЕмеродавно мнение да се опита да ви смаже.
Първото, което хората правят, когато чуят/видят връзката в семейството на дъщеря ми, е да изпаднат в ступор. Будим огромно изумление. Дъщеря ми пък понякога изпада в неловкост, когато е принудена да обяснява кой кой е. Всякакви любопитни хора задават всевъзможни въпроси, понякога се чуват и нелепи, и дори гадни коментари.
Народът не е узрял достатъчно, за да приема такива отношения за нормални. За него те са ненормални и дори абстрактни, извратени.
Но да не ви пука! Заслужава си! А с времето приближените ви започват да ви приемат и дори да ви се възхищават.
И, между нас казано, сигурна съм, че дори някои благородно завиждат.
